Пипи Дългото чорапче

Пипи се качва на кораба

Пипи заключи внимателно вратата на Вила Вилекула и закачи ключа на един гвоздей точно до нея. После свали коня от верандата — за последен път свали коня от верандата! Господин Нилсон се мъдреше вече на рамото й и се правеше на важен. Сигурно разбираше, че става нещо забележително.

— Да, като че това е всичко — каза Пипи.

Томи и Аника кимнаха. Да, като че това беше всичко.

— Още е рано — каза Пипи. — Да вървим пеша, та да трае по-дълго.

Томи и Аника отново кимнаха, без да продумат. И така поеха пътя към града. Към пристанището. Към «Лудетина». Конят бавно чаткаше с копита подире им.

Пипи погледна през рамо към Вила Вилекула.

— Хубава колиба — каза тя. — Няма бълхи и изобщо е удобна. А това сигурно няма да може да се каже за глинената негърска колиба, в която ще живея отсега нататък.

Томи и Аника не отговориха.

— Ако в моята негърска колиба има страшно много бълхи — продължи Пипи, — ще ги опитомя и ще си ги държа в кутия от пури. Вечер ще играя с тях на «двама са малко, трима са много». На краката им ще вържа панделчици. А двете най-предани и верни бълхи ще нарека «Томи» и «Аника» и ще ги оставя да спят при мен в леглото.

Дори и това не направи Томи и Аника по-разговорливи.

— Какво, по дяволите, става с вас? — ядоса се Пипи. — Ще ви кажа, че е опасно да се мълчи дълго време. Езикът изсъхва, ако не се използува. На времето познавах един майстор на кахлени печки в Калкута, който все мълчеше. После стана каквото стана. Веднъж поиска да ми каже: «Сбогом, мила Пипи, добър път и благодаря за хубавите дни, които прекарахме заедно». Можете ли да отгатнете какво стана? Най-напред направи няколко ужасни гримаси, защото пантите на устата му бяха ръждясали, та се наложи да му ги смажа с масло за шевна машина. После изрече: «У буй уйе муй». Тогава надзърнах в устата му и, представете си, езикът му бе заприличал на изсъхнал лист! До края на живота си тоя майстор на кахлени печки не би могъл да каже друго освен «У буй уйе муй». Колко ужасно, ако и с вас се случи такова нещо. Я да чуем дали можете да кажете по-добре от майстора на кахлени печки: «Добър път, мила Пипи, и благодаря за хубавите дни». Опитайте, да видим.

— «Добър път, мила Пипи, и благодаря за хубавите дни» — повториха послушно Томи и Аника.

— Слава Богу — рече Пипи. — Как можете да вземете ума на човека! Ако бяхте казали «У буй уйе муй», не знам какво щях да направя.

Ето че пристигнаха на пристанището. Там беше «Лудетина». Капитан Дългия чорап стоеше на палубата и издаваше заповеди. Моряците шетаха насам-натам, за да приготвят кораба за отплаване. Всички жители на малкото градче се бяха събрали на кея, за да махат на Пипи за сбогом. Когато тя се зададе заедно с Томи, Аника, коня и Господин Нилсон, се разнесе вик:

— Ето Пипи Дългото чорапче! Сторете път на Пипи Дългото чорапче! — и хората отстъпваха, за да мине Пипи. Тя кимаше и поздравяваше наляво и надясно. После взе коня и го пренесе по мостика. Клетото животно гледаше подозрително, защото конете не обичат особено много да пътуват по море.

— А, ето те, скъпо мое дете — каза капитан Дългия чорап и прекъсна една своя заповед по средата, за да прегърне Пипи. Той я притегли към гърдите си и двамата така се притиснаха, че ребрата им запукаха.

Цяла сутрин Аника чувствуваше нещо като буца, заседнала в гърлото й. Когато видя как Пипи пренесе коня на кораба, буцата се стопи и тя заплака, както я бяха притиснали до един сандък на кея. Отначало плачеше тихичко, но после все по-силно хълцаше.

— Какво си ревнала — ядоса се Томи. — Ставаме за смях на хората.

