Пипи Дългото чорапче

Пипи става нещотърсач и попада в схватка

На другата сутрин Аника се събуди рано. Тя бързо скочи от леглото и отиде босичка при Томи.

— Събуди се, Томи — задърпа го тя за ръката. — Ставай да вървим при смешното момиче с големите обувки!

Томи веднага се ококори.

— Още докато спях, знаех, че днес ще стане нещо весело, макар да не се сещах точно какво — каза той, като се изхлузваше от пижамата си. След това двамата се втурнаха в банята. Измиха си лицата и зъбите много по-бързо от друг път, облякоха се чевръсто и весело и цял час по-рано, отколкото ги очакваше майка им, спуснаха се от горния етаж по парапета на стълбата и се приземиха до наредената за закуска маса. Седнаха и завикаха, че искат тутакси млякото си с какао.

— Какво сте намислили — попита майка им, — като сте се разбързали толкова?

— Отиваме при новото момиче в съседната къща — каза Томи.

— И може би ще останем там цял ден — добави Аника.

Тъкмо тази сутрин Пипи се беше заловила да пече курабийки. Беше разточила голямо тесто на пода в кухнята.

— Ти знаеш ли — говореше Пипи на малката си маймунка, — че дъската за точене е съвсем недостатъчна, когато човек иска да опече поне петстотин курабии?

Затова сега Пипи коленичеше на пода и трескаво изрязваше сърцевидни курабийки.

— Престани да газиш по тестото. Господин Нилсон — каза тя с досада и точно тогава на вратата се позвъни. Пипи изтича да отвори. Беше бяла като воденичар от главата до петите и когато радостно се здрависа с Томи и Аника, върху тях се изсипа цял облак брашно.

— Добре направихте, че се отбихте — каза Пипи, като изтърси престилката си и вдигна още един облак брашно. То се полепи по гърлата на Томи и Аника и те започнаха да кашлят.

— Какво правиш? — попита Томи.

— Хм, ако ти кажа, че чистя комина, какъвто си хитър, няма да ми повярваш — отвърна Пипи. — Всъщност пека курабийки. Но скоро ще свърша. Дотогава може да седнете върху сандъка за дърва.

Как сръчно работеше Пипи! Томи и Аника наблюдаваха от сандъка за дърва как тя разряза тестото, как нареди курабиите в тавите, как ги метна във фурната. «Почти като на кино» — помислиха си те.

— Готово! — рече най-сетне Пипи и хлопна шумно вратата на печката подир последните тави.

— А сега какво ще правим? — попита Томи.

— Нямам представа какво смятате да правите — каза Пипи. — Но лично аз не бива да мързелувам. Работата е там, че съм нещотърсач и затуй нямам минутка свободно време.

— Какво каза, че си? — недоумяваше Аника.

— Нещотърсач.

— Какво е това? — попита Томи.

— Ами човек, който търси неща! Какво друго би могло да бъде — каза Пипи, докато събираше с метлата останалото по пода брашно на малки купчини. — Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.

— Какви са тия неща? — попита Аника.

— О, най-различни — възкликна Пипи. — Кюлчета злато и щраусови пера и умрели плъхове, и бонбони, и мънички, мънички гайки, и какво ли не.

Томи и Аника решиха, че това звучи много приятно и поискаха да станат и те нещотърсачи, само че Томи заяви, че се надява да намери някое златно кюлче, а не мъничка гайка.

— Ще видим какво ще стане — каза Пипи. — Човек все намира по нещо. А сега трябва да побързаме, за да не ни изпреварят други нещотърсачи и да отнесат всички златни кюлчета, които се намират в околността.

Тримата нещотърсачи изхвръкнаха навън. Те решиха, че най-добре ще бъде да започнат работа край околните къщи, защото Пипи каза, че макар и да е възможно да се открие някоя мъничка гайка вътре в гората, най-хубавите неща всъщност се намират почти винаги там, където наблизо живеят хора.

— Но все пак — увери ги тя. — Имала съм случай да се убедя и в противното. Спомням си, веднъж бях излязла да търся неща в джунглите на Борнео. Точно в средата на девствения лес, където никога не беше стъпвал човек, намерих, какво мислите? Един прекрасен дървен крак. После го подарих на някакъв еднокрак дядо, който заяви, че такъв дървен крак не можел да се купи за нищо на света.

