Песента на Тъмния ангел

Глава единайсета

Шумът от тежките дъждовни капки, които вятърът навяваше срещу прозорците, накара Корбет да потрепери. Кралският пратеник беше спал изключително неспокойно и на сутринта всичко го болеше. Въпреки това той се обръсна, облече се и слезе в залата, за да закуси. Новината за вълненията от предния ден, раздута от клюкарите до немай-къде, вече беше обиколила Хънстън. Вследствие на това селяните бяха посрещнали Гилбърт като някой герой от войните и, ако можеше да се вярва на Кечпоул, вече бяха оплячкосали Убежището. Колкото до Пастирите — те се бяха уплашили, че обвиненията, отправени към водачите им, могат да застигнат и тях, и незабавно се бяха разбягали. Бланш си беше заминала, придружена от двама от хората на Гърни. Малтоут също беше отишъл с тях, макар че никак не му се бе искало да тръгва в това лошо време. Ранулф, разбира се, беше много доволен от неудобството, причинено на клетия вестоносец, но скоро Корбет изтри усмивката от лицето му.

— Нищо ли не можа да откриеш в Убежището за този Алан от Блатото?

— Не, господарю.

— Тогава яхвай коня и тръгвай да обикаляш крайбрежието. Но не се придвижвай по скалите, а слез на брега. Не се безпокой — приливът няма да настъпи скоро.

— Какво да търся?

— Не знам, Ранулф. Но когато го откриеш, ти сам ще разбереш.

И така, Ранулф гневно отпраши към крайбрежието, мърморейки си под нос и ругаейки Киселата физиономия, своя господар. Корбет пък се върна към разсъжденията си, след което слезе в тъмницата, за да разпита мастър Джоузеф. Водачът на Пастирите обаче добре съзнаваше предимствата на положението си.

— Колкото повече сведения запазя за себе си — подразни той кралския пратеник, — толкова повече възможности за пазарлък ще имам.

Корбет се усмихна, за да не покаже колко е обезкуражен. Разбойникът беше прав. Служителите от Хазната действително щяха да бъдат склонни на всякакви преговори и отстъпки, стига да смятаха, че това ще им помогне да умножат кралското съкровище. И ако цената да направят Едуард по-богат беше да помилват мастър Джоузеф, то те с радост щяха да я платят.

— Мисълта, че някъде тук е заровено истинско съкровище, не те ли измъчва, Корбет?

— Къде е Алан от Блатото? — троснато попита кралският пратеник.

— Казах ти — претърси Убежището.

Корбет се изправи на крака.

— А, пратенико! — насиненото лице на мастър Джоузеф се изкриви в подигравателна усмивка. — Предай най-сърдечните ми благопожелания на пухкавата игуменка! И още нещо!

Кралският пратеник не се обърна.

— Ако бях на твое място, не бих се доверявал никому!

Корбет затръшна вратата след себе си и изчака да се увери, че пазачът я е заключил и залостил. После си опита късмета с Филип Нетлър, но той също не беше особено отзивчив.

— Ще проговоря — промърмори първият помощник на мастър Джоузеф, — когато видя в ръцете си документа, в който пише, че кралят ме помилва. Дотогава можеш да вървиш по дяволите!

Корбет остави двамата престъпници и се върна в стаята си. Гърни беше отишъл до селото и в господарската къща цареше тишина. Междувременно дъждът беше започнал да отслабва, така че Корбет нахлузи ботушите си за езда и си облече плаща, оседла коня си и препусна към Убежището. Постройката беше абсолютно празна; липсваха дори портите. Кралският пратеник спря в двора и се огледа наоколо. Мрачният ден съвсем точно отговаряше на настроението му, а освен това многогодишният му опит в подобни ситуации му подсказваше, че го следят. Той застана неподвижно и се ослуша, но не чу нищо друго освен поскърцването на собственото си седло и тихото процвилване на коня си. После погледна през рамо, но в подгизналата от дъжда пустош не се виждаше нищо подозрително. Тогава Корбет слезе от гърба на коня си, спъна го и се зае да огледа сградата. Всички стаи бяха обърнати надолу с главата. Всъщност хаосът, който цареше в Убежището, беше толкова голям, че напомни на Корбет за пораженията, нанесени от войните на Едуард по границата с Шотландия. Да, кралският пратеник винаги се беше удивлявал на грабителските умения на селяните, без, разбира се, да намира в тях нещо похвално. Жителите на Хънстън бяха обрали Убежището до шушка, взимайки абсолютно всичко, което можеше да се помести — врати, панти, посуда… Липсваха дори завивките от леглата и единствените свидетелства, че мястото доскоро е било обитавано, бяха парчетата от някоя и друга счупена купа.

