Пиратска целувка

Глава 22

Децата, насядали около Сара на брега, завикаха в хор:

— Още една приказка, разкажи ни още една приказка!

Два дни бяха изминали, откакто тя се бе съгласила да се омъжи за Гидиън, два прекрасни, изпълнени с блаженство дни. Децата, разбира се, бяха забелязали настроението й. И как можеха да не го забележат, когато тя се усмихваше безпричинно през цялото време и се движеше като на сън? Затова успяха да я убедят днес да не им предава урок, а да им разказва приказки. В момента тя беше толкова щастлива, че с радост би поднесла чай с кифли дори на дявола, ако й ги беше поискал по-мило.

Ан обаче реши да въведе ред. Тя започна да цъка с език на децата да замълчат.

— Стига, момченца и момиченца, тя вече ви разказа три приказки. Това наистина е достатъчно за днес.

— Нямам нищо против… — възрази Сара.

Един плътен мъжки глас я прекъсна.

— Аз ще разкажа на децата една приказка, ако искат. Тя се обърна и видя Гидиън, който стоеше зад нея и никога не бе изглеждал по-доволен и по-безгрижен. Той се приближи и дяволита усмивка изгря по загорялото му от слънцето лице. Вятърът развяваше гарвановочерните му коси около бузите му, а това смекчаваше твърдите очертания на челюстта му. Когато той й намигна, тя не можа да се въздържи и се усмихна. Понякога и самият той приличаше на малко момченце.

— Сигурна съм, че ще им е приятно да чуят някоя приказка от тебе, Гидиън — каза тя. — Нали така, деца?

Децата мълчаха стъписани. Тя ги погледна и видя, че очите им, изпълнени с любопитство и страхопочитание, бяха насочени към Гидиън. Той не беше проявявал голям интерес към децата досега, вероятно защото беше твърде зает с възстановяването на острова. Поради това те не знаеха много за него, освен че той и моряците му бяха похитили тях и техните майки.

Ако децата бяха по-големи, може би нямаше да се боят толкова от него. Но те бяха съвсем малки. Най-голямото момченце беше на шест години, а най-голямото момиченце — само на девет.

Ан прекъсна неловкото мълчание:

— Не се дръжте толкова стеснително. Знам, деца, че с удоволствие ще изслушате някоя приказка от капитана. Сигурно вече ви е омръзнало да слушате все мен и госпожица Уилис, нали?

След като Ан ги изгледа строго, децата започнаха едно след друго да кимат с глава, макар че го правеха по-скоро от страх, отколкото от ентусиазъм.

Гидиън седна до Сара съвсем непринудено и се усмихна на децата.

— Слушайте сега всички. Знам, че сте чували много ужасяващи неща за мене. И аз няма да ви лъжа. Някои от тях са верни. Открадвал съм по някоя и друга скъпоценност навремето и съм се сражавал в доста битки за отбраната на моята страна.

Децата го гледаха с ококорени очи. Той продължи да разказва, като повиши гласа си, за да надвика шума на вълните.

— Но повечето от нещата, които са ви казали за мен, не са верни. Корабът се казва „Сатир“, а не „Сатана“. Той се усмихна дяволито. — И макар че приличам на него в някои отношения, не съм дяволът. — Като наведе главата си надолу, той разтвори косите си с двете си ръце. — Разгледайте ме по-отблизо. Виждате ли рога, скрити в косата ми? — После седна на пясъка и свали единия ботуш, протегна напред босия си крак и размърда пръстите си. — А копита виждате ли? — Той вдигна крака си, като че искаше да го разгледа и той самият. После смръщи нос. — Нямам копита, но краката ми малко намирисват.

Джейн, малката дъщеричка на Моли, която седеше отпред, се изкикоти, после покри устата си с ръка.

Като се приближи по-напред, Гидиън изпъна крака си срещу Джейн и отново размърда пръстите си.

— Искаш ли да помиришеш крака ми? — Когато тя поклати глава и пак се изкикоти, той размаха крака си във въздуха пред нея. — Може би ще искаш да провериш дали не съм скрил някъде копитото си? Може да е зад пръстите ми? Или под петата?

Няколко от другите децата се изсмяха.

— Хайде, проверете! Да видим дали ще откриете копитата ми. — Джейн протегна плахо ръката си, за да докосне пръстите му. — Престани да ме гъделичкаш де! — предупреди я той. — Имам страшен гъдел.

Сара прикри усмивката си. Тя знаеше, че няма място по тялото му, където да има гъдел, защото го бе изследвала най-подробно.

Джейн погъделичка петата му с пръсти и той се засмя престорено.

— Спри, моля те, спри! — провикна се той с преувеличен страх. — Казах ти, че имам гъдел!

Това, разбира се, насърчи и другите и те започнаха да го гъделичкат и да се опитват да го разсмеят. Малко след това всички деца го наобиколиха и започнаха да го гъделичкат, да писукат и да се смеят.

Тя го наблюдаваше и бучка заседна в гърлото й. Той щеше да бъде много добър баща. Представяше си как се боричка на пясъка със собствения си чернокос син или с дъщеричката си с големи очи. Тя страшно се радваше, че ще се омъжи за него.

Сега се боеше само Джордан да не развали всичко.

Лицето й изведнъж просветна. Но той, разбира се, можеше и да не пристигне. Хубавото беше, че Гидиън си промени решението и тя можа да изпрати писмо на Джордан и да му пише да не идва. Ако й провървеше, то щеше да стигне до него навреме, за да го убеди, че тя е добре и няма нужда да идва да я вземе. Пък и само три седмици бяха изминали, откакто Пети беше заминал, а той едва ли бе намерил кораб да отплава от Кабо Верде за Англия. А може писмото й даже да пътува със същия кораб, с който се връща Пети.

Пък дори писмото да стигнеше в Англия след заминаването на Джордан, докато той пристигне на острова, щеше вече да е късно. Свещеникът щеше да дойде след два дни и тогава тя и Гидиън щяха да се венчаят и вече никой нямаше да може да ги раздели. Дори Джордан не можеше да очаква, че тя ще остави съпруга си, мъжа, когото обича.

Мъжът, когото обича! Болка прониза гърдите и. Тя толкова обичаше Гидиън, че понякога мислеше, че ще се поболее. Това й стана ясно през нощта, когато той й бе разказал за майка си и я беше любил толкова сладко, че сърцето й се бе свило от мъка. Тя искаше да му го признае тогава, но изпитваше съвсем нови, непонятни чувства и нямаше да издържи, ако той не й отговореше със същото. Той все още не й беше повярвал изцяло, независимо какво говореше, и нямаше да се почувства напълно сигурен, докато не се оженят.

Как се беше случило това? Откога най-важната цел в живота й беше да направи щастлив един бивш пират? Тя не знаеше, дори нещо повече, това не я интересуваше. Чувствата й нямаше да се променят. Затова се беше съгласила да се омъжи за него. Нямаше смисъл повече да се залъгва, че може с радост да отплава с Джордан, ако той дойдеше да я вземе. Нямаше да може вече да остави Гидиън, както не можеше да спре да диша.

Пък и нямаше желание да заменя спокойната атмосфера на Атлантис с Лондон. В Лондон тя винаги изпитваше чувството, че се опитва с пръсти да запуши пробита водосточна тръба, за да спре мръсната струя от бедност, престъпления и смърт да залеят града. Хората от нейната обществена прослойка не само не й бяха оказали голяма помощ, но дори й се бяха присмивали за усилията, които полагаше. Колкото и упорито да се бореше тя, винаги имаше повече загуби, отколкото печалби.

Затова пък на Атлантис можеше наистина да помага на хората. Жените бяха започнали да разчитат на себе си донякъде и благодарение на нея. А мъжете проявяваха повече уважение към жените, питаха ги за желанията им и проявяваха дребни жестове на внимание, с което печелеха симпатиите на своите любими. Мъжете и жените заедно бяха започнали да изграждат нещо наистина трайно. Тя се радваше, когато гледаше как хора, които са били отхвърлени от своите страни, сега си възвръщаха самоуважението и намираха полезна цел в живота си. Всеки ден тя се събуждаше и копнееше да започне новият ден, за да може да изследва още нещо от острова и да намери нови интересни неща, които да сподели с Гидиън.

Имаше само едно нещо, за което се чувстваше виновна, а то бе, че не успя да убеди Гидиън да остави жените сами да решат съдбата си. И двамата избягваха въпроса за женитбите, като че се бояха да не прережат тънката нишка на щастието, която ги свързваше. Но тя трябваше да постави този въпрос много скоро. Месецът, който беше дал за размисъл, изтичаше след два дена и макар че повечето жени си бяха избрали вече съпрузи, имаше и такива, които се плашеха от женитба или не я искаха, особено онези, които бяха оставили в Англия своите предани съпрузи или любими мъже.

Но тя вярваше, че като обясни това на Гидиън, той ще направи изключение за тях. През последните седмици тя бе разбрала, че той е разумен човек, способен на голямо великодушие. Стремеше се към нещо по-добро за всички и беше готов да направи каквото е необходимо, за да го постигне. И щеше да разбере, че тя е права, когато му докаже, че така е най-добре за колонията.

Той накара децата да насядат около него и започна да им разказва някаква приказка за Едноокия Джак, корабния папагал, който обичал да яде солено говеждо. Като ровеше несъзнателно с ръка в пясъка, тя го гледаше със свито сърце и много й се искаше да запамети всяка негова черта. Бузата му с белега, който навремето й се бе сторил ужасен, а сега й беше толкова скъп… Неговите безцеремонни, сръчни пръсти, които й бяха доставили невероятна наслада през последните няколко дни, и голите му крака с черните косми по пръстите. О, да, тя го обичаше отгоре до долу. И макар че той още не й беше казал, че я обича, тя знаеше, че и това ще стане. Трябваше да й го каже. Тя нямаше да допусне той да не я обича.

Той доразказа приказката си, а децата започнаха да настояват за още една, но той вдигна ръце, като че се предава.

— Извинявайте, деца, но не мога. Не сега. Сайлъс, и другите мъже ме чакат. Отиваме на ловна експедиция.

Когато децата в хор изразиха недоволството си, той обясни:

— Всички обичате свинско печено, нали?

Децата кимнаха утвърдително.

— Е, тогава — продължи той, като се изправи на крака и започна да изтръсква пясъка от бричовете си, — трябва да ви намерим от него. Но ще се върнем преди залез-слънце и тогава ще ви разкажа още някоя приказка, съгласни ли сте?

— Да! — извикаха децата.

Като застана до Сара, Ан ги погледна и се усмихна с разбиране, а после викна с ръка децата да се съберат около нея.

— Хайде, деца, да идем сега на брега. Мисля, че открих някакво гнездо на костенурка тук наблизо.

Сара се усмихна с благодарност на приятелката си, докато децата хукнаха към брега и я оставиха сама с Гидиън.

— Цял ден ли ще отсъстваш? — запита тя, щом децата изчезнаха от погледа им, а по гласа й личеше, че е разочарована.

Той се усмихна закачливо, като се приближи до нея и я привлече в обятията си.

— Говориш като съпруга, а дори още не сме женени.

— Имаш нещо против това ли? — подразни го тя.

— Ни най-малко. — Той я целуна звучно, а ръцете му започнаха да шарят по тялото й.

Когато той се дръпна назад, тя се вкопчи в него. Неизвестно защо не й се щеше да го пусне да тръгне. Макар че сега те почти никога не се разделяха, тя не можеше да си обясни защо, но точно днес нямаше желание да остава сама.

— Мога да дойда с тебе.

Той се засмя.

— И какво ще правиш? Ще зареждаш пушките ни ли? Ще режеш месото или ще дереш кожите? Или ще носиш дивеча до тук вместо нас? Имаш да вършиш по-важни неща от това да се промъкваш из храсталаците с група миризливи мъже, тръгнали на лов.

— Знаеш, че това не е причината, поради която не ме искаш — обвини го тя. — Ти и останалите искате да бъдете свободни да се оплаквате, да си чешете езиците и да се наливате с грог, без да ви е грижа какво ще си помислят след това жените ви.

— Да, сега, като спомена за това…

— Добре де, тръгвай! — отвърна тя с престорено отвращение, като се дръпна назад. — Но да не си посмял да дойдеш довечера в леглото вонящ на грог и свинска кръв!

— Не се тревожи. — Той я приближи до себе си. — След половин ден, в който ще съм се оплаквал, чесал и наливал с грог, ще бъда за баня. — Той разшири с пръст деколтето на блузата й и надникна закачливо в него. — И за някои други удоволствия, които после ще измисля.

— Гидиън! — извика тя и червенина заля страните й. Щеше ли да свикне някога с неговото дръзко поведение?

Вероятно не, помисли си тя, когато очите му потъмняха от желание и ръката му притисна талията й. А тя се разтрепери в очакване на неговата целувка.

— Капитане! — провикна се един глас откъм гората. — Идваш ли, или не?

Като изруга тихо, той я пусна.

— Да, дяволите да ви вземат! — извика той. — Сега идвам.

— Не се безпокой за мене. Ще се оправя. — Тя се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Приятен лов. И ни донеси някое хубаво тлъсто прасе за сватбеното празненство.

— Точно това смятам да направя, любов моя — отвърна той с усмивка. После се обърна и започна да се изкачва към гората.

Сърцето й заби силно, като видя, че той спря, за да й махне с ръка, после изчезна сред дърветата. „Любов моя“. Той бе казал „любов моя“. Това вероятно не означаваше нищо, но я изпълни с надежда. Скоро той щеше да каже и нещо повече, тя беше сигурна в това. И с нетърпение очакваше този момент, за да му отвърне със същите думи.

Като повдигна полите си и въздъхна, тя тръгна край брега. И така се задълбочи в мислите и мечтите си за Гидиън, че не забеляза колко се е отдалечила от другите.

Изведнъж някой я сграбчи изотзад. Запуши устата й с ръка и я издърпа до дърветата. Обзе я ужас и тя започна да се бори с всички сили, за да се освободи от ръцете на мъжа.

— Пусни я, Пети! — изсъска един глас, когато тя се озова с похитителя си в гората. — Ама ти я изплаши!

— Престанете да пищите, госпожице, разбирате ли? — промърмори един познат глас до ухото й. — Сега ще ви пусна.

В отговор на това тя го ръгна с лакът в ребрата.

— О… о… — изохка той и я пусна. — За какъв дявол направихте това?

Тя се обърна към него, а очите й светнаха от гняв.

— Защото ми изкара ангелите, тъпак такъв!

— Изкара ти ангелите ли? — попита друг познат глас. И в този момент Джордан излезе иззад едно дърво, измъчен и пребледнял, облечен със съвсем неподходящ за такова място официален костюм. — Започнала си да употребяваш особени изрази, откакто не съм те виждал, Сара.

— Джордан! — извика тя, а сърцето й подскочи от радост, като видя скъпия си брат. Тя се хвърли в обятията му и облегна глава на рамото му. — О, Джордан, ти си дошъл!

— Да, кукличко, дойдох. — Ръцете му я стиснаха до болка. — Добре ли си? Направиха ли ти нещо тези дяволи? — Той я отдалечи малко от себе си и започна да я разглежда внимателно. — Изглеждаш добре, но знам, че това не значи нищо.

— Добре съм — прошепна тя, — наистина съм добре.

Той отмахна косите й от бузата й, а очите му започнаха да оглеждат лицето й.

— Нямаш представа какво изстрадах, като си представих ужасите, които… — Той спря, а лицето му помръкна. — Но това вече няма значение, нали най-после те намерих. Сега си в безопасност.

Изведнъж тя се почувства виновна. В безопасност ли? О, ако Гидиън можеше да види брат й сега, щеше да разбере колко нечестно е постъпил, като ги е похитил. Гидиън! Мили Боже, какво да прави тя сега с Гидиън и Джордан? Тя се дръпна от брат си. И докато търсеше начин да му каже колко са се променили нещата през последния месец, тя се помъчи да прикрие смущението си, като му задаваше разни въпроси.

— Как можа да стигнеш толкова бързо дотук?

— Когато „Частити“ се върна в Лондон, капитанът дойде на часа при мене и ми каза, че са ви отвлекли. Веднага тръгнах за Кабо Верде, последното пристанище, където са видели кораба да спира. Докато обикалях островите с надеждата да намеря някакви сведения къде са отседнали пиратите, срещнах Пети в Сан Николао, който чакаше някой кораб да се върне в Англия. И той ме доведе тук.

Тя не си беше представяла, че може да се случи подобно нещо, макар че ако беше помислила повече, щеше да се досети, че Джордан ще тръгне да я търси веднага, щом „Частити“ пристигне в Англия. И ето го сега тук. А тя съвсем не беше подготвена за такова развитие на събитията.

— Къде е корабът ти?

— Пети е огледал набързо острова, преди да отплава оттук и ни доведе до едно закътано пристанище, където аз и хората ми чакаме да отведем теб и неговата годеница.

— Та след като заговорихме за това, господарю… — започна Пети.

Джордан му махна с ръка да тръгва.

— Да, върви и я намери. Но побързай, преди да са открили кораба ни. Ще те чакаме със Сара тук.

Това е добре, помисли си тя, докато Пети се отдалечаваше. Трябваше да остане за малко насаме с Джордан без намесата на Пети.

Той отново обърна мрачното си лице към нея.

— Знам, че искаш да спасим и другите жени, Сара, но първо исках да съм сигурен, че ти си в безопасност. Щом Пети се върне с годеницата си, можем да се качим на „Дифайънт“.

Тя го погледна изненадано. Корабът „Дифайънт“ беше гордостта на неговата флота. Тя не можеше да повярва, че е рискувал да тръгне с него заради нея.

— Можех да доведа цялата си флота тук — продължи той, — но знаех, че ако направя това, репутацията ти ще бъде опетнена завинаги. Затова платих на капитана на „Частити“ да излъже за случилото се по време на пиратското нападение и реших, че е най-добре да дойда с мой кораб, за да не избухне после скандал.

— Но, Джордан…

— Не се безпокой — продължи той, сякаш не бе казала нищо. — Имам достатъчно хора и оръдия, за да унищожа това пиратско гнездо. Можем да потопим „Сатир“, преди пиратите дори да разберат какво става. А след това можем…

— Не! Не трябва да правиш това!

Той я погледна, като че е обезумяла, после лицето му се промени.

— О, да, бях забравил. Пети ми каза, че жените спели на кораба. В такъв случай лесно ще можем да изтеглим „Сатир“ в морето, преди да ги нападнем. Имам достатъчно хора…

— Джордан, моля те! Не можеш да правиш такива неща!

— А защо не?

Тя кършеше ръце и търсеше начин да му каже истината.

— Защото няма да ти позволя това. Не мога да ти разреша да направиш нещо на Гидиън.

— Гидиън ли? — повтори той, а очите му засвяткаха като стоманени остриета под слабите слънчеви лъчи, проникващи през дърветата. — Да не би случайно да говориш за капитан Хорн? Пирата-лорд? Мъжът, който напада и тормози корабите по английските морета през последното десетилетие? Някакъв безскрупулен престъпник, който…

— Той не е безскрупулен! И не е престъпник. Вече не е.

— Сигурно смяташ така, защото твърдял, че ще се засели на този остров ли? Пети ми разказа всичко за този човек и, изглежда, се възхищава от него като последен глупак. Но аз няма да се оставя да ме заслепят някакви романтични легенди за пиратството, Сара. Виждам го такъв, какъвто е.

— Но той не е такъв, за каквото го мислиш! Не е онова… ужасно същество, за каквото го представят вестниците. Той е умен, внимателен и…

— И отвлича жени за развлечение!

Тя преглътна мъчително. Беше трудно да обори последното му твърдение.

— Не е за развлечение. Вярно е, че ни отвлече. Постъпката му беше глупава, но ако ми дадеш достатъчно време да остана с него, ще го убедя да освободи онези жени, които искат да напуснат острова.

— Да ти дам достатъчно време ли? — Той я хвана за раменете. — Сара, той не е от онези милозливи старци от съвета на флотата, които можеш да убедиш със сладките си приказки да направят онова, което искаш. Той е закоравял престъпник!

— Ти не го познаваш!

— А ти познаваш ли го? — Той присви очи, докато гледаше простите й дрехи и босите й крака. — И колко добре познаваш този пират?

Като правеше усилия да не се изчерви, тя обърна лицето си настрани.

— Достатъчно добре. И го обичам, Джордан. Той ми предложи да се омъжа за него и аз приех. Ще се оженим вдругиден.

— Само през трупа ми! — избухна той. — Ако си въобразяваш дори за минута, че ще гледам безучастно и ще те оставя да направиш такава грешка…

Тя отново обърна очи към него.

— Това не е грешка! Напълно съзнавам какво правя!

— Да, също както знаеше какво правиш, когато беше хлътнала по онзи проклет полковник Тейлър!

Тя се дръпна рязко от него.

— Как можеш… как… — Тя спря и си пое въздух няколко пъти, за да овладее гнева си. — Как смееш да ги сравняваш двамата! Полковник Тейлър искаше моята зестра. А Гидиън не иска нищо от мен, освен любовта ми.

Джордан потърка опакото на свитата си в юмрук ръка като че искаше да я стовари върху нечие лице. Вероятно върху това на Гидиън.

— Чуй се само какво говориш, Сара. Защитаваш човек, който мрази английските благородници още откакто е започнал да плава по море. Знаеш ли колко много англичани е обрал? Колко жени е изнасилил и колко…

— Той никога не би обладал жена, освен ако тя не е съгласна — измърмори тя. После цялата се изчерви и отклони погледа си. Дявол да го вземе, не трябваше да казва това нито на Джордан, нито на когото и да е било друг. — Аз… исках да кажа…

— Искаш да кажеш, че те е прелъстил — извика той гневно. После пъхна ръката си в горния джоб на сакото си и извади един пистолет. — Сега се налага да го убия!

Тя се хвърли към него и започна да дърпа с всички сили ръката му.

— Ако падне дори косъм от главата му, няма никога да ти простя!

— Да, това много ще ме затрогне! — изръмжа той, като се опитваше да я отблъсне от себе си. — Къде е сега този проклетник?

— Да не си посмял! Иначе… ще те издам на пиратите, преди да можеш да напуснеш този остров! Кълна се в това!

Хората на Гидиън нямаше да направят нищо на Джордан, ако тя не им позволеше. Те бяха започнали да й се доверяват, а дори и да я уважават.

Но за Гидиън не беше толкова сигурна. Ако той сметнеше дори за миг, че Джордан е дошъл да я вземе, щеше да го окове във вериги. Трябваше да направи всичко възможно, за да не се срещнат двамата мъже. Джордан я изгледа с отворена уста.

— Да ме издадеш на пиратите ли? Нима би направила такова нещо?

— Не мога да ти позволя да го нараниш, не разбираш ли? Няма да допусна да доведеш хората си тук и да разрушиш Атлантис. Не ти ли е ясно? Той се е превърнал сега в нещо като град, където хората живеят, работят и имат семейства. Не можеш просто да докараш твоите оръдия и да изравниш всичко със земята. Няма да допусна това!

— Толкова ли е ценно всичко това за теб?

— Това място е всичко за мен — каза тя спокойно и съвсем сериозно.

Той отклони погледа си от нея и прибра пистолета в джоба си.

— Много добре. Ще направя каквото искаш.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво значи „каквото искам“?

— Няма да докарам оръдията си тук. Ще отплавам обратно, без дори пиратите да разберат, че съм идвал. — Той я изгледа с пронизващ поглед. — Но само при едно условие.

— Условие ли?

— Да дойдеш с мен.

Нещо я жегна силно под лъжичката. Трябваше да очаква това. Джордан винаги беше готов да направи каквото е нужно, за да я опази, дори ако се наложи да използва и принуда.

— Имай предвид — добави той, като видя изражението на лицето й, — че моите хора получиха нареждане да нападнат, ако не се върна на „Дифайънт“ до дванадесет часа на обяд. А аз няма да замина, ако ти не тръгнеш с мене, дори ако заради това ще трябва да гледам оттук как унищожават острова.

Хладни тръпки я побиха.

— Джордан, не искай това от мен. Тук има някои жени, които искат да си отидат и наистина трябва да ги вземеш, но аз…

— Интересуваш ме само ти, Сара. Няма да мръдна оттук без тебе.

— Не искам да заминавам! Не чу ли какво ти казах?

— Чух. Но вярвам, че не го мислиш сериозно. — Гласът му прозвуча помирително. — Войниците познават това явление. Случва се с хората, когато са в плен. Откъснат ли ги от обществото, те губят перспектива и като че започват да проявяват разбиране и да гласуват доверие на своите похитители. Но след като ги спасят, разбират, че не са били съвсем нормални през този период.

— Не са били съвсем нормални ли? Как мога да те накарам да разбереш? Аз съм напълно нормална. И знам какво върша.

— Докажи ми го тогава. Ела с мен в Англия, Сара. Остави тези негодници в тяхната колония. — Той сложи ръце на хълбоците си. — И ако след няколко седмици изпитваш същите чувства както сега, ще те върна обратно тук.

— Не, няма да ме върнеш. Познавам те, Джордан. Дори когато си грешил, ти никога не си си признавал. Ще ме отведеш оттук, а после ще започнеш да намираш извинения защо не можеш да ме върнеш. — Тя го гледаше с умоляващ поглед. — Ако ме насилиш да замина с тебе сега, това ще ме съсипе, чуваш ли? И ще те намразя. Уверена съм в това.

Думите й го накараха да трепне, но само за секунда. После лицето му отново стана непреклонно.

— По-добре да ме мразиш сега, отколкото после да съжаляваш, че си останала тук. Ако не дойдеш с мене, уверявам те, че ще пленя всички тези пирати и ще ги върна в Англия заедно с жените. Имам достатъчно хора и оръжия да го направя.

Тя потрепери при мисълта какви опустошения могат да нанесат на острова неговите хора с техните оръдия. Но как можеше да го спре? И как да го накара да разбере, че тя наистина знае какво прави?

Внезапно изшумоляване на клоните под тях стресна и двамата. Пети идваше откъм дърветата и водеше Ан за ръка.

— А, ето ви! — измърмори Джордан. — Крайно време беше. Трябва да тръгваме.

Пети погледна към Ан, после се изпъчи.

— Аз и Ан ще останем тук. Няма да се върнем в Англия с вас, господарю.

Джордан сви ръцете си в юмруци.

— Да не сте полудели всички тук? Какво ви е направил този пират, омагьосал ли ви е?

— Аз не мога да се върна в Англия, милорд — прошепна Ан, като гледаше Джордан със страхопочитание. — Там веднага ще ме изпратят пак в Нов Южен Уелс. Или ще трябва да се крия до края на живота си от съдията. А Пети не иска да поеме такъв риск. — Тя погледна влюбено към своя любим. — Той предпочита да остане с мене тук, отколкото да замине в Англия без мене.

— Слушайте какво, госпожице Морис — заговори Джордан, — сигурен съм, че мога да поговоря с някои хора и ви уверявам, че няма да се наложи да ви депортират отново.

— Не е само заради това, милорд — намеси се Пети. — Тук е… наистина хубаво място. Последния път останах само един ден, но и то беше достатъчно, за да разбера, че ще си създадем хубав дом. Мене нищо не ме очаква в Англия. Томи не се нуждае от мене. Той си има свое семейство. Ако се върна там, ще трябва да плавам по моретата доста години, за да събера пари за една малка къщичка, а и повечето време ще живеем разделени с Ан. А тук не се боя, че ще работя малко по-тежка работа, защото ще мога да имам всичко, което пожелая. — Той погледна Ан с обожание. — Всичко!

— А какво мислиш, че ще направи пиратският капитан, като те открие тук, след като ние заминем? — попита Джордан заядливо.

Очите на Пети се разшириха от ужас.

— Честно казано, милорд, не знам. Но той е разумен човек. Като му обясня, че е трябвало да изпълня дълга си към госпожица Уилис, той ще ме разбере.

Сара не беше толкова уверена в това, но нямаше желание да охлажда ентусиазма на Пети.

— Видя ли за какво ти говорех, Джордан? — запита Сара троснато. — Дори твоят слуга не иска да напусне Атлантис.

— Атлантис! — изсумтя Джордан. — Ама че име за такава пиратска бърлога! Гърците щяха да се обърнат в гробовете си, ако можеха да чуят това. — После той погледна Пети. — Тогава остани. Само се надявам, че ще доживееш до утре сутринта, за да се наслаждаваш на този остров. — След това се обърна към доведената си сестра. — Но ти, скъпа моя, ще дойдеш с мене. Иначе се кълна, че ще открия тоя твой проклет пиратски капитан и ще отделя чаровната му глава от предателското му тяло!

Тя се вгледа в лицето на доведения си брат и сърцето й изтръпна от ужас. Ако не заминеше, той щеше да убие Гидиън или щеше да го отведе като пленник, а то бе все едно, че го убива. А да не говорим и за това как хората, на Джордан можеха да съсипят острова и неговите обитатели.

— Ако тръгна с тебе сега, ще се закълнеш ли, че ще заминем, без да закачаш никой тук? Кълнеш ли се, че няма да кажеш на никого за това място? — Това не бе идеалното разрешение, но беше най-доброто при сегашните обстоятелства. Идването на Пети тук беше като отварянето на кутията на Пандора, а сега Сара не беше в състояние да върне назад развитието на нещата.

— Мога да забраня на хората си да казват къде се намира островът — измърмори той.

Тя го погледна настоятелно.

— Ако лорд Блекмор не може да направи това, не знам кой друг би могъл.

— Сара, злоупотребяваш с търпението ми…

— Неговите хора не знаят кой живее на този остров, госпожице — намеси се Пети, а това накара Джордан да го изгледа навъсено. — Негова светлост лордът не им каза къде отиват, преди да стигнем до островите Кабо Верде, защото не искаше после да разпространят някоя, скандална история, свързана с вас. Затова продължи да си мълчи и след това, за да не би някой от тях да реши да напусне кораба в Сантяго от страх да не се срещне с Пирата-лорд. Повечето моряци се боят до смърт от капитан Хорн.

— Добре, да си остане тогава така. — Тя почувства голямо облекчение. Ако Пети казваше истината, може би поне щеше да предотврати идването на други хора тук, които по-късно да заловят и убият пиратите. Тя погледна брат си и кръстоса ръце на гърдите си. — Няма да дойда с тебе, докато не се закълнеш, че няма да унищожиш острова и няма да споменаваш нищо за него, особено пред твоите хора.

Джордан я загледа изпитателно.

— Ако го направя, ще се върнеш ли в Англия? И ще забравиш ли за тази глупост?

— Ще се върна в Англия, но няма да забравя абсолютно нищо. И съм твърдо решила да приема предложението ти да ме върнеш обратно тук, след като те убедя, че моите чувства няма да се променят.

— Дяволите да го вземат, Сара…

— Това са моите условия, Джордан. Приемаш ли ги? Той отклони очи и се загледа през дърветата към осветения от слънцето прибой. После погледна пак към нея.

— Да, ще обещая всичко, само и само да те измъкна от този проклет остров.

— Трябва да ми дадеш джентълменската си дума за това, чуваш ли? Не искам после да подметнеш уж случайно пред твоите приятели от флотата къде се намира тази пиратска „бърлога“.

— Ти си страшно упорита жена, знаеш ли?

— Научила съм го от тебе.

Той въздъхна и прокара пръсти през кестенявите си коси.

— Вероятно си права. Добре, кълна се в честта си, че няма да разкрия къде се намира островът. Можем ли да тръгваме вече?

— А какво ще правим с другите жени? С тези, които не искат да останат тук?

— Аз пък мислех, че всички са щастливи в твоя рай — отговори той саркастично.

Тя сведе очи надолу.

— Някои от жените… не са годни да живеят тук. Не можем ли да ги вземем с нас?

— Не, освен ако искаш да уведомиш пиратите за нашето присъствие тук. Имахме късмет, че те заварихме сама. Достатъчно е само една от жените да ги предупреди. Тогава ще ме пленят, а моите хора ще нападнат острова. — Той заговори по-тихо. — Е, разбира се, ако ми позволиш да доведа моите хора на острова, можем лесно да спасим жените… Сърцето й подскочи от страх.

— В никой случай!

— Да тръгваме тогава. Да напуснем вече това проклето място.

— Един момент. — Тя се обърна към Ан. — Кажи на жените, че ще се върна заради тях. И тогава всяка, която пожелае, ще може да си отиде. — Тя свали медальона от шията си, подържа го една минута, после го целуна и го даде на Ан. — Предай това на Гидиън. Кажи му, че ще се върна и тогава ще си взема медальона. Кажи му го на всяка цена, разбра ли?

— Сара — обади се Джордан, — той беше на майка ти.

— Точно заради това. — Бучка заседна в гърлото й, но тя я преглътна. Скоро щеше да си го вземе обратно. Тя беше сигурна в това. — Той знаеше какво означава този медальон за мене и че никога не бих го оставила просто така. Не мога да измисля друг начин да го успокоя, че ще се върна.

Колко ненавременно беше това заминаване, след като наскоро бяха разговаряли за предателството на майка му. Нейното потайно измъкване оттук щеше да го съсипе. А може би той никога нямаше да й прости и като си представи това, тя едва не избухна в ридания.

Сара смяташе да каже на Пети да предаде на Гидиън, че не е заминала по собствено желание. Но после се отказа. Не, не биваше, защото ако Гидиън разбереше, че са я принудили да замине, нищо нямаше да го спре да я последва в Англия. А тя не можеше да допусне това. Той трябваше да смята, че си е отишла по своя воля.

— Кажи на Гидиън, че ще се върна на всяка цена, но не му казвай нито дума за споразумението ни с Джордан, чуваш ли? Иначе той ще тръгне след мене за Англия, а там ще го обесят, както и всички други, които заминат с него. Закълни се, че няма да му кажеш истината защо съм заминала. Закълнете се и двамата.

След кратко колебание Пети кимна с глава. После Ан го последва.

Сърцето на Сара се сви от мъка. Като ги накара да се закълнат, тя знаеше, че Гидиън сигурно ще страда много. Но предпочиташе той да се измъчва известно време, отколкото да го арестуват, щом навлезе в английски води. В Англия неговата присъда щеше да бъде кратка, жестока и безпощадна. Тя не можеше да понесе дори мисълта за това.

— Хайде, Сара — настоя Джордан нетърпеливо. — Наредих на моите хора да нападнат острова, ако не се върна на „Дифайънт“ до дванадесет часа на обяд.

— Добре. — Тя прегърна Ан, после Пети. — Ще се върна! — обърна се тя и към двамата с насълзени очи. — Това може да стане и след месеци, но ще се върна на Атлантис при първа възможност.

След като тя тръгна, Джордан я изгледа гневно.

— Държиш се така, като че те водя на екзекуция, а не като че се връщаш при семейството си в истинския си дом.

— При семейството си ли? Винаги съм смятала, че ти си моето семейство, Джордан. — Тя гледаше напред с безразличен поглед и почти не забелязваше накъде вървяха. — Но сега… започвам да те смятам за свой тъмничар. И се боя, че това ще продължи до деня, в който ме върнеш обратно тук.

За пръв път брат й прояви благоразумие да не отговори.