Пиратска целувка

Глава 16

Като хвърли бегъл поглед и не видя никого наоколо, Луиза се вмъкна заедно с Ан в малката къщичка на Сайлъс Драмънд, която беше на няколко метра от входа на общата кухня.

— Мисля, че Сайлъс беше казал да не влизаме тук прошепна Ан.

— Не ме интересува какво е казал. Този човек наистина се нуждае от помощ — Луиза посочи с ръка цяла стая. — Тук прилича на кочина.

Изцапани дрехи бяха разхвърляни на купища върху издрасканите дървени дъски на пода. Мръсни чинии бяха струпани навсякъде из стаята. Явно, че Сайлъс не смяташе за нужно да чисти и прибира вещите си, макар че имаше бюфет в единия ъгъл на стаята, а също и гардероб и ракла в другия край. Стаята приличаше на бърлогата на някой звяр.

Е, Сайлъс може би се държеше като звяр, но това беше така само на пръв поглед. Луиза нямаше да го остави да живее повече в тази мръсотия. И докато той беше на лов за яребици с Барнаби, те с Ан щяха да оправят това жилище. Макар че той щеше да мърмори по-късно, сигурно щеше да му хареса, като свикне с този порядък. Пък и на кой мъж не би му харесало?

При това тя можеше да понася мърморенето му, след като той не си позволяваше нищо повече. През тези пет дена след тяхното пленяване той беше мърморил, ругал и крещял, но никога не беше вдигал ръка срещу нея, когато беше ядосан. На моменти дори бе проявявал големи грижи, като например, когато тя си изгори ръката на тази проклета печка. Той я намаза с мехлем, за да облекчи болката й. А когато тя се оплака, че матракът й на кораба е твърд, една вечер тя намери вместо него пухен дюшек. Тогава си помисли, че той може да го е намерил отнякъде, но сега видя матрака си върху неговото легло.

Такъв си беше Сайлъс — като куче, което само лае, но не хапе. Така че най-малкото, което можеше да направи за него, беше да му разтреби къщата.

— Е, хайде да започваме, Ан — каза тя й запретна ръкави. — Имаме доста работа, докато се върнат мъжете.

Като кимна с глава, Ан пристъпи към грубата маса и събра трохите по нея в престилката си.

— Питам се дали Пети е стигнал вече в Сан Николао. Тази сутрин станаха три дни, откакто замина. Трябва вече да са стигнали там, как мислиш?

Луиза погледна дребната жена с крайчеца на окото си, но съзря по лицето й само някакво съжаление, изпълнено с копнеж, а това беше по-добре от ужасно тъжното изражение на лицето й през първите два дни след заминаването на Пети.

— Най-вероятно мъжете са ходили вече там и са си тръгнали. Ще се приберат на Атлантис след ден-два.

— Но не и Пети.

— Не — каза Луиза с успокояващ глас, — не и Пети. — Тя все още се учудваше, че Пети така охотно ги беше изоставил. Тя винаги бе смятала, че има добра преценка за хората, а за него смяташе, че е от тези, които не биха избягали така.

— Сега, когато Пети замина — продължи Ан, — кога смяташ, че госпожица Уилис ще избере за съпруг?

— Не знам. Сара страшно мрази всички тези пирати.

— Не всички. Тя държи на капитана. Очаквам, че ще избере него.

Луиза се канеше да изхвърли един изгнил банан в кошчето за боклук, но изведнъж се изправи и погледи към Ан.

— Капитан Хорн ли? И Сара? Да не си полудяла? Тя мрази капитана.

Ан поклати отрицателно глава.

— Не мисля така, Луиза. Тя все му се противопоставя, но мисля, че е хлътнала по него. А е ясно като бял ден, че и той си е изгубил ума по нея.

Луиза изсумтя и изхвърли още отпадъци в кошчето за боклук.

— Ами да, разбира се. Значи затова той извика Куини вечерта, когато пристигнахме…

— Но не е правил нищо с нея. Чух я като разказва на другите момичета за това. Просто я изпратил при господин Кент. И се обзалагам, че се е отказал заради госпожица Уилис.

