Пиратска целувка

Глава 25

Джордан беше прав, мислеше си Сара, като гледаше претъпканите с хора зали на луксозния дом на Мерингтън. Беше невъзможно да намери лейди Дрейдън сред тази навалица. През последните два часа тя безуспешно се бе опитвала да я открие. Но тъй като лейди Дрейдън не се явяваше често на обществени места, малцина я познаваха. А щом Сара намереше някой, който я познаваше, и го помолеше да й я покаже, все отговаряха, че за малко я е изпуснала. Тази дама беше просто неуловима като полъх на вятъра в тиха нощ. Много разочарована, тя тръгна към балкона, за да подиша чист въздух. Няколко минути по-късно една жена също излезе на балкона. Двете се погледнаха и се поздравиха с кимване на глава, но няколко минути стояха безмълвни и потънали в своите мисли. Но точно когато другата жена се обърна, за да се върне в балната зала, медальонът, който носеше на врата си, попадна под лъчите на светлината и привлече вниманието на Сара.

Той имаше формата на конска глава от оникс, заобиколена от диаманти. И макар да беше по-малка от тази на Гидиън, беше нейно същинско копие.

Кръвта на Сара забуча в ушите й.

— Лейди Дрейдън?

Жената се спря и я изгледа стреснато.

— Да? Извинете, познавам ли ви?

Сара я гледаше с нарастващо вълнение. Това беше тя! Носеше същото бижу и дори цветът на лицето й беше същият. Със същите гарвановочерни коси, макар и вече прошарени, и очи, подобни на сини зюмбюли, лейди Дрейдън наистина можеше да бъде майката на Гидиън.

Но откъде да започне? Сара беше репетирала тази среща сто пъти, но сега, когато жената стоеше пред нея, тя се чувстваше объркана. А в никой случай не трябваше да я изпуска.

— Казвам се Сара Уилис. Доведена сестра съм на граф Блекмор. — Сара преглътна мъчително. — Възхищавах се на вашия медальон.

Макар че още не беше стигнала до целта, тя продължи:

— Виждала съм една брошка, която много прилича на вашето бижу.

Лейди Дрейдън настръхна.

— Така ли? Къде? — Гласът й леко потрепваше. Безразличното й изражение изведнъж се смени с интерес към думите на Сара.

— Знам, че ще ви се стори малко странно, но я носеше един пират. Беше я вградил в катарамата на колана си.

— Пират ли? Това да не е някаква шега? — запита лейди Дрейдън, явно разочарована. Но преди Сара да може да възрази, лицето на лейди Дрейдън се промени и тя добави: — Чакайте, вие сигурно сте младата дама, която е пътувала на борда на „Частити“. Моя приятелка от Дамския комитет ми разказа за вас. Корабът ви бил пленен от пирати и едва сте се спасили от похищението.

— Да, това съм аз — повтори тя недоволно. Явно, че историята на Джордан се бе разпространила сред всички. Но може би беше вече време някой да научи истината и преди всичко тази жена. — Всъщност, не се отървах от похищението. Прекарах цял месец при пиратите на остров Атлантис. И ги опознах много добре. И особено техния капитан.

Лейди Дрейдън изглеждаше смаяна и малко учудена от начина, по който една напълно непозната започна да й се доверява.

— Пирата-лорд ли? Прекарали сте цял месец със самия Пират-лорд?

— Да. Чували ли сте истинското му име?

Лейди Дрейдън поклати отрицателно глава, явно смутена, че Сара я пита такова нещо.

— Казва се Хорн. Гидиън Хорн.

Кръвта се дръпна от лицето на лейди Дрейдън. Изглеждаше, като че ще припадне всеки момент, затова Сара се приближи до нея.

— Извинете, не исках да ви тревожа. Добре ли сте?

— Какво… казахте, Хорн ли? Този мъж се е казвал Хорн, така ли? Сигурна ли сте в това?

— Да. Опознах капитан Хорн много добре по време на моя престой на острова. — Тя се поколеба дали да продължи, защото видя, че лейди Дрейдън е много разстроена. Но след като тази жена бе изоставила сина си, заслужаваше малко да се разстрои. Гласът на Сара стана по-суров, когато каза: — Аз наистина бях учудена, като разбрах, че не е американец. По рождение е англичанин и е син на някаква дъщеря на дук. Доколкото разбрах, майка му е избягала с домашния си учител, някакъв англичанин на име Елиъс Хорн, а после изоставила сина си, когато семейството й я принудило да се върне в Англия.

— Не! — възрази веднага лейди Дрейдън. — Съвсем не е така! Аз никога… — тя млъкна, а очите й се напълниха със сълзи. — Значи затова моят син никога не ме е потърсил. И сигурно през цялото време си е мислил… — Думите й заглъхнаха и тя изглеждаше страшно объркана.

Сара също изпадна в недоумение. Не бе очаквала такава реакция.

— Лейди Дрейдън, нима наистина сте майката на Гидиън?

Жената гледаше занесено някъде зад нея.

— Разбира се! Вие явно сте се досетили за това, иначе нямаше да ми заговорите за него.

Сърцето на Сара заби до пръсване. Тя беше открила майката на Гидиън.

— Изобщо не бях сигурна. Елиъс Хорн казал на Гидиън, че майка му е умряла. Но в книгата на Дебрет за родословията на перовете имаше само една дъщеря на дук, която се казва Юсташа, а това бяхте вие. А после, като видях медальона ви…

— Бяхте вече сигурна. — Лейди Дрейдън погледна отново към трапезарията. Сълзите се стичаха по страните й, докато оглеждаше препълнения с хора салон. Силно развълнувана, тя хвана ръката на Сара. — О, госпожице Уилис, трябва да намерим моя съпруг! Той трябва веднага да чуе това!

Сара беше потресена. Лейди Дрейдън не се държеше като жена, която току-що е научила, че синът й, когото е изоставила, е пират. И защо след толкова години, през които не се беше интересувала от него, изведнъж ще иска толкова да научи нещо повече? И да признае пред съпруга си своето непочтено минало?

— Лейди Дрейдън — прошепна тя загрижено, докато жената я водеше към вратата, — сигурна ли сте, че искате да разкажете това на мъжа си, без предварително… да го подготвите?

— Да, разбира се! — После, като че изведнъж схвана смисъла на думите й, я погледна с очи, изпълнени с мъка. — О, вие сигурно мислите… Щом синът ми смята така, значи и вие вярвате в това… Е, както и да е. Няма значение. Ще разберете всичко, когато ви разкажа моята история. Но сега, госпожице Уилис, трябва първо да намерим мъжа ми. И ви уверявам, че той ще иска да чуе всичко, което ще разкажете. Всичко!

— Разбира се, милейди — отговори Сара. Просто нямаше сили да каже нищо повече.

Но докато жената я водеше към балната зала, тя си даде едно обещание. След като маркизът чуеше това, което бе разказала на жена му, тя сама щеше да се помъчи да открие отговорите на някои въпроси.

Гидиън се разхождаше нервно из всекидневната на новопостроената къща на Сайлъс. Моли лежеше в спалнята и крещеше с всички сили. Слава Богу, че една от жените беше извела Джейн от стаята. Не му се искаше момиченцето да гледа страданията на майка си. Боже мили, той никога не бе предполагал, че раждането е толкова ужасно нещо. Той едва издържа няколко минути в спалнята. Излезе веднага, след като изведоха Джейн навън и чу как Луиза измърмори нещо нецензурно по адрес на всички мъже.

Но не се обиди. И как би могъл? Моли крещеше неистово и понасяше болки с часове, за да роди дете, а при това мъжът й го нямаше тук. В момента той изпитваше най-голямо уважение към жените и презрение към себе си и другите мъже.

Ан излезе тихо от спалнята. Лицето й бе много разтревожено.

— Бебето е в седалищно положение, капитане. Затова Моли се мъчи толкова.

— Седалищно положение ли?

— Когато едно бебе се ражда, първо трябва да излезе главата му. Но това дете иска да тръгне с дупето напред, а това е невъзможно. Аз и Луиза не разбираме достатъчно, за да помогнем, а няма акушерка сред жените тук. Вече ги питахме.

— Все ще се намери някоя, която да помогне — възрази Гидиън. — На този остров има повече от петдесет жени.

— Така е. Но повечето от тях не разбират от раждания дори колкото мене. За такова нещо ни е нужна акушерка, а тук нямаме такава. Да имате лекар сред екипажа?

Той поклати отрицателно глава и изведнъж почувства, че и той самият има вина. Нямаше лекар. Нямаше дори акушерка. Смяташе, че ще може да убеди някой лекар да работи на острова в бъдеще, но още не го беше направил. И все пак трябваше да се сети да доведе поне акушерка за жените тук.

Изведнъж някакъв сопнат глас се чу откъм входа на къщата.

