VIIIПЕСНИТЕ НА ДАЛЕЧНАТА ЗЕМЯ

50Леденият щит

Вдигането на последната „снежинка“ трябваше да бъде радостен празник, а сега бе по-скоро един миг на мрачно удовлетворение. На тридесет хиляди километра над Таласа последният шестоъгълен леден блок бе прикрепен и щитът бе завършен.

За първи път от близо две години квантовият двигател бе задвижен, макар и на минимална мощност. „Магелан“ се откъсна от стационарната си орбита, за да изпита балансировката и цялостта на изкуствения айсберг, който щеше да понесе към звездите. Проблеми не възникнаха. Работата бе свършена добре. Това бе голямо облекчение за капитан Бей, който и за миг не забравяше, че Оуен Флечър, сега под строга охрана на Северния остров, бе един от главните архитекти на щита. И се питаше, какво ли си мислят Флечър и другите заточени сабри, докато гледат церемонията на освещаването.

Тя започна с ретроспективен видеофилм, показващ построяването на ледодобивната инсталация и вдигането на първата „снежинка“. След това пуснаха прекрасен космически балет, в който грамадните ледени блокове един след друг политваха към кораби и постепенно изграждаха щита. Започнаха с реално време, а после постепенно ускоряваха, докато накрая прибавиха последните сегменти, по един на всеки няколко секунди. Най-известният композитор на Таласа бе създал подходящ музикален съпровод, който започваше с испанска павана, кулминацията му бе стремително бърза полка, а после темпото отново се забавяше — за поставянето на последния блок.

После прехвърлиха на кадър от подвижна камера, носеща се в пространството на километър от „Магелан“, който летеше в орбита в сянката на планетата. Огромният екран, предпазващ през деня щита, бе отстранен, така че сега той за пръв път можеше да се види целият.

Грамадният зелено-бял диск излъчваше студен блясък под светлините на прожекторите; скоро, при влизането им в космическата нощ с температура само няколко градуса по-висока от абсолютната нула, той щеше да стане още по-студен. Там щеше да се затопля само от далечната светлина на звездите, от излъчванията на кораба и от резките случайни изригвания на енергия при допира с удрящите се в него прашинки.

Камерата бавно премина по изкуствения айсберг, съпроводена от познатия глас на Мойсей Колдър:

— Народе на Таласа, благодарим ти за подаръка! Зад този леден щит ние се надяваме да стигнем благополучно до планетата, която ни очаква — на седемдесет и пет светлинни години оттук, след триста години. Ако всичко мине добре, когато стигнем на Сейгън-2, все още ще носим най-малко още двайсет хиляди тона лед. Ще го оставим да падне на планетата и топлината, образувана при спускането му, ще го превърне в първия дъжд, който онзи студен свят ще познае някога. За кратко време, малко преди отново да замръзне, неговата вода ще бъде предтечата на неродените още океани. А някой ден нашите наследници ще имат морета като вашите, макар и не толкова обширни и дълбоки. Водата от двете планети ще се смеси, носейки живот за новия ни дом. И ние ще си спомняме за вас с обич и благодарност.

51Реликвата

— Прекрасна е! — възкликна Мириса благоговейно. — Сега разбирам защо златото е било толкова ценено на Земята.

— Това, че е златна, е най-маловажното — отговори Колдър, изваждайки блестящата камбанка от обвитата в кадифе кутийка. — Можеш ли да отгатнеш какво е?

— Явно е произведение на изкуството. Но за тебе трябва да е нещо много повече, щом си го пренесъл през петдесет светлинни години.

— Ти, разбира се, си права. Това е точно копие на голям храм, висок повече от сто метра. Първоначално е имало седем такива камбанки, всички еднакви по форма и влизащи една в друга — тази е най-вътрешната, а в нея е самата реликва. Дадоха ми я скъпи приятели в последната нощ на Земята: „Всичко е преходно — напомниха ми те, — но това е съхранявано повече от четири хилядолетия. Вземи го със себе си на звездите с нашата благословия.“ Не споделям вярата им, но как бих могъл да отхвърля такова ценно предложение? А сега аз ще го оставя тук, където хора за пръв път са стъпили на тази планета — още един подарък от Земята, може би последният.

— Не казвай това — възрази Мириса. — Вие оставихте толкова много подаръци — никога няма да успеем да ги преброим.

Колдър се усмихна тъжно и не отговори веднага, зареял поглед в познатата гледка зад прозореца на библиотеката. Щастливи мигове преживя тук, докато изучаваше историята на Таласа и научаваше много неща, които можеха да му бъдат от полза за новата колония на Сейгън-2.

