Пипи Дългото чорапче

Пипи отново се качва на кораба

И една прекрасна утрин «Лудетина» пристигна в пристанището, украсена със знамена и вимпели от носа до кърмата. Духовият оркестър на градчето беше строен на кея и свиреше с все сила весела мелодия за добре дошли. Всички хора от градчето бяха се стекли там, за да видят как Пипи ще посрещне своя баща, крал Ефраим I Дългия чорап. Дори някакъв фотограф се беше приготвил да заснеме паметната им среща.

От нетърпение Пипи непрестанно подскачаше и още мостикът не беше спуснат както трябва, когато Пипи и капитан Дългия чорап се втурнаха с ликуващи викове един към друг. Капитан Дългия чорап така се радваше да види отново дъщеря си, че я подхвърли няколко пъти високо във въздуха. Пипи, не по-малко щастлива, също подхвърли татко си във въздуха, и то няколко пъти повече. Само фотографът не се радваше, защото му беше невъзможно да направи хубави снимки, тъй като ту Пипи, ту баща й се намираха високо във въздуха.

Томи и Аника излязоха напред да поздравят капитан Дългия чорап, но колко бяха слаби и бледи! Те излизаха за пръв път след болестта си.

Пипи трябваше, разбира се, да се качи на кораба и да поздрави Фридолф и всички свои приятели моряци. Томи и Аника отидоха с нея. Някакво странно чувство ги обзе при мисълта, че се разхождат на кораб, дошъл толкова отдалеч, и двамата отваряха очите си на четири, за да видят абсолютно всичко.

Пипи така здраво прегръщаше моряците, че пет минути след това те не можеха да си поемат дъх. После вдигна капитан Дългия чорап на раменете си и го понесе през тълпата към Вила Вилекула. Томи и Аника вървяха след тях, хванати за ръце.

— Да живее крал Ефраим! — викаха хората и решиха, че това е забележителен ден в историята на техния градец.

Няколко часа по-късно капитан Дългия чорап легна да спи във Вила Вилекула и така захърка, че цялата къща се тресеше. Навън в кухнята Пипи, Томи и Аника седяха около масата, по която все още личаха остатъците от пищна вечеря. Томи и Аника бяха доста мълчаливи и замислени. За какво мислеха те? Аника си мислеше дали в края на краищата не е по-добре да не живееш на този свят, а Томи се опитваше да си припомни дали изобщо съществува нещо наистина весело, но нищо не му идваше наум. Целият живот, общо взето, е пустиня, мислеше си той.

Ала Пипи беше в превъзходно настроение. Тя потупваше Господин Нилсон, който се разхождаше внимателно напред-назад между чиниите на масата, потупваше Томи и Аника, подсвиркваше и пееше едно през друго, а от време на време правеше ситни танцови скокове, сякаш не забелязваше, че Томи и Аника са така потиснати.

— Ех, че ще е хубаво да си поскитам пак известно време по моретата — възкликна тя. — Помислете си само: да бъдеш в морето, на свобода!

Томи и Аника въздъхнаха.

— И да знаете с какво любопитство очаквам да видя остров Корекоредут. Като си представя само — изтягаш се по плажа, топиш палците на краката ей в Южното море, а щом зяпнеш, в устата ти лупва зрял банан.

Томи и Аника въздъхнаха.

— Мисля, че ще е много забавно да се играе с ония черни деца там — продължи Пипи.

Томи и Аника въздъхнаха.

— Какво само въздишате? — попита Пипи. — Не обичате ли милите черни дечица?

— Обичаме ги — отвърна Томи. — Но седим и си мислим, че сигурно ще мине много време, преди да се върнеш във Вила Вилекула.

— А, това се подразбира — каза Пипи весело. — Но не вярвам да съжалявам. Мисля, че на остров Корекоредут ще бъде дори по-весело оттук.

Аника обърна посърналото си отчаяно личице към Пипи.

— О, Пипи — промълви тя, — колко мислиш да останеш там?

— Хм, трудно може да се каже, но вероятно до Коледа.

Аника изскимтя.

— Кой знае — каза Пипи. — Може би на остров Корекоредут е толкова хубаво, че да му се прииска на човек да остане там завинаги. Хопала — Пипи направи още една танцова стъпка. — Негърската принцеса съвсем не е лоша професия за някой, който има такава слаба учебна подготовка като мен.

Очите на Томи и Аника заблестяха странно на бледите им лица. Внезапно Аника се захлупи на масата и избухна в плач.

