Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА XI

Мейсън откри Пол Дрейк седнал в кола, паркирана на двеста метра от жилището на Кент.

— Опитах се да вляза — докладва Дрейк, — но ме върнаха. Имам на разположение двама души, готови да се заемат със свидетелите, щом като полицаите престанат да държат мястото запечатано. Какво се е случило?

— Доста неща. Един човек на име Рийз бе убит. Бил е намушкан в леглото си, видимо докато е спял. Завивката му стоеше придърпана до шията. Нощта бе особено топла. Беше завит само с две леки одеяла, ножът ги бе пробил.

— Някакви мотиви? Мейсън принизи гласа си.

— Почти е готов проклет случай от обстоятелствени доказателства срещу Питър Кент, моя клиент.

— Къде е той сега?

— Изчезнал.

— Искаш да кажеш избягал?

— Не, пътува по работа.

— Имаш ли намерение да го предадеш на полицията, Пери?

— Зависи. Преди всичко искам да открия дали има вина. Ако се потвърди и се убедя, че е така, не желая да се заемам с делото. Страхувам се, че това е извършено в сомнамбулен транс. Ако е така, ще опитам да го отърва.

— Що за човек е убитият?

— Малко побъркан. Винаги се е безпокоял за здравето си.

— Имал ли е Кент някакви специални мотиви, за да го убие?

— Не, но е имал цял куп мотиви да премахне човека, в чието легло е спяла жертвата.

Детективът подсвирна тихо.

— Убил не когото възнамерявал, а?

— Не зная. Навъртай се наоколо и виж какво можеш да откриеш.

Мейсън погледна часовника си и отвори вратата на колата.

— Можеш да ме откараш до булеварда, а оттам ще взема такси.

— В кантората си ли отиваш?

— Не знам.

— Бил си в къщата — каза Дрейк, като палеше мотора. — Нямаше ли възможност да направиш нещо, преди да пристигне полицията?

— Нищо. Там има друг адвокат, птица на име Дънкън.

Дрейк умело избягна пресичаща кола, застана така, че да е готов да тръгне, щом светофарът му даде път, и каза:

— Дънкън те препъна по отношение твоя стил, а? — Бих казал, да. Исках да открия повече данни около убийството, но тази антика започна да ми се бърка. На всичко отгоре той си е въобразил, че е видял моя клиент към полунощ да се лута наоколо.

— Бъди внимателен при всяка своя стъпка, Пери!

— Какво те кара да ми отправяш това предупреждение?

— Изражението на очите ти. Гледаш така, като че ли си наумил да предприемеш някакво отчаяно действие.

Мейсън се изсмя.

— Решен съм не на едно, а на половин дузина неща. В момента съм като жонгльор на сцената, който върти във въздуха шест билярдни топки наведнъж, само че аз не жонглирам с каквито и да било топки, а с топки, пълни с динамит, и трябва да ги въртя.

— Ще се постарая да открия всичко, каквото мога. Между другото, поръча ми да поставя човек в Санта Барбара. Всичко е уредено и той е поел наблюдението на къщата.

— Добре си сторил, Пол. Би било по-добре, ако изпратиш още един в помощ. Сега особено е необходимо мисис Кент да бъде следена, и то колкото може по-незабележимо. Нека твои хора проследят също всеки, който напуска резиденцията на Кент, след като полицията приключи разследването. Тук можеш да ме оставиш, Пол. Ето едно такси, ще го наема. Можеш да ми телефонираш от магазина за тютюн, който е на ъгъла.

Мейсън се качи на таксито и в 9:10 бе вече в кантората си.

Дела Стрийт, спретната и свежа, се бе настанила върху един от ъглите на бюрото и докладваше на шефа си поток от информация, докато той измие ръцете, среши косата и постави в ред облекло си пред огледалото.

— Тъкмо преди няколко минути телефонира Джексън. Един от съдиите е имал заседание, насрочено 8:30. Джексън му изложил всички обстоятелства и успял да вземе подписано окончателното решение преди това. Телефонирах до хотел Уинслоу в Юма, за да съобщя на мистър Кент, но той не бил пристигнал още в хотела. Позвъних и в съда, но и те не били чували нищо за Кент. Не било издавано и разрешение за бракосъчетание на негово име тази сутрин и…

— Чакай малко — погледа часовника си Мейсън. — Това последното е без особено значение, тъй като съдът е започнал работа само преди няколко минути. Сега е малко след 9:00 и…

Нейният делови глас го прекъсна спокойно.

