Пипи Дългото чорапче

Пипи претърпява корабокрушение

Всеки ден след училище Томи и Аника се втурваха към Вила Вилекула. Дори не искаха да учат уроците си у дома, а носеха и учебниците си у Пипи.

— Добре правите — казваше им Пипи. — Стойте тук и учете, пък дано и по мен се закачат малко знания. Не бих рекла, че имам кой знае каква нужда от тях, но вероятно не може да се стане Истинска фина Дама, ако човек не научи колко хотентоти има в Австралия.

Томи и Аника бяха разтворили своите учебници по география на кухненската маса. Пипи беше се разположила по турски в средата на масата.

— Макар че я си представете — каза Пипи и замислено натисна носа си с пръст, — че тъкмо когато научи колко хотентоти има, един от тях хване пнеумония и вземе че умре — тогава всичко е било напразно и аз няма да съм никаква Истинска фина Дама.

Тя потъна в размишления.

— Някой трябва да каже на хотентотите да правят така, че да не стават грешки във вашите учебници.

Щом Томи и Аника свършеха с уроците, започваше веселата част. Ако времето беше хубаво, те лудуваха из градината, яздеха коня или се качваха на покрива на бараката и там си пиеха кафето. Обичаха също да се катерят по стария дъб, онзи, дето беше съвсем кух, та можеха да се вмъкват вътре в стъблото. Пипи казваше, че това било много забележително дърво, защото в него растяла лимонада. Да, да, вътре в дървото растяла лимонада. И действително трябва да имаше нещо вярно в това, защото всеки път, когато децата се спускаха в своето скривалище, там ги очакваха три шишета лимонада. Томи и Аника не можеха да проумеят къде изчезват празните лимонадени бутилки, но Пипи твърдеше, че увяхвали, щом ги изпиеш. Да, наистина забележително дърво. Понякога в него никнеха и шоколадови пасти, но според Пипи това ставало само в четвъртък и затова Томи и Аника не пропускаха да идат там всеки четвъртък, за да ги оберат. Пипи ги уверяваше, че ако човек намери време редовно да полива дървото, в него биха могли да избуят и кифли, та дори и телешко печено.

Когато се случваше дъждовно време, децата трябваше да останат в къщата, но и тогава не скучаеха. Понякога разглеждаха чудните неща в чекмеджетата на скрина, а друг път седяха пред печката и наблюдаваха как Пипи пече вафли или ябълки, или пък се вмъкваха в сандъка за дърва и слушаха разказите на Пипи за опасни приключения от времето, когато кръстосвала моретата.

— Ама че буря беше! — разказваше Пипи. — Дори и рибите страдаха от морска болест и искаха да отидат на суша. Видях с очите си една акула е позеленяло лице и една сепия, която се беше хванала за главата с всичките си пипала. Еха, каква буря беше!

— А ти не се ли изплаши, Пипи? — попита Аника.

— Представи си, ако беше станало корабокрушение? — добави Томи.

— М-м-м — рече Пипи. — Толкова пъти съм претърпявала корабокрушение — кога повече, кога по-малко, та не се изплаших, поне отначало. Не се изплаших, когато вятърът отнесе стафидите от ошафа, докато вечеряхме, нито пък когато бурята издуха ченето от устата на готвача. Но когато видях, че от корабния котарак, е останала само кожата, а самият той се носи съвсем гол към Далечния изток, тогава започнах да се притеснявам.

— Имам една книга, в която се разказва за корабокрушенец — каза Томи. — Казва се «Робинзон Крузо».

— О, да, толкова е интересна! — възкликна Аника. — Робинзон попада на един необитаван остров.

— Пипи — запита Томи и се настани по-удобно в сандъка. — Ти претърпявала ли си такова корабокрушение, та да попаднеш на пуст остров?

— Би могло да се каже — отвърна важно Пипи. — Надали ще се намери по-корабокрушен човек от мен. В сравнение с мен, разни там робинзоновци ще имат да вземат. Мисля, че има всичко осем или десет острова в Атлантическия и Тихия океан, на които да не съм попадала след корабокрушение. Те са влезли в специалния черен списък на туристическите справочници.

— Трябва да е чудесно да се намираш на пустинен остров?! — възкликна Томи. — Как искам да ми се случи и на мен!

— Това може лесно да се уреди — увери го Пипи. — Острови поне не липсват.

— Да, и аз знам един, който не е далеч оттук — каза Томи.

— Сред вода ли е? — попита Пипи.