После Корбет се качи на горния етаж и въпреки че в момента стаите там също бяха празни, се увери, че мастър Джоузеф и Филип Нетлър са заемали най-хубавата част от Убежището. Стените в техните покои бяха белосани, а следите по пода издаваха, че вътре е имало хубава мебелировка и дори килими. Разбира се, стъклата и роговите пластини от прозорците бяха откраднати; липсваха и някои от покривните плочи, вследствие на което по пода вече се бяха образували няколко локви. Кралският пратеник огледа навсякъде, а междувременно безпокойството му само нарастваше. От една страна, се чувстваше зле при мисълта за престъпните замисли, кроени тук, а от друга, му въздействаха празнотата, тишината и онова свиващо стомаха чувство, че някой го наблюдава.

Накрая Корбет се върна да провери какво става с коня му и се взря в ниско надвисналото небе.

— Къде е Алан от Блатото? — промърмори той, докато разсеяно потупваше животното по муцуната. — Хайде, мисли! Този разбойник трябва да е идвал тук, опитвайки се да се скрие от някогашния лорд Гърни. Да, със сигурност му е трябвало скривалище!

Корбет обходи двора с очи и изведнъж забеляза някаква ниска тухлена постройка, която сякаш стоеше там от цяла вечност. Кралският пратеник се приближи. Постройката представляваше стара пивоварна, в която миришеше на мухъл и чийто под беше целият отрупан с парчета дърво и отломки от счупени керамични съдове. Корбет потропа с крака и разрови прахта с ботуша си — подът не беше от пръст, а от камък. Кралският пратеник разрита купчината гниеща слама, под която — за негово облекчение — скоро се показа врата. Тогава той извади камата си, отлости резето и отвори вратата с помощта на ръждивия железен пръстен, закрепен за нея. После поспря, за да си направи импровизирана факла, след което я запали и слезе по изгнилото дървено стълбище. Когато стигна до дъното му, Корбет вдигна факлата и на трепкащата от лекото течение светлина видя, че се намира в най-обикновена стаичка. Подът тук беше пръстен, а по ъглите беше пълно с паяжини. В следващия момент кралският пратеник чу цвърчене на плъхове — обезпокоени от нахълтването му, животинките се бяха разбягали панически наоколо.

— Няма таен проход, значи — промърмори той. — Само някаква си мръсна стаичка.

След това Корбет забеляза, че на една от стените са надраскани буквите „А“ и „М“, както и една рисунка, изобразяваща нещо като череп — две очи и нос, свързани помежду си с помощта на триъгълник. Кралският пратеник внимателно разгледа рисунката. Той беше сигурен, че е открил скривалището на Алан от Блатото и че драсканиците по стената са негово дело. В такъв случай в тях трябваше да се съдържа някакво тайно послание, нали? После факлата догоря, така че Корбет я хвърли на земята и тръгна да се изкачва по стълбите. Кралският пратеник беше така погълнат от мислите си, че ако внезапно не беше усетил аромата на някакъв женски парфюм, изобщо нямаше да вдигне очи. Щом все пак го направи, видя към главата му да лети тежка цепеница и изкрещя, но вече беше твърде късно — в следващия момент съзнанието му се замъгли и той се строполи на стълбите.

Когато се свести, Корбет усети, че краката му са мокри и студени и че главата му бумти като тъпан. Някакви хора му крещяха нещо, но той не можеше да разбере какво. Кралският пратеник направи опит да се размърда. Де да можеше тези хора да млъкнат! Той седна и се опита да потисне желанието си да повърне. После погледна надолу и какво да види — около краката му се плискаха вълни! Когато пък вдигна очи, установи, че над главата му — подобно на ангели — летят множество чайки. Нещо тук определено не беше наред. Той затвори очи и тръсна глава. Последният му спомен бе как стои в онова подземие под старата пивоварна, а сега се намираше на някакъв пуст и студен бряг. Скалите бяха точно пред него и от мястото му съвсем ясно се виждаше ешафодът, на който бяха обесили жената на пекаря.

