Певците на времето

Във великата многогласна празнична песен на айодите в чест на завърналия се имаше и много радост за съдбата на съществата от Земята. Тези същества не подозираха, че също пеят, нито пък чуваха песните на другите. Не бяха се учили да слушат, за разлика от таврите, но това знание не беше много далеч. А айодите слушаха зарадвани една друга, едва доловима далечна песен от онази мъничка самотна планета. То дори не беше истинска песен. Не беше нищо повече от откъслечен стих. Но всечуващите айоди се вслушваха в него внимателно и благосклонно.

— Ще ви запозная с мнението на Пол Дейвис за „другите вселени“ от интерпретацията на Еверет за многото светове. Той казва, че когато отворим кутията с котката на Шрьодингер, това, което откриваме, е не дали котката е жива или умряла, а в коя вселена се намираме.

Не забравяйте, че говоря за вселени. Не за локални образувания като галактики или купове, а за всичко. За вселени със свой собствен космос, измерения и време. Всяка една от тези вселени представлява всичко, което е една вселена. В своето „реално време“ вакуумните колебания произвеждат всичките неща, които могат да се видят в една вселена — звезди, мета-галактики и „хора“ — о, огромен брой хора, наистина, или поне ни се иска да е така — от определен вид, но различаващи се от всички останали в своя вид, защото са индивидуалности; и всеки вид е различен от всеки друг вид, но все пак с известни прилики.

Поне в едно всичките си приличат.

Всички те рано или късно умират. Техните вселени, рано или късно, също умират.

А завърналият се айод изпя:

А ние ще ги чакаме, когато това стане.