— Разбира се! — отвърна Томи.

— Чудесно! — възкликна Пипи. — Защото ако беше на суша, нямаше да ни свърши работа.

Томи просто пощуря от възторг.

— Ще го направим! — извика той. — Да тръгваме веднага!

Подир два дни започваше лятната ваканция на Томи и Аника, а по същото време родителите им заминаваха. По-сгоден случай да се играе на робинзоновци никой не би могъл да си представи.

— Който иска да претърпи корабокрушение, трябва първо да се погрижи за кораб — каза Пипи.

— А ние си нямаме — отбеляза Аника.

— На дъното на реката видях някаква стара издънена лодка — сети се Пипи.

— Но тя вече е претърпяла корабокрушение — възрази Аника.

— Толкова по-добре! — отвърна Пипи. — Тъкмо вече знае как стават тия работи.

За Пипи беше проста работа да измъкне потъналата лодка. После стоя цял ден на брега на реката, за да запушва дупките на жалката развалина със смола и кълчища. А пък една дъждовна сутрин се затвори в хамбара и издялка с теслата две гребла.

Лятната ваканция настъпи и родителите на Томи и Аника се стегнаха за път.

— Ще се върнем подир два дни — каза майка им. — Бъдете добри и послушни и помнете, че каквото ви каже Ела, това ще правите.

Ела беше домашната помощница и щеше да наглежда децата, докато се завърнат родителите им. Но когато децата останаха сами с нея, Томи каза:

— Всъщност няма защо да ни наглеждаш, Ела, тъй като през цялото време ще бъдем у Пипи.

— А освен това можем и сами да се наглеждаме — добави Аника. — Да не би някой да наглежда Пипи! Защо тогава не оставят и нас на мира поне за два дни?

Ела нямаше нищо против да бъде два дни свободна и след като Томи и Аника се молиха врънкаха и хленчиха, додето й омръзна, тя каза, че всъщност би могла да замине на гости при майка си. Но, затова пък децата дадоха честна дума да се хранят и да спят редовно и вечер да не тичат навън без топли пуловери. Томи заяви, че с най-голямо удоволствие би ей навлякъл цяла дузина пуловери, само и само Ела да замине.

Тъй и стана. Ела изчезна и два часа по-късна Пипи, Томи, Аника, конят и Господин Нилсон потеглиха към пустия остров.

Беше мека вечер в началото на лятото. Въздухът беше топъл, макар че имаше облаци. Трябваше да изминат доста път, докато стигнат езерото, сред което се намираше островът. Пипи носеше лодката високо над главата си. На гърба на коня беше натоварила огромна торба и палатка.

— Какво има в торбата? — заинтересува се Томи.

— Храна, огнестрелно оръжие, одеяла и една празна бутилка — обясни Пипи — Мисля, че нашето корабокрушение трябва да е малко улеснено, защото ви е за първи път. Обикновено след корабокрушение убивам някоя антилопа или лама и ям месото сурово. Но представете си, че на този остров няма нито антилопи, нито лами. Ще бъде просто обидно, ако трябва да умрем от глад заради такива дреболии.

— А защо ти е празната бутилка? — попита Аника.

— Защо ми е празната бутилка ли?! Как може да задаваш толкова глупав въпрос. Най-важното нещо за едно корабокрушение без съмнение е корабът, а второто — празната бутилка. На това ме е научил баща ми още когато бях в люлката. «Пипи — каза ми той, — не е страшно, ако забравиш да измиеш краката си, когато отиваш да те представят в кралския двор, но ако забравиш празната бутилка при корабокрушение — сбогом прощавай!»

— Добре, но за какво служи? — недоумяваше Аника.

— Ти не си ли чувала за писма в бутилки? — каза Пипи. — Написваш върху парче хартия, че искаш помощ, пъхаш го в бутилката, запушваш я с тапа и я хвърляш в морето, а тя се понася право при някого, който ще дойде да те спаси. Как мислиш, че иначе ще отървеш кожата си след корабокрушение? Като разчиташ на случайността? Така нищо не става!

— Тъй ли било… — рече Аника и се замисли.

Не след дълго децата стигнаха до малко езеро. Точно в средата му лежеше необитаваният остров. Слънцето проби през облаците и огря с мека светлина сочната лятна зеленина.

— Наистина! — възкликна Пипи. — Това е един от най-хубавите необитавани острови, които съм виждала.