— Сега там е малко след 10:00. Юма е по планинско време.

Мейсън затвори вратата на малкото помещение, където се намираха аптечката и мивката, и направи лек поклон.

— Вие печелите, мис Деловитост! Има ли нещо друго?

— Повиках летището, открих номера на самолета, отлетял с Кент за Юма, и се свързах с Дрейк, за да изпрати детектив от Юма до летището да провери дали самолетът не се е приземил. Всеки момент чакам отговор.

— Не зная защо не зарежа кантората и оставя цялата работа тук на теб. Ти си се разпоредила за всичко по-бързо и по-ефикасно, отколкото аз бих го сторил, ако бях тук.

Дела се усмихна на високата му оценка и продължи да го залива със сведения.

— Бе направено всичко възможно да бъдете открит, за да ви възложат делото по завещанието на Анстръдър. Казах им, че не мога да им определя приемен час, но че ще проверя дали се интересувате от това дело.

— Кой настоява да се заема с тази работа?

— Адвокат, който представлява спорещите, моли да участвувате и вие. Каза, че той е изготвил всичко и за вас остава само да разпитате свидетелите и да представите случая в съда…

— Не мога да се ангажирам — прекъсна я Мейсън. — Делото се предвижда за тази седмица, нали?

— Да.

— Не поемам никакви допълнителни отговорности, Докато не приключа настоящия случай. Предай им, че съжалявам. Нещо друго?

— Мирна Дюшен бе просто патетична в израза на благодарностите си.

— Мирна Дюшен? — лицето му изрази почуда. — Коя беше тя?

— Момичето, което бе измамено от мошеник, намиращ се сега в хотел Палас под фалшивото име Джордж Питчърд.

— Бях забравил — усмихна се Мейсън. — Надява се, че моят съвет ще даде резултати?

— Уверена е. Готова е да ви заплати веднага щом…

— Не й ли обясни, че този съвет с гратис?

— Казах й, но изглежда, не може да повярва. Тя… Телефонът звънна. Дела Стрийт отговори и като послуша кратко, нареди:

— Стойте там и телефонирайте веднага, ако чуете нещо за него.

Затворила телефона, тя обясни.

— Самолетът на Кент не се е приземил на летището в Юма.

— Това се казва усложнение — забарабани Мейсън с ПРЪСТИ.

— Да съобщим ли, че са се загубили и да поискаме помощ от летището?

Той бавно поклати глава в знак на отрицание.

— Обади се на летището, Дела, и наеми самолет. До половин час да е готов за излитане. Не съобщавай за къде. Кажи им само, че искам да се поразходя наоколо.

— От ваше име ли да го наема? Той кимна утвърдително.

— По-полезно ще е на мое име. Ако полицаите обикалят вече летището, сигурно са узнали за самолета на Кент.

— Предполагате, че са се досетили за самолета?

— Положително, рано или късно. Това е въпрос само на време. Прислужникът ги информира, че са се готвели да сключват брак и че аз съм ги отвел някъде с кола. Не е необходимо да бъдат големи разузнавачи, за да се досетят, че две и две прави четири.

Телефонът иззвъня отново. Дела пое слушалката и след миг я подаде на Мейсън.

— Отново Джексън, от Санта Барбара. Вие разговаряйте по тази линия, а аз ще отида в другата стая да позвъня на летището.

— Ало, Джексън — обади се Мейсън, — всичко в ред ли е? Дела ми каза, че си взел решението.

— Да, декретът е подписан и е в сила. Какво да правя по-нататък?

— Кой се зае с наблюдението на жената?

— Един от хората на Дрейк. Той смени Харис.

— Разбрах, че си имал да ми предадеш нещо, но не го телефона.

— Не смея. Телефонирам ви от съда. Досега не бях в състояние да се отделя от тук. Страхувам се да не би от номератора да може да се подслушва. Надявам се по-късно да мога да ви повикам чрез централата, директно.

— Общо казано, какво е естеството на сведението ти? Ползувай език, който не би означавал нищо за външен човек.

— Касае се за създаване контакти в противниковите сили.

Мейсън озадачено сбърчи чело.

— Можеш ли да предадеш нещо повече от това?

— По всички личи, че са направени договаряния, посредством които ищецът по делото тук планира да се кооперира с другите, които са при вас и стоят на враждебни позиции спрямо ответника.

