Песните на далечната земя

6В орбита

Още преди да отвори очи, Лорън ясно съзнаваше точно къде се намира и това малко го изненадваше. Нормално е да изживяваш известно объркване, след като си спал в продължение на двеста години, но на него му се струваше, че едва вчера бе вписал последния си рапорт в корабния дневник. А и доколкото си спомняше, не бе сънувал нищо. Благодарен бе за това.

Държейки очите си все още затворени, той концентрира цялото си внимание последователно върху останалите сетива. Чуваше тих шепот на гласове, които вдъхваха увереност. Чуваше познатите въздишки на въздухообменниците, усещаше върху лицето си едва доловим полъх с приятен аромат на антисептици.

Не усещаше единствено теглото си. Повдигна дясната ръка без никакво затруднение. Тя увисна, плуваща в пространството, очаквайки следващата команда.

— Здравейте, господин Лоренсън! — обади се подканящ глас. — Значи благоволихте да се присъедините към нас. Как се чувствувате?

Лорън най-после отвори очи и се опита да се съсредоточи върху замъглената фигура, плуваща край леглото му:

— Здравейте… докторе! Добре съм. Чувствувам глад.

— Това винаги е добър признак. Можете да се облечете, но в началото не правете много резки движения! Пък по-късно ще решите дали ще си оставите брадата.

Лорън насочи все още своята плуваща в пространството ръка към лицето си. Изненада го допирът с буйната растителност, която намери там. Както и повечето други мъже, той не бе приел възможността за алопеция4 — тонове психология имаше изписани на тази тема. Може би бе време да помисли дали да не го направи. Странно как такива баналности му минаваха през главата дори в момент като този.

— Пристигнахме ли?

— Разбира се, в противен случай щяхте да спите още. Всичко се движи според програмата. Корабът започна да ни събужда преди един месец. Вече сме в орбита около Таласа. Екипите по поддръжката провериха всички системи. Сега е ваш ред да поработите малко. Подготвили сме ви изненада…

— Приятна, надявам се?

— И ние също. Капитан Бей е насрочил оперативка след два часа в Главната заседателна зала. Ако предпочитате да не се движите още, останете и наблюдавайте оттук.

— Ще дойда на заседанието. Бих искал да видя всички. Но може ли да хапна нещо преди това? Толкова отдавна…

Капитан Сърдар Бей, уморен, но щастлив, посрещаше радостно току-що събудените петнадесет мъже и жени и ги представяше на присъствуващите тридесет — състава на дежурните „А“ и „Б“ екипажи. Според корабните правила екипаж „В“ трябваше да почива, но в дъното на Заседателната зала се спотайваха няколко от членовете му, криейки се зад гърбовете на другите.

— Радвам се, че се присъединявате към нас — обърна се той към влизащите. — Приятно е да видиш свежи физиономии. А още по-приятно е да видиш планета и да узнаеш, че звездолетът е изпълнил първите двеста години от плана на мисията ни без никакви сериозни произшествия. Ето я Таласа — точно според предвижданията!

Всички се обърнаха към видеоекрана, заел почти изцяло една от стените на залата. Част от него бе предназначена за изнасяне на данни и информационен бюлетин за общото състояние на кораба, но по-голямата можеше да се отваря като прозорец, открит към пространството. Сега той целият бе изпълнен от зашеметяващо прекрасния образ на едно синьо-бяло кълбо, обляно в светлина. Сигурно всички в залата забелязаха покъртителната прилика със Земята, погледната високо отгоре над Тихия океан — също такова синьо полукълбо, само с няколко изолирани островни групи сред водата.

И тук имаше земя — компактна група от три острова, отчасти забулени в облаци. Лорън се сети за Хавайските острови, които не бе имал възможността да види и… които не съществуваха вече. Но имаше една съществена разлика между двете планети — другото полукълбо на Земята бе покрито предимно със суша, а на Таласа — от безбрежен океан.

