Пипи Дългото чорапче

Пипи си играе на гоненица с полицаи

В градчето скоро се разчу, че едно момиченце на девет години живее само̀ във Вила Вилекула. Леличките и чичковците в града решиха, че това е съвсем неуместно. Та нали всички деца трябва да си имат някого, който да ги поучава; всички деца трябва да ходят на училище и да учат таблицата за умножение. И затова леличките и чичковците решиха, че малкото момиче от Вила Вилекула трябва веднага да се изпрати в детски дом.

Един хубав следобед Пипи беше поканила Томи и Аника на кафе и курабийки. Тя поднесе кафето на стълбата, която водеше към верандата. Там беше слънчево и приятно, а в градината ухаеха всички цветя. От време на време конят подаваше глава, за да го почерпят с курабийка.

— Ех, колко е хубаво да се живее! — провикна се Пипи и протегна краката си, докъдето можеха да стигнат.

В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.

— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.

И тръгна към тях с грейнало от радост лице.

— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.

— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.

Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.

— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.

— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?

— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.

— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.

— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.

— Не, разбира се — отвърна полицаят.

— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?

— Ами! Как може!

— Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.

— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.

— А защо трябва да ходя на училище?

— За да се учиш на разни неща, естествено.

— Какви неща? — настояваше Пипи.

— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.

— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.

— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?

— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»

— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?

— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.

Тогава обаче единият полицай каза на Пипи да не си въобразява, че може да върши каквото си иска. Трябвало да тръгне с тях към детския дом, и то незабавно. Той пристъпи към нея и я хвана за ръката. Пипи обаче се изтръгна, тупна го леко и каза: «Пу, гониш!» и преди той да се усети, тя вече беше скочила на перилото на верандата. С две хватки се изтегли на балкона, над верандата. Полицаите нямаха желание да се катерят подире й. Затова се втурнаха в къщата и се качиха на горния етаж. Но когато излязоха на балкона, Пипи вече се качваше на покрива. Тя се катереше нагоре по керемидите също като маймунка. В миг достигна върха на покрива и рипна ловко върху комина. Долу на балкона полицаите си скубеха косите, а Томи и Аника наблюдаваха всичко от полянката.

— Колко е весело да играеш на гоненица — викаше Пипи — и колко мило от ваша страна, че дойдохте. Наистина днес много ми върви, то си личи!

Полицаите се позамислиха, после примъкнаха до стената подвижна стълба и запълзяха нагоре един подир друг, за да свалят Пипи. Ала когато се озоваха на върха на покрива с разперени ръце и тръгнаха към Пипи, изглеждаха доста уплашени.

— Не се бойте! — викна им Пипи. — Няма нищо страшно. Само е весело!

Тъкмо когато полицаите бяха на две крачки от Пипи. Тя бързо скочи от комина и със смях изтича по ръба до другия край на покрива. На няколко метра от къщата растеше високо дърво.

— Сега ще се хвърля — извика Пипи и се бухна право в зелената корона на дървото, хвана се за един клон, полюля се малко напред-назад, а после тупна на земята. След това заобиколи къщата и свали стълбата.

Полицаите изглеждаха слисани, когато видяха, че Пипи скача, но още по-изумени бяха, когато с мъка се върнаха назад по ръба и понечиха да слязат по стълбата. Отначало се разсърдиха страшно и завикаха на Пипи, която ги гледаше отдолу, веднага да върне стълбата, че иначе ще си изпати.

— Какво се сърдите толкова? — упрекна ги Пипи. — Нали си играем на гоненица и сме уж приятели?

Полицаите се замислиха за миг и най-сетне единият каза смутено:

— Ей, слушай, бъди така добра и върни стълбата, за да си слезем.

— Разбира се — съгласи се Пипи и незабавно постави обратно стълбата. — Пък после може да пийнем кафе и да се повеселим.

Но полицаите бяха много коварни и щом се озоваха на земята, налетяха върху Пипи с викове:

— Сега ще ти дадем да разбереш, ужасно дете!

Тогава Пипи им рече:

— Хайде, нямам повече време за игра. Макар че беше весело — признавам си.

И тя хвана здраво двамата полицаи за коланите, понесе ги по пътечката на градинката навън през портата, та чак на улицата. Там ги пусна и мина доста време, докато те се опомниха.

— Почакайте малко — извика Пипи и изтича в кухнята. Върна се с две курабийки, изрязани във форма на сърце. — Опитайте — рече тя. — Нищо че са малко прегорели.

После се върна при Томи и Аника, които бяха замръзнали на местата си, с ококорени от почуда очи. А полицаите забързаха обратно към града, за да съобщят на всички лелички и чичковци, че Пипи не била особено подходяща за детски дом. Те не разказаха, че са стояли на покрива. И леличките и чичковците решиха, че ще е най-добре да оставят Пипи да си живее във Вила Вилекула. Пък ако намисли да ходи на училище, нека сама си уреди тая работа.

А Пипи, Томи и Аника прекараха останалата част от деня много весело. Те продължиха прекъснатото угощение. Пипи излапа четиринадесет курабии и заяви:

— Според мен, това съвсем не бяха истински полицаи. Дума да не става. Само знаят да бърборят за детски домове, таблици за уморение и Лисабон.

После изнесе коня и тримата го яхнаха. Отначало Аника се боеше и не искаше, но след като видя как се забавляват Томи и Пипи, помоли да вдигнат и нея на гърба на коня. А той обикаляше ли, обикаляше градинката и Томи запя: «Тук шведите идат с трясък и гръм!»

Вечерта, когато Томи и Аника се мушнаха в леглата си, Томи каза:

— Аника, съгласна ли си, че е много хубаво, дето Пипи се настани тук?

— Съгласна съм, разбира се — отвърна Аника.

— Дори не мога да си спомня на какво си играехме преди тя да дойде. А ти помниш ли?

— Хм, играехме на крокет и на други подобни игри — рече Аника. — Но с Пипи сякаш става по-весело. Има какво ли не!