Пиратска целувка

Глава 26

С шумно изскърцване снежнобелите платна на „Сатир“ се развяха на вятъра и корабът отплава от Сан Николао. Застанал на щурвала, Гидиън пое курс към Англия с все по-нарастващо нетърпение. Бяха му необходими почти три седмици, за да стигне дотук. Корабът не беше в състояние да издържи на дългото плаване, затова се наложи да изгубят ценно време да оправят платната и другите неща, преди да могат да потеглят от Атлантис. А като стигнаха в Сантяго, трябваше да набавят провизии и да натоварят някакъв символичен товар, за да изглежда, че корабът е търговски, като навлязат в английски води.

Трябваше да се погрижат и за единадесетте жени и техните деца, които бяха решили да напуснат Атлантис. Осем от жените искаха да се отправят от Сантяго за други места. Трябваше да им намери квартири и да уреди прехвърлянето им на съответните кораби. Всичко това му беше отнело доста време.

Другите три жени останаха на „Сатир“. Те настояха да се върнат в Англия, въпреки че рискуваха там да бъдат заловени отново. Сред тях бяха Моли, малката Джейн и новороденото бебе. Той беше твърдо решил да помогне на Моли да се събере с мъжа си, независимо колко щеше да му струва това. Тя искаше да доведе и мъжа си на Атлантис и Гидиън беше дал съгласието си да ги приеме.

Гидиън беше доволен, че все пак само осем от жените пожелаха да заминат. Повечето предпочетоха да останат на острова въпреки лошото му отношение към тях в началото. А по-голямата част от тези, които останаха, си бяха избрали вече съпрузи.

Като засенчи очите си с ръка от слънцето, той прецени на око разстоянието покрай полуострова и промени курса на кораба по посока на вятъра. Надяваше се, че ще може да стигне до Англия за не повече от две седмици, макар че щеше да се наложи да плава срещу южните пасати. Но „Сатир“ носеше малък товар и имаше още по-малък екипаж. Той не искаше да рискува живота на по-голямата част от моряците си в случай, че заловят него или кораба в Англия. Малкото моряци, които се бяха съгласили да го придружат, обичаха риска. Те бяха смели мъже, които по една или друга причина искаха да видят Англия. Двама от тях дори смятаха да си намерят съпруги там и да ги вземат със себе си на Атлантис.

— Приятно е, че плаваме пак по моретата, нали? — каза Барнаби. Гидиън погледна първия си помощник, който беше от лудите глави, обичащи риска. Понякога Гидиън се питаше дали този човек ще се задоми някога.

— Да, наистина е приятно — отвърна, но не мислеше като него. Въпреки че обичаше морето, както всички моряци, той беше започнал да обича Атлантис повече от плаването по море. Вече му липсваше зърнестият пясък под босите му крака, гълчавата на децата, когато играеха край потока, уханието на гората.

Но може би тези неща му изглеждаха така привлекателни, защото тогава с него беше Сара. Всъщност му липсваше тя.

— Какво мислят мъжете за това, че промених правилата за женитбите? — попита Гидиън. Никой от неговите хора не бе имал смелостта да зачекне този въпрос, особено след като виждаха в какво лошо настроение е след заминаването на Сара.

Барнаби се облегна на перилата и се замисли.

— Май и те са слабохарактерни като тебе. И изглежда одобряват това. Доколкото разбрах, решиха, че си прав. Да прекараш живота си с жена, която не те иска, не е много приятна перспектива.

— Искаше ми се да го бях разбрал по-рано.

Преди да беше отблъснал Сара от себе си. Тя винаги бе смятала, че не е имал никакво право да отвлича жените и че трябва да бъде наказан.

Но това не беше най-важното сега. Той щеше да издържи всякакво изпитание, стига след това тя да се омъжи за него.

Ами ако вече не го иска? Ако е променила решението си? Ако рязко откаже предложението му за женитба? Какво ще прави тогава?

Подобни мисли го измъчваха през тези три седмици. Той постоянно тормозеше Ан и Пети да му разказват отново и отново за случилото се между Сара и брат й. И въпреки че те всеки път твърдяха, че е била принудена да замине, той оставаше неспокоен. Много неща бе възможно да са се случили през тези два месеца, откакто бе в Англия. След като бе попаднала отново в своята среда, би могла да реши, че животът й на Атлантис е бил само един сън, нарушил спокойствието й, и нищо друго. Можеше въобще да не иска да го вижда повече.