Корбет си даваше сметка, че са го ударили по главата, но не можеше да си обясни какво прави на брега. Пък и защо сега? Тогава една вълна се блъсна в кръста му. Кралският пратеник се взря в прииждащото море и с ужас осъзна какво става. Приливът настъпваше и то не бавно, а направо стремително и високите, гневни вълни се стоварваха върху брега с ярост, каквато Корбет не беше и сънувал. Кралският пратеник с мъка се изправи на крака и се запрепъва към пътечката, която водеше към върха на скалите. Разбушувалото се море го последва. Той обаче не можеше да тича по-бързо — краката му тежаха, а главата му се пръскаше от болка. В следващия момент Корбет се задави и се закашля, при което загуби равновесие и падна. Вълните веднага го заляха и леденото им докосване овладя за миг надигащата се у него паника.

Той се затича с всички сили. Беше си спомнил местните легенди и знаеше, че човекът, който го беше нападнал в Убежището, го е оставил на брега с надеждата, че хората ще го помислят за поредната жертва на непостоянното море. Корбет продължи да се препъва по пясъка. Вече едва си поемаше дъх, но скалната пътека като че ли си оставаше все толкова далеч. Мокрият му плащ беше станал ужасно тежък, така че той го свали, нави го около ръката си и поднови лудешкия си бяг. Вълните обаче бяха по-бързи от него и понякога му се налагаше да гази във вода до бедрата. Пътеката продължаваше да изглежда недостижима. После кралският пратеник чу тропот на конски копита и някой да го вика с пълно гърло. Ранулф! Верният му помощник беше дошъл да го спаси и го викаше. Корбет се опита да се качи на коня зад него, но една вълна го подхвана и го събори обратно на пясъка. Тогава Ранулф се наведе и го издърпа, при което издигнатата част на седлото болезнено се заби в гърдите и стомаха на Корбет. След това двамата препуснаха като вятъра, устремени право към пътеката между скалите. Когато стъпиха на нея, Ранулф слезе от коня и намести господаря си в седлото. После поведе животното нагоре по пътеката, подхлъзвайки се и ругаейки, и не спря, докато не стигнаха до брулените от вятъра буренаци на върха на скалата. Тогава Ранулф хвърли юздите и се строполи в тревата. Корбет пък се наведе от седлото и повърна. След известно време Ранулф безмълвно се изправи, нави юздите около китката си и бавно се отправи към имението Мортлейк.

Гърни говореше с хората сив двора, а до него стоеше доктор Селдич. Двамата хвърлиха един поглед към подгизналия Корбет и гневното лице на Ранулф, и побързаха да ги посрещнат.

— Какво се е случило?

— Някой се опита да убие сър Хю — сопна се Ранулф и се изравни с Гърни. — Ударили са го по главата, а после са го захвърлили на брега, за да бъде отнесен от прилива. Чудя се, сър Саймън, какво ли щеше да пишеш на краля, ако този план беше успял… Може би, че господарят ми е станал жертва на злощастен инцидент?

Макар да беше бивш войник, Гърни пребледня, когато видя яростта в зелените очи на Ранулф, и отстъпи назад. Селдич пък се приближи и понечи да помогне на Корбет да слезе от седлото.

— Махни се оттук! — озъби му се Ранулф, а после огледа мъжете, които стояха на двора. — Чуйте ме всички! И ме чуйте добре! — извика той. — Ако господарят ми умре тук, аз, Ранулф-ат-Нюгейт, ще се върна! — изведнъж гласът му се сниши до шепот. — Ще се върна заедно с всеки боец, до който успея да се докопам, и ще нося заповед от краля! Повярвайте ми — посещението ми ще се помни дълго след като всички ние тук сме станали на прах!

