Пипи Дългото чорапче

Пипи слиза на суша

— Остров Корекоредут право напред! — извика Пипи в едно слънчево утро на Наблюдателницата, където стоеше препасана само с една кърпа около коремчето си.

Бяха пътували дни и нощи, седмици и месеци през бурни морета и тихи, спокойни води, под светлината на звездите и луната, под мрачни, застрашителни облаци и под жарко слънце. Бяха пътували тъй дълго, че Томи и Аника почти забравиха какво беше, когато си живееха у дома, в малкото градче.

Майка им сигурно щеше да се изненада, ако можеше да ги види сега. Край на бледите бузи! Свежи и загорели, с искрящи очи, те се катереха из въжетата на мачтите съвсем като Пипи. Докато навлизаха във все по-топли климати, смъкваха една по една дрехите си и накрая двете дебело навлечени деца, които прекосиха Северно море с по две фланелки, се превърнаха в две здрави, голи, кафяви хлапета, само с по една кърпа около бедрата.

— Ах, колко е хубаво! — казваха Томи и Аника всяка сутрин, когато се събуждаха в каютата, където спяха заедно с Пипи. Най-често Пипи беше вече станала и дежуреше на кормилото.

— По-добър моряк от моята дъщеря никога не е кръстосвал седемте морета — обичаше да казва капитан Дългия чорап. В това отношение беше напълно прав. Пипи водеше «Лудетина» със сигурна ръка дори през най-страшния прибой и близо до най-опасните подводни скали.

А сега пътуването беше към своя край.

— Остров Корекоредут право напред! — извика Пипи.

Да, ето го целия, обрасъл със зелени палми и окръжен от възможно най-синята синя вода.

Два часа по-късно «Лудетина» навлезе в малък залив в западната част на острова. На брега чакаха всички корекоредути — мъже, жени и деца, за да посрещнат своя крал и неговата червенокоса дъщеря. Когато спуснаха мостика, тълпата гръмко заликува.

— Усамкора кусомкара! — викаха хората, а това означаваше: — Винаги си добре дошъл, дебели, бели вожде!

Крал Ефраим слезе величествено по мостика, облечен в костюм от синьо кадифе, докато Фридолф стоеше на предната палуба и свиреше на акордеон новия химн на корекоредутите: «Тук шведите идат с трясък и гръм!»

Крал Ефраим вдигна ръка за поздрав и извика:

— Муони манана! — Това значеше: — Здрасти, малките!

След него се появи Пипи. Тя носеше на ръце коня. Тълпата от Корекоредут зашумя. Те наистина бяха слушали за Пипи и за нейната невероятна сила, но друго беше да се уверят с очите си. Томи и Аника слязоха скромни на брега, последвани от екипажа, но корекоредутите не виждаха никого освен Пипи. Капитан Дългия чорап я вдигна и сложи на раменете си, за да могат всички да я видят добре, и хората отново зашумяха. Но веднага след това Пипи вдигна капитан Дългия чорап на едното си рамо, а коня — на другото, и шумът се превърна едва ли не в ураган от викове.

Цялото население на остров Корекоредут наброяваше не повече от сто двадесет и шест души.

— Това са тъкмо достатъчно поданици — твърдеше крал Ефраим. — Ако са повече, човек трудно би могъл да ги наглежда.

Корекоредутите живееха в малки спретнати колибки под палмите. Най-голямата и най-хубавата от тях принадлежеше на крал Ефраим. Екипажът на «Лудетина» също имаше свои колиби, където моряците живееха, докато «Лудетина» стоеше закотвена в малкия залив. Впрочем напоследък тя беше там почти през цялата година. Само понякога се налагаше една експедиция да отиде на друг остров, петдесет мили на север, защото там имаше магазин, от който купуваха енфие за капитан Дългия чорап.

За Пипи бяха приготвили много хубава, съвсем нова колиба под голяма кокосова палма. Там имаше място и за Томи и Аника. Но преди да влязат в нея, за да се измият след пътуването, капитан Дългия чорап поиска да им покаже нещо. Той хвана Пипи за ръка и я поведе пак към брега.

— Тук — каза той и посочи с дебелия си показалец. — На това място излязох на брега оня път, когато ме отнесе бурята.

