Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА I

Пери Мейсън крачеше из кантората си напред-назад с набръчкано от мисли чело, пъхнал палци в жилетката си.

— Казахте 14:00 ч, Джексън? — попита той помощника си.

— Да, сър, казах й да бъде точна.

— Вече петнадесет минути закъснение! — Мейсън погледна раздразнено ръчния си часовник.

Дела Стрийт, неговата доверена секретарка, вдигна очи от книжата пред себе си и попита:

— Защо не отказахте да я приемете?

— Защото искам да я видя. През главата на адвоката трябва да минат цял куп най-обикновени престъпления, докато попадне на нещо изключително. Естеството на този случай е такова и искам да се заема с него.

— Може ли някога убийство да бъде безинтересно? — попита Джексън.

— След като през ръцете ти са минали толкова много, мъртъвците остават без значение, а живите са, за които трябва да държим сметка.

— Но нали това все пак не е убийство? — отправи му недоумяващ поглед Дела.

— То е само догадка. Не желая да бъда повикан при свършен факт. По-добре е да бих могъл да го предотвратя. Обичам да се ровя из мотивите и омразата на хората. Убийството е кулминационна точка на човешката омраза, както бракът е върховен момент на любовта, и на всичко отгоре омразата между хората е много по-силна от любовта.

— Много интересно… — промълви тя, като му отправи изпитателен поглед.

— Без да й отговори, Мейсън замислен поднови крачките си.

— Разбира се — продължи след малко той с механичната монотонност на човек, мислещ гласно, — това, което трябва да се стори, е да се предотврати убийството, ако интуицията не ме лъже. Моят съдебен опит ме кара да гледам нещата и от друга страна; какъв странен случай ще бъде, ако сомнамбул извърши убийство, без да съзнава нищо от деянието си. Няма да има никаква злонамереност, никаква предумисъл.

— Но — изтъкна Джексън — трябва да убедите и съдебните заседатели, че клиентът ви е действувал точно така.

— Та племенницата не може ли да стори това? — спря се изведнъж Мейсън, широко разкрачен, отправил войнствен поглед към помощника си. — Не може ли тя да свидетелствува, че спейки, вуйчо и е ставал от леглото, вземал е кухненския нож и си е лягал с него?

— Така е. Тя би заявила това.

— Е, добре, какво повече искате?

— Нейните думи може да не удовлетворят журито.

— Защо не? Нещо да не е в ред у нея?

— Тя е малко странна.

— Красива?

— Да. Има обаятелна фигура и, повярвайте ми, облича я така, че да я изтъква.

— На каква възраст е?

— Не повече от двадесет и три-четири.

— Разглезена?

— Да, бих казал.

Мейсън разтвори ръце в драматичен жест.

— Ако красиво двадесет и три годишно момиче с изящна фигура не може да седне на свидетелския стол, да сложи коляно върху коляно и да убеди заседателите, че вуйчо й броди спящ, аз съм готов да преустановя практиката си още сега.

После той сви рамене, сякаш отпъждаше тази тема от главата си, и се обърна към секретарката.

— Друго ново, Дела?

— Мистър Джонсън моли да се заемете с делото за убийство срещу Флетчър.

— Абсолютно нищо не може да се направи — поклати глава Мейсън. — Това е предумишлено, хладнокръвно извършено убийство. Няма база, върху която да се изгради защита за Флетчър.

— Мистър Джонсън твърди, че можете да се позовете на неписани закони, загуба на разсъдъка на емоционална основа и…

— По дяволите приказките му. Да допуснем, че жена му е имала някаква история с убития. Самият Флетчър е типичен женкар. Аз само съм го срещал миналата година поне половин дузина пъти из нощните заведения с червенокоси пламенни мадами по ръцете му. Тези негови разрушаващи семейството измислици са добра причина за развод, но не са никакво оправдание за убийство. Нещо друго?

— Да. Мирна Дюшен моли да сторите нещо за нея във връзка с един мъж, за когото била сгодена, а след като пипнал всичките й спестени пари, офейкал. Сега разкрила, че бил мошеник.

— Колко е отвлякъл? — запита Мейсън.

— Пет хиляди долара.

— Нека се обърне към прокурора, не към мен.

— Прокурорът може да го подведе под отговорност и да бъде осъден, но това не ще върне парите й. Тя се надява, че вие сте в състояние да го раздрусате здраво.

— — Но ти спомена, че е изчезнал, нали?

