Пиратска целувка

Глава 2

Седмица след разговора със своя доведен брат Сара стоеше на палубата на „Частити“ и се любуваше на още спящия океан. В ранното утро безкрайната шир приличаше на сребрист килим. Истинско чудо, за чието съществуване нямаше и да подозира, ако преди два дни не бе напуснала устието на Темза.

През първия ден имаше усещането, че корабът се носи на крилете на някакъв огнедишащ дракон. Дъхът му изпълваше пространството със ситна мъгла от пръски и брулеше лицата на хората с бръснещ вятър, а тримачтовата фрегата се подмяташе на гърба му като отбрулен лист.

Днес обаче митичното чудовище се бе укротило и теглеше кораба по гладката повърхност плавно като шейна. Тя вдъхна дълбоко соления въздух, толкова различен на вкус от тежката миризма на лондонската мъгла. Слава Богу, не се разболя от морска болест, която измъчваше някои от жените. Сякаш бе родена да кръстосва океаните.

— Прекрасен ден, нали, госпожице? — чу зад себе си мъжки глас и се обърна. Един от моряците стоеше облегнат на перилата. Беше го забелязала още щом се качиха на кораба. Наблюдаваше я, сякаш я преценяваше. В него имаше нещо познато, но Сара не можеше да разбере какво е то. Този мъж не приличаше на нито един от нейните познати. Жилав, на около тридесет години, с големи уши и кльощави крайници, той изглеждаше напълно безобиден, въпреки че интересът, който проявяваше към нея, започваше да я притеснява. Ето и сега бе застанал прекалено близо.

— Прекрасен, наистина — измърмори Сара и като се обърна отново към океана, направи няколко крачки встрани с надеждата, че нейното пренебрежение ще бъде правилно разбрано.

— Ти ще учиш онези, каторжничките, нали? — Натрапникът очевидно не бе разбрал колко е нежелана компанията му и се приближи още повече. — Казваш се госпожица Уилис, нали?

— Точно така. Тази сутрин започнахме училище.

Непознатият се наведе към нея и сърцето на Сара започна да бие до пръсване. Тя се огледа, но въпреки шумовете, които идваха от каютите, наоколо не се мяркаше жив човек. Къде бяха лекарят и жена му? Нямаше дори моряци, макар че на нито един от тях не би се доверила. Още първата нощ, докато се разхождаше с надеждата да й се доспи от чистия въздух, бе налетяла на един от тях, който се промъкваше към килиите на затворничките. Къде, за Бога, бяха капитанът и офицерите?

— Отдавна исках да си поговоря с тебе — започна той. Сара събра всичките си сили с намерение да го блъсне, но в този момент камбаната на кораба започна да бие, възвестявайки началото на следващата вахта. Тя се възползва от появата на мъжете, изкачили се на палубата, и тръгна забързано към салона. Кръвта й шумеше в ушите. Може би страховете на Джордан не бяха съвсем неоснователни? „Не ставай глупава! На кораба е пълно с хора! Нужно е само да не се разхождаш сама по палубите на разсъмване“ — мислеше тя, докато влизаше в каюткомпанията. Лесно бе да се каже. Нима можеше да стои с часове затворена в каютата си? И кой би желал да я придружава по време на разходките й на палубата? Сара огледа унило масата. Капитан Роджърс влезе и зае мястото си на противоположния край на масата. Деспотичен и грубоват мъж на петдесетина години, той едва ли би оставил управлението на кораба, за да прави компания на жената, която Дамският комитет бе качил на борда, за да му създава проблеми.

Офицерите също бяха твърде заети. Хирургът и жена му сигурно не биха отказали да се разхождат с нея, но тя предпочиташе самотата пред разговорите с тази двойка. Никога не бе виждала по-мрачно и неприветливо семейство. Постоянно говореха за някакви предзнаменования за приближаващи бури и корабокрушения. Лекарят вече бе успял да изплаши една от дъщерите на осъдените. Изпъкналото й чело говорело за престъпни наклонности! То доказвало, че няма да стане по-добра от майка си! Момичето се успокои, едва след като Сара й показа изпъкналото чело на собствената му жена. То се очертаваше ясно, независимо от грижливо подредените къдрици на бретона.