Стиснал здраво челюсти, Мейсън отрони само едно „хм!“.

— Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се, да. Не споменавай нищо повече по телефона. Връщай се колкото може по-скоро.

— Мога ли да тръгвам веднага?

— А другите?

— Готови са да поемем всеки миг, щом наредите.

— Къде е мис Уорингтън?

— Тук, с мен. Харис чака с колата отвън пред съда.

— Качвайте се и веднага поемайте. Кажи на Харис да кара бързо. Слушай сега, Джексън. Тук, в къщата на Кент, се случи непредвидено произшествие.

— Може ли да кажете какво?

— Филип Рийз бе убит.

Джексън подсвирна тихо.

— Следователно — продължи Мейсън — не е никак препоръчително за Харис и мис Уорингтън да скочат направо в ръцете на полицията, преди да имат възможност някак си да се подготвят.

— Искате да кажете, че трябва да ги доведа в кантората, преди те…

— Тъкмо това не бива да се случва. Не желая полицията да мисли, че подготвям свидетелите. Те без друго непрестанно ме обвиняват в това. Не искам също твоите спътници да узнаят, че ти си известен за убийството, но ги посъветвай, тъй като е възможно да бъдат разпитвани от адвоката на мисис Кент за случилото се в резиденцията на Кент през вечерта преди вашето заминаване за Санта Барбара, че ще бъде добре да са сигурни в правилността на това, което си спомнят.

— Харис е този, който се сдоби с информацията, неудобна за предаване по телефона.

— За коопериране на силите ли?

— Да.

— Все едно. Не искам Харис да идва при мен, преди да е бил разпитан в полицията. Узнай от него всички подробности по отношение информацията му. Нека мис Уорингтън ги стенографира, а после и да ги напише, ако е необходимо. Ясно?

— Мисля, че е ясно.

— Добре. Тръгвайте. Може би не ще съм тук, когато пристигнете. Ако наистина ме няма, изчакай ме.

Той остави слушалката на вилката и започна да кръстосва стаята, задълбочен в мисли. Дела Стрийт се появи на вратата.

— Самолетът е готов. Разпоредих се и за бърза кола, която ще бъде долу, докато се приготвите.

Мейсън отвори вратата на дрешника, измъкна леко пардесю и застана за мит пред огледалото да донатъкми шапката си.

— Когато стигнете летището — инструктираше го секретарката, — излезте вън до най-отдалечения край на аеродрума. Двумоторен чартър ще се загрява, очаквайки ви. Казах на пилота да бъде сигурен, че е в най-отдалеченото място. Пресметнах, че полицейските детективи сигурно вече висят там.

— Чудесно момиче! — кимна Мейсън и се запъти към асансьора.

Поръчаната от Дела кола тъкмо се долепяше до тротоара, когато Мейсън се появи на изхода на зданието. Шофьорът знаеше как да не губи нито секунда в гъстия трафик.

— Карайте до най-далечния край на аеродрума — нареди Мейсън.

— Да, сър. Тези указания ми бяха дадени вече. Адвокатът се отпусна върху облегалката с очи, невиждащи летящите покрай колата картини. На два пъти, когато колата се извиваше да отбегне удар, трябваше да се улавя за дръжката. Когато обаче, качил се на самолета, погледна часовника си, той се почувствува компенсиран за тези неудобства при пътуването до летището.

Мейсън даде на пилота инструкции.

— Тази сутрин при зазоряване един чартърен самолет пое за Юма. Досега все още не е пристигнал там. Дръжте се по предписания за Юма път и оглеждайте добре терена под нас. Аз също ще наблюдавам.

— Ако го открием някъде, какво искате да сторя?

— Кръжете колкото е възможно ниско. Не се мъчете да се приземявате, освен в случай, че някой е наранен и е възможно да направим нещо. Ако самолетът е разбит и те са мъртви, ще уведомим властите. Ако ли пък някой се нуждае от медицинска помощ, ще трябва да се погрижим за приземяване.

Пилотът кимна, седна на мястото си, машината се раздвижи и плавно се издигна. Мейсън се наведе към летището да види дали полицейската кола не е вече спряла или дали сержант Хъкъм не се върти наоколо, но те прелетяха твърде бързо, за да може да се огледа всичко подробно.

