Песните на далечната земя

31Петицията

Въпреки че капитан Сърдар Бей би отрекъл да притежава и милиграм суеверие, винаги когато нещата вървяха идеално, започваше да изпитва тревожно чувство. А досега на Таласа всичко бе повече от прекрасно; реализираха се най-оптимистичните планове и надежди. Изграждането на щита се движеше точно по графика; проблеми, за които да си заслужава да се говори, не бяха възниквали.

И изведнъж само в рамките на двайсет и четири часа толкова…

Разбира се, би могло да е и много по-лошо. Заместник-командир Лоренсън бе имал късмет, много голям късмет (благодарение на онова момче, трябваше да направят нещо за него). Лекарите казваха, че е бил на косъм… Още няколко минути и мозъчното увреждане би било непоправимо.

Ядосан, че е отклонил вниманието ся от прекия проблем, капитанът отново зачете посланието, което вече знаеше наизуст:

— Е, какво ще кажете? Капитан Мълайна, посредник Колдър?

Само те двамата присъствуваха на съвещанието в просторната, но скромно обзаведена квартира на капитана. Спогледаха се въпросително. Колдър едва забележимо кимна на заместник-капитана, за да му покаже, че отстъпва правото си на приоритет, после преднамерено бавно отпи глътка от хубавото таласко вино, което им бяха изпратили гостоприемните домакини.

Заместник-капитан Мълайна, който много по-добре умееше да се справя с машините, отколкото с хората, нещастно сведе поглед към листа:

— Поне коректно.

— Надявам се — изрече капитан Бей нетърпеливо. — Имате ли представа кой може да го е изпратил?

— Не! Като изключим нас тримата, сто петдесет и осем са под въпрос за жалост.

— Сто петдесет и седем — уточни Колдър. — Заместник-командир Лоренсън има отлично алиби. По това време бе мъртъв.

— Това не стеснява чувствително кръга — усмихна се, макар и мрачно, капитанът. — Имате ли някаква хипотеза, докторе?

Определено имам, помисли си Колдър. Живях на Марс в продължение на две от дългите му години; бих се обзаложил за сабрите. Само подозрения обаче. Ами ако греша…

— Засега още не, капитане. Но ще наблюдавам внимателно. Ако забележа нещо, ще ви информирам, доколкото е възможно.

Двамата капитани добре разбраха забележката му. В ролята си на посредник Мойсей Колдър не носеше отговорност дори и пред капитана на кораба. На борда на „Магелан“ той присъствуваше, най-точно казано, като изповедник.

— Приемам, д-р Колдър, че непременно ще ме уведомите, ако се натъкнете на нещо, което може да застраши изпълнението на мисията ни?

Колдър се поколеба, после отсечено кимна. Надяваше се, че няма да бъде изправен пред дилемата на свещеник, чул изповедта на убиец, не извършил още престъплението.

Не получавам кой знае каква помощ, помисли си капитанът кисело, но поне имам абсолютно доверие на тези двама мъже. Нужно ми бе да споделя с някого голямата си тревога, макар че, то се знае, сам ще трябва да взема окончателно решение.

— Въпросът е: Трябва ли да отговарям на това послание, или е по-добре да го пренебрегна? Риск има и в двата случая. Ако е инцидентно положение, написано в момент на психологическо разстройство — няма ли да проявя глупост, като го приема прекалено сериозно? От друга страна, ако е от определена група, може би ще е по-добре да се проведе разговор. Възможно е да се изясни ситуацията. А и ще се разбере кои са замесените. (И какво ще направя тогава, продължи мислено капитанът. — Във вериги ли ще ги окова?)

— Мисля, че трябва да разговаряте с тях — каза Колдър. — Проблемите рядко изчезват, когато не им се обръща внимание.

— Съгласен съм — присъедини се заместник-капитан Мълайна. — Ала съм убеден, че не са от екипите, отговарящи за двигателя и енергийното захранване. Познавам добре всички още от дипломирането им, даже отпреди това.

Може и да те изненадат, помисли си Колдър. Нима е възможно да познаваш някого истински?

— Много добре — каза капитанът, като стана. — Реших. Но мисля, че ще е по-добре да препрочета нещо от историята за всеки случай. Спомням си, Магелан е имал подобни неприятности е екипажа си.

— Имал е наистина — потвърди Колдър. — Надявам се, на вас няма да ви се наложи да изоставяте някого на пуст остров!

Или пък да обесите някой от командирите си, продължи той наум. Много нетактично щеше да е от негова страна да спомене точно този факт.

А още по-лошо щеше да е, ако бе припомнил на капитан Бей (макар че той положително не бе забравил!), че великият мореплавател е бил убит, преди да изпълни мисията си.

32В болницата

Този път връщането му към живота не бе предварително подготвено. Второто събуждане на Лорън Лоренсън не бе толкова приятно, колкото първото. Напротив, така трудно бе, че понякога му се искаше да го оставят да потъне в забрава.

Когато съзнанието му се възвърна, изпита чувство, близко до съжаление. В гърлото му бяха натъпкани някакви тръбички, а към ръцете и краката му бяха прикрепени жици. Жици! Загуби самообладание при спомена за смъртоносното теглене надолу, но бързо преодоля страха си.

Друго бе тревожно сега. Изглежда, не дишаше. Диафрагмата му не се повдигаше. Колко странно! Ох! Сигурно байпас на дробовете, мислеше той.

Мониторите вероятно бяха стреснали някоя от сестрите, защото изведнъж почувствува сянка над затворените си клепачи, които не можеше да отвори, тъй като все още се чувствуваше прекалено слаб, а после някой тихо каза:

— Много добре се справяте, господин Лоренсън! Не се тревожете! След няколко дни ще бъдете на крак. Не се опитвайте да говорите!

Нямам такова намерение, помисли си Лорън. Напълно ясно ми е точно какво се е случило.

После чу лекото съскане на подкожна инжекция, почувствува студенина в ръката си и отново потъна в благословената забрава.

При следващото му събуждане за щастие всичко бе съвсем различно. Тръбичките и жиците бяха изчезнали. Макар че все още се чувствуваше физически слаб, вече нищо не го измъчваше. Отново дишаше в равномерния естествен ритъм.

— Здравей! — прозвуча отблизо дълбок мъжки глас. — Добре дошъл!

Лорън обърна глава към посоката, от която долетя гласът, и видя неясните очертания на почти изцяло бинтована човешка фигура в съседното легло.

— Сигурно няма да познаеш кой съм. Лейтенант Бил Хортън, инженер по съобщителна техника, бивш сърфист.

— О, здравей, Бил! А на тебе какво ти се е случило? — прошепна Лорън.

Но в този момент дойде сестрата и прекъсна разговора, като му направи отново подкожна инжекция.

Вече се чувствуваше напълно здрав и с нетърпение очакваше да му бъде позволено да става. Главната лекарка, заместник-командир д-р Нютън, бе убедена, че най-добре е пациентите да знаят състоянието си. Дори и да не разбираха всичко, това им помагаше да посрещат спокойно обикновено стряскащото присъствие на лекарите и допринасяше за гладкото протичане на лечението.

— Може да се чувствуваш напълно здрав, Лорън, но белите ти дробове все още се възстановяват и трябва да избягваш излишни усилия, докато те напълно възвърнат дихателната си способност. Ако океанът на Таласа бе като земните, изобщо нямаше да има такъв проблем. Но той е много по-безсолен — водата му дори може да се пие, спомняш ли си? А ти си се нагълтал с около литър от нея. И тъй като течностите в тялото ти са по-солени, получило се е сериозно нарушение на изотонния ти баланс. Ето защо поради смущения на осмотичното налягане са се получили големи мембранни поражения. За да можем да те лекуваме, се наложи спешно да се консултираме с архивите в информационното хранилище на кораба. В края на краищата удавянето съвсем не е често срещащо се космическо заболяване.

— Ще бъда послушен пациент — каза Лорън. — Много съм благодарен за всичко, което сте направили за мен! А кога ще ми разрешите да приемам посетители?

— Отвън вече чака първият. Разрешавам петнадесет минути. После сестрата ще я изведе.

— Смятай, че мене ме няма — обади се лейтенант Бил Хортън, — заспивам веднага!

33Приливи и отливи

Мириса определено не се чувствуваше добре и, разбира се, за всичко бе виновно хапчето. Но поне я утешаваше мисълта, че това можеше да й се случи само още веднъж в живота — когато (и ако!) родеше второто позволено й дете.

