Песента на Тъмния ангел

Глава шеста

До обяд на същия ден Форбър и съдебният пристав бяха доведени в имението Мортлейк. Корбет се срещна първо с пекаря. Без да обръща внимание на протестите му, че е бил откъснат от работата си, кралският пратеник му посочи едно столче в ъгъла на залата и се разположи срещу него. После огледа сивата му коса и възбледата кожа, която създаваше впечатлението, че пекарят се е изцапал с брашно. Форбър беше дребен и слаб мъж със стрелкащи се насам-натам очи. Той току облизваше устни, а високо на бузата му нервно трепкаше едно мускулче.

— Искам да си поговорим за смъртта на съпругата ти — започна Корбет, без да увърта, от което притеснението на Форбър само се увеличи. — Името й беше Амилия, нали?

— Да — прошепна пекарят.

— От колко време бяхте женени?

— От шест години. Тя беше с десет години по-млада от мен — очите на мъжа се напълниха със сълзи. — Беше много красива, сър Хю — погледът му пробяга из празната зала. — За съжаление, така и не се почувства в Хънстън като у дома си.

— Откъде беше родом?

— От Бишопс Лин. Някога ходех там, за да си купувам брашно от баща й, който е мелничар. Моминското й име беше Кълпепър.

Корбет извърна поглед. Един мелничар в град като Бишопс Лин трябваше да е доста богат. Защо тогава беше позволил на дъщеря си да се омъжи за обикновен селски пекар?

— Амилия се беше забъркала в някакъв скандал — избъбри Форбър, сякаш беше прочел мислите му. — Забременя, но детето й умря.

— И ти поиска ръката й, така ли?

— Да, да, точно така. И баща й с радост ми я даде. Освен това й осигури богата зестра, а Амилия не се възпротиви. Отначало бракът ни беше щастлив, но преди около осемнайсет месеца… — пекарят прокара пръсти през изтъняващата си коса.

— Да, мисля, че толкова бяха… Та преди около осемнайсет месеца съпругата ми посърна и се затвори в себе си. Започна да излиза на дълги разходки из пустошта. Понякога тръгваше пеша, друг път яхваше коня. Аз естествено възразявах, но тя казваше, че селяните не я харесвали и че трябвало да се махне.

— Имаш ли представа къде точно е ходела?

— Мисля, че понякога ходеше до манастира „Кръст Господен“.

— Нямаше ли приятели?

— Всъщност не. По време на празник се опитваше да се присъедини към останалите жени на селската мера, но те не й обръщаха внимание. Същото се случваше и когато отидеше на църква — Форбър облиза пресъхналите си устни. — Амилия казваше, че селяните се държали грубо с нея.

— А със свещеника срещаше ли се?

— Да, видяха се два пъти. Тя обаче не харесваше отец Августин. Казваше, че е студен човек.

Корбет кимна с разбиране.

— Да поговорим за вечерта, когато съпругата ти беше убита.

Пекарят потри лицето си с ръце.

— Амилия беше доста разстроена — отвърна той бавно. — Точно преди залез-слънце оседла коня и каза, че ще се разходи из пустошта — гласът на Форбър потръпна. — После конят се върна сам и аз излязох с чираците си навън, за да потърсим жена ми. Намерихме я увиснала на бесилката. Въжето около врата й беше обилно намазано с катран. Господ ми е свидетел, че навън беше тъмно като в рог, така че ако не беше бялото й лице, можеше изобщо да не я видим. Пръв я съзря един от чираците ми. Аз обаче наредих никой да не се приближава до нея. Не можех да повярвам, че е мъртва.

— Не искаше ли да я свалиш от бесилката?

Форбър извърна поглед.

— Не можех — изпелтечи той. — Бях вцепенен от ужас. После един от чираците ми изтича до имението Мортлейк и доведе сър Саймън, доктор Селдич и онзи чудак, Мънк. Мънк носеше факла и двамата с доктора пристъпиха към ешафода. Човекът на граф Съри претърси земята под бесилката, а после се качи обратно на гърба на коня си, за да пререже въжето. След това каза, че в калта нямало отпечатъци нито от други ботуши, нито от други конски копита.

