Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА X

В единия край на пациото с тих глас Мейсън говореше с Една Хамър.

— Независимо от това как се развива всичко, никой не бива да знае нищо за тази страна на случая — мисията в Санта Барбара. — Като погледна часовника си, той продължи. — Наложително е да уведомим вуйчо ви Питър за всичко най-късно в срок от два-два и половина часа.

— Искате да кажете, че те ще поискат той да се върне тук?

— Ще искат да го разпитат.

— Ще наредят ли да се върне обратно?

— По всяка вероятност.

— Какво Да им отговарям аз?

— Кажете им, че не знаете къде е той.

— Ще им кажа, че съм прекарала нощта в Санта Барбара и съм се върнала с автобуса тази сутрин.

Мейсън присви очи.

— Не бих ви посъветвал да сторите такова нещо.

— Но аз ще постъпя точно така.

— Ще проверят дали говорите истината.

— Не ще имат основание да проверяват. А вие какво ще им кажете относно вуйчо Пит?

— Не ще им кажа нищичко.

— Няма ли да ви навлекат неприятности на главата?

— Може да се опитат.

— Мен кога ще ме разпитват? Той погледна отново часовника си.

— Почти всеки миг. Сега изследват стаята и трупа. Дънкън се пръска от желание да им предложи някаква полезна информация. Не знам каква е, но вероятно е нещо, чиято стойност е наполовина от това, което той си въобразява. Двамата, той и Мадъкс, мразят вуйчо ви Литър а мразят и мен. Не бих могъл да кажа определено какво ще измислят или колко далеч ще ги отведе тази тяхна злоба.

— Могат ли да прибегнат до лъжесвидетелствуване? Как мислите?

— Тази вероятност не може да се изключи при нито един от двамата. Мадъкс е мошеник, а Дънкън е дребнав буквоядец. Опитват се да шантажират вашия вуйчо, но аз им попречих и естествено те са озлобени.

— Но какво биха могли да сторят?

— Не зная. Ще видим от тук нататък. Междувременно аз отивам до телефона, а вие не унивайте.

— Добре, но помнете — върнала съм се с такси, след като съм прекарала една нощ в Санта Барбара.

— Не давайте обяснения къде сте били снощи. Отказвайте всякакви изявления под предлог, че ви е необходимо по-напред да се консултирате с мен.

— Защо? Ще предизвикам неприятности ли?

— Колкото си щете. Ще докарате само излишни тревоги. Заявете, че въпросът, къде сте били снощи, няма ни най-малко отношение към убийството, а засяга деловата работа на вуйчо ви. Запомнете обаче, че рано или късно ще положите клетва и тогава трябва да говорите само истината.

— Защо?

Защото в противен случай ще ви подведат под наказателна отговорност за лъжесвидетелствуване.

— О, драги… тогава не ще говоря нищо.

Добре — ободри я той, — не правете никакви изявления.

— Но вие няма да ме издавате.

— — Ето какво, ако кажа нещо за вас, дръжте ме отговорен. Сега отивам на телефона.

Мейсън влезе в звуконепроницаемата кабина и повика Дела Стрийт.

— Дела, тук се случиха някои неща. Нека Дрейк вземе двама от най-добрите си хора и дойде при мен. Възможно е да не го допуснат в къщата, но той нека се навърта наоколо и се старае да открие каквото може. Някакви известия от Санта Барбара?

— Да. Джексън телефонира преди няколко минути. Предаде ми, че с Харис са се редували цяла нощ да наблюдават квартирата на Дорис Съли Кент. През нощта не са я забелязали да напуска къщата, но Джексън се е добрал до нещо, което иска да ви съобщи лично. Не можел да го предава по телефона.

— Защо да не може?

— Отговори ми, че е наситено с твърде много експлозив, за да го повери на телефонната линия.

— Кой наблюдава сега квартирата?

— Струва ми се, Харис. Бил поел поста от Джексън малко преди полунощ и сега чака да бъде сменен.