Виждаше й се невероятно, че буквално всички поколения жени е трябвало през половината от живота си да понасят тези ежемесечни неудобства.

Дали бе чиста случайност, чудеше се тя, че цикълът на узряването съвпадаше с този на единствената гигантска Луна на Земята? Ами ако и на Таласа е трябвало да стане по същия начин с нейните два близки естествени спътника? Добре, че приливите и отливите им бяха едва доловими; мисълта за пет– и седемдневни цикли, неприятно сливащи се един с друг, бе толкова комично ужасна, че тя не можеше да не се засмее. И ето че се почувствува по-добре.

Седмици бяха изминали, докато взе това решение. На Лорън не бе казала нищо, нито пък на Брант — погълнат изцяло от поправката на „Калипсо“ на Северния остров. Дали щеше да го направи, ако той не я бе напуснал? С цялото си перчене и пъчене да избяга без битка?

Не! Не беше честно. Примитивна, дори нечовешка реакция! Но такива инстинкти трудно умират; Лорън й бе казал извинително, че понякога среща Брант из незнайните пътища на сънищата си.

Не трябваше да вини Брант. Обратно, тя трябваше да се гордее с него. Не страх, а обич и уважение го бяха накарали да отиде на север, докато успеят да сътворят съдбите си.

Тя не бе взела прибързано решението си; сега знаеше, че то се е въртяло в съзнанието й в продължение на седмици. Временната смърт на Лорън й бе напомнила (нима бе необходимо да й се напомня!), че много скоро ще трябва да се разделят завинаги. А тя знаеше какво трябва да направи, преди той да се отправи обратно към звездите.

А какво ли ще каже Брант, как ли ще реагира — това бе един от многото проблеми, които тепърва щяха да възникват.

Обичам те, Брант, прошепна тя. Искам да се върнеш! Второто ми дете ще бъде твое.

Но не първото.

34Информационната мрежа

Дали е случайност, че нося името на един от най-известните бунтовници15 на всички времена, замисли се Оуен Флечър. Възможно ли е да съм негов потомък? Да видим — има повече от две хиляди години, откакто са стъпили на остров Питкеърн… да речем, сто поколения за по-лесно.

Флечър наивно се гордееше с умението си да пресмята наум, което, макар и доста елементарно, обикновено изненадваше и впечатляваше много хора; от векове вече човекът се бе научил да натиска бутончета винаги когато му се налагаше да събере две и две. А Флечър се бе постарал да запомни няколко логаритъма и математически константи, което му помагаше извънредно много и правеше умението му дори още по-загадъчно за онези, които нямаха представа как се постига то. Разбира се, Флечър демонстрираше способностите си само с примери, с които знаеше как да се справи, и много рядко се случваше някой да си направи труда да провери отговорите му…

Сто поколения назад — това прави две към сто предшественика. Логаритъм от две е нула цяло, три нула едно нула — това е трийсет цяло, едно… Богове! — милиони, милиони, милиони, милиони, милиони хора! Има никаква грешка — толкова много изобщо никога не са живели на Земята, дори ако се смята от самото начало на времето — и, разбира се, приема се, че никога не е имало застъпване на поколенията — а човешкото родово дърво е безнадеждно преплетено… Както и да е, след сто поколения всеки човек трябва да е родствено свързан с всеки друг — никога няма да успея да го докажа наистина, но Флечър Крисчън сигурно е много пъти мой праотец…

Страшно интересно, все в тоя дух си мислеше той, след като изключи видеото и древните летописи изчезнаха от екрана. Но аз не съм бунтовник! Аз съм ищец със съвършено разумна молба. Карл, Ранджит и Боб са съгласни… Вернер се колебае, но няма да ни издаде. Как ми се иска да можехме да разговаряме с другите сабри, да им покажем прекрасния свят, който открихме, докато те спяха…

Но сега трябва да отговоря на капитана…

Капитан Бей откри, че му бе трудно да изпълнява ежедневните си задължения на кораба, без да знае кой… или колко… от офицерите му или от членовете на екипажа се обръщаха към него, използувайки анонимността на КОРАБНАТА ИНФОРМАЦИОННА МРЕЖА. Никакъв начин нямаше да се проследят недатираните въвеждания — единствената им цел, кодирана от отдавна мъртвите създатели на „Магелан“, бе осигуряването на поверителния им характер като стабилизиращ социален фактор. В разговора си с главния инженер по съобщенията той много внимателно повдигна въпроса за издирването им, но заместник-командир Роклин толкова се изненада, че капитанът веднага промени темата.

И така, сега той непрекъснато се вглеждаше в лицата, обръщаше внимание на израженията им, вслушваше се в звученето на гласовете и същевременно се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. А може би преувеличаваше и нищо особено не се бе случило наистина! Но той се страхуваше, че семето е хвърлено, че то ще кълне и расте с всеки нов ден, докато корабът стоеше на орбита над Таласа.

Първият му отговор, обявен след консултацията е Мълайна и Колдър, бе доста умерен:

В действителност той имаше много и силни възражения. Повече от половината му съзнателен живот бе протекъл в обучение и подготовка за изпълнение на грандиозната отговорна задача за трансплантирането на един милион човешки същества на планета, отдалечена на сто двадесет и пет светлинни години в пространството. Това бе съдбата му. Ако думата „свещена“ означаваше нещо за него, той би я използувал тук. Нищо освен катастрофална повреда на кораба или (малко вероятно) откритието, че слънцето на Сейгън-2 е на път да стане Нова, не би могло да го отклони от постигането на тази цел.

Междувременно той бе забелязал явна разлика в общата линия на поведение. Може би — както моряците на капитан Блай! — екипажът започваше да се деморализира или най-малкото да се отпуска. Вече двойно по-дълго, отколкото бе необходимо, продължаваше ремонтът на незначителните повреди, които цунами бе нанесла на ледодобивната инсталация, и това бе показателно. Забавяше се общото темпо на живота на кораба. Да, време бе отново да стегне юздите.

— Жоан — обади се той на секретаря си, намиращ се на тридесет хиляди километра под него, — дай ми последния рапорт за хода на монтажа на щита. И кажи на капитан Мълайна, че искам да обсъдим с него програмата на вдигането.

Той не знаеше дали бе възможно да се вдига по повече от една ледена „снежинка“ на ден. Но поне можеха да опитат!

35Възстановяване

Лейтенант Хортън бе интересен събеседник, но след като завариха счупените му кости с електрофузорен ток, Лорън бе доволен, че остана сам. Той бе научил, донякъде с досадни подробности, че младият инженер се бе влюбил в тайфа дългокоси общи работници от Северния остров, чието второ основно призвание в живота бе да карат микрореактивни сърфове по отвесни вълни. Хортън бе открил, и то по най-трудния начин, че това занимание е много по-опасно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Учудваш ме — прекъсна го Лорън в един от най-разгорещените моменти на разказа му, — бих се заклел, че си деветдесет процента хетеро16!

— Деветдесет и два според досието ми — засмя се Хортън. — Но обичам да си проверявам настройката от време на време.

Лейтенантът само наполовина се шегуваше. Чувал бе някъде, че стопроцентните са толкова редки, че се класифицирали като патологични случаи. Не че вярваше в действителност това да е така, но понякога в редките моменти, когато сериозно се замисляше по въпроса, то го тревожеше.

Сега Лорън бе единственият пациент и бе успял да убеди ласанската медицинска сестра, че постоянното й присъствие е съвсем излишно, поне по време на ежедневните посещения на Мириса. Главната лекарка, заместник-командир Нютън, която както повечето лекари можеше да бъде смущаващо пряма, му бе казала най-безцеремонно: „Още седмица е необходима, за да се възстановиш напълно. Ако трябва непременно да се любиш, остави на нея да прави всичко.“

Той, разбира се, имаше много други посетители. С две изключения, повечето бяха желани.

Кметица Уолдрън успяваше да накара малката сестричка да я пуска по всяко време. За щастие посещенията й никога не съвпадаха с тези на Мириса. При първото й идване Лорън се престори на умиращ, но тази тактика се оказа съвсем погрешна, тъй като не можеше да отблъсне мокрите й ласки. Втория път бе предупреден десет минути преди това и я посрещна изправен, облегнат на възглавници и в пълно съзнание. Но пък точно в този момент, по странно съвпадение, го бяха подложили на сложен дихателно-функционален тест и респираторната тръба, стърчаща от устата му, правеше разговора невъзможен. Тестът приключи трийсетина секунди след излизането на кметицата.