След тези думи Форбър направи дълга пауза.

— На следващата сутрин — продължи най-после той — обезглавеното тяло на слугата на Мънк беше намерено на брега. Отначало си помислих, че двата смъртни случая са свързани.

— Нима? — попита Корбет. — И какво те наведе на тази мисъл?

— Ами фактът, че се случиха по едно и също време.

Кралският пратеник докосна ръката на пекаря и усети, че е студена като лед.

— Това са били убийства, мастър Форбър. Сердик Ликспитъл и съпругата ти са били убити. Имаш ли представа защо?

Мъжът поклати глава.

— Изобщо имаш ли някакво обяснение за смъртта на жена си?

Ново поклащане на главата.

— А знаеш ли кой може да е върнал коня й в селото?

— Не — прошепна Форбър. — Селяните, които са видели коня, са си помислили, че го язди Амилия, но нощта беше тъмна, а и конникът е носел наметало с качулка.

Корбет прехапа устни. В това време иззад вратата се чу гласът на съдебния пристав Робърт, който се оплакваше, че го карат да чака. Кралският пратеник не му обърна внимание.

— Ти видя ли трупа на жена си? — попита той внимателно.

Форбър кимна.

— И не забеляза други следи от насилие освен белезите от въже около врата й?

— Не — прошепна пекарят.

— А между вещите й не откри ли нещо, което да ти подскаже защо е била убита — например някакво писмо или пък бележка?

— Не — Форбър извърна поглед. — Съпругата ми беше любяща млада жена, сър Хю, но бягството на любимия й и смъртта на детето й дълбоко я бяха наранили. Знам какво ще ме попиташ сега, но не, Амилия никога не е споменавала пред мен мъжа, който я е изоставил — за миг изглеждаше, че пекарят ще каже още нещо, но в крайна сметка не го стори.

— Какво щеше да кажеш? — попита тихо Корбет. — Моля те, довери ми се — той се наклони напред и хвана китката на Форбър. — Извинявам се за настоятелните си въпроси, но обстоятелствата ме принуждават. Съпругата ти може и да е преживяла ужасни неща, но смъртта й е истинска трагедия. Убиецът й я е причакал сред пустошта. Нима ще позволиш да се измъкне безнаказано?

Пекарят отвори кесията си и извади оттам една огърлица от слонова кост, която заблестя на светлината на свещите.

— Красива е — промълви Корбет. — И доста скъпа, предполагам.

— Беше на Амилия — отвърна Форбър — и макар тя никога да не ми го е казвала, мисля, че е била подарък от любимия й. Няма някаква специална причина да смятам така, просто съпругата ми никога не се разделяше с нея.

— Нещо друго има ли? — попита Корбет.

— Веднъж — само веднъж — я последвах в пустошта. Амилия започна да се оплаква от селяните и аз й казах, че те са просто едни бедни хорица. Тя ме погледна и се засмя, след което заяви, че Хънстън можел да се окаже много по-богато място, отколкото съм си представял — той сви рамене. — Аз обаче нямам никаква представа какво е можела да има предвид с тези си думи. А ти, сър Хю?

— И аз нямам — Корбет се изправи на крака и протегна ръка. — Благодаря ти за тази среща, мастър Форбър. Ако се наложи, ще те потърся пак.

Пекарят въздъхна облекчено и излезе от залата, след което икономът на Гърни въведе вътре съдебния пристав. Робърт хвърли един мрачен поглед на Корбет, който му посочи към празния стол. Съдебният пристав, чието тлъсто лице излъчваше арогантност, се уви по-плътно в наметката си.

— Аз съм зает човек, сър Хю. Задай си въпросите, но преди да отправиш към мен каквато и да е заплаха, нека ти напомня, че съдът намери Гилбърт и майка му за виновни. Освен това никой не е имал намерение да убива старицата.

