Казваше се Карина, беше осемнайсетгодишна и макар че за пръв път излизаше нощем с лодка с Кумар, не можеше да се каже, че за пръв път лежеше в прегръдките му. Всъщност тя водеше в състезанието за многооспорваната титла да е негово любимо момиче.
Слънцето бе залязло преди около два часа, но вътрешната луна — толкова по-ярка и по-близка от изчезналата луна на Земята — бе изгряла почти пълна и брегът, отдалечен на половин километър, се къпеше в студената й синя светлина. Малък огън гореше при тъмната ивица палмови дървета, където веселието все още продължаваше. От време на време се чуваше далечна мелодия, надделяла тихото боботене на реактивния двигател, пуснат на ниски обороти. Кумар вече бе постигнал първата си цел и не бързаше за никъде. Въпреки това, като добър моряк, той често се надигаше, за да даде някои инструкции на автопилота и да огледа хоризонта.
Кумар беше прав, помисли си Карина блажено. Нещо много еротично имаше в лекото ритмично люлеене на лодката, особено когато се усилваше от надуваемия дюшек, върху който лежаха. Дали после щеше да се люби със същата чувствена наслада и на сушата?
А Кумар за разлика от доста млади тарнани, които би могла да назове, бе удивително нежен и мил. Не беше от онези мъже, които мислят само за себе си; удоволствието му не бе пълно, ако не бе споделено. Когато е с мене, помисли си Карина, имам чувството, че съм единственото момиче в неговия свят, макар прекрасно да зная, че не е така.
Тя смътно разбираше, че се отдалечават все повече и повече от селището, но това не бе от значение. Желаеше този миг да продължи вечно и едва ли би се разтревожила, ако лодката се отправеше с пълна скорост в безлюдния океан без никаква суша по пътя си, чак докато обиколи планетата. Кумар знаеше какво прави — той мислеше за всичко. Част от удоволствието й идваше от пълното доверие, което той вдъхваше; в неговите прегръдки тя забравяше всякакви тревоги и проблеми. Бъдещето не съществуваше — само безкрайното настояще.
Все пак времето течеше, вътрешната луна се бе издигнала високо в небето. След упоението от страстта устните им все още лениво изследваха териториите на любовта, когато импулсите на хидроджета затихнаха и лодката спря.
— Ето че сме тук! — възкликна Кумар развълнувано.
А къде ли е това „тук“? — помисли си Карина мързеливо, когато телата им се разделиха. Струваше й се, че часове са изминали, откакто за последен път се бе сетила да погледне към брега… дори предполагаше, че той все още се вижда.
Тя бавно се изправи, преодолявайки лекото люлеене на лодката — и се загледа с широко отворени очи в Приказната земя, която доскоро бе само едно тъжно блато, оптимистично, но неточно наречено „Заливът Мангроув“.
Тя не за първи път виждаше внушителни технологични комплекси, разбира се; централата за ядрен синтез и главният репликатор на Северния остров бяха много по-големи и впечатляващи. Но този ярко осветен лабиринт от тръби, резервоари и кранове — тази комбинация от всевъзможни корабостроителни и химически съоръжения, всички работещи безшумно и изправно под звездите без нито едно човешко същество наоколо — наистина предизвикваше зрителен и психологически шок.
Когато Кумар хвърли котвата, се чу плисък, стряскащ в пълната тишина на нощта.
— Хайде! — усмихна се той закачливо. — Искам да ти покажа нещо.
— Безопасно ли е?
— Разбира се — идвал съм тук много пъти.
Но не сам, сигурна съм, помисли си Карина. Ала преди да успее да каже и дума, той вече беше прескочил борда.
Водата едва стигаше до кръста и все още бе запазила толкова много от дневната топлина, че беше почти неприятна. Когато стъпиха на пясъчния бряг, хванати ръка за ръка, зарадва ги освежителният хладен полъх на нощния бриз. Двамата се измъкнаха от безредно къдрещите се малки вълни като новите Адам и Ева, получили ключа за механизирания рай.
— Не се тревожи — каза й Кумар. — Познавам пътя. Доктор Лоренсън ми обясни всичко. Но аз открих нещо, което съм сигурен, че той не знае.