Корекоредутите бяха сложили тук паметна плоча. На нея бяха издълбали на корекоредутски:

Капитан Дългия чорап прочете на децата надписа с глас, който трепереше от вълнение. После шумно се изсекна.

Когато слънцето започна да потъва и се приготви да изчезне в безкрайните обятия на Южното море, тъпаните на корекоредутите призоваха всички на площада за празненства и управление, който се намираше в средата на селото. Там беше поставен красивият трон на крал Ефраим, направен от бамбук и украсен с червени екзотични цветя. От този трон той управляваше. За Пипи корекоредутите бяха приготвили по-малък трон, близо до този на татко й. А сега съвсем набързо бяха сковали и две бамбукови столчета за Томи и Аника.

Тъпаните зазвучаха все по-гръмко, когато крал Ефраим с голямо достойнство зае мястото си на трона. Той беше свалил синия си костюм и беше в кралски одежди — с корона на глава, с пола от лико, с огърлица от зъби на акула на врата, а на глезените имаше дебели гривни. Пипи седна непринудено на своя трон. Тя все още беше с малката кърпа около бедрата, но беше втикнала в косата си няколко бели и червени цветя, за да стане по-елегантна. Същото беше направила Аника. Но Томи не. Нищо не можеше да го застави да се закичи и с цветя.

Крал Ефраим нали беше отсъствувал дълго време, та сега се зае да управлява с всички сили. Междувременно малките черни корекоредутчета се приближиха до трона на Пипи. По някаква необяснима причина бяха си втълпили, че бялата кожа е много по-красива от черната и затова колкото по-близо идваха до Пипи, Томи и Аника, толкова по-голямо ставаше тяхното почитание. Пък освен това Пипи беше и принцеса. Когато стигнаха до нея, всички се хвърлиха на колене и сведоха чела към земята.

Пипи бързо скочи от трона.

— Какво виждам? — възкликна тя. — И тука ли играете на нещотърсачи? Хайде, и аз ще участвувам.

Тя коленичи и започна да души наоколо.

— Сигурно преди нас оттук са минали други нещотърсачи — каза тя след малко. — Дори и карфица няма — честна дума!

Тя седна отново на трона си. Едва беше сторила това, когато децата отново сведоха пред нея глави до земята.

— Да не сте загубили нещо? — попита тя. — Тук, все едно, го няма, тъй че можете да станете.

За щастие капитан Дългия чорап беше от доста време на острова, та някои корекоредути бяха понаучили неговия език. Естествено, те не знаеха какво означават такива сложни думи като «наложен платеж» и «генерал-майор», но все пак бяха запомнили доста неща. Дори и децата знаеха най-обикновени изрази като «не пипай» и други такива. Едно момченце на име Момо говореше езика на белите доста добре, защото, често се въртеше около колибите на екипажа и слушаше какво си говорят мъжете. А едно сладко, малко черно момиченце Моана не беше по-назад от него.

Сега Момо се опита да обясни на Пипи защо стоят на колене пред нея.

— Ти мноко хубав принцес — рече той.

— Аз съвсем не мноко хубав бял принцес — отговори Пипи на развален корекоредутски. — Аз съм си просто Пипи Дългото чорапче и повече не ме е грижа за тоя трон.

Тя скочи на земята. Същото направи и крал Ефраим, защото беше привършил с държавните въпроси.

Слънцето потъна като червено кълбо в Южното море и скоро на небето пламнаха хиляди звезди. Корекоредутите запалиха огромен огън на площада и крал Ефраим, Пипи, Томи, Аника и хората от екипажа на «Лудетина» се разположиха на тревата, за да гледат как корекоредутите танцуват около огъня. Глухият звук на барабаните, странният танц, чудните ухания на хиляди незнайни цветя в джунглата, искрящото от звезди небе над главите им — всичко караше Томи и Аника да изпитват някакво много особено чувство. Вечните вълни на морето ечаха като мощен акомпанимент.

— Мисля, че този остров е просто чудесен — каза Томи, когато тримата бяха си легнали в своята малка уютна колиба под кокосовата палма.

— И аз мисля така — каза Аника. — Не си ли съгласна, Пипи?

Но Пипи лежеше безмълвно с крака върху възглавницата, според обичая си.

— Слушайте прибоя на океана — промълви тя замечтано.