Единственият жест на внимание от страна на Брант Фолкънър костваше много усилия и на двамата. Разговаряха учтиво за скорпионите, за работата по инсталацията в залива Мангроув, за политиката на Северния остров — за всичко друго, но не и за Мириса. Лорън виждаше, че Брант е тревожен, дори смутен, но най-малко от всичко очакваше извинението му. Гостът изплю камъчето малко преди да си тръгне:

— Знаеш ли, Лорън — започна той неохотно, — не можех да направя нищо повече за онази вълна. Ако бях продължил по курса, щяхме да се разбием в рифа. Просто нямахме късмет „Калипсо“ да стигне навреме до дълбоките води.

— Сигурен съм — каза Лорън напълно искрено, — че никой не би могъл да се справи по-добре от теб.

— Ъ… ъ! Радвам се, че разбираш това.

Брант явно си отдъхна и Лорън почувствува прилив на симпатия, дори на съчувствие към него. Вероятно сред екипажа се бяха чули критични забележки. За човек като Брант, толкова горд със своите умения, това би било непоносимо.

— Чух, че сте извадили шейната?

— Да, скоро ще завършим поправката й. Ще бъде като нова!

— Като мене.

В мимолетния приятелски порив на задружния им смях внезапна ирония разтърси Лорън.

Брант вероятно често бе желал Кумар да не е чак толкова дръзко смел.

36Килиманджаро

Защо бе сънувал Килиманджаро?

Странна дума; сигурен бе, че е име — но на какво?

Обгърнат от сивата светлина на талаското утро, Мойсей Колдър се събуждаше бавно от ранните шумове на Тарна. Не че те бяха кой знае колко в този час — някъде по крайбрежието бръмчеше пясъчна шейна — вероятно отиваха да посрещнат завръщащи се рибари.

Килиманджаро.

Колдър не бе самохвалко, но бе убеден, че едва ли има друг човек, който да е прочел толкова много древни книги върху такъв широк обхват от теми. Освен това бе получил и няколко терабайта информация чрез имплантиране. Придобита по този начин, тя не означаваше знания, но можеше да бъде от полза при необходимост, ако се знаеха кодовете за повикване.

Смяташе, че все още е рано да прибягва до нея, съмняваше се дали си заслужава. Все пак се бе научил да не пренебрегва сънищата си; древният Зигмунд Фройд бе оставил няколко сериозни обосновки на тази тема. Както и да е, нямаше да успее да заспи отново…

Той затвори очи, подаде команда ТЪРСЕНЕ и зачака. Представи си как множеството от Ks-ове трептят, отправили се към дълбините на мозъка му — чисто въображение (процесът протичаше изцяло на ниво подсъзнание).

Ето че вече ставаше нещо с вечно танцуващите в произволни движения фосфини в ретините на плътно затворените му очи. В мъгляво фосфоресциращия им хаос магически се появи тъмно петно, оформиха се букви и:

Е?! Какво точно означаваше това? Той се отпусна, оставяйки мозъка си да прехвърли тази оскъдна информация. Сигурно имаше нещо общо с онзи, другия вулкан — Кракан, който често се вмъкваше в мислите му напоследък. Не, не бе това. А и не му бе необходимо предупреждение, че той или палавата му рожба можеха по всяко време да изригнат отново.

Първи космически елеватор? Наистина древна история; той бележеше началото на развитието на планетната колонизация, като фактически бе предоставил на човечеството свободен достъп до Слънчевата система. И тук те все още използуваха същата технология, за да вдигат ледените блокове горе на „Магелан“, докато корабът се носеше в орбитата си над екватора.

Но и това бе далечен зов от африканския връх. Прекалено отвлечена бе връзката; Колдър бе сигурен, че не това е отговорът, който търсеше.

Не успя да го открие чрез прякото ровене в паметта си. Единственият начин да открие връзката — ако я откриеше изобщо — бе да остави нещата на случайността и времето, на тайнствените пътеки на подсъзнанието.

Трябваше да се постарае да забрави за Килиманджаро до момента, в който той сам щеше да изригне в съзнанието му.

37In vino veritas

След Мириса най-желаният и най-чест посетител на Лорън бе Кумар. Въпреки прякора на Лорън му се струваше, че Кумар по-скоро прилича на вярно куче или приятелски настроено кутре, отколкото на лъв. В Тарна имаше около дузина много разглезени кучета, а някой ден те може би щяха да живеят и на Сейгън-2, възобновявайки дългото си приятелство с хората.

Лорън разбираше какъв риск бе прело момчето в бурното море. И на двамата бе помогнал фактът, че Кумар никога не излизаше в морето без нож на гмуркач, привързан добре за крака му. Въпреки това момчето бе останало под водата повече от три минути, докато пререже кабелите, омотани около тялото на Лорън. На „Калипсо“ сигурно са си помислили, че и двамата са се удавили.

Сега ги свързваше здрава връзка, но на Лорън все още му беше трудно да влезе в разговор с Кумар. В края на краищата има само ограничен брой начини, по които някой може да каже: „Благодаря, ти ми спаси живота!“, а интересите им бяха толкова коренно различни, че почти нямаха общи теми за разговор. Ако той разказваше на Кумар за Земята или за кораба, всичко трябваше да обяснява с най-големи подробности. Пък и скоро откри, че напразно си губи времето. За разлика от сестра си Кумар живееше в света на реалните преживявания; вълнуваше го само настоящето — сега и тук — на Таласа. „Как му завиждам! — бе възкликнал веднъж Колдър. — Той е същество на днешния ден — не го преследва миналото, не се страхува от бъдещето!“

Лорън вече заспиваше през тази, както се надяваше, последна нощ в болницата, когато се появи Кумар с голяма бутилка, която вдигна триумфално над главата си:

— Познай!

— Нямам представа — послъга Лорън.

— Първото за сезона вино от Кракан. Казват, че годината ще е много добра.

— Ти пък откъде знаеш?

— Семейството ни има лозе там вече повече от сто години. Сортът „Лайън“ е най-известният в света.

Кумар се разтършува наоколо, намери две чаши и ги напълни догоре. Лорън сръбна внимателно; бе прекалено сладко за него, ала много, много пивко.

— Какво е? — запита той.

— „Кракан Спешъл“.

— След като Кракан вече почти ме уби веднъж, дали да рискувам пак?

— Никакъв махмурлук, гарантирам!

Лорън отпи още една, по-голяма глътка, а не след дълго чашата му бе съвсем празна. И само след миг — отново пълна.

Реши, че това е най-добрият начин да прекара последната си нощ в болницата и почувствува, че благодарността му към Кумар се разлива върху целия свят. С удоволствие би приел и посещение на кметица Уолдрън в този момент.

— Я кажи, как е Брант? Не съм го виждал от една седмица.

— Още е на Северния остров. Ръководи ремонта на кораба и провежда разговори с биолозите океанографи. Скорпионите са развълнували всички, но никой не може да реши какво да правим с тях, ако изобщо трябва да се прави нещо.

— Знаеш ли, чувствувам се в същото положение, когато се сетя за Брант.

Кумар се изсмя:

— Не се притеснявай. Той си има момиче на Северния остров.

— О! Мириса знае ли?

— Разбира се.

— И няма нищо против?

— А защо? Брант я обича — той винаги се връща.

Лорън преглътна тази информация, макар и бавничко. Дойде му наум, че е една нова променлива във вече сложно равенство. Дали Мириса е имала и други любовници? Искаше ли да знае това наистина? Дали да не я попита?

— Както и да е — продължи Кумар, като пълнеше чашите отново, — най-важното е, че са одобрени гениите им схеми и са се регистрирали за син. Когато се роди той, всичко ще се промени. Тогава ще се нуждаят само един от друг. Не беше ли така на Земята?

— Понякога — отговори Лорън. Значи Кумар не знаеше, тайната все още си бе само тяхна.

Поне ще мога да видя сина си, помисли си Лорън, макар и само за няколко месеца. А после…

За свой ужас той усети сълзи да пълзят по страните му. Кога ли бе плакал за последен път? Преди двеста години, когато гледаше горящата Земя…

— Какво ти е? — запита Кумар. — За жена си ли мислиш?

