Пиратска целувка

Глава 21

Гидиън седеше на скамейката пред полуготовата си къща и изглаждаше с пясък и пемза краищата на една дъска, която смяташе да използва за полица в малката кухня, която обзавеждаше за Сара. Бе започнал да прави кухнята, защото мислеше, че тя сигурно ще иска отделно помещение, за да не ползва общата кухня.

Надяваше се това да бъде приятна изненада, но сега бе започнал да се съмнява. Три седмици бяха изминали, а още не беше постигнал целта си да спечели Сара. Е, не че тя не бе станала по-мила към него. Понякога дори се държеше като съпруга. Преди две вечери например, като се прибра вкъщи, той завари всичките си дрехи изпрани и изгладени. И знаеше, че е била тя, защото Барнаби я бе видял да влиза в къщата му сутринта. А когато работеше под горещото слънце, винаги намираше кофа със студена вода, донесена от нея, а от Сайлъс бе разбрал, че тя постоянно кара Луиза да приготвя любимите му яденета. Той никога не бе получавал такова внимание от страна на нито една жена, каквото повечето младежи бяха получавали от своите майки, а по-късно и от своите съпруги. Беше новост някой да се грижи толкова много, за да се чувства той добре. А това му харесваше. Дори много му харесваше.

Лошото бе, че тя не искаше да приеме неговото предложение да се ожени за нея, дори когато той настойчиво, повдигаше този въпрос. Явно, че несполучливите му опити да я ухажва не я бяха трогнали. Но какво разбираше той от ухажване на жена? Никога не бе имал любима, освен няколко кратки запознанства с една-две случайно срещнати жени, но след връзките си с тях се бе почувствал незадоволен и раздразнен.

И все пак хранеше големи надежди. Тази сутрин, когато Сара го видя да се къпе, той бе сигурен, че тя най-после ще превъзмогне моминските си терзания. Но не, тя беше побягала, а след това го избягваше през целия ден. Дясната му ръка внезапно се изплъзна и той одраска с пемзата кокалчетата на лявата си ръка. Като изруга тихо, той хвърли дъската и пемзата настрани. По дяволите тази жена и нейните колебания! Студените бани бяха станали нещо обичайно за него. Той си лягаше крайно възбуден и ставаше още по-възбуден. Гидиън съвсем не бе предполагал, че ще се окаже толкова трудно. Той беше прекарвал цели месеци по море без жена, но не бе изпитвал такава непреодолима нужда както през последните три седмици. Но едно беше да няма къде да ходи, когато е по море, а друго да вижда постоянно пред очите си единствената жена, която желае, без да му е позволено да я докосва. Затова едва се удържаше да не я сграбчи и да започне да я целува с безумна страст, когато я изпращаше до вратата на каютата й.

Но той не беше толкова глупав да се опитва да я прелъстява. С това не беше постигнал успех преди и нямаше причина да смята, че ще успее и сега. Не, той трябваше да се придържа към плана си и да се моли тя да се огъне, преди да изтече месецът.

Той стана и се протегна, после се обърна да вземе отново дъската. И в този момент я видя, че стои пред входа на къщата му и го гледа изплашено с празна кофа в ръка.

— Какво правиш тук? — залита тя заеквайки.

Смущението й го накара да се усмихне.

— Това е моята къща, забравила ли си?

— Да, но Сайлъс каза… — тя не довърши изречението си. Като погледна към кофата, тя добави: — Дяволите да го вземат тоя човек, защо се намесва!

— Кой се намесва?

— Сайлъс, този проклет лъжец! Каза, че ти трябвала тази кофа. Помоли ме да дойда да ти я донеса и спомена, че си отишъл на риболов с Барнаби. Явно е излъгал само за да ни събере заедно.

„Благодаря ти, Сайлъс“ — помисли си той. После пристъпи към нея, доволен, че тя не побягна както сутринта и се мъчеше да измисли нещо, за да я задържи по-дълго.

— Защо Сайлъс ще се опитва да ни събере? Не го е правил досега.