— Ето какво ще направиш, Дела. Струва ми се, агенцията на Дрейк има свое момче в Санта Барбара. Нека Пол намери някои снимки на мисис Кент, да ги предаде на този свой човек заедно с подробното й описание и тогава той може да замени Харис. Искам да знам кога тя напуска къщата и, ако е възможно, къде ходи. Нареди на Джексън да се сдобие с окончателното решение за (развода колкото може по-бързо. Да те осведомява непрекъснато по телефона, а аз ще приемам информацията от теб. Разбра ли всичко точно?

— Да. Какво се е случило там при вас?

— Готварски нож се окървави.

Настъпи мигновена тишина, през време на която се чуваше само глухото бучене на линията, а после прозвуча гласът на секретарката: Ясно.

— Умно момиче — отвърна Мейсън и постави слушалката на място.

Като напусна кабината, отиде в хола, където го чакаше Една Хамър.

— Всичко наред ли е? — попита тя. Мейсън кимна утвърдително.

— Уредихте ли всичко така, че вуйчо Пит да може да се ожени?

— Старая се да направя за своя клиент най-доброто, което мога.

Очите й го измериха с остра проницателност.

— Вие сте кадърен адвокат, нали?

— Какво имате предвид?

— Случайно зная, че според закона на нашия щат съпругата не може да свидетелствува против съпруга си. Ако вуйчо Пит и Люсил Мейз са женени, то тя не може да каже нищо срещу него, нали?

Мейсън повдигна въпросително вежди.

— Не зная тя какво би могла да свидетелствува… Ето че сержант Хъкъм идва към нас.

Тя впи студените си пръсти в китката на Мейсън.

— Кажете ми, ще защитавате ли вуйчо?

— Аз винаги защитавам клиента си.

— До къде стигате в защитата си?

— Ако вуйчо ви хладнокръвно е извършил преднамерено убийство, ще го посъветвам да признае вината си или да си търси друг адвокат. Ако е извършил убийство в сънно състояние, ще го защитавам според най-големите си възможности. Това удовлетворява ли ви?

— Но представете си, че е извършил предумишлено убийство?

— Тогава се налага или да се признае за виновен, или да си търси друг защитник.

— Кой ще реши дали убийството е извършено умишлено?

— Аз.

— Но не взимайте прибързано решение, обещавате ли ми?

— Никога не го и правя. Добро утро, сержант Хъкъм! — усмихна се официално Мейсън към представителя на властта.

Сержант Хъкъм, който, докато ги доближаваше, подозрително местеше погледа си от единия към другия, заяви, без да отговори на поздрава:

— Всичко това твърде много ми прилича на инструктиране по отношение показанията на тази млада дама.

— Така често това, което ви се струва, е лъжовно. — Тонът на Мейсън бе хладен и учтив. — Позволете ми, мис Хамър, да ви представя сержант Хъкъм.

Сержантът отмина най-безцеремонно представянето и запита Мейсън:

— Как така се случи, че вие сте отново там, където е станало убийство?

— Посреднича за едно споразумение между една личност на име Мадъкс и мистър Питър Кент.

— И къде е мистър Кент?

— Сигурен съм, че не мога да ви кажа.

— Защо не?

— Това ще е предателство по отношение доверието на клиента.

— Празни приказки и глупости!

Мейсън кимна леко с глава и отвърна:

— Това е вашето схващане, сержанте, но моето е, че това е издаване на професионална тайна. То ще рече, разбира се, че имаме налице отново, както това често се случва, различие в мненията си.

— И след като ми обяснихте всичко, какво още ще добавите?

— След Като ви съобщих това, свърших.

— И аз все още не знам къде е Кент.

— Без съмнение има още източници за информация на ваше разположение.

Хъкъм се извъртя към Една Хамър.

— Вие сте неговата племенница?

— Да.

— Къде е вуйчо ви сега?

— Положителна съм, че не мога да ви кажа.

Лицето на сержанта потъмня от ярост.