Вниманието му бе толкова искрено, че Лорън не би могъл да го осъди нито за прямотата му, нито за това, че бе споменал нещо, за което по взаимно съгласие рядко се говореше, защото нямаше нищо общо с настоящето. Двеста години в миналото, на Земята, и триста години в бъдещето, на Сейгън-2, бе толкова далече от Таласа, че мисълта му не можеше да го възприеме сега, особено пък както бе замаян.

— Не, Кумар. Не мислех за жена си.

— Ще й… кажеш ли… някога… за Мириса?

— Може би… Или пък — не. Не знам всъщност. Много ми се доспа. Цялата бутилка ли изпихме? Кумар? Кумар!

През нощта сестрата, влезе в стаята и сподавяйки смеха си, подпъхна добре чаршафите, за да не паднат от леглото.

Лорън се събуди пръв. След първоначалната изненада той избухна в смях.

— Защо се смееш? — запита Кумар, надигайки се сънено от леглото.

— Щом наистина искаш да знаеш — чудех се дали Мириса ще ревнува.

Кумар се усмихна иронично:

— Може да съм бил малко пиян — каза той, — но съм сигурен, че нищо не се е случило.

— Аз също.

Лорън осъзна, че обича Кумар — не защото той бе спасил живота му, не защото бе брат на Мириса, просто защото беше Кумар. Сексът нямаше нищо общо тук; самата мисъл за това не бе ги смутила, а развеселила. И добре, че беше така. Животът на Тарна и без това вече беше достатъчно сложен.

— Прав беше — добави Лорън — за „Кракан Спешъл“. Никакъв махмурлук. Всъщност чувствувам се отлично. Можеш ли да ми пратиш няколко бутилки горе на кораба? Или по-добре — стотина-двеста литра.

38Дебати

Въпросът бе прост, но нямаше прост отговор: какво щеше да стане с дисциплината на борда на кораба, ако самата цел на мисията му се поставеше на гласуване?

Разбира се, какъвто и да бе резултатът, нямаше да е обвързващ и би могъл да не го вземе под внимание, ако се наложеше. И сигурно щеше да се наложи, ако мнозинството предпочетеше да останат (макар че дори и за миг не го допускаше…). Но такъв изход щеше да ги съсипе психически. Екипажът щеше да се раздели на две групи, а това можеше да доведе до ситуации, които предпочиташе да не обмисля.

И въпреки всичко един командир трябва да бъде твърд, но не и глупаво упорит. В предложението имаше голяма доза разум и примамливост. В края на краищата и той самият се бе ползувал от радостите на президентското гостоприемство и нямаше намерение да се отказва от срещи с онази дама, шампионка по десетобой. Това бе един прекрасен свят; може би биха могли да ускорят бавния процес на изграждането на континентите, така че да се намери място за извънредните милиони. Щеше да бъде безкрайно по-лесно, отколкото колонизирането на Сейгън-2…

Колкото до това, възможно бе изобщо да не стигнат до Сейгън-2. Въпреки че надеждността на кораба все още се оценяваше на деветдесет и осем процента, имаше външни рискове, които не можеха да се предвидят. Само няколко от най доверените му офицери знаеха за онази част от ледения щит, откъсната някъде около четиридесет и осмата светлинна година. Ако този междузвезден метеорит, или каквото е било там, бе минал няколко метра по-близо…

Някой бе подхвърлил, че може да е било стара земна космическа сонда. Вероятността това да не е истина бе буквално астрономическа и, разбира се, такава една иронична хипотеза би могла да остане недоказана…

А неизвестните просители вече се наричаха новоталаси. Означава ли това, чудеше се капитал Бей, че са много и че се организират в политическо движение? Ако бе така, най-добре би било да ги разкрие колкото се може по-скоро.

Да. Време бе да събере корабния съвет.

Мойсей Колдър отговори веднага — вежливо, но категорично:

— Не, капитане! Не мога да взема участие в дебатите — нито „за“, нито „против“. Ако го направя, хората от екипажа ще изгубят вяра в моята безпристрастност. Но бих искал да помогна като председател или арбитър, както го наричате там.

— Добре — съгласи се веднага капитан Бей. Не бе се надявал на повече. — А кой ще представи мотивите? Не можем да очакваме, че новоталасите ще станат открито да предявят иска си.

— Иска ми се — започна заместник-капитан Мълайна тъжно — да можехме направо да гласуваме, без разни спорове и обяснения.

Лично капитан Бей бе съгласен с него. Но живееха в едно демократично общество на разумни високообразовани хора и правилникът за реда на кораба бе съобразен с това. Новоталасите бяха поискали да се свика съветът, за да изкажат възгледите си. Ако откажеше, щеше да се противопостави на собствените си заповеди и щеше да опетни доверието, оказано му на Земята преди двеста години.

Не бе леко да се събере съветът. Тъй като на всеки без изключение трябваше да се даде възможност да гласува, наложи се да се променят режимите и дежурствата, да се разкъсат периодите за сън. Фактът, че половината екипаж бе долу на Таласа, поставяше друг проблем, който никога до този момент не бе възниквал — осигуряване на секретност. Какъвто и да бе изходът, повече от нежелателно бе ласаните да научат за дискусията.

И така, когато съветът започна, Лорън Лоренсън се видя останал съвсем сам в тарнанския си кабинет — със заключена врата, за пръв път, откакто се помнеше. Пак бе сложил пълнообхватните очила, но този път не се носеше из подводната гора. Присъствуваше на борда на „Магелан“, в познатата заседателна зала — пред себе си виждаше лицата на колегите си, а когато променяше ъгъла на наблюдение — екрана, на който се изписваха коментарите и решенията им. В момента на него се виждаше кратко съобщение:

Излиза, че Мойсей бил горе на кораба, помисли си Лорън, разглеждайки участниците; чудех се защо не го виждам напоследък. Изглежда уморен. И капитанът също. Сигурно нещата са много по-сериозни, отколкото си представях.

Колдър призова за внимание, като почука рязко:

— Капитане, офицери, колеги. Макар това да е първият ни съвет, всички знаете реда на процедирането. Ако желаете да говорите, вдигнете ръка, за да ви се даде думата. Ако предпочитате писменото изказване, използувайте портативните си телетайпове; за да се осигури анонимност, адресите са разбъркани. И в двата случая, моля, бъдете възможно най-кратки. Ако няма въпроси, ще открием с точка 001.

Новоталасите бяха добавили няколко аргумента, но по същество 001 бе същата онази паметна записка, която разтърси капитан Бей преди две седмици, период, през който той не постигна никакъв напредък в издирването на автора.

Най-многозначителен от допълнените аргументи бе намекът, че техен дълг е да останат тук; че Ласа се нуждае от тях — технически, културно, генетично.

Съмнявам се, помисли си Лорън, макар че се изкушаваше да се съгласи. Във всеки случай ще трябва първо да поискаме мнението им. Ние не сме старомодни империалисти — или сме?

Всеки бе имал достатъчно време да препрочете записката; Колдър отново помоли за внимание:

— Никой… ъ… не изяви желание да говори в полза на предложението; разбира се, ще имате възможност и по-късно. Засега ще помоля лейтенант Елгар да изтъкне аргументите против.

Реймънд Елгар беше сериозен млад човек, инженер-енергетик, когото Лорън познаваше съвсем слабо. Надарен бе с музикален талант и разправяше, че пише поема за пътешествието им. Когато го предизвикваха да покаже поне един стих, той неизменно отговаряше: „Почакайте до Сейгън-2 плюс още година!“

Ясно бе защо лейтенант Елгар бе пожелал (ако бе пожелал наистина) да изпълни тази роля. Като се имаха предвид поетичните му способности, едва ли би постъпил по друг начин; а може би наистина пишеше поемата.

— Капитане, колеги. Поверете ми ушите си!…

Особена фраза, помисли си Лорън. Интересно дали е негова?

— … Мисля, всички ще се съгласите — и в сърцата, и в мислите си, — че идеята за оставане на Таласа е много примамлива. Но да разгледаме следните аргументи:

— Ние не сме само сто шейсет и един на брой. Имаме ли право да вземем такова окончателно решение за сметка и на останалите един милион, които все още спят?

— Ами ласаните? Намекнато е, че ако останем, ще можем да им помогнем. А дали наистина ще им помогнем? Те си имат свой начин на живот, който, изглежда, напълно им допада. Да си спомним нашия живот, обучението ни — целта, на която всички се посветихме преди години. Наистина ли си въобразявате, че един милион от нас могат да станат брънка от талаското общество, без да го разстроят напълно?