Корбет се наведе напред.

— Ти, съдебни приставе, си насилник и убиец. Много си самонадеян, но същевременно имаш доста тайни, които даваш мило и драго да запазиш.

Робърт пребледня.

— Какво имаш предвид? — заекна той.

Корбет се усмихна на себе си. Съдебният пристав толкова се впечатли от обвинението, че крие нещо, та съвсем забрави за обидите, които беше отправил към кралския пратеник, и впери в него тревожните си черни очи.

— Тайни ли? — възкликна той. — Какви тайни?

— Ами например тайната около новопридобитото ти богатство…

— В това няма никаква тайна. Просто получих наследство.

— Така ли? От кого?

— От един далечен роднина.

— Къде живее този далечен роднина?

Съдебният пристав извърна поглед.

— Мастър Робърт — промълви Корбет, — имай предвид, че веднага мога да наредя да те арестуват и да те отведат на юг, където ще бъдеш разпитан пред кралския съд. Ти обаче не искаш това, нали? Съпругата ти скоро роди, а пък ти — съвсем заслужено — заемаш доста почетно място в тази общност. Едва ли това е най-подходящият момент за теб да заминеш за Лондон, да не говорим, че пребиваването ти там може да се проточи с месеци…

Съдебният пристав изгледа кралския пратеник мрачно, след което загриза един от мръсните си нокти.

— Сдобих се с парите по честен начин.

— Откъде ги взе?

Съдебният пристав въздъхна.

— Искам истината, Робърт — настоя Корбет.

— В Хънстън пристигна някакъв пътуващ търговец, който ми донесе съобщение от един златар от Бишопс Лин на име Едуард Орифаб. В съобщението се казваше, че златарят имал да ми дава някакви пари. И така, аз отидох до Бишопс Лин, където получих пет сребърни монети и една златна.

Кралският пратеник присви очи.

— И ти не попита кой ти е оставил това богатство?

Робърт поклати глава.

— Златарят не пожела да ми каже нищо.

Корбет внимателно се вгледа в съдебния пристав. „Ах, ти, лъжлива лисицо!“ — помисли си той.

— Сигурен ли си, Робърт?

— Убеден съм, сър Хю.

— Да поговорим за дъщеря ти. За Бланш.

Съдебният пристав се усмихна.

— Тя се присъедини към Пастирите и после замина.

— Изглеждаш доволен от този факт.

— Разбира се, тъгувам по нея, но, от друга страна, имам да храня седем гърла, а Бланш не можеше да ми помогне с нищо. Беше твърде бедна, за да отиде в манастир, а и за кого можеше да се омъжи? За някой като Гилбърт? Аз съм беден човек, сър Хю. В чужбина Бланш ще бъде щастлива.

Корбет кимна, благодари на съдебния пристав и го освободи. После се взря в стената отсреща и си повтори: „Бишопс Лин! Бишопс Лин!“

— Господарю?

Кралският пратеник вдигна очи и видя Ранулф да стои над него.

— Седни, Ранулф. По-добре ли се чувстваш вече?

— О, да! Една разходка на чист въздух понякога върши чудеса!

— Чудесно! Слушай, Ранулф, засега не разполагаме с нищо друго освен с догадки. Мънк обикаля наоколо и един Господ знае какво върши. Време е да вземем нещата в свои ръце. Искам утре двамата с Малтоут да отидете до селото и да се опитате да разберете нещо. Говорете и с Гилбърт — младежът често се е навъртал из пустошта, така че може да е видял нещо.

Ранулф се намръщи. Дълбоко в себе си обаче беше доволен, че ще има възможност да свърши нещо самостоятелно, далеч от зоркото око на господаря си, Киселата физиономия.

— Нещо друго, господарю? — попита той невинно.

— Не, просто използвай ума си — отвърна Корбет — и ми помогни да разплета тези загадки, понеже — уверявам те — в Хънстън се е настанил самият сатана!

— А ти в Бишопс Лин ли ще ходиш, господарю?