При този му упрек Аника просто се заля в сълзи. Цялата се тресеше от плач. Томи ритна един камък, който се търколи по ръба на кея и цопна във водата. Всъщност той имаше желание да замери с него «Лудетина». Този омразен кораб, който ще им отнеме Пипи. Честна дума, ако нямаше да го видят, и той би си поплакал. Но сега беше недопустимо. Той подритна още един камък.

Изведнъж Пипи дотърча по мостика. Тя се втурна право към Томи и Аника, взе ръцете им в своите и каза:

— Остават още десет минути.

При тези думи Аника отпусна глава върху сандъка и заплака сърцераздирателно. Наоколо нямаше повече камъни, върху които Томи да излее яда си. Той прехапа устни и изглеждаше готов да убие някого.

Всички деца от градчето се струпаха около Пипи. Те наизвадиха своите глинени свирки и засвириха прощален марш. Той прозвуча неописуемо тъжно. Аника така плачеше, че едва се държеше на краката си. Внезапно Томи си спомни, че е написал прощално стихотворение в чест на Пипи, измъкна лист хартия и зачете:

— Я гледай, дори има рима — констатира доволно Пипи. — Ще го науча наизуст и ще го рецитирам на корекоредутите, когато седим вечер около лагерния огън.

Децата се блъскаха от всички страни, за да се простят с Пипи. Тя вдигна ръка и помоли за тишина.

— Деца — започна тя, — отсега нататък ще си играя само с малки негърчета. Не знам още как ще се забавляваме. Може би ще си играем на гоненица с диви носорози, ще дресираме змии, ще яздим слонове или ще се излежаваме в люлки, закачени на кокосови палми пред колибите. Ще направим всичко възможно, за да минава времето приятно.

Пипи направи пауза. Томи и Аника почувствуваха, че мразят ония деца, с които Пипи ще си играе занапред.

— Но — продължи Пипи — може би през дъждовния период ще се случи и някой дълъг, скучен ден, защото макар че е забавно да тичаш гол под дъжда, в края на краищата не можеш да направиш друго, освен да се измокриш. Та след като се измокрим до костите, може би ще влезем в моята негърска колиба, ако междувременно не се е превърнала в глинена каша, защото тогава ще печем от нея глинени сладкиши. Но ако не е станала на каша, ще си насядаме вътре, негърчетата и аз, и те може би ще кажат: «Пипи, разкажи ни нещо!» Тогава ще им разкажа за едно мъничко градче, което се намира далеч, далеч, на другия край на света, и за малките бели деца, които живеят там. «Не може да си представите какви добри деца живеят там — ще кажа на негърчетата. — Целите са бели като ангелчета, с изключение на краката, свирят на глинени петлета и което е най-хубаво от всичко — знаят таблицата за уморение». Но тогава малките негърчета може да се натъжат, че те пък не знаят Никакво уморение. И тогава какво ще ги правя? Е, в най-лошия случай ще развалим глинената колиба, ще я направим на каша, ще печем глинени сладкиши от нея и ще се оваляме в глина до шията. Ще бъде наистина чудно, ако ги накарам да не мислят за нищо друго освен за уморението. Благодаря на всички! И сбогом!

Децата подеха с глинените си свирки още по-тъжна мелодия.

— Пипи, време е да се качваш! — извика капитан Дългия чорап.

— Слушам, капитане! — извика Пипи.

Тя се обърна към Томи и Аника и се загледа в лицата им.

Колко особен поглед има, помисли си Томи. Точно така го гледаше веднъж мама, когато беше много, много болен. — Аника се беше свила на малко кравайче върху сандъка. Пипи я взе в обятията си.

— Сбогом, Аника, сбогом — прошепна тя. — Не плачи.

Аника обгърна с ръце врата на Пипи и жално захлипа.

— Сбогом, Пипи — проплака тя.

Пипи стисна здраво ръката на Томи, а после изтича по мостика. Тогава по носа на Томи се търколи едра сълза. Той стисна зъби, но това не помогна. Последва втора сълза. Томи хвана Аника за ръка и двамата проследиха Пипи с очи. Видяха я на палубата. Но когато човек гледа през сълзи, вижда всичко размазано.

— Да живее Пипи Дългото чорапче! — извикаха хората на кея.