— Да, но тя го открила. Под името Джордж Питчърд, регистриран в хотел Палас и…

— Местно момиче ли е? — прекъсна я Мейсън.

— Не, дошла е тук от Рено, Невада. Проследила го.

Мейсън присви замислено очи и каза:

— Ето какво, Дела. Не ще спечеля никакви пари от мис Дюшен, защото за нея може да се направи само едно нещо и тя самата ще го направи много по-добре от който и да било адвокат. Предай й такъв съвет, заедно с моите комплименти. Ако той е търсач на женски пари, ще използува нейните за по-голям улов, ще цели много по-тлъста плячка. Ще прахоса тези пет хилядарки, за да се наконти и създаде съответна обстановка около себе си. Нека го държи под постоянно наблюдение и в момента, когато заплете пипалата си около някоя богата жена, да се намеси и го заплаши с разобличение.

— Но това няма ли да е изнудване?

— Естествено, ще е.

— Да допуснем, че бъде арестувана за това нещо?

— Тогава ще поема защитата й и то не ще и струва ни пукнат цент. Боже мой, та на какво е заприличал светът, ако една жена не може да прибегне до насилие, когато тя самата е станала жертва на същото! Кажи й…

Телефонът иззвъня. Дела Стрийт вдигна слушалката и след миг се обърна към Мейсън, като покри микрофона с длан.

— Тя е в чакалнята.

— Кажи й да чака. В името на дисциплината ще я оставя да се върти пет минути… Не, проклятие, не ще го сторя. Искам незабавно да говоря с нея! Покани я. Дела, остани. Джексън, вие можете да поработите върху отговора на онзи случай от превозната компания.

С леден глас Дела Стрийт нареди на телефонистката.

— Предайте на мис Хамър, че е закъсняла с осемнадесет минути, но може да влезе.

Като мушна под мишница една пожълтяла папка, Джексън се измъкна тихо.

Миг по-късно вратата за чакалнята се отвори и пропусна млада руса жена, облечена в плетена спортна рокля, която очертаваше контурите на тялото й така, сякаш бе по бански костюм. Тя се усмихна на Пери Мейсън и заговори така бързо, че думите излитаха от устата й почти заедно.

— О! Така много съжалявам, че закъснях.

После премести погледа си от адвоката върху Дела Стрийт. Устните и продължаваха да се усмихват, но очите й бяха хладни.

— Моята доверена секретарка мис Стрийт — представи я Мейсън. — Не я поглеждайте така! От това не ще спечелите. Тя присъствува при разговорите с клиентите и води бележки. Не е необходимо да се безпокоите, знае да държи устата си затворена. Седнете. Искала сте да ме видите във връзка с вуйчо си?

— Искате да остана без дъх, мистър Мейсън — засмя се тя.

— Нямам такова желание, а и не ви е необходимо толкова дихание, за да разказвате. Сядайте и започвайте!

Момичето понаклони леко глава на една страна, полупритвори очи, сякаш го преценяваше, и каза:

— Вие сте Лъв.

— Лъв?!

— Да, роден сте между 24-ти юли и 24-ти август, значи сте от зодията Лъв. Зодия на разпаленост, предприемчивост, магнетизъм. Направляван сте от слънцето. Имате солидно телосложение, печелите слава в опасности, но също сте способен на емоционални реакции…

— Забравете тези неща — прекъсна я Мейсън. — Не губете време да изброявате недостатъците ми. Ще ви отнеме целия следобед.

— Но това не са недостатъци. Това е блестяща зодия. Вие…

Мейсън се отпусна във въртящия се стол и отново я прекъсна.

— Името ви е Една Хамър? На колко сте години?

— Двадесет… двадесет и три.

— Значи ли това двадесет и три или двадесет и пет?

— Значи двадесет и четири, ако сте решили да бъдете точен — понамръщи се тя.

— Отлично! Решил съм да бъда прецизен. Искала сте да поговорите с мен заради вашия вуйчо?

— Да.

— Как се казва той?

— Питър Б. Кент.

— Възраст?

— Петдесет и шест.

— Живеете заедно в един дом?

— Да.

— Родителите ви са починали?

— Да. Той е брат на майка ми.

— От кога живеете под един покрив?

— От около три години.

— И сте загрижена за вуйчо си?

— За сомнамбулизма му, да.

Мейсън извади цигара от кутията върху бюрото си, почука я върху нокътя на палеца си, повдигна очи към Една Хамър и й предложи.

