Пнин

1

Първият ми спомен за Тимофей Пнин е свързан с въглищната прашинка, попаднала в лявото ми око през пролетна утрин на 1911 година.

Беше една от поривистите, ветровити, ярки петербургски утрини, когато Нева вече е отнесла последния прозрачен ладожки лед и индиговите й вълни се вдигат и лижат гранита на крайбрежните улици, буксирите и тежките шлепове, вързани покрай бреговете, скърцат ритмично и се трият един о друг, а червеното дърво и медта на пусналите котва парни яхти лъщят в лъчите на своенравното слънце. Свиквах с прекрасния си нов английски велосипед, подарен ми по случай моя дванайсети рожден ден, и когато го карах обратно към нашия розов тухлен дом на „Морска“ по гладката като паркет дървена улица, бях угрижен не толкова задето дръзко не послушах гувернанта си, колкото от зрънцето болка в северната част на очната ми ябълка. Домашните средства като напоено със студен чай памуче и метода „търкай към носа“ само влошиха положението, та когато се събудих на другата сутрин, прашинката, загнездила се под горния ми клепач, се усещаше вече като плътен многоъгълник, който се внедряваше все по-надълбоко, колкото повече воднисто мигах. Привечер ме отведоха при най-добрия очен лекар д-р Павел Пнин.

Времето, което прекарахме с гувернанта в осветената от прашни лъчи плюшена приемна на д-р Пнин, където синьото петно на прозореца в миниатюра се отразяваше в стъкления похлупак на позлатения бронзов часовник върху камината и две мухи все описваха бавни правоъгълници около безжизнения полилей, остана в паметта ми благодарение на един глупав инцидент от онези, които завинаги засядат във възприемчивото детско съзнание. Дама с шапка с пера и мъжът й с черни очила седяха сред съпружеско мълчание върху дивана; сетне се появи кавалерийски офицер и седна с вестник до прозореца; после мъжът влезе в кабинета на д-р Пнин, а сетне забелязах странния израз върху лицето на моя гувернант.

Със здравото си око проследих неговия поглед. Офицерът се бе свел над дамата. Бързо на френски я упрекваше заради нещо, което сторила или не сторила предишния ден. Тя му подаде ръката си в ръкавица да я целуне. Той се залепи за кръглата падинка в ръкавицата и веднага си тръгна, като внезапно оздравя от незнайното си страдание.

По меките черти, по едрата снага, по кльощавите нозе, по маймунската форма на ушите и на горната устна д-р Павел Пнин много напомняше за Тимофей, какъвто той стана след четирийсет години. При бащата обаче венче от сламена на цвят коса оживяваше восъчната плешивина; носеше пенсне с черна рамка като покойния д-р Чехов; говореше с леко заекване и по съвсем друг начин, не както синът му по-късно. А какво райско облекчение настъпи, когато този мил доктор с миниатюрен инструмент, напомнящ барабанена пръчка на елф, измъкна от окото ми тормозещия го черен атом! Интересно къде ли е сега тази прашинка? Скучна, безумна мисъл, но нали тя все някъде съществува.

Може би тъкмо поради това несъзнателно съм удържал в паметта си доста правдоподобния образ на пнинското жилище, защото, когато навестявах съучениците си, съм виждал безброй различни апартаменти буржоазен тип. Така че мога да докладвам: най-вероятно то се състоеше от две редици стаи, разделени от дълъг коридор; от едната страна беше приемната, кабинетът на доктора, а по-нататък вероятно трапезарията и гостната; от другата страна две или три спални, стая за уроци, баня, слугинска и кухнята. Наканих се вече да си ходя с шишенце течност за компрес, а моят гувернант, използвайки случая, питаше д-р Пнин дали преуморените очи могат да причинят храносмилателно разстройство, когато входната врата се отвори и се затръшна. Д-р Пнин чевръсто изхвърча в коридора, попита нещо, получи тих отговор и се завърна със сина си Тимофей, тринайсетгодишен ученик в униформа: черна риза, чер панталон, лъскава черна фуражка (аз учех в по-либерално училище, където носехме каквото си искаме).

Нима действително помня щръкналия му къс алаброс, подпухналото му бледо лице, червените уши? Да, при това съвсем ясно. Дори си спомням как той незабелязано измъкна рамо изпод гордата бащина ръка, докато гордият татков глас изричаше: „Този момък току-що изкарал пет плюс на изпита по алгебра.“ От дълбините на коридора достигаше устойчив пушек от печиво — зелник, а през разтворената врата на класната забелязах картата на Русия, окачена на стената, рафта с учебници, препарираната катеричка и моноплана играчка с платнени крила и гумен мотор. Имах същия, но два пъти по-голям, купен в Биариц. Ако дълго навиваш перката, гумата почва да се намотава по друг начин и се нарежда на интересни дебели завои, които предвещават края на лентата.

2

Пет години по-късно, когато прекарахме началото на лятото в нашето имение край Петербург, мама, по-малкият ми брат и аз гостувахме у скучна стара леля в нейното учудващо занемарено имение близо да прочут курорт край Балтийско море. Веднъж привечер, когато съсредоточено и възторжено разглаждах от обратната страна изключително рядка аберация на голяма седефка, чиито сребристи ивички, украсяващи отвътре задните й крила, се бяха слели в равно поле с метален блясък, влезе лакей и докладва, че старата господарка искала да ме види. Когато влязох в гостната, тя разговаряше с двамина сконфузени младежи в университетски мундири. Единият със светъл пух беше Тимофей Пнин, другият с рижав пух бе Григорий Белочкин. Дошли да молят леля ми да им предостави празния хамбар на границата на нейните владения за представление. Отнасяше се за руския превод на „Libelei“, пиеса в три действия от Артур Шницлер. Анчаров, провинциален полупрофесионален актьор, чийто авторитет се основаваше най-вече на пожълтели вестникарски изрезки, набърже помагаше да подготвят спектакъла. Дали не искам да участвам? Но на шестнайсет години бях също толкова високомерен, колкото и свенлив, затова отказах да играя Безименния господин от първо действие. Разговорът приключи с двустранен смут, усилен още повече от това, че някой, Пнин или Белочкин, събори чаша крушов квас — и аз се върнах при своята пеперуда. След около две седмици по някакъв начин ме придумаха да ида на представлението. Хамбарът беше пълен с дачници, с виладжии и с инвалиди от близката болница. Отидох с брат си, а до мен седеше управителят на лелиното имение Роберт Карлович Хорн, добродушен дебелак от Рига с кървясали, сини като порцелан очи; той през цялото време ръкопляскаше ни в клин, ни в ръкав. Помня аромата на декоративните елови клони и очите на селските деца, блеснали през пролуките в стените. Предните столове бяха толкова близко до рампата, че когато излъганият съпруг извади купчинка любовни писма, написани от Фриц Лобхаймер, драгун и университетски студент, за да ги хвърли в лицето на Фриц, ясно се виждаше, че това са стари картички с косо отрязани марки. Напълно съм сигурен, че малката роля на този разгневен господин се играеше от Тимофей Пнин (впрочем не е изключено в следващите действия той да се явяваше и в други роли); но жълтото кожено палто, бухналите мустаци и тъмната перука на прав път толкова дълбоко го преобразяваха, че тъй като самото му съществуване тогава ме интересуваше изключително слабо, няма с какво да подкрепя увереността си. Фриц, младият любовник, обречен да загине на дуел, не само поддържаше тайнствената задкулисна връзка с дамата в черно кадифе, съпруга на господина, но си играеше и със сърцето на Христина, наивна виенска девойка. Набитият четирийсетгодишен Анчаров играеше Фриц; бе с грим в къртичи цвят; блъскаше се в гърдите, сякаш изтупваше килим, и с изненадваща своя реплика — тъй като не бе сварил да си научи ролята, — кажи-речи, парализира приятеля на Фриц, Теодор Кайзер (Григорий Белочкин). Заможна стара мома, която Анчаров ухажваше в реалния живот, бе взела съвсем неподходящата за нея роля на Христина Вайринг, дъщеря на цигулар. Ролята на шивачката, любима на Теодор, Мизи Шлагер, бе изиграна чаровно от красивата, с тънка шийка и кадифени очи девойка, сестра на Белочкин, възнаградена тази вечер с най-гръмки ръкопляскания.

3

Едва ли през революционните години и през последвалата ги гражданска война съм имал случай да си спомня за д-р Пнин и за сина му. Възстанових с известни подробности предишните си впечатления само за да укрепя мярналите се в ума ми, когато едно априлска вечер в началото на двайсетте години в парижко кафене стиснах ръката на русобрадия, с детски израз в очите Тимофей Пнин, младия ерудиран автор на няколко забележителни статии по руската култура. Емигрантските писатели и художници имаха навика да се събират в „Трите фонтана“ след публични концерти или лекции, толкова популярни сред руските изгнаници; и ето че при един такъв случай аз, още прегракнал от четенето, се мъчех не само да припомня на Пнин срещите ни в миналото, но и да позабавлявам него и хората около нас с необичайната сила и яснота на паметта ми. Обаче той отрече всичко. Каза, че много слабо си припомнял леля, но мен изобщо не е срещал. Каза, че винаги получавал ниски оценки по алгебра и че във всеки случай баща му никога не го е изтъквал пред пациентите си; каза, че в „Забава“ („Libelei“) играл само бащата на Христина. Повтори, че никога дотогава не сме се били виждали. Краткото ни спречкване бе просто добродушна размяна на шеговити реплики и всички се смяха; щом забелязах колко неохотно говори за миналото си, смених темата с друга, не толкова лична.

Скоро обърнах внимание, че млада девойка с поразителна външност в черна копринена блуза, пристегнала кестенявата си коса със златна лента, се превърна в моя основна слушателка. Стоеше пред мен, десният й лакът бе в лявата длан, в дясната си ръка държеше цигара между палеца и показалеца като циганка и цигареният дим струеше нагоре; ярките й сини очи бяха примижали от пушека. Беше Лиза Боголепова, студентка медичка, която при това пишеше стихотворения. Попита дали може да ми прати няколко стихотворения за преценка. Малко по-късно, все на същото сборище, забелязах, че седи до отвратително косматия млад композитор Иван Голия; пиха на брудершафт, при което двама души трябва да преплетат ръце; на няколко стола от тях д-р Баракан, талантлив невропатолог и последен Лизин любовник, я следеше с кротко отчаяние в тъмните си бадемови очи.

Подир два-три дни получих произведенията й; характерен образец на нейната продукция бяха този род стихотворения, по които се прехласваха, подражавайки на Ахматова, емигрантските стихоплетки: капризна лирическа пиеска, пристъпваща на пръсти в повече или по-малко четиристъпен анапест, за да се тръшне тежко в края с морна въздишка:

Такива приблизителни рими като „мълви — очи“ минаваха за твърде елегантни. Забележете също еротичния подтекст и намеците à la cour d’amour.

Писах на Лиза, че стихотворенията й са слаби и че не бива да пише повече. Сетне веднъж я видях в друго кафене; тя седеше на дълга маса, цветуща и пламенееща, в компанията на дузина руски поети. С присмехулен и загадъчен инат не сваляше сапфирения си поглед от мен. Заприказвахме се. Предложих й да ми покаже същите стихотворения още веднъж, на по-спокойно място. Тя се съгласи. Казах й, че ми се струват още по-слаби, отколкото при първото четене. Тя живееше в най-евтината стая на западнало хотелче, без баня, до двойка чуруликащи млади англичани.

Бедната Лиза! Разбира се, и тя имаше своите поетични минути, когато сякаш омаяна спираше през нощ в кална уличка, като се любуваше — не, като се прехласваше пред пъстрите дрипи на стар афиш от мократа черна стена в светлината на уличната лампа и прозрачната зеленина на липовите листа, клюмнали към лампата, но беше от онези жени, в които здравата хубост съжителства с истерична немарливост, лиричните взривове — с много практичен и съвсем банален ум, отвратителният характер — със сантименталност, и морната покорност — с крайно силна способност да създава безсмислени главоболия на хората. Като резултат от преживелиците й в хода на събития, чието изложение не представлява никакъв интерес за читателя, Лиза глътнала шепа хапчета за сън. Изпадайки в безсъзнание, съборила отвореното шишенце тъмночервено мастило, с каквото пишеше стихотворенията си, Крис и Лу забелязали тази ярка струйка, изпълзяла изпод вратата тъкмо навреме, за да я спасят.

Не бях я виждал около две седмици след тази неприятност, когато преди заминаването ми за Швейцария и Германия тя ме издебна в градината в края на моята улица — стройна непозната в нова рокля, сивкава като Париж, и със съвсем нова шапка със синьо птиче крило, — за да ми връчи сгънато листче. „Искам от вас последен съвет — промълви Лиза с глас, който французите наричат «бял». — Получих едно предложение. Ще чакам до среднощ. Ако не ми отговорите, ще го приема.“ Спря такси и отпраши.

Писмото случайно се е запазило сред книжата ми. Ето го.

„Опасявам се да не изпадна в немилост заради признанието си — сигурно ще ви заболи, скъпа Lise (авторът на писмото, въпреки че пишеше на руски, навсякъде използваше тази френска форма на името й, за да избегне според мен прекалено фамилиарното «Лиза», а също и твърде официалното «Елизавета Инокентиевна»). Чувствителният човек винаги страда, когато види друг в неудобно положение. А аз съм именно в неудобно положение.

Вие, Lise, сте заобиколена от поети, учени, художници, контета. Прочутият художник, който миналата година нарисува Вашия портрет, сега, както чувам, се пропил в дебрите на Масачузетс. Има и всякакви други слухове. И ето че аз посмях да Ви пиша.

Грозен съм, безинтересен съм. Не съм талантлив. Дори не съм богат. Но, Lise, предлагам Ви всичко, каквото имам, до последното кръвно телце, до последната сълза, абсолютно всичко. Вярвайте, това е повече, отколкото може да Ви предложи който и да било гений, защото геният трябва да запази толкова много в резерва, че не може да Ви се предложи целият като мен. Може би не ще бъда щастлив, но зная, че ще сторя всичко Вие да сте щастлива. Искам Вие да пишете стихове. Искам да продължите психотерапевтичните си изследвания — слабо се ориентирам в тях, а това, което ми е достъпно, ми изглежда съмнително. Между другото, в отделно писмо Ви изпращам брошура, отпечатана в Прага от моя приятел професор Шато, в която той бляскаво опровергава теорията на Вашия д-р Галп, че раждането представлявало самоубийствен акт за бебето. Позволих си да поправя явната печатна грешка на с. 48-а в тази прекрасна статия на Шато. Очаквам Вашето (вероятно «решение»).“ Лиза бе отрязала края на писмото явно с подписа.

4

Когато отново посетих Париж шест години по-късно, узнах, че Тимофей Пнин се оженил за Лиза Боголепова наскоро след моето заминаване. Тя ми изпрати отпечатан сборник със свои стихотворения „Сухи устни“, надписан с тъмночервено мастило: „На непознатия от непознатата“. Срещнах я с Пнин на вечерен чай в жилището на известен емигрант есер, на едно от онези домашни сборища, на които старомодни терористи, героични калугерки, надарени хедонисти, либерали, дерзаещи млади поети, възрастни писатели и художници, издатели и журналисти, свободомислещи философи и учени представляват своеобразен рицарски орден, дейно и влиятелно ядро в обществото на изгнаниците, през трийсетте години свое съществуване останало неизвестно за американската интелигенция, научена от хитрата комунистическа пропаганда да съзира в руската емиграция мътна и съвсем фиктивна тълпа от тъй наречени троцкисти (какво значи тази дума — никой не знае), разорили се реакционери, отметнали се или преоблечени чекисти, титулувани дами, професионални свещеници, собственици на ресторанти, белогвардейски съюзи, които нямат никакво културно значение.

Като се възползва от момента, в който Пнин на другия край на масата бе погълнат от политически спор с Керенски, Лиза ми съобщи — с присъщата й примитивна прямота, — че „всичко казах на Тимофей“, че той е „светец“ и че ми бил „простил“. За мой късмет сетне рядко го придружаваше на другите сборища, където имах удоволствието да седя до него или срещу му в компанията на близки приятели в нашата малка самотна планета над черния град, блеснал в елмази, под лампата, обливаща в електрическа светлина нечий сократовски череп, докато резенчето лимон се въртеше в чашата разбъркван чай. Една вечер, когато д-р Баракан, Пнин и аз седяхме у Болотови, заговорих с невропатолога за братовчедка му Людмила, сега лейди Д., познавах я от Ялта, от Атина и от Лондон, тогава Пнин внезапно се провикна през масата на д-р Баракан: „Не му вярвайте нито дума, Георгий Аврамович. Само си измисля. Веднъж измисли, че уж в Русия сме учили в едно училище и сме преписвали един от друг по време на изпитите. Ужасен фантазьор е.“ Двамата с Баракан толкова се слисахме от този му номер, че само се спогледахме безмълвно.

5

Когато прехвърляш в паметта си старите познанства, късните впечатления често се оказват по-мъгляви от ранните. Спомням си разговор с Лиза и с новия й мъж д-р Ерих Винд в антракта на руския спектакъл в Ню Йорк някъде в началото на четирийсетте. Той каза, че „хер професор Пнин“ предизвиквал у него „най-нежно чувство“, и ми разкри някои чудати подробности из съвместното им пътуване от Европа в началото на Втората световна война. През онези години няколко пъти се натъквах на Пнин в Ню Йорк по различни обществени и академични поводи; ала единственият ми ярък спомен е свързан със съвместното ни возене в автобус по западен маршрут през една много празнична и много кишава вечер на 1952 година. Бяхме пристигнали от своите университети, за да участваме в литературнохудожествена програма пред голяма емигрантска аудитория в центъра на града по случай стогодишнината от смъртта на един велик писател. От средата на четирийсетте Пнин преподаваше в Уейндъл и никога дотогава не бях го виждал толкова здрав, толкова благополучен, толкова сигурен в себе си. Оказа се, че двамата с него, както той се пошегува, сме осемдесетници, тоест двамината за през нощта ни бяха настанили в района на осемдесетте улици в западната част; докато висяхме на съседни ремъци в препълнения и обзет от конвулсии автобус, добрият ми приятел смогваше енергично да гмурва глава и да извива врат, непрестанно проверяваше и препроверяваше номерата на пресечките, а в същото време прекрасно разказваше всичко, каквото не бе успял да изрече на честването по повод Разрастващите се Сравнения между Омир и Гогол.

6

Когато реших да приема професорското място в Уейндъл, аз си издействах правото да поканя когото пожелая, за преподаване в отделния Руски факултет, който смятах да открия там. Щом получих съгласие за това, писах на Тимофей Пнин и с най-топлите изрази, на каквито съм способен, го поканих да ми асистира в каквато пожелае форма и степен. Отговорът му ме учуди и шокира. Кратко ми отговори, че изоставя преподаването и че няма да изчака дори завършването на пролетния семестър. След което сменяше темата. Виктор (за когото го питах учтиво) живеел с майка си в Рим; тя се развела, с третия си мъж и се омъжила за италиански търговец на картини. В заключение Пнин пишеше, че за негово голямо съжаление трябвало да напусне Уейндъл два или три дни преди публичната лекция, която се канех да изнеса там във вторник на петнайсети февруари. Не уточняваше къде отива.

