Песните на далечната земя

1На брега на Тарна

Още преди лодката да премине рифа, Мириса разбра, че Брант бе ядосан. Стегнатата стойка на тялото му, изправено пред руля — просто фактът, че не бе поверил последния преход от плаването в опитните ръце на Кумар, — показваше, че нещо го беше раздразнило.

Тя излезе от сянката на палмите и се запъти бавно към морския бряг. Мокрият пясък полепваше по босите й стъпала. Кумар вече събираше платната, когато тя стигна до водата. Малкият й брат, сега висок почти колкото нея и налял здрави мускули, радостно й махна. Колко често й се бе искало Брант да имаше неговия лек, добродушен характер. Него нищо не можеше да го смути…

Брант не дочака лодката да опре в пясъчния бряг, а скочи още в дълбокото и газейки до кръста, зашляпа към нея ядосано. Той носеше разкривено метално парче, обкичено с изпокъсани кабели, като го държеше високо, за да може тя да го види добре.

— Виж! — извика той. — Пак!

Със свободната си ръка махна към север.

— Този път няма да ги оставя да се измъкнат, а кметицата да приказва каквото си ще!

Мириса отстъпи настрани, когато малкият катамаран бавно като някое праисторическо морско животно, атакуващо за пръв път сушата, се заизмъква на брега върху въртящите се външнобордови валци. Едва-що ватерлинията се показа над водата, Кумар спря двигателя и скочи от лодката подир своя все още ядосан капитан.

— Казвам му, че сигурно случайно е станало — обади се той. — Може би влачеща се котва. В края на краищата, защо им е на северняците да правят нещо подобно, и то нарочно?

— Ще ти кажа — отвърна Брант. — Защото са прекалено мързеливи, за да си създадат сами техника. Защото ги е страх, че ще хванем много риба. Защото…

Зърнал ухилената му физиономия, Брант запрати към него омотаната телена топка. Кумар я хвана без усилие.

— Както и да е. Дори случайност да е, те нямат право да пускат котва тук. Тази зона много ясно е отбелязана на картата: НЕ ВЛИЗАЙ — ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ОБЕКТ. Така че аз въпреки всичко ще се оплача.

Брант бе възвърнал доброто си настроение. Дори и най-силният му гняв рядко траеше повече от няколко минути. Зарадвана от бързия обрат, Мириса нежно плъзна пръсти по гърба му и ласкаво запита:

— Хванахте ли риба?

— Не, разбира се — изпревари го Кумар. — Той се интересува само от лов на данни… килограми на киловат… от тоя роя глупости. Добре, че си взех въдицата. За вечеря ще имаме тон.

Той се наведе над лодката и издърпа почти метър дълга, струйно обагрена мощна красавица — цветовете й бързо повяхващи, невиждащите й очи — забулени вече от покоя на смъртта.

— Не се случва често човек да улови такова чудо — гордо каза Кумар.

Те все още се любуваха на улова му, когато Съдбата отново се намеси в историята на Таласа1 и нейният прост, безгрижен свят, който бяха опознали в младия си живот, неочаквано свърши.

Знакът от преминаването й бе изписан там, на небето, сякаш някоя гигантска ръка бе прокарала тебеширена линия по синия небесен свод. Блестящата бяла следа бързо избледня по ръбовете, разкъса се в малки облачета, докато заприлича накрая на мост от пухкав сняг, прехвърлен от единия до другия край на хоризонта.

Далечен гръм се изтъркаля надолу по ръба на пространството. Това бе звук, който Таласа не бе чувала от седемстотин години, но би разпознала веднага.

Въпреки че вечерта бе топла, Мириса потръпна и потърси ръката на Брант. Пръстите му обгърнаха нейните почти несъзнателно — все още се взираше в разцепеното небе.

Дори Кумар стоеше безмълвен; все пак той пръв проговори:

— Някоя от колониите ни е открила…

Брант кимна замислено. Не изглеждаше съвсем убеден.

— Притрябвали сме им. Те сигурно имат старите карти — не може да не знаят, че Таласа почти цялата е океан. Какъв смисъл има да идват тук?

— Научно любопитство? — предложи Мириса. — Да видят какво е станало с нас. Колко пъти съм казвала, че старият комуникационен възел трябва да се поправи.

Това бе стар спор, който се подновяваше на всеки няколко десетилетия. Повечето хора бяха съгласни, че големият локатор на Източния остров, разрушен преди четиристотин години при изригването на Кракан, действително трябва да се построи отново някой ден. Но междувременно имаше толкова много по-важни, по-скоро по-забавни неща.

— Създаването на междупланетен кораб изисква огромен труд — каза замислено Брант. — Не вярвам някоя от колониите да се наеме, освен ако е належащо… Както на Земята…

Гласът му заглъхна. Толкова много векове бяха минали, а все още бе трудно да се произнесе това име.

Те едновременно се обърнаха на изток, откъдето внезапната екваториална нощ се спускаше над океана.

Най-ярките звезди вече се виждаха, а точно над палмите висеше малката компактна група на Триъгълника. Трите му звезди бяха от почти еднаква величина, но някога един много по-ярък самозванец бе блестял сред тях, близо до южния връх на съзвездието, в продължение на няколко седмици. Свитата му сега шушулка все още се забелязваше през мощните телескопи, но никакъв уред не би могъл да улови обикалящия го угаснал въглен, който някога бяха наричали Земя.

2Невидимата неутрална

Преди повече от хиляда години след двадесетия век велик историк нарекъл периода 1901–2000 „Век на откритията“. Той добавил, че хората от онова време биха се съгласили с него, но по съвсем други причини.

Те биха изтъквали, в много случаи с оправдана гордост, научните постижения на ерата — покоряването на въздуха, освобождаването на атомната енергия, откриването на основните закони на живота, тържеството на електронната и комуникационната революция, създаването на изкуствен интелект и най-грандиозното от тях — овладяването на Слънчевата система и първото кацане на Луната. Но както посочил историкът с точност на ретроспекция 20/20, надали и един на хиляда е чул за откритието, което надминало всички тези постижения, заплашвайки да ги направи напълно несъществени.

То изглеждало толкова безобидно и толкова маловажно за съдбата на хората, колкото онази замъглена фотографска плака в лабораторията на Бекерел, която само петдесет години по-късно довела до избухването на огненото кълбо над Хирошима. Всъщност то било вторичен продукт на същото това откритие и известило за съществуването си със същата невинност.

Природата е много стриктен счетоводител и винаги прави баланс на сметките си. Така че физиците невероятно много се изненадали, когато открили, че при определени ядрени реакции след сумиране на частиците нещо от едната страна на равенството се губело.

Като библиотекар, набързо въвеждащ ред в дневника за дребни приходи и разходи, за да бъде изряден при ревизия, физиците били принудени да измислят нова частица. А за да се обясни несъответствието, тя трябвало да бъде най-невероятна, без маса и без заряд, и толкова фантастично проникваща, че можела без особени трудности да преминава през оловна стена с дебелина милиарди километри.

Да̀ли на този фантом галеното име „неутрино“ — от „неутрон“ и „бамбино“. Изглеждало, че няма никаква надежда да се отдели една толкова неуловима частица, но през 1956 г. чрез героични подвизи при манипулация с уредите физиците успели да уловят първите няколко. Това било триумф и за теоретиците също — те най-после успели да докажат неправдоподобните си равенства.

Светът нито знаел, нито искал да знае, но отброяването на дните до страшния съд започнало.

3Съветът

Местната комуникационна мрежа на Тарна никога не бе работила с натоварване деветдесет и пет процента, не по-малко от осемдесет и пет на сто от нея обаче работеше непрекъснато. Както повечето от техническите съоръжения на Таласа, тя бе създадена от отдавна забравени гении, така че катастрофални аварии бяха практически невъзможни. Дори повечето от съставните й елементи да излезеха от строя, системата щеше да продължава да функционира задоволително, докато някой загуби търпение и направи ремонта.

Инженерите наричат това „елегантна деградация“ — фаза, която, както някои цинично се изразяваха, доста точно характеризираше начина на живот на ласаните.

Според данните от Централния компютър в момента съобщителната мрежа работеше с капацитет около деветдесет и пет на сто, но кметица Уолдрън не се радваше особено на това свръхпостижение. През последния половин час й се бяха обаждали едва ли не всички жители, а в заседателната зала се бяха скупчили около петдесет човека — деца и възрастни, — далеч повече, отколкото тя нормално би побрала, без да говорим за места. Кворумът на едно обикновено заседание бе дванадесет и понякога бяха необходими драконови мерки, за да се събере дори този толкова малък брой присъствуващи на едно място.

Два пъти й звъня областният управител, веднъж й се обаждаха от кабинета на президента и веднъж от осведомителната агенция на Северния остров, като всички имаха една и съща, напълно излишна молба и на всички тя даде един и същ кратък отговор: „Разбира се, ще ви известим, ако се случи нещо… Благодаря за загрижеността.“

Кметица Уолдрън не обичаше емоционалните изблици и сравнително успешната й кариера на местен административен ръководител се дължеше на избягването им. Но имаше, разбира се, положения, когато това бе невъзможно. Нейното вето например не би могло да отклони урагана през девета година, който и до днес си оставаше най-забележителното събитие на века.

— Тихо там! — извика тя. — Рина, не пипай раковините — някой е положил много старания, за да ги подреди. Време е да си лягаш, хайде! Били, ставай от масата! Веднага!

Изумителната бързина, с която се въдвори ред в залата, показваше, че поне този път жителите с готовност щяха да слушат това, което кметицата имаше да им каже. Тя изключи настоятелното бибкане на ръчния си радиотелефон, като прехвърли повикването към информационния център.

— Повярвайте ми, аз не зная нищо повече от това, което знаете вие, и никаква вероятност няма да научим повече през следващите няколко часа. Това несъмнено беше някакъв тип космоплан и прелитането му над нас означава, че той вече отново е навлязъл — навярно не би трябвало да казвам „отново“, а само „навлязъл“ — в орбита около планетата. Тъй като няма къде другаде да кацне на Таласа, вероятно по някое време ще се върне на Трите острова. Но ако наистина обикаля планетата — няма да е скоро.

— Опитахте ли радиовръзка? — запита някой.

— Да. Ала все още нищо.

— А нима има смисъл да се правят опити изобщо? — обади се разтревожен глас.

Настъпи тишина. Наруши я съветник Симънс, главният „стършел“ на кметицата, като изсумтя възмутено:

— Невероятно! Каквото и да измислим — ще ни открият за не повече от десет минути. Ала те, така или иначе, знаят точно къде се намираме.

— Напълно съм съгласна със съветника — отбеляза кметицата, наслаждавайки се на тази необикновена възможност. — На всеки колониален кораб задължително има карти на Таласа. Те може да са и отпреди хиляда години, но и на тях е отбелязана Площадката на първото кацане.

— Защо да не допуснем, само да допуснем, че те са извънземни!

Кметицата въздъхна. Помисли си, че тази теза бе отпаднала още преди векове.

— Никакви извънземни няма! — отсече тя. — Най-малкото няма разумни дотолкова, че да полетят в Космоса. Разбира се, никога не можем да бъдем сто на сто сигурни, но Земята е търсила с всички възможни уреди в продължение на повече от хиляда години.

— Има и друга възможност — обади се Мириса, която заедно с Брант и Кумар стоеше в дъното на залата.

Всички се обърнаха към нея, но не и Брант. Той изглеждаше малко смутен. Въпреки любовта му към Мириса имаше моменти, в които му се искаше тя да не бе толкова начетена и последните пет поколения на рода й да не бяха работили в Информационното хранилище.

— И каква е тя, скъпа?

Този път Мириса се смути, въпреки че успя да скрие раздразнението си. Никак не й бе приятно някой, който не е много умен в действителност, макар че несъмнено „буден“ или може би „остроумен“ бе по-подходяща дума, да се отнася към нея със снизхождение. Фактът, че кметицата Уолдрън винаги гледаше влюбено Брант, ни най-малко не безпокоеше Мириса. Това просто я забавляваше и тя дори изпитваше известна симпатия към тази по-възрастна от нея жена.

— Възможно е това да е друг роботизиран кораб-разселник, като този, донесъл на Таласа гениите образци на нашите деди.

— Чак сега? Толкова късно?

— Защо не? Първите кораби-разселници са развивали само няколко процента от скоростта на светлината. А Земята е продължавала да ги усъвършенствува до самата си гибел. Тъй като по-късните модели са били почти десет пъти по-бързи, те са изпреварили с около сто години първите, така че много от тях вероятно все още са на път. Съгласен ли си, Брант?

Мириса винаги се стараеше да го включва в разговора, и то така, че ако е възможно, да го накара да мисли, че той е бил инициаторът. Познаваше чувството му за малоценност и внимаваше да не го подклажда.

Да бъдеш най-умният човек в Тарна понякога означаваше да се чувствуваш много самотен. Въпреки че се свързваше чрез мрежата с петима-шестима от равните й по ерудиция от Трите острова, тя рядко се срещаше с тях очи в очи, което дори след всички тези хилядолетия никаква комуникационна техника не би могло да замени.

— Интересна идея — откликна Брант. — Може би си права.

Не можеше да се каже, че историята бе най-силната му дисциплина, но Брант Фолкънър имаше технически знания относно комплексната последователност от събития, които бяха довели до колонизирането на Таласа.

— И какво ще правим — запита той, — ако се окаже, че това е друг кораб-разселник, и ако се опита да ни колонизира? Ще кажем „Благодарим много, но не днес“, така ли?

От няколко места се чу слаб нервен смях. Съветникът Симънс, сериозно умислен, отбеляза:

— Сигурен съм, че ще съумеем да се справим с кораб-разселник, ако се наложи. Но… няма ли обслужващите го роботи да са достатъчно интелигентни, за да отменят програмите си, когато видят, че задачата вече е изпълнена?

— Може би. Но възможно е да си помислят, че те ще могат да я изпълнят по-добре. Както и да е, дали е реликва от Земята или по-късен модел от някоя от колониите, трябва да се командува от робот.

Никакъв смисъл нямаше да усложняват нещата; всички познаваха фантастичните трудности и разходи за междузвездни полети с хора на борда. Даже и осъществимо технически, това бе напълно безсмислено. Роботите могат да свършат същата работа хиляди пъти по-евтино.

— Робот ли е, реликва ли е, какво ще правим с него? — запита един от жителите. — Изглежда, всички сме решили, че той ще се насочи към Площадката на първото кацане, но защо пък точно там? В края на краищата, към Северния остров е много по-възможно…

Често опровергаваха кметицата, но никога толкова бързо. Този път звукът, който се разнесе в небето над Тарна, не бе далечният тътен от йоносферата, а пронизващото свистене на ниско прелитащ реактивен самолет. Всички с невероятна бързина изскочила от заседателната зала, но само първите няколко изхвърчаха навреме, за да успеят да видят тъпоносия ракетоплан с делтаобразни крила, засенчил звездите. Той определено летеше към мястото, все още почитано с благоговение като последен спомен от Земята.

Кметица Уолдрън се забави малко, за да се обади в управлението, после и тя се присъедини към тълпата отвън.

— Брант, ти можеш да стигнеш там пръв. Вземи делтаплана!

Главният инженер на Тарна трепна. За пръв път получаваше толкова пряко нареждане от кметицата. Погледна я сконфузено:

— Преди два дни един кокосов орех му прониза крилото. Нямах време да го поправя, пак имах проблеми с рибните капани. Това не е от значение обаче. Той не е подходящ за нощни полети.

Кметицата го изгледа настойчиво.

— Надявам се, че колата е в движение — каза тя саркастично.

— Разбира се — сподави гласа си Брант. — Заредена е, готова за път.

Необичайно беше колата на кметството да пътува някъде. Човек спокойно можеше да прекоси Тарна пеш за не повече от двадесет минути, а локалното транспортиране на храни и стоки се осъществяваше с малки дюноходи. За седемдесетте си години административна служба колата бе навъртяла по-малко от сто хиляди километра я ако се изключеха евентуални злополуки, би могла да бъде в движение най-малко още едно столетие.

Ласаните с радост бяха експериментирали разните пороци, но между тях не фигурираха планираното разрушаване и умишленото пропиляване. Никой не би си помислил, че когато тръгна по своя най-забележителен маршрут, колата бе по-стара от пасажерите си.

4Токсин

Никой не чул първия звън на камбаните, оповестяващ гибелта на Земята. Не го чули даже и учените, които дълбоко в недрата й, в една запустяла златна мина край Колорадо, направили фаталното откритие.

Това бил смел експеримент, напълно немислим преди средата на двадесетия век. След като било открито неутриното, бързо станало ясно, че човечеството е намерило нов прозорец към Вселената. То било нещо толкова всепроникващо, преминавало през планетата така лесно, както светлината през тънко стъкло, и можело да се използува, за да стигне до ядрата на слънцата. И най-вече — на Слънцето.

Астрономите били сигурни, че разбират реакциите, даващи мощ на слънчевата пещ, от които зависел буквално целият живот на Земята. При невероятно големите температури и налягания на слънчевото ядро водородът се съединявал с хелия в последователност от реакции, при които се освобождавали огромни количества енергия и… неутрино, като случаен вторичен продукт.

Намирайки милиардите тонове материя пред себе си за препятствие, не по-голямо от облаче дим, тези слънчеви неутрино се изстрелвали от мястото на зараждането си със скорост, равна на скоростта на светлината. Само след две секунди те излизали в пространството и се разпространявали навън, във Вселената. Колкото и звезди и планети да се изпречвали на пътя им, повечето от тях оставали неуловени от тези „невеществени призраци от твърда материя“ и продължавали движението си из безкрайността чак до края на Времето.

Осем минути след като се отделили от Слънцето, малка част от слънчевия поток преминал през Земята — а учените в Колорадо успели да отделят още по-малка част дори. Заровили апаратурата си на повече от километър под земята, което давало възможност да се филтрират всички по-слабо проникващи излъчвания, те имали щастието да хванат от тези редки, уникални пратеници на слънчевото ядро. Учените се надявали, че като преброят уловените неутрино, ще могат подробно да изследват условията в едно поле, за което всеки философ лесно би могъл да докаже, че ще остане завинаги затворено за човешките знания или наблюдения.

Експериментът успял. Отделили слънчеви неутрино. Но те били много малко на брой. Трябвало да са три или четири пъти повече, отколкото успяла да улови мощната апаратура.

Явно нещо не било наред и през 1970-те случаят „Липсващите неутрино“ се превърнал в голям научен скандал. Проверявали и препроверявали експеримента… но винаги с един и същ неразгадаем резултат.

Към края на двадесетия век астрофизиците били принудени да приемат едно обезпокояващо заключение, макар че тогава все още никой не съзнавал пълния му смисъл.

Нищо грешно нямало в теорията, нито в апаратурата. Бедата била вътре в самото Слънце.

Първото секретно заседание в историята на Международния съюз на астрономите се състояло през 2008-а година в гр. Аспин, Колорадо, недалеч от мястото, където бил осъществен първият експеримент, проведен по-късно в още десетина страни. Седмица по-късно брой 55/08 на „Специалния бюлетин“ на МСА преднамерено с обикновеното заглавие „Някои наблюдения върху слънчевите реакции“ бил разпространен по всички правителства на Земята.

Човек би могъл да си помисли, че известие (информация все пак изтекла) за приближаването на Края на света би предизвикало голяма паника. В действителност обаче всеобщата реакция била: в първия момент — слисано мълчание, после повдигане на рамене и връщане към обичайните ежедневни задължения.

Малко правителства са гледали някога по-далече от следващите избори, малко хора са се замисляли за живота на поколенията след собствените си внуци.

Освен това… астрономите може и да грешат…

Макар и осъдено на смърт, денят на екзекуцията на човечеството все още не бил определен. Слънцето нямало да избухне през следващите хиляда години, а кой би могъл да скърби за четиридесетото поколение след него!?

5Нощен излет

Нито една от двете луни не бе изгряла, когато колата, в която бяха Брант, Уолдрън, съветникът Симънс и двама от по-възрастните жители, пое по най-използувания път на Тарна. Както обикновено, Брант шофираше леко и уверено, въпреки че все още хапеше устни, уязвен от смъмрянето на кметицата. Фактът, че тя сякаш случайно бе отпуснала пълната си ръка върху голите му рамене, съвсем не подобряваше нещата.

Но спокойното великолепие на нощта, приспивният ритъм на палмите, люлеещи се отмерено в движещото се ветрило от светлините на фаровете, бързо възстановиха доброто му настроение. А как иначе? Нима може да допусне толкова незначителни лични чувства да нарушат изключителността на това историческо събитие.

След десет минути щяха да бъдат на Площадката на първото кацане — началото на историята им. Какво ли ги очакваше там? Само едно бе сигурно — гостенинът се бе насочил към все още действуващия фар на древния кораб-разселник. Знаеше накъде да се ориентира, значи би трябвало да е от някоя друга човешка колония в тая част на пространството.

Да, но от друга страна — изведнъж тревожна мисъл прониза Брант, — който и да е, всяко нещо би могло да открие маяка, сигнализиращ на цялата Вселена, че някога оттук е минал Разумът. Той си спомни, че преди няколко години бе поставян въпросът за преустановяване на сигнализирането, като обосновката бе, че излъчването не почива на никакво полезно основание и че евентуално може да причини вреда. Тогава с малко мнозинство предложението бе отхвърлено по причини по-скоро сантиментални и емоционални, отколкото логични. Таласа може би скоро ще съжали за това решение, но, разбира се, вече бе прекалено късно да се предприема каквото и да е.

Съветникът Симънс, протегнал се от задната седалка, тихо шепнеше на Уолдрън:

— Хелга — Брант за пръв път го чуваше да се обръща към нея с малкото й име, — мислиш ли, че ще можем да се разбираме все пак? Толкова бързо се развива роботолингвистиката, знаеш…

Уолдрън не знаеше, но умееше да скрива невежеството си.

— Това е най-малкият проблем. Да изчакаме да се появи. Брант, може ли да караш малко по-бавно! Бих искала да стигна там жива.

Скоростта, с която се движеха по този толкова познат път, бе съвсем безопасна, но Брант послушно намали на четиридесет клика. Помисли си, че тя се опитва да отложи мига на конфронтацията; това е огромна отговорност — да се изправиш пред едва втория в историята на тая планета космически кораб, идващ от неизвестното пространство. Цяла Таласа наблюдава!

— Кракан! — изруга един от пътниците на задната седалка. — Някой носи ли камера?

— Късно е да се връщаме — откликна съветник Симънс. — Във всеки случай много време ще има за снимки. Не вярвам да кажат „Здрасти“ и да отлетят…

В гласа му определено се чувствуваше тиха истерия, но Брант не го винеше за това. Нима знаеше някой какво ги очаква там, току зад билото на следващото възвишение.

— Ще ви докладвам веднага, щом разберем нещо, господин президент — говореше кметица Уолдрън по радиотелефона.

Унесен в мислите си, Брант не бе забелязал повикването. За пръв път в живота си съжаляваше, че не бе учил повече история.

Разбира се, той добре познаваше основните факти — всяко дете на Таласа израстваше е тях. Знаеше как с безмилостното изнизване на вековете диагнозите на астрономите ставали все по-убедителни, датата на техните прогнози — все по-точна. През 3600-на, плюс или минус 75, Слънцето трябвало да стане Нова2. Не много голяма, но достатъчно…

Древен философ е казвал някога, че човек го овладявало чудно спокойствие, когато узнавал, че ще бъде обесен с настъпването на утрото. Нещо подобно се случило с човечеството през последните години на четвъртото хилядолетие. Ако е имало единствен миг, в който човешкият род най-после да е осъзнал истината със смирение и твърдост едновременно, то той е бил онзи миг през декемврийската нощ на 2999-а, в който започнала да тече първата минута на 3000-та. Никой от тези, които видели появата на първата цифра „3“, не можел да не си помисли, че никога няма да има „4“.

Все пак оставало още половин хилядолетие. Много можело да се направи от тридесетте поколения, които все още щели да живеят и умират на Земята, така както живеели измирали дедите им преди тях. Най-малкото, те поне можели да съхранят знанията на човешкия род и най-големите постижения на изкуството му.

Още в самото утро на космическата епоха първите автоматизирани сонди, конто напускали Слънчевата система, носели записи на музика, послания и картини, в случай че бъдат срещнати от други изследователи на Космоса. И въпреки че не била открита и следа от друга цивилизация в нашата Галактика, дори и най-големите песимисти вярвали, че там някъде, сред милиардите други вселени, простиращи се докъдето погледът на най-мощния телескоп стигал, не можело да няма разум.

Векове наред терабайт след терабайт човешки знания били насочвани към Мъглявината Андромеда и по-далечните й съседи. Разбира се, никой никога не би могъл да узнае дали сигналите са били получени изобщо, или пък, ако са били получени, дали са ги разбрали. Но мотивировката била такава, каквато споделяли повечето хора — силното желание да оставят някакво последно послание, някакъв последен сигнал, казващ: „Ето, вижте — и аз някога съм живял!“

Около 3000-та година астрономите вярвали, че грамадните телескопи на орбита са открили всички планетни системи на разстояние петстотин светлинни години от Слънцето. Били открити десетки светове, големи приблизително колкото Земята, а на някои от най-близките от тях били съставени груби карти. Някои от тях имали атмосфера, съдържаща безпогрешния знак на живота — неестествено високо съдържание на кислород. Имало голяма вероятност хората да оцелеят там, ако биха могли да ги достигнат.

Хората не биха могли, но Човек би успял.

Първите космически кораби-разселници били доста примитивни, но все пак били изключително постижение на техниката по онова време. Снабдени с двигатели, разработени до 2500-та година, те можели да достигат най-близката планетна система за двеста години, носейки на бордовете си ценния товар от замразени ембриони.

Но това било най-малкото им задължение. Те носели също и автоматични системи, които трябвало да съживят и отгледат тези потенциални човешки същества, да ги научат как да оцелеят в неизвестната, но най-вероятна враждебна среда. Безсмислено, по-скоро жестоко би било да се захвърлят голи непросветени деца сред светове толкова бездушно враждебни, колкото Сахара и Антарктида. Те трябвало да бъдат отгледани, възпитани, образовани; трябвало да им бъдат дадени сечива; трябвало да бъдат научени как да откриват природните богатства. След кацането си корабът-разселник ставал кораб-майка и трябвало да се грижи, храни и отглежда своята челяд поколения наред.

Не само човешки същества трябвало да бъдат пренасяни, но и цялата биота3. Растения (въпреки че никой не знаел дали щяло да има почва за тях), домашни животни; невероятно разнообразие от съществено необходими насекоми и микроорганизми също трябвало да бъдат включени, в случай че предвидените за производство на храна системи излязат от строя и се наложи да се премине към традиционното земеделско стопанство.

Такова ново начало имало и една добра страна — всички болести и паразити, които тормозели човечеството от самото му възникване, щели да останат назад във времето, за да загинат в стерилизиращия огън на Новата звезда.

Информационни банки, „експертни системи“ с възможности да се справят с какъвто и да е проблем, роботи, ремонтни и поддържащи съоръжения — всичко трябвало да бъде предвидено, обмислено, проектирано и изработено. И всичко това трябвало да бъде разработено за експлоатационен живот — поне толкова дълъг, колкото периода между Декларацията на независимостта и първото кацане на Луната.

Въпреки че задачата изглеждала почти невъзможна, тя била толкова вдъхновяваща, че почти цялото човечество се обединило за реализирането й. Това било една дългосрочна програма — последната далечна цел, която можела да придаде някакъв смисъл на живота дори и след гибелта на Земята.

Първият кораб-разселник напуснал Слънчевата система през 2553-та година, отправяйки се към най-близкия близнак на Слънцето, Алфа Кентавър-А. Климатът на голямата почти колкото Земята планета Пасадена варирал до стихийни крайности поради близостта на планетата до Кентавър-Б, но следващата подходяща цел се намирала на почти два пъти по-голямо разстояние. Летателното време до Сириус-X било повече от четиристотин години; когато корабът най-после достигнел целта си, Земята може би нямало да я има вече.

Но ако човечеството успеело да създаде колония на Пасадена, щяло да има достатъчно време за обратна връзка. Двеста години летателно време, петдесет години — за да си стъпят на краката и да построят малък предавател, около четири години, за да достигне сигналът до Земята — ех… с малко повече късмет улиците щели да се изпълнят с ликуващи тълпи през 2800-та.

В действителност това се случило през 2786 година. Пасадена надхвърлила очакванията. Новината била наелектризираща и дала ново вдъхновение на програмата за разселването. По това време вече били разпратени повече от двадесет кораба, всеки един — рожба на по-напреднала технология. Последните модели развивали една двадесета от скоростта на светлината и повече от петдесет обекта били в обхвата на техните маршрути.

Дори когато сигналът от Пасадена, оповестяващ кацането, замлъкнал, обезсърчаването било само моментно. Онова, което веднъж вече е постигнато, може да се осъществи отново, при това — с много по-голяма вероятност за успех.

През 2700-та била изоставена несъвършената технология за замразяване на ембриони. Генната информация, зашифрована от природата в спиралообразната молекула на ДНК, можела вече по-лесно и по-безопасно, дори по-цялостно да се съхранява в паметта на най-усъвършенствуваните компютри, така че кораб-разселник, не по-голям от пътнически самолет с хиляда пътници на борда, можел да пренася милиони генотипи; една цяла неродена нация с всички репликационни системи, необходими за създаването на нова цивилизация, можела да се побере в неколкостотин кубически метра и да се отнесе към звездите.

Брант знаеше, че всъщност точно това се бе случило на Таласа преди седемстотин години. Изкачвайки се по пътя, виещ се по хълмовете, те бяха минали край някои от следите, оставени от първите роботизирани земекопни машини, търсили суровите материали, от които били създадени дедите му. След миг щяха да видят и отдавна изоставените технологични инсталации и…

— Какво е това? — напрегнато прошепна съветникът Симънс.

— Спри! — заповяда кметицата. — Изключи двигателя, Брант!

Тя посегна към радиотелефона:

— Тук кмет Уолдрън! При знака на седми километър сме. Пред нас — светлина… Вижда се иззад дърветата… Струва ми се, идва точно от Площадката на първото кацане… Не се чува нищо. Потегляме.

Брант не изчака нареждането. Леко бутна напред скоростния лост. След връхлитането на урагана през девета година това бе второто необикновено вълнуващо събитие, което преживяваше в живота си.

Първото бе нещо много повече от необикновено вълнуващо — тогава бе имал късмет да се измъкне жив. И сега го очакваше опасност може би, но не му се вярваше много. Нима е възможно роботите да бъдат врагове! А ако са извънземни, каквито и да са, те несъмнено не могат да търсят на Таласа друго освен знания и приятелство…

— Знаете ли — обади се пак съветник Симънс, — аз успях да видя добре това нещо, преди да се скрие зад дърветата. Сигурен съм, че беше някакъв тип самолет. Разбира се, корабите-разселници никога не са имали аеродинамична форма и крила. И друго — беше много малък.

— Каквото и да е — каза Брант, — ще узнаем след пет минути. Вижте светлината! Кацнал е в Земния парк… не ще и дума! Не е ли по-добре да оставим колата и да продължим пеш?

Земният парк представляваше затревена, добре поддържана овална поляна в източната част на Площадката на първото кацане, скрита сега от очите им зад извисяващата се пред тях черна колона на Кораба-Майка — най-стария и най-почитан паметник на планетата. Иззад него, разсипвайки се около блестящите все още стени на огромния цилиндър, пламтеше поток от светлина, струяща явно от един-единствен искрящ източник.

— Ще спреш малко преди да стигнем кораба! — нареди кметицата. — Ще слезем и ще можем да го огледаме, скрити зад него. Загаси фаровете! Няма нужда да ни виждат, преди ние да сме решили да им се покажем.

— Те или То? — продума тревожно някой от пътниците.

Не му обърнаха внимание.

Брант спря колата в гигантската сянка на кораба и веднага я обърна.

— За всеки случай, ако се наложи внезапно изтегляне — обясни той полусериозно, полушеговито. Все още не вярваше, че може да ги заплашва реална опасност. Даже на моменти се чудеше дали всичко това бе действителност — може би още спеше и сънуваше необикновен сън.

Тихо се измъкнаха от колата, прокраднаха се до кораба, заобиколиха го и спряха пред ярката, искряща стена от светлина. Брант заслони очи и надникна изотзад, примижавайки от блясъка.

Съветник Симънс е бил съвсем прав — това наистина беше някакъв вид аероплан или космоплан, при това много малък. Нима Северните? Не! Абсурд! Не съществуваше никаква реално допустима възможност за използуване на такова превозно средство върху ограничената площ на Трите острова, а и създаването му не би могло да остане скрито.

То имаше форма на затъпен връх на стрела, а това, че по тревата наоколо нямаше никакви следи, показваше, че е кацнало вертикално. Светлината идваше от умело прикрито аеродинамично гнездо, над което равномерно просветваше червена сигнална лампичка. Общо взето, това бе една съвсем обикновена, дори разочароващо обикновена машина. Машина, която не би могла да прекоси пространството от дванадесет светлинни години — разстоянието до най-близката колония.

Изведнъж главната светлина угасна, оставяйки малката група от наблюдатели заслепени за миг. Когато очите му привикнаха с тъмнината, Брант видя, че в предната част на космоплана имаше малки илюминатори, просветващи слабо от вътрешно осветление. Виж ти, това, изглежда, е обитаем, а не роботизиран апарат, както предполагаха.

Уолдрън с удивление бе стигнала до същото заключение.

— Не е робот! Вътре има хора! Да не губим повече време! Брант, освети ни с фаровете, нека ни видят!

— Хелга! — възпротиви се съветник Симънс.

— Не ставай глупав, Чарли! Хайде, Брант!

Какво бил изрекъл първият човек, стъпил на Луната преди повече от две хилядолетия? „Една малка крачка…“

Те бяха направили около двадесет, когато някаква врата в стената на космоплана се отвори, от нея се подаде една двойна шарнирна рампа, плъзна се бързо надолу и двама антропоиди излязоха да ги посрещнат.

Това бе първата мисъл на Брант. В следващия миг разбра, че го беше заблудил цветът на кожата им, или каквото можеше да се види през еластичния прозрачен слой материя, който ги покриваше от глава до пети.

Това не бяха антропоиди. Това бяха хора! Ако не се покажеше на слънце никога вече, може би и той щеше да стане блед като тях.

Уолдрън бе протегнала напред ръце в традиционната поза: „Вижте! Не носим оръжие!“ — жест, стар колкото света.

— Предполагам, че няма да ме разберете — промълви тя, — но ви приветствувам с „Добре дошли на Таласа!“

Гостите се усмихнаха и по-старият от двамата — красив мъж е посивели коси, надхвърлил шестдесетте, вдигна ръце в отговор.

— Напротив! — отвърна той с най-дълбокия и звучен глас, който Брант бе чувал някога. — Разбираме ви много добре. Приятно ни е да се запознаем!…

Ласаните стояха замръзнали в удивено мълчание.

Но какво чудно има, помисли си Брант, та нали без всякакви трудности разбираха речта на хората, живели две хилядолетия преди тях!

След като изобретили звукозаписа, хората заложили и съхранили в паметта на машините всички основни фонемни системи на земните езици. Речниковият състав щеше да се разшири, синтаксисът и граматиката щяха да се променят, но произношението щеше да остане същото в продължение на хилядолетия.

Първа се съвзе кметицата.

— Чудесно! Това ни спестява много неприятности — каза тя не съвсем убедено. — Но откъде идвате? Антената ни за далечна космическа връзка се повреди за съжаление. Загубихме контакт със съседите.

По-възрастният от гостите погледна към своя доста по-висок спътник и някакво безмълвно съобщение мигновено протече между тях. После отново обърна очи към стоящата в очакване кметица.

Невъзможно бе да не се долови тъгата в този красив глас, изричащ абсурдното твърдение:

— Трудно ще повярвате… Ние не сме от колониите. Идваме направо от Земята.