След тези думи Ранулф сам свали Корбет от седлото, помогна му да стигне до стаята им и внимателно го положи върху леглото. Не след дълго на вратата почука лейди Алис, която носеше на кралския пратеник чаша кларет с подправки. Разбира се, след последните събития Ранулф нямаше как да не я накара първа да отпие от виното, при което тя му се усмихна кисело. После помощникът на Корбет също отпи една глътка и щом затвори вратата под носа на дамата, се върна при леглото на господаря си и натика чашата между устните му. Докато кралският пратеник спеше, Ранулф го съблече, изми го, сложи го в леглото и го покри със завивките. Когато приключи с всичко това, той заключи стаята, слезе в кухнята и нареди на слугите да затоплят няколко тухли, които да сложи в леглото на Корбет, както и да се заемат с приготовлението на пилешка каша и някои други ястия.

През останалата част от деня и по-голямата част от нощта Ранулф неотклонно се грижеше за господаря си — когато Корбет се събуди, той го нахрани, а когато заспа отново, превърза раната на главата му. Кралският пратеник беше ударен зле и бе изпаднал в безсъзнание, но всъщност повечето му травми бяха психически — едната бе свързана с шока от събуждането на брега, а другата — с паническия му бяг в опит да се спаси от настъпващия прилив. На сутринта Корбет се събуди блед, но освежен.

— Още съм жив, Ранулф.

Помощникът му се ухили.

— Само това оставаше — да умреш сега, когато още дори не съм тръгнал да се изкачвам по хлъзгавата стълбица на служебната йерархия!

Ранулф тревожно се взря в господаря си. На него дължеше всичко. Всъщност в миговете, когато се замисляше по-сериозно, той се притесняваше за Корбет не по-малко от съпругата му Мейв и точно като нея все си го представяше как умира от ръката на някой наемен убиец. Щом се увери, че всичко с пострадалия е наред, помощникът му слезе на долния етаж, откъдето се върна с купа гъста супа и комат хляб. После остави Корбет да се нахрани. Сър Саймън и лейди Алис също се качиха в стаята на гостите си и смутено попитаха как е раненият. Кралският пратеник се държа любезно, но остана нащрек. Междувременно Малтоут се върна и побърза да разкаже на Ранулф за публичния дом в Бишопс Лин, както и за това, че Рохезия била пленила сърцето му. После обаче мрачното изражение на Ранулф му подсказа, че господарят им е бил в сериозна опасност. Щом си даде сметка за това, вестоносецът се заразхожда напред-назад из стаята, пляскайки нервно с ръце и мърморейки си, че трябва веднага да се върнат в Лондон. Ранулф му изкрещя да млъква и да си сяда на задника — в противен случай щял да го фрасне по главата с някой стол!

— Кой ти причини това, господарю? — попита Малтоут.

Корбет поклати глава и описа посещението си в Убежището.

— Спомням си само миризмата на парфюм и онова парче дърво, летящо към мен. Когато дойдох на себе си, вече лежах на брега. А ти как ме намери, Ранулф?

— Нали ме прати да обикалям крайбрежието, господарю. Не се ли сещаш?

Корбет затвори очи и отпусна глава върху възглавницата.

— Кажи ми какво откри.

— Нищо особено — отвърна Ранулф. — На света едва ли има по-затънтено място от това, господарю. Но пък видях толкова чайки, че ще ми стигнат до края на живота…

— Попитах те какво откри — прекъсна го раздразнено Корбет.

— Една малка лодка, изтеглена високо на брега — отвърна Ранулф. — И една песъчлива пътечка, водеща до върха на скалите. Последвах пътечката и установих, че е използвана — там определено става нещо, господарю. След това се върнах и огледах лодката. Не открих нищо подозрително освен едно. Лодката е здрава, но кърмата й е изцапана с нещо, което прилича на кръв — той сви рамене. — Разбира се, може да е и нещо друго. После продължих да яздя покрай брега, но в един момент морето ми се видя доста застрашително, така че тръгнах да се връщам. Обзе ме страх, понеже ми се стори, че колкото по-бързо препускам, толкова по-бързо ме догонват вълните. Имах намерение да се изкача по пътеката, която води до Убежището — Ранулф направи гримаса, — и тогава те видях да тичаш по брега, господарю…

В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Селдич.

— Сър Хю — заекна той, притискайки ръка към грамадното си шкембе, — мога ли да направя нещо за теб? — докторът размаха изцапаните си с мастило пръсти като някоя старица.

— Не, благодаря — отвърна Корбет, преди Ранулф да го е изпреварил. — Чувствам се добре.

Мастър Селдич излезе от стаята.