Тя спусна лодката във водата, разтовари коня и сложи всичко на дъното на лодката. Аника, Томи и Господин Нилсон скочиха вътре. Пипи потупа коня:

— Е, скъпо мое конче, колкото и да искам, не мога да те поканя в лодката. Надявам се, че знаеш да плуваш. Много е лесно. Виж какво трябва да правиш.

Тя се бухна във водата, както си беше с дрехите, и загреба с ръце.

— Да знаеш само колко е весело. А ако искаш да стане още по-весело, може да си играеш на кит. Ето така!

Пипи напълни устата си с вода, легна по гръб и започна да пръска като фонтан. Конят очевидно не се забавляваше, но когато Пипи се качи в лодката, взе веслата и загреба, той се хвърли във водата и заплува подире им. Обаче не си играеше на кит. Вече наближаваха острова и внезапно Пипи извика:

— Всички на помпите!

А след миг:

— Нищо не помага! Трябва да напуснем кораба! Спасявайте се кой как може!

Тя застана на кърмата и се хвърли във водата с главата напред. След малко се подаде, хвана въжето на котвата и заплува към сушата.

— Трябва на всяка цена да спася торбата с припасите, та екипажът може да остане на борда. — Пипи привърза лодката за един камък и помогна на Томи и Аника да слязат. Господин Нилсон се справи сам.

— Същинско чудо! — извика Пипи. — Спасени сме! Поне засега. Стига тука да няма човекоядци и лъвове.

В това време и конят пристигна на острова. Той излезе от водата и се отърси.

— Ха, ето го и първия щурман — рече Пипи доволна. — Хайде да свикаме военен съвет!

Тя извади от торбата пистолета, който беше открила в моряшката ракла на тавана на Вила Вилекула. Стисна го в ръка, готов за стрелба, и се прокрадна напред, като се озърташе на всички страни.

— Какво има, Пипи? — попита тревожно Аника.

— Стори ми се, че чувам ръмжене на човекоядци — отвърна Пипи. — Човек винаги трябва да е много предпазлив. Какъв смисъл има да се спасиш от удавяне, ако след това ще те сервират гарниран със задушени зеленчуци за вечеря на някой човекоядец!

Ала не се мяркаха никакви човекоядци.

— Ха, спотайват се и ни дебнат от засада — рече Пипи. — Или пък седят и сричат готварската книга, за да решат как да ни сготвят. Едно нещо ще ви кажа: никога няма да им простя, ако ме поднесат със задушени моркови. Ненавиждам морковите.

— Пфу, Пипи, не говори така! — ужаси се Аника.

— Аха, и ти ли не обичаш моркови? Добре, да оставим това и да разпънем палатката.

Пипи разпъна палатката на завет, а Томи и Аника ту се вмъкваха в нея, ту изпълзяваха навън и бяха безгранично щастливи. На известно разстояние от палатката Пипи нареди няколко камъка в кръг и ги затрупа със сухи съчки и клони.

— О, чудесно! Ще запалим огън — зарадва се Аника.

— И то какъв! — потвърди Пипи. После взе две парченца дърва и започна да ги търка едно о друго. Томи много се зарадва.

— Пипи — каза възхитено той. — Искаш да запалиш огън като диваците ли?

— Не, но ми е студено на пръстите, а по този начин ги разгрявам — отвърна Пипи. — Я да видя къде сложих кибрита.

След малко лумна буен огън и Томи заяви, че край него е много приятно.

— А освен това държи и зверовете на разстояние — обясни Пипи.

Аника просто се задъха.

— Какви зверове? — попита тя, а гласът й трепереше.

— Комарите — отвърна Пипи и се почеса замислено по крака, където се червенееше ухапване от комар.

Аника въздъхна облекчено.

— И лъвовете, разбира се — продължи Пипи. — Но казват, че не помага срещу питони и американски бизони.

Тя потупа пистолета си.

— Но бъди спокойна, Аника — каза тя. — С това ще спася положението, дори ако довтаса някоя полска мишка.

Пипи извади кафе и сандвичи и децата насядаха край огъня и си хапнаха и пийнаха и се забавляваха чудесно. Господин Нилсон вечеря върху рамото на Пипи, а конят подаваше от време на време муцуна, за да налапа къшей хляб или бучка захар. Освен това наоколо имаше чудесна свежа зелена трева, която можеше да пасе.

Небето беше облачно и между храстите започна да става съвсем тъмно. Аника се присламчи колкото можеше по-близо до Пипи. Огнените езици хвърляха едни такива причудливи сенки. Човек би рекъл, че тъмнината извън тесния кръг, осветен от огъня, е оживяла. Аника затрепери. Ами ако зад оня хвойнов храст се спотайва някой човекоядец? Или ако някой лъв се скрие зад големия камък?

Пипи сложи настрана чашата си.

— Петнайсет призрака в ковчега на мъртвеца.

Йохо-хо-хо — и бутилка с ром… — запя тя с дрезгав глас.

Аника се разтрепера още повече.

— Тази песен е от една друга книга — оживи се Томи. — Една пиратска книга.

— Нима? — учуди се Пипи. — Значи Фридолф е написал тази книга, защото от него научих песента. Колко пъти сме седели с него през топлите звездни нощи на задната палуба на татковия кораб. Южният кръст светеше точно над главите ни, а Фридолф пееше ей така: «Петнайсет призрака в ковчега на мъртвеца, йохо-хо-хо… и бутилка ром» — проточи Пипи с още по-дрезгав глас.

— Пипи, като пееш така, ми става едно такова особено — каза Томи — хем страшно, хем хубаво.

— На мен пък ми става само страшно — оплака се Аника. — Но и мъничко хубаво.

— Когато порасна, ще тръгна на море! — заяви решително Томи. — Ще стана пират също като тебе, Пипи.

— Чудесно! — съгласи се Пипи. — Ужасът на Карибско море — това ще бъдем двамата с теб, Томи. Ще грабим злато, накити и скъпоценни камъни и ще си имаме скривалище за съкровищата дълбоко в някоя пещера на някой пуст остров нейде в Тихия океан. Три скелета ще пазят пещерата. На знамето ни ще бъде нарисуван череп с кръстосани кости и така ще пеем «Петнайсет призрака», че да се чува от единия край на Атлантически океан до другия. Всички моряци ще пребледняват, щом ни чуят, и ще започват да обмислят дали да не се хвърлят във водата, за да избягнат нашата страхотна, кървава мъст!

— Ами аз? — изхленчи Аника. — Мен не ме бива за пират. Какво ще правя тогава?

— О, ти все пак може да дойдеш с нас — утеши я Пипи. — Ще бършеш праха по пианото.

Огънят лека-полека угасна.

— Хайде по койките! — заяви Пипи. Беше покрила земята в палатката с борови клони, а отгоре бе постлала няколко дебели одеяла.

— Искаш ли да легнеш до мен в палатката с подгънати крака — обърна се Пипи към коня. — Или предпочиташ да останеш навън под някое дърво, покрит с чул? Какво казваш? Че никога не се чувствуваш удобно в палатка? Добре тогава, както искаш! — и тя го потупа приятелски.

След малко трите деца и Господин Нилсон лежаха в палатката, увити в одеяло. Отвън вълните лекичко плискаха в брега.

— Чуйте прибоя на океана — каза Пипи мечтателно.

Беше тъмно като в рог и Аника държеше Пипи за ръка, защото така всичко изглеждаше по-малко страшно. Внезапно заваля дъжд. Капките затропаха по брезента на палатката, но вътре беше тъй топло и сухо, та дори им стана приятно да слушат как плющи дъждът. Пипи излезе, за да наметне коня с още един чул. Той стоеше под най-гъстия бор, тъй че нямаше опасност да се измокри.

— Колко е хубаво! — въздъхна Томи, когато Пипи се върна.

— Разбира се! — съгласи се Пипи. — Ами я вижте какво намерих под един камък — три шоколадови пасти.

Подир три минути Аника вече спеше. Устата й беше пълна с шоколад, а с една ръка беше се хванала здраво за Пипи.

— Забравихме да си измием зъбите тази вечер — промълви Томи. Но веднага след това и той заспа.

Когато Томи и Аника се събудиха, Пипи беше изчезнала. Те бързо изпълзяха от палатката. Грееше слънце. Навън беше запален нов огън, а пред него седеше Пипи, пържеше шунка и вареше кафе.

— Най-хубави пожелания по случай Великден! — посрещна ги тя.

— Та днес не е Великден — възрази Томи.

— Така ли? — учуди се Пипи. — Запазете си тогава пожеланията за догодина.

Приятният дъх на шунка и кафе удари децата в носа. Те седнаха по турски край огъня и Пипи им поднесе шунка, яйца и картофи. След това пиха кафе и ядоха меденки. Струваше им се, че никога не са закусвали по-вкусно.