И все пак той трябваше да рискува, дори ако след това имаше вероятност да свърши като баща си, да бъде измъчван всеки божи ден от спомените за изгубената си любов.

Барнаби изведнъж подсвирна тихо и го отклони от мрачните му мисли.

— Виж там, капитане. Жалко, че не сме вече пирати.

На този кораб сигурно има чудесна плячка. Изглежда английски търговски кораб.

Гидиън проследи погледа на Барнаби. Някакъв голям кораб плаваше към островите Кабо Верде под английски флаг. Корпусът му беше потопен дълбоко във водата и изглежда, че трудно маневрираше, затова беше лесен за пленяване, ако някой решеше да го подгони.

— Да, наистина е добра плячка. Но аз приключих с пиратството. Завинаги.

— Така ли? — Барнаби присви очи. — Този кораб може да те накара да си промениш решението.

— Нищо не може да ме накара да си променя решението — отвърна Гидиън твърдо и се върна на щурвала.

— Не бързай толкова. Виж името му и после кажи дали не искаш да плениш точно него.

Гидиън нетърпеливо погледна кораба. Отстрани с големи златни букви беше написано името „Дифайънт“. Той изведнъж се изправи и се пресегна да вземе малкия далекоглед.

— Как се казваше корабът на граф Блекмор? — запита Барнаби. — Този, с който е заминала госпожица Уилис?

Гидиън започна да оглежда корпуса на кораба, после насочи бинокъла към палубата. И макар да не видя нищо, което да потвърди, че е същият съд, той не можа да потисне надеждата си, че Сара може да е на него. Възможно ли е тя вече да е…

„Не, не може да се връща толкова скоро — мислеше си той. — Не и с такъв брат като нейния.“

— Съмнявам се, че има два кораба със същото име, които имат причина да плават в тези води. Сигурно е неговият кораб. Басирам се, че този проклет англичанин е тръгнал насам, за да довърши онова, което не успя да направи на Атлантис миналия път. След като Сара не му е позволила да унищожи острова тогава, вероятно я е оставил в Англия и сега се връща да ни нападне в нейно отсъствие. — Мрачна усмивка изкриви устните му. — Но го чака изненада, нали? Ще пленя кораба му, преди да му позволя да навлезе дори и една миля по-близо до Атлантис.

— Ще плениш кораба му ли? С какво? Екипажът ни е съвсем малоброен.

— Кога са ни спирали превъзхождащите сили? — отвърна Гидиън, докато наблюдаваше през бинокъла екипажа на другия кораб и се чудеше защо са толкова малко. — Имаме достатъчно оръдия, а на кораба изглежда няма много хора. Обзалагам се, че можем да го победим в морска битка. Ако откаже да се предаде и не ни пуснат на борда, кълна се, че ще пробия петдесет дупки в корпуса му и ще принудя онзи страхливец да излезе от скривалището си. Ако тя е на борда, ще го накарам да ми каже къде е. Ако я няма, ще задържа кораба, докато той ми я върне. И в единия, и в другия случай ще пленя кораба му.

— Ти си наистина луд! — отговори Барнаби най-сериозно. — Но както и да е, аз наистина копнея за една хубава морска битка.

Като видя английски флаг на „Дифайънт“, Гидиън промърмори:

— Жалко, че унищожихме стария си пиратски флаг. Барнаби помълча малко, после каза проточено:

— Ами… не сме го унищожили…

Гидиън свали бинокъла от очите си и хвърли сърдит поглед на първия си помощник.

— Мисля, че бях наредил да го унищожите след последното ни плаване.

— Да, така беше. Но… помислих, че може да дотрябва някой ден, и го запазих. В моята каюта е.

Гидиън сподави усмивката си.

— Би трябвало да те накажа да чистиш палубата цяла седмица, защото не си изпълнил заповедта ми, господин Кент. Но смятам този път да ти простя провинението. — После започна отново да наблюдава „Дифайънт“ с бинокъла. — Кажи, пленявали ли сме досега някой от корабите на Блекмор?

Барнаби се захили.

— Не помня да съм чувал това име от някой моряк от екипажите, с които… просто… се забавлявахме.

— Значи е крайно време да пленим някой от тях, ти как мислиш?

— Тъй вярно, капитане. Не трябва да оставяме тоя самоуверен граф да се перчи с храбростта си по море.

— Правилно. — Гидиън остави далекогледа и по лицето му се изписа решителна усмивка. — Графът наистина има нужда да му се посмачка фасонът. А точно аз и ти можем да направим това.

Сара седеше на закуска в салона на „Дифайънт“ с лорд и лейди Дрейдън и Джордан. Тя разсеяно докосваше с вилицата си закуската, тъй като беше прекалено възбудена, за да яде. Наближаваха островите Кабо Верде, които бяха само на два дни път от Атлантис. Тя просто не можеше да повярва, че Джордан се съгласи да я вземе с тях. Но той нямаше избор, след като маркизът и неговата жена бяха настояли. Ако не беше се съгласил, маркизът щеше да наеме кораб, за да отиде на острова и щеше да вземе и Сара. А Джордан не обичаше да изпуска нещата от контрола си.

При това пътуване Сара се сближи много с лейди Дрейдън. А също и с мъжа й. Макар че беше доста по-стар от нея, лорд Дрейдън съвсем не се държеше префърцунено, както често се случва при хора с неговия ранг и на неговата възраст. Безупречното му държание, аристократичните черти на лицето му и топлата му усмивка напомняха на Сара за втория й баща.

И така, ето че четиримата пътуваха за Атлантис. Лейди Дрейдън и съпругът й разговаряха с Джордан на някаква тема, която може би щеше да бъде интересна и за нея, ако не беше така погълната от мислите си за Гидиън. Той вече беше толкова близо до нея. Имаше да му разказва един куп неща и не можеше да си намери място от нетърпение.

Боеше се само, че той няма да й даде възможност да каже нищо. О, ако откажеше да я види и да я изслуша, тя нямаше да понесе това. Въобще нямаше да го понесе!

Изведнъж вратата на салона се отвори и първият помощник-капитан връхлетя като хала.

— Милорд, има някакъв кораб откъм щирборда, който бързо ни настига. И е развял пиратски флаг.

Джордан изруга тихо, а Сара скочи от стола си толкова бързо, че го събори на земята и се затича към каютата си. Останалите тръгнаха след нея, а тя се залепи на илюминатора, като се мъчеше да познае кораба, който ги преследваше. И видя статуята на носа му. Беше „Сатир“. Нямаше съмнение в това.

— Гидиън! — извика тя задъхана, а сърцето й заби още по-силно.

Лорд и лейди Дрейдън започнаха да си шепнат нещо, а Джордан застана до нея.

— Нали каза, че Пирата-лорд се е отказал от пиратството?

— Отказа се! — отвърна тя твърдо и изгледа всички по ред. Лорд и лейди Дрейдън изглеждаха разтревожени, а брат й беше пребледнял. Тя упорито кръстоса ръце на гърдите си. — Той се отказа! — твърдо повтаряше тя. — Разбира се, че се отказа.

— Тогава защо е тук — запита брат й — и ни преследва с развят пиратски флаг?

— Не знам — призна тя и вдигна високо брадичката си. — Вероятно има основателна причина за това.

— Скоро ще разберем, нали? — отвърна Джордан, обърна се, мина между лорд и лейди Дрейдън, излезе от каютата и се запъти към салона.

Сара се втурна след него, а семейство Дрейдън тръгнаха след нея.

— Какво ще направиш сега, Джордан?

— Ще разбера колко е „честен“ и „мил“ твоят пиратски капитан.

— Какво искаш да кажеш? Какво…

Тя спря, когато капитанът, явно вбесен, се втурна отново в салона.

— Това е Пирата-лорд или поне така ми каза един от екипажа. Наредиха ни да се приближим до тях. С ваше позволение, милорд, искам да се сражаваме. Мисля, че можем да спечелим, макар че не сме толкова многобройни, колкото ми се искаше.

— Не! — извикаха в хор и тримата.

Когато капитанът, крайно учуден, ги погледна, Джордан направи гримаса.

— Боя се, че и въпрос не може да става за битка, капитане. Сестра ми смята да се жени за Пирата-лорд, а лорд и лейди Дрейдън са дошли да се уверят, че това ще стане. И колкото и да ми се иска да ви наредя да унищожите „Сатир“, не мога да позволя това. Защото ако го направя, един от тях може да ме убие, докато спя, а тогава няма кой да ви плати възнаграждението, разбирате ли?

Капитанът погледна работодателя си с недоумение.

— Значи искате да спрем сега?

— Да. — В гласа на Джордан се почувства раздразнение. — Но нека моряците ви да бъдат въоръжени и да се скрият от пиратите. Ако се случи нещо непредвидено, трябва да бъдем готови.

Като кимна отривисто с глава, капитанът си тръгна. Джордан се обърна към Сара.

— Искам да стоиш тук, докато говоря с него.

— Не! — възрази тя. — Ти ще го застреляш, Джордан, няма да допусна това.

— Сара, приемах всичките ти условия досега. Длъжна си да ми дадеш поне една възможност да разбера дали намеренията на твоя пиратски капитан са честни. Това, че иска сега да нападне нашия кораб, не ми вдъхва голяма вяра, че е решил да се „оттегли“. А не искам да те предам просто така в неговите ръце, докато не съм сигурен, че ще се държи добре с тебе.

— Но, Джордан…

— Той е прав — прекъсна ги лорд Дрейдън. — Мисля, че всички трябва да останем тук долу, докато се уверим, че никой не е в опасност.

Макар че Сара харесваше лорд Дрейдън, никак не й се понрави намесата му точно в този момент. Съпругата му явно не беше много съгласна.

— Но този мъж там е моят син, Маркъс, и аз няма да седя и да бездействам, когато най-после ми се удава възможност да го прегърна.

— И аз изпитвам същото, скъпа. Но каквито и чувства да ни вълнуват сега, ние не познаваме този човек. Той е непредсказуем и според госпожица Уилис е много огорчен. Мисля, че е най-добре да опипаме първо почвата, ако може така да се каже, преди да му разкрием кои сме.

— Тогава, значи, се споразумяхме — обърна се Джордан към маркиза. — Вие ще останете тук с дамите, нали? Грижете се за тях, ако, не дай Боже, се случи нещо лошо.

— Няма да се случи нищо, ако ти не го предизвикаш — започна да протестира Сара, но Джордан и лорд Дрейдън не обърнаха внимание на думите й. Щом маркизът даде съгласието си, брат й веднага тръгна към палубата.

— Джордан! — извика тя след него. — Само да смееш да му направиш нещо!

Лорд Дрейдън застана до нея и я погали по рамото.

— Успокойте се, госпожице Уилис, всичко ще бъде наред. Брат ви може да е избухлив, но той държи на вас.

— Само да докосне Гидиън, ще го удуша! — каза тя гневно.

— Не се безпокойте — прекъсна я лордът с лека усмивка, — ако направи нещо на Гидиън, жена ми и аз ще държим брат ви, докато го душите.

Гидиън се качи на борда на „Дифайънт“ с няколко от своите хора, но нещо го притесняваше. Всичко се беше уредило прекалено лесно. Бяха заповядали на кораба да спре и хората там се подчиниха без никакви протести. Той махна с ръка на Барнаби и той заедно с петнадесет от най-добрите моряци се качиха на кораба, без да ги забележи никой.

После застана срещу капитана на кораба, загрубял от морските плавания вълк, застанал до голямата мачта. Пирата-лорд хвана дръжката на сабята си. Странно, но човекът съвсем не изглеждаше уплашен.

— Не пренасяме никакъв товар, който да послужи на вас и на вашите престъпници, господине! — процеди той.

— Не съм дошъл за товара ви. Търся граф Блекмор. На борда ли е той?

— На борда е! — чу се някакъв глас зад голямата мачта. Един мъж излезе напред с пистолет в ръка. — Аз съм граф Блекмор.

Гидиън огледа своя враг със студен поглед, като очакваше, че човекът ще бъде слаб и страхлив. Но въпреки че мъжът беше облечен елегантно и беше по-млад, отколкото смяташе Гидиън, той ни най-малко не приличаше на благородниците, които беше срещал при предишните си набези над кораби. По лицето му беше изписана някаква твърдост и упорита гордост — качества, на които Гидиън не можеше да не се възхити. Графът бе вдигнал пистолета си към Гидиън, докато се приближаваше.

— Какво искате от мен? Злато ли търсите?

— Искам само едно от вас. Сара — каза Гидиън, без да се церемони и без да обръща внимание на пистолета му. — Искам годеницата си. Или ще ме заведете при нея, или ще ви задържа като пленници на кораба, докато се подчините.

— Аз пък мога да застрелям и вас, и вашите проклети пирати! В момента моите хора са насочили оръжията си към вас и могат да ви убият, ако наредя това.