Томи и Аника наблюдаваха Пипи, за да разберат как трябва да постъпва нещотърсачът. А Пипи тичаше от едната страна на пътя до другата, правеше си с ръка козирка над очите и търсеше ли, търсеше. Понякога пълзеше на колене, пъхаше ръка между летвите на някоя ограда и казваше разочаровано:

— Хубава работа! Бях съвсем сигурна, че виждам златно кюлче.

— Наистина ли човек може да вземе всичко, което намери? — попита Аника.

— Да, всичко, което лежи на земята — отговори Пипи.

Малко по-нататък възрастен човек беше задрямал на тревата пред къщата си.

— Оня човек лежи на земята — каза Пипи — и ние го намерихме. Ще го вземем!

Томи и Аника изпаднаха в ужас.

— Не, не, Пипи! Не може да вземем този чичко, не бива! — възкликна Томи. — А освен това за какво ни е?

— Как така за какво ни е? — Той може да послужи за много работи. Ще го поставим например вместо заек в клетка за зайци и ще го храним с листа от радика. Но щом не искате, от мен да мине. Макар да ме е яд, че ще довтаса някой друг нещотърсач и ще го отнесе.

Продължиха нататък. Изведнъж Пипи нададе силен вик:

— О, такова нещо не ми се е случвало! — провикна сетя и измъкна от тревата някаква стара ръждясала тенекиена кутия. — Каква находка, каква находка! Човек винаги има нужда от кутии.

Томи погледна малко недоверчиво находката и попита:

— За какво ще ти послужи?

— О, за толкова много неща! — отвърна Пипи. — Първо, в нея може да се слагат сладкиши. И тогава ще стане чудесна Кутия Със Сладкиши. Второ, в нея може да не се слагат сладкиши. Тогава пък ще стане Кутия Без Сладкиши. Вярно, няма да е толкова чудесна, но все ще върши работа.

Тя огледа внимателно кутията, която беше много ръждясала и при това с пробито дъно.

— Струва ми се най-вероятно да стане Кутия Без Сладкиши — заключи тя, — но човек може да я нахлупи на главата си и да си представи, че е полунощ.

И го стори. С кутията на главата си, тя тръгна из вилния квартал и не спря, докато не се спъна в някаква телена ограда и се просна по корем. Тенекиената кутия издрънча ужасно, когато се блъсна в земята.

— Видяхте ли — каза Пипи и свали кутията от главата си. — Ако не бях я надянала, щях да падна по лице и да си разбия носа завинаги.

— Така е — отбеляза Аника. — Но ако не я беше нахлупила, нямаше да се спънеш в телта.

Още не беше издумала, когато Пипи нададе нов вой и тържествуващо размаха една празна макара.

— Изглежда, че днес е моят щастлив ден — провикна се тя. — Каква сладичка, мъничка макара! С нея мога да си правя сапунени мехури или да я закача с канапче на шията си като огърлица! Отивам у дома и ще го направя веднага!

Тъкмо тогава портата на близката къща се отвори и от нея изхвръкна едно момче. Изглеждаше изплашено и това не беше чудно, защото по петите му го следваха други пет момчета. Те бързо го настигнаха, притиснаха го към оградата и се нахвърлиха вкупом върху него. Петимата започнаха едновременно да го блъскат и удрят. То се разплака и закри лицето си с ръце, за да се защити.

— Удряйте, момчета! — викна най-голямото и най-силното от тях. — И то така, че да не посмее вече да се мярка на тази улица.

— О — прошепна Аника. — Бият Виле. Как могат да бъдат толкова лоши!

— Това е оня проклет Бенгт. Той вечно се бие — възмути се Томи — и петима срещу един, какви подлеци!

Пипи пристъпи към момчетата и побутна с показалеца си Бенгт по гърба.

— Ей — каза тя. — Да не сте намислили да правите малкия Виле на пюре, та го нападате петима наведнъж?

Бенгт се обърна и видя едно момиче, което никога не беше виждал. Някакво съвсем непознато момиче и то дръзваше да го закачи. От изненада той първом зяпна, а после лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Момчета — извика той, — момчета! Пуснете Виле и елате да видите това момиче. Ама че момиче!

Той се пляскаше по коленете и се смееше. В следния миг Пипи беше наобиколена от останалите с изключение на Виле, който избърса сълзите си, плахо пристъпи към Томи и застана до него.

— Такава коса виждали ли сте? Същински пожар! А обувките? — продължаваше Бенгт. — Ще ми дадеш едната на заем? Много ми се гребе, а си нямам лодка.

Той сграбчи едната плитка на Пипи, но веднага я пусна, като извика:

— Ой, опарих се!