— Повикал съм Сам Блейн, заместник областния прокурор. Вие двамата елате в дневната.

Хъкъм се обърна на петите си и закрачи по коридора към дневната.

— За вас, Една — посъветва я Мейсън, — е по-добре да кажете истината.

— Не мога.

Той сви рамене, прихвана я под лакета и влязоха заедно в дневната. Намериха останалите вече събрани — тъжна, тържествено-стихнала група.

Сержант Хъкъм погледна часовника си и каза:

— Сам Блейн, заместник областният прокурор, ще пристигне всяка минута. Аз искам да задам няколко въпроса. Кой е убитият?

Като издигна глас, Дънкън заяви:

— Аз съм адвокат. Мисля, че мога да ви бъда полезен. Притежавам известна доста ценна информация.

— Кой е убитият? — повтори Хъкъм.

— Той е Филип Рийз, доведен брат на Кент — обади се Мадъкс.

— Кой сте вие?

— Франк Б. Мадъкс. Съдружник съм на мистър Кент, председател съм на Манифактурна компания Мадъкс от Чикаго.

— Какво правите тук?

— Уреждаме някои делови въпроси с мистър Кент, а това е мистър Дънкън, моят адвокат.

— Вие сте този, с когото Мейсън е трябвало да договаря?

— Мистър Мейсън — отбеляза Дънкън важно — представлява мистър Кент. Той беше тук сноши и тук прекара нощта. Бе довел и лекар със себе си, името му бе Келтън, струва ми се.

— Къде е Келтън?

— Приема пациентите си. Не би могъл да чака. Естествено можете да го намерите, когато пожелаете.

Без да го питат, Мадъкс се намеси.

— Този човек, Мейсън, д-р Келтън и мис Хамър знаеха, че някой е убит, но не им бе ясно кой е. Тази сутрин обикаляха стаите и ни оглеждаха. Мислеха, че аз съм този, в когото се е забил ножът.

— От къде знаехте, че някой е бил убит? — отправи Хъкъм въпрос, впил поглед в Мейсън.

— Не съм знаел подобно нещо — удиви се Мейсън.

Вратата се отвори и Артър въведе в стаята жив млад човек с очила, от които се провесваше дълга черна лента.

— Ето и Сам Блейн — обяви сержантът. — Той ще се заеме с работата.

Блейн, свежо избръснат, блестящ от обувките и бялата риза до усмивката си включително, се извини.

— Само за минутка, докато се ориентирам… После отведе сержанта до един от ъглите, където за няколко минути проведоха тих разговор. Когато свършиха, Блейн придърпа един стол до централното място на масата, отвори чантата си, извади бележник и зададе въпрос.

— Някой от присъствуващите да е чул нещо подозрително тази нощ?

Дънкън се окашля важно.

— Бих искал аз да се изкажа. Струва ми се, мога да ви опиша какво точно се е случило.

— Кой сте вие?

— Джон Дж. Дънкън, адвокат.

— Разказвайте — покани FO Блейн.

— Скоро след полунощ бях пробуден от някого, който вървеше покрай френския прозорец на стаята ми. Имаше пълнолуние и сянка премина през лицето ми. Спя много леко и се събудих. Мисля, че ходещият бе бос.

— Какво направихте?

— Зърнах само минаващата фигура. Пред френските прозорци има циментова тераса. Скочих и изтичах до стъклата. Беше пълнолуние. Някой ходеше заспал.

— Как разбрахте, че е сомнамбул?

— От начина, по който фигурата бе облечена, и от особения й вървеж. Беше по нощница, а главата бе отметната назад. Веднага разбрах, че е сомнамбул.

— Жена ли беше или мъж?

— Ъ-ъ-ъ, знаете, светлината беше само лунна и…

— Не се тревожете сега да отговаряте на този въпрос — избърза Блейн. — Какво извърши тази личност?

— Премина през пациото, засуети се около една от масите и повдигна горната й част. След това фигурата изчезна през една врата, отваряща се в северната част на пациото, врата, която води в коридора.