„Сбогом, стари корабе-майка! — мислеше той. — Добре си изпълнил мисията си. А на нас все още ни предстои дълъг път. Дано нашият «Магелан» ни служи така предано, както ти си служил на хората, които обикнахме!“

— Сигурен съм, че моите приятели биха одобрили това. Аз изпълних своя дълг. Реликвата ще бъде в по-голяма безопасност тук, в музея на Земята, отколкото на кораба. В крайна сметка може изобщо да не стигнем до Сейгън-2.

— Разбира се, че ще стигнете! Но ти не ми каза какво има в седмата камбанка?

— Само това е останало от един от най-великите хора, живели някога на Земята; той е създал единствената, неопетнена с кръв вяра. Сигурен съм, че щеше много да се развесели, ако узнаеше, че четиридесет века след смъртта му един от зъбите му е бил отнесен до звездите.

52Песните на далечната Земя

И ето, настъпи време на раздяла, време на сбогувания — на разлъки, вечни като самата смърт. И все пак въпреки изплаканите сълзи — и на Таласа, и на кораба — се чувствуваше радост и облекчение. Макар че никога нищо нямаше да бъде същото, животът можеше да се върне в руслото си. Земяните бяха като гости, останали повече, отколкото са били желани, време беше да си отиват.

Дори президентът Фарадайн вече се бе примирил с това и бе изоставил мечтата си за звездна олимпиада. Но си имаше добра утеха — замразяващите съоръжения от залива Мангроув бяха преместени на Северния остров и първата ледена площадка на Таласа щеше да бъде готова навреме за Игрите. Дали щеше да има и подготвени състезатели, бе друг въпрос, но много млади ласани прекарваха дълги часове, наблюдавайки скептично някои от най-добрите танцьори в миналото.

Междувременно всички искаха да се организира някаква церемония, за да се отбележи отпътуването на „Магелан“. За съжаление имаше много разногласия. Организираха се безброй тържества в тесен кръг, които костваха големи духовни и физически усилия на всички участници, но нито едно официално открито празненство.

Кметицата Уолдрън, която претендираше за приоритет от името на Тарна, смяташе, че церемонията трябва да се проведе на Площадката на първото кацане. Едгард Фарадайн възразяваше, че президентският дворец въпреки скромните си размери е по-подходящ. Някакъв умник предложи Кракан като компромис, посочвайки, че прочутите му лозя са подходящо място за прощалните наздравици. Спорът продължаваше, още не беше решен, когато „Таласан Бродкастинг Корпорейшън“ — една от по-дейните бюрократични инстанции на планетата — тихомълком си присвои правото на организатор.

Прощалният концерт щеше да се помни и да бъде слушан отново и отново от поколения наред. Без никакво видео, разединяващо чувствата — само музика и възможно най-кратък разказ. Наследството на две хиляди години бе претършувано из основи, за да се припомни миналото и да се намери надежда за бъдещето. То беше не само реквием, но и люлчина песен.

Цяло чудо бе, че след като изкуството им бе достигнало техническото съвършенство, композиторите все още успяваха да създават нещо ново. Вече две хиляди години електрониката им даваше възможност да контролират всеки звук, възприеман от човешкото ухо, и вероятно се е смятало, че всички възможности в тази област отдавна са изчерпани.

В действителност в продължение на цяло столетие се бяха чували само пискане и чуруликане, преди композиторите да овладеят безграничните си възможности и още веднъж успешно да обединят техниката и изкуството. Никой не бе успял да надмине Бетховен и Бах, но някои се доближаваха до тях.

За повечето слушатели концертът бе запознаване с неща, които те никога не бяха чували — неща, които принадлежаха само на Земята. Бавното биене на огромни камбани, отекващо като невидими кълба дим над островърхи катедрали; благодарствените песни на рибарите, връщащи се на брега в последните зари на деня; песните на армии, поемащи на битки, които Времето е лишило от цялата им болка и злина; пъстрият шум от милиони гласове, огласяващ градовете на човечеството в мига, когато се събужда, за да посрещне утрото; студеният танц на северното сияние над безкрайните морета от лед; ревът на мощни двигатели в устрема им нагоре по далечния път към звездите. Всичко това слушателите чуха в музиката, която се изливаше в нощта — песните на далечната Земя, пренесени през светлинните години.