Както разтребваше стаята, Луиза спря пред леглото на Сайлъс, за да свали мръсните чаршафи. Сара? И капитан Хорн? Ама че ужасяваща мисъл! Нищо не можеше да се получи между тях. Ако Сара смяташе, че ще може да се оправя с този пиратски капитан, грешеше. Той бе от мъжете, които могат да съкрушат сърцето на една жена, особено ако не е закоравяло като това на Луиза.

— Ако си права, много са били дискретни по този въпрос. А изглежда, като че той я отбягва и тя него.

— Да, но се наблюдават взаимно, когато единият мисли, че другият не го гледа. Един ден тя се засмя на нещо, което беше казал господин Кент, а капитан Хорн се намръщи и ги погледна толкова сърдито, че и двамата се изчервиха. Веднага след това той изпрати господин Кент да помага на мъжете да пренасят дървения материал от другия край на острова. Той е лапнал по нея, а мисля, че и тя по него.

— О, надявам се, че грешиш! Той не е подходящ за нея.

— Не знам. — Ан се наведе да вдигне едно чугунено канче, което беше захвърлено под масата. — Той не е толкова лош, колкото го мислиш. Беше много мил с мене, като разговаряхме веднъж. Пита ме за мама и за разни други неща. Не е толкова лош, като го опознаеш.

— Нямам никакво намерение да го опознавам — измърмори Луиза, докато събираше чаршафите от матрака. Капитан Хорн я плашеше до смърт. Той много й приличаше на Хари, сина на бившия й работодател. И макар че никога не беше виждала капитан Хорн да причини нещо лошо на някого, тя продължаваше да мисли, че сигурно хапе по-лошо, отколкото лае, а и лаят му беше достатъчно свиреп. Във всеки случай тя нямаше намерение да проверява дали е така. И не можеше да си представи сладката Сара в грубите ръце на този мъж. Независимо от това, което й каза Ан за него, тази мисъл я ужасяваше. Следващия път, когато остане насаме със Сара, щеше да се опита да я вразуми. Внезапно Ан подсвирна тихо от другия край на стаята.

— Мили Боже, какво е това? — Като остави настрани чугуненото канче, което все още държеше в ръката си, тя вдигна един голям предмет с дърворезба, който беше наполовина скрит зад някакви вонящи, свити на топка, вълнени долни гащи.

Луиза погледна към това, което държеше Ан и повдигна рамене.

— Прилича на жена, издялана от дърво.

— Да, нос такива големи… Никога не съм виждала жена с… с…

— Такива гърди — каза студено Луиза. — Не можеш ли да произнесеш думата?

Като взе дърворезбата от Ан, тя започна да я оглежда от всички страни. Жената наистина имаше прекалено големи гърди за тялото си. Бяха колкото тикви. Приличаха на заоблените бутове на задник и наистина бяха с необикновени размери, но на такава жена й беше нужно солидно телосложение, за да удържа тежестта им и да не падне на земята. Луиза разглеждаше малката глава и краката й и позна стила, който бе виждала по книгите.

— Предполагам, че тя е от някоя от онези африкански страни, където боготворят богините на плодовитостта.

Ан изглеждаше изумена.

— Богините на плодовитостта ли?

— Чела съм за тях преди време в една книга за пътешествия.

„Навремето, когато четях вечер и животът беше пред мене. Когато Хари започна да опипва гърдите ми.“

— Но какво значи богиня на плодовитостта? — продължи да настоява Ан, като отклони Луиза от неприятните й мисли. — И защо гърдите й са толкова големи?

— Защото представя плодовитостта на жените. — Когато Ан погледна с недоумение, Луиза продължи: — Жените кърмят децата с гърдите си и майсторът ги е направил толкова големи, за да покаже способността на жените да изхранват хората.

Явно, че Ан не беше запозната с концепцията на символизма. Младата жена взе пак дърворезбата от Луиза.

— Мислиш ли, че Сайлъс я боготвори?

— Съмнявам се — каза тя хладно. — Ако съдя по това, което Барнаби ни каза, Сайлъс не може… да прави деца. Не, предполагам, че интересът му към нея е по-скоро от похотливост.

— Да, и вероятно е доста мръсен.

— Сигурно е така — отвърна Луиза и едва сдържа усмивката си.

Ан разглеждаше дърворезбата.

— Ако питаш мене, този предмет е смешен. Има само цици, задник и нищо друго. Питам се дали жените в Африка изглеждат така.

— Съмнявам се. Ако беше тъй, английските мъже щяха да започнат масово да се преселват в Африка.

Ан се изкикоти.

— Да, но ще бъдат разочаровани. Такава жена не може дори да легне както трябва, нали? Гърдите й са толкова големи, че няма да може да пази равновесие върху огромната си задна част. И няма да може да спи, а това ще държи мъжа й буден цяла нощ.

— Едва ли точно това, че не може да спи, ще държи мъжа и буден цяла нощ — промърмори Луиза.

Ан я погледна с недоумение, но този път Луиза не можа да сдържи усмивката си. Ан наистина се държеше понякога като дете. Въпреки всичко, което беше преживяла, тя все още гледаше на света с невинни очи. Луиза никога не бе притежавала такава невинност. Не й го бяха позволили.

— Сайлъс не би трябвало да държи такава неприлична пещ тук — заяви Ан. — Някое от децата може да я види.

Лицето й се озари изведнъж от някаква мисъл. — Сетих се нещо! Трябва да я облечем. Така ще изглежда по-прилично, ти как мислиш?

— Да, разбира се. Облечи жената — отвърна Луиза и я напуши смях. Ан почна да оглежда стаята, като търсеше нещо подходящо. — А, това ще стане — заяви тя, както беше с гръб към Луиза. Тя си поигра известно време със статуетката, после се обърна и я показа на Луиза за одобрение.

На Луиза й трябваше малко време, за да разбере с какво е облякла Ан бедната богиня на плодовитостта, но като разбра, избухна в смях. Бяха долните гащи на Сайлъс! Ан бе нахлузила върху дърворезбата мръсните долни гащи на Сайлъс!

Луиза продължи да се залива от смях. Ан беше завързала крачолите на гащите около врата на жената, а задната част на развързаните долни гащи покриваше предната част. Беше наистина неповторимо. А когато Ан я загледа съвсем невинно, тъй като явно не схващаше, че облеклото на жената е също така неприлично, като и самата статуетка, Луиза се смя толкова дълго, че я заболяха устата.

— Луиза, добре ли си? — попита Ан, като се приближи до приятелката си. — Уверявам те, че се държиш странно днес. Наистина странно.

Луиза дори не можеше да говори. Само се смееше и сочеше дърворезбата.

— Това ли? — запита Ан и вдигна предмета. — Какво има? Не ти ли харесва хубавата й вълнена рокля?

Луиза отново избухна в смях. За жалост, точно в момента, когато Луиза се беше разсмяла като луда, а Ан размахваше дърворезбата във въздуха, Сайлъс влезе в стаята.

— Какво правите тук, бе жени? — прогърмя грубият му мъжки глас от прага на вратата и ги накара да подскочат. Ан изпусна дърворезбата, като гледаше с ужасени очи, докато богинята се изтърколи на дървения под, при което екзотичната й рокля се свлече. Луиза успя да сдържи смеха си, макар че се изкикоти тихичко още няколко пъти.

— Ние наистина не правехме нищо — започна да заеква Ан. — Луиза сметна… искам да кажа… ние помислихме…

— Няма нищо, Ан — каза Луиза и се обърна към Сайлъс, а очите й още се усмихваха. Но като видя, че бледото му лице е почервеняло, тя изведнъж се стресна. — Сигурна съм, че Сайлъс няма да те обвини за това:

— Само се опитвахме да помогнем. — Като се наведе да вдигне дърворезбата, Ан я подаде на Сайлъс. — Наистина, господин Драм…

Сайлъс издаде гърлен, приглушен звук, като видя какво държи Ан в ръцете си.

— Вън! — извика той й като взе дърворезбата от нея, захвърли я към стената. — Казах да излезете оттук! Веднага!

Ан се втурна към вратата, а Луиза веднага я последва, но като минаваше край Сайлъс, той я сграбчи за ръката.

— Ти остани, Луиза… Имам да ти казвам нещо. Сърцето й се сви и за пръв път, откакто познаваше Сайлъс, Луиза се уплаши. Това не беше мъжът, който й бе дал мехлема за изгорената рана. Беше друг, различен Сайлъс. Тя никога не го бе виждала толкова вбесен. Веждите му бяха вдигнати заплашително и дори брадата му изглеждаше настръхнала. Глупаво е било да мисли, че той няма да забележи, че е влизала в колибата му, докато го няма. Много глупаво!

Но това не беше важно сега. Тя се беше оправяла с мнозина ядосани мъже и най-добрият начин да се пребори с тях бе да не им позволява да се възползват от ситуацията. Тя беше научила този суров урок.

Като издърпа ръката си от Сайлъс, тя се изправи срещу него и застана като закована.

— Няма полза да ми се караш, Сайлъс. Не съм направила нищо лошо. Някой трябваше да изчисти тази… кочина, която наричаш къща, и тъй като явно нямаше да накараш никого да го направи…

— Искала си да го направиш зад гърба ми.

В гласа му се усещаше голямо възмущение и тя разбра, че той го е възприел другояче.

— Не е точно така. Просто… смятах, че ще бъдеш доволен, като почистя тук.

— А, така ли си смятала? Мислела си, че ще съм доволен да ми подхвърлят нещата и да си правят майтап с тях, така ли?

Тя поруменя.

— Не е така, както ти се струва. Ние само… — Тя замлъкна, като разбра, че няма да може да му го обясни задоволително. — Не сме желали да ти причиняваме главоболия. Искахме само да помогнем… да ти се отплатим, че беше толкова мил с нас.

Той повдигна вежди.

— С вас ли?

Тя се изчерви още повече.

— С мен.

Това изглежда го поуспокои. Той я изгледа продължително. После, за нейна изненада, се обърна и се отправи към една полица. Взе оттам лулата си, напълни я с тютюн, запали я и смукна от нея няколко пъти, преди да я задържи в ръката си. Острата миризма на тютюна изпълни стаята. И когато се обърна към нея, гневът му се бе уталожил.

Очите му я гледаха, почти скрити от гъстите вежди.

— Ти си голямо шило, Луиза Яроу, знаеш ли това? Не съм виждал в живота си по-голямо шило от тебе. — Той направи пауза, за да смукне по-издълбоко от лулата си, а кафявите му очи я наблюдаваха през цялото време. — Чудя се защо се месиш в моя живот, когато има достатъчно други мъже на този остров, които можеш да тормозиш. Само това искам да знам.

— Не смятах, че по този начин те тормозя.

Той не отговори на язвителната й забележка.

— Защо мен, Луиза? Защо си избрала точно мен?

Напрегнатият му поглед я накара да се почувства неудобно. Затова се обърна настрани и започна бързо да подрежда мръсните му дрехи.

— Защото си готвачът и исках да разбереш, че се нуждаем от прилична храна. Трябва да признаеш, че не си най-добрият готвач, Сайлъс.

Той не започна да протестира много остро, както правеше обикновено с другите. За нейно изумление просто каза:

— Е, да, вярно е. Служех добре на Гидиън, преди да си загубя крака, затова той ме назначи за готвач.

Тя не знаеше това. То я накара малко да промени мнението си за капитан Хорн.

— Но ти не отговори на въпроса ми — продължи да настоява Сайлъс. — И ти не разбираш много повече от мене от готварство. Чух, че си била гувернантка в Англия, а не готвачка.

— Да, вярно е. Но през годините, когато работех за дук Дорчестър, аз започнах да се интересувам и от готвене. Стоях доста време в кухнята. — Да, доста време. Защото беше единственото място, където Хари не можеше да я завари сама, пък и там можеше да се спаси от похотливите му ръце. А това, че понаучи малко за приготвянето на ястията й беше само от полза.

— Все още мисля, че не ми казваш всичко. Карах ти се и ти мърморих, а това не те ядосваше. Защо не се боиш от мене, както се боят другите?

— Защото знам, че няма да ми сториш нищо лошо — продума тя, а после съжали, че го е казала. Защо трябваше да й задава всички тези неудобни въпроси?

— Да, и аз сметнах, че работата е такава.

Когато Луиза го погледна изненадана, той добави:

— Кой те е тормозил така? Кой те е тормозил толкова много, че се чувстваш в безопасност само когато смяташ, че някой мъж не е в състояние да се люби с теб?

Силна руменина изби по лицето й.

— Не разбирам за какво говориш.

Той остави лулата си настрани и се намръщи.

— Напротив, разбираш. Единствената причина, поради която хубавица като теб би отблъснала Барнаби заради мене, е, че не иска мъж да я докосва.

Тя не беше признавала това дори пред себе си. Не бе и помисляла за това. Но дълбоко в себе си знаеше, че точно поради тази причина се бе залепила за Сайлъс. Той беше добър, мил… но и импотентен. И никога нямаше да се страхува, че може да пристъпи зад гърба й и да я насили да…

Тя си прехапа силно устната, като се мъчеше да сдържи яростните чувства, които винаги извикваха сълзи в очите й.

Той пристъпи към нея, а лицето му беше крайно напрегнато.

— Не съм сляп, Луиза. Забелязвал съм как потръпваш, когато някой мъж те докосне. Виждал съм ужаса в очите ти, преди да се дръпнеш, а и езикът ти става хаплив, за да го накараш да стои на разстояние. — Той се приближи и спря съвсем близо до нея. — Затова мислиш, че ако започнеш да се грижиш за мене, ще те взема за жена, макар че няма да спя с теб или поне ти така предполагаш.

— Това не е вярно! — възрази тя вяло, преди да чуе думите „ти така предполагаш“. — Какво искаше да кажеш с това „поне ти така предполагаш“? — После, като разбра колко е смущаващ този въпрос, тя каза, като заекваше: — Това е…

— Не се тревожи по този въпрос. Знам какво вероятно ти е казал тоя глупак Барнаби. Че не мога да се любя с жена, нали?

Тя се двоумеше дали да признае, но накрая реши, че трябва да бъде почтена към него.

— Да.

— Казал ти е, че не обичам жените, защото не мога да се любя с тях. Това ти е казал, нали?

Като отвърна лицето си от него, тя кимна с глава.

— Да, но не е вярно.

Тя се обърна и го погледна.

— К… какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че органите ми са в добро състояние и функционират също така добре, както тези на онзи проклет англичанин.

— Но защо…

— Това е дълга история.

Устните му се свиха и се превърнаха в тънка линия под мустаците. Докато тя го гледаше нетърпеливо, той въздъхна, почеса си брадата и заговори:

— По времето, когато си загубих крака, бях женен за една жена според обичайното право на Бахамските острови. Тя беше креолка. Гидиън ме заведе в къщи, за да се лекувам, а тя се грижеше за мене. Но това, че съм си загубил крака, я смущаваше много. Опитваше се да не го показва, но един ден я заварих, че се въргаля в леглото с някакъв търговец. Тогава разбрах, че тя няма да ме обича никога повече, ако въобще ме е обичала.

Той се обърна, тръгна към масата и се отпусна тежко на един стол, като пак взе лулата си. На Луиза й се прииска да го прегърне и да го утеши. Горкият Сайлъс! Каква несправедливост бе сполетяла този добър човек. Как може някоя жена да престане да обича мъжа си заради нещо толкова дребно и маловажно?

— Тогава пътищата ни се разделиха — продължи той. — Тя отиде при търговеца, а аз тръгнах пак да пътувам по море със „Сатир“ като готвач. Но всички моряци сметнаха, че проблемът между нас сигурно е бил леглото. Мислеха, че и някой друг мой орган е пострадал, освен крака. — Той отклони погледа си към лулата. — А аз… просто ги оставих да си мислят така. Предпочетох да смятат, че жена ми ме е оставила, защото не мога да й предложа вече това, на което всяка жена има право. Не исках да им призная, че тя просто не ме искаше повече. И другарите ми сметнаха, че това е трагично, а аз ги оставих да си мислят така. Само Гидиън знае истината. Но той запази тайната ми и досега.

Сайлъс смукваше силно от лулата си, после издухваше дима, който започна да се извива нагоре в тънка нишка.

— И да ти кажа право, след това престанах да се интересувам от жените. Моята беше съкрушила сърцето ми и не смятах да търся друга да се грижи за мене. И така… продължих да си живея без жена, освен когато можех да се измъкна тайно и да намеря проститутка на някое пристанище.

Със свито сърце тя избърса в полата си своята потна ръка. Сега разбираше докъде би довело това. И не знаеше как да постъпи.

Той вдигна лице към нея, а очите му бяха сини като небето навън.

— Тогава се яви ти, подобна на стихия, каквато никога не бях виждал. Беше нещо като възбуждащо лекарство, от което един мъж се нуждае, за да възвърне интереса си към живота. И реших, че трябва да ти кажа истината.

— Не казвай нищо повече. Моля те, Сайлъс…

— Трябва да ти го кажа, Луиза. Трябва. Ти се присламчи към мене, защото смяташе, че не съм истински мъж, тъй като някой негодник те е накарал да се боиш от истинските мъже. Не искам да се лаская, но мисля, че между нас имаше нещо повече…

— Имаше! — Тя не можеше да го остави да мисли, че го е избрала само защото е мислела, че така ще бъде в безопасност. Когато той вдигна очи от лулата си и я погледна, по лицето му личеше, че не й вярва, затова тя добави нежно: — Наистина имаше нещо повече. Ти си внимателен, мил и…

— Не съм нито внимателен, нито мил, бе момиче! — изръмжа той, като се изправи на крака. — Това се опитвах да ти кажа. Като те видя сутрин, приличаш ми на най-свежата роза, която някога е цъфтяла по тези брегове и кръвта ми започва да тупти лудо в ушите ми. Желая те толкова много, че ми се иска да те грабна в обятията си и да започна да те целувам до полуда. Това, което изпитвам към тебе, не е нежност. — Той хвърли лулата си на пода, а очите му блеснаха. — А ти искаш нежност. Искаш мъж, който ще се отнася с теб като с чупливо стъкло и…

— Не, не искам такова нещо.

— И мисля, че го заслужаваш — продължи той, като че не я беше чул, — знам, че го заслужаваш. Трябва ти мъж, който си има всичко.

— Стига! — Тя се приближи до него. — Не говори такива глупости! Ти си имаш всичко. Вярно, че си с един крак, но това не е важно.

Той я погледна, стреснат от разпалеността, с която тя говореше, но я остави да продължи:

— Не и за мене. Това не значи нищо за мене.

Очите му се присвиха и той започна да си поглажда брадата.

— Какво каза, бе момиче? Трябва да ми говориш ясно, защото не умея да разгадавам мислите на жените. Толкова съм научил от моята жена.

Луиза замълча. Но какво му говореше тя? Че няма нищо против да я докосва и прегръща? Че това дори може да й хареса?

О, тя бе толкова объркана! Беше се заклела след последния път, когато Хари я облада насила, че никога вече няма да позволи на друг мъж да я докосне. Бе извадила кухненския нож и го беше забила в бедрото му, като смяташе, че го лишава от мъжественост, а заради нейните мъки я бяха осъдили на четиринадесет години заточение.

Но Сайлъс беше напълно различен от Хари. Макар че и двамата бяха арогантни, Хари се държеше така, защото си въобразяваше, че всички на земята са създадени да му служат. Той никога не би казвал, че тя заслужава нежен мъж. И винаги бе смятал, че тя трябва да се радва на готовността му да я изнасилва един път седмично.

Докато арогантността на Сайлъс беше по-скоро нещо като самозащита, подобна на нейната. По този начин той не даваше възможност на мъжете да му се присмиват, че жена му му е сложила рога. Тя знаеше какво значи да се отбраняваш, като се прикриваш зад гордостта и презрението. Именно тези качества й бяха помогнали да издържи на процеса. С тяхна помощ устоя и след като ги плениха. Никой друг, изглежда, не бе разбрал това, освен Сайлъс.

Но беше ли достатъчно само да я разбира? Ако той я грабнеше в прегръдките си, щеше ли тя да се чувства отчаяна и омърсена, както когато Хари беше я бе обладавал насила. Имаше само един начин да разбере това.

— Мисля, че искам да кажа… — Тя спря и не знаеше как да продължи: — Искам да кажа… всъщност искам да кажа… че ако трябва да си избера съпруг, бих предпочела да бъдеш ти, а не някой друг.

— Дори след това, което ти казах? Защото трябва да разбереш, Луиза, че не мога да живея в една къща с тебе и да не те докосвам. — Гласът му стана дълбок и дрезгав и я изпълни със страх и вълнение. — Искам да се любя с теб, бе момиче. Не искам нито една от другите жени, така че ако не си ти, ще продължа да си живея както преди. Но ако се оженя за тебе, не ти обещавам, че няма да те докосвам.

— Тогава не го обещавай — отвърна тя и изненада дори себе си. Като пристъпи към него, тя сложи ръцете си в неговите. А те бяха силни, толкова силни, че можеха да я прекършат на две, да я обладаят насила… да й причинят страшна болка. Но тя почувства, че те треперят под нейните пръсти и това разсея страховете й. Сигурно бе, че мъж, който може да трепери при нейното докосване, нямаше да я нарани, нали?

Тя вдигна лицето си към него и почти изгуби кураж, като съзря ясно изразено страстното желание в очите му. Единственото, което все още я задържаше да не побегне от колибата, беше, че той не я сграбчи.

— Искам да опитам, Сайлъс. С тебе. Каквото и да казваш, вярвам ти, че няма да ме нараниш. Няма, нали?

— Никога. — Ръцете му се плъзнаха и докоснаха леко кръста й. — Но ако стоиш толкова близо до мене още една минута, кълна се, че ще те целуна.

Дишането й се ускори въпреки страха, който изпитваше.

— Добре.

Той я погледна, като че не я бе чул правилно.

— Какво каза?

— Целуни ме, Сайлъс.

Не се наложи да му повтаря. А той не се забави да го изпълни. И когато устните му се долепиха до нейните, тя забрави за Хари — наследника на титлата Дорчестър. Забрави затвора, делото срещу нея и похищението им. Мислеше само за това, че мърморкото Сайлъс я целуваше като ангел, изпратен от небето. А тя дори бе закъсняла да изпита това божествено чувство. Целувката им беше дълга, прочувствена и настойчива и тя усети, че го е хванала за жилетката и притиска тялото си до неговото. Едва когато усети възбудата му, тя се дръпна назад и старият страх отново я обзе.

Но сега той се усмихваше, нещо необичайно за Сайлъс.

— Не се тревожи, любима. Не съм очаквал, че ще се хвърлиш в прегръдките ми с голяма охота. Но сега, като знам, че можеш да понасяш целувките ми, сигурен съм, че и останалото ще бъде наред.

— Наистина ли? — Защо дъхът й бе заседнал някъде в дробовете? И защо искаше той отново да я целуне?

— Аз… забих кухненски нож в крака на последния мъж, който… ме накара да легна с него…

Сайлъс престана да се усмихва.

— Заслужаваше ли го?

— Според мен, да — каза тя категорично и нямаше сили дори да го погледне. — Той… ме обладава много пъти против волята ми.

Пръстите му притиснаха кръста й.

— Е, тогава го е заслужавал. И дори нещо повече. — Той гледаше сега съвсем сериозно, после вдигна брадичката й, за да срещне очите й. — А ако някога и аз заслужа такова нещо, и в моя крак забий нож. Дори ще ти позволя да нараниш и здравия ми крак, ако това е нужно, за да ми бъдеш жена.

Думите му бяха толкова приятни и мили, че извикаха сълзи в очите й.

— О, Сайлъс! — възкликна тя и обви врата му с ръце. — Аз не те заслужавам.

— Напротив, заслужаваш ме. Той я придърпа към себе си и облегна брадичката си върху главата й.

— Мъжът, който те е накарал да се чувстваш толкова жалка, е бил негодник, но един ден ще ми разкажеш всичко за него, за да ти помогна да забравиш подлостта му веднъж завинаги. После ще заживеем… заедно. Ще имаме деца, ще бъдем щастливи и да върви по дяволите всеки, който се опита да ни пречи.

Да, любов моя — мислеше си тя, когато той повдигна брадичката й за още една пламенна целувка. — Да, о, да!