Гидиън го загледа подигравателно.

— Барнаби! — провикна се той. — Какво стана с хората на графа и техните оръжия?

Барнаби и останалите петнадесет моряци се появиха изведнъж откъм трюма на кораба, бутайки пред себе си една група невъоръжени и намръщени моряци.

— Успяхме да се справим с тях, капитане. А за оръжията ще кажем само, че днес прибавихме доста бройки към нашия арсенал.

Графът се намръщи, когато Гидиън го погледна с леко подигравателна усмивка.

— Много години съм бил пират, лорд Блекмор, прекалено много, за да се хвана на такава евтина уловка.

— Все още ви държа под дулото на пистолета си — извика графът гневно.

— Вярно е. Но и моите хора са насочили пистолетите си към вас. А сега по въпроса за сестра ви…

— Джордан, глупчо такъв, хвърли веднага този пистолет! — извика един женски глас. Сара изтича откъм квартердека и застана пред Гидиън с лице към брат си. — Да не си посмял да стреляш по него! Само да смееш!

Дъхът на Гидиън секна, като съзря огненочервената коса и гъвкавата й фигура.

— Сара!

Тя се обърна към него с поруменяло лице.

— Казах да ти предадат, че ще се върна. И държа на думата си!

Той не й даде възможност да продължи. Като хвърли сабята си на земята, привлече я към себе си и я притисна до гърдите си. Тя е тук! Наистина е тук!

— Сара, моя Сара! — прошепна той близо до косите й. — Нямаш представа колко страдах без теб!

— Сигурно не повече, отколкото аз за теб. — Тя се отдръпна малко назад и изпълнените й със сълзи очи оглеждаха лицето му с нежна загриженост.

— Изглеждаш страшно блед и слаб, любов моя. Прости ми! Не исках да те оставя. Наистина не исках.

— Знам — отвърна той и плъзна ръцете си по талията и гърба й, просто не можеше да повярва, че я държи в обятията си. — Точно заради това дойдох. Бях тръгнал към Англия да те взема, като забелязах кораба на брат ти.

Сара го погледна подразнена.

— Значи Ан все пак ти е казала какво се случи? Ще я науча аз, като я видя…

— Не бива да я упрекваш, скъпа. И без това бях решил да отида в Англия и да закарам жените, които не искаха да останат на Атлантис.

Изумление се изписа по лицето на Сара.

— Какво… си направил?

— Ти беше права за много неща — отвърна той тържествено, и преди всичко за тези жени. Накрая го разбрах. Какъв рай би бил това, ако хората в него не са свободни?

— О, Гидиън… — прошепна тя с разтреперан глас.

Той продължи нерешително.

— Затова… реших да върна в Англия жените, които пожелаха. — После тонът му стана сериозен. — Смятах като отида в Англия, да те намеря и да те помоля да се върнеш при мен. Тогава Ан ми каза защо си заминала. Спомена ми, че ако ме заловят, жертвата ти би била напразна.

— Трябваше да я послушаш — възкликна Сара. — Значи, не вярваше, че ще се върна? А трябваше, особено след като тя ти е казала истината.

— Не се безпокоях, че няма да удържиш думата си — отвърна той и погледна към брат й. Графът беше вече прибрал пистолета си, но се бе навъсил така, сякаш искаше да убие Гидиън с поглед. Тогава Гидиън заговори по-грубо.

— Боях се, че този негодник, брат ти, няма да те пусне да дойдеш.

Джордан кръстоса ръце на гърдите си и го погледна предизвикателно.

— Мина ми и такава мисъл през главата, Хорн.

— Млъкни, Джордан! — извика Сара, когато Гидиън се навъси. После тя вдигна очи към любимия си. — Знам, че това, което той направи, е ужасно, но трябва да му простиш. Нали ми е брат!

— Но не и кръвен — изръмжа Гидиън, като все още гледаше графа напрегнато. — Пък и този човек наистина не заслужава да се нарича твой роднина.

— Аз я познавам много по-дълго от теб и съм се грижил по-добре за нея — отвърна ядосано Блекмор. Той пристъпи напред със стиснати юмруци, но видя, че един от пиратите е насочил пистолета си към него.

Сара не се сдържа и извика:

— Свали веднага този пистолет, Барнаби Кент, иначе никога вече няма да ти проговоря!

Барнаби погледна към капитана си дали ще потвърди нейните думи. Тъй като Гидиън се поколеба, Сара сърдито смръщи вежди.