Готвачът небрежно побутна към нея купа със сварени овесени ядки. Ако Сара не бе я задържала, съдържанието й щеше да се разсипе по люлеещата се в такт с движението на кораба маса. Не, никакво ново приятелство нямаше да реши проблема й. Трябваше да се задоволи с работата си. Слава Богу, работа имаше достатъчно. Осем деца на училищна възраст, петдесет и една каторжнички и още тринадесет съвсем малки деца! Струваше й се, че всички, освен двете бебета, разбира се, имаха нужда от образование.

Един час по-късно тя слезе долу в отделението със затворническите килии, изпълнена с желание да започне веднага. Странно, но сред осъдените жени се чувстваше по-сигурна, отколкото сред моряците. Забравяше, че са престъпнички. Бяха разделени на осем групи. През нощта по две групи, заедно с децата, биваха затваряни във всяка от четирите килии, с размери три на четири метра, но през деня имаше сякаш повече свобода. Влизаха и излизаха от килиите, подреждаха вещите си, перяха. Приличаха на всички останали жени, особено ако човек не обръща внимание на татуировките, които се подаваха изпод грубите маншети на роклите. Какво би накарало една жена да рисува подобни неща върху кожата си? Вероятно същият стремеж, който в миналото е карал жените да носят огромни напудрени перуки и кринолини. Модата сред каторжничките очевидно бе не по-малко заразителна, отколкото сред всички останали хора.

В действителност татуировки имаха само най-закоравелите престъпнички, например обитателките на публичните домове, които бяха объркали професията си с джебчийство. Останалите — млекарки, продавачки, перачки, осъдени на заточение задето са посмели да откраднат я някоя паста, я някоя износена дреха от пералнята, едва ли биха позволили някой да ги „разкраси“ по този начин.

Корабът се залюля, тя залитна и едва успя да се хване за колоната, до която бе застанала. После, стиснала я с две ръце, бавно огледа жалкото женско множество. Бяха облечени в дрипи. Правилникът на кораба изглежда беше написан от малоумници. Тъй като вълната и плетивото разнасят болести, гласеше една от разпоредбите, на каторжниците не се разрешава да носят дрехи от такива материи. Поради тази абсурдна разпоредба бедните жени бяха облечени в тънки памучни рокли, които не предлагаха никаква защита срещу пронизващия вятър на Атлантическия океан. Дори и на децата не се позволяваше да носят нищо друго, освен памучно облекло.

Трябваше да се направи нещо и тази безумна разпоредба да бъде отменена. Тя беше взела със себе си пет евтини вълнени рокли. Две щяха да й бъдат съвсем достатъчни, макар че щеше да й се налага да пере всеки ден. От останалите можеше да ушие дрешки за децата. А колкото до жените, може би капитанът би склонил да сложи печка в помещенията, поне временно, докато приближат тропиците.

Това обаче не бе най-важното сега. Първо трябваше да открие своето малко училище. Тя пусна колоната и плесна с ръце, за да привлече към себе си вниманието на улисаните жени.

— Добро утро. Надявам се, че сте спали добре — усмихна се тя. Няколко от жените кимнаха и измърмориха нещо утвърдително. — Много от вас ме познават като една от дамите на госпожа Фрай, които ви посещаваха в Нюгейт. За онези от вас, които не са ме виждали досега, аз съм госпожица Сара Уилис, вашата учителка.

Жените започнаха да мърморят. Бяха ги предупредили, че ще ги обучат и идеята никак не им харесваше. След като недоволният ропот поутихна, една от тях пристъпи пред останалите. Ръцете и лицето й бяха изпръхнали и напукани от студа, но видът й бе самоуверен.

— Някои от нас познават буквите, могат да събират и изваждат. Нямаме нужда от обучение.

Сара не се обиди. Те бяха каторжнички. Животът им бе едно постоянно изпитание и подозрението им към нея беше естествено.

— Много добре — отвърна с усмивка тя. — Онези от вас, които са ходили на училище, ще ми помагат. Госпожице… Как се казвате?

Доброжелателният й тон смекчи атмосферата.