Автобусът по дълъг маршрут, който ме докара в Уейндъл в понеделник на четиринайсети, пристигна в града вече по тъмно. Посрещнаха ме Кокерълови, нагостиха ме с късна вечеря у дома си, където, както се оказа, трябваше да пренощувам, вместо според моите очаквания да прекарам нощта в хотел. Гуейн Кокеръл се оказа твърде миловидна жена над четирийсетте с профил на котенце и с грациозни крайници. Мъжът й, с когото се бях запознал веднъж в Ню Хейвън и когото съм запомнил като отпуснат, кръглолик, с бледа коса англичанин, безспорно бе придобил прилика с тогова, когото изобразяваше вече десет години. Бях изморен и не изпитвах особено желание да се забавлявам по време на вечерята с номера от вариететна програма, но трябва да призная, Джек Кокеръл бляскаво имитираше Пнин. Цели два часа ми показва как Пнин преподава, как Пнин яде, как Пнин прави мили очи на студентка, как Пнин епично излага случая, когато несъобразително включил електрическия вентилатор на стъкленото рафтче точно над ваната, в която за малко да падне под въздействие на вибрацията; как Пнин се мъчил да убеди професор Войницки, слабо познат му орнитолог, че са стари приятели, Тим и Том — от което Войницки си направил извода, че някой си бие шеги с него, като се преструва на професор Пнин. Всичко, естествено, се базираше на пнинската жестикулация и на безумния пнински английски, но Кокеръл се изхитряше да имитира такива неща като тънкия оттенък в разликата между мълчанието на Пнин и мълчанието на Теър, когато седят неподвижно, потънали в мисли един до друг във фотьойлите в професорския клуб. Видяхме Пнин в библиотеката сред стелажите и Пнин край университетското езеро. Чухме как Пнин хули разнообразните стаи, които е наемал една след друга. Чухме отчета на Пнин как се учил да кара кола и какво предприел, когато пукнал гума на връщане от „кокошата ферма“, където според Кокеръл Пнин бил прекарал лятото. Накрая стигнахме до момента, когато Пнин веднъж съобщил, че го били „изронили“, докато според подражателя клетникът искал да каже „изгонили“ (съмнявам се моят приятел да е сторил такава грешка). Освен това Кокеръл бляскаво разказа за странната вражда между Пнин и съотечественика му Комаров — посредствен стенописец, който от време на време допълвал с професорски портрети фреските по стените на трапезарията в университета, нарисувани от великия Ланг. Въпреки че Комаров и Пнин били от различни политически течения, този художник патриот видял в уволняването на Пнин антируски жест и започнал да заличава надутия Наполеон, застанал между младия, охранен (сега кльощав) Блоръндж и младия мустакат (сега избръснат) Хаген, за да изрисува там Пнин; тъкмо тогава по време на обеда се разиграла сцена между Пнин и президента Пур — задавеният от яд, вече напълно изгубил всякаква власт над своя английски Пнин, като сочел с треперещ показалец зачатъчните контури на едва личащия призрак на селяк върху стената, крещял, че ще съди университета, ако лицето му се появи над тази рубашка; тогава невъзмутимо изслушалият го Пур, затворен в мрака на пълната си слепота, след като изчакал Пнин да се изчерпи, попитал, обръщайки се към всички присъствуващи: „Какво, този чуждестранен господин в нашия университет ли служи?“ О, да, това беше убийствена имитация и макар Гуейн Кокеръл вероятно много пъти да бе слушала цялата програма, сега се смя толкова гръмогласно, че старият им пес Кучо, кафяв кокершпаньол с плачлива муцуна, се разшава и взе да ме души. Повтарям, спектакълът беше чудесен, но прекалено се удължи. Посред нощ настроението започна да спада: чувствувах, че усмивката, която крепях през цялото време, започва да преминава в спазъм на устните. Накрая дотолкова ми дотегна, та се усъмних дали цялата тази пниниада в образа на някакво поетично възмездие не се е превърнала в своеобразна фатална мания за Кокеръл и той излага жертвата си на присмех вместо другата, на която първоначално са се подигравали.

