Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА XVI

Пръстите на Една Хамър мачкаха нервно края на роклята, докато кръстосваше крак върху крак и местеше поглед от Дела към Мейсън.

— Какво има? — попита тя.

— Искам да направите нещо за вуйчо си. Съгласна ли сте?

— Бих сторила всичко.

— А ако се окаже твърде деликатно?

— Какво искате да кажете?

— Може да си навлечете беда, ако бъдете заловена.

Тя остана за миг безмълвна, а после се засмя нервно.

— Що се отнася до вас, ще си навлечете ли ядове, ако ме заловят?

— Колкото искате.

— Тогава дано не ни хванат.

— Дяволски добра философия!

— Какво трябва да сторя?

Мейсън произнесе отчетливо:

— Една, искам да ви поговоря малко за закона и да ви обясня къде в тази картина стоя аз.

Тя го гледаше объркана.

— Юристът гледа на убийствата по начин, малко по-различен от засегнатите. За него убийството е само случай. Той не е близък нито с убития, нито с обвинения. По този начин е в състояние да се справи по-добре с работата си. Той не е заслепен от симпатии и умът му е ясен.

Тя кимна мълчаливо.

— И ето, сега искам да ви задам няколко въпроса точно така, както би ги задал прокурорът.

— Какви са те?

— Познавате добре ножа, който е част от комплекта, стоящ в горното чекмедже на бюфета в столовата на Питър Кент?

— Защо? Да, разбира се.

— Действително кога видяхте ножа за последен път в чекмеджето?

— Не зная… Предполагам, че беше по времето, когато го поставих там, след като го взех изпод възглавницата на вуйчо Питър. Искате ли да променя разказа си? Ако е така, кажете.

— Този въпрос ще ви бъде зададен приблизително така, както ви го поставих и аз. От вас се иска само едно: да кажете истината, че за последен път сте видели ножа в чекмеджето на сутринта в деня преди убийството, когато сте го сложили в бюфета. То ще рече вчера, деня, когато ме посетихте и убедихте вуйчо си да дойде при мен.

Една кимна отново.

— Кога по-късно видяхте същия нож?

— Под възглавницата на вуйчо, когато и вие бяхте с мен.

— Сигурна ли сте, че е бил същият нож?

В отговор последва ново кимване.

— Ето, това илюстрира моята цел.

— Това пък какво е?

— Прокурорът ще поставя въпросите приблизително, както току-що сторих аз, а свидетелите ще потвърждават като вас преди малко, без да осъзнават, че вършат лъжесвидетелство.

— Не ви разбирам.

— Вие не знаете, че ножът, видян от вас под възглавницата и в чекмеджето, е един и същ. Приемате го, защото изглеждат еднакви и защото, когато сте го търсили повторно в чекмеджето, не сте го открили, а по-късно, погледнала под вуйчовата си възглавница и открила нож, решила сте, че е същият, понеже е еднакъв по общия си външен вид с този, изчезнал от чекмеджето.

— Но тогава се оказва, че ножът не е бил същият?

— Не зная. Задължение на прокурора е да докаже, че ножът е бил същият, и то същият, посредством който е било извършено убийството.

— Добре. Тогава бих могла да отговоря, че не съм сигурна в идентичността.

— Можете, но преди да се изправите на свидетелското място, прокурорът ще е разпитал вече четири или пет свидетели, включително и главния прислужник. Ще е поставял въпросите така: „Кога последен път видяхте ножа в чекмеджето?“, „Кога го видяхте по-късно?“ и „Къде беше той?“. После, след като покаже чрез извод, че ножът е бил същият, ще запита с най-обикновен тон „Беше ли ножът същият?“ или „Сигурен ли сте, че е същият нож?“. Следователно за мен е удобно да говоря с вас откровено, но с главния прислужник и с другите свидетели не мога, защото ще изглежда, че се опитвам да обработвам прокурорски свидетели. Призовките им са вече връчени.

Една Хамър ахна.

— Излиза, че като хвърля поглед назад, след това което ми обяснихте, ясно виждам, че показанията ми бяха снемани точно така.

— Съвсем правилно. Исках само да ви посоча трудностите, при които работя. Никой не знае, че ножът е същият. Всеки мисли, че е. Това именно е много важно от наша гледна точка. Прокурорът ще приеме за сигурна идентичността на ножа. Ще я приемат и всички свидетели. След това при кръстосания разпит аз ще бъда този, който ще се опитва да доказва, че ножът не е бил същият, и не ще имам никаква опорна точка да извърша това. Ето защо искам да принудя прокурора вместо мен той да доказва, че ножът е същият.

— А как ще го принудите?

— Като поставя друг нож в чекмеджето на бюфета — отвърна бавно той, като я наблюдаваше внимателно. — Ще трябва да го откриете утре сутринта. Между нас казано, ще уредим така, че журналистите да узнаят за този втори нож. Прокурорът ще допусне вероятно, че аз съм го подставил. Ще завие до бога, че трябва да бъда подведен под отговорност за непрофесионално поведение, че съм извършил фалшификация, че съм подучвал свидетели и други подобни глупости, но за да противодействува, ще трябва да се залови със своите свидетели по въпроса за идентификацията на ножа. С други думи, не ще може да направи от този въпрос нещо просто, при което всеки един да приеме подсъзнателно идентифицирането на ножа съвсем естествено. Разбирате ме какво искам да кажа, нали?

— Струва ми се, разбирам.

Дела Стрийт стрелна многозначителен поглед към Мейсън, но той й направи знак да мълчи. Двамата наблюдаваха как Една Хамър с усилие приспособява мисълта си към новите вътрешни изживявания. Изведнъж тя вдигна глава и запита:

— А кой ще постави ножа в чекмеджето?

— Вие — изрече отчетливо Мейсън, като не сне поглед от очите и.

— Аз!?

Той кимна, за да потвърди.

— И кой ще го открие?

— Сержант Хъкъм.

Тя се намръщи.

— Представете си, че преди сержанта го открие някой друг?

— Ще вземем мерки срещу такава възможност. Взимате ножа, поставяте го в чекмеджето и го заключвате. Надявам се, вие единствена държите ключа?

— Да.

— И е все още у вас?

— Да.

— Ще съобщите на Хъкъм, че ще пристигна около 8:00 сутринта, че съм ви замолил да ме пуснете, но вие сте решила да се посъветвате с него, дали ще постъпите правилно, ако сторите така.

— Мислите, че той ще дойде?

— Сама не съзнавате колко сте права, че той ще ме чака — засмя се мрачно Мейсън.

— Дали ще ми се случат някакви неприятности около тази работа?

— Ще ви се случат, ако бъдете заловена.

— И вярвате, че ще помогнем така на вуйчо Пит?

— Сигурен съм, че ще му помогнем.

Тя се изправи, усмихна се и протегна ръка.

— Прието.

Мейсън стисна ръката й и нареди на Дела:

— Отведи Една в библиотеката.

Като видя въпросителния поглед на момичето, той обясни.

— Уредил съм ножът да ми бъде доставен след малко. Считам, не съм задължен да ви обяснявам откъде ще дойде, понеже колкото по-малко знаете, толкова по-малко ще лъжете, когато ви разпитват. Ще чакате в библиотеката. Мис Стрийт ще ви даде списания. Когато сме готови, ще ви повикаме.

— Кога да телефонирам на сержант Хъкъм?

— Веднага щом поставите ножа в чекмеджето и го заключите.

— Но не ще ли бъде доста късно?

— Да, но можете да му кажете, че току-що съм ви телефонирал и че трябва веднага да ми съобщите отговора си. Не се безпокойте, че ще разтревожите Хъкъм. Ще се зарадва толкова много на възможността да ми попречи в това, което съм си наумил, че ще ви прегърне и ще се разплаче от умиление.

Брадичката на Една Хамър бе издадена напред, а погледът й бе твърд.

— Ще изпълня всичко, както казахте.

Дела Стрийт я придружи до библиотеката и когато се завърна, намери Мейсън отново крачещ.

— Обезпокоена? — запита я той.

— Не — усмихна се тя, — само напред с топката, шефе! Аз ще разчиствам пътя.

— Не се ли боиш от противника?

— Ни най-малко. Голът е на една крачка от нас. За кураж ще се помъча да си припомня нещо от дните в колежа… Как беше… Ах, да.

Тя се засмя в лицето му. Безгрижен смях на жена, която върви смело срещу трудностите в живота, крачи рамо до рамо с мъжа, комуто бе посветила цялата си дълбока вярност.

— Това се каазва момиче! Но имаше и едно друго. Как беше… Да.

Едва бе завършил и на външната врата се почука. Мейсън даде знак на Дела и тя отвори пред Хелън Уорингтън и Боб Пезли.

— Готов ли е? — и Мейсън ги покани с жест да седнат.

— Боб иска да знае нещо относно вашите намерения.

— Един експеримент само — отговори Мейсън. — Нуждая се от нож, който да е дубликат на онзи, за който прокурорът претендира, че е взет от бюфета на Питър Кент.

— Защо ви трябва? — попита Пезли.

— За експеримент.

— Не можете ли да ми кажете повече от това?

— Не.

Пезли се поколеба за миг, а след това бавно, неубеден все още в правотата на постъпката си, извади пакет, обвит в кафява хартия, и го разви. Пред тях блесна голям нож с черна рогова дръжка. Хванал го с носната си кърпа, за да не остави следи от пръстите си, той се доближи до Мейсън и го постави върху бюрото пред него.

— Ето го.

— Съвсем прилича на онзи, с който бе извършено убийството — мърмореше Мейсън, като го разглеждаше внимателно.

— Абсолютно идентичен е.

Мейсън го въртеше бавно на всички страни.

— Какво искате да кажете с това — запита той.

— Претендирам, че разбирам нещо от тези комплекти. Когато разбрах, че идентифицирането на ножа ще е съществена част от делото и че Хелън може да бъде призована като свидетел, отбелязах си фабричния номер, който беше щампован на дръжката на вилицата.

— И се разпоредихме за дубликат от същия вид? — изви в дъга веждите си Мейсън.

— Не. Имам няколко на склад. Аз продадох този комплект на Кент.

— Преди колко време?

— Не повече от два-три месеца. На Кент не му харесваше комплекта, който имаше преди, и Хелън бе достатъчно мила да предложи моите услуги при доставянето на качествени и гарантирани прибори.

— Така значи. Благодаря ви много. Надявам се, че мистър Кент ще бъде твърде много задължен и на двама ви и когато му дойде времето, ще се погрижа да бъде посъветван да не забрави вашата помощ.

Мейсън се изправи, за да покаже, че срещата е към своя край.

— Сигурен ли сте, че Боб не ще бъде обезпокоен за това? — запита Хелън.

— Безпокойството е нещо относително. То означава и много, и малко — усмихна се Мейсън.

— Откровено казано, мистър Мейсън, трябва да ви призная, че всичко това не ми се нрави много — каза мрачно Боб.

Мейсън го потупа приятелски по рамото и внимателно го придружи до вратата и по-далеч от ножа, блестящ върху бюрото.

— Забравете тези грижи. Нали сте съгласен, че мога да се явя във вашия магазин като клиент и да си купя такъв комплект?

— Да, разбира се.

— Добре. Това е и което върша сега.

— Не. Сега не сме в моя магазин.

— Ако предпочитате, можете да идем до магазина да го отворите. Аз ще ви придружа и ще направя покупката там — засмя се Мейсън, като държеше вратата отворена пред тях.

Колебливо Пезли се измъкна в коридора.

— Лека нощ! — кимна Мейсън. — И отново благодаря на двама ви.

Той затвори вратата и секретната брава щракна. Дела Стрийт се бе навела над бюрото, втенчена в ножа.

— А сега какво, шефе?

— Сега лимон. Ей там в лявото горно чекмедже. Ще го срежем с ножа и ще оставим сока да засъхне но него, та да не изглежда съвсем нов. После ще изтрием много внимателно всички следи от пръсти и ще го дадем на Една Хамър. Тя ще бъде също особено внимателна да не остави следи по него.

— Сержант Хъкъм ще потърси веднага следи от пръсти след откриването му — допълни Дела.

— Точно така.

— И не ще намери никакви.

— Разбира се.

— Няма ли да стане подозрителен?

— Защо?

— Защото ножът трябва да носи някакви следи от пръсти.

Мейсън направи лек поклон с глава.

— Ето сега, моя малка лейди, започвате да разбирате нещо от положението, в което ще се намери прокурорът.

— Нищо не разбирам.

— Не забравяй, че по дръжката на ножа, намерен под възглавницата на Кент, също няма никакви отчетливи следи от пръсти.

Тя понечи да каже нещо, когато силният звън на телефона изпълни настойчиво цялата стая.

— На коя линия е свързан този телефон? — трепна Мейсън.

— На директната. Когато съм в кабинета, искам да съм сигурна, че ще приема всяко идващо отвън повикване.

— Виж кой е.

Тя вдигна слушалката и след малко отвърна:

— Мистър Мейсън е тук. Ще му предам — и закрила микрофона, се обърна към адвоката.

— Обаждат се от затвора. Съобщават, че Питър Кент току-що е получил някакви книжа и настоява да ви види веднага.

— Кажи им, че тръгвам.

Като остави ножа върху бюрото така, че острият му край да бъде най-отгоре, Мейсън нареди.

— Доведи Една да й обясним всичко, преди да замина.

Приключила разговора, Дела отиде до библиотеката и докато Мейсън изтриваше грижливо ножа с носната си кърпа, Една Хамър влезе в стаята.

— Как е възможно! — учуди се тя. — Та това е същият нож!

— Е, надявам се не ще се намерят никакви идентифициращи белези и по двата ножа.

— Какво да правя с него сега?

След като огледа грижливо добре почистения нож, Мейсън го уви в същата кафява хартия.

— Бъдете внимателна да не оставите следи от пръстите си. Поставете го в чекмеджето. Телефонирайте веднага на сержанта, че в 8:00 сутринта съм при вас. И запомнете, мила моя, аз наистина ще пристигна и искам вие да ме въведете.

— И обезателно да заключа чекмеджето?

— Да. Не позволявайте никому да разбере, че ножът е вътре, заключен.

Когато тя посегна за пакета, той я попита най-непринудено.

— Защо сте считали, че вуйчо ви е искал да ви убие, Една?

Тя отскочи, сякаш бе получила електрически удар.

— За какво говорите?

С един скок Мейсън се озова до нея.

— Знаете за какво говоря, Една. Знаехте, че вуйчо ви отново ходи насън преди повече от тридесет дни. Смятахте, че ще ви убие?

— Не е вярно! Лъжа е!

— Тогава защо — наблегна той — поставихте тази секретна брава на вратата на стаята си?

Тя ахна и втренчи в него изплашен поглед.

— Хайде, разкажете истината.

— Аз… аз…

— Имахте изправна брава на вратата си, но вуйчо ви имаше ключ от нея, а на вас ви бе необходима брава, от която той няма ключ, защото ви бе страх от него. И ето повикахте техник да ви монтира една от най-скъпите секретни брави и ключ от нея имахте само вие, така ли?

— Не… това е… не.

— Тогава защо поставихте бравата?

Тя се отдръпна от него, отпусна се в креслото и заплака.

— Карайте, наплачете се хубавичко и като се успокоите, отговорете.

Една повдигна очите си, плувнали в сълзи.

— Защо настоявате толкова за тази брава?

— Защото точно този е сюрпризът, който прокурорът ви готви. Ще насочи пръст към вас, като че ли да ви промуши, когато се изправите на свидетелската скамейка, и ще ви принуди пред очите на заседателите да изпаднете в същото състояние, в което сте и сега. Можете да си представите как ще се отрази това на хода на вуйчовото ви дело. То ще накара съда да приеме вуйчо ви за рутинен убиец. Даже и да приемат, че е сомнамбул, ще го признаят за виновен при всички обстоятелства.

— Н-н-но не това е причината.

Мейсън и отправи остър като кама поглед.

— Добре, коя е тогава причината?

— Джери и аз се оженихме преди малко повече от месец — отговори тя с ниско наведени очи.

Мейсън въздъхна тежко.

— Слава богу за добрата вест.

— Защо пък това?

— Защото наистина мислех, че се плашите от вуйчо си.

— Не, честна дума, мистър Мейсън, това няма никаква връзка.

— Защо не обявихте брака си?

— Искахме да го държим в тайна.

— Вуйчо ви знае ли?

— Не. Не искахме тъкмо той да узнае.

— Защо?

— Малко е ексцентричен.

— Одобрява Харис, нали така?

— Много, но аз не исках да си помисли, че бързам да го изоставя, преди да е сключил новия си брак.

— Е, тогава защо ви е било необходимо това бързане? — погледът на Мейсън рязко стана изпитателен.

— Защото — усмихна се Една — аз съм влюбена, а тук е Холивуд и Джери е доста голям женкар. Много жени са луди по него. По природа е непостоянен и… Е, исках да го грабна, докато е в ръцете ми.

— Така значи — засмя се Мейсън, — тъй като не сте сложила секрета поради вуйчовия ви сомнамбулизъм, не ме интересува повече защо е там. Когато я видях на вратата, допуснах, че обяснението е повече зловещо, а не романтично. Представях си как прокурорът ще ви съсипе в съда… Предполагам, че освен вие и Джери има ключ? Тя кимна.

— Други ключове няма ли?

Тя се усмихна и поклати отрицателно глава.

— В края на краищата имам само един съпруг.

— Доверихте ли се другиму, някой друг да знае за брака ви?

— Абсолютно никой.

— Добре. Вземете сега ножа и постъпете както ви казах. Що се отнася до прокурора, ако започне да ви разпитва за бравата, когато се изправите в съда, покажете повечко емоции както преди малко. После му кажете истината и се смейте и плачете, когато разказвате, за да стане историята по-романтична.

След това Мейсън кимна и наложи шапката си.

— Отивам в затвора.