— Луиза Яроу — избърбори смутено жената, но после отметна назад неравно остриганата си коса и отново възвърна самонадеяния си вид. — Не съм сигурна, че искам да ви помагам.

— Както желаете, госпожице Яроу. Е, ще бъде срамно децата да не учат по време на цялото пътуване. Надявах се, че някой ще ги поеме, докато аз се занимавам с онези жени, които искат да продължат образованието си. Но щом никой не иска да помогне… — тя шумно въздъхна, — добре…

— Аз искам, госпожице — чу се глас от дъното на помещението.

Сара погледна натам. Една чернокоса жена се изправи и се хвана здраво за перилата, които опасваха стените, за да не залитне. Всъщност тя не беше момиче, а дребна жена, миловидна като кукла. Сара се усмихна окуражително и кимна.

— Как се казвате?

— Ан Морис. От Уелс съм.

Последното не се нуждаеше от уточняване. Силният уелски акцент показваше по-добре от всичко къде е родният й край. — Не познавам много добре английския правопис, но уелския го зная.

— За какво са ни притрябвали тези тъпотии? Забравихте ли закъде сме тръгнали? — прозвуча дрезгав женски глас. — Вярно, казва се Нов Южен Уелс, но това не значи, че там има уелсци!

Всички избухнаха в смях. Дребничката Ан се смути, с което още повече ги развесели. Сара ги огледа със строго изражение на лицето и плесна с ръце за тишина.

— Ан, ти ще ми помагаш въпреки всичко. Не е нужно да знаеш английския правопис. Ще се занимаваш с децата, докато аз уча жените. — Тя се престори, че не чува недоволния ропот. — Ти и децата ще учите заедно.

Друга жена сигурно би се обидила, че й поверяват деца, но Ан Морис се изчерви от радост и на лицето й разцъфна благодарна усмивка. Явно много обичаше деца и Сара реши да се възползва от това, за да я накара да учи.

— Дамите от клуба ни снабдиха с петдесет килограма плат и шивашки материали за ушиване на одеяла и покривки — обърна се към останалите тя. Враждебността им сякаш се бе стопила. — Всяка от вас ще получи материали. Можете да продадете това, което ушиете, и да запазите парите за себе си.

Това предложение бе посрещнато по-благосклонно. Парите, колкото и малко да бяха, щяха да им потрябват в непознатата земя, която трябваше да стане тяхна втора родина. Идеята да създадат работа на каторжничките се роди след многобройните оплаквания на екипажите, че безделието прави осъдените жени опасни. Нямаше нищо по-логично от това, но логиката беше нещо непознато за членовете на Адмиралтейството и госпожа Фрай трябваше дълго да ги убеждава, че каторжничките трябва да се занимават с нещо през дългите месеци на плаването. След като в крайна сметка получи одобрение, Дамският комитет се обърна към няколко текстилни фабрики с молба да дарят остатъците от платовете, които така или иначе ще бракуват. Иглите, конците и останалите материали дамите от комитета купиха със свои пари.

— Сега ще ви раздам материалите, но първо искам да разбера коя колко е учила в училище. Тези от вас, които могат да пишат, нека да вдигнат ръце. — Настъпи неловка тишина, нарушавана от търкането на подметки по пода. Никой не реагира. — Уверявам ви, че тази информация трябва само на мен и няма да съдя за никоя от вас по това дали може, или не може да пише — добави Сара.

Това малко ги поуспокои. Почти половината, включително и Луиза Яроу, вдигнаха ръце.

— А колко от вас могат да четат?

Половината свалиха ръцете си. „Значи около тринадесет жени все пак могат да пишат и около седем от тях могат и да четат“ — пресметна Сара. След кратко обсъждане тя убеди две от жените да помагат на Ан с децата, а останалите пет трябваше да се занимават с останалите жени, разделени на няколко групи.