— Аз не бих му се доверил! — озъби се Ранулф, а после подуши въздуха. — Докторът използва някакъв парфюм, господарю. Лейди Алис също.

Кралският пратеник се взря във вратата и се ухили.

— Благодаря на Бога, че дойде!

Ранулф сви рамене.

— Като се замисля, господарю, струва ми се, че и без мен щеше да стигнеш до пътеката навреме. Дебелата ти глава ти е спасила живота. Убиецът, Господ да го порази, изобщо не е предполагал, че ще дойдеш в съзнание.

Корбет подръпна някакъв измъкнал се от една завивка конец.

— Каквото и да казваш, Ранулф, истината е, че ако ти не беше дошъл, като нищо можех да се удавя. Разбира се, лейди Мейв не бива да научава за това — кралският пратеник се загледа в пространството пред себе си. — Учих в Оксфорд, после станах кралски служител… Понякога се чувствам като паяк, който непрекъснато тъче паяжини или пък унищожава онези, които другите тъкат. Въпреки това, признавам си, не разбирам човешката природа. Какво можеше да бъде постигнато с моята смърт? Каква полза би имало от овдовяването на Мейв и осиротяването на детето ми? Ако бях умрял, кралят сам щеше да дойде тук или пък щеше да изпрати някого другиго и това щеше да продължи, докато въпросът не получи своето разрешение — той потри лице. — Може би трябва да се оттегля. Да заявя на Едуард, че ми стига толкова, и да се върна в имението си.

Ранулф се опита да скрие тревогата си и се вгледа в господаря си. В много отношения Корбет беше прав. Киселата физиономия действително беше отличен стратег, но в суматохата на живия живот не се справяше кой знае колко добре.

— Единственият резултат от оттеглянето ти, господарю — отвърна Ранулф бавно, — ще бъде, че повече убийци ще успеят да се измъкнат от правосъдието — той леко се усмихна. — В имението Лейтън може и да е тихо и спокойно, сър Хю, но същото важи и за гробищата.

Корбет внимателно опипа ранената си глава и потръпна.

— Има логика в думите ти, Ранулф — промърмори той.

— Когато човек изпадне в беда, господарю, той трябва да е не по-малко хитър и ловък от онези, които преследва.

Кралският пратеник се взря в помощника си.

— Какво имаш предвид, Ранулф?

— Да вземем за пример дебелия доктор. Или пък сър Саймън Гърни. Какво са направили те, когато са открили част от съкровището на крал Джон?

— Продали са го.

Ранулф приседна в края на леглото.

— А какво мислиш, че ще направят, ако открият останалото?

Корбет присви очи.

— Да не би да намекваш, че го търсят?

— Ами като се има предвид, че знаят тайната на съкровището, не мислиш ли, че биха искали да го намерят?

— Но ако наистина го намерят и не уведомят краля, това ще бъде престъпление и дори измяна!

— О, разбира се, че ще уведомят краля — отвърна Ранулф. — След което ще поискат полагащата им се по закон част. Колко беше? Една четвърт? Естествено, сър Саймън, съпругата му и семейният им лекар може да са невинни като гълъбчета и да нямат нищо общо с тези убийства. От друга страна, може да са виновни като Каин — той мрачно се изсмя. — Така или иначе, никога няма да повярвам, че не търсят съкровището.

— Продължавай — прошепна Корбет.

Ранулф се обърна и стеснително се ухили по посока на Малтоут.

— Вестоносецът ти ми даде тази идея. Баща му е бил крепостен селянин в някакво имение, подобно на това. Ти, разбира се, знаеш, че практиката в тези имения е всичко да се записва, така че дори за последната дреболия може да има следа. Та се запитах: не е ли възможно дебелият ни доктор — с неговата любов към миналото — да е открил нещо за Алан от Блатото?

Кралският пратеник отметна завивките и внимателно се измъкна от леглото.

— Ще се обръсна и облека — заяви той, — след което искам Селдич да се качи тук.

Час по-късно, когато Корбет вече беше готов, Ранулф въведе доктора в стаята им. Тревогата на Селдич нарасна, когато видя кралският пратеник да го чака облечен.

— Ще говоря направо, мастър Селдич — започна Корбет. — Имам основания да смятам, че Алан от Блатото и дори може би Холкъм са живели в този край. Е, кажи ми, какво откри ти за тази безценна двойка?

Докторът се канеше да откаже да отговори, но в този момент кралският пратеник се наведе към него и го сграбчи за ръката.

— Искам цялата истина — прошепна той. — В противен случай ще конфискувам всички архивни документи, които се пазят в имението, и ако се наложи, ще ги проучвам с дни. Открия ли нещо, което не си ми казал, Господ ми е свидетел, че ще те накарам горко да съжаляваш — Корбет попипа темето си. — Вчера едва не ме убиха. Търпението ми е към своя край!

Селдич нервно размърда пръсти.

— Холкъм е стопанисвал някакъв чифлик край Бишопс Лин — отвърна той бавно, — а Алан е бил родом от този край. В архива не пише кой знае какво друго — докторът потропа с крака.

— Как си е изкарвал прехраната Алан? — попита Ранулф.

— Бил е управител на имението.

— Какво точно е правел? — намеси се Корбет.

— Ами обикалял е наоколо на кон и е събирал данъците от селяните. Освен това е разнасял съобщения и заповеди.

— Значи добре е познавал околността, така ли?

— О, да.

— Както и всички скривалища и потайни кътчета наоколо?

Селдич кимна.

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

Докторът примигна с очи.

— Според един от документите на местния съд — отвърна той бавно — две години преди крал Джон да изгуби съкровището си в залива Уош, Алан бил обвинен, че се занимава с контрабанда.

Корбет изпъшка и скри лицето си в ръце, но не след дълго отново вдигна поглед.

— Друго?

Селдич поклати глава, така че кралският пратеник го освободи.

— Какво има, господарю? — попита разтревожено Ранулф, след като докторът затвори вратата след себе си.

— За Бога, Ранулф! Толкова ли не можеш да се сетиш сам? Алан от Блатото и Холкъм са планирали да откраднат богатствата на крал Джон! Решили са го набързо, след като Холкъм е разбрал, че ще бъде нает да преведе кервана със съкровището през залива Уош. Въпреки това им е провървяло. Холкъм е успял да открадне скъпоценните вещи и се е срещнал със съучастника си на някое усамотено място. После двамата са скрили по-голямата част от плячката си, но все пак са задържали някои неща, за да ги продадат — Корбет замълча, за да си подреди мислите. — Така или иначе, тогавашният господар на имението е заподозрял Холкъм и не се е отказал от преследването му, докато не го е заловил. После го разпитал, екзекутирал и заровил тялото му заедно с няколкото предмета от съкровището, намерени у него — той отново направи пауза и поглади масата с ръка. — Разбира се, всичко е трябвало да бъде потулено, но въпреки това из околността са тръгнали слухове. Тогава Алан от Блатото решил да избяга, като преди това скрил съкровището — Корбет хвърли един поглед към Ранулф. — Какво е направил след това?

— Опитал се е да напусне страната?

— Точно така. Като мнозина от този край Алан от Блатото също се е занимавал с контрабанда, но въпреки това заминаването му е било свързано с някои трудности. Той е трябвало да се скрие, да си подсигури разрешително за излизане от кралството и да премести съкровището, без никой да разбере. Всичко това е било много, много опасно, тъй като Алан е бил издирван от закона.

Ранулф сви рамене.

— А не може ли просто да е умрял?

Корбет поклати глава.

— Ами ако е оцелял и начинанието му е успяло? Ако е съумял да напусне страната заедно със съкровището и е заживял охолен живот нейде отвъд Рейн или в Южна Франция? Не разбираш ли, Ранулф, възможно е в момента да гоним вятъра!

— Но ако е така, защо са всички тези потайности? — възкликна Ранулф. — И как ще обясниш убийствата?

Корбет потри едната си буза.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Единственото, което знам, е, че по следите на съкровището е тръгнал още някой. А може и да са цяла група хора — той въздъхна. — Те обаче също може да гонят вятъра — кралският пратеник взе едно парче пергамент. — Онова, което трябва да направим сега, е да открием някаква последователност в хаоса. С какво разполагаме? Букетче увехнали цветя, оставени под бесилката. Убитата съпруга на пекаря. Сердик Ликспитъл — обезглавен, а останките му — захвърлени на брега. Осквернените гробове и Мънк — убит в пустошта.