— Пред нас стои и въпросът за дълга. Поколения мъже и жени се пожертвуваха за осъществяването на тази мисия, за да се даде на човешкия род един по-добър шанс да оцелее. Колкото повече слънца успеем да достигнем, толкова по-малка е възможността да ни сполетят катастрофални нещастия. Видяхме какво могат да направят таласките вулкани. Знае ли някой какво ще се случи тук през следващите векове?

— Предлага ни се и привидно убедителният вариант да помогнем при процеса за образуване на суша чрез използуване методите на тектонното инженерство, за да се осигури пространство за увеличеното население. Позволете ми да ви припомня, че на Земята след хиляди години научноизследователска дейност то не успя да стане точна наука. Спомнете си катастрофата на платото Наска през 3175 година! Не мога да си представя нещо по-безразсъдно от това, да се месиш в силите, затворени вътре в Таласа.

Не е необходимо да говоря повече. Решението на този въпрос е само едно: да оставим ласаните на собствената им съдба, а ние да продължим по-нататък, към Сейгън-2.

Лорън не се изненада, че отначало ръкоплясканията бяха плахи. Интересно бе кой не се е присъединил към тях. Доколкото можеше да прецени, присъствуващите се бяха разделили почти наполовина. Разбира се, някои може би ръкопляскаха, защото им бе харесало ефектното изказване, а не защото бяха съгласни с оратора.

— Благодаря, лейтенант Елгар — каза председателят. — Уважаваме старанието ви да бъдете кратък. А сега — желае ли някой да изрази обратното становище?

Настъпи неловко раздвижване, последвано от пълна тишина. В продължение на минута не се случи нищо. После върху екрана започнаха да се появяват думи.

При пълна секретност и неутралност компютърът събираше и номерираше въвежданията на участниците в съвета. В продължение на две хилядолетия никой не бе успял да измисли по-добро средство за разучаване на групово мнение и за отчитане съгласието на мнозинството. Из целия кораб — и долу на Таласа — мъже и жени почукваха по седемте клавиша на малките си телетайпове за работа с една ръка. Вероятно първото придобито от всяко дете умение бе да изписва чрез докосване на клавиши всички необходими му комбинации, без дори да се замисля какви са.

Лорън обходи с очи участниците и остана учуден, че почти на всички и двете ръце се виждаха добре. Не забеляза никой да има познатия отнесен поглед, който показваше, че предава поверително съобщение чрез маскиран телетайп. Въпреки това по някакъв начин — говореха много хора.

Колдър помоли за внимание:

— Това не е решението, което обсъждаме — каза той, — но ще бъде отбелязано.

— В отговор на нула нула две — заговори капитан Бей, като не изчака председателят да му даде думата — вероятността е деветдесет и осем процента. Няма да се изненадам, ако нашият шанс да стигнем до Сейгън-2 се окаже по-добър от шанса Северният или Южният остров да останат над водата.

Това сигурно е… Да видим… Разбира се — Кингзли Расмусек. Той явно нямаше никакво желание да остава инкогнито. Изразяваше мисъл, която по едно или друго време бе минала през главата на всеки.

— Господа — обади се Колдър с нетърпелив тон, — отвличаме се от същността.

Дали мога да помогна с нещо, помисли си Лорън, не! Ще стоя настрана от този спор. Прекалено много страни виждам. Рано или късно ще трябва да избера между дълга и щастието. Но още не! Не още…

— Много съм изненадан — каза Колдър, след като в продължение на цели две минути нищо повече не се появи на екрана, — че никой няма какво повече да каже по един толкова важен въпрос.

Изчака с надежда още една минута.

— Много добре. Може би ще предпочетете да продължим дискусиите неофициално. Няма да гласуваме сега, но през следващите четиридесет и осем часа можете да внесете мнението си по познатия на всички начин. Благодаря.

Колдър погледна капитан Бей. Той се изправи с бързина, която издаде явното му облекчение:

— Благодаря, доктор Колдър. Закривам корабния съвет.

После бързо се обърна към Колдър, който се бе взрял в екрана, сякаш за пръв път го виждаше:

— Добре ли сте, докторе?

— Извинете, капитане. Добре съм. Просто си спомних нещо важно. Това е.

Така беше наистина. За кой ли път вече той се възхищаваше на странните криволици на подсъзнанието. Всичко дойде от въвеждането на 021. „Ласаните нямат никакви труднопостижими цели.“

Сега знаеше защо бе сънувал Килиманджаро.

39Леопард в снега

Извини ме, Ивлин, много дни минаха от последния ми разговор с теб. Това дали не означава, че образът ти избледнява в мислите ми, откакто бъдещето все по-често и по-често се вмъква там и поглъща силите и вниманието ми?

Погледнато логично, би трябвало да се радвам на това. Истинска болест е да останеш верен на миналото прекалено дълго време, както често ми напомняше и ти. Но в сърцето си все още не мога да приема тази горчива истина.

Много неща се случиха през последните няколко седмици. Корабът се е заразил от нещо, което аз наричам Баунти синдром. Трябваше да го очакваме — всъщност ние го предвиждахме, но само на шега. Сега обаче е сериозно, макар и не чак толкова. Надявам се!

Някои от екипажа предпочитат да останат на Таласа. Кой може да ги упрекне? И честно обявиха това. Други искат мисията да приключи тук и да забравим Сейгън-2. Не знам каква е силата на тази коалиция, защото не се представиха открито.

Наложи се да гласуваме четиридесет и осем часа след съвета. Гласуването бе тайно, естествено, но все пак не знам доколко можем да вярваме на резултатите: сто петдесет и един бяха за продължаване на мисията и само шестима искаха тя да приключи тук, имаше четирима въздържали се.

Капитан Бей беше доволен. Увери се, че положението може да се контролира, но все пак ще вземе някои предпазни мерки. Ясно е, че колкото по-дълго останем тук, толкова по-голям ще бъде натискът да не тръгваме изобщо. Той няма нищо против някои да дезертират. „Ако искат, да останат. Аз не желая да ги принуждавам“ — ето как се изрази той. Но го тревожи мисълта недоволството да не се разпространи и сред останалите членове на екипажа.

Затова ускорява строителството на щита. Сега, когато системата е напълно автоматизирана и работи равномерно, смятаме да правим вместо по едно, по две вдигания на ден. Ако стане така, ще можем да тръгнем след четири месеца. Това още не е обявено. Надявам се, че няма да има протести, когато го обявим, от страна на новите ласани или някой друг.

А сега още нещо, което може изобщо да не е от значение, но което е прекрасно за мен. Помниш ли как обичахме да си четем един на друг в началото на познанството пи? Беше чудесен начин да научим как са живели и мислели хората хиляди години преди нас — дълго преди сензорзаписът, дори видеозаписът да са съществували…

Веднъж ти ми прочете (нямах никакъв съзнателен спомен за това) разказ за един висок връх в Африка със странното име Килиманджаро. Порових се в информационното хранилище и разбрах защо толкова ме преследва това име.

Изглежда, че високо на върха, над снежната граница, е имало пещера. И в тази пещера намерили замръзналото тяло на голяма дива котка — леопард. В това се състои мистерията: никой не разбрал как леопардът се е намерил на тази височина, толкова далеко от естествената си среда.

Знаеш, Ивлин, винаги съм се гордял (много хора казваха „неоснователно“) с интуицията си. Е, добре… мисля, че нещо от този род става тук в момента.

Не веднъж, а няколко пъти са намирали голямо силно морско животно далеч от естествената му среда. Неотдавна хванаха първото; то е някакво огромно раковидно, нещо като морските скорпиони, които са живели някога на Земята.

Не сме сигурни дали са разумни, но това може и да не е от значение. Положително е обаче, че са високо социалноорганизирани животни с примитивни умения, макар и малко силно казано. Доколкото успяхме да ги проучим — те не показват по-големи възможности от пчелите, мравките или термитите, но мащабът на дейността им е различен и много интересен.

Най-забележителното е, че са открили метала, макар засега да го използуват само за украшения и единственият им източник за доставка са ласамите — каквото могат да откраднат от тях. Правили са го вече няколко пъти.

А неотдавна един скорпион изпълзя по канала право в центъра на ледодобивната инсталация. Наивното ни предположение беше, че е търсил храна. Но там, откъдето бе дошъл — място, отдалечено на около петдесет километра, — има изобилие от храна.