— Вие видяхте всичко това?

— Много ясно.

— Как разбрахте колко е часът?

— По часовника, стоящ до леглото ми.

Какво показваше той?

— 00:15. Дълго след това не можах да заспя.

Блейн се обърна към Една.

— Вие ли сте мис Една Хамър?

— Да.

— Какво знаете за всичко това?

— Нищо.

— Видяхте ли някой да влиза в стаята ви тази нощ?

— Не.

— Беше ли заключена вратата вя или не?

— Беше заключена. Нощем съм нервна. Преди около един месец поставих секретна брава на вратата си. Само аз имам ключ от нея.

— Знаехте ли, че някой е бил убит тази сутрин?

— Съвсем сигурно, не.

— Напускахте ли стаята си тази нощ? Тя се поколеба за миг и каза:

— Това, къде бях снощи, няма никакво отношение към събитията.

— Къде е Питър Кент?

— Питайте Пери Мейсън — намеси се Хъкъм, — изглежда той знае.

— Моят клиент, мистър Кент — отговори Мейсън — отсъствува по своя делова, работа, която няма нищо общо с настоящето дирене.

— Кога замина той?

— Не мога да отговоря на този въпрос, без да накърня доверието на своя клиент.

— Кога ще се завърне?

— Надявам се, че мога да ви обещая да се завърне или късно тази нощ, или утре рано сутринта.

— Къде е сега той? Това не е шега, Мейсън. Не се опитвайте да го криете. Необходимо е да разпитаме вашия клиент.

Мейсън сви рамене и не отговори нищо.

— Вижте какво — заплаши Блейн, — ако вие не измъкнете вашия клиент наяве още сега, ще се наложи ние да то открием и довлечем тук.

— Започвайте, довлечете го — подметна Мейсън.

— Кой от вас знае къде е Кент? — Обърна се към другите Блейн.

Изведнъж в стаята стана тихо, а после Мадъкс взе думата.

— Случи се така, та разбрах, че мистър Джери Харис, мис Една Хамър и мис Хелън Уорингтън, секретар ката на мистър Кент, заминаха снощи заедно с някаква мистериозна задача. Струва ми се, отидоха в Санта Барбара. Има вероятност и мистър Кент да е отишъл с тях.

— Салта Барбара, а? Какво ще правят в Санта Барбара?

— Съвсем не мога да зная — отговори Мадъкс.

Блейн се обърна към сержанта и му прошепна:

— Мисля, че няма да стигнем до никъде по този начин. По-добре ще е да говорим с тях един по един, а така също да разпитаме и слугите. Бихте ли се разпоредил всички да напуснат стаята, но да бъдат тук на разположение, за да можем да ги повикаме за разшит.

Сержант Хъкъм кимна и важно се изпъчи.

— Пациото е най-подходящото място. Вие, хора, излезте всички на пациото, но да не започнете да бърборите помежду си… Не е ли по-добре първо да приключим с Пери Мейсън и да го държим настрана от другите? Той представлява Кент. Можем да открием много повече, ако отначало се заловим с него.

— Хубава идея! — отвърна Блейн и направи знак на Мейсън да остане. — Какво знаете за всичко случило се, Мейсън?

Адвокатът изчака, докато шумът от стъпките на излизащите утихне.

— Участвах в изготвянето на споразумение между Кент и Мадъкс. Поради известни причини, които не се налага да разисквам сега, стана необходимо да отложим преговорите. Останах тук тази нощ. С д-р Келтън спахме заедно в една от стаите на горния етаж. Тази сутрин мистър Кент замина по своя работа. Мога да кажа, че това пътуване бе предприето по мой съвет. Нямам никакво намерение да ви разкривам неговото предназначение. След заминаването мис Хамър ми обърна внимание, че големият кухненски нож липсва от мястото си в бюфета. Беше ми известно, че Питър Кент по преди е ходел насън. Вярвам, при вас вече е регистрирано, че в един случай той е бил намерен да броди с нож в ръка.

— Къде е регистрирано такова нещо?

— В бракоразводното дело, заведено срещу него от жена му, Дорис Съли Кент.

— Къде?

— В Санта Барбара.

— Продължавайте. Какво направихте по-нататък?

— Отидох заедно с мис Хамър в спалнята на Кент, повдигнах възглавницата на леглото му и под нея беше ножът.

— Под възглавницата на Кент!? — възкликна Блейн.

Мейсън кимна студено.

— Ножът беше, а е и сега под възглавницата в леглото на Кент. Не съм го докосвал, но щом го видях, подозрях какво се е случило. Повиках д-р Келтън и, придружени от мис Хамър, направихме обиколка по стаите. Намерихме мистър Рийз, лежащ в леглото си, покрит с одеялото до шията. Явно бе промушен през покривките. Не съм правил подробен оглед. Веднага щом открих тялото, телефонирах в полицията.

— Защо, по дяволите, не съобщихте всичко това на сержант Хъкъм?

— Той не ми и позволи да го сторя. Изследваше трупа в стаята. Опитах да вляза, но той ми нареди да стоя навън.

Блейн разпореди на сержанта.

— Изпратете хора да погледнат под тази възглавница. Не позволявайте на никого да докосва ножа, докато дактилоскопистът не го обработи. Колко време сте вече тук, сержант?

— От около десет минути преди да ви бях телефонирал.

— Аз съм тук вече десет-петнадесет минути. Това прави по-малко от половин час… Как беше името на този адвокат… О, да, Дънкън. Ще го взема и ще хвърлим поглед на тази масичка за кафе, за която спомена той.

Блейн се запъти навън. Сержант Хъкъм повика двама от своите хора и изтичаха по стълбите към спалнята на Кент. Мейсън последва Блейн и го видя да говори с Дънкън, а после заедно тръгнаха към пациото.

Дънкън се спря колебливо до една от масите, поклати глава и се придвижи до друга, същата, под която Една Хамър бе поставила чашката за кафе и чинииката.

— Тази ли е масата? — запита Блейн.

— Струва ми се, тя е.

— Казахте, че горната й част се повдига?

— Изглежда. Той повдигна, спомням си, горната част като капак, а после я остави да падне обратно с удар.

Блейн огледа масата и заключи:

— Изглежда, под нея има ниша… Една минутка, тук има и ключалка.

Той я щракна и повдигна плота на масичката.

— Нищо особено, с изключение на чашка за кафе и чинийка.

— Няма значение. Това е мястото — настояваше Дънкън.

Една Хамър се намеси с най-безразличен тон.

— Ще занеса чашката и чинийката в кухнята.

Тя посегна, но Блейн улови китката на ръката й.

— Почакайте малко. Нека поогледаме по-добре тази чашка и чинийка, преди да бъдат отнесени където и да било. Може да има отпечатъци от пръсти по тях.

— Какво значение има това? — запита тя. Внезапно откъм малката групичка хора, стоящи по-настрана, долетя гласът на главния прислужник.

— Извинете, сър, но аз познах тази чашка и чинийката… по-точно разпознах чинийката. Разбирате ли, тя има особено нащърбване по ръба си. Чукнах я тази сутрин.

— По кое време сутринта?

— Малко след 05:00.

— Какво сте правили с чинийката по това време?

— Сервирах закуска на мистър Кент, мис Мейз и мистър Мейсън.

— После?

— След това приготвих пакарда и мистър Кент, мис Мейз и мистър Мейсън заминаха. Около един час по-късно мистър Мейсън върна колата обратно.

— Не знаете ли къде отидоха?

— Не, сър, но струва ми се, готвеха се да се женят.

— И какво има да кажете за тази чашка и чинийката?

— Това е чашката и чинийката, с които мистър Мейсън пи кафето си. Нямах време да подменя нащърбената чинийка. Явно беше, че всички бързаха и мистър Кент ми бе наредил да се погрижа закуската да бъде готова и сервирана в 5:20. Той държи много на точността.