— Ето я! — каза капитанът гордо. — Точно според предвижданията на организаторите на мисията. Но има една неочаквана подробност, която положително ще окаже влияние върху работата ни. Ще ви припомня, че Таласа е заселена от модул „Марк 3 А“, петдесет хиляди отсека, който излетял от Земята през 2751 година и пристигнал тук през 3109-а. Всичко вървяло нормално. Първите предавания се получили сто и шестдесет години по-късно и продължавали без прекъсване два века. После, след кратко съобщение за вулканично изригване, изведнъж секнали. Не се получил повече никакъв сигнал и се приело, че нашата колония на Таласа е загинала или най малкото, че била върната към първобитността, каквито случаи имало вече няколко. За да са в течение и новодошлите, позволете ми да повторя какво открихме. Естествено, когато влязохме в системата, прослушахме всички честоти. Нищо. Не регистрирахме дори изпуснато от енергосистеми лъчение. Когато се приближихме повече, разбрахме, че това не доказва нищо. Таласа има много плътна йоносфера. Възможно е под нейния слой да гъмжи от средно– и късовълнови предавания, но отвън никой не би могъл да предположи. Микровълните, разбира се, биха преминали, но те може би не работят с тих или пък ние не сме имали късмет да ги засечем. Както и да е, там долу съществува една добре развита цивилизация. Ние видяхме светлините на градовете им — най-малкото на градчетата им, — когато получихме добра видимост откъм нощната страна. Имат много малки предприятия, неголяма крайбрежна пътна мрежа и нито един голям кораб. Успяхме да забележим два малки самолета, движещи се със скорост петстотин клика, която би ги отвела където и да е най-много за петнадесет минути. Очевидно те нямат нужда от мощен въздушен транспорт при тези малки разстояния, а имат и добре развита сухопътна система. При все това още не сме уловили никакви комуникации. Нямат и спътници, дори метеорологични, а всеки от нас би счел, че те са от първа необходимост… макар не всъщност за тях може и да не са, тъй като корабите им едва ли се отдалечават толкова, че да не могат да се виждат от сушата. Просто защото няма друга земя, до която биха могли да стигнат, разбира се. И така, ето къде сме! Не мислите ли, че е интересно и много приятно изненадващо! Поне надявам се да е така! А сега… Имате ли въпроси? Моля, господин Лоренсън.

— Правени ли са опити да се свържем с тях, сър?

— Още не. Решихме, че не е разумно, преди да разберем какво е равнището на развитието им. Както и да постъпим — стресът ще бъде голям.

— Знаят ли, че сме тук?

— Вероятно не.

— А звездолетът? Не може да не са го видели?

Логичен въпрос. Невъзможно бе да не се забележи квантов изтребител. В движение с пълна мощност той представляваше най-невероятната гледка, сътворена някога от човечеството. Излъчваше блясъка на атомна бомба, но в продължение на месеци вместо на милисекунди.

— Може би… но се съмнявам. Бяхме от другата страна на Слънцето през по-големия период на спирането. Не биха могли да ни видят в сиянието му.

Най-сетне някой зададе въпроса, който вълнуваше всички:

— Капитане, как ще се отрази това на мисията ни?

Сърдар Бей погледна замислено:

— На този етап все още е невъзможно да се прецени. Неколкостотин хиляди човека, каквото е населението тук, биха могли да улеснят нещата или поне да ги направят по-приятни. От друга страна обаче, ако не им се нравим…

Той повдигна рамене и продължи:

— Спомням си съвета, отправен от един стар пътешественик към негов колега: „Приеми аборигените с приятелство и те ще ти отвърнат със същото. И обратно!“

— Така че, докато не се докаже противното, ще допускаме, че са приятелски настроени? Ами ако не са?

Изражението на капитана стана сурово, а гласът му — на командир, току-що превел огромен звездолет през петдесет светлинни години космическа бездна:

— Никога не съм твърдял, че силата е право, но… успокояващо е да я притежаваш!