— Смятам, че сме по-добре от Робинзон — каза Томи.

— Да. Пък ако после уловим малко прясна риба за вечеря, Робинзон положително ще посинее от завист — каза Пипи.

— Пфу, не обичам риба — каза Томи.

— И аз не — додаде Аника.

Ала Пипи отряза един дълъг тънък клон, върза за горния му край връв, направи кука от една карфица, забоде на куката троха хляб и седна на един голям камък край брега.

— Сега ще видим — каза тя.

— Какво ще ловиш? — попита Томи.

— Сепии — обясни Пипи. — Това е лакомство за чудо и приказ.

Тя стоя там цял час, но сепиите не кълвяха. Един костур се приближи и помириса трохата, но Пипи бързо дръпна въдицата.

— Не, благодаря, приятелю — каза му тя. — Щом съм казала сепия, значи искам сепия. Та няма какво да ми се увърташ.

Подир малко Пипи захвърли въдицата във водата.

— Имате късмет — каза тя. — По всичко личи, че ще ядем палачинки с месо. Днес сепията хитрува.

Томи и Аника много се зарадваха. Езерото блестеше примамливо под слънчевите лъчи.

— Хайде да се изкъпем! — предложи Томи.

Пипи и Аника се съгласиха. Оказа се, че водата е много студена. Томи и Аника я опитаха с пръстите на краката си, но веднага ги отдръпнаха.

— Сега ще ви покажа как се прави — каза Пипи.

Съвсем близо до брега се издигаше скала, а на върха й растеше дърво. Клоните му се простираха над водата. Пипи се покатери на дървото и върза въже на един от клоните му.

— Ей така, гледайте! — тя хвана въжето, залюля се във въздуха и се плъзна надолу във водата.

— Така човек се потапя изведнъж — извика тя, когато изплува.

Отначало Томи и Аника се поколебаха, но тази игра им се стори тъй забавна, че решиха да опитат. И след като бяха опитали, просто не им се искаше да се спрат, защото в действителност беше още по-весело, отколкото изглеждаше. Господин Нилсон не искаше да остане назад. Той се спускаше по въжето, но миг преди да цопне във водата, се обръщаше и с бясна скорост започваше да се катери нагоре. Така правеше всеки път, макар децата да му подвикваха, че е страхливец.

После Пипи измисли нещо ново — да се пързалят с дъска от скалата във водата като с шейна. И това беше много смешно, защото се разнасяше невероятен плясък, когато бухваха във водата.

— Оня там Робинзон дали се е пързалял с дъска, а? — попита Пипи тъкмо преди да се спусне отново от върха на скалата.

— Н-е-е, или поне не го пише в книгата — каза Томи.

— Така си и мислех. Според мен, неговото корабокрушение е било ужасно скучно. Какво е правил по цял ден? Да не е бродирал покривчици с бод зад игла? Ойларипи, пристигам!

Пипи се понесе с дъската и рижите й плитки се мятаха около главата й.

След като се изкъпаха, децата решиха да изследват пустия остров. Тримата се качиха на коня и той се понесе в спокоен тръс от хълм на хълм, през сплетени храсталаци, между гъсти дървета, през мочурища и малки, чудни полянки, осеяни с полски цветя. Пипи държеше пистолета, готов за стрелба, и от време на време гръмваше, та конят подскачаше високо и хвърляше къчове от уплаха.

— Свалих един лъв — заявяваше доволно Пипи.

Или пък:

— А тоя човекоядец няма повече да сади картофи.

— Предлагам този остров завинаги да остане наш! — каза Томи, след като се върнаха в лагера и Пипи се зае да приготовлява палачинки с месо.

Двете момичета се съгласиха с него.

Палачинките са особено вкусни, когато се ядат съвсем топли. Децата нямаха нито чинии, нито вилици, нито ножове и Аника попита:

— Може ли да ядем с ръце?

— Както обичаш — заяви Пипи, — но лично аз смятам да се придържам към старата хитрост и да ям с уста.

— Знаеш много добре какво искам да кажа — каза Аника, — взе една палачинка с малката си ръчичка и блажено я напъха в устата си.

Отново се спусна вечер. Огънят загасна. Плътно сгушени едно до друго, с лица омазани от палачинките, децата се бяха свили в одеялата си. През някаква дупчица на палатката надзърташе една едра звезда. Прибоят на океана ги приспа.

— Днес трябва да се прибираме — проточи жално Томи на другата сутрин.