— Значи така, Мейсън, вие сте пили от тази чинийка? — попита Блейн.

Мейсън поклати отрицателно глава.

— Съвсем сигурно, не.

— Не сте пили?

— Не. Никога не пия от чинийка, когато съм на гости.

Блейн се изчерви до корена на косите си.

— Исках да кажа чашката и чинийката, щом държите на езиковата точност. Пили сте от чашката?

— Така заяви прислужникът. Аз лично не бих бил в състояние да различа една чашка от друга. Приемам, че пих от чашка тази сутрин.

— Какво стана после?

— Моля за извинение, сър — каза слугата, — мистър Мейсън излезе навън с чашката и чинийката. По-късно не бях в състояние да ги открия и го попитах какво е станало с тях. Отговори ми, че не си спомня, но мисли, че ги оставил някъде навън из пациото.

— В 5:20 тази сутрин?

— Беше приблизително 5:30 или 5:40.

— Какво е правил в 5:30 на пациото? Слугата сви рамене.

Блейн се обърна към Мейсън.

— Какво сте търсили тук в 5:30?

— Може да съм излизал навън — отговори бавно Мейсън, — но не си спомням за това.

— Вие ли поставихте тази чашка и чинийката под масичката?

— Не съм аз.

— А знаете ли кой?

— Струва ми се, че от къртичината правите планина. Тук имате нащърбена чинийка пред себе си и губите ценно време в разследване как така се е случило, та аз съм пил кафено си от нея къде съм стоял, когато съм го пил, а в същото време крещяща необходимост налага разкриването на това убийство. Въпросът не се свежда до това кой е пил кафето, а до това кой е забил ножа…

— И това ще го бъде — прекъсна го Блейн, — напълно съм в състояние да проведа разследването.

Мейсън сви рамене с безразличие.

— Може би ще е добре за вас — продължи многозначително Блейн — да ви припомня, че според показанията на мистър Дънкън един незаинтересуван свидетел, мистър Кент, който явно е ваш клиент, е поставил нещо около полунощ в това хранилище под тази масичка. Сега обаче установяваме, че това нещо е изчезнало, а на негово място стоят чашка и чинийка, които по допускане са били във ваше владение.

— Аз не съм допускал подобно нещо — отвърна Мейсън. — Може да са, а може и да не са чашката и чинийката, които аз съм ползувал. Както споменах вече, всички кафени чашки ми изглеждат еднакви, а доколкото си опомням, Дънкън е отъждествявал сомнамбула с Питър Кент.

— Това е чинийка, която има ясно отличаващи я нащърбвания — подчерта Блейн.

Мейсън сви небрежно рамене, запали цигара и се усмихна.

— Много добре — процеди Блейн със стиснати зъби. — Мисля, че ще се наложи да снемаме вашите показания пред Гранд Жури4. Познавам ви доста добре. Няма да стигнем доникъде, като се опитваме да ви разпитваме, без да разполагаме със сила да ви накараме да отговаряте. Постоянно се стараете да забулвате нещата. Въртите ни в затворен кръг.

— Искате да кажете, че сте приключили с мен?

— Знаете ли нещо повече за убийството?

— Нищо.

— Да. Приключихме с вас. Когато сте ни необходим, знаем къде да ви намерим и — добави многозначително той — знаем как да ви повикаме, само с официална призовка.

Мейсън наклони леко глава и произнесе:

— Довиждане на всички.

Когато се обърна, той долови погледа на Една Хамър. В него прочете някаква молба, опит да му предаде негласно известие. Запъти се към нея, но Блейн се намеси.

— Казах, че сте свободен, Мейсън. Мисля, че разследването ще протече много по-бързо и по-резултатно, ако разпитаме свидетелите, преди да са получили в дар много ценните ви съвети.

Мейсън се ухили в лицето му и направи лек насмешлив поклон.

— Желая ви щастие! — заключи той.