Това не предизвика реакцията, която бе очаквал. Тя се изчерви до корените на косата си.

— Защото двамата, с него… разговаряхме за тебе. — Тя вдигна глава и прикова поглед в него. — Той ми разказа за майка ти.

Гидиън се втрещи. Цялото удоволствие от това, че беше дошла при него, изведнъж се изпари. Майка му ли? Значи Сайлъс й е казал за майка му? Ама че проклет глупак! Като го пипне, Гидиън ще му оскубе брадата! Как е посмял да й каже за това! Като се отдръпна назад, той вдигна пемзата и глинения съд с пясъка и тръгна към другата стая, която използваше за спалня. Тя никога дотогава не се беше престрашила да влезе там и той се молеше да не го направи и сега. Последното, за което искаше да разговаря със Сара, беше за изоставилата го майка.

Но Сара тръгна след него, като явно не изпитваше вече никакво стеснение.

— Не ме е излъгал за това, нали? Майка ти наистина е била аристократка. И дъщеря на дук?

— Да. — Той се приближи до прозореца и се загледа навън с невиждащи очи. — И какво от това?

— Наистина ли е изоставила и тебе, и баща ти?

Глухо стенание се отрони от устата му. Той започна да стиска пемзата, докато кокалчетата на пръстите му побеляха. Усещаше нейното съжаление дори без да я е погледнал. Точно затова не бе пожелал да й каже. Не му се искаше да разбере за срама, който прикриваше, когато всъщност желанието му беше тя да изпитва други чувства към него.

— Така ли е направила? — повтори Сара.

Гидиън изпусна пемзата на земята и тя изтрополя. После я погледна.

— Да.

И точно както той очакваше, тя изглеждаше смаяна. В очите й се четеше безкрайно състрадание. Той потрепери, като видя това.

— Търсил ли си я някога? — запита тя. — Може би е съжалявала по-късно.

— Повярвай ми, не е съжалявала.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Лицето й придоби упорито изражение.

— И само защото те е оставила веднъж, си решил да я отпишеш и никога…

— Беше изпратила едно писмо. — Дълбока мъка го прониза отново. Досега трябваше да се е преборил с тези чувства. Но защо му беше все още така болно? Той продължи, защото знаеше, че Сара няма да го остави на, мира, докато не й разкаже всичко. — Попитах за нея в британското консулство, когато бях на десет години. Знаех само първото й име, затова те помислиха, че ги лъжа… или че баща ми ме е излъгал, като ми е разказал тези неща за нея. И твърдяха, че няма такава английска лейди, която би избягала с домашния си учител.

След това баща му го беше набил по-жестоко, отколкото друг път, защото е ходил в консулството. Консулът явно беше уведомил Елиъс Хорн за тайното посещение на момчето, защото бе предположил, че бащата е пратил Гидиън там с не особено почтени намерения, и го бе предупредил да не пуска своя син хулиган да ходи вече в консулството.

— Няколко месеца по-късно пристигна писмо до баща ми от консулството — продължи да разказва той, като се мъчеше да говори по-спокойно. — Не знам, може би консулът наистина си бе дал труда да я потърси. Писмото беше от майка ми. Тя пишеше, че не иска да има… нищо общо с мене. — Той с мъка произнасяше думите. — Няколко години по-късно баща ми получи вест… че е починала, а семейството й не желаело да има занапред никакви връзки и с двама ни. Тогава баща ми започна да пие толкова, че накрая умря от това.

Дотогава Гидиън беше вече погребал всичките си детски надежди, че може да намери майка си и да я убеди да се върне при тях. Беше понасял мълчаливо пиянските побои на баща си, като знаеше, че той го бие само защото е неин син, както Елиъс обичаше често да се изразява.

Тогава Гидиън се бе заклел, че един ден ще си отмъсти на англичаните… на всички тях… за чувството им на превъзходство и липсата им, на какъвто и да е морал, а и защото смятаха, че могат да вършат безнаказано каквото им хрумне.

