Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА XV

Хелън Уорингтън седеше в облицованото с черна кожа кресло точно срещу Мейсън и поглеждаше уплашено. Беше този час, когато на улицата владееше затишие. Трудовите хора се бяха прибрали по домовете си. Вълните на отиващите по кината и търсещите удоволствия все още не бяха започнали да заливат улицата. Мекото кремаво осветление на стаята обливаше с топлота посетителката и я показваше като на сцена — висока, стройна, с добре оформени крайници брюнетка, големи черни очи и тъмна като нощ коса, ярко червени устни. Ръцете й, в черни ръкавици, нервно приглаждаха полата върху кръстосаните колене.

— Въпросът е — започна Мейсън — дали сте готова да направите нещо за Кент?

— Разбира се, готова съм.

Втренчил фиксиращ поглед в нея, Мейсън продължи:

— Нервна сте.

Тя се засмя, но смехът спря в гърлото й.

— Да, нервна съм. Кой не би бил? Дойде човек и ме потупа по рамото. Представи се като детектив и заяви, че искате да ме видите. Преди да се опомня, ме натовари като вързоп на една кола и ето ме тук.

— Сгодена сте за Боб Пезли?

За миг в черните очи блесна предизвикателство.

— То има ли отношение към цялата бъркотия?

— Да.

— Много добре тогава. Сгодена съм за него.

— Защо не се ожените?

— Предпочитам да не разисквам този въпрос с вас.

— Доколкото разбрах, имате желание да помогнете на Кент.

— Не виждам как, като се ровите в личните ми дела, ще се помогне на мистър Кент?

— Страхувам се, че трябва просто да приемете твърдението ми, че е така.

— Не сме се оженили досега по финансови причини.

— Той има магазин за железария, нали?

— Да.

— Работата върви слабо, нали?

— Затрупан е със стара, излязла от употреба стока. Закупи магазина на търг и ще му са необходими месеци, докато превърне залежалата стока в пари, ако това влиза във вашата работа.

— Спокойно, момиче — изрече Мейсън, като барабанеше с пръсти.

Тя не продума нищо, но очите й бяха пълни с възмущение.

— Живеете в къщата на Кент, нали?

— Да, разбира се. Каква връзка има пък това?

— Има ли там сега някои хора от следствието?

— Сега не, но се въртяха цял следобед. Правиха снимки, диаграми, размервания.

— Допускам, че като ваш годеник за Пезли не представлява нищо необичайно да ви посещава?

— Естествено не.

— Може би ще е по-добре да ви изложа теорията си върху случая. Питър Кент е уличен в убийство. Според закона, докато не се докаже вината му несъмнено, не може да бъде осъден. Струва ми се, че прокуратурата нямаше да може да изготви обвинението, ако не бяха показанията на Дънкън. Лично аз считам Дънкън за стар надут честолюбец, който схваща фактите по делото като нещо второстепенно, а на първо място поставя впечатлението, което иска да произведе с появата си на свидетелската скамейка.

— Е? — попита тя с доста помирителен тон.

— Обикновеният свидетел може лесно да бъде вкаран в капан при кръстосания разпит, но Дънкън е юрист. Като такъв, повече или по-малко е запознат с техниката в съдебната зала. Все знае нещо за клопките, които трябва да избегне. Налице са достатъчно улики и нещастно стечение на обстоятелства за Кент. Те идват в подкрепа на Дънкъновите показания. Ако не успея да го раздрусам при кръстосания разпит, налага се да разчитам на защита, изградена върху сомнамбулството на моя клиент. Тя не е солидна защита. Може да успее, може и не. Натискът на доказателствата би променил насоката си, ако ми се удаде изграждането на активна защита, т.е. от отбрана да премина в настъпление. Ето на, бившата мисис Кент е много склонна да дискредитира защитата, основана върху сомнамбулизма. Може да свидетелствува, че Кент не е никакъв сомнамбул, а съзнава напълно деянията си, като претендира, че спи, за да използува това като прикритие. Пред съда тя не ще се изрази точно с такива думи, но може да внуши такива мисли у журито.