— Няма да ти позволя да застреляш брат ми, Гидиън, колкото и да ти се иска. Знам, че той постъпи лошо, но същото направи и ти. Няма да допусна ти да го застреляш, защото ме е отвлякъл, както и няма да позволя той да те застреля за същото нещо. Чу ли ме?

Гидиън с усилие потисна усмивката си, когато тя гордо вирна брадичка. Сара беше упорита, настойчива и последователна, точно каквато я помнеше. Слава Богу, че някои неща никога не се променят.

— Добре, скъпа. Няма да оставя Барнаби да застреля доведения ти брат. Пък и не е нужно да убивам един граф, когато съм решил да се оттегля от пиратството, нали?

Тя го погледна сияеща, после долепи устните си до неговите, а той я притисна до себе си и я целуна дълго и страстно въпреки тихите ругатни на брат й. Когато накрая успя да се откъсне от устните й, видя, че Барнаби все още държеше лорда на прицел, въпреки че усмивка беше разтворила широко устните му.

— Остави пистолета, Барнаби — каза Гидиън развеселен. — Явно, че Сара се връща при мен въпреки машинациите на лорд Блекмор. Така че няма смисъл да го убиваме, нали?

— Мисля, че няма — отвърна Барнаби и затъкна пистолета в колана си.

— Предполагам, че разговорът за стрелбите вече приключи, нали така? — запита някой зад тях.

Като се обърна назад, Барнаби възкликна:

— Кои, по дяволите, сте вие двамата?

Гидиън погледна към квартердека, откъдето се беше появила една двойка възрастни хора. Най-странното беше, че оглеждаха Гидиън без всякакъв страх.

Сара обърна глава към тях, а после и към Гидиън. И като че за момент се поколеба.

— Слушай… Гидиън, доведох едни хора, с които мисля… надявам се, че ще искаш да се запознаеш.

Двамата елегантно облечени благородници го оглеждаха така, че той се почувства неловко.

— О?

Като се дръпна от него, Сара посочи с ръка възрастната дама.

— Гидиън, мога ли да ти представя лейди Дрейдън, Юсташа Уорли? Твоята майка.

Като поразен от гръм, Гидиън погледна слабата, тъмнокоса жена.

— Майка ми е мъртва, Сара.

Жената потрепери и пристъпи напред, но високият мъж зад нея я спря.

— Тя не е умряла — каза нежно Сара. — Жива е — продължи тя, като дишаше учестено. — Елиъс Хорн те е лъгал през всичките тези години. Единствената истина, която ти е казал, е, че е бил домашният учител на майка ти и тя за кратко време е била увлечена по него. Всичко останало е било лъжа. Когато искал да я накара да избяга с него, тя отказала. Никога не е приставала на Елиъс Хорн. И се е омъжила за баща ти.

Гидиън все още не можеше да проумее за какво го е излъгал Елиъс, но последните й думи го накараха да трепне.

— Баща ми ли каза? — После обърна очи към възрастната двойка и този път се загледа в мъжа, който стоеше там горд и суров, висок, с прошарена коса, а сините очи и лицето бяха същите като на Гидиън.

Сърцето на младия мъж заби лудо и той стисна до болка ръката на Сара.

— Здравей, сине — заговори лорд Дрейдън развълнувано, а в очите му проблеснаха сълзи.

Гидиън поклати глава и се дръпна като замаян от Сара.

— Това вероятно е някаква грешка. Баща ми умря. И майка ми е мъртва.

— Майка ти стои пред теб сега — каза Сара твърдо. — След като срещнала лорд Дрейдън, тя разбрала, че Елиъс Хорн не е подходящият мъж за нея. Забелязала склонността му към пиене и му обяснила най-деликатно, че не иска да се омъжи за него. — Сара заговори по-строго. — Разбира се, това не се харесало на Елиъс. Но след като тя се омъжила за лорд Дрейдън, той продължил да й праща любовни писма и да настоява да се срещнат. А когато лорд Дрейдън прекъснал задирянията му, за да си отмъсти и на двамата, Елиъс те откраднал наскоро, след като си се родил. Един ден, когато дойката те извела в парка, той изчакал удобен момент и те отвлякъл.

