Пнин

1

Кралят (неговият баща), в снежнобяла спортна риза с отворена яка и съвсем черно спортно сако, седеше край голямата маса, чиято полирана повърхност отразяваше горната част от тялото му — надолу с главата, — превръщайки го във фигура от карта за игра. Стените на просторната стая, целите в ламперия, бяха отрупани със семейни портрети. В друго отношение тази стая малко се различаваше от кабинета на директора в училище „Св. Вартоломей“ на атлантическия бряг, приблизително на три хиляди мили западно от въображаемия Дворец. Силен пролетен дъжд плющеше по балконните стъкла, вън от които трепкаше и струеше млад ококорен листак. Сякаш нищо освен тази дъждовна завеса не отделяше и не защищаваше Двореца от метежа, който вече няколко дни разтърсва града… А всъщност бащата на Виктор беше доктор емигрант с приумици, момчето никога не бе го обичало особено и от почти две години не беше го виждало.

Кралят, по-правдоподобният му баща, реши да не абдикира. Вестници не излизаха. Ориент-експресът с всичките му транзитни пътници бе заседнал на крайградска гара, където на перона бяха застанали и се отразяваха в локвите живописни селяни, зяпнали закритите със завеси прозорци на дългите вагони. И Дворецът, и градините му, които се спускаха на тераси, и градът в подножието на дворцовия хълм, и централният градски площад, където въпреки лошото време вече бяха започнали екзекуциите и народните празненства — всичко това се намираше в самото сърце на някакъв кръст, чиито краища достигаха Триест, Грац, Будапеща и Загреб — според Справочния атлас на света от Ренд Мак Нели. А в центъра на това сърце седеше Кралят, блед и невъзмутим, общо взето, твърде приличащ на сина си, какъвто това момче си се представяше на четирийсет години. Блед и невъзмутим, с чаша кафе в ръка, Кралят, загърбил изумруденосивия прозорец, слушаше маскирания вестоносец, снажен стар велможа с мокро наметало, проникнал от обсадения Държавен съвет в обкръжения Дворец въпреки метежа и дъжда.

— Да абдикирам! Почти четвърт от азбуката! — студено се пошегува Кралят с лек акцент. — В никакъв случай. Предпочитам неизвестната величина на изгнанието.

Докато казваше това, Кралят вдовец погледна настолната снимка на покойната красавица с големи очи и карминени устни (това бе цветна снимка, Кралят не я харесваше, но вече нямаше значение). Изненадващо рано цъфналият люляк бясно се блъскаше в опръсканите стъкла като хора в маски, недопуснати в къщата. Старецът вестоносец отмери поклон и тръгна заднишком през пустинята на кабинета, като си мислеше дали не ще е по-разумно да зареже историята и да драсне за Виена, където притежаваше това-онова… Разбира се, всъщност майката на Виктор не беше съвсем покойница; беше изоставила делничния му баща д-р Ерих Винд (понастоящем живеещ в Южна Америка) и се гласеше да се омъжи в Бъфало за някой си Чърч.

Всяка нощ Виктор потъваше в тези безобидни мечти, като се мъчеше да примами съня в своето студено кътче в немирясващото, шумно спално помещение. Обикновено не стигаше до най-решителния епизод от бягството, когато Кралят сам-саменичък — Solus rex, както авторите на шахматни задачи наричат самотния цар на дъската — крачел от край до край по плажа на бохемското крайбрежие край Носа на бурите — там Пърсивал Блейк, безгрижният американски търсач на приключения, обещавал да го посрещне с мощен катер. Именно отлагането на този увлекателен и утешителен епизод, удължаването на очарованието му, което се преливаше върху гребена на повтарящата се измислица, задвижваше приспивателния механизъм.

Италианския филм, заснет в Берлин за американския потребител — в него младеж с подивял поглед, в изпомачкани гащи, е преследван по бордеи и развалини и в един или два бардака от някакъв международен агент; инсценировка на „Червеното огнивче“, наскоро показана в съседното женско училище „Света Марта“, анонимен разказ в духа на Кафка от някогашно авангардно списанийце, прочетен на глас пред класа от мистър Пенант, скучен наглед англичанин с богато минало, и не на последно място отдавна слегналата се утайка от различни домашни спомени за бягството на руските интелигенти от ленинския режим преди трийсет и пет години — ето очевидните извори на фантазиите на Виктор, някога силно вълнуващи, ала понастоящем откровено утилитарни подобно на най-обикновено и приятно сънотворно.

2

Сега бе на четиринайсет, но изглеждаше две-три години по-голям — не защото се бе източил шест фута на ръст, а заради непринуденото си държане, заради израза на дружелюбно безразличие в обикновените, но правилни черти на лицето и заради пълната липса на недодяланост или напрежение, които изобщо не изключваха скромността и сдържаността, а пък придаваха някаква лъчезарност на свенливостта му и учтива независимост на спокойните му обноски. Кафява бенка почти колкото грош под лявото око подчертаваше бледнината на бузите му. Не мисля, че обичаше когото и да било.

В отношението към майка му пламенната детска привързаност отдавна бе заменена от нежна снизходителност и той само си позволяваше мислено да въздиша с усмивка, подчинен на съдбата, когато на своето приблизително и безцеремонно нюйоркско наречие с резки метални носови нотки и с плъзгане в неясни русизми тя гощаваше и негово присъствие непознати хора с историите, които бе слушал хиляди пъти, и то или безсъвестно разкрасени, или измислени. По-лошо ставаше, когато Ерих Винд, напълно лишеи от хумор педант (убеден в безупречността на своя английски, придобит в германска гимназия), в компанията на също такива непознати изричаше някаква опашата шега, като казваше вместо „океан“ — „езеро“, на всичкото отгоре с интимно-лукавия израз на човек, даряващ слушателите си с рядък и изискан идиом. Двамината в качеството на психотерапевти правиха всичко по силите си да олицетворят Лай и Йокаста, но момчето се оказа твърде посредствен малък Едип. За да не усложняват модния триъгълник, неизменен във фройдистките романи (баща, майка, дете), те никога не споменаваха за първия мъж на Лиза. Май едва по времето, когато Виктор влезе в училището „Св. Вартоломей“, бракът на Виндови започна да се разпада и Лиза му съобщи, че преди заминаването си от Европа е била съпруга на професор Пнин. Каза, че някогашният й мъж също се бил преселил в Америка, че дори скоро щял да се срещне с Виктор; тъй като всичко, изречено от Лиза (с широко разтворени лъчисти, сини очи с черни ресници), неизменно придобиваше привкуса на известна тайнственост и романтичност, величественият образ на Тимофей Пнин, учен и джентълмен, преподаващ фактически мъртъв език в прочутия Уейндълски университет, долу-горе на триста мили северозападно от „Св. Вартоломей“, придоби в гостоприемното въображение на Виктор странен чар, някаква семейна прилика с онези български царе или средиземноморски принцове, които се оказват световноизвестни познавачи на пеперуди или на морски раковини. Затова се зарадва, когато професор Пнин поде сериозна и тържествена кореспонденция с него; първото писмо, написано на чудесен френски, но доста калпаво на машина, бе последвано от картичка с изображението на сива катеричка. Картичката беше от педагогическата илюстрована серия „Нашите бозайници и птици“; Пнин купи цялата серия специално заради тази кореспонденция. За Виктор беше приятно да узнае, че „squirrel“ (катеричка) произлиза от гръцка дума, означаваща „сянка от опашка“. Пнин покани Виктор на гости за близката ваканция и съобщи, че щял да го посрещне на уейндълската автобусна гара. „За да ме познаеш — пишеше той (на английски), — ще бъда с тъмни очила и ще държа в ръка черна чанта със сребърен монограм.“

3

И Ерих, и Лиза Винд бяха болезнено угрижени заради проблема с наследствеността и вместо да се радват на художествената дарба на Виктор, мрачно издирваха нейните генетични корени. Изкуството и науките бяха представени доста ярко в родословието им. Дали пък увлечението на Виктор по боите не произтичаше от Ханс Андерсен (не беше роднина на датчанина, дето четяха за приспиване), майстор на витражи в Любек преди да превърти, когато си въобразил, че се е превърнал в катедрала наскоро след като любимата му дъщеря се омъжила за белокос хамбургски златар, автор на монография за сапфирите, дядо на Ерих по майчина линия? Да не би пък почти патологичната точност на молива и перото в ръцете на Виктор да бе косвена последица от научната дейност на Боголепови? Защото прадядото на майката на Виктор, седми син на селски поп, е бил тъкмо този Теофилакт Боголепов, своеобразен гений, с когото може да си съперничи само изключителният руски математик Николай Лобачевски. Върви го разбери!

Геният е оригиналност. На две години Виктор не драскаше спираловидни плетеници, за да изобрази копче или илюминатор подобно на милиони други деца, но защо не рисуваше така? Грижливо изобразяваше своите абсолютно правилни затворени окръжности. Ако накараме тригодишно дете да прерисува квадрат, то ще направи един свестен ъгъл, а останалите ще предаде с вълниста или заоблена линия; Виктор обаче на три не само изкопира с презрителна точност не дотам идеалния квадрат, предложен му от изследователя (д-р Лиза Винд), ами дори прибави от себе си един по-малък до него. Не премина през онзи начален стадий на графична дейност, когато децата чертаят „kopffüsslers“ (попови лъжички) или яйцевидни човечета с крачета като ръженчета и с ръце, завършващи със зъбци на гребло; изобщо не рисуваше човешки фигури и когато Татко (д-р Ерих Винд) го накара да нарисува Мама (д-р Лиза Винд), той изобрази нещо дивно вълнообразно, което според него било сянка върху нов хладилник. Преди четвъртата си година измисли нова система за туширане. На пет започна да изобразява предметите в перспектива — правилно скъсена странична стена на зданието; умалено от разстоянието дърво; един предмет, дополовина закрит от друг. На шест Виктор вече различаваше неща, които дори не всички възрастни са се научили да виждат — цвета на сянката, разликата в оттенъка между сянката от портокал и от слива или от круша — авокадо.

За Виндови Виктор беше трудно дете, тъй като отказваше да бъде такова. От тяхна гледна точка всяко дете от мъжки пол е завладяно от страстното желание да скопи баща си и от носталгичен стремеж да се върне в утробата на майка си. Виктор обаче не проявяваше никакви дефекти в своето поведение, не си бъркаше в носа, не си смучеше палеца и дори не си гризеше ноктите. Д-р Винд в своя стремеж да избегне това, което като радиофил наричаше „статични шумове в личните отношения“, помоли двойка външни хора, младия д-р Стърн и усмихнатата му съпруга („Аз се казвам Луис, а тя е Христина“), да психометрират недостъпното им дете в института. Но резултатите бяха или чудовищни, или просто никакви: седемгодишният пациент издържа тъй нареченото изпитание на Годунов „Да нарисуваме животно“ с поразителна интелектуална оценка, достойна за седемнайсетгодишни, но когато му предложиха теста на Фервю за възрастни, веднага се смъкна до умственото равнище на двегодишните. Колко труд, умение и находчивост бяха вложени в изобретяването на тези възхитителни методи! Колко жалко, че някои пациенти не желаят да съдействуват! Ето например изследването за „Абсолютно свободна асоциация“ (Кент — Розанофф), когато предлагат на малките Джо или Джейн да отговорят на някаква Насочваща дума от рода на: маса, патица, музика, болен, голям, нисък, дълбок, дълъг, щастие, плод, майка, гъба. Или пък чаровната игра „Любознателност и Отношение“ (Биевр) — разтуха през дъждовните вечери — предлагат на малките Сам или Руби да отбележат думите, от които се страхуват, като например смърт, падане, сън, циклони, погребение, баща, нощ, операция, спалня, тоалетна, конвергирам и тъй нататък; съществува абстрактният текст на Августа Ангст, където малкото (das Kleine) трябва да изобрази редица понятия (стон, удоволствие, тъмнина), без да вдига молива. Е, разбира се, и „Играта с кукли“: на Патрик или Патриция се връчват две еднакви гумени кукли и симпатично късче глина, което той (тя) трябва да залепи за една от тях, преди да започне играта, колко е дивна тази куклена къщичка, колко стаи има, колко интересни миниатюрни нещица, включително нощно гърненце с големината на желъдово калпаче, аптечно шкафче, ръженче, двойно креватче и дори чифт гумени ръкавички в кухнята; можеш да бъдеш лош и да правиш каквото си искаш с куклата Татко, ако ти се стори, че бие куклата Мама, когато загасват лампата в спалнята. Но лошото момче Виктор не желаеше да играе с Лу и Тина, игнорираше куклите, задраскваше всички думи до една (което бе нарушение на правилата) и правеше рисунки, напълно лишени от всякакъв нечовешки смисъл.

Не можеха да принудят Виктор да види поне нещичко що-годе интересно за лекарите в много, много красивите мастилени петна на Роршах, в които децата намират, или трябва да намират, какво ли не: бягство, морско крайбрежие, червеите на идиотизма, невротични стволове, еротични галоши, чадъри и гири за гимнастика… От друга страна, никоя от небрежните скици на Виктор не представляваше тъй наречената „мандала“ — термин, който по предположение би следвало да означава (на санскрит) вълшебен пръстен и бе употребяван от д-р Юнг и от други за обозначаване на всякакви драскулки с повече или по-малко четиристенна структура, като срязано на две манго или кръст, като колело, върху което всяко его се разчупва като Морфо, или по-точно като молекулата на въглерода с четворната й валентност — основния химически компонент на мозъка, — механично увеличена и нанесена върху хартия.

В отчета си семейство Стърн написа, че „за съжаление психическата ценност на Менталните Образи и Словесните Асоциации на Виктор са напълно затъмнени от художествените склонности на момчето“. Оттогава на малкия пациент на Виндови, заспиващ трудно и лишен от апетит, бе разрешено да чете в леглото след полунощ и да отказва сутрешната овесена каша.

4

Когато градеше планове за образованието на своя син, Лиза се разкъсваше между две либида: да му осигури всички най-нови предимства на съвременната детска психотерапия и същевременно да подири вътре в американската религиозна структура най-близко подобие до мелодичните и благотворни хубости на Православната църква, тази благостна община, изискваща толкова малко от съвестта в сравнение с утехите, които обещава.

Отначало малкият Виктор посещаваше прогресивен киндергартен21 в Ню Джързи, а сетне, по съвета на руски познати, бе пратен в тамошното училище. Това училище се ръководеше от англикански свещеник, оказал се умен и талантлив педагог, снизходителен към надарените деца въпреки чудатостите или лудориите им. Безспорно Виктор беше не съвсем посредствено момче, но същевременно и много спокойно. На дванайсет години постъпи в училището „Св. Вартоломей“ или „Сейнт Барт“.

Външно „Сейнт Барт“ представляваше масив от червени, фалшиво импозантни тухли, въздигнат през 1869 година в предградие на Крантън, Масачузетс. Основното здание образуваше трите страни на голям правоъгълник, четвърта страна бе остъклената галерия. Привратната къщурка с двускатен покрив откъм едната стена бе увита с гланцов американски бръшлян и малко недодялано бе увенчана с каменен келтски кръст. При вятър по бръшляна преминаваха вълни като по кожата на кон. Обичат да приписват на тухлата способността след време да придобива благороден оттенък: сейнтбартските обаче бяха станали просто мръсни. Под кръста и непосредствено над екливата, в действителност неотзивчива входна арка, бе издълбано нещо като кинжал с намерението да бъде изобразен месарски нож, хванат толкова укорно (във Виенския требник) от св. Вартоломей, един от апостолите — а именно този, комуто жив одрали кожата, а сетне го оставили да го изядат мухите през лятото на 65-а година май след Р. Хр. в Албанопол (сега Дербент, Югоизточна Русия). Ковчегът му, хвърлен от ядосания цар в Каспийско море, благополучно доплавал до остров Липари, край бреговете на Сицилия — явно приказка, тъй като Каспий още от плеистоцена винаги е бил вътрешно море. Под това хералдично оръжие — малко приличащо на морков с края нагоре — с полиран църковен шрифт бе изписано: Sursum22. Две английски овчарки с кротък нрав, много привързани една към друга и принадлежащи на един от преподавателите, дремеха обикновено пред портата в собствената си Аркадия.