Искам да разбера какво правеше скорпионът толкова далече от своя дом; чувствувам, че отговорът може да е от много голямо значение за ласаните.

Чудя се дали ще успеем да го открием, преди да потъна в дълбокия сън до Сейгън-2.

40Конфронтация

Още с влизането си в офиса на президента капитан Бей разбра, че нещо не е наред.

Обикновено Едгар Фарадайн го поздравяваше с малкото му име и веднага изваждаше кана с вино. Този път нямаше никакво „Сърдар“, нито пък кана с вино. Но поне стол му предложи.

— Току-що получих тревожно съобщение, капитан Бей. Ако нямате нищо против, бих искал на срещата ни да присъствува и първият министър.

Президентът нямаше навика да пристъпва към въпроса веднага — какъвто и да бе той, — а и първият министър щеше да участвува в срещата…

— В такъв случай, господин президент, ще позволите ли посланикът Колдър да се присъедини към мене?

Президентът за миг се поколеба, после кимна:

— Разбира се.

Капитанът с облекчение забеляза сянка на усмивка, сякаш в знак на зачитане на този дипломатически жест. Гостите могат да бъдат с по-малък ранг, но не по-малко на брой.

Капитан Бей прекрасно разбираше, че първият министър Бъргмън всъщност бе опората зад „трона“. Зад него стоеше кабинетът, а зад кабинета — конституцията на Джеферсън, вариант 3. Тази система бе действувала добре през последните няколко столетия; капитан Бей имаше лошото предчувствие, че сега тя щеше да претърпи някакво голямо отклонение.

Колдър бързо бе избавен от вниманието на госпожа Фарадайн, която го използуваше като морско свинче, за да провери идеите си за ремонт и ново мебелиране на президентската резиденция.

Първият министър влезе няколко секунди по-късно с обикновения си неразгадаем израз на лицето.

След като всички седнаха, президентът скръсти ръце на гърдите си, облегна се назад в инкрустирания въртящ се стол и погледна осъдително гостите си:

— Капитан Бей, доктор Колдър, получихме много тревожна информация. Бихме искали да знаем дали има някаква истина в донесението, че възнамерявате да приключите мисията си тук, а не на Сейгън-2?

Капитан Бей въздъхна облекчено, но веднага след това се ядоса. Излизаше, че някой е нарушил заповедта за секретност; надявал се бе ласаните никога да не научат за петицията и корабния съвет, макар, разбира се, да знаеше, че надеждите му са прекалено оптимистични.

— Господин президент, господин първи министър, ако сте чули подобна мълва, уверявам ви, че в нея няма и капчица истина. Защо иначе ще вдигаме по шестстотин тона лед на ден, за да изграждаме отново нашия щит? Щяхме ли да си правим този труд, ако смятахме да останем тук?

— Възможно е. Ако сте променили мнението си по някаква причина, едва ли ще си позволите да изострите вниманието ни, като преустановите работата си.

Бързото възражение за миг стресна капитана. Изглежда, бе подценил тези добродушни хора. После осъзна, че те — и техните компютри — сигурно вече са анализирали всички възможни варианти.

— Съвсем вярно. Но бих искал да ви кажа — все още е поверително, не сме го обявили, — че има решение да ускорим вдигането на ледените блокове, за да построим щита по-бързо. Надявах се да ви информирам за това при по-приятни обстоятелства.

Дори първият министър не успя напълно да скрие изненадата си. А президентът изобщо не се и опита; Преди да успеят да се съвземат, капитан Бей отново поде атаката:

— И ще бъде честно от ваша страна, господин президент, ако ни представите доказателства за вашето… обвинение. В противен случай как бихме могли да го опровергаем?

Президентът погледна първия министър, първият министър — гостите.

— Опасявам се, че е невъзможно. Това ще разкрие нашите източници на информация.

— Тогава сме в задънена улица. Не можем да докажем твърдението си, докато наистина не си тръгнем, а това ще стане след сто и тридесет дни от днес нататък според новата програма.

Настъпи мрачна многозначителна тишина; наруши я Колдър, като запита тихо:

— Мога ли да поговоря насаме с капитана?

— Разбира се.

Когато двамата се отдалечиха, президентът се обърна към първия министър:

— Дали казват истината?

— Колдър не би лъгал. Сигурен съм. Но може и да не знае всички факти.

Не успяха да продължат разговора си, тъй като членовете на втората делегация се върнаха и отново седнаха срещу обвинителите си.

— Господин президент — започна капитанът, — и доктор Колдър, и аз смятаме, че е необходимо да ви съобщим някои неща. Надявахме се това да не се наложи — въпросът е неприятен, пък и за нас той е приключен. Възможно е да грешим обаче; в такъв случай ще ни бъде необходима помощта ви.

После той разказа накратко за дискусията по време на корабния съвет и за събитията, наложили свикването му, а накрая каза:

— Ако желаете, нямам нищо против да ви покажа записите. Няма какво да крием от вас.

— Не е нужно, Сърдар — каза президентът явно с огромно облекчение.

Но първият министър все още не бе забравил тревогите си:

— Ъ… Един момент, господин президент. Това не анулира донесенията, които получихме. Те бяха много убедителни, ако си спомняте. Сигурен съм, че капитанът ще може да ни ги разясни.

— Разбира се, ако ни ги представите.

Отново настъпи мълчание, но кратко. Президентът протегна ръка към каната с вино…

— Първо да пийнем — каза той весело. — После ще ви кажа как разбрахме.

41Среднощен разговор

Много гладко мина, каза си Оуен Флечър. Разбира се, той бе малко разочарован от гласуването, макар че се съмняваше колко точното отразява мнението на екипажа на кораба. В края на краищата той самият бе посъветвал двама от съконспираторите си да гласуват „против“, та да не би да бъде разкрита жалката все още мощ на движението на новоталасите.

Както обикновено, проблемът бе каква да е следващата стъпка. Той бе инженер, не политик, макар че бързо напредваше в тази насока — и не виждаше как би могъл да вербува и други поддръжници, без да се разкрие.

Това означаваше, че има само две възможности. Първата и по-лесната бе да напуснат кораба непосредствено преди старта и да не успеят просто да се върнат навреме. Капитан Бей щеше да бъде прекалено зает, та да ги търси — дори и да искаше, — а ласанските им приятели щяха да ги скрият до отлитането на „Магелан“.

Но това означаваше двойно дезертиране — нещо нечувано в здраво сплотената комуна на сабрите. Той щеше да изостави не само спящите си колеги, но и брат си, и сестра си. Какво ли щяха да си помислят те за него три столетия по-късно, вече на враждебната Сейгън-2, когато научеха, че той е могъл да им отвори вратите на рая, но не го е направил?

Сега вече нямаше време; компютърното симулиране на ускорените програми за вдигане можеше да означава само едно. Наистина не бе я обсъдил е приятелите си, но не виждаше никаква друга възможност за действие.

В мисълта си обаче все още избягваше да я нарече „саботаж“.

Роуз Килиън не бе чувала за Далила и щеше да се ужаси, ако знаеше с кого я бяха сравнили. Тя бе едно обикновено наивно момиче от Северния остров, което — както толкова млади ласани — бе покорено от обаянието на земните гости. Любовната й история с Карл Бозли бе не само нейно, истински дълбоко първо чувствено преживяване, така беше и с него.

И двамата изпадаха в отчаяние при мисълта за раздялата. Късно една нощ, когато Роуз ридаеше на рамото му, той не можа да издържи повече на мъката й.

— Обещай ми, че никому няма да кажеш — прошепна той, като галеше косите й, пръснати по гърдите му. — Ще ти поверя нещо много хубаво. Абсолютно секретно е — още никой не го знае. Корабът няма да продължи. Всички оставаме тук, на Таласа.

Роуз едва не падна от леглото от изненада:

— Не ми ли казваш това само за да ме успокоиш?

— Не! Истина е! Но никому ни дума! Трябва да се запази в пълна тайна.

— Разбира се, скъпи!

Но най-добрата приятелка на Роуз — Мериън, също ридаеше за своя земен любим, затова трябваше да й се каже…

… А Мериън сподели добрата новина с Полийн… която не можа да устои да не каже на Светлана… която съобщи на Кристъл.

А Кристъл бе дъщерята на президента.

