Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА XIV

Беше късен следобед. Голямата постройка, изпълнена с кантори, кънтеше с ехото от звуците на трескавата възбуда, характерна за онзи момент преди приключване на работата. Машинописките, нетърпеливи да се приберат у дома си след тежката и еднообразна работа из канцелариите, тракаха из постланите с плочки коридори с токчетата си. Стъпките отначало се зачуваха глухо и отдалеч, постепенно тракането им се усилваше и закънтяваха, когато подминаваха вратата на Мейсън. Вратите на асансьорите дрънчаха и коридорите бавно бълваха своя човешки товар. В 17:00 ехтенето биваше най-силно, а в 17:30 вече заглъхваше, като вълната на шума се пренасяше на улиците, откъдето ревящи клаксони и пронизващо пищене на полицейски свирка шибаха настойчиво ушите на адвоката.

Пери Мейсън кръстосваше кантората си с палци, пъхнати в жилетката, с леко приведена глава, потънал в мисли. В този момент той бе глух за всички тези шумове.

Вратата се отвори безшумно. Дела Стрийт се приближи на пръсти до секретарската си маса и седна в очакване.

Мейсън едва повдигна поглед и каза:

— Върви си, Дела. Няма какво да вършиш повече за днес.

Тя поклати глава.

— Ще се навъртам тук. Все мога да помогна нещо. Чу се почукване на вратата откъм коридора. Дела погледна въпросително към Мейсън, който кимна, и отвори. Появи се Пол Дрейк.

— Благодаря, Дела — — поклони се леко той и се обърна към Мейсън. — Какво, Пери, изминаваш нов маратон?

— Мъча се да извървя пътя за разрешаването на този проклет случай.

— Е, може би ще успея да съкратя малко разстоянието. Успях да проследя телефонния разговор с мисис Кент. Повикването е извършено от телефонната будка на Пасифик Грейхаунд Стейдж Депо, на 1629 Норт Куенга Булевард. Връзката е била установена в 3:01 сутринта и разговорът е завършил три и половина минути по-късно. Мадъкс е водил разговора от свое име.

— Вземи фотостатично копие от тези данни — разпореди Мейсън. — Държиш ли мисис Кент под наблюдение?

— Да. Какво искаше тя от теб?

— Да й дам парче земя с ограда наоколо.

— Искаш да кажеш?

— Търсеше моето съгласие да не контестирам новите й начинания, а да й позволя да преустанови бракоразводното дело и да поеме контрола върху имуществото на Кент като негова съпруга. Готова е да положи клетва за всякакви свидетелски показания, чрез които може да бъде признат за невменяем. То естествено би опростило защитата при обвинението в убийство.

— Много красиво от нейна страна, нали?

— Много.

— Обвинението срещу Кент не е ли изградено върху обстоятелствени показания? — запита Дела Стрийт.

Дрейк извади бележник и зачете:

— Дънкън проведе интервю с журналистите. Кълне се, че е било точно 3:00, когато е видял сомнамбула из пациото. Твърди, че човекът, когото видял, е Кент; че Кент е имал в ръката нещо, което блестяло. Може и да е било нож, но не бил сигурен в това.

Дела Стрийт го прекъсна, за да възкликне възмутено.

— Как смята да се отърве, след като променя така историите си?

— Със сигурност — отговори Мейсън той ще претендира, че когато е разказвал за първи път историята си пред полицаите, е бил изплашен; заявил е, че не бил сигурен относно часа, дали е било 00:15 или 3:00, а аз съм го разбрал грешно, че е бил положителен; че не е идентифицирал веднага Кент със сомнамбула, защото се е страхувал да не му припишем зле изтълкувани мотиви; че колкото повече мислел върху това, по-сигурен ставал, че фигурата е Кент; че без значение какво ще помислим за мотивите му, негов дълг е да каже истината. После ще се мъчи да бъде остроумен на кръстосания разпит.

— Искате да кажете, че ще извърши умишлено лъжесвидетелство?

— Не. Този буквоед ще мисли, че говори истината. Това е най-страшното. Но телефонния разговор ми дава възможност да го накълцам на парчета. В 3:00 сутринта не е спял.

— А не е ли възможно Мадъкс да е телефонирал без знанието на Дънкън?

— Не допускам. Фактът, че бяха заедно на съвещанието тази сутрин, доказва, че Мадъкс не се е опитвал да изиграе Дънкън. Отначало ми се струваше, че Мадъкс може да е имал наум да изхвърли Дънкън от играта, но това не се потвърди от фактите.

Дрейк отново погледна в бележника си.

— Тук има и нещо друго. Знаете ли кога според изявленията на Харис ножът не е бил вече в чекмеджето на бюфета?

— Било е вечерта по някое време — забеляза Мейсън, — не зная кога точно. Защо?

— Защото, надявам се, можем да докажем, че ножът е бил в чекмеджето, когато сте го заключвали.

— Как.

