Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА XVII

Гладко избръснат, облечен в сив костюм, който изглеждаше излязъл току-що от ръцете на шивача, Пери Мейсън натисна звънчевия бутон върху официалния вход за резиденцията на Питър Кент. Почти в същия момент вратата бе отворена от сержант Хъкъм. Мейсън изрази подчертано учудване.

— Твърде е рано за вас да сте вече на служба, сержант, нали?

— Да. Искам да кажа, доста рано е и аз съм на служба. Какво искате?

— Искам да поогледам тук-там, а също и да задам един-два въпроса на някои от свидетелите. Имате ли нещо против?

— Свидетелите са вече официално призовани от прокурора и вие не може повече да ги обработвате.

— Не обработвам свидетели, сержант. Искам само да поговоря с тях.

— Ако работата е такава — и Хъкъм отвори вратата, — влизайте. Аз само ще се навъртам наоколо, за да не станат някои недоразумения.

Една Хамър пристъпи напред и подаде ръка.

— Добро утро, мистър Мейсън! Мога ли да направя нещо за вас?

Адвокатът се поклони леко.

— Тя е прокурорски свидетел — напомни Хъкъм.

Мейсън бързо се извъртя лице с лице към полицая.

— Понеже прокурорът е връчил призовка на дадено лице, това не означава, че тази личност става табу. Задължение на свидетеля е да говори истината. Когато започне делото, сам аз ще призова някои от тези свидетели. Наложително е да поговоря с мис Хамър частно.

— Не можете да я подучвате какво да свидетелствува — озъби се Хъкъм.

— А вие не можете да ми давате никакви разпореждания — заключи Мейсън, като хвана под ръка Една. — Смятам да поговорим в стаята ви, Една.

Те тръгнаха по коридора, а сержантът — към телефона.

— Какво ще направи сега? — запита тя.

— Ще телефонира на прокурора — засмя се Мейсън. — Откога е тук?

— От 7:30 сутринта.

— Повикахте го вие, нали?

— Да. Не бива да се държа много приятелски с вас, нали? Не бихме имали за цел да изглежда, че заговорничим?

Мейсън кимна и попита.

— Спокойно ли мина поставянето на ножа?

— Да.

— В колко часа?

— Около 23:00.

— Й заключихме чекмеджето?

— Да.

— Къде е ключът?

— У мен.

— Сигурна ли сте, че този е единственият ключ?

— Разбира се. Защо?

— От колко време заключвате това чекмедже?

— От онзи ден, когато намерих ножа.

— Откъде сте сигурна, че притежавате единствения ключ?

— Защото ключът стоеше на чекмеджето. От там го взех и само аз го ползувах за заключване. Имаше само един ключ.

— А през деня чекмеджето не винаги е заключено?

— Не.

— Сигурна сте обаче, че през цялата тази последна нощ беше заключено?

— Да, разбира се. Нали вие ми казахте да го заключа.

— Никой ли не ви видя?

— Никой.

— И не сте имала случай да го отключвате по-късно?

— Не, разбира се. Кое ви кара да задавате всички тези въпроси?

— Помислих да не би главният прислужник да е поискал да вземе нещо.

— Не. Беше късно. Той си бе легнал.

— Добре. Сега чакайте, докато сержантът напусне телефона, после се отдръпнете малко от мен и го повикайте. Заявете, че предпочитате и той да присъствува, когато разговарям с вас, за да не си навлечете неприятности. Направете го съвсем естествено. Мислите ли, че бихте могли да го сторите така, че да излезе съвсем убедително?

— О, ще ми бъде даже много драго. Харесва ми да играя такива роли.

— Тогава карайте!

Хъкъм тъкмо напускаше телефонния бокс и им хвърли поглед, пълен с безсилна ярост. Изведнъж Една се дръпна настрана от Мейсън, като направи две бързи стъпки назад и се втренчи в адвоката, сякаш недоумяваща. Той тръгна към нея, но тя отстъпи повторно, а после се извърна енергично към Хъкъм.

— Сержант, мога ли за миг да говоря с вас?

Живата готовност, звучаща в гърмящите му стъпки, когато тръгна към тях, беше красноречивият отговор на сержанта.

