Пипи Дългото чорапче

Пипи устройва излет

— Днес няма да ходим на училище — каза Томи на Пипи, — защото имаме ден за чистене.

— Ха! — възкликна Пипи. — Пак несправедливост. Аз нямам никакъв ден за чистене, макар че имам такава нужда от него! Вижте само на какво прилича подът и кухнята. Но всъщност — прибави тя — стига да реша, мога да почистя и без да ми определят специален ден. Именно това смятам да направя сега. Я да видя може ли някой да ме спре! Седнете върху кухненската маса, за да не ми пречите.

Томи и Аника послушно се покатериха върху масата, а Господин Нилсон рипна подире им и се настани да спи в скута на Аника.

Пипи стопли голям котел вода и без много да му мисли, го лисна върху кухненския под. После свали големите си обувки и грижливо ги сложи в панерчето за хляб. Най-сетне привърза на босите си крака две четки за дъски и се понесе по пода, сякаш се пързаляше на кънки, а като цепеше водата с тях, тя бълбукаше и пръскаше.

— Трябва да стана принцеса на кънките — заяви тя и така високо вирна единия си крак, та с четката нащърби лампата, която висеше от тавана.

— Поне съм си изящна и привлекателна — продължи тя и ловко прескочи един стол, който й препречваше пътя. — Е, да речем, че вече е чисто — заключи тя и свали четките.

— Няма ли да избършеш пода? — учуди се Аника.

— Ами! Ще го оставя да изсъхне на слънце — обясни Пипи. — Не вярвам да се простуди, стига непрестанно да се движи.

Томи и Аника се смъкнаха от масата, като стъпваха много внимателно, за да не се измокрят.

Навън слънцето грееше от яркосиньото небе. Беше един от ония сияйни септемврийски дни, когато на човек му се прищява да поскита из горите. На Пипи й хрумна нещо:

— Хайде да вземем Господин Нилсон и да направим малък излет!

— Хайде! — извикаха възхитени Томи и Аника.

— Бягайте тогава в къщи и питайте майка си дали бива — каза Пипи, — а в това време аз ще приготвя храна за из пътя.

Томи и Аника одобриха това предложение. Втурнаха се към дома и не мина много време, те се върнаха. Пипи вече ги чакаше пред портата с Господин Нилсон на рамо, с туристически бастун в едната си ръка и с голяма кошница в другата.

Отначало децата тръгнаха по шосето, но после навлязоха в една морава и поеха по тясна хубава пътечка, която криволеше между брези и лещаци. След известно време стигнаха до някаква ограда, зад която се простираше чудно пасбище. Точно пред портата беше застанала крава и очевидно нямаше никакво намерение да се отмести. Аника й подвикна, а Томи се приближи храбро към нея и се опита да я прогони, но тя не се помръдна — само се пулеше срещу децата с големите си кравешки очи. За да сложи край на тази история, Пипи остави кошницата на земята, пристъпи към кравата, вдигна я на ръце и я премести. Кравата засрамено изчезна в лещака.

— Човек никога не би рекъл, че кравата може да се инати като бик — каза Пипи и скочи трупешката през оградата. — А после какво? Биковете ще станат като крави, разбира се! Става ти страшно, като се замислиш.

— Каква чудно хубава поляна! — възкликна очарована Аника и започна да подскача по всички камъни. Томи беше донесъл камата, която Пипи му беше подарила, и издялка по една туристическа тояга за себе си и за Аника. Малко си поодялка и палеца, но какво от това!

— Можем да наберем гъби — предложи Пипи и откъсна една красива червена мухоморка. — Дали става за ядене? — продължи тя. — Във всеки случай, доколкото знам, не може да се пие, та не остава нищо друго, освен да се яде. Я да видим.

Тя отхапа голямо парче от гъбата и го глътна.

— Успях! — отбеляза тя самодоволно. — Друг път ще дойдем и ще я сготвим задушена — заключи тя, като хвърли гъбата високо над върховете на дърветата.

— Пипи, какво носиш в кошницата? — попита Аника — Нещо вкусно ли е?

— И хиляда крони да ми дадеш, пак няма да ти отговоря — увери я Пипи. — Първо трябва да намерим някое хубаво място, където да си постелем.

Децата започнаха усърдно да търсят такова място. Аника откри огромен плосък камък, който й се стори подходящ, но по него пълзяха много червени мравки и Пипи отсече:

— При тях не искам да сядам, защото не ги познавам.

— Освен това хапят — каза Томи.