7Последните господари на Земята

Трудно му бе да повярва, че наистина е буден, че животът започва отново.

Капитан трети ранг Лорън Лоренсън знаеше, че никога няма да забрави напълно трагедията, тегнала над четиридесет земни поколения и стигнала до кулминацията си по негово време. През всички часове на първия си ден той изпитваше някакъв непрекъснат страх. Дори и обещаващата загадъчност на прекрасната лазурносиня планета, увиснала под „Магелан“, не можеше да прогони мисълта: Какви ли сънища ще ме споходят, когато тази нощ затворя очи в естествен сън, за пръв път от двеста години?

Той бе видял картини, които никой никога не би могъл да забрави и които щяха да преследват Човечеството в безкрайността на времето. През телескопите на звездолета бе наблюдавал гибелта на Слънчевата система. С очите си бе видял вулканите на Марс да изригват за пръв път от милиарди години; Венера — за миг разголена, когато атмосферата й бе всмукана от бездната, малко преди тя самата да бъде погълната от нея; газовите гиганти — избухващи в нажежени огнени кълба… Но това бяха нищожни, маловажни гледки в сравнение с трагедията на Земята…

Нея той бе наблюдавал през обектива на камерите, които оцеляха няколко минути повече от преданите обречени хора, пожертвували последните мигове от живота си, за да ги включат.

Той бе видял…

… Голямата пирамида, светеща мътночервена, преди да се свлече в локва разтопен камък…

… дъното на Атлантика, за секунди спечено в скали, преди да бъде потопено отново, но в лавата, изригваща от вулканите на Централната котловина…

… Луната, изгряваща над горящата джунгла на Бразилия и блестяща в този момент почти толкова ярко, колкото Слънцето в последния му залез, минути преди…

… за миг само — сушата на Антарктида, погребана под километрите прастар лед, който сега изгаряше…

… могъщият централен свод на Гибралтарския мост, разтапящ се още в момента на свличането му в нажежения въздух.

Призраци обитаваха Земята през онова последно столетие. Призраци — не на умрелите, а на ония, които никога нямаше да се родят. В продължение на петстотин години раждаемостта бе поддържана на ниво, което щеше да намали човешкото население до няколко милиона души в момента на катастрофата. Цели градове, дори държави опустяваха, когато Човечеството се сгушваше, очаквайки последния акт на Историята.

Бе време на странни парадокси, на необуздано люшкане между отчаянието и трескавото оживление. Мнозина, разбира се, търсеха забрава по утъпканите пътеки на наркотиците, секса и опасните спортни игри, включително и такива, които всъщност представляваха миниатюрни войни, контролирани внимателно и водени с подходящи оръжия. Еднакво популярен бе целият спектър — от електронен катарзис, от безкрайни видеоигри, въображаеми драми с „интерактно“ участие и пряко възбуждане на мозъчните центрове.

Поради това, че вече нямаше защо да се грижат за бъдещето на тази планета, земните богатства и събраните през всички епохи съкровища можеха да се прахосват с чиста съвест. Що се отнася до материалните блага, всички хора бяха милионери — богати много повече, отколкото дедите им, плодовете на чийто труд бяха наследили, са сънували и в най-невероятните си сънища. Те наричаха себе си иронично и все пак с известна гордост „последните господари на Земята“.

Въпреки че десетки хиляди търсеха забрава, все пак повечето намираха удовлетворение — нещо обикновено за някои хора — в упорита борба за постигане на цели, недостижими през краткия човешки живот. Продължени бяха много научни изследвания, като се използуваха освободените сега огромни ресурси. Ако физик се нуждаеше от сто тона злато за някакъв експеримент, то това представляваше просто един маловажен проблем на логистиката5, а не на бюджета.