За финала продуцентите бяха избрали последната велика творба в симфоничните традиции на Земята. Написани в годините, когато Таласа бе загубила връзка със Земята, тя бе напълно непозната за ласаните. И все пак темата за океана я правеше особено подходяща за случая — а въздействието върху слушателите бе такова, каквото отдавна починалият композитор най-много би желал.



„Когато пишех «Химн за „Атлантида“» почти преди трийсет години, нямах в съзнанието си никакви определени образи, предпочитах емоционалното въздействие, а не подробните картини, исках музиката да предава чувство за тайнственост, мъка от съкрушаваща загуба. Не съм се опитвал да рисувам музикални портрети на разрушени градове, станали царство на рибите. Но сега става нещо странно, винаги когато в главата ми прозвучи Lento lugubre както в този миг…

То започва от такт 136, когато серията акорди, спускащи се до най-ниския регистър на органа, за пръв път срещат безсловесната ария на сопраното, издигащо се все по-високо и по-високо, далече от дълбините… Ти си спомняш, разбира се, че написах тази тема, вдъхновен от песните на големите китове, тези мощни певци на океана, с които сключихме мир прекалено късно, прекалено късно… Написах я за Олга Кондрашин и никой друг не можеше да пее тези пасажи без електронен съпровод.

Когато започне вокалната партия, ми се привиждат неща, които сякаш наистина съществуват. Стоя на огромен градски площад, голям почти колкото «Сан Маркс». Наоколо е пълно с полуразрушени сгради, подобни на гръцките храмове, и със съборени статуи, обрасли с водорасли; зелени папрати бавно се люлеят напред-назад. Всичко е покрито с дебел слой тиня.

Отначало площадът изглежда празен, после забелязвам нещо тревожно. Не ме питай защо винаги ме изненадва, защо го виждам все за пръв път…

В центъра на площада има ниска могила, цялата набраздена от лъчи, излизащи от центъра й. Питам се дали това не са разрушени стени, заровени от тинята. Но какъв смисъл има да са така подредени? И тогава виждам, че могилата… пулсира.

Миг по-късно забелязвам две огромни, немигащи очи, вперени в мен.

И това е всичко, нищо не се случва. Нищо не се е случило тук от шест хиляди години, от онази нощ, когато провлакът се е откъснал и океанът се излял през Херкулесовите стълбове.

Lenta е любимото ми темпо, но аз не можех да завърша симфонията с такова настроение на отчаяние и безнадеждност. Затова финалът е «Възраждане».

Аз, разбира се, зная, че Платоновата Атлантида никога не е съществувала. И именно затова ще остане безсмъртна. Тя винаги ще бъде един идеал — мечта за съвършенство, — цел, която вдъхновява хората в продължение на много векове. Ето защо симфонията завършва с триумфален марш за бъдещето…

Чувал съм, че популярното тълкуване на Марша е — една Нова Атлантида, раждаща се от вълните. Прекалено прозаично; за мене Финалът символизира покоряването на Космоса. След като я написах, месеци минаха, докато успея да се освободя от заключителната тема. Проклетите петнайсет тона гърмяха в главата ми денем и нощем…

Сега Химнът съществува отделно от мене, той заживя свой собствен живот. Дори когато Земята няма да я има вече, той ще лети към мъглявината Андромеда, воден от петдесетте хиляди мегавата на предавателя за далечния Космос в кратера «Циолковски».

И някой ден, след стотици хилядолетия, той ще бъде уловен и разбран.“

Аудио-мемоари — Сергей ди Пиетро (3411–3509)

53Златната маска

— Преструвахме се, че не забелязваме съществуването й — каза Мириса, — но сега бих искала да я видя — само веднъж.

Лорън не отговори веднага:

— Знаеш, че капитан Вей не разрешава никакви посещения.

Естествено, че знаеше, разбираше защо. Въпреки че в началото това бе породило известно негодувание, сега всички на Таласа разбираха, че хората от малобройния екипаж на „Магелан“ бяха прекалено заети, за да играят ролите на екскурзоводи или на санитарки — за онези посетители, които щяха да почувствуват гадене в секторите на безтегловност. Дори президентът Фарадайн тактично бе разубеден.

— Говорих с Мойсей — и той е говорил с капитана. Всичко е уредено, но трябва да се пази в тайна до тръгването на кораба.

Лорън я погледна смаян, после се усмихна. Мириса винаги го изненадваше, това бе част от нейната привлекателност. И осъзна с болка и тъга, че никой друг на Таласа няма по-голямо право на тази привилегия; нейният брат бе единственият друг ласанин, направил това посещение. Капитан Бей бе справедлив човек, готов да промени реда, когато се наложи. А когато корабът потеглеше след три дни, то нямаше да е от значение…

— Ами ако те хване космическата болест?