— Е, хайде, къде е тя? Къде е родилката?

И двамата се обърнаха и видяха Куини на прага с навити нагоре ръкави и решителен поглед.

— Куини — каза твърдо Ан, — не трябва да безпокоиш Моли сега. Нещата не вървят много добре. Бебето е в седалищно положение. Трябва й спокойствие, докато решим какво да правим.

— Тя се нуждае от жена, която знае как да й помогне, ей от това има нужда! — отвърна сопнато Куини. От спалнята се разнесе отново пронизителен писък и тя се запъти решително към вратата. Ан поиска да й препречи пътя, но Куини се намръщи срещу нея. — Махни се от пътя ми, селянко такава! Кой мислиш, че израждаше бебетата в бордея? Аз, разбира се! Не можехме да рискуваме да викаме лекар, а той после да ни издаде на съдията, затова все аз се занимавах с това. Изродила съм повече бебета, отколкото ти си държала в ръцете си. Ще помогна и на тази жена, ако ме пуснеш да вляза.

Ан се поколеба, погледът й издаваше недоверие.

— Пусни я да влезе — намеси се Гидиън. — Щом казва, че може да го направи, остави я да й помогне. Нямаме друг избор.

След като Ан се дръпна оттам, Куини изсумтя и се втурна в спалнята, като остави вратата отворена.

— Куини! — чу се гласът на Луиза отвътре. — Какво, за Бога, мислиш, че правиш?

— Остави я — отвърна Ан. — Тя каза, че знае как да изражда бебета.

Луиза се изкашля.

— Вероятно по-често е виждала какви неща влизат в жените, отколкото нещо да излиза от тях.

— И това е вярно — отвърна Куини невъзмутимо. — Но знам как се изражда бебе. Пък и нямаш голям избор в момента, нали, госпожице фръцло!

Гидиън отиде до врата и надникна в спалнята, видя наобиколилите леглото жени. Но все пак успя да зърне бледото лице и залепналите от пот коси на Моли.

Куини седна в края на леглото и промърмори нещо разочаровано. Той не можеше да разбере какво прави, но видя как тя избърса ръцете си в престилката и заяви:

— Да, бебето е в седалищно положение. Ще трябва да го обърнем.

— Да го обърнем ли? Може ли да се направи такова нещо? — попита разтревожено Луиза.

— Да, може. Понякога. Опитвала съм няколко пъти досега — отговори Куини навъсено. — Но успях само веднъж. Понякога бебето не може да бъде обърнато.

— Направи, каквото трябва! — провикна се Моли с писклив глас, който се извиси над тихите шушукания на останалите жени. — Само извади бебето от мен, за Бога!

Ан и Луиза внезапно се дръпнаха от леглото и тогава Гидиън видя разтворените крака на Моли. Той се стъписа. Кръв и вода се стичаха по бедрата до коленете й.

— Боже мой, направете нещо! — каза със задавен глас.

— Аз ще се погрижа за това, капитане — отвърна Куини. — Ти върви да донесеш гореща вода, разбра ли? И накарай Сайлъс да приготви нещо към чая, защото горката жена ще трябва да си възвърне силите после.

Не се наложи да му го повтарят. Гидиън хукна като стрела, като се проклинаше за своето малодушие. Моли беше толкова дребна и крехка. Как щеше да издържи на всичко това? И какво щеше да стане с бебето й и с малката Джейн, ако тя умре?

Той намери Сайлъс в кухнята и му предаде какво е наредила Куини. На печката имаше чайник с гореща вода. След като го свали от огъня, той се приближи до Гидиън.

— Изглеждаш блед като мъртвец, капитане. Тя доста се мъчи, нали?

Гидиън погледна възрастния човек с уплашени очи.

— Може дори да умре. И бебето също. — Той удари с юмрук по масата, като че се отвращаваше от себе си. — И за всичко това съм виновен аз, чуваш ли? Трябваше да доведа тук лекар и акушерка. Но какво разбирам аз от нуждите на жените? Не знам нищичко, дяволите да ме вземат! Сара е била права. Никога не съм се съобразявал с техните нужди. Нищо чудно, че ме напусна.

Като остави чайника, Сайлъс потупа Гидиън по рамото, после отиде при бюфета и му наля чаша уиски.

— Хайде, стига, успокой се сега и изпий това. Положението не е чак толкова страшно. А госпожица Сара не те е напуснала, защото е била разочарована от теб. Отишла си е, за да оправи един семеен въпрос. После ще се върне. Щом е казала, че ще се върне, аз й вярвам.

