Пнин

1

От горната площадка на старата, рядко посещавана наблюдателна кула — „стражевата“, както й казваха по-рано, — застанала върху осемстотинфутово гористо възвишение, нареченото Планината Етрик, в един от най-красивите щати на Нова Англия, предприемчивият летен турист (Миранда или Мери, Том или Джим, все полуизличени имена, изписани с молив върху парапета) можеше да види широко море от зеленина, състоящо се предимно от явори, буки, ароматна топола и борове. Към пет мили на запад стройна бяла камбанария отбелязваше мястото, където се гушеше градчето Онкуедо, прочуто някога с изворите си. Три мили северно на речния бряг сред просека в подножието на тревисто хълмче можеше да се съзрат островърхите покриви на чудновати сгради (известни като Куково, Куково имение, Куков замък или Борово според първоначалното му име). Щатското шосе минаваше през Онкуедо и се проточваше на изток покрай южната страна на Етрик. Многобройни черни пътища и пътеки пресичаха във всички посоки гористата триъгълна равнина, рамкирана от малко лъкатушната хипотенуза на шосирания местен друм, виещ се в североизточна посока от Онкуедо към Борово, към дългия катет на споменатото шосе и към късия на реката, през която бе прехвърлен стоманен мост пред Етрик и дървен — до Куково имение.

През облачен летен ден на 1954 година Мери или Алмира, а може би и Волфганг фон Гьоте, чието име бе издълбано върху перилата от някой старомоден шегаджия, биха могли да забележат автомобила, свърнал от шосето пред самия мост, а сега сновящ и свиращ муцуна насам-натам из лабиринта от съмнителни пътища.

Движеше се напред неуверено и плахо, всеки път, когато понечваше да смени посоката, намаляваше скоростта и вдигаше стълб прахоляк зад себе си като ровещо пръстта куче. Вероятно човек, по-снизходителен от нашия наблюдател, би си помислил, че на волана на тази бледосиня яйцевидна лимузина, с резервоар за две кофи, на неопределена възраст и с доста очукана външност, седи някаква блейка. Всъщност шофираше професорът от Уейндълския университет Тимофей Пнин.

Пнин бе започнал да взема уроци в уейндълското училище за автомобилисти в началото на годината, но „истинско разбиране“ според израза му го бе осенило чак след два месеца, когато се тръшна на легло от болки в гърба и се бе занимавал изключително, с огромно удоволствие, с изучаването на четирийсетстраничния „Учебник по автомобилизъм“, издаден от губернатора на щата в сътрудничество с още един експерт, и на статията „Автомобилът“ в „Американска енциклопедия“ с изображения на Скоростната кутия, на Карбуратори, на Спирачки и на Участник в Глиденския пробег (около 1905 година), затънал в калта на селски друм сред потискащ пейзаж. Тогава — и само тогава — най-сетне преодоля двойствеността на първоначалните си догадки, както лежеше на кревата в болницата и шаваше с пръстите на краката, местейки въображаем лост на скоростите. През истинските уроци със строгия инструктор, който го притесняваше, даваше му ненужни указания, кряскаше технически термини, дърпаше му волана на завоите и постоянно ядосваше спокойния, схватлив ученик с грубата си критика, Пнин бе абсолютно неспособен да слее ведно усещането за колата, която мислено управляваше, с тази, която караше по пътя. Сега двете най-сетне съвпаднаха. Ако на първия изпит го скъсаха, причината беше, че подхвана с изпитващия ненавременна дискусия, мъчеше се да докаже, че за разумния човек няма нищо по-унизително от необходимостта да поощрява у себе си долнопробния условен рефлекс, принуждаващ го да спира пред червен светофар, когато наоколо няма жива душа — нито минувачи, нито шофьори. Втория път бе по-предпазлив и взе изпита. Една неотразима студентка от горния курс, записала се в неговата група по руски език, Мерилин Хон, му продаде за сто долара жалкия си стар автомобил: омъжваше се за притежател на доста по-шикарна кола. Пътуването от Уейндъл до Онкуедо с нощувка в частна къща, която приемаше туристи, се оказа бавно и мъчно, но мина без приключения. Пред самия Онкуедо се отби в бензиностанция и излезе да подиша селски въздух. Над полето с детелина бе надвиснало непроницаемо бяло небе, а от купчината дърва край схлупена колиба се чу кукуригане на петел, прекъслечно и юначно — гласовит пройдоха. Някаква случайна интонация на тази леко предразгавяла птица в съчетание с топлия вятър, умилкващ се на Пнин и настояващ за вниманието му, за признанието му, за каквото и да било, кратко му напомни смътен, забравен ден, когато той, студентът първокурсник от Петроградския университет, пристигна на малката гара в балтийски летен курорт, и тези звуци и миризми, и тъгата…

— Ама че задуха — отбеляза бензинджията с космати ръце, като се захвана да бърше предното стъкло.

Пнин извади писмото от портфейла, разгърна приложената към него съвсем мъничка, размножена скица и попита дали е близо черквата, от която трябваше да свие наляво, за да стигне до Куково имение. Да се чудиш колко приличаше този човек на неговия колега от Уейндълския университет, на д-р Хаген — случайна, безсмислена прилика, същински калпав каламбур.

— Хм, по-добре да минете по друг път — каза фалшивият Хаген. — Камионите разгазиха този, при това той много криволичи. Карайте направо. Ще минете през града. Пет мили след Онкуедо, веднага след отбивката за Етрик, пада се от лявата ви страна, и още преди да стигнете моста, свийте по първата отбивка наляво. Това е черен път, но хубав, трамбован.

Пъргаво заобиколи колата и се захвана да обработва с парцала втората половина от стъклото.

— Свийте на север и през цялото време дръжте на север от всички кръстопътища — в тези гори се срещат просеки, но вие дръжте на север и ще стигнете до Кук точно за двайсет минути. Няма как да объркате.

Пнин вече цял час се лута из горските пътища и стигна до извода, че изразът „дръжте на север“ и дори самата дума „север“ не означават абсолютно нищо за него. На всичкото отгоре не можеше да разбере какво накара него, разсъдливия човек, да послуша някакъв си случаен дърдорко, вместо грижливо да следва педантично точните указания, изпратени му от неговия приятел, Александър Петрович Куколников (известен из тези места като Ал Кук), когато го покани да прекара лятото в голямата му гостоприемна селска къща. Нашият пишман автомобилист сега толкова здравата се бе изгубил, че вече не можеше да се върне на шосето, а тъй като нямаше достатъчно опит да маневрира по тесните, изровени от коловози пътища, от двете страни на които зееха канавки и дори урви, неуверените му завои наслуки изписваха тази чудновата плетеница, която евентуалният наблюдател от кулата би могъл да следи със съчувствен поглед; но на това затънтено и безразлично възвишение нямаше жива душа, ако не броим мравката, която си имаше свои грижи: изкатерила се с триста мъки на горната площадка и балюстрадата (нейна автострада) след часове глупав инат, сега бе също толкова обезпокоена и озадачена, колкото недодяланият автомобил-играчка, който се движеше долу. Вятърът утихна. Под бледото небе морето от дървесни върхари изглеждаше необитаемо. Но внезапно отекна пушечен изстрел и клонче подскочи към небето. Гъстите горни вейки в тази част от останалата неподвижна гора се разклатиха в отдалечаваща се последователност от тръсване или подскоци, които се предаваха от дърво на дърво в разлюлян ритъм, подир което гората отново затихна. Измина още минута и внезапно всичко се случи едновременно: мравката намери отвесна греда, водеща за покрива на кулата, и се втурна по нея с ново въодушевление; слънцето надникна; а Пнин, вече напълно отчаян, се озова на шосиран път с ръждясала, но още проблясваща пътна табела, насочваща пътниците към Борово.

2

Ал Кук беше син на Пьотър Куколников, заможен московски търговец, по произход от староверците, издигнал се от низините, меценат и филантроп, онзи известен Куколников, който при последния цар на два пъти лежал в доста удобна крепост заради финансова помощ за социалреволюционни групи (предимно терористи), а при Ленин бе екзекутиран като „империалистически шпионин“ след почти цяла седмица средновековни изтезания в съветска тъмница. Около 1925 година семейството му стигна в Америка през Харбин и младият Кук благодарение на спокойното си упорство, на практичната си съобразителност и на известно техническо образование постигна високо и стабилно положение в голямо химическо предприятие. Добър, крайно затворен, набит мъж с едро неподвижно лице, стегнато по средата от спретнато пенсне, той изглеждаше такъв, какъвто си беше — администратор, масон, играч на голф, преуспяващ и предпазлив човек. Говореше забележително правилен, неутрален английски със съвсем лека отсянка на славянски акцент и беше очарователно радушен домакин от мълчаливата им разновидност с пламъче в очите и с чаша уиски с газирана вода във всяка ръка; едва когато се случеше среднощният му гост да се окаже някой отколешен и любим руски приятел, Александър Петрович внезапно започваше да говори за Бога, за Лермонтов, за Свободата и разкриваше тогава наследствената си склонност към безогледен идеализъм, който дълбоко би смутил някой подслушващ марксист.

Съпруга му беше Сузана Маршал, привлекателна приказлива блондинка, дъщеря на Чарлз Е Маршал, изобретател, а тъй като човек не можеше да си представи Александър и Сузана другояче освен начело на голямо здраво семейство, аз, както и останалите приятели на къщата, бях смаян, когато узнах, че поради преживяна операция Сузана ще остане бездетна за цял живот. Още бяха млади, обичаха се с някаква старовремска простота и чистота, от която ти светва на душата, и вместо да изпълнят имението си с деца и внуци, всяка година през лятото събираха в дома си престарели руснаци (нещо като бащи или дори дядовци на Кук), а през нечетните години им гостуваха „американци“ — делови познати на Александър или роднини и приятели на Сузана.

Пнин отиваше в Борово за пръв път, аз съм ходил там и по-рано. Имението гъмжеше от руски емигранти — от либерали и интелигенти, напуснали Русия през 1920 година. Можеше да ги зърнеш на всяко петънце шарена сянка — насядали по дървените пейки и обсъждащи емигрантските писатели Бунин, Алданов, Сирин; налягали в хамаците, закрили лице с неделния брой на емигрантски вестник (традиционна защита от мухите); пийващи чай със сладко на верандата; разхождащи се из гората и гадаещи дали местните гъби могат да се ядат.