— Не, не може да бъде! — заговори Гидиън с пресипнал глас. — Елиъс се държеше понякога наистина съвсем безсърдечно, но не може, не може да… — В главата му изплуваха безброй спомени и той се мъчеше да ги съчетае с тези нови сведения, но не му се удаваше. Възможно ли бе да има и майка, и баща, а Елиъс да го е лъгал през цялото време.

— А брошката, която му е оставила? — попита той, като докосна с пръсти колана си.

— Бях я закачила от вътрешната страна на кошчето, в което ти спеше — обясни жената, която твърдеше, че е негова майка. — Толкова ти харесваше да я гледаш как блести.

Гласът й прозвуча толкова искрено, че той почти й повярва. Почти!

— Но аз видях писмото до моя… до Елиъс, де. Какво ще кажете за него?

Но Сара, като че не го чу.

— Тогава си бил на десет години, Гидиън. Сетил ли си се да погледнеш пощенската марка? И дали има някакъв печат? Нещо, което да потвърждава, че е от нея. Разбира се, че не си. Елиъс е написал това писмо и ти го е показал, защото си ходил в консулството.

— О, божичко! — продума Гидиън със задавен глас. Той се чувстваше като лодка, преобърната от буря. Ако това е истината, значи всичко, което е мислел, което е вярвал за Елиъс и майка си, не е било вярно. — Това е невъзможно!

— Помисли малко, Гидиън… — заговори Сара, а в гласа й прозвуча състрадание. — Ако Елиъс наистина ти е бил баща, нима щеше да те измъчва така и да ти чете писмо, с което да те нарани? Нима любящ баща би казал на сина си, че майка му се е отказала от него и че нейното семейство го смята за недостоен, за кал под краката им. Направил го е, защото именно той се е чувствал като кал под техните крака и е искал да принизи и теб до себе си. Очевидно е искал да развали семейството на лейди Дрейдън, като е откраднал сина й. Само че не е знаел какво да те прави, след като те е взел.

Ръцете на Гидиън се свиха в юмруци, като си спомни колко пъти Елиъс го бе ругал, че е горд и надменен като майка си. И колко пъти го беше пребивал от бой. А той бе усещал още от началото, че Елиъс не изпитва бащинска обич към него. Страшен гняв го обзе и му се прииска да излее яда си на някого. Затова се обърна към родителите си и запита:

— След като сте разбрали, че Елиъс ме е откраднал, защо не сте ме потърсили? Защо сте ме оставили на това чудовище?

— Ох, скъпо мое момче, разбира се, че те търсихме! — проплака лейди Дрейдън. — Но никога не ни дойде наум, че ще те заведе в Америка. Смятахме, че няма пари за това. Пък и войната още продължаваше, затова не смятахме, че ще те заведе там.

Лорд Дрейдън пристъпи напред, а очите му бяха изпълнени с мъка.

— Търсихме те в Ирландия, в Англия и в Шотландия. Търсихме те дори в Европа. Всеки път, когато имаше някакво известие за изоставено бебе, което отговаряше на описанието за тебе, ходехме, където и да се намираше това, с надеждата, че си ти. Просто не вярвахме, че той ще те задържи. Пък и защо да го прави? Той не разбираше нищо от бебета.

— Ни най-малко! — отвърна Гидиън с болка. После погледна към майка си.

— Мисля, че ме е задържал само защото бях неговата връзка с тебе. Той не престана да те обича. И може би донякъде беше започнал да вярва, че наистина ми е баща. — Гласът му прозвуча сурово. — Доколкото познавах Елиъс, смятам по-скоро, че е искал да накаже тебе, наказвайки мен. Все повтаряше, че съм приличал на теб, всеки път, когато…

— Гидиън, недей! — прошепна Сара тихо, като се доближи до него. — Не бива да им разказваш тези неща. Те и без това са страдали прекалено много, не е редно да ги измъчваш и ти сега.

Той погледна към лорд и лейди Дрейдън и разбра, че Сара е права. Те изглеждаха направо не на себе си. Пък и не можеше да вини тях за постъпките на един човек, който явно не е бил напълно нормален. И ако им разкажеше за жестокото отношение на Елиъс, това можеше да ги съсипе. Неговите родители! Да му се не види, та те му бяха родители! Дали щеше да успее някога да свикне с мисълта, че има истински родители?

— Сине — заговори майка му с треперещ от вълнение глас — аз… чаках тридесет години да те прегърна. Смяташ ли… че би могъл… да доставиш това удоволствие на една възрастна жена?