Хванати за ръце, петте момчета направиха кръг около Пипи и започнаха да скачат и да крещят:

— Червената шапчица! Червената шапчица!

Пипи стоеше в средата и мило се усмихваше. Бенгт се надяваше да я разсърди или разплаче, или поне да я уплаши. Когато това не стана, той я блъсна.

— Не бих казала, че се отнасяш добре с дамите — каза Пипи.

После го вдигна със силните си ръце високо във въздуха, занесе го до брезата, която растеше наблизо, и го метна върху един клон. След това грабна второто момче и го преметна на друг клон, третото стовари върху портата на близката вила, а четвъртото запрати през оградата, тъй че то падна в цветната леха в градината. Последния побойник тя набута в една малка количка за игра, която стоеше на пътя. Накрая Пипи, Томи и Аника и Виле се полюбуваха малко на момчетата, които бяха онемели от изненада. Пипи им каза:

— Страхливци! Нахвърляте се петима срещу един. Това е подло. А освен това блъскате едно малко, беззащитно момиче. Фу, колко грозно!

— Хайде да си вървим — обърна се тя към Томи и Аника. А на Виле рече: — Ако пак се опитат да те бият, обади ми се.

После извика на Бенгт, който не смееше да помръдне горе на дървото:

— Ако имаш да кажеш още нещо за косата ми или за обувките ми, използувай случая, докато не съм си отишла в къщи.

Ала Бенгт нямаше какво повече да каже за обувките на Пипи, нито пък за косата й. Тогава тя взе тенекиената кутия в едната ръка, а макарата в другата и си тръгна, последвана от Томи и Аника.

Когато влязоха в двора на Пипи, тя каза:

— О, колко досадно! Аз намерих две хубави неща, а вие си нямате нищо. Трябва още малко да потърсите. Томи, я надникни в онова старо дърво! Такива стари дървета са едни от най-добрите места за нещотърсачи.

Томи каза, че не вярва Аника и той някога да намерят нещо, но за да угоди на Пипи, пъхна ръка в една хралупа.

— Брей! — извика той учудено, когато измъкна ръката си. В нея стискаше чудесно тефтерче с кожена подвързия. Встрани беше втикнат малък сребърен молив.

— Чудна работа! — рече Томи смаяно.

— Видя ли? — каза му Пипи. — Няма нищо по-хубаво от това, да бъдеш нещотърсач. Просто да се чудиш, че с тази работа не се занимават повече хора. Стават дърводелци, обущари, коминочистачи и какви ли не, а нещотърсачи — дума да не става, за тях било неуместно.

После се обърна към Аника:

— А ти защо не бръкнеш в оня стар пън? В стари пънове винаги се намира по нещо.

Аника бръкна и почти веднага напипа една огърлица от червени корали. Двамата с Томи стояха със зяпнали от изумление уста. И решиха отсега нататък всеки ден да бъдат нещотърсачи.

Пипи беше играла на топка до полунощ и сега изведнъж й се доспа.

— Май че трябва да си полегна — каза им тя. — Ще дойдете ли с мен да ме завиете?

Когато Пипи седна на ръба на леглото, за да свали обувките си, тя ги погледна замислено и каза:

— Искало му се да гребе на оня Бенгт. Така рече. Фу! — изсумтя тя презрително. — Ще го науча аз как се гребе! Но друг път!

— Кажи, Пипи — попита почтително Томи, — защо всъщност ходиш с такива големи обувки?

— Ами за да мога да мърдам пръстите на краката си — отговори тя и се приготви за сън. Пипи винаги спеше с крака върху възглавницата и с глава под одеялото.

— Така спят в Гватемала — увери ги тя — и това е единственият правилен начин да се спи. Така мога да си мърдам пръстите на краката, докато спя. Можете ли да заспите без приспивна песен? — продължи тя. — Аз винаги трябва да си попея малко, иначе не мога да мигна.

Томи и Аника дочуха някакво ръмжене изпод одеялото. Това беше приспивната песен на Пипи. Те се измъкнаха тихичко на пръсти, за да не я безпокоят. На вратата се обърнаха и хвърлиха последен поглед към леглото. Виждаха се само крачетата на Пипи върху възглавницата. Пръстите им шаваха усърдно.

Томи и Аника припнаха към къщи. Аника стискаше здраво в ръка кораловата огърлица.

— Все пак колко странно… — каза тя. — Томи, не мислиш ли… не мислиш ли, че Пипи е оставила тези неща предварително?

— Кой знае — отговори Томи. — Щом се отнася до Пипи, всъщност нищо не се знае.