42Оцелелият

Много неприятна работа, мислеше си капитан Бей. Оуен Флечър е свестен човек; аз самият одобрих избора му. Как е могъл да направи такова нещо?

Обяснението сигурно не бе лесно. Ако не беше сабър и ако не беше влюбен в онова момиче, това може би никога нямаше да се случи. Каква бе думата за „едно плюс едно прави повече от две“? Син… — А, да. — Синергия. И все пак той не можеше да се освободи от мисълта, че тук има нещо повече, нещо, което вероятно никога нямаше да узнае.

Спомни си една реплика, която Колдър, който сякаш винаги имаше готова фраза за всеки случай, бе казал веднъж, когато двамата разговаряха за психоклимата на екипажа:

— Ние всички сме осакатени, капитане, без значение дали го признаваме или не. Няма човек, който да е изпитал това, което преживяхме ние през онези последни години на Земята, и да е останал незасегнат. Над всички нас тегне едно и също чувство — чувството за вина.

— Вина ли? — възкликнал бе той с възмущение.

— Да, макар и не наша. Ние сме оцелелите — единствените оцелели. А оцелелите неизменно се чувствуват виновни, че са останали живи.

Това заключение будеше тревога, но можеше да му помогне да си обясни Флечър, а и много други неща.

Ние всички сме осакатени хора.

Чудя се как си осакатен ти, Мойсей Колдър, и как се справяш? Аз зная своите поражения и имах възможността да ги използувам за доброто на себеподобните си. Те ме доведоха дотук, където сме днес, и мога да се гордея е това.

Може би в по-ранна епоха бих могъл да бъда диктатор или пълководец. Вместо това работих всеотдайно като шеф на континенталната полиция, като действуващ генерал, отговорен за техниката за строителството на космическите съоръжения, и накрая — като командир на звездолет. Моите мечти за власт бяха успешно удовлетворени.

Капитан Бей отиде до сейфа, за който само той имаше ключ, и плъзна кодово метално лостче в отвора на ключалката му. Вратата плавно се отвори и откри подредени папки и документи, няколко медала и трофеи, както и малка плоска дървена касичка, на която бяха инкрустирани със сребро инициалите „С. Б.“.

Докато я поставяше нежно на масата, капитанът изпита забравеното присвиване в слабините. Отвори капака и се загледа в блестящия символ на властта, сгушен в кадифеното си гнездо.

Някога неговата перверзия е била споделяна от милиони. Обикновено била съвсем безопасна, а в примитивните общества — дори ценна. И много пъти тя променяла хода на историята, за добро или за зло.

— Зная, че си фалически символ — прошепна той, — но освен това си и оръжие. Използувал съм те в миналото, мога да те използувам отново.

Връщането му в миналото продължи не повече от част от секундата и все пак припомни си цели години…

Той все още стоеше прав до бюрото си, когато това свърши; само за миг цялата внимателна обработка на психотерапевтите бе разрушена и вратите на спомените широко се отвориха.

Капитанът с ужас, но и с възхищение се вгледа в миналото, в онези последни бурни години, които бяха извадили на повърхността най-лошото и най-доброто на човешката природа. Спомни си как като млад полицейски инспектор в Кайро издаде първата си заповед за стрелба срещу разбунената тълпа. Знаеше, че патроните са халосни, но двама загинаха.

За какво се бяха разбунтували тогава? Изобщо не разбра. Толкова много политически и религиозни движения имаше в последните дни. Това бе великата ера на супергангстерите; те нямаха какво да губят и не очакваха нищо от бъдещето, така че поемаха всякакви рискове. Повечето от тях бяха психопати, но някои бяха почти гении. Спомни си за Джоузеф Кидър, който едва не открадна един звездолет. Никой не разбра какво стана с него и понякога капитан Бей се стряскаше от кошмарни видения: ами ако някой от хибернизираните е…

Принудителното ограничаване броя на населението, пълната забрана на всякакви раждания след 3600-а, абсолютният приоритет, даден на разработването на квантовия двигател и строителството на кораби от класа на „Магелан“ — всичко това заедно с мисълта за предстоящата гибел бе наслоило толкова напрежение в земното общество, та все още изглеждаше чудо, че изобщо някой бе успял да избяга от Слънчевата система. Капитан Бей си спомни с възхищение и благодарност онези, които бяха дали последните години от живота си за кауза, за чийто успех или поражение никога не биха могли да узнаят.

Отново видя Елизабет Уинзър, последната президентка на Света, уморена, но горда, когато напускаше кораба след обиколката й за инспектиране. Връщаше се на планета, на която оставаха само няколко дни живот. А се оказа, че на нея самата е оставало дори по-малко. Бомбата в космоплана й бе избухнала минути преди да кацне на Порт Къневъръл.

Кръвта му и сега се смразяваше при мисълта, че тази бомба е била предназначена за „Магелан“ и само грешка в синхронизирането бе спасила кораба от гибел. Звучеше като подигравка, че всички съперничещи си култови движения поеха отговорността за атентата…

Джонатан Колдуел и намаляващата, но все още крещяща глупости тълпа негови последователи продължаваха да проповядват още по-безразсъдно, че всичко щяло да бъде добре, че господ просто подлагал човечеството на изпитание подобно на Йов някога. Че въпреки всичко, което ставало със Слънцето, то скоро щяло да се върне в нормалното си състояние и човечеството щяло да бъде спасено, освен ако онези, които не вярвали в милостта на бога, не предизвикали гнева му — тогава можел да промени решението си…

Последователите на култа „Божия воля“ пък вярваха точно в обратното. Дошъл бил най-после денят на Страшния съд и не трябвало да правят опити да го избегнат. Напротив, трябвало да го посрещнат с радост, защото след изпълнението на присъдата онези, които били достойни за спасение, щели да живеят във вечно блаженство.

И така, изхождайки от напълно противоположни гледни точки, колдуелитите и уогите17 бяха достигнали до едно и също заключение: човешкият род не трябва да се мъчи да избегне съдбата си. Всички звездолети трябва да бъдат разрушени.

Може би е било добре, че последователите на двата съперничещи си култа са били толкова жестоко враждебни един към друг, та не са могли да си съдействуват дори за постигането на една обща цел.

В действителност след смъртта на президентката Уинзър враждата им се превърна в кръвопролитна ярост. Пусна се мълвата (почти със сигурност от Световното бюро за сигурност, макар колегите на Бей никога да не признаха това пред него), че бомбата е била заложена от уогите, а броячът й — саботиран от колдуелитите. Популярна бе и точно обратната версия; някоя от тях може дори да е била вярна.

Всичко това сега бе история, известна само на него и на още шепа хора, и скоро щеше да бъде забравена.

И все пак колко странно, че сега „Магелан“ отново бе заплашен от саботаж.

За разлика от уогите и колдуелитите сабрите бяха високобразовани, а не полудели от фанатизъм хора. Ето защо те можеха да бъдат много по-сериозен проблем, но капитан Бей вярваше, че знае как да се справи с него.

Ти си добър човек, Оуен Флечър, мислеше той сурово, но аз съм убивал и по-добри навремето. А когато не съм имал друг избор, използувал съм и изтезанието.

Беше повече от горд, че това никога не му бе доставяло удоволствие, а освен това — този път имаше много по-лек начин.

43Разпит

И ето, „Магелан“ имаше нов член на екипажа, без време разбуден от сън и все още приспособяващ се към действителността — както се бе случило с Колдър преди година. Нищо друго, само извънредно произшествие можеше да оправдае такова решение. Но според паметта на компютъра единствено доктор Маркъс Стайнър, някога главен учен на Земното бюро за разследване, притежаваше знанията и уменията, които за нещастие бяха необходими сега.

Там, на Земята, приятелите му често го питаха защо е предпочел да стане професор по криминалистика. А той неизменно даваше един и същ отговор: „Другият вариант бе да стана криминален престъпник“.

Цяла седмица бе необходима на Стайнър да промени клиничната настройка на лазаретния енцефалограф и да преработи програмите на компютъра. През това време четиримата сабри останаха под домашен арест в жилищата си и упорито отказваха да се признаят за виновни.

Когато видя съоръжението, подготвено за разпита му, Оуен Флечър помръкна. Прекалено много приличаше на електрическия стол и разните там приспособления за измъчване, познати му от опетнената с кръв истории на Земята. Доктор Стайнър обаче бързо го успокои с престорено фамилиарния тон на добър следовател:

— Не се тревожи, Оуен, Обещавам ти, няма да почувствуваш нищо. Дори няма да съзнаваш отговорите си, но няма никакъв начин да скриеш истината. Тъй ката си интелигентен човек, ще ти обясня точно какво ще правя с тебе. Чудно наистина, но това ми помага да си върша работата; независимо дали ти харесва или не — подсъзнанието ти ще ми се довери и ще заработи за мене.