Една от грамотните обаче отказа да се занимава с четене и писане. Казваше се Куини. Предпочитала да се занимава с други, „по-интересни“ неща. Тя вдигна полите си и се завъртя. Няколко от жените се изкикотиха. Ясно, помисли Сара. Госпожа Фрай я беше предупредила, че понякога моряците не са виновни за разгулния живот по корабите, превозващи каторжнички до островите. Някои от проститутките продължаваха да „упражняват професията си“ и на кораба. Това не биваше да става. Достатъчно бе една да започне и моряците щяха да принудят всички останали да им се предлагат. Нейната цел беше да накара тези жени да осъзнаят собствената си стойност, да събуди у тях самоуважение и самоувереност. Жалко, че не можеше да обясни всичко това на Куини! Сара реши да подходи по друг начин.

— Е, добре, Куини. Щом не можеш да преподаваш, прави нещо друго. Аз търся способни жени за тази работа. Щом не можеш, няма защо да заемаш мястото на някоя друга, която иска да учи и да се усъвършенства.

Разнесе се подигравателно шушукане.

— Виж к’во, не съм ти казала, че не мога… казвам само, че… — опита се да обясни Куини.

— Аз ще поема ученичките й — прекъсна я госпожица Яроу. Изненадана, Сара й хвърли въпросителен поглед, на който наперената жена отвърна с гордо вдигната брадичка. — Аз не се интересувам от други занимания, поне не от онези, които интересуват Куини. Няма да позволя на нито един от тези мъжаги да ме пипа с мръсните си ръце.

Решимостта в тези думи накара Сара да се замисли. Опита се да си спомни какво бе записано за Луиза Яроу в списъка на каторжничките. За какво беше осъдена? О, да, разбира се. Била гувернантка на дъщерите на дук Дорчестър. Една нощ ударила най-големия му син и едва не го убила. Последвала присъда от четиринадесет години каторга.

След ядните думи на Луиза в помещението се възцари тишина. Сара не знаеше какво да отговори. Внезапно сред тълпата се открои тих глас.

— Да ме извиняваш, Луиза, но едва ли ще имаме някакъв избор, когато стигнем в Нов Южен Уелс. — Беше Ан Морис. Лицето й бе помръкнало. — Разказвали са ми какво правят с жените там. Мъжете са много, пълно е с мъже. Такива като нас ги изпращат да обслужват колонизаторите. Всички ще станем паднали жени, все едно дали ни се иска, или не.

— Това няма да се случи! — възрази Сара с пламнало лице. Нима и това младо, умно момиче, Ан Морис, се чувстваше толкова безпомощно и беззащитно? — Аз няма да позволя. Щом стигнем в Нов Южен Уелс, ще направя всичко по силите ми да си намерите прилична работа в семейства, които ще се отнасят към вас почтително. — Сара отвори единия от чувалите с навитите на рула парчета плат, взе две-три и ги подаде на няколко от жените. — Преди да получите уважение от другите обаче, трябва да се научите да уважавате себе си. Трябва да работите над своите женски достойнства, за да можете да се гордеете със себе си. Само така ще успеете да зачеркнете своя предишен начин на живот.

Някои взеха да мърморят помежду си и тръгнаха към каютите си на групи. Други обаче останаха. В погледите им се четеше нова надежда. Всяка от тях взе рулото си и Сара забеляза, че някои го въртяха в ръцете си с любопитство. Ан Морис се приближи със свенлива усмивка и започна също да раздава от останалите рула. Повечето от жените, които Сара бе определила за учителки, я последваха. Не след дълго материалите бяха раздадени и всички оживено обсъждаха какво ще шият. Сара скришом ги наблюдаваше. Сред тях едва ли имаше жени, на които животът е предлагал някакъв избор. Никой никога не им бе говорил, че са достойни за уважение и те бяха повярвали, че са обречени да населяват един свят на престъпления, проституция, убийства.

Това не беше и не можеше да бъде истина. Те заслужаваха повече. Личеше от интереса, с който се впуснаха да работят. Някои от тях веднага се заловиха с шиенето, други ги наблюдаваха, а Ан хвана едно от момченцата и взе да му обяснява нещо. Какво правеше тя? Ах, показваше му как да пребърка незабелязано един джоб!

— Ан Морис! — Сара не вярваше на очите си. Тя тръгна към дребната уелска. Момчето бе успяло да извади от джоба на престилката й комплекта с конците и гордо се хилеше. — Какво правиш, за Бога?