Машината се издигаше плавно в широк полукръг, докато редиците от бели постройки, блестящи под брилянтната калифорнийска слънчева светлина, постепенно бяха заменени от тъмната зеленина на квадратите с портокалови насаждения. После самолетът се стрелна през теснината, оградена вляво и вдясно от покрити със сняг планини, където забуча ужасно и най-сетне, напуснал клисурата, се успокои в равномерния бръмчащ летеж.

Внезапно картината се промени почти пълно. Права, сякаш теглена с линеал черта отделяше плодородните земи от пясъчна пустиня, изпъстрена тук-там със сухи храсти и кактуси. Отдясно се появи Палм Спрингс, сгушен в основите на издигащите се планини. Още няколко минути и зад финиковите палми на долината Кочела слънцето заблестя върху повърхността на Соленото езеро.

Мейсън се бе втренчил надолу, като хвърляше погледи ту от едната, ту от другата страна на самолета, но не можеше да види и следа от приземена машина.

Соленото езеро остана назад. Под тях сега се ширеше огромната объркана смесица от ерозирани планини и грамадни хълмове движещи се пясъци. Места, известни с легендите за изоставени, затрупани от ерозията златни мини. Знойна безцветна пустиня, изобилствуваща с миражи, на която бяха принесли в жертва живота си голям брой търсачи на щастие. Колорадо се промъкваше напред като огромна жълтеникава змия, извиваща се през пустинята. Зад всичко това Юма блесна под слънчевите лъчи.

Пилотът се обърна към Мейсън в очакване на инструкции. Последният му сигнализира да продължава напред и да се приземи.

Самолетът се стрелна остро. Ревът на моторите се превърна в равномерно бръмчене, което даде възможност на Мейсън да чуе свистящия покрай машината въздух. Пилотът изви в голям кръг, приглуши моторите и наведе носа на самолета надолу. Не след дълго колелата тичаха по пистата.

Мейсън видя двама души да тичат към тях, като махаха с ръце. Единият бе Кент, а другият — непознат за Мейсън.

Адвокатът скочи от кабината и попита:

— Какво се случи?

Кент отвърна с тон на съжаление в гласа.

— Лека повреда в мотора. Трябваше да извършим принудително кацане. Стори ми се, че ще се наложи да загубим целия предиобед. Пристигнахме преди около пет минути и този човек от детективската агенция ме посрещна. Той телефонира до вашата кантора и секретарката казала да ви дочакаме тук, тъй като сте щели да пристигнете след пет-десет минути. Тя се бе осведомила за времето, необходимо за пътуването ви, и знаеше точно кога ще пристигнете.

— Къде е мис Мейз?

— Изпратих я в хотела. Искаше да се освежи малко, а след това ще ме дочака в сградата на съда.

— Всички ще отидем в съда и да приключим с това бракосъчетание. Имате ли такси под ръка?

— Да. Чака отвън.

— Има една възможност, въпреки че едва ли е вероятна в един процент някой полицай да ви чака и да ви задържи тъкмо в момента, когато влизате в колата. Искам да ви поговоря, преди някой друг да е имал тази възможност да стори това. Елате малко настрана.

Той хвана Кент под ръка, отдалечиха се на около тридесет крачки от пилота и детектива и му каза:

— А сега нека бъдем наясно!

— Какво искате да кажете с това „наясно“?

— Точно каквото казах — да бъдем наясно!

— Положително не разбирам за какво става дума. Казал съм ви всичко. Сведенията, които ви дадох за Мадъкс, са съвсем точни и…

— По дяволите Мадъкс! Какво ще кажете за Рийз?

— Имате предвид моя доведен брат?

— Да.

— Това пък както е? Разказах ви всичко и за него. Той наистина е некомпетентен, когато се касае за пари, но понякога е много радикален. Опитите му да печели завършваха печално, така че естествено е да завижда на този, който има успехи в тази насока. Той…

— Около 7:30 тази сутрин — прекъсна го Мейсън — мистър Филип Л. Рийз бе намерен мъртъв в леглото си. Смъртта е била причинена от забиване на остър готварски нож в тялото му през завивките, покриващи го. Ножът явно е бил взет от чекмеджето на бюфета и…

Кент се олюля. Впи пръсти в гърдите си и очите му се разшириха. Лицето му стана пепелявосиво.

— Не! — промълви дрезгаво той, като изговаряше думите с видими усилия. — Милостиви боже, не!?

Мейсън кимна утвърдително.

— О, боже мой! — изкрещя Кент, като се впи в ръката на Мейсън.

Адвокатът рязко се отдръпна и му се тросна.

— Изправете се и стига драматичност!

— Моля да ме извините — прошепна Кент, — но трябва да поседна.

Без нито думичка повече той се отпусна на земята. Мейсън стоеше изправен над него, като го наблюдаваше със спокоен, проницателен поглед.

— Кога… кога се случи това?

— Не зная. Беше открит около 7:30.

— Кой го намери?

— Аз.

— Как се случи тъкмо вие?

— Намерихме готварския нож под вашата възглавница. След като видяхме острието му, започнахме преглед на къщата, т.е. проверка на преспалите тази нощ в резиденцията ви.

— Под моята възглавница?! — изохка Кент, но очите му не се повдигнаха към адвоката.

— Знаехте ли — запита Мейсън, — че Рийз не спеше в своята стая тази нощ, че я бе разменил с Мадъкс?

Очите на Кент, имащи израз на тези у ранено животно, се повдигнаха към Мейсън и измъченият човек бавно поклати глава в отрицание.

— Разменили стаите си, значи?

— Разменили са ги Изглежда, вие бяхте единственият в цялата къща, който не знаеше за това. Прокурорът ще твърди, че когато сте измъкнали ножа от онова чекмедже и сте тръгнали из къщата, вие сте вярвали, че заемащият въпросната стая е Франк Мадъкс.

— Искате да кажете, че прокурорът ще настоява, че аз съм извършил всичко това?!

— Точно така.

Кент се втренчи в Мейсън. Устата му започна да се изкривява. Ръцете се вдигнаха към лицето, сякаш се опитваха да задържат мускулния гърч, и започнаха да треперят.

Мейсън му заяви с най-безразличен глас:

— Ако искате да ви представлявам, Кент, трябва да сторите две неща: първо, трябва да ме убедите, че сте невинен по отношение на каквото и да било предумишлено убийство; второ, налага се да преустановите тази игра.

Тъй като Кент продължаваше да се извива, явно спазмите обхващаха цялото му тяло, Мейсън продължи с най-спокоен тон.

— Д-р Келтън ми довери, че не правите всичко това както трябва. Че можете да заблудите домашния си лекар, но не и психиатър. Следователно трябва да видите как сам разклащате позициите си с разиграване зрелището на тези спазми.

Кент внезапно престана да трепери и да се гърчи.

— Какво неправилно има в начина, по който го правя?

— Келтън не ми оясни. Просто ми заяви, че целият номер е симулация. Сега обяснете ми, защо разигравахте този театър?

— Аз, ъ… ъ…

— Продължавайте! Защо?

Кент извади кърпа и изтри чедото си.

— Хайде, станете и застанете на двата си крака! Искам да водя сериозен разговор с вас.

Кент се изправи послушно, но с усилие.

— Кажете сега, защо бяха тези номера?

Кент промълви едва чуто.

— Защото знаех, че отново ходя насън и се страхувах… боже, беше ме много страх!

— От какво се плашехте?

— Страхувах се, че мога да извърша убийство.

— Какво? Да убиете Рийз?

— Не. Да убия Мадъкс.

— Сега вече говорите разумно… Вземете цигара.

Той му предложи табакерата си, но Кент поклати глава.

— Тогава продължете и разкажете останалото.

Кент се заозърта подозрително наоколо, а Мейсън му внуши.

— Карайте! Говорете! Едва ли бихте намерили по-сигурно място за разговор. Сега могат да се нахвърлят отгоре ви всеки миг.

Той вдигна пръст и го насочи нагоре към един самолет, който в този момент не се виждаше по-голям от точица в небето, но се насочваше със сигурност към летището.

— Дори този самолет може да ни носи полицаите. А сега говорете, и то говорете бързо!

— Само бог знае какво правя, когато започна сомнамбулните си бродения.

— Вие ли убихте Рийз?

— Бог ми е свидетел, не зная.

— А какво знаете?

— Зная, че ходех насън преди една година. Зная, че още като дете от време на време съм вършил това. Знам, че тези пристъпи ме спохождат при пълнолуние и когато съм нервен и разтревожен. Зная, че преди около година по време на такова нощно бродене съм взел кухненския нож. Не зная какво съм възнамерявал да сторя с него, но се страхувам, ужасно се страхувам…

— Че сте имали намерение да убиете жена си — продължи недовършената му мисъл Мейсън.

Кент кимна утвърдително.

— Продължавайте — подкани го Мейсън, като наблюдаваше самолета, описващ дъга, за да застане срещу вятъра, — какво ще кажете за тази последна проява на вашия сомнамбулизъм?

— Станал съм по-предишната нощ, както съм спял. Взел съм ножа от бюфета. Явно не съм опитвал да убия някого с него или, ако съм се опитал, някой ме е предпазил от такова нещо.

— Какво ви кара да мислите така?

— Ножът беше под възглавницата ми, когато се събудих сутринта.

— Тогава, значи, вие сте знаели, че е там?

— Да.

— А знаете ли какво стана по-нататък?

— Предполагам какво може да е станало. Отидох да взема душа си и когато се върнах, ножът го нямаше. Тъкмо по това време Една прояви много голяма загриженост. Ето и снощи, след като си легнах, някой заключи вратата ми.

— Та вие сте знаели и това?

— Да. Не бях още заспал. Ключалката щракна много леко.

— И предположихте, че това е Една?

— Да. Бях сигурен, че е тя.

— Е, и какво?

— И така, когато вчера Една започна със своите астрологични глупости и ме посъветва да се срещна с адвокат, чието име има пет букви, свързани с нещо като скала, за мен бе ясно, че тя се старае да ме постави в изгодна позиция, в случай че действително ни сполети нещо ужасно. И така прекарах през ума си имената на известните адвокати-криминалисти и направих нещата по-лесни за нея, като споменах вашето име.

— Така. Значи не сте се подвели по тези астроложки глупости?

— Не зная. Струва ми се, че има нещо във всичко това, но щом тя отвари дума за зодии и имена, прецених ползата от негласното й внушение да вляза в контакт с вас, преди още да се е случило нещо.

— И по същите съображения поискахте да доведа и лекар?

— Да. Племенницата ми предложи и аз видях изгодата от това.

— А тези гърчове?

— Исках да оставя впечатление и у двама ви, че моите деяния са пропити с голямо нервно напрежение.

— Така, разигравахте този номер, за да повлияете на доктора?

— Ако искате да го изразите с тези думи, да.

— Защо не се обърнахте към полицията или към здравно учреждение?

— Защо не го сторих! О, боже мой, защо не го сторих! Само ако бях постъпил така! Но не, аз продължавам да се надявам, че всичко ще се оправи. Представете си, бях поставил този нож под възглавницата си, не бях извършил нищо с него. Така считах, че в края на краищата не бих учил човек. Поставете се за миг в моето положение. Аз съм богат човек, жена ми иска да обсеби богатството ми, като ме сложи под попечителство. Да сторя нещо като търсене закрилата на полицията или на здравно заведение, значеше сам да се натикам право в ръцете й. Бях в ужасно състояние. Тревогите ми почти ме влудяваха. После, след като се консултирах с вас и видях вещината, с която ръководехте всичко, добих сигурност, че работите ми ще бъдат изведени на добър край. Снехте планина от плещите ми. Снощи си легнах успокоен и спах като заклан. Не мога да си спомня нищо освен тазсутрешната суетня… Бях възбуден поради предстоящето сключване на брак… Не погледнах под възглавницата.

Самолетът, който се бе приземил, се придвижи още малко и спря. Мейсън, като видя слизащите от самолета, ободри Кент.

— Добре, вярвам ви. Ще направя всичко по силите си, за да ви оправя. Ако ми разказахте истината, продължавайте по същия начин и разкажете вашата история и в полицията. Ако ли пък сте създали тази басня за сомнамбулизъм, както вашата жена твърди в делото си срещу вас, с цел да убиете някого, който стои на пътя ви и искате да го отстраните, кажете ми това още сега.

— Не, не. Казах ви самата истина. Мейсън вдигна ръка и извика.

— Насам, насам, сержанте!

Сержант Хъкъм, който се протягаше след като се измъкна от самолета, трепна от изненада, като чу гласа на Мейсън, после, придружен от заместник-областния прокурор Блейн, се запъти към тях.

— Какво е това? — попита с колеблив полушепот Кент.

— Горе главата! — подкрепи го Мейсън. — Разкажете вашата история на длъжностните лица и вестникарите. Необходима ни е цялата публичност, която можем да получим…

Сержант Хъкъм се обърна с враждебен тон към Мейсън.

— Какво, по дяволите, правите вие тук?

С официален маниер и усмивка Мейсън произнесе:

— Сержант Хъкъм, позволете да ви представя мистър Питър Б. Кент.