— Никога не съм страдала от морска болест…

— Това не означава, че…

— Ходих и при заместник-командир доктор Нютън. Тя ми даде оценка деветдесет и пет процента и ме посъветва да взема совалката в полунощ — по това време наоколо няма да има други жители.

— За всичко си помислила, нали? — каза Лорън с искрено възхищение. — Ще те чакам на Втората площадка петнайсет минути преди полунощ.

Той замълча, после с усилие добави:

— Няма да слизам повече. Моля те, предай на Брант моето „сбогом“.

Това бе едно изпитание, което не можеше да поеме. Всъщност той не бе ходил в дома Лионидас, откакто Кумар се бе отправил в последния си път и Брант се бе върнал за утеха на Мириса. Отново бе както преди, сякаш Лорън никога не бе влизал в живота им. А сега безвъзвратно ги напускаше, защото вече можеше да гледа Мириса с обич, лишена от страст. Много по-дълбоко чувство — най-тежката болка, която бе познал в живота си — го бе обзела целия. Въпреки че бе чул ударите на сърцето на своя син, преплетени с тези на майка му, той никога нямаше да може да го прегърне.



Совалката кацаше върху дневната страна на планетата, затова когато Мириса за пръв път видя „Магелан“, той все още бе отдалечен на около стотина километра. Тя знаеше действителните му размери, но въпреки това й заприлича на блестяща под лъчите на слънцето детска играчка.

От разстояние десет километра той пак не изглеждаше много по-голям. С очите и мисълта си тя възприе тъмните кръгове около централната му степен като обикновени амбразури. Чак когато безкрайният извит корпус на кораба изплува огромен до тях, умът й най-после възприе, че това са товарни и докови люкове и към един от тях се насочваше фериботната совалка.

Когато Мириса започна да разкопчана коланите, Лорън загрижено я погледна; това бе опасният миг, в който, освободен за пръв път от придържащите ремъци, прекалено самоувереният пасажер изведнъж разбираше, че безтегловността не е толкова приятна, колкото си е въобразявал. Но понасяйки се към въздушния преход, направлявана с леки побутвания от Лорън, Мириса изглеждаше напълно спокойна.

— За щастие не е необходимо да минаваме през 1G-сектора, така че ще избегнеш двойното преадаптиране. Гравитацията няма да те тревожи повече, докато не се върнеш долу.

Колко щеше да е интересно, ако можеха да посетят жилищните помещения във въртящия се сектор на кораба — но това би ги ангажирало с безкрайни любезности и срещи с хора — последното, което тя желаеше в момента. Бе много доволна, че капитан Бей е все още долу, на Таласа; нямаше нужда дори да се прави посещение за засвидетелствуване на уважение и изказване на благодарности.

От въздушната преходна камера преминаха в тръбен коридор, който сякаш се простираше по цялата дължина на кораба. По едната му страна бе опъната стълба, а по другата два реда гъвкави халки, удобни за захващане с ръце или с крака, се плъзгаха и в двете посоки по успоредни канали.

— Не е много приятно да се намираш тук по време на ускорение — обясни Лорън. — В такъв момент коридорът става вертикална ос, дълга два километра. Именно тогава се налага да се използуват стълбата и ръкохватките. Просто се хващаш за халката и тя върши всичко останало.

Двамата без никакви усилия прелетяха неколкостотин метра, после свърнаха по коридор, перпендикулярен на главния.

— Пусни се от лентата! — каза Лорън, след като изминаха още няколко десетки метра. — Искам да ти покажа нещо.

Мириса го послуша и те полека спряха пред продълговат тесен прозорец, вграден в едната стена на тунела. Тя погледна през дебелото стъкло и погледът й потъна в грамадна, ярко осветена метална кутия. Макар че бе загубила ориентация, предположи, че тази огромна цилиндрична шахта вероятно се простира по цялата ширина на кораба и следователно централният лост лежеше по оста му.

— Квантовият двигател! — възкликна Лорън гордо.

Той не се и опита да изрежда названията на металните и кристални форми, необичайно конструирани летящи контрафорси — хванати на ресори за стените на камерата, пулсиращите съзвездия светлини, сферата от пълна тъмнина, която, макар изобщо да не бе очертана, по някакъв начин изглеждаше, че се върти… Но след известно време промълви:

— Най-голямото постижение на човешкия гений — последният подарък от Земята на децата й. Един ден той ще ни направи господари на Галактиката.