— Но като поразмисля хубаво, не вярвам да остана там завинаги — каза Пипи. — Дори и дворцовият живот може да омръзне. Та някой прекрасен ден сигурно ще кажа ей така: «Томи и Аника, какво ще кажете, ако се върна за известно време във Вила Вилекула?»

— Ах, как ще се радваме, когато ни пишеш това! — възкликна Томи.

— Да пиша? — рече Пипи. — Вие уши нямате ли?! Нямам никакво намерение да ви пиша. Чисто и просто ще ви кажа: «Томи и Аника, хайде да се връщаме във Вила Вилекула».

Аника вдигна глава от масата, а Томи попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казвам — отвърна Пипи. — Не разбирате ли шведски? Или може би съм забравила да спомена, че и вие ще дойдете с мен на остров Корекоредут? Убедена съм, че го казах.

Томи и Аника скочиха на крака. Бяха се задъхали. После Томи каза:

— Ух, какво говориш! Мама и татко никога няма да ни пуснат.

— Пускат ви — заяви Пипи. — Вече говорих с майка ви.

В кухнята на Вила Вилекула в продължение на точно пет секунди цареше абсолютна тишина. След това прокънтяха два вика. Томи и Аника се разкрещяха от радост. Господин Нилсон, който седеше на масата и се опитваше да намаже шапката си с масло, ги погледна учудено. Той се изуми още повече, когато видя как Пипи, Томи и Аника се хванаха за ръце и затанцуваха лудешки. Така скачаха и крещяха, че лампата се откачи от тавана и падна на пода. Тогава Господин Нилсон хвърли ножа за масло през прозореца и също се впусна в танца.

— Кажи сега, съвсем наистина ли е вярно? — попита Томи, когато тримата се успокоиха и седнаха в сандъка за дърва, за да обсъдят положението. Пипи кимна.

Да, това беше истина. Томи и Аника щяха да заминат за остров Корекоредут. Разбира се, почти всички лелки от градчето се изредиха да повтарят на госпожа Сетергрен:

— Ти действително ли възнамеряваш да пратиш децата си чак в Южното море, и то не с друг, а с Пипи Дългото чорапче? Сигурно не говориш сериозно.

Но госпожа Сетергрен отвръщаше:

— Защо да не ги пусна? Децата боледуваха и докторът смята, че имат нужда от промяна на въздуха. А откакто познавам Пипи, не е направила нищо, което да навреди на Томи и Аника. Никой не е тъй нежен към тях както тя.

— Да, но все пак — Пипи Дългото чорапче! — казваха лелките и смръщваха нос.

— Именно — отговаряше госпожа Сетергрен, — Пипи Дългото чорапче може би невинаги се държи изтънчено, но има добро сърце.

В една студена вечер към края на зимата Томи и Аника напуснаха за първи път в живота си малкото градче, за да отплават заедно с Пипи в големия чуден свят. Тримата стояха край перилата, а студеният нощен вятър издуваше платната на «Лудетина». Всъщност по-правилно ще бъде да кажем, петимата, защото конят и Господин Нилсон бяха с тях.

Всички съученици на Томи и Аника стояха на кея и едва не плакаха от мъка и завист, защото утре щяха да идат на училище както обикновено. По география имаха за домашно да научат всички острови в Южното море, а Томи и Аника известно време изобщо нямаше да учат никакви уроци. «Здравето е по-важно от училището», беше казал лекарят. «А колкото до островите в Южното море, ще ги научат на самото място», допълни Пипи.

Родителите на Томи и Аника също стояха на кея. И сърцата на децата се свиха, когато видяха, че тайно бършат с кърпичка очите си. Но въпреки всичко Томи и Аника бяха щастливи, щастливи почти до болка.

«Лудетина» бавно се отдели от кея.

— Томи, Аника — извика госпожа Сетергрен, — когато излезете в Северно море, трябва да си сложите по две фланелки и…

Останалите думи потънаха във виковете на хората по кея, примесени с буйното цвилене на коня, във веселите викове на Пипи и в шумното изсекване на капитан Дългия чорап, което прозвуча като тромпет.

Пътешествието започна. «Лудетина» заплава под звездите. Около носа на кораба танцуваха ледени блокове, а вятърът пееше в платната.

— О, Пипи — каза Аника. — Усещам нещо много особено отвътре. Започвам да си мисля, че и на мен ми се иска да стана пират, когато порасна.