Кралският пратеник поклати глава.

— Още не. Ще отида до Уолсингам. След като Мънк не иска да ми каже истината, ще попитам самия Едуард. Ако пък и той не ми обясни какво става, ще си заминем и ще оставим Мънк да се оправя сам — Корбет се изправи. — А ти спомни ли си откъде познаваш мастър Джоузеф?

Ранулф поклати глава.

— Да се надяваме, че и това ще стане. А сега върви да кажеш на Малтоут какъв е планът.

След тези думи кралският пратеник излезе от залата и се запъти към стаята си. Щом се озова там, той напълни дисагите си, взе си ботушите, плаща и портупея и се взря през прозореца. Денят беше хубав, но мъглата все още не се беше вдигнала. Корбет щеше да отиде до селото, за да си поговори с отец Августин за осквернените гробове, после щеше да се отбие в манастира „Кръст Господен“ и оттам щеше да потегли за Уолсингам.

Кралският пратеник завари свещеника зает с приготовления за заупокойните литургии за майката на Гилбърт и Марина. Двата ковчега лежаха върху дървени поставки пред олтарната преграда, а отец Августин подрязваше пурпурните погребални свещи, наредени около тях. Когато Корбет влезе в нефа, свещеникът остави ножа.

— Надявам се, че не ми носиш още лоши новини, сър Хю.

Кралският пратеник поклати глава.

— Къде са всички? — попита той. — В селото нямаше никого.

Отец Августин му направи знак да се приближи към една от пейките в трансепта.

— Енориашите ми работят на полето. Каквото и да става, земята си иска своето.

— Ти си от Бишопс Лин, нали, отче? — попита Корбет. — Което значи, че самият ти не си селянин…

— Не, не съм. Баща ми беше търговец. Но да не губим повече време, сър Хю — знам, че си зает човек. Едва ли си дошъл да говорим за миналото ми…

— Прав си, отче. Дойдох да те попитам за осквернените гробове. Можеш ли да ми ги покажеш?

И така, отец Августин изведе кралския пратеник в обраслия с буренак църковен двор.

— Предшественикът ми, отец Етълред, беше много стар и немощен — обясни той. — Затова епископът ме прати тук. Щом се запролети, ще сложа това място в ред.

Корбет огледа рушащите се надгробни камъни и очуканите от стихиите дървени кръстове, които очевидно съвсем наскоро бяха покрити с катран.

— Лично свърших тази работа — рече свещеникът. — Членовете на общинския съвет бяха обезпокоени от бързината, с която гниеше дървото. Но нека отидем при осквернените гробове.

Отец Августин преведе Корбет през двора и посочи към едно прясно разкопано място върху мократа земя.

— Това е последният.

— Кой е погребан тук? — попита кралският пратеник.

Свещеникът клекна в мократа трева и се загледа в очукания надгробен паметник.

— Да, спомням си — рече той. — Когато проверих в погребалния регистър, установих, че тук е бил погребан някакъв непознат. Църковният канон е пределно ясен в това отношение — обясни отец Августин. — Когато умре някой странник, той трябва да бъде погребан в най-близката енория и върху надгробния му камък трябва да се изпише думата incognitus, или „Неизвестен“, както и датата на смъртта му.

— Ами другите гробове? — попита Корбет.

Свещеникът разведе кралския пратеник наоколо, посочвайки му осквернените гробове. Не след дълго Корбет си даде сметка, че мародерите не са действали хаотично, а са спазвали определен принцип. Като изключим два от оплячкосаните гробове, в които почиваха някакви старици, всички останали бяха на неизвестни хора. Освен това всички мъртъвци бяха починали отдавна — между 1216 и 1256 година.

— И ти нямаш никаква представа кои са виновниците, така ли, отче?

— Абсолютно никаква — въздъхна отец Августин. — Въпреки стражата, която сложих аз, и онази, която бе осигурена от съдебния пристав Робърт и членовете на общинския съвет, всеки път ставаше едно и също.