Преобладаваха три теми. Първата се състоеше в непрекъснато контролирано наблюдение на Слънцето — не защото имаше място за някакво съмнение, а за да се определи моментът на избухването му с точност до година, ден, час…

Втората бе търсенето на извънземни цивилизации, изоставена след векове на неуспехи, а сега възобновена с отчаяна настойчивост, ала невъзнаградена с успех до самия Край. На всеки зов на Човека Вселената даваше отрицателен отговор.

И третата — заселване на близките звездни светове, разбира се, с надеждата, че човешкият род няма да загине с гибелта на неговото Слънце.

В утрото на последното столетие кораби-разселници с автоматично пилотиране — все по-бързи и по-съвършени — бяха разпратени до петдесетина обекта. Както се очакваше, повечето не успяха, но десет изпратиха съобщения за частичен успех. Още по-големи надежди се възлагаха на по-късните, по-усъвършенствувани модели, макар че те щяха да стигнат до своите далечни местоназначения дълго след като Земята нямаше да я има вече. Последният, който изстреляха, имаше крайцерска скорост, равна на една двадесета от скоростта на светлината, и ако всичко вървеше добре, щеше да кацне на планета деветстотин и петдесет години по-късно.

Лорън още помнеше изстрелването на „Екскалибур“ от стапела му, между Земята и Луната — в точката на Лагранж6. Тогава той бе едва петгодишен, но знаеше, че тоя кораб-разселник щеше да бъде последният. Ала беше все още прекално малък, за да разбере защо отмениха дългосрочната програма точно в момента, когато бе достигнато технологично съвършенство. Не би могъл и да предположи как собственият му живот щеше да се промени от зашеметяващото откритие, което преобрази всичко и вдъхна на човечеството нова надежда през последните десетилетия на Земната история.

Въпреки че бяха направени безброй теоретични изследвания, никой дотогава не бе успял да осъществи в действителност междузвезден полет с човек на борда дори до най-близката звезда. Че такова пътешествие може да трае повече от столетие, не бе съществен фактор — хибернацията решаваше проблема. Една Резус маймуна спеше в орбиталната болница „Луи Пастьор“ вече почти хиляда години и все още показваше нормална мозъчна дейност. Нямаше никаква причина човешки същества да не издържат на същото, макар че рекордът на пациент, страдащ от особена, непозната форма на рак, беше по-малък от две столетия. Биологичният проблем бе решен, непреодолим се оказваше техническият. Кораб, който би могъл да приюти хиляда хибернизирани пътници и всичко, което щеше да им бъде нужно за един нов живот в друг свят, трябваше да бъде голям колкото огромните презокеански лайнери, господствували някога във водите на Световния океан.

Такъв кораб би могъл много лесно да се построи отвъд орбитата на Марс, като можеше да се използува изобилието на суровини от астероидния пръстен. Невъзможно се оказа създаването на двигатели, които биха могли да го отведат до звездите за приемливо кратко време.

Дори при една десета от скоростта на светлината всички най-обещаващи обекти бяха отдалечени на повече от петстотин години. Такава скорост развиваха сондите-роботи, пронизващи като светкавици близките звездни системи, предавайки обратно сигналите за наблюденията си в продължение на няколкото трескави часа на преминаването им. Но нямаше никакъв начин те да намалят скоростта си за срещи или кацания и, ако изключим злополуките, щяха да препускат из галактиката завинаги.

Такъв бе основният проблем с ракетите и никой не бе успял да открие алтернатива за проникване в далечния Космос. Да се намали скоростта е точно толкова трудно, колкото и да се увеличи, а пренасянето на гориво, необходимо за спиране, не само удвояваше, а учетворяваше сложността на задачата.

Наистина, възможно бе да се построи пълномащабен хиперзвездолет, който да развива една десета от скоростта на светлината. За ускоряването на такъв кораб щяха да са необходими около един милион тона редки елемента — трудно, но не и невъзможно.