— Е, поне арестувахме водачите на Пастирите и открихме кой е виновен за смъртта на Марина — намеси се Малтоут.

Корбет захапа нокътя на единия си палец.

— Да, така е — промърмори той, — но е възможно тези мръсници също да са търсили съкровището — кралският пратеник се върна при леглото си, легна отгоре му и се взря в облицования с дърво таван.

— Не бива да забравяме и светлините; онези странни сигнали, разменяни между сушата и морето — добави Ранулф.

— Не, не — прошепна Корбет и се обърна. — Имам обяснение за това, макар да е трудно за разбиране. Както и да е. Сега искам да ме оставите за малко.

И така, Ранулф и Малтоут слязоха в залата и шепнешком заобсъждаха странното настроение на господаря си. Колкото до Корбет — той прехапа устни и продължи да се взира в тавана. По някаква причина не можеше да спре да мисли за любовното послание, което му беше дал мелничарят Кълпепър: Amor Haesitat, Amor Currit. А нямаше ли и още нещо? Нещо, което беше видял, или нещо, за което беше мислил, докато беше тичал по брега? Кралският пратеник затвори очи. Какво му беше казал Ранулф за онази изтеглена на пясъка и старателно скрита лодка? В следващия момент Корбет си спомни логиката и се усмихна. В университета често им повтаряха тази аксиома: „Ако успееш да сведеш всички въпроси до един извод, то този извод трябва да е единственият приемлив. Достигнеш ли го, можеш да считаш, че си открил истината.“

— Е, нека проверим — каза си кралският пратеник.

После той стана от леглото, грабна ботушите и плаща си и излезе от стаята, викайки с пълно гърло Ранулф и Малтоут.

И така, тримата взеха конете си от конюшнята и препуснаха към Убежището. Когато пристигнаха, Малтоут остана отвън, за да се погрижи за животните, а Корбет и Ранулф влязоха в старата пивоварна. Щом се озоваха вътре, Ранулф подуши въздуха и каза:

— Усещам парфюма. Доста е силен и много прилича на онзи, който използва лейди Алис.

— Да — отвърна Корбет. — Усетих го точно преди да ме ударят по главата. Ела, нека ти покажа какво открих.

Кралският пратеник събра малко суха слама и поведе помощника си към мазето. Когато стигнаха до дъното на стълбището, той сложи сламата на пода, щракна с огнивото си и в момента, в който успя да изтръгне от него пламък, невярващо се взря в стената. Надписът и рисунката, които беше видял, бяха изчезнали.

— Някой ги е заличил с помощта на факла — промърмори Корбет, посочвайки към следите от изгоряло, след което описа на Ранулф какво е било изобразено на стената.

— Каквото и да е било — просъска Ранулф, — явно е било доста важно.

След това двамата с Корбет се върнаха в двора.

— Представете си… — заяви кралският пратеник, поглеждайки към чайките, които се носеха над главите им и гневно кряскаха, задето ги бяха обезпокоили. — Представете си, че ние бяхме откраднали златото. Къде бихме го скрили?

— Не и на място като това — отвърна Ранулф.

— И защо не?

— Всяко място, посещавано от много хора, е опасно. Рано или късно някой късметлия или пък хитрец ще го намери.

— Но да го заровиш в пустошта също е опасно — рече Корбет. — Някой може да те види, докато го криеш, а и винаги съществува възможността да забравиш къде точно си го закопал — той се качи на коня си. — Както и да е. Сега имаме друга работа. Хайде, да вървим да ядосаме домина Сесили!

Естествено, игуменката на манастира „Кръст Господен“ не ги прие веднага — наложи се да поизчакат в едно преддверие, а когато най-сетне бяха поканени в стаята й, тя ги посрещна с толкова фалшива усмивка, че на Ранулф чак му призля.

— С какво мога да ти помогна, сър Хю? — попита домина Сесили с престорена любезност. — Трябва да ти кажа, че новината за водачите на Пастирите наистина ме потресе. Такива ужасни хора!

— Да — рече Корбет, — мастър Джоузеф и Филип Нетлър дълги години са търгували с човешка плът, предназначена за пазарите на роби по целия свят — той се наклони напред. — Тази търговия, също както и контрабандата, е грях, нали така?

Игуменката примигна, а пухкавото й лице пребледня.