Каква глупост, помисли си Оуен Флечър, нима си въобразява, че толкова лесно може да ме подмами! Но не продума нищо, докато санитарите го настаняваха на стола и прикрепяха кожените колани около китките и кръста му. Не направи опит да се съпротивява; двама от бившите му колеги, едри мъже, стояха смутени в дъното на залата, като избягваха да срещнат погледа му.

— Ако си жаден или ти се ходи до тоалетната, кажи ни. Първият сеанс ще продължи точно един час; по-късно може да се наложи да направим още няколко, но по-къси. Отпусни се, настани се удобно.

При тези обстоятелства това бе една много оптимистична реплика, но, изглежда, на никой не му се видя смешна.

— Съжалявам, че трябваше да ти обръснем главата, но черепните електроди не понасят коса. Ще трябва да ти вържем очите, за да избегнем наслояване на дезориентиращи визуални входни данни… Сега ще ти се доспи, но съзнанието ти ще остане будно… Ще ти задаваме серия въпроси, които имат само три възможни отговора — „да“, „не“ и „не зная“. Но няма да отговориш пряко; мозъкът ти ще прави това сам, а тринарната логична система на компютъра ще интерпретира отговорите ти.

Няма никакъв начин да ни излъжеш; можеш да опиташ, ако искаш! Повярвай ми, едни от най-добрите учени на Земята са изобретили тази машина — и те самите не са успели да я измамят. Ако отговорите ти са двусмислени, компютърът просто ще прекрои въпросите. Готов ли си? Много добре… Запис — за дискретна информация, моля… Проверете коефициента на увеличаване на канал 5… Пуснете програмата!

Въпросите следваха през толкова къси интервали, че дори и да не бе леко упоен, Флечър не би могъл да даде фалшиви отговори. Нито пък щеше да има някакво значение, ако го направеше; само за няколко минути компютърът установи шаблона на автоматичните му отговори въз основа на въпросите, чиито отговори им бяха известни предварително.

Периодично се правеше проверка за точността на настройката (КАЗВАШ СЕ ОУЕН ФЛЕЧЪР… РОДЕН СИ В КЕЙПТАУН, ЗУЛУЛАНДИЯ…), а въпросите от време на време се повтаряха, за да се потвърдят вече дадените отговори. След идентифицирането на психологическата конфигурация на отговорите с „да“ или „не“ целият процес стана напълно автоматичен.

Примитивните детектори на лъжата се бяха опитвали да го правят с известен успех — но рядко с пълна категоричност. Изминали бяха не повече от двеста години, докато се усъвършенствувала техниката, а като следствие се революционизирало съдопроизводството — както криминалното, така и гражданското — до степента, когато малко съдебни дела продължавали повече от няколко часа.

Това не приличаше толкова на разпит, колкото по-скоро на компютъризиран (и на „мамя — опровергавам“) вариант на древната игра „Двайсет въпроса — двайсет отговора“. По принцип всяка информация може много бързо да се регистрира чрез серия въпроси за „ДА или НЕ“ отговори и удивително бе колко рядко се налагаше да се стига до двадесет в случаи, когато човек-експерт разпитваше в сътрудничество с машина-експерт.

Когато един доста замаян Оуен Флечър стана от стола, олюлявайки се, точно час по-късно, той нямаше абсолютно никаква представа какво са го питали или какво е отговарял. Беше напълно убеден обаче, че не е издал нищо, и се изненада, когато доктор Стайнър каза весело:

— Това е, Оуен. Няма да ни трябваш повече.

Професорът бе горд с факта, че никога не бе причинил болка някому, но все пак един добър следовател трябва да е малко нещо садист — в психологически аспект по-скоро. Това допринасяше и за репутацията му на непогрешим, което пък бе залог за успех. Той изчака Флечър да възстанови равновесието си и когато го поведоха обратно към ареста, изрече:

— А… между другото, Оуен, номерът с леда нямаше да мине.

В действителност той би могъл и да свърши работа, но вече нямаше никакво значение. Изражението върху лицето на лейтенант Флечър възнагради доктор Стайнър за инцидентното връщане към професионалните му задължения.

Сега той отново можеше да заспи, докато стигнеха Сейгън-2. Но първо щеше да си почине, да се поразвлече, възползувайки се пълноценно от неочаквания антракт.

Утре ще отиде да види Таласа, а може би и ще поплува край някой от онези красиви плажове. Но засега ще се порадва на компанията на стария, любим приятел.

Книгата, която с благоговение измъкна от вакуумната опаковка, бе не само първо издание, сега тя бе единственото, Той я отвори напосоки, знаеше буквално наизуст всяка страница.

Зачете се. И на петдесет светлинни години от руините на Земята над Бейкър стрийт пак се спусна мъгла.

— Кръстосаният разпит показа, че са замесени само четирима сабри — каза капитан Бей. — Можем да сме благодарни, че не се налага да разпитваме други.

— Все още не разбирам как са могли да се надяват, че ще успеят — изрече тъжно заместник-капитан Мълайна.

— Не вярвам да успееха, но за щастие няма да могат да проверят това. Както и да е, те все още не бяха взели окончателно решение…

… План „А“ е включвал повреждане на щита. Както знаете, Флечър беше в монтажната бригада и е работил върху вариант за препрограмиране на последния етап на вдигането. Ако един леден блок бъде оставен да се блъсне със скорост няколко метра в секунда — разбирате какво може да стане, нали? Могло е да се извърши така, че да изглежда като злополука. Ала е съществувал риск при евентуално разследване да се докаже истината. Но дори и да успеят да повредят щита, той може да бъде поправен. Флечър обаче се е надявал забавянето да му даде възможност да вербува повече съмишленици. Може и да е прав; още една година на Таласа… План „Б“ се състои в умишлено повреждане на поддържащата живота система, така че да се наложи евакуиране на кораба. Следват същите варианти. План „В“ е най-тревожният, защото би прекратил мисията. За щастие в сектора на двигателя няма нито един сабър; много е трудно да се доберат до там.

Всички се стреснаха, но най-много заместник-командир Роклин:

— Никак нямаше да им е трудно, сър, ако са били решени на всичко. Истинският им проблем се е състоял в това, да измислят нещо, което да изведе двигателя от строя — завинаги, — без да се повреди корабът. Много се съмнявам обаче дали имат необходимите технически знания.

— Набирали са ги — откликна мрачно капитанът. — Смятам, че трябва да преработим правилника за осигуряване на безопасност. Утре ще проведем съвещание по въпроса — с всички старши офицери — тук, в дванайсет на обяд!

И тогава заместник-командир доктор Нютън зададе въпроса, който всички се колебаеха да зададат:

— Ще има ли военен съд, капитане?

— Не е необходимо. Вината е доказана. Според правилника за реда на кораба остава да се издаде присъдата.

Всички чакаха. И чакаха.

— Благодаря ви, дами и господа — отсече капитанът и офицерите си тръгнаха мълчаливо.

Останал сам в кабинета си, капитанът се почувствува ядосан и измамен. Поне всичко бе свършило. „Магелан“ се бе измъкнал от подготвената от хората буря.

Другите трима сабри бяха безопасни, но така ли бе с Оуен Флечър?

Мисълта му отлетя към смъртоносната играчка в сейфа. Капитан е: много лесно можеше да инсценира случайна злополука…

Той отхвърли тези неканени мисли; никога не би могъл да го направи, разбира се. Във всеки случай дълбоко в себе си вече бе решил и бе убеден, че ще получи всеобщото одобрение.

Някой някога бе казал, че всяка загадка има своя отговор — прост, примамлив и… грешен. Но този отговор, сигурен бе в това — беше прост, примамлив и… абсолютно правилен.

Сабрите искаха да останат на Таласа, добре, нека останат. Той не се съмняваше, че те щяха да бъдат полезни граждани — може би точно силният, агресивен тип, от който се нуждаеше това общество.

Колко странно, че историята се повтаряше: както Магелан, и той щеше да отстрани някои от членовете на екипажа си.

А дали ги е наказал, или възнаградил, щеше да узнае чак след триста години.