Певците на времето

Един землянин, който изобщо не беше учен, но бе скитал много и затова бе поет, изпя тази песен. Айодите я изслушаха с вълнение:

— Преди да започнем, трябва да ви призная нещо. Вижте, в състояние съм да проумея всякакви небивалици от рода на Велики Унифицирани Теории и кварки, но знаете ли кое ме кара да се чувствувам глупак? Онова, за което говорихме миналия път. Антропическият принцип.

Спомнете си казаното за основните константи на природните закони във вселената — константата на Планк, цифровата стойност на числото „пи“, връзката между гравитацията и електромагнитните сили и всички тези неща. Казват, че тези специфични стойности се появили просто случайно, по времето на Големия взрив… тоест малко след Големия взрив, от другата страна на стената на Планк, десет на степен минус 43 секунди, когато всичко още било в пластично състояние. Преди бариерата на Планк всички сили били слети в едно — гравитацията, силната сила, електромагнитната, слабата сила; те били част от това, което можем да наречем „суперсила“. За нея ще говорим по-подробно друг път.

Казват, също така, че въобще не е било задължително тези числа, които наричаме „константи“, да са били постоянни. Могли са лесно да приемат други стойности. Стойността на „пи“, например, би могла да бъде седем вместо три цяло и еди колко си. Гравитацията би могла да бъде по-силна от електромагнитната сила, вместо почти две хиляди пъти по-слаба. Дори законът за противоположните квадрати би могъл да бъде съвсем различен. Можем да го обобщим като закон за степените n–1, където n е броят на измеренията в пространството — имаме три измерения, затова нашият степенен показател е две; така получаваме противоположни квадрати. Четириизмерното пространство на Калуца би било доста различно; законът в неговия случай би представлявал обърнати кубове и планетите биха паднали върху своите звезди.

Съществува безкрайно многообразие от други възможности. Но учените, които ни казват всичко това, са съгласни, че дори само едно от изброените неща да бе малко по-различно, нас нямаше да ни има.

Животът не би могъл да еволюира; може би дори самата материя не би могла да еволюира. Твърди се, че шансовете са били едно към милион срещу нас. Съществувала е голяма вероятност тези произволно определени константи да приемат други стойности, такива, че нашият живот никога да не е могъл да възникне.

Ето това се нарича „антропически принцип“. Той има две форми: силна и слаба.

Слабият антропически принцип е този, за който говорихме миналия път. Той просто казва какъв късмет сме имали, дето зарът е паднал по такъв начин, че ни е позволил да се появим.

Силният антропически принцип е още по-мистичен. Той казва, че подобна случайност е твърде рядка, за да бъде взета на сериозно. Шанс едно на милион просто няма. Тъй че трябва да съществува някаква връзка между онези отдавнашни колебания и нас — което като че ли означава, че, бога ми, ние сме направили вселената такава, каквато е.

Единият от двата принципа трябва да е верен… Но кой?

Вечният айод продължаваше да пее:

Ами да.

Естествено. Разбира се.

Но един от айодите почти не пееше, заслушан в едва доловимите и страшни песни на неколцина човеци, които откриваха, че някои от онези алтернативни възможности са реални.