— Нощем ли идваха мародерите? — попита Корбет.

Свещеникът кимна.

— Макар че веднъж дойдоха през един късен следобед. Един Господ знае какво са търсили.

— Идвала ли е при теб Амилия Форбър, жената на пекаря? — попита внезапно кралският пратеник.

Отец Августин сви рамене.

— Ами да. Много беше нещастна. Оплака ми се от селяните, но аз не можех да сторя кой знае какво за нея — той вдигна очи към мрачното небе. — Не мога да си обясня смъртта й и дано Бог ми прости, но не можах да й помогна, докато беше жива. Вече познаваш енориашите ми, сър Хю, и знаеш, че са корави като земята, която обработват!

Корбет се съгласи и благодари на свещеника. После се върна при покритата порта към църковното гробище, качи се на коня си и препусна през сумрака към манастира „Кръст Господен“. За да стигне дотам, трябваше да мине по скалната пътека, където от време на време му се случваше да спре и да се вгледа в сивкавото, гневно море. Накрая пред очите му се появи манастирът. Още щом влезе през портата, Корбет си даде сметка, че монахините разполагат с доста средства. Вратите бяха прясно боядисани, а пантите им добре смазани. Покривите на стопанските постройки бяха покрити с плочи, дървените им части блестяха, а дворът беше настлан с калдъръм. Някакъв коняр веднага взе коня на кралския пратеник, след което една послушница го въведе в манастира. Обстановката вътре също говореше за благосъстоятелността на сестрите. Стените бяха богато украсени, мебелировката — излъскана до блясък, а в нишите бяха поставени прекрасни статуи. В края на коридора, над една сводеста врата, имаше разкошен триптих. Въздухът ухаеше на дърво, смола и тамян.

— Харесва ли ти манастирът ни? — попита послушницата, когато Корбет спря, за да разгледа един голям кръст, изпълнен във византийски стил.

— Много е красив — отвърна кралският пратеник.

— Приемаме само жени с благородно потекло — дъщери или вдовици на знатни люде — обясни послушницата. — Те ни носят добри пари, а и печалбите от овцете също не са за пренебрегване.

Корбет си спомни стадата, които беше видял сред пустошта.

— Значи манастирът ви изнася вълна, така ли? — попита той.

— О, да, пращаме пълни каруци до Уитстабъл, Бостън, Бишопс Лин и Хъл — каза наперено послушницата. — Вълната ни е с отлично качество и фламандските тъкачи много я търсят.

Кралският пратеник хвърли още един възхитен поглед към разпятието и последва водачката си по още разкошно обзаведени коридори до покоите на домина Сесили. Игуменката, която изглежда се зарадва на посещението му, поръча да им донесат вино и сладкиши, след което придружи госта си до едно подобно на трон кресло, разположено пред бумтящия в камината огън. Корбет седна и огледа помещението. Дори спалнята на кралицата в Уестминстър не можеше да си съперничи с разкоша тук — стаята беше украсена с вълнени килими, гоблени, в които проблясваха златни нишки, сребърни маслени лампи, свещници, инкрустирани със скъпоценни камъни, картини и сребърни съдове.

— Преди да си ме попитал, сър Хю — започна домина Сесили, поставяйки чаша вино пред посетителя си, — нека ти кажа, че ние, монахините от „Кръст Господен“ не даваме обет за бедност. В нашия манастир държим на добродетелността и на молитвата и предоставяме на жените с благородно потекло така необходимото им в този жесток свят убежище.

Корбет благодари и се взря в огъня. Подобни манастири — построени благодарение на щедри дарения и поддържани с помощта на постоянен поток от доходи — се срещаха доста често.

— Откога съществува манастирът? — попита кралският пратеник.

— Манастирът е учреден от прадядото на сър Саймън, а сградата е била завършена през 1220 година. Аз съм петата му игуменка и общността ни се състои от шейсет монахини.

— А какво е отношението на общността ви към Пастирите? — попита Корбет полушеговито, докато игуменката елегантно се настаняваше в големия си тапициран стол. — Не ги ли смятате за ваши съперници?