— Мистър Мейсън счита — започна Една, — че е редно да разговаря с мен, но изглежда вие сте на друго мнение. Няма ли да е по-добре да ви присъединим към нас?

— Той не е упълномощен да присъствува — каза гневно Мейсън. — Аз съм в правото си да ви разпитвам, както си искам, а той да стои настрана.

— Но, изглежда, сержантът счита, че трябва да застане там, откъдето може да чува какво приказвате.

— Какво мисли той, не струва и пукната пара — прогърмя Мейсън. — Искате ли да ме подпомогнете или не? Не обичате ли вуйчо си?

— Да, но не зная какво да сторя.

— Следвайте съветите ми.

Сержант Хъкъм се изстъпи до нея и каза.

— Ако вие държите да присъствувам, никаква сила на света не може да ми попречи. Много конкретно посочихте какви са вашите желания, следователно не обръщайте внимание на съветите му. Съвсем сте права.

Тя се усмихна официално към Мейсън.

— Наистина, мистър Мейсън, струва ми се, така ще бъде по-добре. Най-после нали няма да ми говорите неща, които не бихте желали да бъдат чути от сержант Хъкъм?

— Въпросът не е до това, а до принципа — отвърна Мейсън.

— Но ако той мисли, че е по-добре да чуе какво ще ми кажете, защо не, започвайте!

Очите й преливаха от невинност, а гласът й от искреност. Хъкъм се изкикоти доволно. Мейсън изръмжа ожесточено.

— Добре. Искам да разбера всичко докрай относно това чекмедже на бюфета и къде държахте ключа за него?

— Беше прикрепен с еластична връзка за китката на ръката ми.

— Защо не го съхранявахте в чантата си или на някое друго място?

— Опасявах се, че мога да забравя отключването на чекмеджето сутринта и по този начин да предизвикам нежелани коментари. Всъщност забравих да отключа, но то стана поради обхваналата ме възбуда. Снех ключа от ръката си, при вземане на утринния душ, а възнамерявах да отключа веднага, след като се събудя.

— Така — произнесе тържествено Хъкъм. — Било е, значи, абсолютно невъзможно някой да вземе ножа, след като сте легнала, освен ако е имал друг ключ или е отворил насила.

Тя кимна утвърдително.

— Това предполага — запита Мейсън, — че ножът е бил в чекмеджето, когато сте го заключвали?

— А ако не е бил там — намеси се сержантът, — означава, че Кент го е измъкнал, преди да се прибере за спане, така че е все едно.

— Бих искал да видя ключа — каза Мейсън.

Тя извади от чантата си голям ключ с особена направа.

— И вие разнасяте този ключ със себе си? — учуди се Мейсън.

— Да. Мисля, че така е по-добре.

— Но сега чекмеджето не е заключено?

— О, не. Заключих го снощи.

— Защо?

— Не зная. Нерви, предполагам. Мисълта, че някой обикаля наоколо, ме прави… Може би е по-добре да не говоря повече.

— Нека погледнем бравата на чекмеджето — предложи Мейсън.

— Ако това ви удовлетворява, полицията помисли преди вас по този въпрос — забеляза Хъкъм. — Ключалката бе изследвана от специалист. Липсват каквито и да било следи от насилие. Няма нито драскотина, говореща, че е прилаган някакъв инструмент нито по метала, нито по дървената част.

Мейсън сви рамене.

— Добре, но ще хвърля един поглед за всеки случай.

Тримата отидоха до бюфета. Мейсън клекна на коляно, за да огледа по-внимателно и бравата, и чекмеджето отвън.

— Отворете, моля ви, бих искал да видя и вътрешността му.

Сержант Хъкъм стоеше с пъхнати в джобовете на панталона си ръце, лицето му бе лъснало с усмивка на покровителствено превъзходство. Една Хамър постави ключа в бравата, превъртя го и отвори. Наблюдаващ внимателно лицето на сержанта, Мейсън видя, че изражението му не се промени даже и с най-леко трепване, но Една Хамър сподави неволен вик. Отвореното чекмедже откриваше постлана с плюш кутия за комплекта от нож и вилица. В хлътналите леговища блестеше само вилицата. Мейсън се наведе, сякаш да огледа по-добре, и Хъкъм го последва, внимаващ да не би адвокатът да постави вътре някакво „ново доказателство“. Една улови ръката на Мейсън и отчаяно заби пръстите си в нея.

— Погледнахте ли в чекмеджето снощи, когато го заключвахте? — запита адвокатът, като придаде на гласа си най-обикновен израз.

Тя кимна с разширени от изненада очи.

— Добре. Предполагам, че нямаме повече работа тук. Сега бих искал да поговоря с някои от другите свидетели.

— С кого например? — побърза сержантът.

— С Дънкън и Мадъкс.

— Те са официално призовани да се явят пред Гранд Жури малко по-късно тази сутрин.

— Това е едно от основанията ми да искам да говоря с тях.

— Не можете да разговаряте с тях, освен ако те желаят.

— Естествено ще ги попитам дали те…

Сержантът го прекъсна.

— Аз ще ги попитам. Ако искат, добре. Ако не искат, няма да говорите.

Той закрачи към лявото крило на къщата. Мейсън сграбчи рамото на Една и я завъртя към себе си.

— Не го ли поставихте? — гласът му бе груб, невъздържан.

— Сложих го.

— Искате да кажете, че ножът беше вътре снощи, когато го заключвахте.

— Да.

— Кой ви видя да го слагате вътре?

— Никой.

— Но все някой трябва да го е взел?

Замаяна, тя изрази съгласие с кимване.

— Някой, който е знаел за планирания от мен трик, иска да ми даде мат.

— Но кой би сторил това?

— С изключение на вас има още само двама души, които знаят нещо за този нож, освен може би, ако вие не сте казала някому.

— Заклевам се в честта си, мистър Мейсън, никому не съм казвала!

— Видя ли ви някой, когато заключвахте ножа?

— Сигурна съм, че никой не ме е видял.

— Къде държахте снощи ключа?

— Аз го пазих.

— Къде?

— В една стара обувка. Страхувах се, че… че нещо може да излезе не както трябва, а знаех колко много значи за вас. Аз…

Тя спря внезапно, тъй като Хъкъм влезе в стаята триумфиращ.

— Никой от свидетелите няма намерение да прави каквито и да било изказвания пред вас, мистър Мейсън.

Адвокатът пое бързо въздух, сякаш готов да протестира, а после присви безразлично рамене.

— Отлично! — и с гордо вдигната глава напусна къщата, като затръшна вратата зад себе си, изтича леко по циментираната пътека, скочи в колата си и набра скорост. Пред една аптека спря, за да телефонира на Дрейк.

— Когато Дрейк пристигне — разпореди той на момичето, което отговори на телефона, — нека изпрати един от своите хора да претърси резиденцията на Кент. Наложително е да бъде открит голям готварски нож, дубликат на този, с който бе извършено убийството. Да пресее всичко през най-дребно сито, но да го намери. И още нека започне огледа с въпросната масичка на пациото, като повдигне горната й част.

Дела Стрийт повдигна въпросително очи, когато Мейсън се съблече мълчаливо в дрешника на кантората си.

— Е? — запита тя.

— Мисис Дорис Съли Кент е поставила под възбрана банковата сметка на Питър Кент.

— Как така?

— Получила е постановление от съда, издадено вчера късно следобед, което му забранява да разполага с имуществото си. Направила е молба да бъде посочен пълномощник. Възбраната е в сила, докато се реши въпросът за попечителството.

— Но това… та, шефе, той ще бъде възпрепятствуван да ви заплати дори полагащия се хонорар и такси.

Той кимна.

— Не ще може да плати и на Пол Дрейк?

Мейсън поклати отрицателно глава.

— Да предположим, че определят пълномощник, а после?

— Зависи кой ще е той и как ще погледне съдията на нещата.

— Но мистър Кент има вложени пари в много предприятия. Как е възможно тя да преустановява финансирането им?

— Обвинява го, че е заплашвал да пръсне богатството си, да направи фалшиви прехвърляния на пари и тем подобни. Намерила си е и съдия, който е готов да играе по свирката й.

— Искате да кажете такъв, който примира пред влажните й погледи на невинна девственица? — възмути се Дела.

— Не бъди несправедлива. Не забравяй, че за тях тя е безпомощна жена, която търси право. Моли за прекратяване на бракоразводното дело, че определената и издръжка не бива да продължава, защото цялото дело било измама по отношение на нея и съда. И така тя пледира да бъде прекратено изплащането и на петнадесет стотарки месечно.

— С други думи, гласи се да обсеби цялото му богатство вместо тези дребни ежемесечни пари.

Мейсън се засмя.

— Как е успяла да издействува това запрещение, шефе, без да представи основния пакет5?

— Използувала е закона. Прегледай го някога. Алинея 529 гласи, че основният пакет не е необходим, когато съдът издава запрещение срещу съпруга в дело за развод или за разделяне на владение.

— Тогава тя може да направи всякакви лъжесвидетелствувания и да излезе, че е онеправдана. Докато съдът разглежда делото и докато не установи фалшивата й същност, мистър Кент не може да направи нищо?

— Едва ли ще се стигне чак дотам, но не се без покой за това бебче, че няма да намери крак, на който да стъпи, за да се защитава. Когато влезе в съда, съдията веднага ще съобрази, че „нещастницата“ притежава два много правилно изваяни крака, с които да застане на базата за защита, и той ще види доста нещо от тях. Ще се постарае да изиграе хубаво представление в съда, докато Кент ще направи лошо впечатление. Ще нервничи, ще фучи и ще е раздразнителен. Ще действува под гнета на несправедливото обвинение. Ще пелтечи, ще се обърква, ще бъде доведен до такава степен на лудост, че не ще може да внуши своята позиция на съда. Обратно, мисис Кент ще бъде много хладнокръвна, спокойна и самоуверена. Сложи ударение върху самоуверена, Дела. Ще се усмихва сладникаво на съдията и ще заявява, че наистина не желае да бъде несправедлива към своя беден, мил съпруг; че е била подмамена да започне бракоразводно дело; че сега съзнава колко не в ред е бил той умствено; че това, от което се нуждае той сега, е някой да се грижи за него; че е душевно болен; че сега е времето, когато се нуждае неотменно от своята съпруга и че нейното място е до него и тя прелива от желание да е до него.

— Шефе, защо не отидете в съда да я разобличите?

— Не мога да си позволя. Кент ще трябва да уреди някакво съглашение с нея. Не може да си позволи възбраната на имуществото да остане в действие, докато всичко се изясни в съда. Няма да може да изтърпи пълномощника и протакането на тъжбата. Сега е само невротизиран, а тогава ще полудее. Ако чакаме всичко това да се установява в съда, за нея не ще бъде трудно да подкрепи твърденията си, когато той застане пред съда в това състояние.

— Нима не можете да сторите нищо, шефе?

— Може. Да я купим, това е то.

— Какво ви кара да мислите, че ще направи хубаво впечатление в съда?

— Данните от миналото й. Винаги го е правила. Не забравяй, че е мляна в тази воденица. Не е дилетант, що се отнася до представленията на свидетелската скамейка. Професионалистка е.

— А вие ще й позволите да си разиграва коня?

— Ако искаш да се изразиш правилно, трябва да кажеш, че ще й позволя да бъде купена от мен.

— Тогава тя ще помогне и на Мадъкс да хване повече пари?

— Преди да получи парите по съглашението, ще е необходимо да ни разкаже истината за Мадъкс.

— Това пък какво е?

— Трябва да приеме пред мен, че Мадъкс й е телефонирал в 3:00 часа.

— Считате, че Мадъкс ще го отрича?

— Сигурен съм.

— Защо?

— Причините да мисля така са много. Например начина, по който се съюзяват срещу нас. Какъв глупак е Дънкън. Мисли, че като я привлече, печели съюзник. Всъщност несъзнателно се оставя да бъде ползуван от нея за маша. В нейните ръце той е тояга, която ще размахва над главите ни. Когато реши, че ни е изплашила достатъчно, ще изхвърли Мадъкс и Дънкън през борда и ще гледа да измъкне от нас колкото може повече.

— Кога ще договаряте с нея?

— Гранд Жури ще произнесе обвинението по убийството срещу Кент тази сутрин. Прокурорът ще направи искане за незабавно разглеждане на делото. Аз ще се съглася. Мадъкс и Дънкън ще засвидетелствуват куп глупости. След това ще пипна Мадъкс и ще го питам къде е бил и какво е вършил в 3:00 сутринта. Той ще затъпче на едно място и или не ще отговаря, или ще лъже. После ще измъкна мисис Кент навън и ще уредя с нея съглашението. Ще й обясня, че ако мога да докажа телефонния разговор на Мадъкс, ще облекча до голяма степен затрудненията на Кент и той ще бъде в състояние да й брои значително обезщетение. В следния момент Харис ще се изправи на свидетелския стол да изложи своята история за телефонния разговор, която ще потвърди и тя след него. Така ще изоблича Мадъкс като лъжец.

— Естествено тя ще трябва да се закълне, че гласът е бил на Мадъкс, а всъщност тогава го е чула за първи път.

— Процедурно това е така, но на практика не е. Нужно ми е само да изправя Харис пред съда с неговия разказ, а след това и нея, и то като прокурорска свидетелка. Ще я попитам дали Мадъкс не й е телефонирал в упоменатия час. Прокурорът ще възрази. Тогава ще променя въпроса: дали по това време не й е телефонирал някой мъж, който да е заявил, че е Мадъкс. Вероятно ще получа ново възражение. Съдът може да го подкрепи, освен ако тя успее да свидетелствува, че е разпознала Мадъкс. Аз ще се правя на объркан, а след това внезапно ще я попитам: „Мадам, какво вършехте по времето, когато е било извършено убийството на сутринта на четиринадесети? Да сте държали или не телефон в ръката си й да сте разговаряли с някого по междуградска линия?“ Тя ще отговори с неясно и колебливо „да“, а това ще бъде горе-долу всичко, което ще ми е необходимо за съда. Ще я освободя от свидетелското място. Прокурорът ще се бои да я разпитва. После ще им покажа фотостатичното копие на телефонната компания.

— Колко ще струва на Питър Кент това съглашение?

— Упълномощи ме да стигна до сто и петдесет хиляди, ако се наложи.

— Ще се стигне ли до този таван?

— Надявам се не, но тя е лакомия. Ще я повъртя малко, преди да й предложа нещо.

— Ще вършите всичко чрез нейния адвокат?

— Да.

— По този начин няма ли да е по-скъпо?

— Да.

— Защо не договаряте направо с нея?

— Не би било етично.

— Както и да е, но не ми прави впечатление на жена, която е готова да заплати на адвокат равностойно за услугите, които е получила от него.

Мейсън бе готов да каже нещо, когато телефонът иззвъня. Дела го пое, послуша и, закрила микрофона, се обърна към шефа си.

— Мисис Дорис Съли Кент е в чакалнята. Иска да ви види и предава, че е освободила адвокатите си, така че сега няма кой да я представлява.

Мейсън подсвирна тихо.

— Е, какво ще правим? — попита секретарката.

Адвокатът кимна подчертано към чакалнята.

— Тази женичка е хитра. Ще трябва да я видим.

— Искате ли да записвам разговора?

— Да, чрез радиоуредбата. Иди в библиотеката и записвай всяка нейна дума. Между другото, Дела, виждала ли си я някога?

— Не.

— Добре. Направи така, че да можеш да й хвърлиш един поглед, като влиза, но тя да не те види.

Дела кимна, грабна бележник и молив и се запъти към библиотеката. Мейсън включи радиоуредбата и разпореди:

— Кажете на мисис Кент, че мога да й отделя точно пет минути — после запали цигара и се задълбочи в правната книга пред себе си. Когато Дорис Кент влезе в стаята, той се направи, че не я чу.

Тя се поизкашля. Мейсън повдигна глава.

— Добро утро — после направи с ръка бегло движение по посока към креслото и продължи да прелиства книгата.

Тя се поколеба за миг, след това пристъпи към бюрото и застана съвсем близко до него.

— Ако сте много зает, не ще ви безпокоя.

— Всичко е в ред — отговори той, без да вдига поглед. — Ей сега ще ви изслушам. Не ме прекъсвайте.

Тя продължаваше да стои съвсем близо до него.

— Дойдох като приятел — гласът й трептеше прелъстително в ниския регистър.

Мейсън въздъхна, бутна книгата настрана и й посочи креслото.

— Идете ей там и седнете. Разкажете ми всичко и ми представете всички факти така, че да не става нужда да задавам много въпроси.

Тя се подвоуми за малко, а после с леко, изразяващо недоволство присвиване на раменете седна, кръстоса крака и му се усмихна.

— Започвайте — подкани я той.

— Освободих адвоката си.

— Издължихте ли му се?

— Има ли това някакво значение?

— Възможно е. По-специално ако той притежава някои ваши книжа.

— С него постигнахме пълно съгласие.

— Много добре. Какво друго?

— Искам да говоря с вас.

— Започвайте. Слушам ви.

— Ясно ли ви е било някога, мистър Мейсън, че аз държа дръжката на камшика?

— Не. Не ми е минавало през ум.

— Добре. Аз държа камшика.

Той посегна, като че ли да вземе отново книгата си, и тя започна да нарежда бързо като картечница.

— Знаете ли какво ще означава, ако се изправя на свидетелското място и се закълна, че Питър е вземал нож в ръка и е опитвал да ме убие; че той заявява, че е вършил всичко това насън, но че то е лъжа? Е добре, не искам да върша това. Искам да помогна на Питър. Но ако той ще иска да се бори с мен, аз също ще се боря.

— Продължавайте.

— Искам само да разберете, че защитавам себе си.

— Разбирам ви.

— И не мислете, че не съм в състояние да се защитавам.

— Разбирам също, че сте много кадърна за това.

— Добре. Искам да зная къде стоя аз?

— Сигурен съм, че не мога да ви отговоря.

— Не, можете. Вие сте адвокат на Питър. Познавам го достатъчно добре, за да зная, че когато се стигне до истинската битка, в която има и нокаут, и изхвърляне през въжетата, не го бива за нея. Нервната му система е прекалено слаба. Предпочита да се споразумее без такъв бой. И сега му се налага да се споразумява.

— Какво предпочитате, месечни вноски или плащане в брой наведнъж?

— Нито едно от двете. Искам Питър отново да ме приеме за съпруга. Искам да стоя до него в тези минути на ограждаща го враждебност. Искам да ми позволи да заема мястото си до него.

— Така, за да можете след няколко месеца, когато всичко премине, да започнете отново да искате още по-голяма сума за споразумяване и по-голям дял издръжка.

— Това е несправедливо, мистър Мейсън. Нямате право да ми говорите така. Нямам такива намерения. Искам да бъда съпруга на Питър.

— Знаейки — гласът на Мейсън бе саркастичен, — че той е влюбен и че иска да се жени, решавате да правите сърцераздирателни сцени, за да го държите прикачен за себе си. Може би той е съгласен да ви плати сега повече, за да откупи свободата си, какво ще кажете?

Бавно и драматично Дорис Кент извади копринена кърпичка. Клепачите й запримигаха бързо и по ръбовете им преляха сълзи. Ъглите на устните й затрептяха и с тих вик поднесе кърпичката до очите си. Раменете й се залюляха в тихо ридание.

Мейсън я наблюдаваше безучастно с присвити очи.

— Колко за споразумение, изплатено веднага в брой? — запита той.

— Не желая п-п-пари.

— Тогава колко в месечни вноски?

— Не искам и м-м-месечни вноски. Искам П-п-пи-тър. Ис-с-кам да му помогна. Ис-с-скам да св-в-видетелствувам, че той не е добре психически. Н-н-надя-вам се да го излекувам. Ако не успея, пак трябва да съм до него.

Лицето на Мейсън изрази възмущение. Скочи, приближи хлипащата фигура и посегна сякаш с удар да избие кърпичката й, но както се бе изправил над нея, очите му внезапно блеснаха с нова мисъл. Постоя за миг с набръчкано чело, върна се при бюрото и незабелязано притисна бутона, с който повикваше секретарката си. Секунда по-късно, когато учудената Дела отвори безшумно вратата, Мейсън раздвижи ръце над главата си, внушаващ слагане на шапка. След това направи жест около раменете си, имитиращ начина, по който се крепи яка на палто около шията.

Дела Стрийт се намръщи объркано, като се опитваше да схване какво й се нарежда. Дорис Кент продължаваше да хълца в шепите си.

Мейсън се доближи до нея, потупа я със симпатия по рамото и каза:

— Е, мила моя. Не исках да бъда груб с вас. Може би ви разбрах погрешно. Вземете шапката и палтото си и елате отново.

Последните думи Мейсън отправи към Дела, като й сигнализираше.

Дорис Кент учудено надникна през прътите си към него.

— Моята шапка и палто?!

— О, извинете! Исках да кажа, че е по-добре да дойдете тук отново, когато не сте така развълнувана.

Секретарката бе изчезнала безшумно.

— Вие бяхте така лош към мен — подсмърчаше мисис Кент в кърпичката си.

— Съжалявам — потупваше я Мейсън по гърба, — нервите ми са възбудени тази сутрин и сигурно съм бил несправедлив с вас.

Тя изтри сълзите си, почисти си носа, въздъхна еластично и прибра кърпичката в чантата. Очите и плуваха в несъмнено истински сълзи.

— Имате ли все още ключове от резиденцията на Питър Кент? — запита той сякаш между другото, със съвсем ежедневен тон.

— Разбира се, въпреки че не съм ги ползувала близо година. Защо?

— Нищо специално. Само така.

— Добре, това има ли някакво значение?

— Не е и необходимо да има. Какво ще бъде поведението ви към Мадъкс?

— Мадъкс?… Мадъкс?… — повдигна тя въпросително вежди. — Не познавам такъв човек.

— Мадъкс, от Чикаго знаете Манифактурната компания Мадъкс.

— О! Да! То бе нещо, което моят адвокат разкри относно имуществото на съпруга ми. Осведоми ме, че Манифактурната компания Мадъкс притежава патенти на стойност за милиони и Питър съвсем съзнателно е прикривал това от мен, така че да не стане ясно в бракоразводното дело, започнато от мен, колко е богат. Всичко това сега обаче е минало.

— Но вие не познавате ли Мадъкс лично?

— Съвсем сигурно, не — зениците й бяха разширени от изненада.

— Нито Дънкън, адвоката му?

Тя поклати глава в отрицание, а, лицето й изразяваше искрено недоумение.

— Струва ми се, че говорихте с Мадъкс по телефона?

— Какво!? Как изобщо сте си внушили тази мисъл?!

— Няма значение. Както желаете — сви той рамене.

— Не. Искам да зная. Аз наистина съм заинтригувана, мистър Мейсън, защото имам чувство, че някой ви заблуждава по отношение на мен. Може би затова и Питър мисли така за мен.

Вратата на библиотеката се отвори тихо. Дела Стрийт, облечена в кожено палто, с ръкавици, носеща голяма черна чанта и отлично прилягаща й шапка, наклонена на една страна, повдигна въпросително веждите си към Мейсън. Той се поклони леко, а тя направи колеблива крачка напред. Адвокатът се запъти живо към нея.

— Та това е мис Стрийт! Моя скъпа мис Стрийт!

Дорис Кент им отправи недоволен поглед.

— Но как се оказахте тук? Зает съм. Не биваше да бъда прекъсван. Не съм забравил уречената с вас среща… Аз…

Дела Стрийт се приближи припряно към него и му подаде ръка.

— Съжалявам, ако ви попречих, мистър Мейсън, но зная колко сте педантичен, що се отнася до точността. Някакво момиче в чакалнята ми каза да вляза в библиотеката и да почакам, защото сте зает. Тъй като имах съвсем строго определен час и знаейки важността на работата, не можах да й повярвам. И тъй, след като почаках няколко минути, отворих вратата. Толкова много съжалявам, мистър Мейсън!

— Случи се така, че други дела ми попречиха… — той спря и направи жест към Дорис Кент, която бавно се изправи.

— Боя се — каза Дела, като наблюдаваше внимателно лицето на шефа си, — че трябва да настоя все пак за определената среща, мистър Мейсън. Разполагам само с няколко минути. Спомняте си, казахте ми по телефона, че не ще чакам. Знам, че беше моя грешка да нахълтам така, но в края на краищата една определена среща е поето задължение.

Държанието на Мейсън бе това на човек, поставен в неудобно положение. Той се обърна към Дорис Кент.

— Много съжалявам, но спомняте си, обещах да ви отделя само няколко минути. Тази среща с мис Стрийт беше уговорена…

— Не се безпокойте — отвърна тя, като повдигна брадичката си, — ще дойда по-късно пак.

Мейсън улови погледа на Дела и кимна към Дорис Кент. Дела Стрийт се запъти към нея и каза:

— Сигурна съм, че ще ме извините, нали, скъпа моя, но имам на разположение много малко време.

— Няма нищо — засмя се грациозно мисис Кент. — Не се тревожете. Разбирам колко много е зает мистър Мейсън. След всичко, струва ми се, той разбира моето положение и…

— Как мога да ви намеря? — запита Мейсън.

— Отседнала съм в хотел Лафит. Ще бъда там още два-три дни.

Мейсън изрази внезапна изненада.

— Как? Та това е вашият хотел, не е ли така, мис Стрийт?

— Да. Там съм се настанила. Много е удобен — отвърна мило Дела.

Мейсън изпрати Дорис Кент до коридора.

— Толкова много съжалявам, че се случи така. Тя не трябваше наистина да нахълтва така в частния ми кабинет, но имаше уговорена среща. Богата жена е и е доста импулсивна.

— Разбирам ви отлично — подаде тя ръка, — след всичко това можем да бъдем приятели, нали? — очите й бяха пълни с обещания.

Мейсън потупа ръката й, обърна се и влезе в кабинета. В изражението на секретарката преливаше нетърпение.

— Обърках ли нещо, шефе?

— Напротив. Направи го като истинска дама. Точно както исках.

— Каква е голямата идея на това представление?

— Приготви си вързоп от блестящи парцали и върви в хотел Латиф. Повърти се там, докато видим нашата приятелка, мисис Кент. Извини се още веднаж, задето си прекъснала разговора и с мен. По-късно си осъзнала, че не си имала право да нахлуваш така и че още не можеш да разбереш защо си постъпила по такъв неприличен начин. Повтори й, че ме познаваш като човек, който държи много на точността и си счела, че някой от моите служещи е допуснал грешка; че си бързала ужасно много и, че чисто и просто ти се е налагало да ме видиш.

— Е, и после? Сигурна съм, шефе, не допускате, че тя изведнъж ще стане доверчива и ще ми разкаже нещо, което би увредило интересите и по делото? Още повече когато е наясно, че ви познавам и…

Той се засмя.

— Как беше името на момичето, изиграно от онзи професионален любовник?

Тя смръщи вежди и запита:

— Каква дяволия сте намислили пак, шефе?

— Спомняш си. Момичето, което ме молеше да се заема със случая й. Беше хлътнало с пет хиляди долара.

— А, искате да кажете Мирна Дюшен?

— Да, същата. Къде е сега нейният приятел?

— В Палас хотел. Минава като Джордж Питчърд.

— Чудесно! Отиваш в хотел Лафит и си уреждаш сближаването с мисис Дорис Кент. Нека и Мирна Дюшен ти покаже този любовен пират. Предполагам, че е от този тип мъже, които карат женските сърца да се разтупкват.

— Допускам, че е тъкмо такъв — произнесе озадачена Дела. — Видях негова снимка. Изглежда положително като ответ на моминска молитва.

— Потруди се да се запознаеш и с него. Съчини му една историйка за лош късмет и че си изгубила парите си, но не бързай с нея, преди да те е потърсил в твоя хотел. Накарай го да те посещава, докато намериш благоприятен момент да му посочиш Дорис Кент. Представи я за страшно богата вдовица. Ако успееш да пробудиш интереса му, ще го представиш на Дорис Кент и…

Очите й блеснаха с разбиране и тя продължи мисълта му:

— …и нека видим по-нататък кой кого ще надхитри.

— Точно така — кимна усмихнат Мейсън.