Изпихме много уиски и в някакъв момент след полунощ на Кокеръл му хрумна една от внезапните идеи, които през известен етап от напиването изглеждат толкова бляскави и весели. Каза, че е сигурен, дето хитрецът Пнин вчера не е заминал, а просто се е спотаил. Защо да не му звъннем и да се убедим? Той набра номера и макар че никой не вдигна след поредицата настойчиви сигнали, симулиращи далечен звук на истински звънец във въображаемо антре, би било редно, ако Пнин наистина е напуснал къщата, този напълно редовен телефон да бъде изключен. Имах идиотското желание непременно да кажа нещо приятно на моя мил Тимофей Палич, затова след малко на свой ред опитах да се свържа с него. Внезапно нещо щракна, разкри се звукова далнина, долетя тежко дишане и сетне неумело променен глас произнесе: „He is not at home. He has quite gone“ (Няма го вкъщи, замина, съвсем замина) — след което говорещият затвори; ала никой друг освен стария ми приятел, дори най-добрият му имитатор не би могъл толкова явно да римува „at“ с германското „hat“ u „gone“ с първата част от „Goneril“. Сетне Кокеръл предложи да отскочим с кола до номер 999-и на улица „Тод“ и да направим серенада на окопалия се там обитател, но тогава се намеси жената на Кокеръл и всички се запътихме да спим след вечерта, оставила в душата ми усещане, съответстващо на лош вкус в устата.

7

Прекарах мъчителна нощ в чудесната, добре проветрена и красиво обзаведена стая, където нито прозорецът, нито вратата се затваряха нормално и където нощната лампа бе поставена върху еднотомното пълно издание на Шерлок Холмс, преследвал ме дълги години; светлината беше толкова слаба и мътна, че коректурите, които носех със себе си за четене, не можаха да разнообразят безсънието ми. Тътен на камиони през всеки две минути разтърсваше къщата; час по час задрямвах и задъхан, сядах в кревата; през пародията на щора лъч от улицата падаше върху огледалото и ме заслепяваше така, сякаш ме разстрелваха през стена.

Такъв съм си: трябва да изпия сока на три портокала, за да съм готов да посрещна дневните несгоди. Затова в седем и половина взех набързо душ и след пет минути излязох от къщата в компанията на дългоухия и унил Кучо.

Въздухът бе с остър аромат, небето — излъскано до блясък. Пустинното шосе на юг се катереше между снежни петна по сивкав хълм. Висока разголена топола, кафява като метла, се въздигаше вдясно от мен и дългата й утринна сянка, проснала се през улицата, достигаше до къща с кремав цвят и зъбчат покрив; според Кокеръл моят предшественик я вземал за турско консулство поради това, че бил видял как в нея влизат куп хора с фесове. Свърнах наляво, на север, тръгнах нагоре, минах две-три пресечки до ресторанта, който бях мярнал предишната вечер, но още бе затворен и затова поех обратно. Преди още да направя две крачки, отгоре по улицата изгромоля голям камион с бира, веднага след него премина малък бледосин автомобил с надничаща от него бяла кучешка глава, след което профуча още един голям камион — точно копие на първия. Кекавият седан беше натъпкан с вързопи и с куфари; на волана седеше Пнин. Нададох приветствен рев, но той не ме видя и ми оставаше да се надявам, че ще успея да изкатеря стръмнината достатъчно бързо, за да се озова пред него, докато червената светлина на пресечка оттук му препречва пътя.

Настигнах задния камион и още веднъж мярнах напрегнатия профил на стария ми приятел в шапка с наушници и в зимно брезентово палто; следващия миг обаче светна зелено, бялото кученце, подало се навън, лавна срещу Кучо и всички се юрнаха напред — камион номер едно, Пнин, камион номер две. От мястото си видях как се отдалечават в очертанията на пътя между мавританската къща и италианската топола. Сетне малкият автомобил храбро изпревари предния камион и като най-сетне се отскубна на свобода, плъпна устремно нагоре по лъскавата улица, която, додето стигаше погледът, се стесняваше в златна нишка сред меката мъгла, и върволица хълмове, обгърнати в нея, разхубавяваха далнината, а там просто би могло да се предскаже какво чудо е реално.

Кокеръл, в кафяв халат и със сандали, пусна кокера и ме поведе в кухнята към навяващата тъга английска закуска с бъбреци и риба.

— А сега — рече той — искам да ви разкажа историята за това, как Пнин се качил на сцената, за да говори пред Кремонския женски клуб, но разбрал, че всъщност е взел друга лекция.