При първото си посещение в училището Лиза изпадна във възторг от всичко: като се почне от площадките за игра на fives23 и от параклиса и се свърши с гипсовите украшения в коридорите и със снимките на катедрали в класните стаи. За трите начални класа бяха определени спални с прозорец във всяка ниша; в дъното бе стаята на възпитателя. Посетителите не можеха да се нарадват на прекрасната гимнастическа зала. Силно впечатление правеха също тежките дъбови пейки и подпокривната греда в параклиса — постройка романски стил, подарена преди половин век от Юлиус Шонберг, фабрикант на текстил, брат на прочутия египтолог Самуел Шонберг, загинал при земетресението в Месина. Имаше двайсет и петима преподаватели и един директор, преподобният Арчибалд Хопър, който в топло време носеше елегантни сиви одежди и изпълняваше задълженията си в блажено незнание за интригата, която всеки момент щеше да го свали.

5

Макар Виктор да бе с необикновено развито зрение, незабележителният с нищо „Сейнт Барт“ се отпечата в съзнанието му по-скоро с миризмите и звуците. Дортоарите (спалните) бяха изпълнени със застоялата скучна миризма на старо полирано дърво, а в кабинките им нощем отекваха стомашните залпове и особеното скърцане на креватните пружини, нарочно юнашки усилено — и звънецът в коридора, гръмнал в 6,45 заран в пронизващата пустота на главоболието. От кадилницата, висяща на вериги и на сенки от вериги от ръбестия таван на параклиса, лъхаше на идолопоклонство и тамян, а кадифеният глас на преподобния Хопър гладко съчетаваше вулгарност и изтънченост; беше Химн 166-и, „Светлина за душата моя“, новаците трябваше да го научат наизуст; в съблекалнята от незапомнени времена лъхтеше на пот от панерите на колела, в които държаха общите гимнастически суспензории — отвратително сиво кълбо, от което трябваше да развиеш за себе си един и да го облечеш за часа по спорт; а колко резки и печални бяха гроздовете от възгласи, долитащи от всяка от четирите площадки!

При умствен коефициент около сто и осемдесет и среден бал деветдесет за Виктор бе лесно да се води пръв в класа от трийсет и шест човека, дори заемаше място на един от тримата най-добри ученици в училището. Не изпитваше особено уважение към повечето преподаватели, но пък се прекланяше пред Лейк, необикновено дебел човек с мъхнати вежди и космати ръце, с израза на здрачен смут в присъствието на атлетичните румени момчета (Виктор не беше нито едното, нито другото). Лейк се възвисяваше като Буда в забележително спретнатото студио, напомнящо повече за приемна в картинна галерия, отколкото за ателие. Нищо не красеше бледосивите стени освен две еднакво рамкирани картини: копие от фотографския шедьовър на Гертруда Кезебир „Майка и дете“ (1897) със замислен ангелоподобен младенец, загледан далеч нагоре (в какво?), и репродукция от главата на Христос в същите тонове от Рембрандовото платно „Поклонници в Емаус“, със същия макар и по-малко небесен израз на очите и устата.

Родом от Охайо, той бе учил в Париж и в Рим, преподавал беше в Еквадор и в Япония. Признат познавач на живописта, та мнозина недоумяваха заради какво Лейк последните десет зими се затрива в „Сейнт Барт“. Макар да притежаваше суровия нрав на гений, не му достигаше оригиналност и знаеше това; собствените му работи винаги приличаха на прекрасни и остроумни подражания, макар никой никога да не можеше да посочи с точност чий именно стил имитира. Съвършеното му познаване на безбройните технически похвати, безразличието му към „школите“ и „теченията“, омразата към шарлатаните, убедеността, че няма никаква разлика между еснафски благовъзпитания акварел на вчерашния ден и днешния условен неопластицизъм например или баналната безпредметност и че нищо освен индивидуалната дарба няма значение — всички тези възгледи го правеха необикновен учител. В „Сейнт Барт“ не бяха особено доволни нито от методиката на Лейк, нито от нейните резултати, но го държаха, тъй като бе редно сред преподавателите да има един що-годе знаменит чудак. Сред многобройните увлекателни неща Лейк учеше, че редът на слънчевия спектър представлява не затворен кръг, а спирала от оттенъци от кадмиевочервеното и оранжевото и по-нататък стронциево жълтото и бледо райски зеленото до кобалтовосиньото и лилавото, след което цялата върволица не се връща отново постепенно към червените тонове, а отваря нова спирала, започваща от лилаво-сивото и движеща се от един пепеляв оттенък към друг, вече отвъд пределите на човешкото възприемане. Казваше, че не съществува никаква школа „Аш-кан“, нито школа „Каш-каш“, нито школа „Кан-кан“. Че произведение на изкуството, съставено от късче връв, от пощенски марки, от ляв вестник и от гълъбови курешки, е просто купчина непоносимо скучни пошлотевини. Че няма нищо по-банално и еснафско от параноята. Че Дали всъщност е близнак на Норман Рокуел, отвлечен като бебе от цигани. Че Ван Гог е художник втора ръка, а Пикасо — от най-висша класа въпреки бизнесменските му попълзновения. И че ако Дега е могъл да обезсмърти une calèche24, защо, да речем, Виктор Винд не стори същото с автомобила?

Автомобилът например може да се направи проницаем за околния ландшафт. Полираният черен седан представлява добър сюжет, особено ако е паркиран на пресечката между улица с дървета от двете страни и един от онези възтежки есенни небосклони, по които подпухналите есенни облаци и амебовидните петна синева изглеждат по-веществени от мълчаливите планински брястове и от уклончивия паваж. Сега разложи кабината на колата на отделни плоски и овални части; сетне ги сглоби по закона на отраженията. За всяка част ще бъдат различни: върху покрива ще се появят преобърнати дървета с размити клони, врастващи като корени във воднистата снимка на небето с плаващо покрай тях китообразно здание — допълнителна архитектурна идея; едната страна на купето ще бъде покрита с ивица гъст небесен кобалт; паяжинна плетеница от черни вейки ще се отрази върху външната повърхност на задното стъкло; дивно пустинен пейзаж — разширилият се хоризонт (тук с далечна къща, там — със самотно дърво) ще се простре върху бронята. Лейк наричаше този подражателно-интегриращ процес необходима „натурализация“ на ръкотворните предмети. По улиците на Крантън Виктор издирваше подходящ вид кола и известно време се въртеше около нея. Изненадващо към него се присъединяваше слънцето, полуразпукнало се, ала ослепително. За кражбата, подготвяна от Виктор, не можеше да се намери по-добър съучастник. В хромираните допълнения към купето, в стъклото на фара, рамкиран от слънцето, той виждаше перспективата на улицата и себе си, това напомняше за микроскопичен вариант на стая (с миниатюрни хорица, гледани в гръб) в онова съвсем особено и вълшебно изпъкнало огледалце, което преди половин хилядолетие обичали да изографисват в своите крайно подробни интериори — зад някой навъсен търговец или местна мадона — Ван Ейк, Петрус Христус и Мемлинг.

В последната книжка на училищното списание Виктор публикува стихотворение за живописците с nom de guerre Моане и под мотото „Калпавите червени изобщо трябва да се избягват; дори грижливо изготвени, те пак са калпави“ (взето от една старинна книга за живописното майсторство, но напомнящо политически афоризъм). Стихотворението започваше така:

В мечтите си омекотяваше багрите, по примера на старите майстори, с мед, със сок от смокиня, с маково масло и със слуз от розови охлюви. Обичаше акварела и маслените бои, но се пазеше от твърде крехкия пастел и от прекалено грубата темпера. Изучаваше материала си с желанието и търпението на ненаситно дете — като онези ученици на живописци (а това бе вече мечтата на Лейк!), подстригани като пажове момчета с блеснали очи, години наред стриващи бои в ателието на някой велик италиански скиаграф, в царството на кехлибара и на райската глазура. Осемгодишен веднъж бе казал на майка си, че иска да нарисува въздуха. На девет вече познаваше чувственото упоение от постепенната гама на акварелните оттенъци. Какво го интересуваше, че нежният chiaroscuro, дете на сподавените багри и на прозрачните полутонове, отдавна е издъхнал зад затворническата решетка на абстрактното изкуство, в приюта на отвратителния примитивизъм. Поред наместваше различни предмети — ябълка, молив, шахматна пешка, гребенче — зад чашата с вода и през нея прилежно разглеждаше всеки: червената ябълка се превръщаше в ясна червена ивица, очертана от равен хоризонт — от половин чаша Червено море, Arabia felix25. Късият молив, ако го държиш наведен, се извиваше като стилизирана змия, но ако го държиш прав, чудовищно надебеляваше — превръщаше се едва ли не в пирамида. Черната пешка, ако я местиш насам-натам, се разделяше на двойка черни мравки. Гребенчето, поставено право, изпълваше чашата с чаровно ивичест коктейл, същинска зебра.

6

Преди деня, в който щеше да пристигне Виктор, Пнин се отби в спортния магазин на Главната улица в Уейндъл и поиска футболна топка. Макар че това негово желание не отговаряше на сезона, подадоха му една.

— Не-не — каза Пнин. — Не ми трябва нито яйце, нито торпедо. Искам обикновена футболна топка. Кръгла!

С китки и длани изобрази портативна топка. Беше същият жест, който използваше пред курса, когато говореше за „хармоничната цялостност“ на Пушкин.

Продавачът вдигна показалец и безмълвно извади европейска футболна топка.

— Да, такава ще купя — каза Пнин с удовлетворение, преливащо в достойнство.

Отби се в книжарницата заедно с увитата си в кафява хартия и залепена с тиксо покупка и поиска „Мартин Идън“.

— Идън, Идън, Идън — забъбри високата тъмнокоса жена зад тезгяха, като си търкаше челото. — Чакайте, имате предвид книгата за английския министър, нали?

— Имам предвид — каза Пнин — прочутото произведение на прочутия американски писател Джек Лондон.

— Лондон, Лондон, Лондон — каза тя, като си притисна слепоочията си.

На помощ се притече мъжът й с лула в ръката, някой си г-н Туид, който пишеше злободневни стихотворения. Като порови, измъкна от прашните дълбини на не особено процъфтяващата си книжарница старо издание на „Синът на вълка“.

— Боя се — каза той, — че имаме само това от този автор.

— Странно! — каза Пнин. — Превратности на славата! Както си спомням, в Русия всички — малките деца, големите, докторите, адвокатите — всички го четяха и препрочитаха. Тази не е най-хубавата му книга, но — окей, окей — ще я взема.

Щом се върна вкъщи, в онази къща, където бе на квартира през същата година, професор Пнин остави топката и книгата върху писалището в гостната на горния етаж. Леко извил глава встрани, огледа подаръците си. Топката изглеждаше жалка в безформената си обвивка: разгърна я. Сега красивата й кожа излезе наяве. Стаята бе чиста и уютна. Момчето сигурно ще хареса картината (професорски цилиндър, съборен от снежна топка). Приходящата чистачка току-що бе застлала леглото; старият Бил Шепард, собственикът на къщата, се качи от долния етаж и важно завинти нова крушка в настолната лампа. Топъл влажен вятър нахлуваше през отворения прозорец, отдолу достигаше шумът на разлудял се поток. Канеше се да вали; Пнин затвори прозореца.

В стаята си на същия етаж намери бележка. Бяха предали по телефона кратката телеграма на Виктор: в нея се съобщаваше, че ще закъснее точно двайсет и четири часа.

7

Бяха задържали Виктор и още пет момчета в един скъпоценен ден от великденската ваканция заради тютюнопушенето на тавана. Виктор, комуто често прилошаваше и който страдаше от многобройни обонятелни фобии (старателно скривани от Виндови), дори не бе пушил, всъщност дръпна веднъж или дваж. Ала ходи послушно няколко пъти на забранения таван с двамина от най-добрите си приятели, предприемчивите палавници Тони Брейд и Ланс Бок. Дотам се стигаше през стаята, в която държаха куфарите, сетне по желязна стълбичка, водеща до платформата под самия покрив. Тук възхитителният, странно крехък скелет на зданието ставаше видим и осезаем с всичките си греди и дъски, с лабиринта от преградки, разрязани от сенките, с нестабилните летви, през които кракът пропадаше сред пукот на мазилка, ронеща се от невидимия таван. Лабиринтът завършваше с малка площадка, скрита под самата носеща греда на покрива, сред пъстро разпилените тук и там шарени комикси и прясна цигарена пепел. Пепелта бе открита; момчетата си признаха. Тони Брейд, внукът на славния сейнтбартски директор, бе пуснат да замине по семейни причини; нежно привързан към него братовчед искал да го види преди отпътуването си за Европа. Тони благоразумно помоли да го оставят заедно с другите.

Както вече казах, директор по времето на Виктор беше преподобният мистър Хопър — безвредно нищожество с тъмна коса и свеж тен, високо ценен от бостънските матрони. Когато Виктор заедно с другарите си по престъпление вечеряше с цялото хопъровско семейство, ту от една, ту от друга страна се правеха различни кристално-прозрачни намеци; особено се стараеше г-жа Хопър, сладкогласна англичанка, чиято леля била омъжена за граф: г-н Хопър можел да смени гнева с милост и да не праща момчетата рано в леглото, ами да ги заведе през тази последна вечер на кино в града. И наистина след вечерята, като им намигна хитро, тя им каза да тръгнат подир мистър Хопър, който бързо се запъти за антрето.

Старомодните училищни настоятели можеха да оправдаят онези два или три случая на побой, на който Хопър подложи особено провинилите се през краткото си и не твърде забележително пребиваване на длъжност; но едно не можеха да понесат момчетата — гнусната усмивчица, изкривила червените устни на директора, когато се поспря на път за антрето, за да вземе грижливо увития пакет — расото и стихара; автомобилът семеен тип бе пред вратата и „за мезе към наказанието“, както се изразиха момчетата, този фалшив свещенослужител ги почерпи със специална служба в Радбърн, на дванайсет мили от Крантън, в студена тухлена черква с малобройни енориаши.

8

На теория бе най-лесно да стигнеш от Крантън в Уейндъл първо с такси до Фреймингам, оттам до Олбъни с експрес, а сетне да пропътуваш неголямото останало разстояние с местния влак в северозападна посока; в действителност този крайно прост начин бе най-неудобният. Дали между двете железници съществуваше стара, закореняла разпра, дали се бяха наговорили да действуват съвместно в полза на другите транспортни средства, но както и човек да комбинираше разписанията, за нищо на света не можеше да избегне поне тричасово висене за влака в Олбъни. Наистина можеше да се махне от Олбъни с автобуса в единайсет, който пристига в Уейндъл в три следобед, но за тази цел трябваше да вземе влака от Фреймингам в 6,31 сутринта; Виктор знаеше, че няма да стане навреме; затова предпочете доста по-късния и значително по-бавен влак, който му даваше възможност да хване в Олбъни последния автобус за Уейндъл, пристигащ там в девет вечерта.

Валя из целия път. Валеше и когато пристигна на уейндълската автобусна гара. Поради вродената си мечтателност и лека разсеяност Виктор винаги се озоваваше на края на всяка опашка. Отдавна бе свикнал с този свой недостатък, както се свиква с късогледство или с куцане. Леко приведен поради високия си ръст, търпеливо се тътреше след пътниците, които на индианска нишка се изнасяха от автобуса и слизаха на лъскавия асфалт; две тежки стари дами с полупрозрачни дъждобрани, приличащи на картофи в целофан; момче на седем или осем години, късо подстригано, с нежен тил; многоъгълен свенлив инвалид в напреднала възраст, който отказа всякаква помощ и се измъкна вън на части; три уейндълски студентки по къси панталонки с розови колене; изнурената майка на момчето; още неколцина пътници и сетне — Виктор със сак в ръка и с две илюстровани списания под мишница.

Под входната арка към гарата стоеше абсолютно плешив господин с мургаво лице, с тъмни очила и черна чанта, приветливо-въпросително приведен над тънковрато момченце, което обаче все клатеше глава и сочеше майка си, а тя очакваше своите куфари от търбуха на автобуса. Сдържано и весело прекъсна Виктор това quidpro quo. Мургавоглавият господин свали очила и като се изправяше, започна да мести очи нагоре-нагоре-нагоре към високия-високия-високия Виктор, към сините му очи и ръждивокестенявата му коса. Добре развитите мускули по скулите на Пнин се дръпнаха и заоблиха почернелите му бузи; в усмивката участвуваха челото, носът и дори големите му уши Общо взето, срещата бе твърде успешна.

Пнин предложи да оставят сака на гарата и да минат пеш една пресечка — стига Виктор да не се плаши от дъжда (валеше като из ведро и асфалтът лъщеше в мрака като планинско езеро под големите шумни дървета). Пнин смяташе, че толкова късна вечеря ще достави удоволствие на момчето.

— Добре ли пътувахте? Без неприятни произшествия?

— Да, сър.

— Много ли сте гладен?

— Не, сър. Не особено.

— Казвам се Тимофей — рече Пнин, когато се настаниха удобно до прозореца в старата жалка гостилничка. — Втората сричка се произнася като „маф“ (несполука), ударението е на последната сричка, „ей“ като в „прей“ (плячка), но малко по-удължено. „Тимофей Павлович Пнин“ означава „Тимоти, син на Пол“. При бащиното презиме ударението е на първата сричка, а останалите се гълтат — Тимофей Палч. Дълго обсъждах това насаме — да избършем тези ножове и вилици — и стигнах до извода, че трябва да ми казвате просто мистър Тим или дори още по-кратко — Тим, както ме наричат някои от моите крайно приятни колеги. Такова — какво ще ядете? Телешки котлет? Окей, аз също ще ям телешки котлет — разбира се, това е отстъпка пред Америка, пред моята нова родина, пред чудесната Америка, която понякога ме смайва, но винаги предизвиква уважение. В началото много ме смущаваше… — В началото Пнин много го смущаваше лекотата, с която в Америка преминават към обръщение на малко име; още след първия коктейл, при чието откриване към капката уиски е редно да трупнеш цял айсберг, а в края към морето уиски се добавя малко вода от чешмата, трябва да се обръщаш към чуждия човек с „Джим“, а вие навеки ставате за него „Тим“. Ако ли забравите това и на следващата сутрин го наречете професор Евърт (според вас с истинското му име), това ще бъде ужасно оскърбление (за него). Като изреждаше мислено своите руски приятели в Европа и в Съединените щати, Тимофей Пнин с лекота можеше да преброи най-малкото шейсет скъпи за сърцето му люде, които отблизо познаваше от 1920-те години и към които никога не се обръщаше другояче освен с Вадим Вадимич, Иван Христофорович или Самуил Израилевич и които при всяка среща го величаеха по име и бащино със същата гореща симпатия заедно с крепкото, сърдечно ръкостискане: „А, Тимофей Палч! Как сте? Но вие, драги, здравата сте остарели!“

Пнин не млъкваше. Речта му не учуди Виктор, често бе чувал как руснаци се изразяват на английски и никак не го смути, че Пнин произнася „family“ така, че първата сричка звучи като „жена“ на френски.

— Френски говоря доста по-свободно, отколкото английски — каза Пнин. — А вие: Vous comprenez le français? Bien? Un peu?26

— Très un peu27 — каза Виктор.

Достойно за съжаление, но няма как. Сега ще говоря с вас за спорта. Първото описание на бокс в руската литература намираме в поема на Михаил Лермонтов (роден през 1814-а, убит през 1841-а — лесно се помни). От друга страна, първото описание на тенис се намира в „Ана Каренина“, роман на Толстой, и се отнася за 1875 година. Веднъж на младини, в руско имение на ширината на Лабрадор, ми дадоха ракета, за да играя със семейството на ориенталиста Готовцев, може да сте го чували. Помня, беше чудесен летен ден и ние играхме, играхме, играхме, докато изгубихме всичките дванайсет топки. И вие с интерес ще си спомняте миналото, когато остареете.

— Друга игра — продължи Пнин, като щедро сипеше захар в кафето си — беше крокетът, разбира се. Бях шампион по крокет. Обаче любимо национално развлечение бяха тъй наречените gorodki, което означава „малки градове“. Спомням си площадката в градината и дивното усещане за младост: бях силен, носех бродирана руска рубашка, сега никой не се впуска в такива здравословни игри.

Довърши котлета и се върна към темата на разговора:

— Начертавахме — мълвеше Пнин — голям квадрат върху земята, поставяхме в него като колони ей такива, представете си, цилиндрични дървени трупчета, а сетне отдалеч ги замеряхме с дебела сопа, много силно като с бумеранг, замахвахме хеей отдалеч — извинете, пак добре, че е захар, а не сол. И до днес чувам — говореше Пнин, докато вдигаше от пода захарната ръсачка и леко поклащаше глава, изненадан от издръжливостта на паметта, — все още чувам този трясък, този гръм, когато улучиш дървените трупчета и те хвръкват във въздуха. Няма ли да доядете месото? Не ви ли хареса?

— Страшно вкусно — каза Виктор, — но не съм много гладен.

— Ах, трябва повече да ядете, доста повече, ако искате да станете футболист.

— Май не обичам твърде футбола. Всъщност не го понасям. Пък и в другите игри не ме бива.

— Не обичате футбол? — каза Пнин и върху едрото му изразително лице плъзна сянка на смут.

Той изду устни. Разтвори ги — но не продума. Мълком довърши ваниловия си сметанов сладолед, който не съдържаше ванилия и бе изготвен без сметана.

— Сега ще вземем багажа и такси — предложи Пнин.

Щом пристигнаха в къщата на Шепард, Пнин заведе Виктор в гостната и набързо го представи на хазяина, на стария Бил Шепард, преди надзирател на университетските земи (беше напълно глух и носеше бяло копче в ухото), и на брат му, Боб Шепард, наскоро преместил се от Бъфало при Бил, след като жената на последния се споминала. Като остави за малко Виктор при тях, Пнин припряно изтропа нагоре. Къщата представляваше леко проницаема за звуците постройка, затова в долните стаи предметите откликваха с разнообразни вибрации на енергичните стъпки от горната площадка и на внезапното изскърцване при вдигането на прозоречната рамка в гостната.

Например на тази картина — говореше тежко чуващият мистър Шепард, като сочеше с поучаващ показалец големия потъмнял акварел на стената — е изобразен дълбоко вдаденият в морето нос, където понякога с брат ми прекарвахме лятото преди половин век. Нарисува го съученичката на майка ми, Грация Уелс; синът й, Чарли Уелс, е собственик на хотела в Уейндълуил. Д-р Нин сигурно го познава — ммного, ммно-го свестен човек.

Покойната ми жена също беше художничка. После ще ви покажа нейни работи. Е, а това дърво зад хармана едва личи…

Откъм стълбището се чу ужасен грохот и тръшване: Пнин на слизане се бе подхлъзнал.

— През пролетта на 1905 година — каза мистър Шепард, като се заканваше с показалец на картината — под ей тази топола…

Забеляза, че брат му и Виктор се втурнаха бегом от стаята към подножието на стълбището. Клетият Пнин се бе изпързалял на гръб по последните стъпала. Полежа така към минута, като местеше очи насам-натам. Помогнаха му да стане. Костите му бяха цели.

Пнин се усмихна и каза:

— Също като в прекрасната повест на Толстой — ще трябва някак да я прочетете, Виктор — за Иван Илич Головин, който паднал и по-късно го хванал рак на бъбрека. Сега Виктор ще дойде горе с мен.

Виктор със сака тръгна след него. На площадката висеше репродукция на „La Berceuse“ от Ван Гог и Виктор мимоходом й кимна присмехулно. Спалнята за гости бе изпълнена с шума на дъжда, който се стичаше по ароматните клони в рамкираната чернота на разтворения прозорец. Върху писалището имаше увита в хартия книга и десетдоларова банкнота. Виктор грейна и кимна на възмрачния си, но добър домакин.

— Разгърнете я — каза Пнин.

Виктор го послуша учтиво припряно. Сетне приседна в края на кревата и нарочно нетърпеливо разтвори книгата, при което русата му коса падна върху дясното слепоочие на лъскави кичури, раираната вратовръзка увисна разлюляна изпод сивото сако, а едрите му колене в сивия панталон от каша̀ се раздалечиха. Искаше му се да я похвали — първо, защото беше подарък, а второ, защото си мислеше, че е превод от родния език на Пнин. Спомни си, че в Психиатричния институт имаше някакъв си д-р Яков Лондон от Русия. За беля Виктор попадна тъкмо на мястото, където се споменава Заринска, дъщерята на вожда на юконските индианци, и простосърдечно я взе за руско момиче. „Тя не сваляше големи черни очи от съплеменниците си, в погледа й се четеше уплаха и предизвикателство. Напрежението беше толкова голямо, че забрави да диша…“

— Смятам, че ще ми хареса — рече учтивият Виктор. — Миналото лято четох „Престъпление и…“

Млада прозявка разчекна героично усмихващата му се уста. Със съчувствие, с одобрение, с прималяло сърце Пнин сякаш видя Лиза, прозяваща се след една от онези дълги щастливи вечери у Арбенини или у Полянски в Париж — преди петнайсет, двайсет, двайсет и пет години.

— Стига вече четене за днес — каза Пнин. — Зная, книгата е много увлекателна, но утре ще четете ли, четете. Желая ви лека нощ. Банята е през площадката.

Стисна ръка на Виктор и си отиде в стаята.

9

Дъждът все валеше. Всички светлини в къщата на Шепард угаснаха. Ручеят в дерето зад градината — в друго време тъничка вада — тази нощ се превърна в шумен поток, който презглава се премяташе, понесъл по проходите между буки и ели ланшни листа, голи вейки и чисто нова, никому ненужна футболна топка, току-що търкулнала се във водата от полегатата полянка, след като Пнин се отърва от нея с ритник. Най-сетне заспа въпреки болките в гърба и в един от онези сънища, които преследват руските бегълци дори след четвърт век от бягството им от болшевиките, се видя по чудновато пардесю да тича през огромни локви под луната, зачеркната от облак, от някакъв фантастичен дворец и сетне да крачи назад-напред по пустинна пясъчна ивица с покойния си приятел Иля Исидорович Полянски в очакване на някакъв тайнствен избавител, който ще дойде от морето в пърпореща лодка. Братята Шепард не спяха в съседните си легла, на своите „безподобно удобни“ матраци; по-малкият се вслушваше сред мрака в дъжда и разсъждаваше дали не ще е по-добре да продаде тази къща с нейния шумен покрив и мокра градина; по-големият лежеше и мислеше за тишината, за зеленото влажно гробище, за стария морски нос, за тополата, ударена от светкавица преди много години, убила Джон Хед, неясен далечен роднина. За пръв път от много време Виктор заспа веднага, щом мушна глава под възглавницата — наскоро въведен начин, за който д-р Ерих Винд (седнал на пейка пред водоскока в град Кито, Еквадор) никога не ще узнае. Към един и половина двамата Шепард захъркаха, при което глухият завършваше всяко издишване с рулади и изобщо звучеше къде-къде по-гръмогласно от своя скромно и унило сумтящ брат. На пясъчния плаж, по който Пнин все още крачеше (разтревоженият му приятел се бе върнал вкъщи за картата), пред него изникна върволица приближаващи се следи и той задъхан се пробуди. Гърбът го болеше. Беше вече четири. Дъждът бе спрял.

Пнин въздъхна по руски — ох-ох-ох — и понечи да намери по-удобно положение. Старият Бил Шепард потътри крака към долния клозет, събори къщата и закрета обратно.

Скоро всички отново заспаха. Жалко, че никой не видя пустинната улица, където утринният ветрец бърчеше голямата светеща локва, като превръщаше отразените в нея телефонни жици в нечетливи редове черни зигзази.