В думите му имаше арогантност, от която Мириса премигна. Той отново бе старият Лорън, такъв, какъвто бе, преди да го облагороди Таласа. Така да е, помисли си тя, но част от него се бе променила завинаги.

— Смяташ ли — запита внимателно тя, — че Галактиката изобщо ще забележи?

Но все пак бе развълнувана и дълго време се взира в големите, незначещи нищо за нея форми, които бяха пренесли Лорън през светлинните години. Тя не знаеше дали да ги благославя за всичко, което й бяха доцесли, или да ги проклина за онова, което скоро щяха да и отнемат.

Лорън я водеше през лабиринта все по-навътре и по-дълбоко, към сърцето на „Магелан“. Нито веднъж не срещнаха друг човек, което говореше за големината на кораба — и малкия му екипаж.

— Почти стигнахме — каза Лорън с глас, който сега бе тих и тържествен. — А това е пазителят.

Безкрайно изненадана, Мириса се обърна към златната маска, втренчена в нея от алкова, и едва не се блъсна в нея. Протегна ръка и почувствува студенината на метала. Значи бе действителна, а не както си помисли в първия момент — холограма.

— Какво… кой… е това? — прошепна тя.

— На борда на кораба носим голям брой от най-добрите земни творби на изкуството — отвърна Лорън с печална гордост. — Тази е една от най-известните. Тя е маска на крал, умрял съвсем млад, още момче…

Гласът на Лорън заглъхна, една и съща мисъл ги прониза. Мириса трябваше да преглътне сълзите си, за да може да прочете надписа под маската:

ТУТАНКАМОН
1361–1353 пр.н.е.
(Долината на фараоните, Египет, 1922 от н.е.)

Да, бил е почти на възрастта на Кумар. Златното лице се вглеждаше в тях през хилядолетия и светлинни години — лице на млад бог, покосен в разцвета си. В него се четяха мощ и увереност, но липсваха арогантността и жестокостта, които биха му дали неизживените години.

— Защо тук? — запита Мириса, предугаждайки отговора.

— Изглеждаше подходящ символ. Египтяните са вярвали, че ако извършат съответните обреди, мъртвите ще продължат да живеят и в отвъдния свят в някакъв вид. Чисто суеверие, разбира се, но все пак, като го донесохме дотук, ние направихме това реалност.

Но не по начина, по който аз бих желала, помисли си Мириса тъжно. Трудно й бе да повярва, че тези черни като нощта очи на краля-момче, гледащи я от нетленната златна маска, са само очи на великолепна творба на изкуството, а не на жив човек.

Тя не можеше да откъсне очите си от спокойния и все пак хипнотизиращ поглед през вековете. Още веднъж протегна ръка и погали златната буза. Благородният метал ненадейно й напомни за една поема, която бе прочела в архивите на Информационното хранилище, настройвайки компютъра да търси думи на утешение в литературата от миналото. Повечето от стотиците стихове бяха неподходящи, но тези напълно съответствуваха:

(Неизвестен автор — ? 1800–2100)

„Те връщат неопетнен образа на човека, от монетаря изсечен,

образ на момък, в своя триумф покосен

старини да доживее — необречен“.

Лорън изчака спокойно мислите на Мириса да преминат своя път, после плъзна някаква картичка в невидим за нея процеп до посмъртната маска и една въртяща се врата безшумно се отвори.

Беше нелепо да се намериш в гардеробна, пълна с кожуси, в един космически кораб, но Мириса разбра необходимостта от тях. Температурата вече бе спаднала с много градуси и тя усети, че трепери от необичаен студ.

Лорън й помогна да облече термокостюма — съвсем не лесна задача при безтегловност — и двамата полетяха към покрития със скреж стъклен илюминатор на късата стена на малкото помещение. Кристалният люк се отвори и отвътре ги връхлетя поток от ледено студен въздух, какъвто Мириса не би могла дори да си представи, а камо ли да си помисли, че е възможно да съществува. Тънки ледени люспици затанцуваха около нея като призраци. Тя погледна Лорън, сякаш го питаше: „Не очакваш да влезна там, нали?“

Той я хвана за ръка, вдъхвайки й увереност, и каза:

— Не се плаши, костюмът те предпазва, а след няколко минути ще свикнеш със студенината върху лицето ти.

Трудно й бе да повярва, но той се оказа прав. Когато го последва през отворения люк, дишайки предпазливо, тя се изненада, че преживяването не е неприятно. Всъщност то бе освежаващо; сега разбра защо хората с желание са ходили в полярните области на Земята.