Ала за да може да се отнеме тази скорост при достигане на целта, корабът трябваше да стартира не с милион, а с абсурдните билиони тона гориво на борда. Това, разбира се, бе толкова невероятно, че никой не се бе замислил над проблема векове наред.

И изведнъж Човечеството се сдоби с ключовете към Вселената — една от най-големите иронии на Историята, — едва ли му оставаше и столетие, през което да ги използува.

8Спомен за изгубената любима

Добре, че не се поддадох, мислеше си Мойсей Колдър, на онази съблазън — примамливо изкушение, създадено за човечеството от изкуството и техниката преди повече от хилядолетие. Ако бях поискал, можех да взема електронния призрак на Ивлин за другар в изгнанието си, затворен в капана на неколкогигабайтовата програма. Тя би могла да се появи сега пред мен, на фона на някое от любимите за двама ни места и бихме могли да разговаряме така убедително, че един непосветен никога не би могъл да предположи, че всъщност там нямаше нищо.

Но аз щях да се опомня след пет или десет минути, освен ако не се самозалъгвам съзнателно. А такова нещо не бих могъл да направя. И досега не зная защо инстинктивно се бунтувам срещу това, но винаги съм отказвал да приема фалшивата утеха на мнимия разговор с мъртвите. Сега не притежавам дори един обикновен запис от звука на гласа й.

Колко е хубаво, че мога да я погледам, движеща се в тишината, в малката градина на последния ни дом, знаейки, че това не е илюзия, създадена от машините, знаейки, че това е било наистина — там, на Земята, преди двеста години.

И единственият глас тук сега ще бъде моят — говорещ със спомена, закътан в собствения ми жив човешки мозък.

Личен запис Първи. Запис-преобразовател Алфа. Програма Автоматично изтриване:

Ти бе права, Ивлин. Не аз. Макар и най-старият на борда, изглежда, все пак мога да бъда полезен.

Когато се събудих, до мен стоеше капитан Бей. Още в първия миг на осъзнаването се почувствувах поласкан.

— О, капитане, каква приятна изненада! Почти бях сигурен — казах аз, — че ще ме изхвърлите в Космоса като ненужен товар.

Той се засмя и отговори:

— Все още можем да я свършим тая, Мойсей. Пътешествието не е свършило. Но си ни крайно необходим в момента. Проектантите на мисията ни са били много по-мъдри, отколкото смяташе ти.

— В хартата на звездолета съм записан като: отварям кавички, Посредник-Съветник, затварям кавички. В коя си правоспособност съм необходим сега?

— И в двете може би! А вероятно в много по-известната ти роля като…

— Не се колебай! „Кръстоносец“ ли щеше да кажеш? Говори спокойно! Макар че не ми се нрави думата и никога не съм се считал за лидер на някакво движение. Аз само се опитвах да накарам хората да мислят самостоятелно. Никога не съм искал някой да ме следва сляпо. Историята познава прекалено много лидери.

— Да, но не всички са били лоши — твоят съименник например…

— Прекалено прехвален, но аз разбирам възхищението ти. В края на краищата, твоето призвание също се състои в това, да отведеш бездомните човешки племена в обетованата земя. Изглежда, е възникнал някакъв проблем?

Капитанът се усмихна и отговори:

— Радвам се, че си напълно на себе си! В момента няма проблеми и не съществуват причини да се появят. Но възникна ситуация, която никой не е очаквал, а ти си нашият дипломат. Ти притежаващ оная рядка дарба, която никога не сме допускали, че ще бъде необходима.

Честно казано, Ивлин, това ме стресна. Капитан Бей, изглежда, точно предугади мисълта ми, като видя зяпналата ми уста.

— О, не сме срещнали извънземни — възкликна той, — но излезе, че човешката колония на Таласа не е загинала, както мислехме. В действителност тя се развива много добре.

Това, разбира се, също ме изненада. Този път — приятно. Таласа… Океанът!… Океанът!… Един свят, който не съм и сънувал, че ще видя някога. Когато се събудех, тя трябваше да е на много светлинни години и на столетия зад нас.

— Какво е станало с хората? Срещнахте ли се с тях?

— Все още не. Това ще е твоята задача. Ти най-добре от всички нас познаваш грешките, допускани в миналото. Не искаме да ги повтаряме тук! А сега, ако се чувствуваш добре, да отидем в командната, ще ти я покажа от птичи поглед!

Това се случи преди седмица, Ивлин. Колко приятно е да не те притиска времето след толкова десетки напрегнати години на съобразяване с ненарушими, буквално фатални срокове. Ние все още познаваме таласите толкова, колкото можем да си представяме, че ги познаваме, без фактически да сме се срещали с тях лице в лице. А това ще стане тая нощ.

Единодушно решихме, че е добре да признаем роднинските си връзки. Мястото на Първото кацане се откроява ясно и е добре поддържано — нещо като парк, може би — светилище. Много добър знак! Моля се само кацането ни там да не се изтълкува като светотатство. Това поне ще бъде потвърждение, че сме богове, което много ще улесни задачата ни. Интересно дали таласите са си измислили богове — това е нещо, което много бих искал да узная.

Отново започвам да живея, скъпа! Излиза, че ти си била много по-мъдра от мене — прочутия философ! Наистина човек няма право да умира, докато все още може да бъде полезен на себеподобните си! Колко егоистично бе от моя страна, че предпочитах смъртта… че желаех да легна до тебе завинаги — в кътчето, което си бяхме избрали някога… толкова отдавна, толкова далече… А сега… мога да приема дори факта, че твоят прах е разпръснат из Слънчевата система заедно с всичко друго, което обичах някога на Земята.

Но… докато мога да говоря със спомена за теб, скъпа, ти ще бъдеш жива! А сега — на работа.

9Пътят към хиперпространството

От всички психологически удари, които учените на двадесетия век трябвало да понесат, най-опустошителният и напълно неочакван бил шокът от откритието, че нищо не е по-претъпкано от „празното“ пространство.

Оказало се, че старата Аристотелова мисъл „Природата не търпи празно пространство“ е съвършено вярна. Дори всички атоми от даден обем твърда на вид материя да се отстранят, в него остава кипящ ад от енергия, със сила и обхват, невъобразими за човешките представи. За сравнение — дори най-сгъстената форма на материята — сто милиона тона на кубически сантиметър плътност на неутронна звезда — представлява просто неуловим дух, едва доловимо отклонение от невероятно плътната и все пак пенеста структура на „хиперпростраиството“.

Пространството е нещо много по-различно от наивните интуитивни представи на човека, това за пръв път е доказано, от фундаменталното откритие на Ламб и Ръдърфорд през 1947 година. Изследвайки най-простия от елементите — водорода, те открили странно явление при въртенето на самотния електрон около ядрото на атома. Вместо да следва гладката крива на орбитата си, той се държал съвсем странно, сякаш го блъскали неспирни сили на субмикровълново поле. Трудно се възприема такава истина, но… оказало се, че отклонения има даже и в празното пространство.

Още по времето на древните гърци философите се разделяли на две школи — едните вярвали, че процесите в природата следват плавно, а другите им се противопоставяли с твърдението, че това е само илюзия — в действителност всичко протичало на малки скокове или тласъци, прекалено малки, за да бъдат доловими за човека. Създаването на атомната теория било триумф за втората школа, а когато квантовата теория на Планк доказала, че дори светлината и енергията се разпространяват на малки тласъци, а не в непрекъснати течения, спорът най-сетне приключил.

Според крайния анализ светът на природата имал зърнеста структура — прекъсната. Макар че за невъоръжено човешко око водопадът и сриването на тухли от височина са явления много различни, по същество те са еднакви. Малките тухлички H₂O са прекалено малки, за да бъдат сетивно възприети като такива, но уредите на физиците ги различават непогрешимо.