И той бе сдържал обещанието си, нали? Беше се подигравал с всеки благородник, когото срещнеше, и се бе молил някой от тях да се окаже неин роднина. Бе изпитвал голяма наслада всеки път, когато откъсваше бижута от врата на някоя надменна английска кучка.

Докато срещна Сара. Тя промени всичко.

— А тя не ти ли е оставила нещо? — настояваше Сара. Някакво завещание? Някакъв… знак, че е съжалявала за постъпката си?

Той се раздразни от нежеланието й да повярва, че една англичанка е способна на такова отвратително деяние. С припрени движения Гидиън свали колана си и го хвърли в краката й.

— Тази катарама на колана ми е единственото, което е оставила, и съм сигурен, че не е имала намерение да ми я дава. Беше нейна брошка, преди да я направя на катарама.

Сара се наведе и вдигна колана. Тя преобръщаше бавно катарамата в ръцете си. Той я гледаше, докато тя опипваше диамантите около масивния оникс в средата й, който беше изрязан във формата на конска глава.

— Сигурно си виждала много такива скъпи брошки в живота си — заговори той и не можеше повече да прикрива горчивината в гласа си. — И вероятно си имала няколко от този род.

— Да, имах. Но не съм ги искала. Нито пък съм ги очаквала. Те просто… ми бяха подарени, защото бях доведената дъщеря на графа. — Тя вдигна към него изпълнените си с тъга очи.

Той се опита да свие безразлично рамене, но нейните въпроси като че дълбаеха с нож старата му рана и беше трудно да се преструва на безразличен.

— Когато бях на пет години, все питах защо нямам майка и тогава баща ми показа тази брошка и ми разказа цялата история. Няколко дена по-късно аз я откраднах от него и я задържах. Както виждаш, никога не съм искал да повярвам… — той нямаше сили да довърши изречението си. Гидиън не бе искал да повярва, че майка му нарочно го е изоставила. Това беше прекалено болезнено за едно петгодишно дете. — Години по-късно, като разбрах, че той ми е казал истината, запазих брошката, за да ми напомня какво е сторила тя и каква жена е била.

— Не мога да го проумея. Как може една майка да изостави сина си? — В гласа й се почувства толкова много тъга, че той едва се овладя.

После заговори по-рязко, отколкото искаше.

— Не знам. Предполагам, че са й липсвали слугите, които да задоволяват всеки неин каприз. И е имала нужда от скъпи рокли, шампанско и карети с меки пружини. Липсвали са й пръстените, които да носи вечер на приемите…

Той спря, за да не се задави от обхваналата го горчивина. След това се отдръпна от нея и погледна към своя остров. Неговия остров! Само Атлантис можеше да излекува мъката от предателството на майка му.

Като продължи да говори след това, беше благодарен, че гласът му звучеше вече по-спокойно.

— Баща ми не е можел да й предложи нищо особено, сигурен съм в това. Той си изкарваше прехраната, но не можеше да се мери с нивото, на което е била свикнала тя. Когато се е запознала с него, той не е пиел или поне така ми каза. Пропил се едва след като тя го напуснала. Гласът му отново се изпълни с гняв. — Изглежда му е било трудно да разбере защо един съпруг и един син не могат да заместят някаква огромна къща, петдесет слуги и диамантени брошки, големи колкото префинения й благороднически юмрук.

Тя мълча доста дълго. Когато заговори накрая, гласът й се бе превърнал в сподавен шепот:

— Аз не съм като нея, Гидиън. Знам, че ме мислиш за такава, но…

— Не ми приписвай думи, които не съм казвал, Сара! — Той се обърна към нея със стиснати юмруци. — По дяволите, знам, разбира се, че не си като нея. Не си приличате ни най-малко! Повярвай ми, моята майка никога нямаше да тръгне да пътува с група каторжнички. Нямаше да цитира Аристофан пред един пират. Не би припаднала, като види змия, и със сигурност нямаше да помогне за потушаването на пожара. — Той си пое дълбоко дъх и прикова очи в нея. — Но и никоя друга благородница нямаше да направи подобни неща. Повечето от жените и дъщерите на графовете от корабите, които съм нападал, не проявяваха особена дързост или висок интелект.