Тя лесно би могла да си представи, че се намира там, защото й се струваше, че лети над мразовита снежнобяла вселена. Навсякъде около нея блестяха клетките на стените, подобни на пчелни гнезда, които вероятно бяха направени от лед — хиляди шестоъгълни гнезда. Беше нещо подобно на „магелановия“ леден щит, в умален вид, с тази разлика, че отделните елементи тук бяха с широчина само около метър и свързани един към друг с гроздове от тръби и кабели.

Ето къде бяха те, всички спящи около нея — стотиците хиляди колонисти, за които Земята все още бе, в буквалния смисъл, спомен от вчерашния ден. Какво ли могат да сънуват, зачуди се тя, недостигнали още средата на своя петстотингодишен сън? Дали мозъкът сънуваше изобщо в оная ничия земя между живота и смъртта? Според Лорън — не, но кой би могъл да е сигурен наистина.

Мириса бе гледала видеофилми за живота на пчелите, кръжащи по своите загадъчни задължения вътре из кошерите, помисли си, че и тя като тях се суети тук, водена от Лорън, стиснал здраво ръката й — из мрежестата винкелна конструкция, преплетена по фасадите на огромната пчелна пита. Вече бе напълно свикнала с безтегловността, а и не забелязваше свирепия студ. Почти не чувствуваше тялото си и понякога трябваше да си казва, че това не е сън, от който ще се събуди.

Никакви имена не бяха изписани по клетките, но всички бяха номерирани с азбучно-цифров код; Лорън уверено спря пред Н-354. Натисна един от бутоните и хексагоналният метално-стъклен контейнер се плъзна напред по телескопичните релси, за да открие спящата вътре жена.

Тя не бе красива, макар че не бе честно да съдиш за външността на жена без красотата на короната от коси на главата й. Кожата й имаше цвят, какъвто Мириса никога не бе виждала и който, тя знаеше, беше станал много рядък и на Земята — черен, толкова наситено черен, че почти синееше, И бе толкова съвършена, че Мириса не можа да скрие обзелата я за миг завист; в главата й се мярна видение на сплетени тела, абанос и слонова кост — видение, което щеше да я преследва през остатъка от живота й.

Отново погледна лицето. Дори в тази вековно дълга забрава от него лъхаше твърдост и интелигентност.

Можехме ли да бъдем приятелки, питаше се Мириса, съмнявам се, прекалено много си приличаме. Значи ти си Кайтани, ти носиш първото дете на Лорън към звездите. Но дали тя наистина ще бъде първа, като ще бъде родена векове след моя син? Първо или второ — желая й добро.

Тя все още бе вцепенена, макар и не от студа, когато кристалната врата се затвори зад тях. Лорън нежно я водеше обратно по коридора и покрай пазителя.

Още веднъж пръстите й докоснаха лицето на безсмъртното златно момче. Тя се стресна в краткия миг на първия допир, когато то й се стори топло при докосването на пръстите, но после разбра, че тялото й още не е възвърнало нормалната си температура.

Това щеше да трае само минути. Но колко ли време щеше да мине, питаше се тя, докато се стопли ледената топка в сърцето й.

54Прощално слово

За последен път ще разговаряме с тебе, Ивлин, преди да потъна в най-дългия си сън. Все още съм на Таласа, но совалката ще излети към „Магелан“ след няколко минути; няма повече работа за мене до следващото ни кацане на планета, след триста години…

Много съм тъжен; току-що се сбогувах с един много скъп приятел тук — Мириса Лионидас. Колко би се радвала ти да я познаваш! Тя е може би най-ерудираният човек на Таласа. И ние много пъти сме водили дълги разговори, макар че, опасявам се, повечето от тях бяха по-скоро монолози, за което ти често ме критикуваше…

Тя ме попита и за бога, естествено, но ми зададе и един много умен въпрос, на който не можах да отговоря.

Скоро след като загина любимият й по-малък брат, ме запита:

— Какъв е смисълът на скръбта, Колдър? Изпълнява ли някаква биологична функция?

Колко странно, но никога не съм се замислял над това! Възможно е даден вид разумни същества превъзходно да съществуват, без да си спомнят мъртвите с тъга, всъщност, без да ги споменават изобщо. То би било едно напълно нехуманно общество, но би могло да бъде поне толкова успяващо, колкото термитите и мравките на Земята.