— Чрез главния прислужник. Един от моите хора се представил за журналист и разговарял с него. Слугата преливал от важност, че е интервюиран, и изгарял от нетърпение да разкрие всичко, което знае. Казал, че преди да се прибере в стаята си, търсил нещо из бюфета и съвсем ясно си спомня, че ножът е бил в чекмеджето по това време.

— По кое време?

— Не можел да определи точно. Било е по времето, когато чиниите са били почистени и прибрани, но, и то е най-значимото в изказването му, той счита, че е било след заминаването на Харис за Санта Барбара. Ако това е вярно, ножът може да е изчезнал от бюфета, но след това е бил върнат обратно, преди Една да заключи чекмеджето.

Мейсън се намръщи.

— Защо някой ще иска да го вземе, а после ще го връща?

Дрейк сви рамене, а Мейсън продължи:

— В това свидетелствуване няма много логика, Пол. Лично аз не бих оказал голямо доверие на главния прислужник. Харис трябва да е казал истината. Ако ножът е бил в чекмеджето, когато то бе заключено, Кент не би могъл да го извади. Съществувал е само един ключ.

— Разбира се, но има и хора, които могат да разбиват ключалки — каза раздразнено Мейсън.

— Защо не?

— Сомнамбул не може да разбие ключалка. Ако е имал ключ или е знаел къде се намира, би могъл да отключи, но не допускам да приложи насилие. Тук има нещо, което не е в съзвучие със сомнамбулната теория… Къде отиде Дорис Кент, след като излезе от тук, Пол?

— Направо в кантората на своя адвокат.

— А след това?

— Тръгна обратно за Санта Барбара.

— Имаш хора да я следят, нали?

— Двама души.

— Казваш, че няма отпечатъци по дръжката на ножа? — запита внезапно Мейсън.

— Никакви, които да могат да се припишат на Кент. Имало отпечатъци, но били много неясни. Служебните лица допускат, че са били или размазани при триенето между чаршафа и възглавницата, или че ти и Една сте успели да ги заличите „случайно“, но не се намират такива, които да могат да се идентифицират с отпечатъците на Кент. Един журналист е получил тази информация направо от дактилоскописта и ми я предаде.

— Но ако по ножа липсват отпечатъци от пръстите на Кент — намеси се Дела, — как може да го държат отговорен. Фактът, че ножът е намерен под неговата възглавница, не говори сам по себе си, че той е и извършителят.

— Всичките ни усилия трябва да се насочат пак към Дънкън. Разбия ли свидетелските му показания относно идентификацията на Кент със сомнамбула, печеля делото „от воле“. Ако не успея, трябва да разчитам на сомнамбулната теория. В такъв случай се налага да доказвам как Кент се е добрал до ножа. Взел ли го е, преди да си легне, говори за предумисъл и теорията за сомнамбулизма остава без почва. Не го ли е взел тогава, как би могъл да го стори по-късно, когато чекмеджето бе заключено и Една единствена имаше ключа през цялата нощ.

Мейсън възобнови своя упорит ход из стаята.

— А аз си представях — отбеляза мрачно Дрейк, — че ще бъдеш във възторг от показанията на главния прислужник. Въобразявах си, че те и записът на телефонния разговор ще ти поднесат развръзката на тепсия.

— С телефонния разговор всичко е наред, Пол. Нещо ми подсказва, че той, изглежда, ще бъде ходът с удивителна, но не мога все още да разчета до дъно всичко около ножа. По цялата дължина на нишката има нещо, което не може да щракне намясто, не може да включи. Има нещо…

Изведнъж той спря напрегнато. Очите му се разшириха в изненада. Бавно и тихо подсвирна.

— Какво има, Пери?

Мейсън не отговори веднага, а за няколко секунди втренчи тежък, мрачен поглед в детектива.

— То е само теория, Пол.

— Дали ще е действена, Пери?

— Проклет да съм, ако зная. Не ще я бъде, докато не пробия няколко отвора през нея.

Той се обърна към секретарката си.

— Дела, ти и аз ще трябва да се заемем с изграждането на защитата.

— Какво ще правим?

Мейсън се ухили насреща й.

— Ще ти кажа, след като Пол Дрейк си отиде.

— Толкова ли е лошо? — запита Дрейк, като сваляше, бавно краката си от облегалката на креслото.

Изправил се, той отиде до вратата и я отвори.

— За минутка — задържа го Мейсън, — има нещо, което можеш да свършиш. Искам да говоря с Хелън Уорингтън. Смяташ ли, че можеш да я докараш веднага тук?

— Разбира се. Моите хора следят всеки, имащ връзка със случая.

— Това момче Боб Пезли, за когото тя е сгодена, има железарски магазин?

— Предполагам, че е така. Защо?

— Няма значение защо. Доведи бързо Хелън Уорингтън.

— И това ли е всичко, позволено да зная?

— Колкото по-малко знаеш от това, което предстои да се случи, толкова по-малко ще те гризе съвестта.

— По дяволите! Ако аз имах съвест, ти едва ли би говорил с мен, а камо ли да ме главиш да ти работя.

И все така ухилен, затвори зад себе си.