— Искате ли една?

Тя поклати глава. Мейсън запали цигарата си и каза:

— Разкажете ми за вашия вуйчо.

— Не зная от къде точно да започна.

— Започнете от началото. Кога най-напред разбрахте, че ходи насън?

— Преди малко повече от една година.

— Къде?

— В Чикаго.

— Какво се случи?

Една Хамър се изви кокетно в креслото и отговори:

— С вашето бързане ще ме извадите от баланс. Бих предпочела да разказвам по свой начин.

— Карайте тогава.

Тя поизпъна плетената пола върху коленете си и започна:

— Вуйчо е великодушен, но ексцентричен човек.

— Продължавайте. Това не ми говори още нищо.

— Искам да ви обясня за жена му.

— Той е женен?

— Да, за едно адско същество.

— Тя живее с него?

— Не. Бе се заловила да получи развод, само че сега промени намерението си.

— Какво искате да кажете?

— Тя живее в Санта Барбара. Заведе дело за развод след началните му прояви на сомнамбулизъм. Твърдеше, че вуйчо Пит направил опит да я убие. Сега възнамерява да прекрати делото.

— Как така?

— Не зная. Хитра и умна е. Преследва богата издръжка.

— Явно не я обичате.

— Мразя я! Мразя земята, по която стъпва!

— От къде знаете, че ламти за издръжка?

— Нейното минало го доказва. По-преди е била омъжена за някой си Съли и го изцедила като лимон. Когато достигнал до състояние да не може да плаща издръжка и финансовите му работи затънали, заплашила го със затвор. Това алармирало кредиторите му. Банката си потърсила дълговете.

— Искате да кажете, че умишлено е заклала гъската, която й снасяла златни яйца?

— Не го е сторила умишлено. Сигурно знаете какви са някои жени. Считат за престъпление мъжът да престане да ги обича и мислят, че законът трябва да го накаже за това.

— Какво стана след разоряването на Съли?

— Самоубил се, а тя се омъжи за вуйчо Питър и му откри дело за развод.

— Издръжка?

— Хиляда и петстотин долара месечно.

— Вуйчо ви е богат?

— Да.

— Колко време живяха заедно?

— По-малко от година.

— И съдът й гарантира хиляда и петстотин месечно?

— Да. Тя, знаете ли, умее да се оправя. Успява да внуши нежно състрадание, а после за съдията е леко да бъде великодушен с парите на съпруга.

— Как се казва тя?

— Дорис.

— Действително ли вуйчо ви се е опитал да я убие?

— Положително не. Наблюдавала го по време на сомнамбулен транс как отишъл до шкафа и взел готварския нож. Тя изтичала до спалнята, заключила се и телефонирала на полицията. Пристигналите полицаи заварили вуйчо Питър по нощница пред спалнята да раздрусва дръжката на вратата с големия кухненски нож в ръка.

Мейсън избарабани лекичко с пръсти по ръба на бюрото и каза замислен:

— Така. Ако някога се стигне до разглеждане на обстоятелства, ще излезе, че вуйчо ви е правил опит да убие жена си, че тя се е заключила и повикала полицията и че той е претендирал, че всичко това е вършил спящ, но съдът няма да му повярва.

Една Хамър издаде брадичката си напред и тонът й стана предизвикателен.

— Е, какво от това?

— Нищо, но какво стана след този сомнамбулен епизод?

Лекарят посъветва вуйчо да промени изцяло обстановката. Той предаде работата в ръцете на партньора си и дойде тук, в Калифорния, където е било винаги постоянното му местожителство.

— И продължаваше нощните си разходки насън?

— Да. Бях разтревожена за него и го държах под наблюдение, особено при лунни нощи. Знаете, сомнамбулизмът е свързан с тях и се проявява активно специално при пълнолуние.

— Чела ли сте нещо по този въпрос?

— Да.

— Какво?

— Книга от д-р Саджър, озаглавена „Сомнамбулизъм и лунатизъм“. Той е германец. Четох я в превод.

— Кога?

— Имам книгата, чета я често.

— Предполагам вуйчо ви не знае, че отново ходи насън?

— Точно така, но знаете ли, снощи заключих вратата му и все пак той излязъл някак си. Когато на сутринта се промъкнах крадешком в стаята му, за да се убедя, че всичко е наред, видях под възглавницата да стърчи дръжка на нож. Грабнах го и не му казах нищо.

— Беше ли отворена вратата, когато влязохте?