— Това е фокус, госпожице Уилис. Куини ми го показа вчера — усмихна се Ан. — Можеш да пребъркаш джоба на някого, без той да усети нищо. Дай ми го, Роби. Това не е твое. Иначе ще заприлича на кражба.

Сара потисна раздразнението си и потърси с поглед Куини, която изведнъж взе съсредоточено да сгъва своето парче плат.

— Надявам се, че повече няма да си служиш с подобни „фокуси“, Ан, ако искаш присъдата ти да не бъде удължена с още няколко години.

Ан я погледна въпросително, но Сара поклати глава, без да отговори. Някои от тези жени можеха да се превърнат в пълноценни членове на обществото. Жалко само, че това нямаше да стане за ден-два.

Беше вече нощ, когато първият й работен ден с каторжничките приключи. Докато им обясняваше как да организират работата си, тя се опита да разбере каква е историята на всяка от тях. След известно колебание и много подозрителност някои от тях се престрашиха да разкажат за себе си и за децата си.

Ето например Гуен Прайс, и тя от Уелс като Ан, само дето не знаеше дума английски. Наложи се Ан да превежда. Бети Слопс3… Тя наистина оправдаваше своето неблагозвучно фамилно име, защото грубата й памучна рокля беше разкрасена с останките от последното ядене. И Моли Бейкър, осъдена за продажба на откраднати вещи, която беше бременна с второто си дете. Дъщеря й, Джейн, беше от съпруга на Моли, а второто бе заченала от някакъв пазач в затвора Нюгейт, който я „прелъстил“. Това „прелъстяване“ май доста приличаше на изнасилване. Беше наистина възмутително същата тази система, която я бе белязала с нежелана бременност, да я наказва несправедливо и то със заточение, след като за всеки беше ясно, че тя може да роди по пътя.

Сара отдели по една-две минути за всяка от тях. Когато дойде време жените да бъдат заключени в килиите си, Сара тръгна по стръмната стълба, която извеждаше от трюма към палубата и едва тогава усети колко е уморена. Всеки мускул я болеше, главата й бучеше. Единственото, което искаше, бе да легне и да заспи. Тя вдигна капака на пода, за да излезе на горната палуба и за миг замря. До отвора бе застанал същият моряк, който предната вечер търсеше откъде може да се слезе долу при жените. Той беше не по-малко слисан от нея.

Сара се възползва от учудването му и, изкачвайки бързо последните стъпала, демонстративно затвори капака.

— Добър вечер! — Говореше с най-студения тон, на който беше способна. Той, естествено, отново бе сам. Долната палуба се използваше като склад. Пътници и моряци рядко слизаха тук, което показваше с какви намерения се е озовал на това място. — Какво правите тук?

Тя правеше нечовешки усилия да прикрие страха си. От дрехите му се разнасяше миризма на гниещи водорасли и грог. Много грог.

— Виж к’во, госпойце — заплашително поде той. — Куини ме чака долу, така че не ми се пречкай.

Мисълта, че този мъж може да прави нещо с някоя от жените в присъствието на всички останали я отврати.

— Нали разбираш, че няма да позволя да развращаваш децата? — тя скръсти предизвикателно ръце.

— Деца ли? — изръмжа морякът. — Бъди спокойна. Аз ще я взема при себе си. При мене… — Той извади връзка ключове и я размаха пред лицето й. — Двамата с нея сигур ще намерим някое местенце да свършим оная работа, макар че т’ва изобщо не те засяга, де!

— Кой ти даде тези ключове?

— Първият помощник-капитан. Каза ни човекът, че ако не пречим на никого, него му е все тая к’во правим с жените.

Беше трудно за вярване! Трябваше да запише този случай в дневника си. Дамският комитет сигурно щеше да настръхне от новината, че развратът е обхванал целия екипаж, включително и командния състав.

— Боя се, че няма да слезеш долу. — Сара стъпи върху капака. — Не позволявам.

— Ти нямаш думата в тия работи, госпойце. Махни се от пътя ми — той се приближи съвсем близо до нея и се ухили широко. Сред почернелите, изгнили зъби зееше дупка. — Да не взема да ти покажа к’во смятам да правя с Куини.