Оказало се, че анализът не е краен, направена била следващата крачка. Това, което правело зърнестата структура на пространството толкова трудна за възприемане, не било само субмикровълновото поле, но и абсолютната стихийност на строежа му.

В действителност никой няма реална представа какво представлява една милионна част от сантиметъра, но все пак самата цифра — хиляда хиляди — била позната, използувала се при изчисление на бюджетите, в статистиката на населението. Да се каже, че за запълване на разстояние от един линеен сантиметър са необходими един милион вируси, все пак означава нещо… Но една милион-_милионна_ от сантиметъра? Това вече е размер, сравним е този на електроните, а те са невидими за човешкото око. Бихме могли да го възприемем с ума си, но не и със сетивата си.

А мащабността на събитията в структурата на пространството е още по-малка в сравнение с дадения пример — толкова малка, че все едно да сравниш мравката със слона. Ако можем да си я представим като кипяща пенеста маса (почти безнадеждно подвеждащо и все пак най-близко до действителността), то мехурчетата на пяната биха били…

една хилядна от милионната на милионната на милионната на милионната на милионната…

… на един сантиметър напречно сечение.

А сега, представете си ги непрекъснато избухващи в енергия, подобна на тази на атомните бомби, след това — поглъщащи я обратно, изхвърляйки я отново и така вечно!

Такава, в много опростен вид, била картината, която някой от физиците през последните години на двадесетия век създал за основната структура на пространството. И твърдението, че вътрешната му енергия би могла да се овладее по някакъв начин, по онова време звучело повече от смешно.

Но по същия начин петдесет-шестдесет години по-рано била посрещната и идеята за освобождаване на новооткритите сили на атома — а то станало действителност още в същия този период. Да се обуздаят квантовите отклонения, които обединяват силите на пространството, било задача хиляди пъти по-сложна, а наградата — съответно по-голяма.

Освен всичко друго това би могло да даде на човечеството свободата на Вселената. Един космически кораб вечно би се ускорявал, тъй като няма да има нужда от гориво. Единствената действителна граница на скоростта, колкото и парадоксално да е, би била тази, с която е трябвало да се преборят първите аероплани — триенето на околната среда. Пространството между звездите съдържа значително количество водородни и други атоми, които биха могли да причинят беда дълго преди да се достигне крайната граница, установена от скоростта на светлината.

След 2500-та година вече нямало причини да не може да се разработи квантовият двигател — и историята на човечеството щяла да бъде много по-различна. За нещастие — както често се случва в зигзагообразното развитие на науката — грешни наблюдения и неправилни теории отложили последния пробив почти с хилядолетие.

Трескавите столетия на Последните дни създали блестящи — макар нерядко упадъчни — художествени творби, но добавили много малко към фундаменталните знания на човечеството. Нещо по-вече. Дългият списък от неудачи по онова време убедил почти всички, че овладяването на космическата енергия е като перпетуум-мобиле — невъзможно на теория, та камо ли на практика. Все пак за разлика от вечното движение още не било доказано, че това е невъзможно. А докато не съществува неоспоримо доказателство… надежда има.

Само сто и петдесет години преди Края група физици от орбиталния научноизследователски институт на Лагранж-1 (нулева гравитация) обявили, че най-после са успели да открият такова доказателство; имало основателни причини тези огромни енергийни запаси на хиперпространството да не могат никога да бъдат впримчени, макар и реално съществуващи.

Никой ни най-малко не се заинтересувал от разтребването на това малко неразбираемо кътче на науката.

Една година по-късно от Лагранж-1 се чуло смутено покашляне. Малка грешка била открита в доказателството. Често се случвали такива неща в миналото, макар че никога не с толкова важни последствия.

Един знак „минус“ случайно бил превърнат в „плюс“. За миг само светът се променил.

Свободен бил пътят към звездите — пет минути преди полунощ.