— Е, и? — произнесе момичето с явен интерес в гласа.

— Убийството е било извършено с големия нож от комплекта за разрязване на печено, който се състои освен от ножа и от една голяма вилица.

— Е, та какво?

— Ако прокурорът бъде в състояние да докаже, че Кент е взел ножа, преди да се прибере в спалнята си, защитата ми ще стане на пух и прах. Тя ще се крепи само на тази тънка нишка.

Мейсън спря за миг, за да й отправи изпитателен поглед. Тя го издържа, като очите й издаваха пробуден интерес, но и следа от непокорство.

— Ето какво сега. Ще бъда откровен с вас. Ще поставя картите открито на масата. Бих искал да се сдобия с нож, който да бъде абсолютно копие на този, с който бе извършено убийството.

— Но как ще осъществите това?

— То е възможно, ако човек, занимаващ се с железария, успее да вземе марката и номера на модела от вилицата, която е в комплект с ножа.

Той спря, а Хелън произнесе бавно:

— А, понеже Боб Пезли се занимава с железария, може да осигури нож от идентичен комплект и тогава… Е, после що?

— Това ще е всичко, което трябва да стори.

— И какво да направи с ножа?

— Ще го предаде на мен.

— А вие какво ще правите с него?

Мейсън сви рамене, усмихна се и каза.

— Мога да го използувам за основа на кръстосан разпит.

— Доставката на ножа не представлява ли някакъв вид престъпление, нещо като фалшификация или друго подобно?

— Възможно е.

— Не бих искала Боб да попадне в някаква беда.

— Мога да ви гарантирам, че бих направил всичко, което е по силите ми, за да закрилям и двама ви.

— Боб е твърде много… доста особен. Честен е, съсредоточен, движен от високи подбуди. Не одобрява живота, както той го нарича, на богатите безделници.

Мейсън запали цигара и не отвърна нищо.

Хелън Уорингтън промени положението си в креслото и се засмя нервно.

— Подлагате ме на известен риск, мистър Мейсън, не е ли така?

Мейсън всмукна бавно от цигарата си, а после издуха низ от колелца.

Момичето изведнъж се изправи.

— Много добре. За кога ви трябва ножът?

— Колкото може по-скоро.

— Значи ли това тази вечер?

— На всяка цена.

— Къде мога да ви намеря?

— Ще бъда тук в 22:00.

Тя погледна часовника си и произнесе решително със стиснати челюсти.

— Отлично. Ще видя какво мога да сторя.

— Още нещо. Бих искал да ви задам някои въпроси.

— Относно какво?

— Относно вратата за спалнята на Една Хамър.

Лицето й изрази изненада.

— Случи се така, мис Уорингтън, че попаднах в стаята на Една Хамър. Забелязах монтирана на вратата доста скъпа секретна брава.

— Та какво от това? Положително едно момиче има право да заключва вратата на спалнята си, какво нередно има в това?

— Защо постави тя тази брава?

— Сигурна съм, че не мога да ви отговоря.

— Кога я постави?

— Доколкото си спомням, преди около един месец.

— Тя обясни ли до това време защо я поставя?

— Не. Нужно ли е човек да дава обяснения защо слага брава на спалия?

— Доста необичайно е човек да слага внезапно секретна брава на вратата за спалнята си, освен ако е невротичен или пък ако някой е започнал да му досажда. Да ви е бяло известно, че са били налице някои… добре, нека ги наречем неприятни изживявания, заставили Една да реши, че и е необходима секретна брава?

— Не зная нищо по този въпрос. Защо не питате мис Хамър?

— Надявах се, че вие бихте могла да ме осведомите.

— Не мога.

— Не можете или не искате?

— Не мога, мистър Мейсън.

Мейсън се загледа в издигащата се от края на цигарата му струя дим.

— Добре. Бъдете тук с ножа в 22:00.

— Не съм много сигурна, че ще можем… ще можем да ви доставим искания дубликат.

— Направете всичко възможно. Необходим ми е нож, който точно да подхожда на вилицата, останала от комплекта в бюфета на Кент.

— Добре, разбирам. Правя го за мистър Кент. Готова съм да сторя всичко за него. Винаги е бил така мил и внимателен.

Мейсън кимна и я придружи до вратата.

Когато токчетата й затракаха по коридора, появи се Дела Стрийт. По лицето й бе изписана дълбока загриженост.

— Записа ли разговора? — запита Мейсън и изключи микрофона.

— Всяка дума — посочи тя бележника си.

Мейсън се усмихна.

— Шефе — Дела се приближи и хвана ръката му, — не се ли поставяте напълно в ръцете на това момиче? Луда е по годеника си. В момента, когато му се случи някаква неприятност, тя е готова като мълния да се нахвърли срещу вас.

Мейсън се изправи и започна да обикаля стаята.

— Моля ви, шефе! Всичките ви досегашни случаи са били съвсем различни. Защитавали сте само невинни. Сега пред нас е човек, който по всяка вероятност е извършил убийство. Основанието ви е единствено липсата на преднамереност у него.

— Е, та какво? — запита Мейсън, като се спря.

— Защо поставяте себе си в тяхна власт?

Мейсън се извърна рязко с лице към нея.

— Виж какво, Дела. В никое от своите дела не съм се оставял открит за атака. Ти знаеш това добре.

— А защо го правите сега?

— Защото това е начинът, по който трябва да водя играта.

— Но не виждате ли какво означава то…

Той се доближи до нея, обви с ръка кръста й, притегли я близо до себе си и заговори нежно.

— Чуй ме, дете! Престани да се тревожиш. Научи се да ме приемаш такъв, какъвто съм. Не се опитвай да ме насочваш по изпитани сигурни пътища, защото тогава ще ме намериш сринат ниско в безформена, безлична маса, превърнал се в безинтересна рутинност. Нека ти кажа рецептата на своя успех — действувай бързо и се стреми да бъдеш един скок пред противниците си.

— Зная, но представете си, че ви достигнат?

— Това не е основание да започна да гледам през рамо назад.

— Какви ги приказвате, шефе?

— Аз съм като футболист, който е овладял топката и се е отскубнал напред. По петите ми са цял рояк противници. Всеки миг могат да се нахвърлят отгоре ми. Ако успея да прекарам топката през гол-линията, зрителите изпадат в екстаз и не се залавят да обсъждат как съм сторил това. Но ако започна да надничам през рамо и да се питам кой от гонещите ще ме застигне, забавям се така, че всички ме настигат.

Смехът й беше гърлен и топъл. Тя повдигна глава и го погледна със замъглени очи.

— Добре, шефе, печелите. Да летим с топката напред и за забравим тези, които искат да ни застигнат.

— Така е по-добре. Върви напред! Един скок по-напред и не поглеждай назад. Това ще бъде нашето мото.

— Гол или провал — повдигна тя леко ръка за поздрав.

С нескрита тържественост в движенията си той я притегли по-плътно до себе си. Дясната й ръка обви шията му и полуотворените й устни се вдигнаха към неговите жадно и непринудено…

Дела Стрийт бе тази, която се опомни първа.

— Има някой на вратата — извести тя.

Мейсън долови също почукването откъм коридора.

— Този проклет детектив ще ни се изтърси винаги в най-неподходящия момент. Пусни това адско изчадие да влезе. Телефонирай и на Една Хамър да бъде тук точно в 2:45. Нека дойде сама и да не споделя с никого къде отива и кога излиза.

С носната си кърпичка Дела изтри червилото от неговите устни и се засмя нервно.

— Не забравяйте, че ще говорите с детектив… Срешете си косата, защото е разбъркана. Седнете на бюрото и се дръжте важно. Измъкнете куп книжа и се правете на страшно зает.

— По дяволите — запротестира Мейсън, — знаеш, че не сме извършили престъпление. Той не би бил и сянка от детектив, ако не му е известно, че заетите в работа големи началници целуват понякога секретарките си. Хайде, отвори му. По дяволите всички тези смешни приготовления.