Дали е възможно мъката да е случаен, даже патологичен, вторичен продукт на любовта, която, разбира се, има основна биологична функция? Странна и тревожна мисъл! Та нали именно чувствата ни правят човеци! Кой би ги изоставил, дори да знае, че всяка нова обич е ново предизвикателство към тези неразделни мъчители — Времето и Съдбата.

Тя често ме питаше за теб, Ивлин. Чудеше се как е възможно човек да обича само една жена през целия си живот и да не потърси друга, когато нея вече я няма.

Веднъж я подразних, като й казах, че верността е почти толкова чужда на ласаните, колкото и ревността; тя ми отговори, че са спечелили, загубвайки и двете.

Викат ме, совалката чака. Вече трябва да кажа последно „сбогом“ на Таласа. Твоят образ също започна да избледнява. Умея да давам полезни съвети на другите, но аз самият, струва ми се, прекалено дълго живях с мъката си по тебе. Таласа ми помогна да се излекувам. Сега вече мога да се радвам, че съм те имал, а не да тъгувам, че съм те загубил.

Странно спокойствие ме обзема. За пръв път чувствувам, че разбирам отчуждението на моите стари приятели — будистите, дори нирваната…

И ако не се събудя на Сейгън-2, така да бъде! Изпълних своя дълг тук и съм щастлив.

55Раздялата

Тримаранът стигна до границата, откъдето започваше келпа, малко преди полунощ и Брант пусна котва в чисти води на дълбочина трийсет метра. На разсъмване щеше да започне да хвърля шпиониращите кълба с цел да се образува нещо като „стена“ между Скорпвил и Южния остров. Така щяха да наблюдават движението на скорпионите към острова и обратно. Ако намереха някое от кълбата и го замъкнеха в дома си като плячка — още по-добре. То щеше да продължава да работи и да осигурява много по-полезна информация, отколкото в открито море.

Сега нямаше какво друго да прави, освен да лежи в люлееещата се лодка и да слуша леката музика, предавана по радио Тарна, необичайно унила тази вечер. От време на време прозвучаваше някое съобщение или послание за доброжелателство, или стихотворение в чест на жителите. Едва ли някой щеше да заспи и на двата острова тази нощ; Мириса за миг се зачуди какви ли мисли спохождат Оуен Флечър и събратята му, заточени на една чужда планета за остатъка от живота си. Последния път, когато ги видя в едно видеопредаване от Северния остров, те изобщо не изглеждаха нещастни, а напротив — радостно обсъждаха местните възможности за работа.

Брант бе толкова тих, че тя би могла да си помисли, че спи, ако ръката му не държеше нейната уверено, както винаги, докато лежаха един до друг, гледайки към звездите. Той се беше променил — дори повече, отколкото тя. Бе станал по-търпелив, по-грижовен. И най-важното — бе приел детето с думи, чиято нежност извика сълзи в очите й: „То ще има двама бащи!“

Радио Тарна вече предаваше последното и доста ненужно броене преди старта — първото, което ласаните бяха чували някога, ако не се смятат историческите записи от миналото. Дали ще видим нещо изобщо, зачуди се Мириса. „Магелан“ е от другата страна на планетата, увиснал по пладне над полукълбо, покрито с океан. Цялата планета е между нас.

… Нула… — прозвуча по радиото и то веднага бе заглушено от рева на рязко бумтене. Дълги пламтящи струи изригнаха от океана и се устремиха нагоре към зенита в такава игра на светлини, каквато Таласа никога не бе виждала и никога нямаше да види отново.

Прекрасно бе, но внушаваше страх. Сега Мириса разбра защо „Магелан“ е бил „закотвен“ от другата страна на техния свят. И това не беше самият квантов двигател, а само разсейващи се енергийни потоци, изтичащи от него, безредно поглъщани от йоносферата. Лорън й бе казал нещо неразбираемо за ударните вълни на хиперпространството, добавяйки, че дори създателите на двигателя не бяха успели да разберат явлението.

Сети се за скорпионите — какво ли си мислеха те за тези небесни огньове; някои от ултравиолетовите фурии сигурно се прецеждаше през гъсталаците от келп, осветявайки улиците на подводните им градове.

Може би беше игра на въображението, но й се струваше, че короната от многоцветни светлинни снопове бавно пълзи по небето. Източникът на тази енергия набираше скорост, ускорявайки се по орбитата, за да отлети от Таласа завинаги.

Минути изминаха, докато тя се увери, че движението е действително, а междувременно светлината бе намаляла значително. После внезапно изчезна.