— Просто непоносимо — съгласи се Аника, — бих искала да остана тук цяло лято. Но днес се връщат мама и татко.

След като закусиха, Томи тръгна да скита по брега. Изведнъж нададе страшен вой. Лодката! Нямаше я! Аника беше потресена. Ами сега как ще заминат оттук? Вярно, че й се искаше да остане цяло лято на острова, но работата ставаше съвсем друга, като знаеш, че не можеш да се прибереш. А какво ще каже бедната им майчица, когато разбере, че Томи и Аника са изчезнали! Като помисли това, Аника се просълзи.

— Какво ти става, Аника? — попита Пипи. — Ти всъщност как си представяш едно корабокрушение? Какво би казал Робинзон, според теб, ако беше дошъл кораб да го прибере, след като е стоял само два дни на своя пуст остров? Ако например му бяха казали: «Заповядай, господин Крузо, ела на кораба да те спасим, изкъпем, избръснем и да ти изрежем ноктите». Не, благодаря!… Дори вярвам, че господин Крузо би се скрил зад някой храст. Защото когато човек най-сетне успее да се добере до някой пуст остров, му се иска да остане там поне седем години.

Седем години! Аника изтръпна, а Томи се позамисли.

— Е, не искам да кажа, че ще останем тук завинаги — успокои ги Пипи. — Когато дойде време Томи да отиде войник, сигурно ще трябва да се обадим. Но може би ще го отложат с година-две.

Аника се отчайваше все повече и повече. Пипи я погледна изпитателно.

— Хм, щом приемаш нещата така — каза й тя, — не ни остава нищо друго, освен да пуснем бутилката с писмо.

Тя разрови торбата и извади празното шише. Успя да намери и хартия и молив. После сложи всичко на един камък до Томи.

— Пиши ти, защото си по-опитен в това изкуство — каза му тя.

— Добре, но какво да пиша! — попита Томи.

— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: «Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.»

— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.

— Кое именно? — попита Пипи.

— Не може да пишем «без енфие».

— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?

— Не — отговори Томи.

— А Аника има ли енфие?

— Не, разбира се, но…

— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.

— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.

— Да, именно затова искам и да напишеш: «Без енфие два дни…»

— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.

— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?

— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.

— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.

И Томи написа:

Пипи взе писмото, напъха го в бутилката, запуши я с тапа и я хвърли във водата.

— Нашите спасители сигурно ще дойдат скоро — каза тя.

Бутилката се полюля във водата и след малко заседна в някакви корени край брега.

— Трябва да я хвърлим по-навътре — каза Томи.

— Това би било най-глупавото, което може да направим — възрази Пипи. — Ако отплува много надалеч, нашите спасители няма да знаят къде да ни търсят, а като е тук, може да ги извикаме, когато я намерят, и така ще ни спасят веднага.

Пипи седна на брега.

— По-добре през цялото време да наблюдаваме бутилката — каза тя. Томи и Аника седнаха до нея.

След десет минути Пипи каза нетърпеливо:

— Тия хора да не мислят, че няма какво друго да правим освен да ги чакаме да ни спасят. Къде са се запилели?

— Кои? — попита Аника.

— Онези, дето ще ни спасяват — отвърна Пипи. — Ама че нехайство и безразличие! Просто непростимо, като знаеш, че става дума за човешки живот.

Аника започна да вярва, че наистина ще загинат на острова. Но внезапно Пипи се плесна по челото и извика:

— Дявол да го вземе, колко съм разсеяна! Как можах да забравя!

— Какво си забравила? — попита Томи.

— Лодката — отговори Пипи. — Снощи я изтеглих на брега, след като заспахте!

— Защо го направи? — укори я Аника.

— Страхувах се да не се намокри — отвърна Пипи.

За миг тя измъкна лодката, скрита под една ела, пусна я в езерото и каза заканително:

— Така, сега нека дойдат. Защото ако дойдат сега да ни спасяват, ще ни спасяват напразно, тъй като ние ще се спасим сами. Така им се пада. Да се научат друг път да бързат.

— Дано успеем да стигнем в къщи преди мама и татко — каза Аника, когато вече седяха в лодката и Пипи здравата гребеше към брега — защото инак да знаеш как ще се разтревожи мама!

— Не вярвам — отсече Пипи.

Господин и госпожа Сетергрен се прибраха половин час преди децата. Томи и Аника не се виждаха никъде, но в пощенската кутия намериха късче хартия, на което бе написано: