Пиратска целувка

Глава 17

Сара стоеше в трюма на „Сатир“ и записваше какви дрехи са успели да вземат жените от „Частити“. Очакваха останалите пирати да се върнат на другия ден и тя искаше да бъде готова за раздаването на дрехите, които ще донесат. Едва когато потърка очите си, тя разбра, че светлината в трюма започва да отслабва. Бе дошла тук рано следобед по времето, когато повечето от жените избягваха да стоят в трюма заради горещината. Скоро щеше да й се наложи да запали лампа.

Изведнъж тя чу, че капакът на трюма се отваря и някой започва да слиза по стълбите. И се вцепени. Вероятно беше някоя от жените, но тя почувства, че сърцето й се сви от надежда, и страх, че може да е Гидиън.

Той я избягваше от онази нощ в каютата и се държеше с нея като с болна от някаква опасна заразна болест. Винаги когато се опиташе да говори с него по даден въпрос във връзка с жените, той й отвръщаше нехайно и продължаваше работата си.

Макар че неговото поведение я нараняваше, тя си казваше, че така е по-добре. Ако Пети успееше да избяга, тя скоро щеше да напусне това място и трябваше да си отиде неопетнена, както беше дошла тук. Но при условие, че намереше начин да убеди Гидиън да не насилва жените при избора им на съпрузи. Утре те трябваше да съобщят за кого ще се омъжат, а тя още не беше измислила начин как да предотврати това, за да даде на Пети достатъчно време да се върне заедно с Джордан.

В този момент краката на човека, който слизаше по стълбите се показаха през перилата на стъпалата. Вече ме сигурна, че не е Гидиън. Той не носеше пола. Не, това беше Ан Морис и докато слизаше надолу, Сара обезпокоена видя, че тя плаче.

Щом я съзря, Ан се втурна към нея и нови сълзи потекоха по лицето й.

— О, госпожице Уилис, какво да правя? Как да изтърпя това?

Сара прегърна дребната женичка.

— Хайде, хайде, скъпа, какво има? За Пети ли ти е мъчно?

Тя разпитва Ан известно време, за да открие какво не е наред, но след като разбра, Сара още повече се разтревожи. Един от пиратите ухажвал Ан и тя се боеше, че на другия ден ще я принудят да се омъжи за него.

— Той е много мил, т… така поне ми изглежда — заговори тя накъсано, докато плачеше, — но… но… — После избухна в силни ридания.

— Но не е Пети — прошепна Сара.

Ан кимна с глава и се разплака още по-силно.

— Няма да допусна да се омъжиш за непознат! — зарече се Сара, като я притисна по-силно към себе си. После се загледа разсеяно. — Този смешен план на Гидиън да насели острова отива твърде далеч. Няма да го оставя да продължава така.

Като бършеше сълзите си с малките си юмруци, Ан запита:

— А какво ще направите?

— Ще видиш! — Сара тръгна бързо към стълбите. Беше време да си поговорят пак с Гидиън за тази глупост. Трябваше да го накара да разбере, че не може просто така да раздава жени на мъжете, като че са крадена стока. Тя нямаше да допусне това!

Когато двете с Ан слязоха от кораба, не се наложи да ходят далече, за да търсят Гидиън. Той разговаряше нещо с Барнаби и Сайлъс пред колибата си. Но когато тя застана пред тях, те прекъснаха разговора си.

— Какво искаш? — попита Гидиън навъсено, а по лицето му се четеше нетърпение.

Като изправи рамене, Сара срещна сърдития му поглед и също се намръщи.

— Престани с тази лудост да караш жените насила да си избират съпрузи. Не е ли достатъчно, че ти и твоите мъже ни докарахте тук насила? Трябва ли постоянно да тормозиш жените, като ги караш да се омъжват за хора, които почти не познават?

— Те имат избор.

Тя изсумтя.

— О, да, прословутият им избор! Трябва да си изберат съпруг или ти ще им го избереш! Но не могат да останат неомъжени, нали?

— Наистина ли някоя от тях иска да се лиши от съпруг, Сара?

Като се обърна към Ан, която нервно кършеше ръце зад нея, Сара издърпа младата жена напред.

— Някои жени искат точно това. Ан например. Тя… е оставила любимия си в Англия. И не е готова да прехвърли чувствата си към някой друг мъж.

— Оставила е любимия си в Англия ли? — повтори Гидиън саркастично. — Наистина ли? Или наскоро го е загубила, след като той отплава оттук и я изостави преди три дни?

Ан избухна в сълзи и избяга, а Сара се обърна към. Гидиън и го погледна с укор.

— Видя ли какво направи сега! За нейна изненада Сайлъс погледна Гидиън с неодобрение, после смукна дълбоко от лулата си.

— Не трябваше да казваш това, капитане. Това момиче е чувствително.

Барнаби опули очи и възкликна:

— Луиза толкова е размекнала Сайлъс, че почти не мога да го позная.

— Я престанете и двамата! — заповяда Гидиън, преди да насочи вниманието си отново към Сара. — Няма да променя решението си по този въпрос, Сара. Съжалявам, че Ан не е доволна, но не мислиш ли, че ще бъде по-добре да има мъж и деца, отколкото да въздиша по някакъв „любим“, който вероятно е забравил вече за нея?

— Да, точно това би казал един мъж! — Като скръсти ръце на гърдите си, Сара го погледна предизвикателно. — Пък и Ан не е единствената, която иска това, Гидиън. Някои от другите жени също не желаят да се омъжват за мъже, които почти не познават. Защо не им дадеш повече време?

— Време за какво? За да можеш ти да ги убедиш, че биха били по-щастливи като слугини в онзи забравен от Бога Нов Южен Уелс ли?

— За да се подготвят да бъдат добри съпруги. Нещастните жени не стават добри съпруги, независимо дали разбираш това, или не.

Внезапно вдъхновение я обзе. Той все говореше как ще превърнат Атлантис в чудесна общност, място, с което всички ще могат да се гордеят. А имаха нужна от жените за това, нали?

— Е, разбира се, твоите приятели може да не ги е грижа дали съпругите им са щастливи. Стига им да имат партньорки в леглото, предполагам, и не ги интересува дали ще участват в преобразуването на Атлантис или не.

Гидиън се намръщи и й хвърли убийствен поглед, като осъзна смисъла на думите й.

— Знаеш много добре, че ги интересува.

Тя повдигна рамене.

— Но не и всички мъже тук. Пък и защо жените ще се претрепват от работа да направят това място по-добро, като знаят, че не им се разрешават никакви свободи? Ще ги насилят да си изберат за съпрузи мъже, които цял живот са били престъпници, а сега изведнъж са решили да водят порядъчен живот. И въпреки това за тях изобщо не е важно какво мислят или чувстват жените. Единственото, което ги интересува, е да задоволяват физиологичните си нужди.

Дори Сайлъс се наежи при тези думи, а очите на Гидиън блеснаха гневно и той изсъска тихо:

— Прекаляваш, Сара!

Тя отвори уста да му възрази, когато някакъв глас прекъсна създалото се напрежение.

— Пожар! — извика някакъв мъж. Те се обърнаха и видяха един от пиратите, който тичаше откъм брега и изпод краката му летяха пръски. — Пожар в кухнята!

Сара и Гидиън се обърнаха назад едновременно. Сара първа видя тънката, сива струйка дим, която се издигаше в сумрака.

— По дяволите! — изруга Гидиън и като се обърна към Барнаби и Сайлъс, нареди на първия си помощник да събере мъжете. — Върви на борда на „Сатир“ и донеси всички кофи, които можете да намерите. И бързайте! Ако пожарът се разпространи към другите покриви, няма да можем да го изгасим.

Барнаби тръгна да изпълнява заповедта, а Гидиън започна да дава нареждания на другите мъже. Неколцина пирати и няколко жени вече идваха откъм брега и Сара, Гидиън и Сайлъс ги поведоха към кухнята тичешком. Сара чу близо до себе си тихата молитва на Сайлъс:

— Моля те, Господи, не допускай Луиза да е била в кухнята. Навсякъде другаде, но не и там. — Той оглеждаше крайбрежието, докато подтичваше, а лицето му бе страшно разстроено.

Като стигнаха до кухнята, видяха, че тя цялата е в пламъци.

— Луиза! — провикна се Сайлъс. Той се втурна към кухненската врата, но Гидиън го спря.

— Не можеш да влезеш, бе човек! Там е истинска пещ! Изведнъж Луиза се появи зад него и се хвърли в обятията му.

— Добре съм, Сайлъс, уверявам те — каза тя с приглушен глас, облегната на гърдите му, а той я притискаше силно и благодареше гласно на Бога, че я е спасил. — Не бях в кухнята, когато пожарът е започнал.

— Трябва да го потушим, преди да се разпространи и върху останалите колиби — нареди Гидиън.

— Много е късно за това — отвърна Сайлъс, като посочи една от съседните къщи и лицето му помръкна. Някаква искра от горящата кухня беше прехвръкнала и бе подпалила покрива й. — Времето беше много сухо тази седмица и всички колиби ще пламнат като слама.

— Къде се бавят тези загубени мъже с кофите? — запита Гидиън и изруга, докато гледаше към брега.

Сара проследи погледа му и забеляза чаршафите, които жените бяха прострели навън, за да съхнат днес следобед. Много от жените вече се щураха около кухнята и кършеха ръце.

— Жени! Вървете при онези чаршафи там, натопете ги във вода и ги донесете тук! И побързайте!

Гидиън погледна Сара одобрително.

— Добра идея. Може да ги използваме, за да гасим с тях пламъците. — Като свали ризата си и се запъти към океана, той нареди на останалите мъже: — Помогнете на жените! Трябва да потушим пожара, преди да се е разраснал!

Ан излезе от тълпата зад Сара, а по лицето й личеше, че е страшно угрижена.

— Какво да правим с децата, госпожице? Какво да ги нравим?

— Заведи ги на кораба и ги дръж там, докато се оправим с пламъците.

Ан веднага тръгна да събира децата като кокошка, която кътка пилците си. След това нямаше възможност за повече разговори. Всички бяха много заети да пълнят с морска вода съдовете, които успяваха да намерят, и да заливат пламъците или използваха мокрите чаршафи, за да гасят горящите покриви. За съжаление, тръстиките върху тях бяха много сухи и твърде високи, за да ги стигнат. Жените успяваха да покрият само долните краища с чаршафите, но не можеха да достигнат по-високите части. И въпреки че мъжете бяха по-високи, дори и те не можеха да плискат водата толкова нависоко, че да залеят покривите. Нямаше и достатъчно мъже, тъй като най-малко една трета от пиратската компания беше все още в Сан Николао.

Вече няколко часа се бореха с пожара, но десет колиби бяха в пламъци, а кухнята беше вече изгоряла до основи. Макар че всички мускули я боляха, Сара вдигна един куп чаршафи и тръгна към брега.

Гидиън я хвана за ръката.

— Недей! Няма смисъл.

Тя го погледна. Лицето му бе изцапано със сажди, а в очите му гореше някакъв болезнен пламък. Пълното отчаяние, което го бе обзело, я изпълни с болка. Той гледаше пожара с невярващи очи, а това накара сърцето й да се свие мъчително.

— Може би, ако… — заговори тя.

— Не! Много е късно.

— А какво ще стане с останалата част от острова? Нищо няма да остане от него.

Болка сгърчи чертите на лицето му, преди да може да се овладее.

— Не мисля, че гората ще пламне. Колибите са доста далеч от дърветата. Пък и зеленината е буйна и няма да гори добре. Но с колибите е свършено. Трябва да се примирим с това. По-добре да идем на кораба и да се отдалечим в морето, преди и той да пламне.

Неговото примирение я накара да се разтрепери.

— Не можеш да оставиш всичко да изгори! — изкрещя Сара, докато другите жени се трупаха около нея.

— Той е прав, бе момиче! — намеси се Сайлъс. После застана до Гидиън. Кестенявата му брада беше посивяла от пепелта и пот се стичаше от зачервеното му чело. — Не можем да потушим пожара. Трябва да го оставим да догори и да се молим да не се разпростре из целия остров.

— Може би ако залеем с вода останалите колиби… — заговори Сара.

— Като че някоя от вас я е грижа какво ще стане нашите къщи! — избухна Барнаби до нея. Той се беше борил храбро и сега елегантните му дрехи бяха мокри от водата и изцапани със сажди. — Някоя от вас, жените, е предизвикала пожара и трябва да разберем коя е. Луиза?

— Не я закачай! — изръмжа Сайлъс и покровителствено придърпа Луиза до себе си. — Момичето не е направило нищо!

— Може да е била Ан — промърмори злобно Барнаби. — Не я видях никъде. Тя беше ядосана, че трябва да си избере съпруг. И може да е решила да съсипе собствеността на враговете си.

Мъжете наоколо започнаха да роптаят, а очите им се изпълниха с враждебност.

— Не говори глупости! — възрази Сара и приглади косата си назад с изцапаната си ръка. — Ан не може да направи такова нещо!

Барнаби съвсем не беше убеден в това и погледа Сара ядосано.

— Както и да е, но все пак някоя от твоите проклети каторжнички го е направила. Никога досега не е избухвал пожар на този остров. Някоя от жените ти е подпалила нашата кухня, а вероятно ти си я насъскала за това!

— Млъкни, Барнаби! — извика Гидиън и се намръщи. — Не е важно кой го е направил. Има по-сериозни неща, за които да се тревожим…

— Капитане! — прекъсна ги един момчешки глас. Насъбралата се тълпа се раздели, за да пропусне юношата. Беше каютният помощник на Гидиън. Лицето му беше пребледняло, а очите му бяха пълни със сълзи. — Аз съм виновен, господине. Господин Кент ме извика навън да му помогна да събере дърва и аз… забравих да загася печката. Пържех бекон в… в тигана и мислех, че съм го поместил настрани…

— Няма значение, моето момче — каза Гидиън нежно и разчорли косата му с ръка. — Важното е, че си достатъчно смел да си признаеш.

Той изгледа мрачно Барнаби и останалите мъже.

— Не е нужно да се отправят напразни обвинения. По-добре да извадим всички ценни неща от колибите и да спасим „Сатир“.

Мъжете пребледняха. Явно, че никой от тях не се беше сетил за кораба и начаса обърнаха към него разтревожени очи. Сара също погледна натам. Дори и тя знаеше, че брезентовите платна горят много лесно.

— Иди и кажи на мъжете да извадят останалите неща от колибите, Сайлъс — нареди Гидиън. — После ги пренесете на кораба. — След това се обърна към Сара. — Събери жените и ги отведи на кораба. И намери Ан.

— Тя е вече на борда. Изпратих я с децата, когато пожарът започна.

— Слава Богу! Въобще не помислих за децата.

Той прокара уморено пръсти през косата си.

— Време е и ние, останалите, да идем при тях. Не знаем колко дълго ще бушува пожарът и докъде ще се разпростре, докато затихне напълно.

— Но, Гидиън, не можем да оставим всичко да изгори!

— Направи, каквото ти казах, Сара! — извика той гневно. Но като видя как тя се сви плахо, добави по-спокойно: — Понякога човек трябва да признае, когато е загубил. Изглежда, че майката природа иззе контрола от нашите ръце. Сега ни остава само да се молим пожарът да не завладее и целия остров.