Дела отвори вратата и Дрейк, застанал на прага, погледна към Мейсън с изпъкналите си стъкловидни очи. Устните му бяха извити в постоянна усмивка, характерна за лицето му, когато е в покой.

— Косата ти е разбъркана. Пери — произнесе с равен тон той.

— За бога, за да обсъждаш прическата ми ли се домъкна тук? — му отвърна заядливо адвокатът, а после зарови пръсти в косата си и я разроши на всички страни. — Ето, сега е цялата в хаос. Можеш да спестиш тревогите си по този повод… И ако успееш да сториш така, че да приложиш детективските си способности върху проблемите, за които ти плащам да ги разрешаваш, отколкото да се бъркаш в неща, които никак не са твоя работа, аз бих приключвал с делата си два пъти по-скоро.

Дрейк зае обичайното си положение в креслото, кръстоса дългите си крака и изрече равно:

— Тогава щеше да получаваш само половината от това, което сега взимаш, Пери.

— Какво ми носиш този път? — попита с усмивка Мейсън.

— Преглеждах донесенията от моите хора и си помислих, че може да те интересува как Мадъкс и Дънкън са положили големи усилия, за да прикрият връзките си с Дорис Съли Кент и адвокатите й.

— Откога пък това?

— Откакто за първи път се срещнаха в адвокатската кантора. Тя излязла първа, а след петнадесет минути и онези двамата. Промъкнали се по коридора и се изкачили пешком два етажа нагоре, за да не бъдат забелязани, че взимат асаньора от етажа с кантората на Хийтли и Хийтли. На приземния етаж има бръснарница. Двамата влезли и се бръснали, масажирали и оправяли маникюра си. След като убили по този начин около един час време, излезли поотделно, като са дочакали пълен асансьор, та да се примесят с тълпата. Явно това е било предварително съставен и обмислен план.

Мейсън барабанеше с пръсти, докато обмисляше чутото.

— Среши си косата. Пери, че не мога да те гледам — смъмра го Дрейк.

Мейсън прекара автоматично гребена през косата си. Дела Стрийт, която бе напуснала стаята при появата на Дрейк, се върна и кимна към Мейсън.

— Лицето, на което искахте да телефонирам, ще дойде точно в уреченото време.

— Добре, Дела, благодаря — отговори Мейсън и се обърна към Дрейк. — Най-вероятно е Мадъкс да откаже, че е водил телефонния разговор с Дорис Кент.

— Дали Харис ще бъде свидетел на място?

— Надявам се. Историята, която разказва, е издържана и е бил достатъчно предвидлив да впише всичко в бележника си. Отбелязал е и времето до секунда. Има всички детайли и записаното от него време съвпада абсолютно с това, посочено от телефонната компания.

— Ще ти струва дълги усилия, Пери, да убедиш съда. Може би ще е по-добре да оставиш Мадъкс да отрича разговора.

— Ще бъде чудесна картина да го вкарам в клопката. Ще го оставя напълно да отрече всичко, а след това ще му изтърся като гръм от ясно небе данните на телефонната компания и сравнението им със свидетелските показания на Харис. Има ли нещо друго, Пол?

— Да. Ти беше прав по отношение на Дънкън.

— В какъв смисъл?

— За тази работа с очния лекар.

— Как? Отиде ли?

— Сега е там. От прокуратурата отиде направо при офталмолог.

— В този късен час?

— Да. Явно е, че прокурорът е разпоредил на лекаря да го чака.

Мейсън се изкиска тихо.

— Вероятно Дънкън е гледал прокурора през долната половина на стъклата си и е чел книжата, държащ ги на една ръка разстояние. Веднага са разбрали какво лошо впечатление ще направи това от свидетелския стол.

— Това е засега всичко, Пери. Ще продължавам да ти доставям факти, веднага щом ги получа.

Дрейк още не бе достигнал изхода, когато Мейсън беше вече възобновил ритмичните си стъпки из стаята.

— Дяволски труден случай! — мърмореше под носа си той. — Фактите прилягат един към друг и въпреки това не ми говорят нищо. От която и страна да го гледаш, побъркан случай!