Трябваше да говори с капитана! Той едва ли би извинил подобна наглост към една уважавана дама.

— Няма да мръдна оттук, докато не напуснеш тази палуба. — Махай се, докато не съм казала на капитана какво си намислил.

Морякът остави долу свещта, която държеше в ръка, после я сграби с две ръце и я пусна като чувал на една крачка от капака.

— Няма да кажеш нищо на никого. Ще кажа, че си излъгала, а първият помощник ще ме защити. — Той се наведе и вдигна дъската.

Тя се олюля, но успя да възвърне равновесието си и отново затвори капака. Вбесен, морякът замахна, но ръката му увисна във въздуха.

— Само посмей да пипнеш дамата и такъв ще ти светна, че ще ти се привидят звезди — чу се зад тях мъжки глас и двамата стреснато се обърнаха. Не бяха забелязали, че по стълбите от горната палуба слиза мъж. Беше същият, който сутринта се бе опитал да я заговори. Сара тихо простена. Сега трябваше да се справя с още един простак.

— Т’ва не ти влиза в работата, Пети — изфъфли морякът с развалените зъби. — Връщай се откъдето си дошъл и ме остави да се оправям с тая госпожичка.

Мъжът, когото нарекоха Пети, вдигна ръце, сякаш държеше два ножа и започна странно да ги размахва, сякаш режеше въздуха.

— Махни се от нея, да не те махна веднъж завинаги от кораба!

— Ти ли бе, дребосък? Я си върви по пътя и не се бъркай, дето не ти е работа!

По-нататък всичко се разви толкова бързо, че Сара не можа да реагира. Двамата мъже се приближиха един до друг и приведени напред се изучаваха около минута. В следващата секунда тя видя как морякът с развалените зъби се просна на палубата в безсъзнание. Пети се наведе над него, после се обърна и я погледна въпросително.

— Боже Господи, какво направихте с него? — прошепна ужасена тя.

Пети взе връзката с ключовете, която се търкаляше на крачка от нея и спокойно се изправи.

— Докато плавах в китайски води, научих няколко хватки — невъзмутимо обясни той. Свещта хвърляше странни сенки върху лицето му. — Нали съм дребен човек, реших, че трябва да науча каквото мога. В китайската борба, дребният човек може да се бие не по-зле от великана.

Тя прикри с ръка устата си, за да овладее страха. Щом беше способен да простре на земята един исполин като този моряк, какво ли би могъл да стори на нея? Но все пак той беше дошъл с искреното намерение да я спаси от натрапника, нали? Тя се опита да се усмихне сърдечно, колкото и трудно да й беше.

— Разбирам. Благодаря ви, сър, че използвахте вашата… необикновена тактика заради мен. А сега, моля да ме извините…

Тя тръгна към стълбите с надеждата, че ще успее да се качи на горната палуба, преди Пети да е предявил някакви неприлични претенции към нея. О, да имаше поне някакво оръжие за самозащита, нож, пистолет, каквото и да е! Оказа се, че не беше достатъчно бърза.

— Почакайте, госпожице, трябва да говоря с вас. Цял ден се опитвах да ви заговоря…

— Не мога да си представя какво имате да ми казвате — избъбри тя и хукна нагоре. Пети прекрачи тялото на моряка, протегна ръка и я хвана за глезена. Сара се обърна и ужасена погледна надолу към него.

— Името ми е Питър Харгрейвс, госпожице — тихо обясни непознатият. — Аз съм брат на Томас Харгрейвс. Графът ме нае…

В този момент всичко се промени. Обзе я внезапно чувство на облекчение, толкова силно, че тя се олюля. Братът на Томас Харгрейвс, нает от графа? Това можеше да означава само едно — Джордан го е наел, за да я придружава по време на пътуването. Колко хубаво бе да имаш грижовен и притеснителен брат!

Трябваше да предположи, че Джордан няма да се предаде толкова лесно. След като видя, че не може да я разубеди, той бе направил необходимото, за да й осигури защита. Но вместо гняв Сара изпита благодарност към своя доведен брат, че не се беше вслушал в онова, което тя говореше за пътуването.

— Разбирам. — Тя се огледа, от страх, че някой може да ги чуе. — По-добре да поговорим някъде, където няма да ни чуят. Елате с мен.

Когато влязоха в нейната скромна каюта и той свали шапката си, тя най-после успя да го огледа добре и забеляза, че действително приличаше на брат си. Същата рижа коса и дълбоко поставени пъстри очи. Не можеше обаче да повярва, че е успял да събори с един удар моряка само благодарение на някаква магическа китайска хватка. Сара се усмихна при тази мисъл. Джордан беше подбрал подходяща охрана.

— Искате ли глътка вино, за да се стоплите, господин Харгрейвс?

— Благодаря, госпожице, но тази нощ съм на вахта. Нямам време. Все пак благодаря ви за любезността.

— Аз обаче ще си налея, ако нямате нищо против. — Все още се усещаше вкочанена от страх след разговора с моряка и всичко, което последва. Тя отвори един от шкафовете и извади оттам бутилка бургундско и висока чаша. — Значи моят доведен брат ви е наел да ме пазите, така ли?

— Точно така. Каза, че работата ми е да не позволя да ви се случи нищо лошо.

— Предполагам, че според плана аз не би трябвало да зная за уговорката ви? — Сара напълни чашата.

— В действителност вашият доведен брат ми каза да изчакам, докато излезем в открито море и едва тогава да ви се представя. Исках да го направя по-рано, но за съжаление вие останахте долу при затворничките през целия ден. Впрочем, не бива да оставате долу, след като се стъмни. Опасно е.

— Разбирам — Сара върна бутилката в шкафа и отпи от виното. — Някой все пак трябва да пази тези жени от нахални мъже.

— Жал ви е за тях, нали? — Той въртеше в ръце шапката си. — Том ми каза колко сте състрадателна, но не предполагах, че ще се излагате на риск заради тези улич… исках да кажа… леки жени. Повече не трябва да правите така. Аз не мога винаги да бъда до вас, за да ви спасявам от моряците.

— Няма да им позволя да развращават жените или да ги насилват — отвърна строго тя. — Там има малки деца и момичета в пубертета. Ако разрешим на екипажа да влиза и излиза оттам, когато си поиска…

— Не се тревожете за това, госпожице. Щом искате някой да пази онези жени, аз ще направя така, че след като се стъмни, никой моряк да не слиза при тях. — Той се почеса зад ухото. — Но вие трябва да ми обещаете, че няма да слизате в трюма след вечеря, разбирате ли? Това никак не е безопасно.

— Наистина ли, Питър? — Тя отпи още една глътка. — Ако ти обещая, че няма да работя след вечеря, ти ще пазиш жените от моряците?

Той се изчерви. Тя се обръщаше към него с малкото му име!

— Негово благородие ми плати добре, за да се грижа за вас. Ако това означава да пазя и една група каторжнички, готов съм да го направя.

Решимостта в думите му и стоическият израз на лицето му й напомниха за брат му. Един истински Харгрейвс би отговорил точно по този начин.

— Значи се разбрахме. Ще видим дали ще удържиш обещанието си, Питър.

— Ако вие спазите вашето, госпожице. — Той кимна, сложи шапката на главата си и тръгна към вратата. — Няма да ви подведа. Ще видите.

— Питър?

— Да, госпожице?

— Джордан е избрал най-добрия пазач, когото мога да имам.

— Благодаря ви! — Ушите му отново порозовяха от удоволствие. — Ще направя за вас всичко, на което съм способен.

Щом Питър излезе, тя се отпусна в едно кресло и облекчено въздъхна, сякаш от раменете й бе паднала огромна тежест. Въпросът с жените и моряците беше уреден и тя нямаше защо да се тревожи за това. И най-важното, не се налагаше да ги пази лично. Предстоящите месеци на пътуването й се видяха не толкова опасни и тежки, колкото й изглеждаха допреди малко. Благодарение на Джордан! Двамата с Питър нямаше да позволят и този кораб да се превърне в „плаващ бардак“. А когато стигнеха до Нов Южен Уелс, може би щяха да успеят да постигнат и много повече.