Сълзи премрежиха очите му, като погледна лицето на жената, която почти не познаваше и която неоснователно беше мразил цял живот.

— Мамо! — можа само да прошепне той, сякаш невидима ръка стискаше гърлото му и гласът му подрезгавя и угасна.

Той се спусна напред и двамата се прегърнаха.

Сара ги гледаше и сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Сега не се сърдеше вече на Джордан, че я беше накарал насила да се върне в Англия, след като можа да открие всичко това.

После лорд Дрейдън прегърна сина си, а очите му бяха зачервени от сдържаните сълзи. Гидиън излъчваше щастие като момченце, на което са дали ключа от някоя сладкарница.

— Майка и баща, почти не мога да повярвам! — каза той и като се отдалечи от родителите си, се обърна към Сара. — И всичко това дължа на тебе. Ти си ги издирила, нали? И си направила това заради мен.

Тя поклати глава стеснително.

— Защото… не можех да повярвам, че историята на Елиъс е вярна. Не е възможно една жена да изостави детето си, без да я е грижа за него.

Като я хвана през кръста, той е придърпа към себе си.

— Ти винаги си имала по-добро мнение за хората от мен. И изглежда, този път си права. Като си помисля за всичките тези години, през които можех да бъда с тях, ако не бях повярвал на Елиъс… — Той повдигна брадичката й с пръст. — Може би е трябвало да те срещна по-рано.

Очите й блестяха от щастие, когато вдигна очи към него и докосна с ръка бузата му.

— Тези години са вече минали. Важното е, че сега сме заедно.

— Ще бъдеш ли с мен? — прошепна той. — Ще се омъжиш ли за мен? Ще дойдеш ли на Атлантис?

— На Атлантис ли? — прекъсна ги лорд Дрейдън. — Но, сине, ти си мой наследник. Мястото ти е в Англия.

Когато Гидиън загледа слисано, Сара добави закачливо:

— Да, Гидиън. Изглежда, че Пирата-лорд е наистина лорд и е един от онези благородници, които винаги си обичал да измъчваш. Ти си граф Уординг. Имаш титла и много земи в Англия.

Лицето му помръкна, като погледна към нея.

— Не ме интересува всичко това, Сара. То няма значение за мене — заяви той развълнувано. — Но знам, че е от значение за тебе. И ако не искаш да живееш на Атлантис…

Тя сложи пръст на устата му, за да го накара да млъкне.

— Не говори глупости. Мястото ми е на Атлантис. Как бих могла да живея другаде?

Със светнали от любов очи, той прошепна:

— Обичам те, Сара. Толкова те обичам, че съм готов да отида в Англия и да стана… да стана…

— Граф Уординг.

— Да, граф Уординг, ако искаш това. И ако това ще те направи щастлива.

Сърцето й се изпълни с радост, като чу, че той е готов на толкова скъпа жертва от любов към нея.

— И аз те обичам, Гидиън. И точно заради това няма да отидем в Англия, докато ти не поискаш това.

— Нима ще изгубя сина си толкова скоро? — попита лейди Дрейдън с тъжен глас. — И то сега, когато съм го открила?

Като обви раменете на Сара с ръка, Гидиън се обърна към майка си:

— Няма да ме изгубиш, мамо. Кълна ти се! — Той се усмихна. — Та нали съм капитан на кораб! И предполагам, че със Сара ще правим много пътешествия до Англия в бъдеще.

— Ще те обесят, ако те заловят — намеси се кисело Барнаби.

— Не и моя син! — отвърна лорд Дрейдън. — Уверявам ви, че при това влияние, което има лорд Блекмор, а и аз също, можем да издействаме помилване за граф Уординг.

Когато Джордан изсумтя гласно, всички избухнаха в смях.

— Чу ли? — попита Гидиън Барнаби. — Ще ме помилват и ще ме направят граф. Напълно подходящ край за Пирата-лорд, нали?

— Победен от една жена! — измърмори Барнаби. — Няма да ми повярват, като им разправя за това на Атлантис.

— Напротив, ще ти повярват — намеси се Сара, като вдигна очи към бъдещия си съпруг, толкова щастлива, че се чувстваше като замаяна. — В края на краищата всеки един от тези пирати беше победен от една жена.

— Да, точно това се случи — измърмори Гидиън, като я привлече към себе си, за да я целуне отново. — И ако питаш мен, не е лошо наказание за банда гадни американски капери. Съвсем не е лошо.