— Нима можеш да ги упрекнеш? Вероятно са били изплашени до смърт.

Тя произнесе тези думи доста отбранително, което го накара да се усмихне леко. Такава си беше Сара, сега пък започваше да защитава група жени, които дори не познаваше.

— Може би. Но ти не се изплаши. Размаха юмрук срещу мене и каза какво мислиш. Признай си, Сара, ти не приличаш на повечето английски аристократки.

— Но ако не… ме мразиш заради това, което съм… защо не… искам да кажа… — Тя спря и цялата се изчерви.

Той я загледа напрегнато. Тя сигурно не искаше да каже това, което той си бе помислил.

— Какво не съм направил, Сара? — заговори той с внимателно премерен глас.

— Нищо.

Истинско разочарование се изписа по лицето му.

— Защо не можеш да си признаеш? Защо се преструваш, че не ме желаеш, и подлагаш и двама ни на такова мъчение?

— Защото не е правилно да те желая така! — Каза тя и му се стори страшно отчаяна. — Не би трябвало да те желая! Не е правилно.

— Защо? Защото си дъщеря на граф, а аз съм някакъв мръсен пират ли? — Той имаше чувството, че тя бе бръкнала в стомаха му и беше извадила вътрешностите му с изтънчените си пръсти. Като се обърна отново към прозореца, той се хвана за черчевето. — Може би все пак съм сгрешил в преценката си за тебе. За тези жени можеш да забравиш, че са престъпнички и са доста под твоето обществено положение. Но за мене…

— Не исках да кажа това! Само че…

Когато той се обърна, болката, изписана по лицето му, беше дори още по-голяма. Той почувства, че се приближава към него. А когато постави ръката си върху неговата, той потрепери.

— Недей! — почти прошепна той. — Ако не можеш да спиш с мен, не ме докосвай.

— Но, Гидиън…

Той се обърна към нея, улови ръката й и я изви на гърба й.

— Спомняш ли си какво видя тази сутрин, Сара? Помниш ли какво правех при потока? Това прави един мъж, когато желанието му е толкова силно и не може да го задоволи, а иска една жена, която не го желае.

— Но аз те желая — прошепна тя сериозно, а страните й се обляха с червенина. — Наистина те желая. Прав си. Толкова те желая, че едва издържам.

— Но би искала да не е така — каза той язвително.

— Да, не мога да го отрека. Ненавиждам това, което си вършил през живота си, корабите, които си пленявал насилствено, както и начина, по който похити всички нас. Не мога да пренебрегна това. Възпитана съм да смятам, че някои неща са погрешни.

Той впери очи в нея, без да може да пророни нито дума. За пръв път се почувства виновен за живота, който бе водил. Вярно, че имаше причини за това и през по-голямата част от неговата служба правителството беше одобрявало постъпките му. Но това не го оправдаваше ни най-малко в нейните очи. И изведнъж му се прищя да можеше да заличи тези години дори само заради нея.

— Но колкото и да си повтарям, че не е правилно да те желая — продължи нежно тя — не мога да се въздържа. Това е за мен естествено както… както… — Лека усмивка се прокрадна по устните й — както да посочвам на хората техните грехове. А теб, Гидиън, те желая повече от всичко друго на света. И заради това съм готова да забравя всичко останало.

Макар че сърцето му подскочи при тези нейни думи, той не смееше да ги повярва.

— Казваш го само защото ти е жал за мене заради това, което е направила майка ми. Ти съвсем ясно каза, че не искаш престъпник в леглото си, който е трябвало да похищава жени само за да си намери съпруга и изпитва наслада да краде скъпоценности от…

Тя прекъсна горчивите му думи с целувка и като притисна сладкото си гъвкаво тяло към него, го хвана за раменете. Сладостна тръпка разтърси снагата му и пулсът му заби учестено.

— Сара… — каза той заплашително, когато тя се дръпна от него. — Не прави това! Ти просто не знаеш какво искаш.

— Знам какво искам. — Тя плъзна ръцете си по голата кожа на раменете му, а тъмнокафявите й очи заблестяха в избледняващата следобедна светлина. — Искам да се любиш с мене. Ти каза, че следващия път аз трябва да поискам това. Е добре, сега го искам. — Гласът й трепереше. — Люби се с мен, Гидиън. Моля те.

Тя произнесе така сладко това „моля те“, че той просто се разтопи. Кръвта му закипя, но не се помръдна дори на сантиметър.

— Това вече не е достатъчно за мене. Искам да ми станеш жена, Сара. Това желая. И ако не можеш да го направиш…

— Мога! — извика тя и сама се изненада от отговора си, но после се съвзе и в погледа й се изписа твърда решителност. — Ще го направя. Ще се омъжа за тебе и ще ти помогна да превърнеш Атлантис в такава колония, каквато заслужава да бъде.

Той просто не можеше да повярва. Колко пъти бе мечтал и се беше надявал да чуе тези думи? Дали това сега не беше някаква халюцинация?

— Ще се ожениш ли за мене, Гидиън Хорн, страховит пиратски капитане и лорд на моретата? — запита тя със закачлива тържественост и леко се усмихна.

В този момент Гидиън изгуби всякакъв контрол. В отговор на нейните думи я притегли силно съм себе си и устата му се долепи до нейната с целувка, която и сам разбираше, че е прекалено бурна, дори груба. Но нямаше сили да се сдържи. Тя беше най-после негова! Сара беше негова! И в момента го обзе такова бушуващо желание, че само Бог знае как се въздържа да не я обладае още на часа.

Но не беше нужно да се безпокои. Сара също го желаеше не по-малко. Тя обви ръце около врата му, като притисна силно гъвкавото си тяло към него, а езикът й започна да пресреща неговия при всяко негово движение. Устата й беше топла и сладка и той не можеше да й се насити. Захапа долната й устна и я засмука, като че искаше да я погълне. Нежните й гладки гърди се бяха притиснали към него и той изпитваше влудяващо желание да ги докосва.

Като пъхна ръката си в деколтето на блузата й, той ги обхвана с длани, а пръстите му ги опипваха и галеха, докато чу, че тя изстена от удоволствие.

После откъсна устните си от нейните и ги плъзна надолу, наслаждавайки се на соления вкус на кожата й и на гладката заобленост на гръдта й, на набъбналите зърна. Устните му поемаха зърната й едно по едно, езикът му ги галеше в неистова страст. Почувства, че тя се изви като свод към устата му и изстена.

— Гидиън… О, Гидиън, продължавай така… — прошепна тя и разпали още повече неговата възбуда. С неимоверни усилия той успя да отдалечи ръцете и устните си от нея само за да промълви:

— Хайде да идем на кораба в твоята каюта.

— Не! — възрази тя с ръце върху копчетата на панталоните му, докато пръстите й се мъчеха трескаво да ги разкопчаят. — Не, хайде да се любим тук, в нашия дом.

В нашия дом. Това бе като някакъв сън. Тя беше с него тук и му бе обещала, че ще бъде негова завинаги. Той развърза връзките на блузата й, после смъкна ефирната материя надолу по ръцете й, за да оголи напълно гърдите й. Тъй като се целуваха, галеха и си разменяха любовни думи, разсъбличането им продължи твърде дълго, но той нямаше нищо против, след като тя го гледаше толкова сияеща и му отдаваше тялото си с такава готовност. Веднага щом се съблякоха, те се приближиха до дюшека, който Гидиън бе донесъл от трюма. Но той изведнъж спря и напрегна всички сили, за да обуздае бушуващото си желание.

— Какво има? — запита изненадано тя, когато той се дръпна леко от нея.

— Не искам да се любя с теб като разгонен пръч отвърна той. След това коленичи върху тънкия дюшек като я хвана за ръката, придърпа я толкова близо до себе си, че тя се озова на няколко сантиметра от него.

— Искам да запомниш това за цял живот.

— Какво смяташ да правиш? — запита тя, а очите й се уголемиха от изненада, когато пръстите му разтвориха гъстите, влажни косъмчета между краката й. Трепереща, тя се вкопчи в раменете му и го погледна изпитателно.

— Какво ще… — заговори тя, но спря, когато той докосна с устни женственото й лоно, прокара език по меките гънки на кожата й, която беше заголил. Продължителни накъсани въздишки на удоволствие се изтръгнаха от устните й:

— О… о… Гидиън… Гидиън…

Той я галеше бавно и продължително, като изследваше всяка нейна част с езика, устните и зъбите си. Като почувства, че пръстите й обгръщат главата му, за да притеглят по-плътно, той й достави наслада с всичко, което притежаваше, докато му се стори, че ще се пръсне от влудяващата нужда да я обладае. Той изпитваше лудо желание да проникне в нея, но повече от всичко искаше така да я привърже към себе си, че да не съжалява никога, че го е избрала. Той продължи да я гали все така настойчиво, докато почувства, че тя се изви под устата му и чу сладкия й вик на изнемога.

Едва тогава я търкулна на леглото и я облада, а мускулите му се стегнаха като проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея.

Като че искаше да стигне до най-съкровените кътчета на душата й, да я привърже с невидими мрежи, за да не може тя никога да го остави. Да бъде негова завинаги. Той щеше да се погрижи за това.

Тя се огъна под напора му и като отметна главата си назад, хвана го за ръцете, за да го привлече по-близо до себе си. Господи, колко невероятно стегната, топла и приятна е плътта й, помисли си той, преди телата им да се слеят и да започнат да се движат в неудържим, сладострастен ритъм. Сърцето му биеше до пръсване и усещаше, че се приближава до кулминацията си, но сдържа страстта си, докато не почувства конвулсиите, които разтърсиха тялото й. После, като изгуби напълно представа къде се намира, той изригна в нея като вулкан с един гърлен, сподавен вик на пълно задоволство.

Не си спомняше колко време е лежал така върху нея и в нея. Вероятно е било само няколко секунди, но му се стори, че са минали цели часове, докато се върне обратно на земята, да усети нейното тяло, вкопчено в неговото, и краката им, преплетени едни в други, докато тя все още дишаше тежко и бързо, а той чувстваше под себе си потръпването на нейната хлъзгава от потта кожа.

След като накрая успя да се свлече на леглото, той се обърна на едната си страна с лице към нея. Тя се сгуши в него като свиващо се платно след отминала буря, прегъна едната си ръка в лакътя и я облегна на гърдите му, а с пръста на другата започна да описва кръгчета върху малките къдрави косъмчета около плоските зърна на гърдите му.

Погледът му се спря върху сребърния медальон, който тя никога не сваляше от врата си, и внезапно желание да узнае всичко за нея се породи в него. Той чукна с пръст по медальона и каза:

— Хубав медальон. Откъде го имаш?

— От майка ми е. — Стеснителна усмивка се прокрадна по устните й. — В него има една къдрица от нейната коса. Знам, че сигурно изглежда глупаво да нося такова нещо, но…

— Съвсем не. Вие с майка ти сигурно сте били много близки, щом го носиш през цялото време. — Той й завидя за това, макар че болката от предателството на неговата майка като че изведнъж бе намаляла.

— Тя много ми липсва. Винаги можех да разчитам на нея, че ще ме изслуша и ще ми даде добър съвет.

Той погледна над главата й към първобитната спалня, в която лежаха, и изведнъж му се прииска тя да беше по-голяма и по-хубава.

— Какво щеше да сметне майка ти за това… за нас?

Сара прокара пръста си надолу по гърдите му.

— Ако щеш вярвай, но мисля, че щеше да го одобри. Мама беше много открит човек и имаше добра преценка за мъжете. Когато се бях влюбила в полковник Тейлър, тя ми каза още от началото, че не е подходящ за мене. Но мисля, че теб щеше да хареса.

Последните й думи го зарадваха, но в гърдите му избухна силна ревност. Значи Сара е била влюбена в някого? Някой друг, освен него? Като я притисна властно към себе си, той попита:

— Кой беше този полковник Тейлър?