— Да, грях е — продължи Корбет. — Освен това е престъпление. Също като укриването на данъци и незачитането на кралската власт. Така че, домина Сесили, ето как можеш да ми помогнеш — можеш да ми кажеш защо ти самата си контрабандистка.

Игуменката се подпря на писалището си, за да не падне.

— Какво значи това? — изфъфли тя, пръскайки слюнка.

В този момент на Ранулф му се дощя Малтоут да е с тях, вместо да пази конете в двора. Устата на домина Сесили се отвори, после отново се затвори.

— Сър Хю, нима ме обвиняваш, че се занимавам с контрабанда?

— Да, домина Сесили, точно това правя — отвърна Корбет, надявайки се да си е направил правилните изводи.

— И с какво търгувам незаконно, моля?

— О, да, не е лошо да се помолиш! — сопна се Корбет. — Помоли се кралят и епископът ти да бъдат милостиви към теб! — той се наклони напред. — Да, ти си контрабандистка. Притежаваш овце, имаш и стригални за тези овце. Когато слугите ти острижат овцете, вълната се сортира на бали, които коларите ти откарват до митницата в Бишопс Лин. Да кажем, че разполагаш с триста бали вълна. Двеста и петдесет от тях минават през митницата и се натоварват на някой кораб в Бишопс Лин. После — вероятно с вечерния прилив — корабът отплава от пристанището и се отправя към Фландрия. Вместо да прекоси Канала обаче, капитанът му пуска котва в открито море и изчаква да получи и останалите петдесет бали. Единственото, което не знам, е дали за целта от кораба пращат лодка до брега или пък от манастира пращате лодка до кораба. Важното, домина Сесили, е, че за тази допълнителна вълна ти получаваш пари в брой и не плащаш никакви налози. Разбира се, капитанът на кораба също прави добри пари по фламандските пристанища.

— Това е смехотворно! — възкликна игуменката.

— Не, това е истината. Ето че стигнахме и до смъртта на сестра Агнес. Тя е била ковчежничка на манастира и е обичала да се разхожда по скалите. Винаги е носела със себе си тояжка и фенер. Повечето хора са я смятали за странна, но истината е, че тя е подавала сигнали на корабите, превозващи вълната ви. Предполагам, че ако претърсим заливчето пред манастира, ще открием и малката лодка, която използвате за незаконната си търговия — Корбет стана и се приближи до някаква картина. — Една нощ обаче се случило нещастие — той се обърна и вдигна едната си ръка. — О, знам, станало е случайно — просто сестра Агнес вече е започвала да остарява, камъкът се е ронел, а пък вятърът е духал твърде силно… Все едно, ковчежничката се подхлъзнала и паднала от скалите — кралският пратеник погледна през рамо и се усмихна. — Сигурен съм, че вече й търсиш заместничка, домина Сесили, и че само чакаш да си замина, за да подновиш контрабандната си дейност.

— Нямаш никакви доказателства — озъби се игуменката.

— О, напротив, имам — излъга Корбет. — Поговорих си с един от капитаните, с които си работила, и той си призна всичко — кралският пратеник се върна при писалището на домина Сесили и се заигра с дръжката на камата си. — Може би не е лоша идея да разпитам и някои от слугите ти, а? И по-точно онези, на които плащаш скъпо и прескъпо, за да карат лодката…

Домина Сесили, която очевидно не можеше да издържа повече на настоятелните му въпроси, сведе глава и заподсмърча.

— Мадам? — каза тихо Корбет.

Игуменката вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Винаги сме се занимавали с това — прошепна тя. — Пък и можеш ли да ни виниш, сър Хю? Таксите са толкова високи. Губим ужасно много пари, когато ги плащаме.

Кралският пратеник огледа богато обзаведената стая.

— Можете да правите икономии — промърмори той.

Домина Сесили се съвзе.

— Какво смяташ да правиш, сър Хю? Ще ни издадеш ли на краля?

— Може и да не го сторя — отвърна Корбет. — Но при две условия — той видя искрицата надежда в черните очи на игуменката.

— И какви са тези условия?

— Първо, незабавно да прекратиш контрабандата. И второ, да ми кажеш всичко, което знаеш за Алан от Блатото.

При тези думи домина Сесили така се разтресе от плач, че дори на Ранулф му дожаля за нея.