Пнин

1

Възрастният пътник, седнал до прозореца откъм северната страна в неумолимо препускащия вагон на железницата, до свободното място срещу две незаети, беше не кой да е, а професор Тимофей Пнин. Изцяло плешив, почернял и гладко избръснат, той начеваше твърде мастито: едро кафяво кубе, очила в рамки от костенурка (туширащи бебешката липса на вежди), маймунска горна устна, дебел врат и внушителен торс във възтясно сако от туид, ала някак внезапно завършваше с чифт нозе като на жерав (сега в панталон от каша) и крехки наглед, почти женски ходила.

Беше обул развлечени къси чорапи от червена вълна на люлякови ромбове; консервативните черни оксфордски обувки му бяха коствали, кажи-речи, по-скъпо от цялата останала екипировка (заедно с предизвикателно пъстрата вратовръзка). Преди четирийсетте години, през почтената европейска епоха от своя живот, винаги бе носил дълги наполеонки, чиито краища напъхваше в спретнати копринени чорапи с пусната бримка, спокойни на цвят, които се крепяха на жартиери върху пристегнатите му в платно прасци. През онези дни да се мерне ивичка от тези бели наполеонки под високо вдигналия се крачол за Пнин би изглеждало също толкова неприлично, колкото например да се яви пред дами без яка и вратовръзка, защото, дори когато увехналата мадам Ру, портиерка в долнопробното хотелче в Шестнайсети парижки район, където Пнин след бягството от ленинизирана Русия и след завършване на висшето си образование в Прага прекара петнайсет години, наминаваше понякога за наема, а той не беше със своята faux col1, благоприличният Пнин закриваше с целомъдрена ръка копчето върху гърлото си. Всичко това се преобрази в опияняващата атмосфера на Новия свят. Днес, на петдесет и две години, бе маниак на тема загар, носеше спортни ризи и панталони и като премяташе крак върху крак, старателно излагаше на показ, нарочно и дръзко, почти половин гол пищял. Такъв би го видял спътникът: но ако не броим войника, седнал в единия край, и двете жени, заети с бебе в другия, Пнин беше сам във вагона.

Сега да разкрием тайната. Професор Пнин се беше качил по погрешка на друг влак. Не знаеше това — както впрочем не го знаеше и кондукторът, който вече се промъкваше през композицията към вагона на Пнин. Откровено казано, в този миг Пнин беше много доволен от себе си. Когато го покани да изнесе лекция в петък вечер в Кремона — на около двеста версти западно от Уейндъл, академичното кацало на Пнин от 1945 година, — вицепрезидентката на женския клуб в Кремона мис Джудит Клайд осведоми нашия приятел, че най-удобният влак тръгва от Уейндъл в 1,52 следобед и пристига в Кремона в 4,17; но Пнин — който като мнозина руснаци направо обожаваше всевъзможни разписания, карти, каталози, трупаше ги, без притеснение си ги вземаше, зарадван от безплатната придобивка, и преливаше от особена гордост, ако успееше сам да се ориентира в разписанието на влаковете — подир известно проучване откри незабележима на пръв поглед бележка под линия за още по-удобен влак (тр. от Уейндъл в 2,19 следобед, приет, в Кремона в 4,32); бележката означаваше, че в петък и само в петък влак две деветнайсет спира в Кремона на път за далечния доста по-голям град, също украсен с милозвучно италианско име. За беля на Пнин разписанието му бе отпреди пет години и отчасти остаряло.

Той преподаваше руски в Уейндълския университет, възпровинциално учреждение, забележително с изкуственото езеро насред живописно планирания комплекс, с обвитите си в бръшлян галерии, свързващи различните сгради, с фреските, на които можеше да познаеш професорите от колежа, предаващи светилника на знанията от Аристотел, Шекспир и Пастьор на група селски момци и моми с чудовищни снаги, с огромния преуспяващ Германски факултет, наричан самодоволно от д-р Хаген, неговия шеф (с натъртване на всяка сричка), „университет в университета“.

През есенния семестър на тази година (1950) в списъка на изучаващите руски бяха включени: една студентка (набитата и сериозна Бети Блис) в преходната група; един студент, Иван Дуб (празен звук — изобщо не се материализира), в по-горната, и трима в процъфтяващата начална: Джозефина Малкин, чиито деди били родом от Минск; Чарлс Макбет, чиято свръхестествена памет вече бе надвила шест езика и бе готова да нагълта още десетина, и морната Ейлина Лейн: някой й казал, че щом научи руската азбука, по принцип ще е готова да чете „Ана Карамазова“ в оригинал. Като преподавател Пнин не можеше да стъпи на малкото пръстче на поразителните руски дами, пръснати из цяла академична Америка, които без всякакво специално образование някак се изхитрят все пак с помощта на интуицията, на бъбривостта и на особен майчински напън да вдъхнат на групата яснооки студенти магичното знаене на своя мъчен и прекрасен език в атмосферата на песни за Волга матушка, на червен хайвер и чай; още по-малко Пнин като преподавател би дръзнал да доближи високите зали на най-новата научна лингвистика, аскетичното братство на фонемите, този храм, където обучават вглъбените младежи не на самия език, а на методиката, по която преподават въпросната методика; този метод като водопад, шуртящ от канара на канара, престава да бъде средство за разумна навигация, но току-виж, послужил в някакво баснословно бъдеще за изработването на езотерични диалекти — базов език на баските и тям подобни, — на каквито говорят само някои сложни машини.

Безспорно подходът на Пнин към неговата работа беше дилетантски и наивен: той разчиташе на граматичните упражнения, издадени от шефа на Славянския факултет в доста по-голям университет от Уейндълския — мастит шарлатанин, чийто руски бе комичен, но който великодушно заемаше уважаваното си име на произведенията на безименни труженици. Въпреки многобройните си недостатъци Пнин излъчваше обезоръжаващо, старомодно обаяние, защитавано пред мрачните настоятели от д-р Хаген, неговия верен покровител, като изискан чужбински продукт, за който си заслужава да се плащат отечествени пари. Макар научната степен по социология и политическа икономия, която Пнин бе получил в тържествена обстановка на Пражкия университет през май 1925 година, към средата на века да бе останала без полза, не можеше да се каже, че никак не го биваше за ролята на преподавател по руски. Обичаха го не заради специалните му квалификации, а по-скоро заради незабравимите отстъпления, когато сваляше очила, за да се усмихне на миналото, като същевременно бършеше стъклата на настоящето; заради носталгичните отстъпления на развален английски; заради забавните подробности от биографията му. Как Пнин пристигнал в Soedinyonnie Shtati: Разпит на борда — преди слизането на брега. Вери уел! „Нямате ли какво да декларирате?“ — „Нямам.“ Тогава — политически въпроси. Той пита: „Да не сте анархист?“ Аз отговарям — разказвачът прави пауза, за да се отдаде на уютно безмълвно веселие: „Първо: какво разбираме под анархизъм? Анархизмът бива практически, метафизичен, теоретичен, мистичен, абстрактен, индивидуален, социален. Когато бях млад — казвам, — всичко това имаше значение за мен.“ Ето че се завърза много интересна дискусия, в резултат от която прекарах цели две седмици на Елис Айлънд — шкембенцето започва да се люшка; люшка се; разказвачът се друса от смях.

Ала възникваха и доста по-смешни положения. Докато с нарочна тайнственост подготвяше младоците за дивното удоволствие, изпитано някога от него, и вече разкрил в неудържима усмивка непълния, но внушителен ред жълти зъби, благодушният Пнин затваряше понякога опърпаната руска книга с лента от изкуствена кожа за отбелязване, грижливо поставена вътре; сетне разтваряше книгата и тогава твърде често подвижните му черти се изкривяваха от израз на върховен смут; зяпнал, трескаво прелистваше тома надясно и наляво, понякога минаваха минути, докато намери нужната страница или се убеди, че все пак правилно я е отбелязал. Избраното място обикновено биваше от стара и наивна комедия из търговския бит, стъкмена от Островски почти преди сто години, или от също толкова старинен, но дори още по-вехт откъс от банален фарс на Лесков, изграден върху словесни изопачавания. Поднасяше тази залежала стока по-скоро в сочния стил на класическата Александринка (театър в Петербург), отколкото с ясната простота на Московския художествен театър; но тъй като за оценка на поне малкото забавно, запазило се все още в тези пасажи, бе необходимо не само сериозно познаване на разговорния език, но и достатъчен запас от литературни сведения, а клетият му скромен курс не притежаваше нито едното, нито другото, четецът самичък се наслаждаваше на тънките асоциации в избрания от него текст. Люшкането, отбелязано от нас в друга връзка, преминаваше в истинско земетресение. Както мереше при пълно осветление всички маски поред върху лицето си, както се обръщаше към дните на пламенната си и възприемчива младост (в бляскавия свят, особено ярък, откак историята го премахна с един удар), Пнин се опияняваше от бушуващата у него вина, докато един след друг извличаше от текста образците на онова, което слушателите учтиво вземаха за руски хумор. Бързо премаляваше от смях; по загорелите му бузи се стичаха крушовидни сълзи. Не само ужасяващите му зъби, но и смайващо широките ивици розов горен венец неочаквано изскачаха като пружинка от кутия и ръката му литваше към устата, а масивните рамене се друсаха и гърчеха. Макар че речта му, потискана от танцуващата длан, сега бе двойно по-неразбираема за курса, пълната капитулация пред собственото си веселие, което демонстрираше, въздействуваше неотразимо. Към момента, когато напълно капваше, студентите му си умираха от смях, при което Чарлс с гръмогласен кикот отривисто лаеше като курдисан, ослепително чаровният поток смях изненадващо преобразяваше невзрачната Джозефина, а обаятелната Ейлина се разплуваше в желето на непривлекателно кискане.

Което впрочем не променя факта, че Пнин бе хванал погрешен влак.

Как да обясним това печално произшествие? Пнин, специално ще подчертаем, бе всичко друго, но не и типът добродушна германска пошлост от миналия век, der zerstreute Professor2. Напротив, може да беше дори твърде предвидлив, прекалено се предпазваше от дяволските клопки, доста болезнено се страхуваше да не би странната му среда (непредсказуемата Америка) да го въвлече в някоя нелепа история. Този свят беше завеян и се налагаше Пнин да въдворява ред. Животът му бе постоянна война с неодушевените предмети, които се разпадаха или го връхлитаха, не желаеха да му служат или напук се изгубваха, щом се озовяха в сферата на битието му. Бе сякаш с две леви ръце; но тъй като мигом можеше да стъкми еднозвучна свирчица от грахова шушулка, да запрати плосък камък така, че да подскочи десетина пъти върху гладкото езеро, да изобрази със свити пръсти силует на зайче върху стената (при това с намигващо око) и да покаже куп други домашни трикове, които руснаците винаги имат подръка, вярваше, че е надарен със значителни приложни и технически способности. Всевъзможните изобретения увличаха и него в някакъв ослепителен, суеверен възторг. Електрическите приспособления го възхищаваха. Плочите го изумяваха. Не можеше да се начуди на змиевидния цип. Но благоговейно включеният в мрежата часовник понякога го объркваше заран след нощна буря, парализирала местната електростанция. Рамката на очилата се пукваше на носа му и той оставаше с двете еднакви половинки, нерешително се мъчеше да ги съедини, вероятно с надеждата за някакво вълшебно органично сливане, което да му се притече на помощ. Понякога в кошмарен миг на бързане и отчаяние ципът, от който мъжът зависи най-много, запъваше в недоумяващата му ръка.

Но все още не знаеше, че е взел погрешен влак.

Особено опасна сфера за Пнин бе английският език. Без да броим такива не особено полезни случайни думи като the rest is silence (останалото е мълчание), nevermore (никога вече), weekend (краят на седмицата), who’s who (кой кой е) и няколко всекидневни думи като ям, улица, автоматична писалка, гангстер, чарлстон, марджинал ютилити, той изобщо не знаеше английски, когато потегли от Франция за Съединените щати. Упорито заседна да учи езика на Фенимър Купър, на Едгар По, на Едисън и на трийсет и първия президент. През 1941-ва, в края на първата година от заниманията си, беше достатъчно опитен, за да използува изрази като ушифул финкинг (вземам желаното за действително) и оки-доки. Вече към 1942-ра бе в състояние да прекъсва повествованието си с фразата „Ту мейк дъ лонг стори шорт“ (накратко казано). Към началото на втория мандат на Труман всъщност Пнин можеше да излезе наглава с всяка тема; от друга страна обаче, придвижването му напред сякаш бе заседнало въпреки всички усилия, затова около 1950 година английският му все още бе пълен с дефекти. През онази есен попълни руските си курсове със седмични лекции на тъй наречения симпозиум („Безкрилата Европа: оглед на съвременната континентална култура“), ръководен от д-р Хаген. Всички лекции, изнасяни от нашия приятел, редактираше един от младшите преподаватели в Германския факултет. Процедурата бе малко тромава. Професор Пнин старателно превеждаше своя руски словесен поток, пиперосан с идиоматични изрази, на грапав английски. Младият Милер поправяше това. После секретарката на д-р Хаген, мис Айзенбор, преписваше всичко на машина. Сетне Пнин зачеркваше местата, които не разбираше. Най-накрая четеше остатъка пред своята седмична аудитория. Беше напълно безпомощен без готовия текст, не можеше да използува и стария си похват да върти очи нагоре-надолу, като гребва шепичка думи, запраща ги по аудиторията и разтяга края на изречението, докато се гмурка за следващото. Неспокойният поглед на Пнин непременно би изтървал следата. Затова предпочиташе да чете лекциите, без да откъсва поглед от текста, с бавен, монотонен баритон, същинско изкачване по едно от безкрайните стълбища, използувани от хората, които се страхуват от асансьори.

Кондукторът, белокос, по бащински добродушен човек със стоманени очила, доста ниско кацнали върху обикновения му, функционален нос, с мръсна лепенка на палеца, оставаше да мине три вагона до последния, в който седеше Пнин.

Междувременно Пнин се захвана да удовлетворява особената си пнинска страст. Беше в пнинско затруднение. Сред останалите неща, необходими за пнинско нощуване в чужд град — калъпи за ботуши, ябълки, речници и тъй нататък, — в куфара му бе сгънат сравнително нов чер костюм, щеше да го облече вечерта за лекцията („Комунисти ли са руснаците?“) пред дамите в Кремона. Пак там бе лекцията за идния понеделник („Дон Кихот и Фауст“), която смяташе да разучи следващия ден, на връщане за Уейндъл, както и работата на аспирантката Бети Блис („Достоевски и Гещалт психологията“), която трябваше да прочете вместо д-р Хаген, главен ръководител на мисловната й дейност. Затруднението бе следното: ако държи кремонския ръкопис — снопче страници машинописен формат, грижливо сгънати на две — у себе си, в безопасната топлина на своето тяло, теоретично бе вероятно да забрави да го премести от сегашното сако в сетнешното, което ще облече. От друга страна, ако сега сложеше лекцията в джоба на онзи костюм, който се намираше в куфара, знаеше, че щеше да се измъчва заради възможната кражба на багажа. От трета страна (подобни душевни състояния все обрастват с допълнителни страни), във вътрешния джоб на сегашното си сако носеше скъпоценен портфейл с две десетдоларови банкноти, с вестникарска изрезка на писмото, което бе написал с моя помощ до „Ню Йорк Таймс“ през 1945 година по повод на конференцията в Ялта, и със своето удостоверение за американска натурализация; по принцип, току-виж, както вади портфейла, ако му потрябва, изръсил сгънатата лекция. През двайсетте минути, прекарани във влака, нашият приятел вече на два пъти отваря куфара, слага и вади различните книжа. Когато кондукторът стигна до неговия вагон, усърдният Пнин усилено разгадаваше произведението на Бети, което започваше така: „Разглеждайки духовния климат, в който живеем всички, не можем да не забележим…“

Кондукторът влезе; не взе да буди войника; обеща на жените да им каже кога да слязат; сетне поклати глава над билета на Пнин. Спирането в Кремона било отменено преди две години.

— Важна лекция! — извика Пнин. — Какво да правя? Това е катастрофа!

Белокосият кондуктор важно, полека се отпусна отсреща на седалката и мълчаливо взе да рови в опърпана книга, пълна с листчета с навили се крайчета. След няколко минути, а именно в 3,08, Пнин ще трябва да слезе в Уитчърч; тогава ще може да хване автобуса в четири, който към шест пристига в Кремона.

— Смятах, че печеля дванайсет минути, а сега губя цели два часа — горчиво отбеляза Пнин. След което се прокашля и без да слуша утешенията на белокосия добряк („Нищо, имате време“), свали очилата за четене, вдигна тежкия си като камък куфар и се запъти към края на вагона, за да изчака там, докато сплъстената, плъзгаща се покрай него зеленина престане, отстъпвайки на необходимата му гара.

2

Уитчърч се яви по разписание. Зад плътната геометрия на разнообразните ярки сенки се простираше горещо, вцепенено пространство на залят от слънцето бетон. Местният сезон бе непоносимо летен за октомври. Без да губи време, Пнин влезе в нещо като чакалня с ненужна печка по средата и се озърна. В голата ниша можа да различи горната половина на прегрял младеж, попълващ бланки зад широко дървено гише.

— Нуждая се от справка — каза Пнин. — Къде спира автобусът в четири за Кремона?

— Отсреща — кратко отвърна служителят, без да вдига очи.

— А къде да си оставя багажа?

— Този куфар ли? Ще го наглеждам.

И с национална непринуденост, която винаги поразяваше Пнин, младежът натика куфара в ъгъла на килерчето си.

— Квитенс? — попита Пнин, като англицира руската дума квитанция.

— Какво?

— Номер? — опита Пнин.

— Не ви трябва номер — каза младежът и отново захвана да пише.

Пнин излезе от гарата, убеди се къде е автобусната спирка и се отби в кафенето. Изяде сандвич с шунка. Поиска втори, изяде и него. Точно в четири без пет, щом плати изяденото, но не и чудесната четка за зъби, грижливо избрана от спретнатата чашка с форма на борова шишарка, поставена до касата, Пнин пое обратно към гарата за куфара.

Сега там бе друг човек. Предишния го повикали у тях, за да откара спешно жена си в родилния дом. Щял да се върне след няколко минути.

— Но трябва да си взема куфара! — възкликна Пнин. Заместникът се извини, обаче не можел да помогне.

— Ето този! — извика Пнин, като се наведе през гишето и посочи.

Не излезе сполучливо. Все още сочеше с пръст, когато осъзна, че иска чужд куфар. Показалецът му изгуби увереност. Тази минута съмнение се оказа фатална.

— Автобусът ми за Кремона! — възкликна Пнин.

— Има още един, в осем — каза онзи.

Какво да прави нашият клет приятел? Ужасно положение! Хвърли поглед към улицата. Автобусът току-що бе пристигнал. Лекцията означаваше петдесет долара повече. Ръката му се плъзна към десния хълбок. Тя беше тук, слава Богу! Вери уел! Няма да облече черния костюм — нищо повече= Ще прибере куфара на връщане. През живота си бе зарязал, изгубил, посеял безброй доста по-ценни неща. Енергично, почти безгрижно Пнин се качи в автобуса.

Едва отмина няколко градски пресечки от този нов етап на своето пътешествие, когато в главата му се мярна странно подозрение. Откак бе разделен с куфара, връхчето на левия му показалец час по час се заменяше с най-близкия край на десния лакът да пази скъпоценното съдържание във вътрешния джоб на сакото. Внезапно рязко го измъкна. Беше творбата на Бети.

Надавайки нещо, което смяташе за международен израз на тревога и молба, Пнин се юрна от седалката си. Олюлявайки се, стигна до изхода. С една ръка шофьорът мрачно издои шепа монети от своята машинка, върна му стойността на билета и спря автобуса. Клетият Пнин се оказа насред непознатия град.

Не беше толкова як, колкото можеше да се очаква от вида на могъщите му изпъкнали гърди, затова вълната безнадеждна умора, заляла внезапно неустойчивото тяло, като сякаш го отдели от действителността, никак не бе непознато усещане. Бе се озовал във влажен, зелен, възлилав парк, формално погребален наглед, с преобладаващи мрачни рододендрони, гланцови лаври, оросени сенчести дървета и окосени полянки; още щом свърна по алеята сред редици кестени и дъбове, която — както отривисто му съобщи шофьорът на автобуса — водела обратно за гарата, това ужасно чувство, тези тръпки на нереалност напълно го срутиха. Дали пък не е изял нещо калпаво? Това тесто с шунката? Или е някаква тайнствена болест, която никой от докторите му засега не бе засякъл? — се питаше моят приятел. И аз бих искал да разбера.

Не зная дали някой преди е забелязал, но една от основните особености на живота е обособеността. Без покрова на плътта, който ни обгръща, ние умираме. Човек съществува дотолкова, доколкото е отделен от околното. Черепът е шлем на астронавт. Остани в него, инак загиваш. Смъртта е разголване, смъртта е приобщаване. Чудесно е може би да се смесиш с пейзажа, но това означава край на крехкото „аз“. Чувството, изпитвано от Пнин, по нещо напомняше такова разголване, такова приобщаване. Чувствуваше се порест и уязвим. Обливаше го пот. Беше уплашен. Каменна пейка сред лаврите го спаси да не падне върху плочника. Дали спазъмът беше сърдечна криза? Съмнявам се. В тази минута съм негов лекар, така че ще повторя: съмнявам се. Пациентът ми бе от странните и нещастни хора, които наблюдават сърцето си („кух мускулен орган“ според отблъскващото определение на „Нов университетски речник на Уебстър“, останал в осиротелия куфар на Пнин) с гнуслив страх, с нервно отвращение, с болезнена омраза, сякаш то е някакво силно, хлъзгаво, недосегаемо чудовище, паразит, който, уви, трябва да бъде търпян. Нарядко, когато озадачените от колебливия му, препъващ се пулс доктори го изследваха по-грижливо, кардиографът чертаеше баснословни планински ридове и сочеше дузина фатални болести, изключващи се взаимно. Страхуваше се да докосне своята китка. Никога не понечваше да заспи на лявата страна, дори в онези потискащи нощни часове, когато безсънният страдалец мечтае за трети хълбок, изпитал двата, с които разполага.

Ето че сега в парка на Уитчърч Пнин усещаше това, което вече бе изживял на 10 август 1942 година и на 15 февруари (рождения му ден) 1937 година, и на 18 май 1929-а, и на 4 юли 1920-а — а именно, че отвратителният автомат, който бе подслонил, издаваше свое съзнание и не само бе заживял свой, отделен живот, но и му причиняваше паническо страдание. Притисна клетата си плешива глава до каменната облегалка на пейката и си заприпомня предишните случаи на такова безпокойство и отчаяние. Дали този път не е пневмония? Преди два дни премръзна до кости на едно от чудесните американски течения, с каквото домакинът черпи гостите си през ветровита вечер след втората чаша. Внезапно Пнин (дали пък не умира?) забеляза, че се плъзга обратно в своето детство. Усещането бе с драматичната острота от ретроспективни подробности, каквато, разправят, се среща при давещите се — особено в старата руска флота, феноменът на задушаването, обяснявано от един мастит специалист по психоанализа, чието име ми е изхвърчало от паметта, като подсъзнателно възобновен шок, изпитан при кръщаването, който предизвиква взрив от промеждутъчни спомени за събития между първото и последното потапяне. Всичко това се случи за миг, но няма как да го предам по-кратко освен с върволица от думи.

Пнин произлизаше от почтено, доста заможно петербургско семейство. Баща му, д-р Павел Пнин, окулист със стабилно реноме, веднъж има честта да лекува Лев Толстой от конюнктивит. Майката на Тимофей, крехка, нервна, дребна, късо подстригана, с талия на оса, бе дъщеря на прочутия някога революционер Умов и на рижка германка. Прималял, видя приближаващите очи на майка си. Беше неделя посред зима. Беше на единайсет. Готвеше си уроците за понеделник, учеше в Първа гимназия, когато го побиха странни тръпки. Майка му сложи термометъра, погледна чедото си някак вцепенена и веднага прати да повикат най-добрия приятел на мъжа й, педиатъра Белочкин. Той беше дребничък мъж с гъсти вежди, с къса брадичка и ниско подстригана права коса. Като отметна пешовете на редингота, седна в края на леглото до Тимофей. Започна надбягване между тумбестия златен часовник на доктора и пулса на Тимофей (който лесно победи). Сетне гърдите на Тимофей бяха разголени и Белочкин притисна до тях ледено голо ухо и бодлива глава. Като плоско ходило на едноножка ухото се местеше по целия гръб и гърди на Тимофей, залепваше за едно или за друго място върху кожата му и поемаше по-нататък. Щом докторът си отиде, майката на Тимофей и яката камериерка с безопасни карфици в уста опаковаха горкия малък пациент в компрес, същинска усмирителна риза. Състоеше се от пласт мокро платно, от по-дебел пласт хигроскопичен памук и от още един — тясна фланела и дяволски лепкава мушама с цвят на пикня и треска, проснала се между неприятно изненадващия студ на платното, допиращо кожата, и мъчително скърцащия памук, около който бе увит външният пласт на фланелата. Тимоша — жалка личинка в пашкул — лежеше под камара юргани; не можеше да се пребори с нарастващото зъзнене, пълзящо по ребрата от двете страни на вкочанения гръбнак. Не можеше да затвори очи, клепачите му смъдяха. Зрението му беше плътен овал от страдание с косите бодвания на светлината; обичайните форми станаха разсадници на тежки видения. Пред леглото му бе поставен четиристенен параван от полирано дърво с пирографирани рисунки, изобразяващи пътека за езда, застлана сякаш с плъст от нападали листа, езерце с водни лилии, старец, превил гръб на пейка, и катеричка, хванала червеникав предмет в предни лапички. Тимоша, методично момче, често се мъчеше да разбере какво ли е това (Лешник? Шишарка?) и сега, когато нямаше какво друго да прави, си заръча да реши тази унила гатанка; но температурата, бучаща в главата му, удавяше всяко усилие в паническа болка. Още по-тягостен беше двубоят му с тапетите. И преди бе забелязвал, че комбинацията във вертикална посока от три различни чепки лилави цветове и седем различни дъбови листа се повтаряше няколко пъти успокоително правилно; сега обаче му пречеше натрапчивият факт, че не можеше да намери системата от скачване и разделяне в хоризонталната посока на шарката; такова повторение съществуваше — можеше да улови тук и там по цялата стена от леглото до гардероба и от печката до вратата появата ту на един, ту на друг елемент от серията; речеше ли обаче да поеме надясно или наляво от произволна група три чепки и седем листа, веднага се заплиташе в безсмислена бъркотия от рододендрон и дъб. Беше очевидно, че щом злонамереният шегаджия — разрушител на разсъдъка, съдружник на треската — тъй чудовищно грижливо е скрил ключа към шарката, този ключ ще е също толкова безценен, колкото и самият живот, а намери ли се, Тимофей Пнин ще си върне обичайното здраве, обичайния свят: тази ясна — уви, твърде ясна — мисъл го караше упорито да продължава борбата.

Чувството, че закъснява за някаква среща, също толкова омразна и неизбежна като гимназията, като обядването или времето за лягане, го караше спънато да бърза и още повече затрудняваше изследването, постепенно преминаващо в бълнуване. Листакът и цветовете, без ни най-малко да нарушават сложните плетеници, наглед се бяха отделили в цялостна трептяща група от бледосинкавия фон; той от своя страна преставаше да е плоска хартия и се вдлъбваше, а сърцето на зрителя за малко да се пръсне при сродно разширяване. През отделните гирлянди можа да различи някои от най-жизнените подробности на детската стая — например лакирания параван, отблясъка по чашата, пиринчените топки на кревата, ала те представляваха още по-слабо препятствие за дъбовите листа и разкошните цветове, отколкото отражението на обикновен предмет от бита в прозорец за съзерцаване на пейзажа навън през стъклото му. Макар че жертвата и свидетелят на тези призраци лежеше увит в кревата, в унисон с двойствената природа на околното, той същевременно седеше на пейка в зелено-лилавия парк. За един стапящ се миг усети, че най-сетне е хванал ключа, който бе дирил; но долетелият отдалеч шумолящ вятър, нарастващ меко с усилващото се люшкане на рододендроните — сега вече изронени, слепи, — разбърка рационалната шарка, цялата обкръжавала Тимофей Пнин. Беше жив, това бе достатъчно. Облегалката на пейката, към която се бе притиснал, бе също толкова реална, колкото облеклото му, портфейлът или датата на Големия Московски Пожар — 1812.

Сива катеричка, удобно седнала пред него на задни лапички върху земята, гризеше прасковена костилка. Вятърът си отдъхна и ето, отново зашушна в листака.

След кризата бе малко уплашен и несигурен, но се придумваше, че ако е била истинска сърдечна криза, разбира се, е щял да се чувствува още по-разстроен и тревожен. Това заобиколно разсъждение напълно разпръсна страха му. Беше четири и двайсет. Изсекна се и закрачи към гарата.

Първият служител се бе върнал.

— Ето ви куфара — каза той весело. — Жалко, че изпуснахте кремонския автобус.

— Поне — а колко величава ирония се помъчи да вложи нашият злощастен приятел в това „поне“ — се надявам, че жена ви е добре?

— Всичко е наред. Ще трябва да изчакаме до утре.

— Ами тогава — каза Пнин — посочете къде се намира телефонът за пътници.

Служителят му посочи с молива толкова далеч отсреща и встрани, колкото можа, без да напуска кътчето си. Пнин с куфара в ръка понечи да тръгне, но го повикаха обратно. Сега моливът сочеше към улицата.

— Виждате ли, две момчета товарят фургон? Ей сега заминават за Кремона. Кажете им, че ви праща Боб Хорн. Ще ви вземат.

3

Някои хора — сред тях и аз — изобщо не понасят щастливите развръзки. Чувствуваме се излъгани. Злото си е в реда на нещата. Механизмът на фатума не бива да заяжда. Лавината, която спира по пътя си на няколко крачки от настръхналото селище, се държи не само противоестествено, а и неетично. Ако четях за този кротък възрастен човек, вместо да пиша за него, щях да предпочета след пристигането си в Кремона той да разбере, че лекцията му е насрочена не за този петък, а за другия. Обаче всъщност не само успешно пристигна, но дори свари за вечеря: за начало плодов коктейл, сетне желе от мента към безименно печено, сетне шоколадов сироп към сметанов сладолед. Малко след като се натъпка със сладки неща, облече черния си костюм и пожонглира с трите ръкописа, които натика по джобовете на сакото, за да разполага винаги с необходимия (по такъв начин математически безусловно предвари нещастния случай), и вече седеше на стола до катедрата, докато — на катедрата — Джудит Клайд, блондинка на неопределена възраст с аквамаринена рокля от изкуствена коприна, с големи плоски бузи, боядисани в прекрасен карамелово-розов цвят, и с чифт блеснали очи, тънещи в синьо безумие зад пенснето без рамка, представяше лектора.

— Днес — каза тя — пред нас ще говори… между другото, този е третият петък; миналия път, както си спомняте, всички изпитахме голямо удоволствие, докато слушахме лекцията на професор Мур за агрикултурата в Китай. Днес сред нас, казвам това с гордост, е роденият в Русия гражданин на нашата страна, професор — боя се, че ще се запъна, — професор Пан-нин. Надявам се, правилно го произнесох. Разбира се, едва ли има нужда да го представям, всички сме щастливи да го видим. Предстои ни дълга вечер, дълга и многообещаваща вечер, затова съм сигурна: на всички ви се иска да ни стигне времето и за въпроси. Между другото ми казаха, че баща му бил домашен доктор на Достоевски и че самият той е обиколил доста от двете страни на Желязната завеса. Затова няма да ви отнемам повече скъпоценно време, само ще добавя няколко думи за нашата лекция идния петък в рамките на тази програма. Сигурна съм, ще сте във възторг, щом чуете, че ни предстои дивен сюрприз. Следващият ни лектор е мис Линда Лейсфилд, авторка на бележити стихотворения и проза. Всички ние знаем, че пише стихотворения, проза и разкази. Мис Лейсфилд е родена в Ню Йорк. Дедите й по двете линии се сражавали от двете страни на Революционната война. Още като студентка написва първото си стихотворение. Многобройни нейни стихотворения — най-малкото три — са публикувани в сборника „Отклици: сто стихотворения на американски жени за любовта“. През 1922 година получава награда от…

Но Пнин не чуваше. Лекият трепет, предизвикан от наскорошната му криза, го бе завладял с омагьосано внимание. Така продължи само няколко сърдечни удара с излишна систула тук и там — последни, безвредни отзвуци — и се разтвори в прозаичната действителност, когато уважаемата председателка го покани на катедрата; но докато продължаваше — колко ясно бе видението! По средата на първия ред виждаше една от прибалтийските си лели, цялата в перли, дантели и с руса перука, каквато си слагаше за спектаклите на прочутия провинциален актьор Ходотов, комуто кимаше отдалеч, докато не се побърка. До нея, стеснително усмихната, навела гладка тъмнокоса глава, блеснала с нежен кафяв поглед към Пнин изпод кадифени вежди, седеше и си вееше с програмката покойната му любима. Убити, забравени, неотмъстени, неподкупни, безсмъртни — многобройни негови стари приятели бяха пръснати из тази мъглява зала сред новите за него хора като мис Клайд, скромно заела мястото си на първия ред. Ваня Бедняшкин, разстрелян от червените през 1919 година в Одеса, задето баща му бил либерал, радостно правеше знаци на някогашния си съученик от дъното на залата. А на закътано място д-р Павел Пнин и развълнуваната му жена — двамата малко смътни, но, общо взето, чудесно възстановени от неясния си разпад — гледаха сина си с все същата всепоглъщаща страст и гордост, с каквато го гледаха през онази вечер на 1912 година, когато на училищния празник по случай годишнината от поражението на Наполеон издекламира (очилато момче, съвсем само на сцената) стихотворение на Пушкин.

Краткото видение изчезна. Старата мис Херинг, пенсионирана професорка по история, авторка на книгата „Русия се пробужда“ (1922), се навеждаше през един или през двама междинни членове на събранието, за да направи комплимент на мис Клайд за речта й; в същото това време зад гърба на същата дама друга грейнала старица промушваше в полезрението й чифт увехнали, беззвучно ръкопляскащи ръце.