Певците на времето

Айодите рядко пеят за земните човеци от двайсети век, но между човеците има един учен. Той не знае, че също е айод. Независимо от това, от време на време той изключително поетично пее на своите студенти, също като всички останали айоди. Освен това в песните му има някои неща, които се срещат и в песните на айодите.

— А сега моля за внимание, тъй като ще се опитаме да разберем какво иска да ни каже Стивън Хокинг, когато твърди, че вече не вярва в Големия взрив.

Хокинг иска да каже, че вселената е безкрайна във времето. Тя е съществувала винаги. И ще съществува вечно.

Трябва да ви е ясно, че това няма нищо общо с приетата хипотеза за непрекъснато подновяващото се сътворение, с която се занимавахме миналия месец. Хокин просто не вярва в сътворението. Той твърди, че в определени моменти от вечната история на вселената възникват един вид вакуумни колебания, пораждащи временен поток от частици. „Временен“ съвсем не означава „кратък“. Това може да продължи доста дълго — бих казал от десет до шейсет и шест години в случая. Тези частици се появяват, разпространяват се, после кондензират в галактики, звезди и планети, у вас и у мен. След време отново изчезват. Вакуумните енергии отново преминават в нулево състояние на покой и вселената продължава битието си непроменена, до следващия взрив.

Следите ли мисълта ми? Може би една рисунка ще направи нещата по-ясни. Рисувайте в тетрадките си, ако искате.

Когато започнете, мислете за цялата вселена като за една безкрайна, едноизмерна линия.

После приемете, че тази линия е куха. Като много тесен маркуч. Още по-добре ще е да си я представите като много дълга и мършава анаконда, която току-що е налапала цяло прасе. Вижда се издутият стомах на анакондата, където се смила прасето…

Но прасето не може да види тази издутина. То не може да види и самата анаконда, защото се намира вътре в тази безкрайно дълга змия.

Сега си представете, че живеете вътре в това прасе, което е погълнала анакондата. Нека си представим, че сме умни малки бактерии, живеещи в червата на прасето. Може би сме нещо като онази любима безвредна чревна буболечка, която всички ние носим у себе си, наречена Escherichia coli, само че малко по-интелигентни. Всъщност, ако ние, E. coli, сме достатъчно интелигентни, вероятно бихме могли да измислим някакви инструменти — да ги наречем радиотелескопи или нещо такова, — които биха ни позволили да изследваме цялото прасе. Възможно е дори, изучавайки устройството на прасето, да достигнем до извода, че то има „начало“. Това ще е точката върху тялото на змията, където започва издутината около погълнатото прасе. Можем да наречем тази точка Големия взрив. Вероятно ще заключим също така, че щом нещо има начало, то ще има и край, който ще настъпи когато от прасето не остане и следа и змията отново възвърне предишната си безкрайна, едноизмерна форма.

Можем да си представим всичко това. Но онова, което ние, чревните бактерии, никога не можем да направим, е да видим каквото и да било извън външната обвивка на прасето, в което живеем, тъй като тялото му представлява за нас цялата видима вселена.

Ако някой от нас, ако сме бактерии, се случи да разсъждава като Стивън Хокинг, той може да предположи, че цялата змия не се състои само от частта, заета от тялото на прасето, дори и да не сме в състояние да видим това. Но така или иначе, ние никога — никога! — няма да можем да се срещнем лично с нещо, което се намира преди или след прасето. Тези области ще останат завинаги скрити за нас. Може би по продължение на тялото на змията съществуват и други прасета-вселени, погълнати от нея преди или след нашето прасе, но това е само догадка. Ние никога няма да ги видим или осъществим контакт с тях, нито пък ще разполагаме с пряко доказателство за тяхното съществуване.

По тази причина нашият бактериален Стивън Хокинг ще нарече тези други вероятни вселени „въображаеми“.

Точно по същия начин човекът Стивън Хокинг от нашия собствен свят всъщност описва всичко, случило се преди Големия взрив, като „въображаемо време“, заедно с всичко следващо от това временно издуване на пространството и времето, което за нас представлява нашата цяла вселена. Той нарича времето, по което живеем, „часовниково време“, а времето, с което измерваме пулса си и отдалечаването на галактиките и въртенето на Земята — „реално време“, защото на нас то ни изглежда реално… бидейки единственото, което сме в състояние да доловим.

Но, казва Хокинг, вселената съществува по законите на „въображаемото време“. Онова, което ни изглежда реално, е просто недостатък на способността ни да прозрем отвъд нашето бавно смилано прасе.

Това е всичко за днес. Утре си носете бележките, тъй като ще проведем едно малко препитване.

Така пееше древният земен учен, който беше и поет, и айодите го чуваха. Но ето как пееше един от айодите:

Коя е първата частица в потока от безкрайно разнообразни частици, която съществува вечно? Всяка от тях.

Защото когато се появи дадена частица, за себе си тя е първата, съществувала някога.

А какво означава „не може“?

„Не може“ има едно-единствено значение, и то е, че „не може“ не може никога да бъде.