Радио Тарна се върна в ефира, задъхвайки се:

— … точно по програмата… сега пренасочват кораба… други излъчвания по-късно, но не толкова ефектни… всички етапи на началното ускорение ще се изпълнят от другата страна на планетата, но ние ще имаме възможност да видим „Магелан“ пряко след три дни, при излизането му от системата…

Мириса почти не чуваше думите, взирайки се в небето, където звездите пак изгряваха, звездите, които тя никога нямаше да може да погледне, без да си спомни за Лорън. Сега не изпитваше нищо, ако имаше сълзи, те щяха да дойдат по-късно.

Тя почувствува, че я обгръщат ръцете на Брант, и се зарадва на топлотата им, избавяща я от самотата на пространството. Ето къде принадлежеше тя, сърцето й нямаше да се отклони вече. Защото най-после разбра — макар че бе обичала Лорън заради силата му, обичаше Брант заради слабостта му.

— Сбогом, Лорън — прошепна тя. — Бъди щастлив в онзи далечен свят, който ти и твоите деца ще завладеете за човечеството. Но спомняй си за мен понякога — триста години в миналото ти, по пътя от Земята.

Брант погали косите й с несръчна нежност; искаше му се да намери думи да я утеши, но разбираше, че най-добре е да помълчи. Той не изпитваше чувство на победа; въпреки че Мириса отново бе негова, старото им безгрижно приятелство безвъзвратно си беше отишло. Брант знаеше, че всеки ден от остатъка на живота му призракът на Лорън щеше да се вмъква помежду им — призракът на човек, който нямаше да бъде и с един ден по-стар дори тогава, когато от тях щеше да е останал само прах, понесен от вятъра.



Когато три дни по-късно „Магелан“ се издигна над източния хоризонт, видяха го като ослепителна звезда, прекалено ярка, за да я гледат с незащитени очи, въпреки че квантовият двигател бе внимателно настроен така, че изтичащото светлинно лъчение да не попада върху Таласа.

Седмица след седмица, месец след месец то постепенно отслабваше, макар че дори когато преминаваше по дневното небе, все още лесно можеха да го открият, ако знаеха къде да търсят. А през нощите, в продължение на години, той често беше една от най-ярките звезди.

За последен път Мириса го видя по-ясно веднъж, малко преди зрението й съвсем да отслабне. В продължение на няколко дни квантовият двигател, вече безопасно забулен от разстоянието, сигурно беше насочен право към Таласа.

Тогава корабът се бе отдалечил на петдесет светлинни години, но внуците й никак не се затрудняваха да посочат синята звезда от трета величина, блестяща над наблюдателните кули на електрическата бариера, издигната срещу скорпионите.

56Под водната повърхност

Те още не бяха разумни, но притежаваха любопитство — а това бе първата стъпка по безкрайния път.

Както много от ракообразните, които някога са обитавали моретата на Земята, те можеха да живеят за известно време и на сушата. Но малко са били стимулите им за това допреди няколко века; келповите гори напълно бяха задоволявали нуждите им. Дългите тесни листа им осигуряваха храна, а жилавите стебла суров материал за примитивните им оръдия.

Естествените им врагове бяха само двама. Единият бе грамадна, но много рядка дълбоководна риба — нищо повече от чифт зинали челюсти в служба на един вечно празен търбух. Другият бе отровната пулсираща пихтия — подвижна форма на гигантски полипи, — която понякога покриваше морското дъно със смърт, оставяйки под себе си избеляла пустиня.

Ако не бяха случайните екскурзии отвъд естествените граници на водното им царство, скорпионите спокойно можаха да прекарат цялото си съществуване в морето, съвършено приспособени за живот в средата си.

Но — за разлика от мравките и термитите — те не бяха стигнали още до някоя от задънените улици на еволюцията. Все още можеха да реагират на промените.

А промяната, макар засега все още в ограничен мащаб, бе настъпила вече в техния воден свят. Вълшебни неща бяха паднали от небето. А там, откъдето бяха дошли, трябваше да има още. И някой ден, когато узрееха за този миг, скорпионите щяха да отидат да ги търсят.

Нямаше за какво особено да се бърза в безмерното време на Талаския океан; много години щяха да изминат, преди те да предприемат първото си нашествие срещу непознатия свят, за който разузнавачите им щяха да донасят толкова необикновени доклади.

Те не можеха да предположат, че други разузнавачи носят доклади за тях самите.

И когато накрая се размърдат, избраният от скорпионите момент щеше да се окаже най-неподходящ. Щяха да имат лошия късмет да излязат на сушата по време на втория незаконен, но изключително компетентен мандат на президента Оуен Флечър.

Загрузка...