— Да. Защо? Не бях помислила върху това по-рано, но трябва да е била отворена, защото влязох направо. По това време той беше в банята.

— По-нататък?

— Вуйчо ще ви посети всеки момент.

— Вие ли нагласихте това?

— Да. Отначало бях намислила да ви помоля да го поставите под лечение, без той да знае, но после… Днес по обяд нагласих нещата така, че да се обърне към вас за консултация. Знаете, иска да се жени отново и…

— Отново да се жени?!

— Да, за медицинска сестра на име Люсил Мейз. Харесва ми много. Тя разбира добре нервозните натури.

— На колко години е?

— Тридесет и четири или пет.

— Как познахте, че тя не е друг ловец на месечни издръжки?

— Понеже не е съгласна да се омъжи за вуйчо, докато не подпише документ, по силата на който се отказва от всякакви издръжки, разноски по адвокати при евентуално дело, а така и от правата си да наследи имуществото му. Заявява, че ако той иска да направи завещание, чрез което да й остави нещо и да й определи известна сума, каквато той желае, ще ги приеме. Това е всичко.

— Но този договор — каза бавно Мейсън — както широко е замислен, може да се окаже противоречив на общоприетите норми за бракосъчетанието. Ето защо преди брака е по-добре да се договорят само относно условията за женитба, а след това да се договорят имуществените отношения. Да се надяваме, че тя не ще промени сегашните си схващания и след церемонията, а?

— Съвсем сигурно. На нея може да се разчита. Не е покварена. Има и малко свои спестени пари, достатъчни, за да се издържа. Счита, че дори ако се случи нещо неприятно помежду им, което да ги раздели, тя не се страхува за своята издръжка, понеже има професия и винаги може да се върне към нея.

— Добре. Защо тогава вуйчо ви не се ожени за нея? Ако наистина е такава, каквато я рисувате, а и той ще я разбере, когато поживее с нея, може да й остави, каквото пожелае.

— Вуйчо възнамерява — усмихни се Една Хамър — да й прехвърли известно имущество веднага щом подпише желания от нея документ. Оставя я да мисли, че се лишава сама от правата си. Не иска да й отнеме задоволството от жеста, който тя счита, че прави.

— Тогава какво го задържа? Защо не се ожени?

— Да… — тя се въртеше неловко под втренчения му поглед. — Дорис не им позволява.

— Защо не?

— Има намерение да забърка голяма каша. Ето, разводът не е още приключен и тя иска да обвини вуйчо, че е лъгал относно размера на имуществото си и още маса глупости. Ще претендира, че той психично не е в ред, склонен е към убийства и ще убие някого, ако не бъде поставен под опека. Ето какво цели: да бъде поставен опекун на богатствата му.

— И това тревожи вуйчо ви сега?

— То е само част. Има и други неприятности. Той може да ви разкаже за тях. Аз обаче ви моля да ми обещаете, че ще го поставите под лекарски грижи и…

Телефонът иззвъня настойчиво. Дела Стрийт се обади, послуша малко и като закри микрофона с ръка, каза:

— Току-що е пристигнал в чакалнята.

— Искате да кажете вуйчо?

— Да. Питър Б. Кент. Една Хамър подскочи.

— Не бива да узнава, че съм била тук. Ако някога ме срещнете отново, давайте си вид, че никога не сте ме виждали.

— Седнете — посочи Мейсън. — Вуйчо ви може да почака. Вие можете…

— Не, не! Не ще чака. Не го познавате. Ще видите.

— Само за миг чакайте! Има ли у вас някой, кого то вуйчо ви иска да убие?

Очите й бяха отчаяни.

— Да, предполагам… О, не зная! Не ме питайте! Тя се завтече към изхода. Дела Стрийт повдигна глава от телефона и съобщи:

— Мистър Кент се отправя насам въпреки протестите на момичето от телефонния разпределител и всеки момент ще влезе тук.

Една Хамър тракна вратата зад себе си и в същия миг вратата откъм чакалнята се отвори с порив. На прага стоеше висок, слаб човек. Протестираща млада жена го държеше за полата на сакото и почти пищеше:

— Не може да влизате! Не може да влизате!

Мейсън я смири с движение на ръка.

— Всичко е в ред, мис Смит. Позволете на мистър Кент да влезе.

Младата жена освободи уловеното сако. Високият човек прекоси стаята, кимна към Мейсън, игнорирайки секретарката, и се отпусна в креслото.