Тя наведе глава и изведнъж се почувства неудобно.

— Един мъж, с когото едва не избягах. Моето семейство не го одобряваше.

— Сигурно защото не е бил дук или нещо от този род.

— Не. Защото бяха разбрали, че е търсач на зестра.

Джордан беше разпитвал за него и бе разбрал, че няма нито пени на свое име. Като каза това на втория ми баща, той заплаши, че ще ме лиши от наследство, ако не прекратя връзката си.

Гидиън изтръпна, като си спомни своя баща.

— Само защото човекът не е имал пари, не значи, че не е бил влюбен в теб.

— И аз така си мислех — изненада го тя с отговора си. — Затова отидох при полковник Тейлър и му предложих да избягам с него. Казах му, че за мене няма значение, че ще ме лишат от наследство. — Напрежението в гласа й се засили. — Но явно това е било важно за него. Той ясно подчерта, че нямал средства да издържа съпруга, която не може, както се изрази той, да донесе в брака си нищо, освен красивото си лице.

Гидиън почувства болката в гласа й и неочаквано изпита неудържимо желание да намери полковник Тейлър и да му даде един-два урока с дебел камшик.

— Този мъж явно е бил идиот да изпусне възможността да те има. Слава Богу, че вторият ти баща е открил истинската му същност, преди да е станало много късно.

Тя се сгуши в обятията му.

— Да, слава Богу! — След малко добави съвсем тихо: — Гидиън, а какво ще стане… ако брат ми успее да дойде тук? Казах ти и преди, че той няма да се успокои, докато не ме намери.

Някаква неясна тревога се надигна в него, но той я потисна, като си казваше, че няма за какво да се безпокои.

— Той никога няма да открие Атлантис, не и без някой да го упъти. Дори жителите на Кабо Верде не знаят за това място.

— Но ако го намери — настояваше тя, — ти какво ще направиш?

Той впи поглед в сериозните й очи.

— Няма да му позволя да те отнеме от мене, ако това питаш. Ще се бия с всеки, който направи опит да те вземе. — Нещо от предишното му недоверие надигна грозната си глава и без да иска, той добави с горчивина: — Или може би се надяваш, че графът ще те спаси?

— Не, разбира се! — Нещо като вина се мярна за момент в очите й, но толкова бързо изчезна, че той не беше сигурен дали не си е въобразил. Тя сложи ръка на бузата му и леко го погали. — Когато казах, че искам да се омъжа за тебе, говорех сериозно. И все пак брат ми ми липсва. Бих искала… да му се обадя.

Тези няколко думи се забиха като нож в сърцето му.

— Да, вие, английските аристократки, изглежда, сте много привързани към семействата си.

— Престани вече, Гидиън! — Тя се помръдна леко и сложи глава на гърдите му. — Престани да ме сравняваш с майка си, няма да те оставя, ако това зависи от мен. Казах само, че няма да е лошо да изпратя писмо на брат си, за да го успокоя и да му съобщя, че съм щастливо омъжена за…

— Един пират ли? Той много ще се зарадва на това.

— Бивш пират. — Усмивка разтвори устните й. — Ти поне не си търсач на зестра. Дори не ме пускаш да се върна вкъщи, а камо ли да имаш претенции към моя дял от наследството.

Това го накара да изпита силно чувство за вина.

— Изобщо не споменавай за завръщане вкъщи. Знаеш, че е невъзможно, ще ти зададат много въпроси. Ще се опитат да те накарат да им разкриеш къде се намираме. — Когато тя го погледна обидено, той добави веднага: — Не казвам, че ще го направиш, но ако не им признаеш, може да те задържат, докато успеят да те принудят. А ако не се върнеш тук, аз не мога да тръгна след тебе. В Англия ще ме обесят.

Тя пребледня.

— Не съм помислила за това. — После лицето й просветна. — Бихме могли да идем в Англия заедно, като се дегизираме, например. Никога ли не си искал да видиш, страната, в която си се родил? И да откриеш семейството си…

— Никога! Не и след това, което причиниха на мен и баща ми.

— Има и още нещо. Не си ли поне малко любопитен да разбереш дали баща ти е казал цялата истина? Не може ли да има и друга версия по този въпрос? Ами ако майка ти го е напуснала, защото я е биел или е правил друго ужасно нещо…

— И затова го е оставила да пребива мен? — запита той и се намръщи. — Та това е по-лошо и от онова, което баща ми каза.

Думите му като че я объркаха напълно.

— Да, но може да има нещо друго…

— Не. Видях писмото от нея. — Като хвана брадичката й, той я повдигна нагоре, докато срещна погледа й. — Защо задаваш всички тези въпроси за родителите ми? И какви са тия приказки за връщане в Англия, щом си толкова доволна, че ще се омъжиш за мене?

Тя се насили да се усмихне.

— Извинявай, Гидиън, но не мога да не се тревожа за брат си и за това, че сигурно се измъчва сега. Не че желая да те оставя. Искам само да го успокоя.

Той я изгледа продължително. Потискащ страх, че може да я изгуби, се разля по тялото му като силна отрова. Ако й забранеше да се свърже със семейството си, тя щеше да го намрази за това. От друга страна, ако й позволеше да изпрати писмо, щеше ли това да бъде достатъчно за нея?

— Ако му пиша, че съм жива и здрава — настояваше тя, — може би няма да се опита да ме намери.

— Не съм сигурен. Ако бях на мястото на брат ти, нямаше да се успокоя, докато не те намеря, и щях да набия на кол този дивак, който те е прелъстил.

Тя пребледня и долепи пръстите си до устните му.

— Не говори така. Няма да позволя на никой да те набива на кол, особено пък брат ми.

Внезапният страх, който се изписа в очите й, разсея донякъде опасенията му.

— Добре. Можеш да изпратиш писмо на брат си. Мисля, че в това няма нищо лошо.

Тя обви ръцете си около врата му и се притисна силно до него.

— Благодаря ти, Гидиън. Много ти благодаря.

Почувствал, че тя оценява великодушието му, той й се усмихна и като погледна разрошените й коси, започна да ги гали нежно.

— Мисля, че и другите жени могат да напишат писма до своите семейства, ако искат.

Тя вдигна глава и по лицето й се изписа истинска радост.

— О, Гидиън, това ще означава много за тях. Повечето си нямат никого, но някои ще искат да се свържат със семействата си, сигурна съм в това.

— Ще накарам някой от моите хора да пусне писмата в Сан Николао, като отидат да доведат свещеника тази седмица.

— Свещеник ли?

Той я целуна по покритото й с лунички носле.

— Да. Не мога да извърша сам брачния си обред, нали? Има един англикански пастор, който живее в Сан Николао и може да се съгласи да дойде за няколко дни. Пък и някои от другите жени може да искат да ги венчае свещеник.

— Не съм сигурна в това. — Тя опипваше с пръста си белега на гърдите му. — Мога само да кажа, че някои от тях дори не са прекрачвали прага на църквата.

— А, значи така, госпожице Уилис — отвърна той закачливо, — значи признавате, че не всички ваши толкова ценни каторжнички са чисти като момини сълзи?

Тя се намръщи като буреносен облак и заби пръст в гърдите му.

— Вие, господине, нямате право да критикувате никого, че не е чист като момина сълза. След като сте плячкосвали кораби, похищавали сте жени и… — Той заглуши думите й с целувка, като я придърпа към себе си, докато тя блажено се надвеси над него. Устните й отвръщаха с желание на целувката му и се разтвориха сладко за набезите на езика му. Да, помисли си той, докато възбудата му отново го обземаше и почувства, че тя нетърпеливо го очаква. Така трябва да се справя със Сара, като я целува, докато забрави за какво е била ядосана. И да я люби, докато заличи от ума й всичко, свързано с тези проклети каторжнички, с Англия и с нейния доведен брат.

Особено с доведения й брат. Защото го глождеше някакъв страх, че това не е последният им разговор за този проклет английски граф.