Домина Сесили поклати глава.

— Разбира се, че не. Помагаме на Пастирите с каквото можем. Пък и те ни вършат страшно много работа. Не ни създават никакви проблеми.

— А чухте ли за убийството на Марина? — попита изведнъж кралският пратеник.

Игуменката кимна.

— Разбира се. Горкото момиче. Преди да отиде при Пастирите, бе проявила желание да дойде при нас като сестра-мирянка, но… — домина Сесили елегантно сви заоблените си рамене, а мъката, която се изписа по лицето й, беше толкова фалшива, че при други обстоятелства Корбет би се изсмял.

— Мастър Мънк посети ли манастира?

— Да, тази сутрин.

— Защо?

— Дойде да поговорим за помощника му, Сердик Ликспитъл — онзи, който беше намерен убит на брега.

— И? — попита сухо Корбет.

Домина Сесили се смути.

— Ами попита ме дали Ликспитъл е идвал тук в деня на смъртта си. Казах му, че е идвал — игуменката се заигра с диплите на вълненото си расо. — Не остана дълго обаче. Изобщо Ликспитъл беше голям досадник — монахините често го виждаха да язди по брега и да се взира в морето. Мастър Мънк не беше по-различен.

— Може би нещо ги е притеснявало — предположи кралският пратеник.

— Какво например?

— Ами например смъртта на една от монахините — сестра Агнес. Нали тя беше паднала от скалите?

Игуменката видимо се разтревожи.

— Това беше нещастен случай! — рязко отвърна тя.

— Но какво, за Бога, е можела да прави сестра Агнес на брега на морето посред нощ? — настоя Корбет.

— Нямам представа. Това тук е манастир за благородни дами, сър Хю, не затвор. Разбира се, гледаме да се пазим от натрапници, но не спираме сестрите да ходят където пожелаят. Може би сестра Агнес е била излязла на разходка, но това е само предположение.

— На разходка на върха на брулените от вятъра скали? — попита невярващо кралският пратеник. — Посред нощ?

Домина Сесили разпери малките си, пухкави пръстчета.

— Сестра Агнес беше много смела жена.

— Каква длъжност заемаше в манастира?

— Беше ковчежничка.

— Смъртта й беше ли разследвана?

— Да, в манастира дойде сър Саймън, а после и мастър Мънк. И двамата огледаха брега, но нита един от тях не намери каквито и да било доказателства, че смъртта на сестра Агнес не се дължи на нещастен случай.

— Значи падането й от скалите не породи никакви съмнения, така ли? — попита Корбет.

— Не, никакви. Намерихме трупа й на брега и го погребахме. Сега сестра Агнес, дано Господ се смили над душата й, почива в гробището на манастира.

— А Сердик?

— Дойде за литургията една сутрин. После се повъртя из църквата и си отиде.

— И това е всичко, така ли?

— Да.

— Ами съпругата на пекаря? Амилия Форбър?

— Горката жена! Често я виждахме да минава с коня си покрай портите ни — домина Сесили се заигра със златната гривна, която носеше на пухкавата си китка, — но не знаехме нищо за нея.

Корбет усети, че няма да изкопчи нищо повече от игуменката, така че допи виното си и внимателно остави чашата на масата от едната си страна.

— Домина Сесили, запътил съм се към Уолсингам. Сигурен съм, че негово величество кралят ще остане доволен, когато чуе за гостоприемството, което ми е било оказано в поверения ти манастир.

Игуменката на „Кръст господен“ се усмихна, но в очите й се четеше объркване.

— Бих желал да прекарам нощта в къщата ви за гости — обясни кралският пратеник.

Домина Сесили кокетно плесна с ръце.

— Разбира се, добре си ни дошъл!