Самуил Лвович Шполянски, снажен, величествено невъзмутим старец, и дребният, бързо кипващ пелтек граф Фьодор Никитич Порошин през 1920 година, и двамата членове на едно от героичните местни правителства, които се формираха из руската провинция от демократичните партии за съпротива срещу болшевишката диктатура, бродеха из алеята, между боровете, и обсъждаха тактиката, която трябва да изберат за предстоящото съвместно заседание на Комитета за свободна Русия (основан от тях в Ню Йорк) с друга, по-млада антикомунистическа организация. От полуобрасналата с бяла акация беседка се дочуваха откъслеци от разпаления спор между професор Болотов, който преподаваше история на философията, и професор Шато, който преподаваше философия на историята. „Реалността представлява продължителност във времето“ — избоботи единият глас (на Болотов). „Нищо подобно!“ — изкрещя другият. — „Сапуненият мехур е също толкова реален, колкото и изкопаемият зъб!“

Пнин и Шато, и двамата родени в края на деветдесетте години на деветнайсети век, в сравнение с останалите бяха младежи. Повечето други мъже бяха на шейсет и отгоре. От друга страна, някои от дамите, например графиня Порошина или Болотова, бяха едва над петдесетте и благодарение на здравословната атмосфера на Новия свят не само се бяха запазили, но дори се бяха разхубавили. Някои родители бяха довели чедата си — яки, високи, равнодушни, мъчни американски деца на студентска възраст без всякакво чувство за природата, не знаещи руски и напълно безразлични към тънкостите в произхода на родителите си. В Борово те сякаш живееха на съвсем друга физическа и духовна плоскост в сравнение с тях: от време на време преминаваха от своя свят в нашия през блещукането на някакви междинни измерения; отривисто отговаряха на добродушна руска шега или грижовен съвет, сетне отново се изпаряваха; винаги се държаха безразлично (с което предизвикваха у родителите си чувството, че са произвели някакви елфи), предпочитаха всяка стока от онкуедското дюкянче, всякаква манджа в консервна кутия пред великолепните руски ястия, сервирани у Куколникови на шумните дълги вечери в закритата с мрежа веранда. Порошин горчиво говореше за своите деца (Игор и Олга, студенти втори курс): „Близнаците ми са невъзможни. Когато ги виждам вкъщи на брекфаста или на вечеря и се мъча да им разкажа нещо изключително интересно и увлекателно — например за местното изборно самоуправление в Крайния руски север през седемнайсети век или примерно случай из историята на първите руски медицински училища (между другото на тази тема има чудесна монография от Чистович от 1883 година), те просто излизат и пускат радиото в стаите си.“ И двамата пребиваваха в Борово през същото лято, когато бе поканен Пнин. Но бяха невидими: щяха чудовищно да скучаят в това затънтено място, ако Олиният поклонник студент, чието презиме май никой не знаеше, не бе пристигнал от Бостън в края на седмицата с грандиозен автомобил и ако Игор не бе намерил подходяща приятелка в лицето на Нина, дъщерята на Болотови, красива мърла с египетски очи и почернели крайници, която учеше в балетното училище в Ню Йорк.

За къщата се грижеше Прасковя, яка простовата жена на шейсет, но по-чевръста от четирийсетгодишна. Драго ти бе да я гледаш, когато с ръце на кръста заставаше на задния вход и оглеждаше кокошките, облечена в торбести саморъчни шорти и блуза от господарката, обшита с фалшиви камъни. Бе бавила Александър и брат му в Харбин, когато те бяха деца, а сега й помагаше да излезе наглава с домакинството. Нейният съпруг, навъсен флегматичен казак, чиито основни страсти бяха аматьорското увлечение по книговезката работа, беше усвоил тънкостите й сам и се отдаваше с почти патологичен инат на любимото си занимание, като подвързваше всеки попаднал му стар каталог или списанийце; а също изготвянето на плодови ликьори и изтребването на дребни горски животни.

От поканените същата година Пнин добре познаваше професор Шато, приятел от младини; бяха учили заедно в Пражкия университет през началото на двайсетте, освен това бе близък познат с Болотови, които беше виждал за последен път през 1944 година; Болотов бе държал приветствена реч на официалната вечеря по случай пристигането им от Франция, дадена от Обединението на руските учени емигранти. Лично мен никога не ме е интересувал нито самият Болотов, нито философските му съчинения, странно съчетаващи слабо разбираемото с пошлото; дори да бе струпал планина, това бе планина от плоскости; впрочем винаги ми е харесвала Варвара, жизнерадостната, похватна жена на очукания философ. Преди първото си посещение в Борово през 1951 година тя изобщо не бе виждала новоанглийско село. Тамошните брези и черни боровинки й внушиха измамното впечатление, че Онкуедското езеро е разположено не на широтата например на Охридското езеро на Балканите, както си е всъщност, а на широтата на Онежкото в Северна Русия, където бе прекарвала летните месеци до петнайсетте си години, преди да избяга от болшевиките в Западна Европа с леля си Лидия Виноградова, известна феминистка и обществена деятелка. Затова колибрите във въздуха, вкусващи от венчетата на цветята, Варвара приемаше като някакво свръхестествено или екзотично видение. Грамадните дикобрази, идващи да гризат вкусните, ароматни стари греди на къщата, или изящните страховити дребни скунксове, които лочеха в задния двор млякото на котката, за нея бяха по-легендарни от средновековните изображения на неизвестни животни. Дивеше се и се възхищаваше от вида на множеството растения и твари, които не умееше да назове, като вземаше жълтото американско коприварче за случайно попаднало тук канарче, и веднъж на рождения ден на Сузана донесе с гордост и задъхана от възторг наръч красив отровен смах за украса на трапезата, като го притискаше здраво към розовата си луничава гръд.

3

Болотови и Шполянска, мършава дребна жена по панталон, първи видяха Пнин, който тъкмо предпазливо завиваше по пясъчната алея, обрамчена от дива детелина; седнал изправен, сякаш глътнал бастун, стиснал напрегнато волана като фермер, свикнал повече с трактора, отколкото с колата, със скорост десет мили в час на първа предавка, той навлезе в старата, чорлава, удивително истинска борова горичка, която отделяше пътя от Замъка на Кук.

Варвара живо скочи от пейката в беседката, където с Роза Шполянска тъкмо бяха заварили Болотов да чете опърпана книжка и да пуши забранена цигара. Тя радостно запляска с ръце, щом зърна Пнин, докато мъжът й изяви максимума сърдечност, на която бе способен, като бавно размаха книгата с мушнат в нея палец за отбелязване, Пнин угаси мотора и сега седеше, лъчезарно усмихнат на приятелите си. Яката на зелената му риза бе разкопчана; импрегнираното яке с дръпнат цип изглеждаше тясно за внушителния му торс, побронзовялата му плешива глава с набърчено чело и релефна червеобразна вена върху слепоочието се наведе ниско, докато се бореше с ръчката на вратата; най-сетне изскочи от колата.

— Автомобил, костюм — същински американец, същински Айзенхауер! — възкликна Варвара и представи Пнин на Роза Абрамовна Шполянска.

— Имахме общи приятели преди четирийсет години — отбеляза тя, като оглеждаше любопитно Пнин.

— Ах, да не споменаваме такива астрономически цифри — каза Болотов, докато се приближаваше и заменяше палеца с тревичка. — Ами знаете ли — продължи той, като стисна ръката на Пнин, — за седми път препрочитам „Ана Каренина“ и изпитвам същата наслада, каквато изпитвах не преди четирийсет, а преди шейсет години, когато бях седемгодишно момче. Всеки път откриваш нещо ново — например сега забелязвам, че Лев Николаевич не знае през кой ден започва неговият роман. Уж в петък, защото през този ден у Облонски идва часовникарят да навива часовниците в къщата, но е също и четвъртък, както се споменава в разговора на Левин с майката на Кити на пързалката.

— Не е ли все едно — възкликна Варвара. — На кого всъщност му е изтрябвал точният ден?

— Със сигурност мога да ви кажа кой е денят — отбеляза Пнин, като примигваше от променливото слънце и вдъхваше запомнения остър дъх на северни борове. — Действието на романа начева в началото на 1872 година, именно в петък, на двайсет и трети февруари нов стил. В утринния си вестник Облонски прочита, че Байст според слуховете бил заминал за Висбаден. Естествено, има се предвид граф Фридрих Фердинанд фон Байст, тъкмо тогава назначен за австрийски посланик към английската корона. След представянето на акредитивните си писма Байст заминава за континента да прекара малко проточилата се коледна ваканция — остава там два месеца със семейството си и се връща в Лондон, където според мемоарите му в два тома се подготвя благотворителен молебен на двайсет и седми февруари в катедралата „Св. Павел“ по случай оздравяването на Уелския принц от тиф. Ама че е горещо при вас! Според мен сега трябва да се явя пред пресветлите очи на Александър Петрович, а сетне да се топна в реката, която толкова живописно ми обрисува в писмото си.

— Александър Петрович няма да е тук до понеделник, замина по работа или да се поразсее — каза Варвара Болотова, — но вярвам да намерите Сузана Карловна — пече се на любимата си полянка зад къщата. Викнете й, преди да я наближите.

4

Замъкът на Кук — триетажна постройка от тухли и греди — бил издигнат около 1860 година и частично престроен след половин век, когато бащата на Сузана го купува от семейство Дъдли Грийн, за да го превърне в първокласен хотел за най-заможните посетители на лечебните извори в Онкуедо. Представляваше чудновато неугледно здание в смесени стилове: готиката стърчеше през наченките от френски и флорентински; може би първоначалният проект да е бил от онази разновидност, която Самуел Слоун, тогавашен архитект, нарича „неправилна северна вила“, „отговаряща на най-високите изисквания за светски живот“ и минава за „северна“ заради „устремените нагоре покриви и кули“. Пикантността на тези островърхи купички, и веселият им, дори някак лекомислен вид, придаван на сградата от това, че тя сякаш се състоеше от няколко малки северни вили, издигнати във въздуха и криво-ляво сковани ведно, така че навсякъде стърчаха части от нескачени покриви, от недовъплътени идеи за стрехи, корнизи, за заоблени ъгли и прочие издатини, уви, твърде за кратко привличаха туристите. Към 1920 година онкуедските минерални води някак загадъчно изгубиха магичното си качество и след смъртта на баща си Сузана напразно се бе мъчила да продаде Борово, тъй като имаха друга, по-удобна къща в привилегирования квартал на голям промишлен град, където мъжът й работеше. Но сега, когато бяха свикнали да използуват Борово за посрещане на многобройните си приятели, Сузана се радваше, че милото кротко чудовище не бе намерило купувач.

Вътре бе също толкова разнообразно, колкото и вън. Веднага след огромния хол, където камината с грамадни размери напомняше за хотелския период, се намираха четири просторни стаи. Перилата на стълбището (или най-малкото едната от колонките) съществуваха от 1720 година, тъй като бяха преместени тук при изграждането от доста по-старо здание, чието местонахождение сега вече никой не знаеше със сигурност. Твърде старинен беше и бюфетът в трапезарията с чудесните си изображения на дивеч и риба, инкрустирани върху плоскостите му. В половин дузината стаи на всеки от горните етажи и в двете пристройки зад къщата сред разнообразните предмети от обзавеждането можеше да се натъкнеш на някой очарователен скрин от атлазено дърво или на романтичен палисандров диван, но същевременно и на всевъзможни тежки и жалки неща, на счупени столове, на прашни маси с мраморни плотове, на мрачни етажерки с потъмнели огледала вътре, печални като очите на стари маймуни. Симпатичната стая, предоставена на Пнин, се намираше на горния етаж и гледаше на югоизток; по стените личаха остатъци от златисти тапети, имаше сгъваемо легло, обикновен умивалник и всякакви рафтове, аплици и гипсови завъртулки. Пнин подърпа прозореца и го пусна до долу, усмихна се на усмихнатата гора, отново си припомни далечния първи ден на село и скоро слезе долу по новия си тъмносин хавлиен халат и с обикновени гумени галоши на бос крак — разумна предвидливост, щом ще вървиш по влажната и може би гъмжаща от змии трева. На терасата към градината намери Шато.

Константин Иванич Шато, изискан и обаятелен учен от чисто руски произход въпреки фамилното име (идващо, както ми бяха казвали, от фамилното име на порусен французин, осиновил сирака Иван), преподаваше в голям нюйоркски университет и не се бе виждал с приятели си Пнин от пет години. Прегърнаха се с радостно, топло ръмжене. Да си призная, и аз някога бях под обаянието на ангелски кроткия Константин Иванич, а именно по времето, когато сегиз-тогиз през зимата на 1935 или 1936 година се срещахме за разходка под лаврите и скелетоподобните дръвчета в Грас, Южна Франция. Тогава там той споделяше вила с други емигранти от Русия. Мекият му глас, аристократичното петербургско търкалящо се „р“, кротките, тъжни еленови очи, русата испанска брадичка, която непрестанно опипваше, решеше с дългите си изящни пръсти — всичко у Шато (използвам литературен израз, старомоден като него) предизвикваше у приятелите му радостното усещане за благополучие. Поприказваха малко, размениха впечатления. Както неведнъж се случва между емигранти с твърди убеждения, всеки път след раздяла не просто наваксваха изминалото време от последната среща, но се мъчеха да изразят — чрез няколко къси като пароли думи, намеци, интонации, непредаваеми на чужд език — отношението си към най-новите събития от руската история, към трийсетте и пет години безнадеждна несправедливост, последвали вековете пробиваща си път справедливост и блещукащи далеч напред надежди. Сетне преминаха към обичайната тема за европейските преподаватели в чужбина, като въздишаха и клатеха глави по повод на „типичните американски студенти“, които не знаят география, нечувствителни спрямо шума, и гледат на образованието си само като на средство за получаване на изгодна служба в бъдеще. После се разпитаха взаимно как напредва работата, при което всеки говореше за издирванията си крайно скромно и сдържано. Накрая, когато тръгнаха и мимоходом закачаха стъблата на енчеца по пътеката през ливадата към гората, през която течеше каменлива рекичка, заговориха за здравето си: Шато, наглед толкова нехаен, с една ръка в джоба на белия си панталон от каша и с жилетка от каша, с лустриново сако, суетно разтворено над нея, весело разправи, че в близко бъдеще му предстояло хирургично изследване на коремната кухина, а Пнин през смях рече, че всеки път, когато минел на рентген, докторите напразно се мъчели да разгадаят това, което наричат „сянка зад сърцето“.

— Хубаво заглавие за лош роман — отбеляза Шато.

На минаване покрай тревясалия хълм, веднага зад който започваше гора, от полегатия склон при тях се спусна на едри крачки розоволик господин с почтен вид, по лек раиран костюм, с шапка бяла коса и дебел лилав нос, приличен на едра малина, с изкривено от отвращение лице.

— Налага се да се върна за шапката — драматично възкликна той, когато ги наближи.

— Познавате ли се? — промърмори Шато, като ги представи с жест. — Тимофей Павлич Пнин, Иван Илич Граминеев.

— Моите почитания — произнесоха двамината, покланяйки се един на друг над яко ръкостискане.

— Очаквах — продължи Граминеев, който обичаше да бъде подробен, — че денят ще бъде също толкова облачен, както в началото. От глупост излязох гологлав. А сега слънцето ми пържи мозъка. Налага се да прекъсна работа.

Той посочи към билото на хълма. Там, като се очертаваше изящно върху фона на синьото небе, се виждаше стативът му. От този гребен рисуваше разкриващия се оттатък изглед към долината с романтичен стар хамбар, с гърчава ябълка и крави.

— Мога да ви предложа своята панамена шапка — каза добрият Шато, но Пнин вече бе извадил от джоба голяма червена носна кърпа и сръчно връзваше крайчетата й.

— Чудесно… Много съм ви благодарен — отвърна Граминеев, като я намести на главата си.

— Момент — обади се Пнин. — Само да подвием възелчетата.

Щом приключи с това, Граминеев пое странично към своя статив. Той бе известен живописец от откровено академичната школа; задушевните му платна „Волга матушка“, „Трима верни приятели“ (момче, кон, куче), „Априлски припек“ и тям подобни все още се кипреха в музей в Москва.

— Някой ми беше споменал — каза Шато, докато двамата с Пнин продължиха към реката, — че синът на Лиза имал необикновени способности в живописта. Вярно ли е?

— Да — отговори Пнин. — Толкова по-жалко, тъй като майка му, която май се кани да се омъжи за трети път, внезапно взе Виктор до края на лятото в Калифорния. А ако беше дошъл тук с мен, щеше да има великолепната възможност да се позанимава с Граминеев.

— Преувеличавате великолепието — меко възрази Шато.

Излязоха при кипналата, бляскаща река. Падина в скалата между миниатюрния горен и долен водопад образуваше естествен басейн за къпане под елшите и боровете. Шато, който не се къпеше, се намести удобно на издатината. През цялата академична година Пнин редовно бе излагал тялото си под лъчите на кварцовата лампа; затова, щом се съблече по бански, зааленя с гъстото преливане на махагон, нашарен от слънцето и от сянката на крайбрежната горичка. Махна кръста и галошите.

— Вижте колко е красиво — каза наблюдателният Шато.

Двайсетина малки пеперудки, всичките от един вид, бяха накацали по мокрия пясък, вдигнали и събрали крила, бледи отдолу, с тъмни точки и миниатюрни паунски лунички с оранжева ивичка по ръба на задното крило; единият от захвърлените от Пнин галоши сепна няколко от тях и като показаха небесната синева на лицевата повърхност на крилата, запърхаха наоколо, същински сини снежинки, а сетне отново накацаха.

— Жалко, няма го Владимир Владимирович — отбеляза Шато. — Щеше да ни разкаже за тези дивни насекоми.

— Винаги ми се е струвало, че неговата ентомология е просто поза.

— Ах, не — каза Шато. — Някой път ще го изгубите — добави той, като посочи православния кръст на златна верижка, който Пнин бе окачил на вейка, щом го свали от врата си. Блясъкът му озадачи реещо се водно конче.

— Май не съм против да го изгубя — вметна Пнин. — Както добре знаете, нося го изключително от сантименталност. А тази сантименталност става тягостна. В края на краищата в този напън да удържиш върху гърдите частица от детството има нещо твърде материално.

— Не сте първият, който свежда религиозното чувство до осезание — рече Шато, който спазваше православните обреди и не одобряваше агностицизма на приятеля си.

Конска муха се лепна за плешивата глава на Пнин и веднага бе плесната оглушително от месестата му длан.

От издатина, по-малка от тази на Шато, Пнин нагази предпазливо в кафявата и синя вода. Забеляза часовника на ръката си — свали го и го пусна в единия галош. Като бавно разкършваше почернели рамене, Пнин запристъпва напред и по широкия му гръб се застичаха, затрепкаха лъкатушни листни сенки. Спря и като разбиваше блясъка и сянката наоколо, накваси приведената си глава, потърка с мокри длани тила, оплакна поред подмишниците и долепил длани, се плъзна във водата, разсичайки я с величествен бруст, поради което от двете му страни се втурнаха браздулици. Пнин тържествено заплува около това естествено езерце. Плуваше с ритмично пръхтене — бълбукаше и пухтеше. Ритмично разтваряше крака и ги отмяташе в коленете, едновременно свиваше и изпружваше ръце, същинска гигантска жаба. Като поплува по този начин към две минути, излезе тромаво от водата и приседна на камъка да изсъхне. Сетне надяна кръста, часовника, галошите и халата.

5

Обядваха на покритата веранда. Както седеше до Болотови и разбъркваше сметаната в студената супа от червено цвекло с розови кубчета лед, Пнин машинално поднови одевешния разговор.

— Забележете — подхвана той, — че съществува значителна разлика между духовното време на Левин и физическото на Вронски. В средата на книгата Левин и Кити изостават от Вронски и Ана с цяла година. По времето, когато в неделя вечерта през май 1876 година Ана се хвърля под товарния влак, тя съществува повече от четири години от началото на романа, но в живота на Левини през същото време, от 1872-ра до 1876-а, изминават само три години. Това е най-добрият от известните ми примери за относителността на времето в литературата.

След вечеря се захванаха да играят крокет. Тук предпочитаха осветеното от традицията, но фактически неправилно разположение на вратите, при което две от десетте се пресичат в центъра на площадката, образувайки тъй наречената клетка или капан за мишки. Веднага стана ясно, че Пнин, партньор на г-жа Болотова срещу Шполянски и графиня Порошина, играе доста по-добре от останалите. Щом вбиха коловете в земята и играта започна, той напълно се преобрази и обикновено бавен, тежък и малко неповратлив, се превърна в необичайно подвижен, пъргав, безмълвен, лукав гърбушко. Сякаш непрекъснато бе негов ред да играе. Навел много ниско чука и елегантно поклащайки го между разкрачените си жеравски нозе (направи малка сензация, като специално за играта обу бермуди), Пнин подготвяше всеки свой удар със сръчно прицелно размахване на чука, сетне точно биеше по топката и веднага, останал прегърбен, докато топката още се търкаляше, чевръсто се преместваше на мястото, където тя според него щеше да спре. Прокарваше я през вратичките с геометрична наслада, като предизвикваше възхитените възгласи на зрителите. Дори Игор Порошин, който минаваше като сянка с две консерви бира, понесъл ги за някакво свое специално пиршество, се спря за секунда и одобрително поклати глава, преди да потъне в храстите. Към аплодисментите обаче се примесваха оплаквания и протести, когато Пнин свирепо безразлично крокираше или по-точно изстрелваше като ракета топката на противника. Наместваше плътно до нея своята топка и здраво я притискаше с учудващо малкото си ходило, сетне с гръм трясваше своята топка и с този удар запращаше надалеч чуждата. Сузана, когато се обърнаха към нея, заяви, че това е абсолютно против правилата, но Шполянска твърдеше, че било напълно допустимо, и каза, че когато била момиче, английската й гувернантка наричала този удар „Хонконг“.

Когато Пнин чукна по кола и всичко бе приключено, когато Варвара се запъти да помогне на Сузана за вечерния чай, той тихо се отдалечи към пейката под боровете. Някакво крайно неприятно и плашещо усещане в областта на сърцето, изпитано на няколко пъти през живота му като възрастен, отново се бе появило. Не беше болка, нито сърцебиене, по-скоро ужасно чувство за потъване и за разтваряне в това, което физически го заобикаляше — в залеза, в червените дънери, в пясъка, в неподвижния въздух. През това време Роза Шполянска, щом забеляза, че Пнин седи сам, се възползува, доближи се („Седете, седете!“) и се отпусна до него на пейката.

— През хиляда деветстотин и шестнайсета или седемнайсета година — каза тя — може да сте чували моминското ми име, Гелер, от близките си приятели.

— Не, не си спомням — отвърна Пнин.

— Е, няма значение. Мисля, че никога не сме се срещали. Но добре сте познавали моя братовчед и братовчедката, Гриша и Мира Белочкини. Постоянно приказваха за вас. Сега той живее май в Швеция — сигурно сте чули за ужасната смърт на клетата му сестра…

— Да-да, зная — кимна Пнин.

— Мъжът й — продължи Шполянска — беше чаровен човек. Самуил Лвович и аз бяхме близки познати както на него, така и На първата му жена, Светлана Черток, пианистката. Бил интерниран от нацистите отделно от Мира и умрял в същия концентрационен лагер, където се спомина и моят брат Миша. Нали не познавахте Миша? Навремето и той беше влюбен в Мира.

— Тшай е готофф — подвикна Сузана от верандата на забавния си функционален руски. — Тимофей! Розочка! Тшай!

Пнин каза на Шполянска, че и той идва след минута, а когато тя си отиде, остана да седи в ранния здрач на алеята, кръстосал ръце върху крокетния чук, който още държеше.

Две газени лампи осветляваха уютно терасата на селската къща. Никой не можеше да откъсне от шахматната партия доктор Павел Антонович Пнин, бащата на Тимофей, окулиста, и доктор Яков Григориевич Белочкин, баща на Мира, педиатъра, затова г-жа Белочкина рече на слугинята да им сервира там — на специална японска масичка до другата, на която играеха — чашите с техния чай в сребърни подставки, кисело мляко с чер хляб, горски ягоди и култивираната им разновидност, както и лъчисти сладка, и всякакви бисквити, вафли, гевречета, сухари, вместо да викат двамината увлечени в играта доктори на общата трапеза в другия край на верандата, където седяха останалите членове на семейството и гостите, едни ясно различими, други — преливащи се в просветваща мъгла.

Сляпата ръка на д-р Белочкин взе геврече; виждащата ръка на д-р Пнин взе офицер. Д-р Белочкин, както дъвчеше, се втренчи в пробива сред своите редици; д-р Пнин топна абстрактно сухарче в отвора на чашата си.

Селската къща, която Белочкини наемаха онази година, беше в същия прибалтийски курорт, до който вдовицата на генерал N бе дала под наем на Пнинови виличката в края на обширното си имение, блатисто и занемарено, с тъмна гора, изтласкваща запуснатата градина. Тимофей Пнин отново бе недодялан, свенлив, упорит осемнайсетгодишен младеж, очакващ Мира в тъмнината — и макар че логиката на мисълта сложи електрически крушки в газените лампи и разбърка хората, като ги превърна във възрастни емигранти, както и здраво, безнадеждно, навеки загради осветената веранда с телена мрежа, клетият ми Пнин с яснотата на халюцинация видя как Мира се измъква оттам в градината и върви към него между ароматните тютюневи цветчета, чиято матова белота в мрака се слива с бялата й рокля. Това чувство отговаряше някак на чувството за стапяне и разширяване в гърдите му. Тихо остави чука встрани и за да разпръсне мъката, се отдалечи от къщата през безмълвната борова гора. От паркирания до бараката с градински инструменти автомобил, в който се намираха най-малко две от децата на другите гости, се чуваше монотонният ромол на радиомузика.

— Вечно този джаз, тази младеж не може без джаз — измърмори Пнин под нос и свърна по пътеката от гората към реката. Припомняше си увлеченията на своята и на Мира младост, любителските постановки, циганските романси, страстта й да снима. Къде ли са те сега, тези художествени снимки на кучета, на облаци, на априлска ивица пръст с брезови сенки върху захарно-мокрия сняг, войниците, позиращи от покрива на товарен вагон, ивица залез, ръцете, хванали книга? Спомни си последната им среща на улицата край Нева в Петроград и сълзите, и звездите, и топлата яркорозова коприна на подплатата в астраганения й маншон. Гражданската война (1918–1922) ги раздели; историята развали годежа им. Тимофей се промъкна на юг, където за кратко влезе в редиците на Деникиновата армия, а семейството на Мира избяга от болшевиките в Швеция, сетне се настани в Германия, където тя след време се омъжи за майстор по скъпите кожи, родом от Русия. Веднъж в началото на трийсетте Пнин, тогава вече женен, пристигна със съпругата си в Берлин, където тя искаше да присъствува на конгреса на психотерапевтите, и една вечер в руския ресторант на Курфюрстендам отново видя Мира. Размениха няколко думи, тя му се усмихна както някога изпод тъмните вежди, свенливо и лукаво, контурът на изпъкналите й скули, издължените й очи, крехкото изящество на ръцете и глезените бяха все същите, бяха безсмъртни, а после тя се върна при мъжа си, който бе отишъл в гардероба за палтата, и това бе всичко — но бодването на нежността не преминаваше както трепкащото очертание на стихотворение, което знаеш, че знаеш, ала не можеш да си припомниш.

Това, което бъбривата Шполянска бе споменала, извика с небивала сила образа на Мира във въображението му. Развълнува го. Би могъл да го понесе дори само за миг единствено в отчуждението на неизлечима болест или в състоянието на душевно равновесие пред близка смърт. За да съществува рационално, Пнин се бе приучил през последните десет години никога да не си припомня Мира Белочкина — не защото споменът за младежката любов, банална и кратка, заплашваше душевния му покой (уви, споменът за брака с Лиза притежаваше достатъчно власт, за да изтласка всяко предишно увлечение), а защото с ръка на сърцето би могъл да твърди, че никаква съвест, а значи и никакво самосъзнание не би могло да съществува на света, в който бяха възможни неща като смъртта на Мира. Трябваше да забрави — не би могъл да живее с мисълта, че тъкмо ей тази мила, крехка, нежна млада жена с ей тези очи, с тази усмивка, с тези градини и снегове на заден план са откарали в скотски вагон в изтребителен лагер и са я убили с инжекция фенол в сърцето, в същото това кротко сърце, чието биене бе усещал под устните си в здрача на миналото. И тъкмо защото не се знаеше точно от каква смърт бе умряла Мира, тя продължаваше да умира във въображението му от много смърти, много пъти да възкръсва — за да умира отново и отново, отвеждана от школувана медицинска сестра за ваксинация с кал, с бацили на тетанус, с натрошено стъкло, за отравяне със синилна киселина под фалшив душ, за да бъде изгорена жива в трап с просмукана от бензин камара букови дърва. Според следователя, с когото Пнин бе разговарял веднъж във Вашингтон, било установено със сигурност само, че като твърде слаба, за да работи (макар все още усмихваща се, все още намираща сили да помага на другите еврейски жени), я отделили за унищожаване и я изгорили в крематориума няколко дни след пристигането й в Бухенвалд, в дивната гориста местност с гръмкото название Голям Етерсберг. На час пеш от Ваймар, там се разхождали Виланд, Хердер, Гьоте, Шилер, несравненият Коцебу и други. „Aber warum, но защо — вайкаше се д-р Хаген, този най-кротък човек сред смъртните, — защо е трябвало да правят този ужасен лагер тъй близко!“ Защото наистина бе близко, само на пет мили от сърцето на германската култура — тази „университетска нация“, както елегантно се изрази, докато анализираше положението в Европа по време на наскорошната реч пред абсолвентите президентът на Уейндълския университет, известен със своите mots justes28, реч, в която направи комплимент на друга тъмница — „Русия, страната на Толстой, Станиславски, Разколников и на други велики и прекрасни хора“.

Пнин пристъпваше бавно под тържествените борове. Небето помръкваше. Не вярваше той в самодържавния Бог. Смътно вярваше в демокрацията на духовете. Може би душите на умрелите образуват комитети, които на непрекъснати заседания решават участта на живите.

Комарите ставаха все по-натрапчиви. Време беше да се връща да пие чай. Време беше да играе шах с Шато. Този странен спазъм премина, отново можеше да диша. На далечния гребен на хълма, тъкмо където преди няколко часа бе поставен стативът на Граминеев, се тъмнееха в профил два силуета върху фона на нажеженото като жарава небе. Стояха близо един до друг, лице в лице. От пътя не можеше да се различи дали е дъщерята на Порошини с кавалера си или Нина Болотова с младия Порошин, или просто емблематична двойка, поставена от сръчната художническа ръка върху последната страница на загасващия Ден на Пнин.