— Прибирай мостика, Фридолф! — извика капитан Дългия чорап.

Фридолф се подчини. «Лудетина» беше готова да отплава към далечни материци. Но изведнъж!…

— Не, татко Ефраим — каза Пипи, — така не може. Не мога да понеса това.

— Какво не можеш да понесеш? — учуди се капитан Дългия чорап.

— Не мога да гледам как някой на зелената Божия земя плаче и тъгува заради мен. Най-малкото Томи и Аника. Пуснете отново мостика! Оставам във Вила Вилекула.

Капитан Дългия чорап помълча малко.

— Както искаш — промълви той накрая. — Винаги си правила каквото искаш.

Пипи кимна в знак на съгласие.

— Да, винаги съм правила така — каза тя кротко.

Двамата отново се прегърнаха така, че ребрата им изпукаха. Уговориха се капитан Дългия чорап често, много често да посещава Пипи във Вила Вилекула.

— Както и да е, татко Ефраим — каза Пипи, — но за едно дете като че ли е най-добре да си има приличен дом, вместо да кръстосва моретата и да живее в глинена негърска колиба. Какво ще кажеш?

— Както винаги, имаш право, дъще моя — каза капитан Дългия чорап. — Вярно, че във Вила Вилекула водиш по-редовен живот. А за малки деца това наистина е най-важното.

— Точно така — съгласи се Пипи. — Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено ако сами си го определят.

И тъй, Пипи се сбогува с моряците на «Лудетина» и прегърна за последен път татко Ефраим. После пое коня със силните си ръце и го пренесе обратно по мостика. А «Лудетина» вдигна котва. Но в последния миг капитан Дългия чорап се сети за нещо.

— Пипи — извика той. — Ще ти трябват още парички. Хвани това!

И той хвърли една нова чанта със златни парички. Но за съжаление «Лудетина» се бе отдалечила доста от кея. Чантата не стигна до Пипи. Чу се някакво «цоп» и тя потъна. Тълпата разочаровано зашумя. Но после се чу още веднъж «цоп». Пипи се гмурна във водата и миг по-късно се подаде, стиснала чантата със зъби. Тя се покатери на кея и махна водораслите, които бяха полепнали зад ухото й.

— Ха, ето ме пак богата като вълшебник — засмя се тя.

Томи и Аника още не проумяваха какво се бе случило. Те стояха със зяпнала уста и гледаха ту Пипи и коня, ту Господин Нилсон и чантата, ту «Лудетина», която с издути платна се отдалечаваше от пристанището.

— Ти… ти не си ли на кораба? — попита накрая колебливо Томи.

— Ха познай де — рече Пипи и изстиска водата от плитките си.

После натовари Томи, Аника, чантата и Господин Нилсон върху коня и накрая самата се метна отгоре му.

— Назад към Вила Вилекула! — извика тя звънливо.

Едва сега Томи и Аника разбраха всичко. Томи така се зарадва, че веднага подхвана любимата си песен: «Тук шведите идат с трясък и гръм!»

Аника беше плакала толкова много, че не можа да спре изведнъж. Тя все още похлипваше, но това вече беше от щастие и скоро щеше да секне. Пипи я беше обгърнала здраво през кръста и това й вдъхваше прекрасно усещане за сигурност. Ах, колко хубаво беше всичко!

— Пипи, какво ще правим днес? — попита Аника, след като привърши с хълцането.

— Хм, може да играем крокет — отговори Пипи.

— С удоволствие — отвърна Аника, защото знаеше, че дори играта на крокет става съвсем различна, щом в нея участвува Пипи.

— Или пък… — замечтано проточи Пипи.

Всички деца от градчето се струпаха около коня, за да чуят какво ще каже.

— Или пък… — каза тя — или пък може да изтичаме до реката и да се упражняваме да ходим по вода.

— По вода не може да се ходи — възрази Томи.

— Как да не може — каза Пипи. — В Куба веднъж се запознах с някакъв дърводелец, който…

Конят се понесе в галоп и дечицата, които се трупаха около него, не можаха да чуят края. Те останаха дълго, дълго и гледаха подир Пипи и коня, който препускаше към Вила Вилекула. Скоро в далечината се виждаше само малка точица. После и тя изчезна.