— Няма да се върне! — каза Гидиън мрачно. — Тя ме мрази и има защо.

— Престани да говориш такива неща. Не е хубаво, пък не е и вярно. — Той отново взе чайника. — Ти стой тук и си пийни малко, а аз ще занеса това на Луиза. А може като се върна, да имам добри новини.

Добри новини ли? Какви добри новини можеше да донесе Сайлъс? Дори Моли да оживее, а това изглеждаше съмнително, горката жена щеше да бъде като затворничка тук, и то заради него.

А Сара все още не беше се върнала. И трябваше да става всяка сутрин, да работи, да яде и да свиква някак с мисълта, че не го е обичала достатъчно, за да остане при него. А всъщност не беше сигурен дори, че го е обичала. Никога не му беше казвала това. И той, разбира се, беше мълчал по този въпрос и не беше изразявал с думи нещо, което можеше да го направи още по-уязвим, отколкото беше. Във всеки случай той я бе изгубил и сега беше късно да й каже, че без нея се чувства като кораб без платна, объркан, отпуснат и лишен от съдържание.

Сега разбираше защо баща му се бе напивал всяка вечер до безсъзнание, след като беше загубил жената, която е обичал. И е имал нужда от това, за да издържи през тихите нощи и пустите, студени дни.

Но Гидиън нямаше да постъпи като него. Той твърде много уважаваше себе си. Щеше просто… да съществува.

И да продължава да работи. Но каквито и усилия да правеше, той не успяваше да заличи образа й от паметта си.

Като изстена тихо, той скри лицето си в ръце. Ако тя беше искала да го накаже за всичките му грехове, със сигурност бе намерила чудесен начин за това. Той не си беше давал сметка колко много беше внесла тя в живота му, докато не му бе отнела всичко, без дори да му даде възможност да я помоли да остане.

Като стана от стола си, той го блъсна встрани с такъв гняв, че столът се претърколи върху новия дъсчен под. А най-болното от всичко беше, че не го беше изчакала дори да се сбогуват. Беше се измъкнала много доволна, че може да се отърве от него.

След всичко, което бе казала за желанието си да му помага, след думите, прошепнати вечерта на корабната палуба… той ясно си спомняше онази нощ и начина, по който го беше окуражавала и го беше извадила от отчаянието, заричайки се, че ще възстановят Атлантис заедно…

Но какво, по дяволите, му бе казала? „При условие, че имаш желание да се бориш за острова, а не да го оставиш да загине.“ А може би не се беше борил достатъчно и за нея? Тя си беше отишла, а той бе толкова вбесен от нейното предателство, че не направи нищо, когато все още имаше тази възможност.

А сега, като си спомнеше за онези седмици, които бяха прекарали заедно, и особено за последните два дни, той не можеше да повярва, че не е мислила сериозно върху възможността да се омъжи за него и да му помогне за възстановяването на Атлантис. Та нали никой нея бе насилвал да се съгласи да му стане жена! И ако е знаела, че брат й ще дойде да я спасява, защо не беше се съпротивлявала на опитите му да я прелъсти?

Изведнъж той се сепна. Може би е прибързал със заключението, че тя с удоволствие е заминала. Мъчеше се да си спомни какво му бяха казали Ан и Пети онази вечер на брега. Пети беше подхвърлил, преди Ан да го прекъсне, че Сара не е заминала доброволно. Беше казала още, че Сара е молила брат си да не напада острова. Може пък да го е направила не само от загриженост за брат си?

Той поклати скептично глава. А може би възлагаше големи надежди на няколко случайно казани думи и ги тълкуваше погрешно.

И все пак не можеше да се отърве от чувството, че нещо друго се е случило през този ден, за да си тръгне тя, без дори да се сбогува.

— Ей, капитане — чу се един весел глас откъм вратата, — роди се едно хубаво момиченце.

Той се обърна и видя, че Ан стои на вратата с грейнало лице. И изведнъж почувства толкова голямо облекчение, че просто се олюля.

— А майката добре ли е? Как е бебето?

— И двете са живи и здрави. Куини изненада всички ни, но наистина си разбира от работата и успя да се справи.

— Слава Богу, че поне тя знаеше какво да направи. — Той прокара уморено ръка през косите си. — Защото аз не знаех.

Ан се накани да си тръгне.

— Ан… — извика той след нея.

— Да, капитане?

— Искам да ми кажеш какво точно се случи в деня, когато Сара замина.

Тя наведе очи.

— Ами… нали ви казах.

— Но не ми каза всичко, нали? Нещо спести.

Тя описа кръг върху пясъка с крака си.

— Не е важно какво се случи този ден, капитане. Госпожица Уилис ще се върне, щом й се удаде възможност. Знам, че ще дойде.

— Нямам търпение да я видя. — Той си пое дълбоко дъх и си спомни, че Моли едва не умря и не загуби детето си. — Заминавам за Англия. Ще взема всички жени, които искат да се върнат там. Не желая никоя от тях да ми тежи после на съвестта. — Той замълча и се почувства толкова спокоен, колкото не се бе чувствал отдавна. — Ще намеря Сара и ще я накарам да разбере, че мястото й е тук. Трябва да я намеря. И да й кажа, че се нуждая от нея… че я обичам.

Тя изведнъж вдигна очи към него, а те бяха изпълнени с безпокойство и страх.

— О, не, капитане, не можете да направите това! Не бива! Ако тръгнете да я търсите сега, жертвата й ще е била напразна! И после никога няма да ми прости, че съм ви оставила да заминете. Никога!

Той ахна от изумление.

— Какво искаш да кажеш?

Тя сложи ръка на устата си и го погледна с уплашени очи.

— Ан, кажи ми истината! Защо няма да ти прости? Защото… ме мрази ли?

— О, не, капитане! Как би могла да ви мрази? — Ан мачкаше с ръце престилката си и се двоумеше. После въздъхна тежко. — Брат й, графът, каза, че ще срине със земята острова, ако тя не тръгне с него за Англия. И тя много се изплаши. Беше докарал много свои хора, имаше и оръдия и беше твърдо решил да го направи. Той отстъпи едва когато тя се съгласи да тръгне с него.

Значи Сара не го беше измамила. Бе направила това, което правеше винаги — беше жертвала всичко за любимите си хора. Изведнъж го обзе гняв срещу нейния брат, срещу Ан и Пети, че са го излъгали. Но най-вече ядосан на себе си, че е повярвал, че Сара би могла да го остави доброволно.

— А защо ме накара да мисля, че е искала да замине? — попита той със суров глас, натежал от мъка, и се приближи до Ан. — Защо ме излъга, след като знаеше какви чувства изпитвам към нея?

Ан примигна виновно.

— Не исках да ви лъжа. Но се налагаше. Тя ме накара да се закълна, че няма да ви кажа истината, защото се боеше точно от това, което се каните да направите сега. Да отплавате за Англия след нея, а там ще ви обесят. Тя много се бои за живота ви, за да рискува такова нещо.

— Като че има живот за мене без нея — отвърна той с горчивина. — Но сега трябва да замина. Не мога да я оставя там с онова чудовище, брат й.

— Не, не бива да ходите да я търсите! Тя ще умре от мъка, ако ви заловят. Каза, че ще направи всичко възможно, за да се върне тук и знам, че…

— Наистина ли мислиш, че той ще я пусне да дойде тук? Човекът, заплашил да унищожи всичко, което тя обича, само за да я накара да отпътува с него? — Той сви ръце в юмруци и му се прииска да ги стовари върху брата на Сара. — Той няма да я пусне. На негово място и аз бих постъпил така.

— О, капитане! — простена Ан. — Ако англичаните ви заловят, ще ви обесят.

— Не са ме залавяли преди — каза той ядосан — и бъди сигурна, че няма да се оставя да ме заловят и сега!

— Но…

— Заминавам за Англия и толкоз! Ан, кажи на жените, че ще взема със себе си всяка от тях, която поиска да се върне. Ако пък се страхуват да се върнат в Англия, ще ги заведа в Сантяго и ще платя пътя им за където пожелаят.

По лицето на Ан се изписа безкрайно учудване.

— Някои от тях искат да си отидат, но мисля, че повечето предпочитат да останат тук.

Гласът му се смекчи.

— Тези, които искат да останат, с удоволствие ще приемем, независимо дали искат да се омъжат или не. Но няма повече да търся жени за моите мъже. Отсега нататък те сами трябва да си намерят съпруги.

Ан се приближи до него, надигна се на пръсти и леко го целуна по бузата.

— Вие сте добър човек, капитан Хорн. И знам, че госпожица Уилис щеше да се върне при вас, ако това зависеше от нея.

— Тя ще се върне при мен. Ще дойде тук, дори ако трябва да преобърна всички проклети английски острови, за да я намеря.