И така, Корбет благодари на игуменката и се оттегли, след което се върна при конюшнята и предупреди коняря, че ще отсъства около час — имаше нужда да поязди, за да се успокои и да подреди мислите си. Щом излезе от манастира, той пришпори коня си към брега, решен да се възползва от последните слънчеви лъчи. Когато стигна до дългата лъкатушна пътека, по която се слизаше до брега, спъна коня си и продължи пеша. Мъглата вече се сгъстяваше, а приливът беше в разгара си и вълните се блъскаха в скалите. Корбет се върна за коня си, след което го поведе по скалната пътека, завъртайки главата му настрани, за да го предпази от свирепия вятър. Теренът беше опасен, така че кралският пратеник пристъпваше много внимателно. Той задмина малката падина, в която се гушеше манастирът, и продължи покрай брега. Тук вятърът духаше още по-силно. В един момент конят на Корбет стана неспокоен, така че кралският пратеник го остави да пасе и се върна на мястото, където трябваше да е стояла сестра Агнес. Навън вече падаше мрак и Корбет се радваше, че има топло легло, където да се приюти — нощта обещаваше да е беззвездна и безлунна, а вятърът, който рошеше косата му и насълзяваше очите му, само щеше да се засилва.

За известно време кралският пратеник остана на място. Нищо чудно сестра Агнес да се беше подхлъзнала тук, но, от друга страна, защо й е било нужно на една възрастна монахиня да се взира в морето посред нощ? Какви ли тайни криеше тази околност? Защо Мънк и Сердик бяха идвали тук? Корбет вече се канеше да си тръгне, когато откъм морето нещо просветна. Кралският пратеник напрегна взор и си даде сметка, че въпреки мъглата и усамотеността на този бряг по морските пътища отвъд хоризонта вероятно плават доста кораби и лодки, сновящи между източните пристанища и множеството рибарски селца, струпани по крайбрежието. И така, той продължи напред, отдалечавайки се от манастира, и в един момент забеляза, че скалите постепенно преминават в поредица малки заливчета и естествени пристанища. Доволен, Корбет взе коня си и се запъти обратно към „Кръст Господен“. Когато стигна дотам, проследи с поглед как един коняр разседлава коня му и го настанява за през нощта и пъхна в ръката му една монета.

— Грижи се добре за коня ми — нареди му той. — Утре ме чака дълъг път, който освен това трябва да измина бързо.

— Къде ще ходиш, сър?

— В Уолсингам.

Мъжът се почеса по главата.

— Тогава най-добре да се върнеш в селото и да тръгнеш оттам. Ако следваш пътя и времето е хубаво, трябва да стигнеш до Уолсингам още същия следобед.

Корбет му благодари.

— Между другото сестра Агнес; онази, която падна от скалите…

— Лека й пръст, сър, познавах я добре.

— О, така ли? Тя често ли излизаше да се разхожда по брега?

— Не, само понякога. Винаги беше много внимателна и не излизаше без тояжка и фенер, но пък никога не се спираше — конярят се ухили, разкривайки щърбави зъби. — Всъщност всички в манастира са в непрекъснато движение.

— Но не си забелязал сестра Агнес да следва някакъв определен път по време на разходките си, така ли? — попита Корбет.

— Защо? — човекът изведнъж застана нащрек. — Сестра Агнес излизаше и се връщаше когато си пожелае. Едно ще ти кажа, сър — роден съм в този край и знам, че той може да бъде много опасен. Скалите са от варовик и лесно могат да се срутят под краката ти. Блатата пък могат да погълнат всеки ездач заедно с коня му. Но най-лоши са приливите — след силна буря морето може да придойде по-бързо и от хрътка!

Корбет благодари на коняря и се върна обратно в манастира. Когато се озова там, една от монахините го заведе до малката къща за гости срещу църквата и му донесе парче вкусен месен пай и кана от най-хубавия кларет, който беше вкусвал от месеци насам. След като се нахрани, кралският пратеник си легна и докато се унасяше, умът му непрестанно се връщаше към онзи самотен, ветровит бряг и силуета на монахинята, взираща се в среднощното море с тояжка в едната ръка и фенер в другата.