— Тъй ли? — рече Пипи. — Хапи ги и ти!

Тогава Томи зърна малка полянка сред лещак и реши да седнат там.

— О, не, тук няма достатъчно слънце, за да се чувствуват добре моите лунички — каза Пипи. — А аз си държа на тях.

По-нататък се издигаше ниско хълмче, по което човек можеше лесно да се изкатери. А горе на хълмчето имаше малка издатина, също като балкон. Децата се настаниха точно там.

— Докато слагам трапезата, ще жумите! — заповяда Пипи.

Томи и Аника стиснаха очи колкото можеха и чуха как Пипи отвори кошницата и как зашумоляха разни хартии.

— Едно, двайсет, три, сега погледни! — изкомандува най-сетне Пипи.

Те отвориха очи и се развикаха от възторг при вида на всичките лакомства, които Пипи бе подредила върху голата скала — малки апетитни сандвичи с кюфтенца и шунка, цял куп палачинки, посипани със захар, няколко тънки кафяви суджучета и три крема с ананас. Трябва да знаете, че Пипи беше се учила да готви при готвача на кораба на татко й.

— Ех, че било хубаво да имаш ден за почистване! — възкликна Томи с уста, пълна с палачинки. — Де да беше всеки ден!

— А, не — възпротиви се Пипи. — Да не съм луда да чистя всеки ден. Забавно е, разбира се, но ако се прави всеки ден, ще е уморително.

Накрая децата бяха тъй сити, че едва можаха да се помръднат. Затова седяха кротко под слънчевите лъчи и се радваха на всичко.

— Дали е трудно да се лети? — каза Пипи и хвърли мечтателен поглед към ръба на издатината. Там скалата пропадаше стръмно надолу и беше доста висока.

— Човек сигурно би могъл да се научи да лети надолу — продължи тя. — Но положително е по-трудно да се лети нагоре. Всъщност нека започна от по-лесното. Смятам да опитам.

— Не, Пипи! — изкрещяха Томи и Аника. — О, мила Пипи, недей!

Ала Пипи стоеше вече на ръба.

— «Литни, литни, грозна мухо ти, и грозната муха полетя» — издекламира тя, като при думата «полетя» разпери ръце и скочи в празното пространство.

След половин секунда нещо силно тупна долу на земята. Пипи беше паднала. Томи и Аника излази ха по корем и уплашено погледнаха надолу. Пипи се изправи и изтупа коленете си.

— Забравих да размахам криле — провикна се тя весело. — Пък и палачинките в стомаха ми сигурно бяха много.

И сега изведнъж децата забелязаха, че Господин Нилсон е изчезнал. Очевидно беше се запилял на самостоятелен излет. Те си спомниха, че бяха видели как гризе самодоволно кошницата, но докато Пипи правеше своя опит да лети, го бяха забравили. А сега го нямаше.

Пипи така се ядоса, че хвърли лявата си обувка в един голям дълбок гьол.

— Човек никога не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде — гневеше се тя. — Трябваше да го оставя у дома да пощи коня. Друго не му се полага — отсече Пипи и хлътна в гьола, за да извади обувката си. Водата й стигна до кръста.

— По тоя случай няма да е зле да си измия косата — каза Пипи, потопи главата си във водата и остана така толкова дълго, че започнаха да излизат мехури.

— Сега няма защо да ходя на фризьор — заяви тя доволно, когато най-сетне се подаде отново. После излезе от водата и се обу.

Тримата потеглиха да търсят Господин Нилсон.

— Чувате ли какви звуци издавам, когато вървя — засмя се Пипи. — Роклята ми прави «шляп, шляп», а обувките — «джап, джап». Смешно, нали? Смятам, че и ти трябва да опиташ — обърна се тя към Аника, която изглеждаше тъй спретната с русите си копринени къдрици, розовата рокличка и малките бели кожени обувчици.

— Друг път! — отклони разумната Аника.

Те продължиха нататък.

— Как да не се разсърди човек на Господин Нилсон — ядосваше се Пипи. — Винаги така прави. И в Сурабайя веднъж ми избяга и се цани за слуга при една стара вдовица. Туй накрая беше лъжа, разбира се — добави тя след кратка пауза.

Томи предложи всеки да тръгне в различна посока и да търси Господин Нилсон. Аника си беше малко плашлива, та отначало не искаше, но Томи само й каза:

— Да не си страхливка?

Аника естествено не можеше да преглътне такова оскърбление. И тъй, трите деца се оправиха в различни посоки.