Вървяха по укрепен, плътно изолиран тръбопровод, вдигнат на метър над земята, и оттук Карина за пръв път дочу далечното бумтене на помпите, отпращащи охлаждащия флуид през лабиринта от водопроводи и топлообменници, които ги заобикаляха.
Скоро стигнаха до прословутия резервоар, в който бяха намерили скорпиона. Водата едва се виждаше, повърхността бе изцяло покрита от объркана маса водорасли. На Таласа нямаше никакви влечуги, но като гледаше дебелите гъвкави стебла, Карина се сети за земните змии.
Двамата преминаха покрай редица канали и шлюзове, всички затворени в момента, и стигнаха до обширна открита площ, доста отдалечена от главната инсталация. Когато излязоха от централния комплекс, Кумар усмихнато махна към обектива на насочена към тях камера. По-късно не можа да се разбере защо е била изключена точно в решаващия момент.
— Това са ваните за замразяване — обясни Кумар, — всяка е по шестстотин тона. Деветдесет и пет процента вода, пет процента келп. Какво смешно има?
— Не смешно, а необикновено — отговори Карина, все още усмихвайки се. — Представи си само! Те ще носят нашата океанска гора по целия си път сред звездите. Кой би могъл да си представи такова нещо! Но ти нали не затова ме доведе тук?
— Не — каза Кумар тихо. — Гледай…
Отначало там, където той сочеше, тя не можа да различи нищо. После постепенно умът й разтълкува образа, трептящ далече, далече, докъдето едва стигаше погледът й, и тя разбра.
Това бе познат феномен, разбира се. Хората създаваха такива чудеса по световете вече повече от хилядолетие. Но да го видиш със собствените си очи, беше повече от зашеметяващо — това бе грандиозно.
Сега, след като се приближиха към крайните резервоари, тя го видя по-ясно. Тънкият сноп светлина — не по-широк от два сантиметра! — се извисяваше към звездите, право и точно като лазерен лъч. Проследи го с поглед, докато изтъня и се изгуби, изкушавайки я да намери точката на изчезването му. И очите й продължаваха да се взират нагоре замаяно, докато се спряха до самия зенит, на самотната ярка звезда, която светеше неподвижно, а всичките й по-слаби нейни другарки се движеха равномерно покрай нея на запад. Като някакъв космически паяк „Магелан“ бе спуснал нишка ефирна паяжина и скоро щеше да вдигне плячката, която желаеше от света под себе си.
После, когато се изправиха до самия ръб на ледения блок, Карина изживя още една изненада. Повърхността на блока бе изцяло покрита от проблясващ слой златно фолио, напомнящо й за подаръците, които децата получаваха за рождения си ден или за годишния фестивал в чест на първото кацане.
— Изолация — поясни Кумар, — и наистина златна, дебела около два атома. Без нея половината от леда ще се разтопи още преди да успеят да го вдигнат до щита.
Изолация или не, но когато Кумар я поведе по замразената плоча, Карина почувствува, че студът я хапе по босите крака. След десетина крачки двамата стигнаха до средата й, а оттам, проблясваща с особено неметално сияние, се извисяваше лентата ако не до самите звезди, поне на тридесет хиляди километра — до стационарната орбита, на която беше паркиран сега „Магелан“.
Краят й влизаше в цилиндричен барабан, отрупан с инструменти и контролни уреди, които явно изпълняваха ролята на подвижна роботизирана кука на кран, приютила се върху товара си след дългото спускане през атмосферата. Цялото устройство изглеждаше удивително просто, дори безвредно — измама, разбира се, както повечето продукти на изпитаните прогресивни технологии.
Внезапно Карина потръпна, но не от студа под краката й, който сега почти бе забравила.
— Сигурен ли си, че е безопасно тук? — запита тя тревожно.
— Разбира се. Те винаги вдигат в полунощ, точно до секундата, а дотогава има още много часове. Гледката е прекрасна, но не мисля, че ще останем толкова дълго.
Кумар приседна на колене и приближи глава към чудната лента, която свързваше в едно кораба и планетата.
Ако се скъса, помисли си Карина развълнувано, дали ще се раздалечат?
— Слушай! — прошепна той.
Тя не знаеше какво трябва да чуе. Понякога, по-късно, когато се примири със съдбата, тя се опитваше да възобнови вълшебството на този миг. Никога не бе сигурна, че е успяла.
В началото й се стори, че чува най-ниските тонове на гигантска арфа, чиито струни бяха опънати между световете. Тръпки пропълзяха по гърба й и тя усети как настръхват косите на тила й — в онзи инстинктивен отговор на страха, заробил се в праисторическите джунгли на Земята.
После, когато свикна, долови цял спектър от променящи се полутонове, покриващи обхвата на слуха до границите за ясно чуване — и безспорно отвъд тях. Те се преплитаха и преливаха един в друг както непостоянните, но вечно повтарящи се звуци на океана.
Колкото повече слушаше, толкова повече това й напомняше за безкрайното разливане на вълните по самотните пясъчни брегове. Имаше чувството, че чува океана на Космоса — миещ крайбрежията на всички свои светове, — един звук, ужасяващ със своята безсмислена безполезност, с екота си през мъчителната празнота на Вселената.
А сега тя долови и други елементи в тази необикновено сложна симфония. Дочу внезапно кънтящо дрънкане, като че ли гигантски пръсти бяха дръпнали лентата някъде по хилядите й опнати километри. Метеорити? Положително не! Може би някакви електрически изпразвания в кипящата атмосфера на Таласа? И — дали това не беше само чисто въображение, нещо, създадено от собствените й несъзнателни страхове? — понякога й се струваше, че дочува приглушените стенания на демонични гласове или призрачните викове на всички болни и гладуващи деца, умирали на Земята през Кошмарните векове.
В следващия миг — не издържа…
— Страх ме е, Кумар — прошепна тя, като го дърпаше за рамото. — Да се махаме!
Но Кумар все още витаеше сред звездите — полуотворил уста, притиснал глава към звънтящата лента, хипнотизиран от нежната й песен. Той даже и не забеляза кога Карина, колкото ядосана, толкова и уплашена, се отдалечи рязко, прекосявайки покрития с фолио лед, и се спря да го дочака върху познатата топлина на сухата земя.
Защото сега той бе открил нещо ново — усилващи се тонове, които сякаш го зовяха. Като че ли свиреха фанфари и струнни инструменти, ако някой може да си представи такова нещо, и бе неизразимо тъжно и далечно.
Но то идваше по-близо, усилваше се. Това бе най-вълнуващият звук, който Кумар бе чувал някога, и той го накара да затаи дъх, замръзнал от удивление и страхопочитание. Струваше му се, че нещо сякаш препуска към него надолу по лентата…
Закъсня. Само секунди не му достигнаха, когато осъзна истината в мига на първия удар на предшествуващата вълна, която го просна върху златното фолио, а леденият блок се размърда под него. Тогава за последен път в живота си Кумар Лионидас огледа преходната красота на своя спящ свят и ужасеното, обърнато нагоре лице на момичето, което щеше да помни този миг до деня на смъртта си.
Вече беше прекалено късно да скача. И така — малкият лъв полетя към безмълвните звезди — гол й самотен.
Капитан Бей имаше по-важни проблеми на главата си и с радост преотстъпи задължението си. Във всеки случай нито един пратеник не би могъл да бъде по-подходящ от Лорън Лоренсън.
А Лорън не бе виждал старите Лионидас и се страхуваше от срещата. Мириса му бе предложила да го придружи, но той предпочете да отиде сам.
Ласаните почитаха възрастните си хора и правеха всичко възможно за тяхното спокойствие и щастие. Лал и Никри Лионидас се бяха настанили в една от малките самостоятелни колонии за пенсионери по южния бряг на острова. Живееха в шестстайна дървена вила, швейцарски тип, снабдена с всички възможни, облекчаващи труда приспособления, включително и с единствения универсален робот, който Лорън бе виждал на Южния остров. Според земната хронология той би предположил, че са към седемдесетте.
След първите унили поздрави седнаха на верандата с изглед към морето. Роботът се суетеше около тях, носеше напитки и подноси с разнообразни плодове. Лорън си наложи да глътне няколко хапки, после събра сили и се зае с най-тежката задача, която бе имал през живота си:
— Кумар — името заседна в гърлото му и той трябваше да започне отново. — Кумар все още е на кораба. Аз дължа живота си на него, той рискува своя, за да спаси мен. Разбирате какво изпитвам — бих направил всичко…
Още веднъж с усилие запази самообладание. После, опитвайки се да говори колкото е възможно по-живо и по-вещо — като заместник-командира доктор Нютън по време на изложението й, — продължи:
— Тялото му почти не е наранено, защото декомпресията е била бавна, а замразяването е станало моментално. Но клинически той е мъртъв, разбира се — точно както се случи с мене преди няколко седмици… Както и да е, двата случая са много различни. Моето тяло бе възвърнато към живот, преди да бе настъпило увреждане на мозъка, така че възстановяването бе сравнително бърз процес. А за възвръщането на Кумар към живот бяха необходими часове. Мозъкът му не е увреден физически, но няма следа от никаква дейност. Въпреки това съществува възможност пълноценно да се съживи с помощта на високоусъвършенствувана техника. Според нашите анали — които покриват изцяло историята на медицинските науки на Земята — това е правено и друг път при някои подобни случаи със степен на успеваемост шестдесет процента. Но съществува дилема, която капитан Бей ме помоли да ви обясня честно. Ние нямаме уменията и апаратурата за решаването на такава задача. Но може би ще ги имаме след триста години… Между стотиците специалисти-медици, които спят на кораба, има дванайсет мозъчни експерти. Има техници, които могат да сглобят и задействуват всеки възможен тип хирургически и поддържащи живота апарати. Всичко, което Земята е притежавала някога, ще бъде наше отново — скоро след като стигнем на Сейгън-2…
Лорън замълча, за да им даде възможност да осмислят вариантите. Роботът избра точно този неподходящ момент да предложи услугите си — отпъди го с махване на ръка.
— Ние бихме желали, не — бихме се радвали, защото това е най-малкото, което можем да направим — да вземем Кумар с нас. Въпреки че не можем да гарантираме, някой ден той може би ще заживее отново. Бихме желали да обмислите това, има предостатъчно време спокойно да вземете решението си.
Старите хора се спогледаха, а Лорън отмести поглед към морето. Колко тихо и мирно бе наоколо! Той с радост би прекарал старините си тук, посещаван от време на време от децата и внуците си.
Както толкова много други неща в Тарна, всичко изглеждаше съвсем земно. Може би благодарение на внимателен подбор наоколо не се виждаше никаква ласанска растителност, всички дървета бяха болезнено познати.
И все пак нещо съществено липсваше; той осъзна, че това отдавна го смущава — всъщност откакто бе стъпил за пръв път на тази планета. Внезапно като че ли този мъчителен миг задействува някакво реле в паметта му, и той се досети какво липсва. Нямаше ги чайките да кръжат по небето и да изпълват въздуха с най-тъжните звуци на Земята, извикващи спомени.
Лал Лионидас и съпругата му не бяха разменили и дума, но Лорън разбра, че са взели решението си.
— Благодарим ви за предложението, командир Лоренсън, моля, предайте нашите благодарности на капитан Бей. На нас не ни е необходимо време да решаваме този въпрос. Каквото и да се случи, Кумар завинаги ще бъде загубен за нас. Дори и да успеете — както казвате, няма никаква гаранция, — той ще се събуди в един чужд свят с мисълта, че никога няма да види своя дом и че всички, които е обичал, са мъртви от стотици години. Трудно е дори да си го помислиш само… Правите го за добро, но това няма да е добрина за него. Ние знаем какво би желал той и какво трябва да се направи. Дайте ни го, ще го върнем на морето, което той така обичаше!
Нямаше какво повече да си кажат. Лорън почувствува, че го връхлита огромна тъга, но и облекчение. Изпълнил бе дълга си. Решението бе такова, каквото очакваше.
Сега малкият каяк щеше да остане недовършен, но щеше да направи своето първо и последно пътешествие.
До залез слънце лодката остана на брега, полюшвана от леките вълни на безприливното море. Лорън се развълнува, но никак не се учуди, като видя колко много хора се бяха събрали, за да отдадат последна почит. Цяла Тарна бе тук, а и много още — от Южния остров и дори от Северния. Макар че някои бяха дошли само от глупаво любопитство, може би защото бяха разтърсени от неповторимо драматичния нещастен случай — Лорън никога не бе виждал такова искрено излияние на мъка. Той не бе разбрал, че ласаните са способни на толкова дълбоки чувства. Отново с топлота си спомни фразата, която Мириса бе открила в аналите на информационното хранилище, когато търсеше утеха за мъката си: „Малкият приятел на целия свят“. Произходът й бе неизвестен и никой не би могъл да каже кой отдавна мъртъв мъдрец и в кой век я бе скътал за следващите векове.
След като прегърна и двамата в безмълвно съчувствие, той остави Мириса и Брант при старите Лионидас и събралите се около тях роднини от двата острова.
Не искаше да се запознава с нови хора, защото знаеше какво ще си помислят. „Той те спаси, но ти не можа да го спасиш.“ Това бе тежък товар, който той щеше да носи през остатъка от живота си.
Прехапа устни, за да възпре сълзите, неприлягащи на старши офицер от най-големия построен някога звездолет, и почувства как един от мозъчните механизми за защита му идва на помощ. В мигове на тежка скръб понякога единственият начин да предотвратиш загуба на контрол е да извикаш някой съвсем неуместен — дори комичен — образ от дълбините на паметта си.
Да. Вселената има странно чувство за хумор. Лорън бе почти принуден да потисне усмивката си; как би се зарадвал Кумар на последната шега, която му бе изиграла тя!
— Не се чудете! — беше ги предупредила заместник-командир Нютън, когато отваряше вратата на корабната морга и струята студен, напоен с миризма на формалин, въздух ги облъхна отвътре. — Случва се много по-често, отколкото си мислите. Понякога това е един последен спазъм — почти като несъзнателен опит да се противопоставиш на смъртта. Този път е било причинено от загубата на външното налягане и последвалото замразяване.
Ако не бяха ледените кристалчета, очертаващи мускулите на красивото младо тяло, Лорън би помислил, че Кумар не само спи, но и сънува блажени сънища.
Защото в смъртта си Малкият лъв бе дори по-мъжествен, от колкото в живота.
Слънцето се бе скрило зад ниските хълмове на запад и откъм морето полъхваше хладен бриз. Без да плисне вълничка дори, каякът се плъзна по водата, теглен от Брант и още трима от най-близките приятели на Кумар. За последен път Лорън зърна застиналото спокойно лице на момчето, на което дължеше живота си.
До този момент тук-там някой проплакваше, но когато четиримата плувци избутаха бавно лодката, отдалечавайки се от брега, над насъбраната тълпа внезапно се разнесе дълбоко тъжно ридание. Лорън не можеше повече да гълта сълзите си и не го интересуваше дали ще го види някой.
Движейки се бързо и равномерно, воден от мощните тласъци на четиримата плувни, каякът се отправи към рифа. Бързата таласка нощ вече настъпваше, когато процесията мина между двата просветващи фара, които маркираха канала към открито море. Изчезна в миг зад бялата пяна на вълните, лениво плискащи се по външния риф.
Риданията заглъхнаха, хората чакаха. И ненадейно на фона на потъмняващото небе избухна светлина и огнен стълб се издигна от морето. Той гореше буйно и чисто без никакъв дим; а колко дълго горя, Лорън не би могъл да каже, защото времето над Тарна спря.
После изведнъж пламъците угаснаха, огнената им корона се спусна обратно към морето. Всичко потъна в мрак, но само за миг…
Когато огънят и водата се срещнаха, фонтан от искри избухна към небето. Повечето живи въгленчета паднаха обратно, но някои се устремиха нагоре, докато се загубиха в тъмното небе.
Така за втори път Кумар Лионидас полетя към звездите.