Томи тръгна през една ливада. Той не намери никакъв Господин Нилсон, но намери нещо друго. Един бик! Или по-точно казано, бикът намери Томи и Томи никак не му се понрави, защото това беше зъл бик, който ни най-малко не обичаше деца. Той се втурна напред с наведена глава и страшен рев и Томи нададе нечовешки вик от ужас, който проехтя в цялата гора. Пипи и Аника го чуха и пристигнаха бегом да видят какво означава това. Бикът вече беше успял да вдигне Томи на рогата си и да го метне нависоко във въздуха.

— Такова неразбрано животно — каза Пипи на Аника, която плачеше отчаяно. — Така ли се прави? Нали ще изцапа бялото моряшко костюмче на Томи. Отивам да вразумя този глупав бик.

Речено — сторено. Тя изтича и дръпна животното за опашката.

— Прощавай, че те прекъсвам — каза тя и понеже го дръпна силно, бикът се обърна, съзря още едно дете и веднага понечи да вдигне и него на рогата си.

— Както вече казах, прощавай, че те прекъсвам — повтори Пипи. — Пък извинявай, че го откъсвам — прибави тя и прекърши единия рог на бика. — Тази година не е модерно да се носят два рога. И всеки уважаващ себе си бик има само един рог. Пък и без него може — допълни тя, като откърши и втория.

Тъй като рогата на биковете не са чувствителни, бикът не съзнаваше, че вече си няма рога, но въпреки това той силно заблъска момичето, че ако не беше Пипи, а някой друг, сигурно щеше да стане на кайма.

— Ха, ха, престани да ме гъделичкаш! — закиска се Пипи. — Нямаш понятие колко ме е гъдел. Ха-ха, стига толкова, стига, ще умра от смях!

Но бикът не мирясваше, та най-сетне Пипи се метна върху гърба му, за да си поотдъхне. Но много не можа да си отдъхне, защото бикът съвсем не беше съгласен Пипи да седи на гърба му. Как ли не се мяташе, за да я събори, но тя здраво притискаше колене и продължаваше да седи. Бикът препускаше насам-натам по ливадата и така яростно пръхтеше, че от ноздрите му излизаше пара. Пипи се заливаше от смях, викаше и махаше на Томи и Аника, които стояха настрана и трепереха като листа на трепетлика. А бикът се мяташе и въртеше, като се опитваше да хвърли Пипи от гърба си.

— Как танцувам с моя любим приятел — тананикаше си Пипи, без да мърда. Накрая бикът така се измори, че легна на земята, като си пожела да няма вече никакви деца на света. Впрочем той никога не беше смятал децата за особено необходими.

— Ако си решил да си правиш следобедната дрямка — каза любезно Пипи, — няма повече да те безпокоя.

Тя слезе от гърба му и отиде при Томи и Аника. Томи си беше поплакал. На едната му ръка имаше рана, но Аника я беше превързала с кърпичката си, та вече не го болеше.

— О, Пипи! — извика развълнувано Аника, когато Пипи дойде.

— Шт! — прошепна Пипи. — Не буди бика! Той спи и ако го събудим, ще започне да капризничи.

Но в следващата минута, без да я е грижа за следобедния сън на бика, тя се провикна с цяло гърло:

— Господин Нилсон, Господин Нилсон, къде си?

И изведнъж — просто да не повярваш — зърнаха Господин Нилсон, сгушен на един бор. Той смучеше опашката си и изглеждаше много тъжен. На едно такова малко маймунче сигурно не му е приятно да остане самичко в гората. Сега Господин Нилсон скочи от бора право върху рамото на Пипи и размаха сламената си шапка, както правеше винаги, когато много се радваше.

— Аха, значи този път не си станал слуга? — рече Пипи и го погали по гръбчето. — Пфу, та това нали беше лъжа, да си кажа истината! — досети се тя. — Ами ако е било истина, не може да бъде лъжа — продължи да разсъждава тя. — Ще видите, че в края на краищата той може би наистина е бил слуга в Сурабайя! И тогава знам кой ще пържи кюфтетата отсега нататък.

След това потеглиха обратно. Роклята на Пипи все така шляпаше, а обувките й все така жвакаха. Томи и Аника бяха на мнение, че въпреки срещата с бика са прекарали чудесен ден, и запяха една песен, която бяха научили в училище. Всъщност това беше песен за лятото, а сега вече настъпваше есента, но те си решиха, че все пак е подходяща за случая:

И Пипи пееше с тях, но си измисляше други думи: