Пнин

1

Започна есенният семестър на 1954 година. Върху мраморната шия на невзрачната Венера във вестибюла на зданието на Хуманитарните Науки отново се появи малинов отпечатък от червило, имитация на целувка. В „Уейндълски ведомости“ пак се развихри дебат по „Проблемът за Паркирането“. Усърдните първокурсници отново изписваха върху полетата на библиотечните книги полезни обяснения като „Описание на природата“ или „Ирония“, а един особено опитен учащ вече бе сварил да подчертае с лилаво мастило в прекрасното издание на стихотворенията на Маларме трудната дума „oiseaux“ и бе надраскал отгоре „птици“. Есенните вихри пак бяха облепили с нападали листа едната страна на зарешетената галерия, която водеше от Хуманитарните Науки за Фризхол. През безоблачните дни отново над асфалта и полянката се рееха огромните кехлибарено кафяви пеперуди-данаиди, бавно отплаваха на юг, без напълно да прибират черни крачета, увиснали доста ниско под черните телца на бели точици.

А в университета всичко със скрибуцане си вървеше по реда. Неуморните аспиранти с бременните си жени все така усилено пишеха дисертации за Достоевски и Симон дьо Бовоар. Над литературните катедри все още тегнеше бремето на увереността, че Стендал, Голзуърди, Драйзер и Ман са велики писатели. Все така бяха на мода синтетични думи от рода на „конфликт“ и „модел“. Както винаги безплодни инструктори успешно се занимаваха с „производствен труд“, рецензирайки книгите на по-плодовитите си колеги, и както винаги онези от професорите, които бяха извадили късмет, жънеха или се канеха да пожънат плодовете на различни субсидии, предоставени им в началото на годината. Така например забавно малко пособие достави на разностранно надарената двойка Стар (на Христофор Стар с бебешкото лице и на младичката му жена Луиза) от Факултета по изящни изкуства уникалната възможност да запишат следвоенните народни песни в Източна Германия, където тези смайващи млади хора по някакъв начин си бяха издействували разрешение да проникнат. Дъглас В. Томас (за приятелите си — Том), професор по антропология, получи десет хиляди долара от Мандоуилския фонд за изследване на гастрономичните навици на кубинските рибари и берачи на кокосови орехи. Друго благотворително учреждение подкрепи д-р Бодо фон Фалтернфелс, за да може да завърши „библиографията, обхващаща публикуваните и ръкописните трудове от последните години, изразяващи критична оценка за влиянието на последователите на Ницше върху съвременната мисъл“. И накрая особено щедра стипендия позволи на прославения уейндълски психиатър, д-р Рудолф Аура, да изпита върху десетки учащи се от началното училище тъй наречения „Пръстотопителен тест“, който предлага на детето да топне показалец в чашка с цветна течност, след което съотношението между дължината на пръста и намокрената му част се измерва и се чертае по разни увлекателни диаграми.

Започна есенният семестър и д-р Хаген се озова в трудно положение. През лятото един стар приятел неофициално го попита дали не желае да приеме изключително доходната професура в Сиборд, доста по-значителен университет от Уейндъл. Тази част от проблема се решаваше сравнително лесно. От друга страна обаче, го възпираше положението, че създаденият от него с толкова любов факултет, с който доста по-богатият на средства Френски факултет на Блоръндж не можеше да си съперничи по културно значение, попада в ноктите на коварния Фалтернфелс, когото тъкмо той, Хаген, бе измъкнал от Австрия и който сега му подливаше вода — например с помощта на задкулисни маневри докопа Europa Nova, влиятелен тримесечник, основан от Хаген през 1945 година. Предполагаемото заминаване на Хаген — за което засега не бе споменавал пред колегите си — би трябвало да има още по-печална последица: хоноруваният професор Пнин неминуемо изпадаше зад борда. В Уейндъл никога не бе имало постоянна Руска катедра, затова академичното съществуване на клетия му приятел винаги бе зависело от еклектичния Германски факултет, който го използуваше в нещо като подотдел за сравнителна литература, в едно от разклоненията си. Разбира се, Бодо просто напук ще отсече тази клонка и Пнин, който нямаше постоянен договор с Уейндъл, ще се види принуден да се махне — стига да не го приберат към някоя друга литературно-лингвистична катедра. Факултети, които долу-горе имаха такава възможност, бяха само Английският и Френският. Но Джек Кокеръл, шефът на Английския, се отнасяше неодобрително към всичко, каквото вършеше Хаген, не вземаше на сериозно Пнин и на всичкото отгоре неофициално, ала с известна надежда се пазареше да си осигури услугите на един известен англо-руски писател, който можеше при необходимост да чете всичките курсове, инак нужни на Пнин, за да остане. Затова Хаген се обърна към Блоръндж като към последна инстанция.

2

Леонард Блоръндж, шеф на Катедрата по френска литература и език, имаше две интересни особености: не обичаше литературата и не знаеше френски. Това не му пречеше да преодолява огромни разстояния, за да присъствува на конгресите по съвременно езикознание, на които се перчеше с невежеството си, сякаш това бе някаква царствена прищявка, и парираше всеки опит да го въвлекат в мрежите на „парле ву“ с мощни атаки на здравеняшки масонски хумор. Високо почитан ловец на пари, той наскоро бе придумал един престарял богаташ, когото безуспешно бяха наобикаляли три престижни университета, да вложи фантастична сума за цяла оргия от изследвания, извършвани от аспирантите под ръководството на канадеца д-р Славски за създаването върху хълм в околностите на Уейндъл на „френско село“ от две улици и площад — точно копие на дребното градче Вандел в Дордона. Въпреки постоянното наличие на грандиозна основа в административните озарения на Блоръндж той самият бе човек с аскетични вкусове. Случайно се бе оказал съученик на Сам Пур, президента на Уейндълския университет, и дълги години, дори след като президентът бе изгубил зрението си, двамата редовно ходеха за риба на унилото, разчорлено от вятъра езеро в края на нешосирания път, обраснал от двете страни с върбовка, на седемдесет мили северно от Уейндъл, в някаква тягостна местност с дъбове джуджета и разсадници за бор, които в света на природата отговарят на градските бордеи. Съпругата му, мила простовата жена, зад гърба му го наричаше в своя клуб „професор Блоръндж“. Водеше курс под названието „Великите французи“, който беше дал на секретарката си да препише от комплекта „Хастингско историческо и философско списание“, от 1882–1894 година, намерен от него на тавана и липсващ в Университетската библиотека.

3

Пнин току-що бе наел малка къщичка и покани Хагенови, Теърови, Клемънтсови и Бетси Блис да отпразнуват с него това събитие. Сутринта на същия ден добричкият д-р Хаген бе направил отчаян опит да посети Блоръндж в неговия кабинет, за да му разкрие, единствено нему, цялата ситуация. Когато сподели с Блоръндж, че Фалтернфелс е убеден антипнинист, Блоръндж сухо отбеляза, че споделя това негово убеждение и че нещо повече, след като понаблюдавал Пнин, така да се каже, в обществото, той „с положителност почувствувал“ (наистина, не е ли удивително, че тези хора са склонни повече да чувствуват, отколкото да мислят), че Пнин не бива да бъде допускан дори до оградата на Американския университет. Непреклонен, Хаген посочил, че в продължение на вече две години Пнин превъзходно се справя с Движението на романтизма и че навярно би могъл да обитава заедно с Шатобриан и Виктор Юго под егидата на Френската катедра.

— С тази пасмина се занимава д-р Славски — отсече Блоръндж. — Всъщност понякога ми се струва, че прекалено наблягаме на литературата. Отсъдете сам, тази седмица мис Мопсуестия подхваща Екзистенциалистите, оня ваш Бодо е взел Ромен Ролан, аз чета лекции за генерал Буланже и за Дьо Беранже. Не, смятам, че трябва да прекратим цялата тази музика.

Залагайки на последната си карта, Хаген вметна, че Пнин би могъл да преподава френски език: както толкова много руснаци и нашият приятел имал в детството си гувернантка французойка, а след революцията е живял над петнайсет години в Париж.

— Искате да кажете — строго попита Блоръндж, — че може да говори френски? — Хаген, който прекрасно знаеше специалните изисквания на Блоръндж, се поколеба.

— Кажете си направо, Хърман — да или не?

— Сигурен съм, че ще може да се приспособи.

— Е, какво — говори ли, или не говори?

— Ами говори.

— В такъв случай — каза Блоръндж — не можем да го използваме в началния курс по френски. Няма да е справедливо спрямо нашия Смит, който тази година води елементарния курс и от когото, естествено, се иска да бъде само на един урок от учебника пред курса. Вярно нашият Хашимото се нуждае от помощник за препълнената си преходна група. Дали пък вашият приятел не само говори, но и чете на френски?

— Повтарям, ще може да се приспособи — изклинчи Хаген.

— Знам аз какво значи да се приспособи — навъси се Блоръндж. — През 1950 година, когато нашият Хаш бе заминал, взех един швейцарски учител по ски, а той тихомълком домъкнал преснимана някаква стара френска антология. Наложи се сетне да изгубим почти цяла година, за да върнем курса на началното равнище. Накратко, ако този, как му беше името, не може да чете на френски…

— Опасявам се, че може — с въздишка призна Хаген.

— Тогава изобщо не е за нас. Както знаете, вярваме само в грамофонните плочи с разговори и в прочие механични пособия. Не се допускат никакви книги.

— Остава все пак курсът за усъвършенстване на езика — избъбри Хаген.

— Този курс водим двамата с Каролина Славска — отвърна Блоръндж.

4

Пнин, който тънеше в пълно незнание за тези грижи на своя покровител, започна особено успешно есенния семестър: никога досега не бе имал толкова малко студенти, тоест толкова много време за своите издирвания. Тези издирвания отдавна бяха навлезли във вълшебния етап, когато търсенията надхвърлят крайната цел и се образува нов организъм, така да се каже, паразит в узряващия плод. Пнин извръщаше духовен взор от края на труда си, съзиран от него толкова отчетливо, че може да се различи ракетата на астерикс, привкусът на „sic“. Този бряг трябва да бъде избягван, както всичко, което убива насладата от безкрайното наближаване. Картончетата за справки постепенно запълваха кутията за обувки с плътната си маса. Сравняването на две легенди; скъпоценната подробност за обичай или облекло; бележката под линия, проверена и оказала се фалшива поради невежество, поради небрежност или недобросъвестност на автора; тръпките по гръбнака от щастлива догадка; и безбройните радости на безкористная ерудиция — всичко това бе развратило Пнин, бе го превърнало в щастлив, замаян от бележки под линия маниак, готов да наруши спокойствието на книжните кърлежи в някой скучен том, дебел цял фут, само за да намери в него позоваване на следващ, още по-скучен. А в друг, по-човешки план, изпъкваше къщичката, която бе наел на улица „Тод“, на ъгъла с Клиф Авеню (Скалистия булевард).

По-рано там бе живяло семейството на покойния Мартин Шепард, чичо на предишния хазаин на Пнин; той дълги години бил управител в имението на Тодови, купено сега от уейндълското кметство, за да превърне просторната му къща в модерен санаториум. Бръшлян и борове закриваха заключената му врата, Пнин виждаше върхарите им оттатък Скалистия булевард от северния прозорец на новото си жилище. Булевардът представляваше хоризонталната черта в буквата „Т“, той живееше в лявата й част. Срещу фасадата на неговата къща, през улица „Тод“ (вертикалата на това „Т“), стари планински брястове отделяха пясъчния край на закърпения й асфалт от нива с царевица на изток, а покрай западната й страна зад оградата пълчище млади ели, съвсем еднакви парвенюта, крачеха в посока към университетския комплекс почти до съседната резиденция, голяма цигарена кутия-къща на треньора на университетския футболен отбор — половин миля южно от къщата на Пнин.

Чувството, че живее сам в отделна къща, бе за Пнин странно упоително и дивно отговаряше на наболялата стара потребност на съкровеното му естество, стъпкано и ошашавено от трийсетте години бездомен живот.

Едно от най-възхитителните качества на това място бе тишината — ангелска, селска и съвсем непроницаема, блажено противоположна на непрестанната какофония, която го обсаждаше от шест страни в стаите под наем от предишните му подслони. А колко нещо поемаше тази мъничка къща! С благодарна почуда Пнин си помисли, че ако я нямаше руската революция, нито емиграцията, нито експатриацията от Франция, нито натурализацията в Америка, всичко — и то в най-добрия случай, в най-добрия, Тимофей! — щеше да бъде точно същото: професура в Харков или в Казан, извънградска къща като тази, вътре стари книги, вън — късни цветя. По-точно казано, това бе къща от вишневочервени тухли, с бели прозоречни рамки и покрив от шинди. Зеленият парцел, на който се мъдреше, с градинка около петдесет аршина, завършваше отзад с отвесна стена от мъхеста канара с кафяв шубрак на върха. Едва забележим коловоз покрай южната страна на къщата водеше до варосано гаражче за жалката кола, притежавана от Пнин. Странна, подобна на кошница мрежа, малко приличаща на сублимирана кесийка за руски билярд — впрочем без дъно, — кой знае защо, висеше над гаражната врата, върху чиято бяла повърхност хвърляше сянка — също толкова ясна, колкото шарката на плетката й, но по-едра и посиня. В пущинака между гаража и канарата наминаваха фазани. Люлякът — хубостта на руските градини, чийто пролетен разкош, изцяло от жужене и мед, толкова бе предвкусвал клетият ми Пнин — се бе наблъскал на сухи редици покрай стената на къщата. И едно високо широколисто дърво, което Пнин поради привичката си към брези-липи-върби-трепетлики-тополи-дъбове не можеше да определи, ронеше своите едри сърцевидни ръждиви листа върху дървените стъпала на външния вход.

Съмнителният наглед котел за отопление в мазето с все сили изпращаше слабото си топло дихание през пролуките в пода. Кухнята бе огромна и весела наглед, Пнин дълго се ориентира сред разните съдини, сред котлетата и гърнетата, тостерите и тиганите, които бе получил заедно с къщата. Гостната бе мебелирана оскъдно и сиво, но имаше доста привлекателна ниша с прозорец, където се кипреше огромен стар глобус, на който Русия беше бледосиня, а избеляло или изтрито петно покриваше цялата Полша. В съвсем малката трапезария, където Пнин бе намислил да организира вечеря за гостите си à la fourchette29, двойка кристални свещници с висулки разпращаха заран дъговидни отблясъци, които обаятелно пламваха върху стената на бюфета и напомняха на сантименталния ми приятел цветните стъкла по терасите на руските имения, оцветяващи слънцето в оранжеви, зелени, лилави тонове. Всеки път, щом минеше покрай шкафа със съдините, той започваше да дрънчи и това също бе познато от неясните задни стаи от миналото. Вторият етаж се състоеше от две спални, служили някога за обитаване от множество малки деца и от случайни възрастни. Подовете бяха с дълги драскотини от калаените играчки. От стената на стаята, която Пнин направи своя спалня, той откачи червено знаменце със загадъчната дума „Кардиналите“, изписана върху картона му с бяла боя; но на мъничкото столче-люлка в розов цвят — за тригодишния Пнин — бе разрешено да остане в своя ъгъл. Приключила земния си труд шевна машина заемаше коридора към банята, където обичайната къса вана, създадена за джуджета от някое великанско племе, се пълнеше също толкова бавно, колкото басейните и резервоарите в руските сборници със задачи.

Вече бе готов да уреди прием. В гостната имаше диван, на който можеха да се поберат трима души, две стари кресла, един корав дълбок фотьойл, стол с камъшитова седалка, мека табуретка и две пейчици за крака. Докато преглеждаше списъка на поканените, Пнин внезапно изпита чувство на неудовлетворение. Имаше основа, ала не възникваше букет. Да, безкрайно се радваше на Клемънтсови (истински хора — не като повечето университетски палячовци), с които бе провел толкова оживени разговори, когато им бе квартирант; да, беше дълбоко признателен на Хърман Хаген заради многобройните добри услуги като повишаването на заплатата му, което наскоро му бе уредил; да, г-жа Хаген беше според уейндълския жаргон „дивен човек“, да, г-жа Теър винаги му се притичваше на помощ в библиотеката, а мъжът й притежаваше утешителната способност да доказва колко може да бъде мълчалив човек, ако избягва обсъждането на времето. Но в това съчетание от хора нямаше нищо необичайно, оригинално и старият Пнин си спомняше рождените дни през своето детство — половин дузината поканени деца, кой знае защо, винаги едни и същи, тесните обувки, болката в слепоочията и онази тежка, безрадостна, потискаща скука, която го обземаше, когато всички игри привършеха и братовчедът хулиган започнеше да прави пошли и глупави номера с чудесните нови играчки; спомни си също звъна на самотата в ушите, когато по време на проточила се еднообразна игра на криеница, след като бе преседял цял час в неудобното си скривалище, излезе от тъмния и спорен гардероб в стаята на слугинята и видя, че всичките му другарчета отдавна са се разотишли.

Веднъж в знаменития гастроном между Уейндълуил и Изола се натъкна на Бети Блис, покани я, а тя каза, че все още помни Тургеневото стихотворение в проза за розите с рефрена „Как хубави, как свежи“ и, че, разбира се, с радост ще дойде. Покани прочутия математик професор Иделсън с жена му скулпторка, те заявиха, че с удоволствие ще дойдат, ала сетне позвъниха, за да обяснят колко ужасно съжалявали, но съвсем били забравили, че същата вечер са канени другаде. Покани младия Милер, сега вече асистент, заедно с Шарлота, хубавичката му луничава жена, ала се оказа, че тя всеки момент щяла да роди. Обади се на стария Керъл, главния портиер на Фризхол, каза му да дойде заедно със сина си Франк, единствения надарен студент на моя приятел, написал блестяща дисертация за взаимоотношенията между руския, английския и немския ямб; Франк обаче бил в казармата, а старият Керъл откровено заяви, че „ние с жената няма какво да се мешаме с професорите“. Позвъни по телефона в резиденцията на президента Пур, с когото веднъж бе разговарял (за усъвършенстването на учебната програма) по време на церемония на открито, преди да завали, и го покани, ала племенничката на президента Пур отговори, че чичо й сега „никого не посещава освен неколцина близки приятели“. Тъкмо да се откаже от намерението да разнообрази своя списък, когато му хрумна съвсем нова и направо чудесна идея.

5

Пнин, подобно впрочем на мен, отдавна се бе примирил с неприятния, но рядко обсъждан факт, че сред университетските преподаватели винаги може да се намери човек, който не само изключително много да прилича на вашия зъболекар или на началника на местната поща, но дори и двойници в един и същ професионален кръг. Дори ми е известен случай на тройна прилика в един сравнително малък колеж, при което според наблюдателния му президент Франк Рид основният в тази троица съм бил аз, колкото и да е странно; и си спомням как покойната Олга Кротка ми каза веднъж, че сред петдесетината професори в Школата за ускорено изучаване на езици, където по време на войната тази клета дама с един бял дроб е била принудена да преподава летейски и булгурски, имало цели шестима пниновци освен автентичния и според мен уникален екземпляр. Затова няма защо да се чудим, че дори Пнин, в делничния живот не особено наблюдателен човек, нямаше как да не забележи (през деветата година от пребиваването си в Уейндъл), че господин очилатият дългуч с професорски кичур сив цвят, падащ отдясно върху малкото му, ала набръчкано чело, с дълбоки гънки от острия нос към кранчетата на дългата горна устна — човекът, известен на Пнин като професор Томас Д. Войницки, окупирал Катедрата по орнитология, с когото в някаква компания бе разговарял за веселите авлиги, за меланхоличните кукувици и за други руски горски птици, — невинаги бе професор Войницки. Навремени, така да се каже, се въплъщаваше в някой друг, чието име Пнин не знаеше, но го бе кръстил Двойницки с характерната за чужденците склонност към каламбури. Моят приятел и съотечественик скоро се досети, че никога не може да каже със сигурност дали наистина този приличащ на бухал, бързо крачещ господин, с когото всеки ден се сблъскваше в различни точки от обиколките си между кабинета и аудиторията, между аудиторията и стълбището, между водоскока за пиене и тоалетната, бе случайният му познат, орнитологът, с когото се смяташе длъжен да се здрависва на минаване покрай него, или бе приличащият на Войницки непознат, който отговаряше на унилите му поздрави с машинална любезност, както би сторил всеки непознат. Самата среща обикновено биваше много кратка, защото и Пнин, и Войницки (или Двойницки) вървяха бързо; понякога Пнин, за да избегне тази размяна на учтив лай, се преструваше, че чете писмо в движение, или успяваше да се изплъзне от бързо наближаващия колега и мъчител, свивайки по стълбището, и сетне продължаваше пътя си по коридора на долния етаж; но тъкмо веднъж да се зарадва на остроумната си уловка, след като я бе приложил, когато едва не се блъсна в Двойницки (или Войницки), затропал тежко по долния коридор. Щом започна новият есенен семестър (десети за Пнин), неудобството на положението се задълбочи, понеже бяха променили часовете му, по този начин отпаднаха някои маршрути, на които бе разчитал в усилията си да избягва Войницки или оногова, дето се прави на Войницки. Май завинаги трябваше да се примири с положението. Като си припомняше някои други раздвоения, случили се в миналото — слисващи прилики, които обаче забелязваше само той, — угриженият Пнин не се съмняваше, че ще е безполезно да помоли околните да му помогнат да се ориентира в тези Т. Д. Войницки.

В деня на приема, когато завърши обеда си във Фризхол, Войницки или неговият двойник (нито единият, нито другият се бяха появявали досега там) внезапно приседна до него и каза:

— Отдавна исках да ви питам някои неща — вие преподавате руски, нали така? През лятото в едно списание прочетох статия за птиците…

(„Войницки! Този е Войницки!“ — рече си Пнин и реши да действа.)

— Та авторът на тази статия — забравих му името, май беше руско — между другото казва, че в Скофска губерния — правилно ли я произнасям? — местните краваи се печели във вид на птица. Разбира се, в основата е фалическият символ, но ми е интересно дали знаете този обичай.

Тогава на Пнин му хрумна блестяща идея.

— На вашите услуги съм, уважаеми — каза той с възторжена нотка, затрепкала в гърлото му, — защото вече знаеше как със сигурност да установи личността поне на първоначалния Войницки, любителя на птиците. — Да, уважаеми. Зная всичко за тези чучулиги, за тези alouettes, за тези — трябва да видя в речника как бяха на английски. И ето, като използувам случая, сърдечно ви моля да ме посетите довечера. В осем и половина вечерта. Малка soirée по случай нова къща, нищо повече. Доведете и съпругата си — дали пък не сте кандидат по Сърцезнание?

(О, шегаджията Пнин!)

Събеседникът му каза, че не е женен. С удоволствие щял да дойде. Какъв е адресът?

— Номер деветстотин деветдесет и девет, улица „Тод“, много лесно! Най-най-най-накрая на улица „Тод“, там, където се пресича със Скалистия булевард, малка тухлена къща и голяма черна скала.

6

Същия ден вечерта Пнин едва устиска да дочака началото на кулинарните манипулации. Пристъпи към тях малко след пет, прекъсна ги само за да облече за посрещането на гостите горнище на смокинг от синя коприна с пискюли и атлазени ревери; бе го спечелил на емигрантския благотворителен базар в Париж преди двайсет години — как лети времето! Към него надяна стар панталон пак от смокинг, също от европейски произход. Като се оглеждаше в пукнатото огледало на аптечката, надяна очилата с костенуркови рамки за четене, изпод тях гладко щръкваше руският му нос, подобен на картоф. Огледа изкуствените си зъби. Изследва бузите и брадичката, за да се увери, че сутрешното бръснене още е валидно. Валидно беше. С палеца и показалеца хвана дълъг косъм в ноздрата, с повторно силно дръпване го отскубна и сладостно кихна, като приключи залпа с бодро „А!“.

В седем и половина се яви Бети, за да му помогне при последните приготовления. Бети преподаваше английски език и история в Изолската гимназия. Не беше се променила, откак бе пълничка аспирантка. Късогледите й сиви очи с розово ръбче ви гледаха със същата чистосърдечна симпатия. Косата й бе все така гъста, увита като при Гретхен на стегнат пръстен около главата. Същият белег личеше върху нежното й гърло. Но на пухкавата й ръка се бе появило брачно пръстенче с миниатюрен диамант и тя тържествено гордо го демонстрира на Пнин, а той усети неясно бодване от тъга. Мина му през ума, че беше време, когато би могъл да я поухажва — и дори бе започнал, но по душа тя бе камериерка и това у нея също не се беше променило. Както преди тя му предаваше някоя проточила се история по начина „тя казва — аз казвам — тя казва“. Нищо на света не можеше да я разубеди, че любимото и женско списание е мъдро и остроумно. Както преди имаше забавния навик, общ и за още две-три млади еснафки в ограничения кръг от познати жени на Пнин, лекичко, докато прави пауза, да ви потупва по ръкава, като по-скоро признава, отколкото отхвърля забележката ви, напомняща й за нейно дребно провинение. Вие казвате: „Бети, забравихте да ми върнете книгата“ или „Май твърдяхте, че никога няма да се омъжите, Бети“, а преди да ви отговори, тя задействува този уж учтив похват, като отдръпва къси пръсти тъкмо в мига, когато докосва китката ви.

— Биохимик е, сега е в Питсбърг — каза Бети, докато помагаше на Пнин да нарежда намазаните с масло кръгчета франзела около гърненцето свеж, гланцовосив хайвер и да измие три едри чепки грозде. Имаше и голямо блюдо студено месо, истински германски пумперникел30 и чиния със съвсем специална зеленчукова салата, в която скаридите бяха съчетани със зарзавата и граха, миниатюрни кренвирши в доматен сос, топли пирожки с гъби, с кайма, със зеле, четири сорта лешници и всякакви интересни източни сладкиши. Напитките бяха представени от бутилка уиски (принос на Бети), от рябинова настойка, от ликьор гренадин и, разбира се, от пнински пунш, опияняваща смес от охладено шато икем, ябълков сок и мараскин; домакинът вече бе започнал да го приготвя тържествено в голямата купа от бляскаво аквамаринено стъкло с декоративен орнамент, изобразяващ преплитащи се жилки и листа на водни лилии.

— Господи! Колко е хубаво! — възкликна Бети.

Пнин огледа купата, приятно учуден, сякаш я виждаше за пръв път. Подарък от Виктор е, рече. Виж ти, ами как е той, харесва ли му в „Сейнт Барт“? Долу-горе. Прекарал началото на лятото при майка си в Калифорния, сетне работил два месеца в йосемитски хотел. Къде? В хотел в планините на Калифорния. Та ето, върнал се в училището и неочаквано ми я прати.

По някакво трогателно съвпадение купата пристигна тъкмо в деня, през който Пнин преброи столовете и захвана да се готви за посрещането. Пристигна в кутия, поставена в друга кутия, намираща се в трета, беше опакована в изобилен мек талаш и в хартия, пръснали се из кухнята като буря от карнавални серпентини. Появилата се най-сетне купа беше от онези подаръци, които още от началото предизвикват цветен образ в душата на получателя, хералдично петно, определящо милата същност на дарителя с такава символична сила, че материалните признаци на предмета сякаш се разтварят в това чисто вътрешно сияние, но внезапно и навеки придобиват бляскаво битие, когато ги похвали чужд човек, непознаващ истинския чар на подаръка.

7

Музикален звън огласи къщата и вътре влязоха Клемънтсови с бутилка френско шампанско и наръч гергини.

Късо подстриганата с тъмносини очи и дълги ресници Джоана бе в старата си черна копринена рокля, която изглеждаше по-празнична от всичко, каквото можеха да измислят другите професорски жени, и както винаги бе истинско удоволствие да видиш как почтеният плешив Тим Пнин малко се навежда, за да докосне с устни леката ръка, която Джоана, единствена от всички уейндълски дами, умееше да подаде тъкмо на равнище, удобно за целувка от руски джентълмен. Лорънс, още по-надебелял, в елегантен сив костюм от каша, се отпусна тежко в мекото кресло и веднага грабна първата попаднала книга, оказала се англо-руски и руско-английски джобен речник. Хванал в ръка очилата, погледна встрани, като се мъчеше да си припомни нещо, което винаги бе искал да провери, но сега не можеше да се сети за него, и тази поза усили още повече поразителната му прилика, малко en jeune31, с Ванейковия каноник Ван дер Пел, с масивната му челюст и пухкавия нимб около главата, застинал пред изненаданата Богородица, към която някакъв статист, облечен като свети Георги, се мъчи да привлече вниманието на почтения каноник. Всичко беше налице: възлестото слепоочие, печалният, замислен поглед, гънките върху лицето, тънките устни и дори брадавицата върху лявата буза.

Тъкмо Клемънтсови седнаха, когато Бети отвори на човека, който се интересуваше от птицевидните краваи. Пнин понечи да каже „Професор Войницки“, но за зла участ Джоана го прекъсна с възгласа: „Ах, но ние познаваме Томас! Че кой не познава Том?“ Тим Пнин се върна в кухнята, а Бети предложи български цигари на гостите.

— Имах впечатлението, Томас — отбеляза Клемънтс, като прехвърляше един тлъст крак върху другия, — че сега в Хавана интервюирате катерещи се по палмите рибари.

— Наистина ще замина, само че през втората половина на годината — каза професор Томас. — Всъщност по-голямата част от събирането на материал вече е извършено от други.

— Признайте си все пак, нали ви беше приятно да получите субсидията?

— В нашия факултет — невъзмутимо отговори Томас — се налага да извършваме доста трудни пътешествия. Може дори да се озова на Подветрените острови. Ако — добави през сподавен смях — сенаторът Маккарти не приключи с пътуванията в чужбина.

— Той получи субсидия от десет хиляди долара — каза Джоана на Бети, чието лице направи реверанс, изобразявайки тази особена гримаса (бавно леко кимване и изопната брадичка и долна устна), която на мимичния език на жени от рода на Бети автоматично означава, че тя почтително, поздравително, с примес на благоговение приема за сведение такива грандиозни събития като обед с началника, поява в справочника „Кой кой е“ или познанство с херцогиня.

Теърови, пристигнали с новата си кола семеен тип, подариха на домакина изящна кутия с ментови бонбони в шоколадова обвивка. Д-р Хаген, дошъл пеш, триумфално вдигна бутилка водка.

— Добър вечер, добър вечер, добър вечер! — възкликна добродушният Хаген.

— Доктор Хаген — каза Томас, докато му стискаше ръката, — надявам се сенаторът да не е видял как се разкарвате из града е ей това.

Бодрият доктор видимо бе остарял през последната година, но както винаги бе стегнат и правоъгълен със силно подплатените си рамене, с квадратната брадичка, с квадратните ноздри, с лъвския нос и правоъгълната копа побеляла коса, малко напомняща за подстригано дърво. Беше в чер костюм, бяла найлонова риза и черна вратовръзка на червени светкавици. Г-жа Хаген в последната минута, уви, се отказала да дойде заради ужасна мигрена.

Пнин донесе коктейлите или, по-точно казано — „фламинготейлите, специално за орнитолози“ — лукаво се пошегува той.

— Благодаря ви — пропя г-жа Теър, взе чашата и вдигна оскубаните си до конец вежди с радушно-глезената въпросителна интонация, която би трябвало да означава смесица от учудване, признателност за незаслуженото внимание и удоволствие.

Привлекателна, важна, розовобузеста дама на четирийсет с бисерни изкуствени зъби и вълниста позлатена коса, тя бе провинциална братовчедка на елегантната, с непринудено държане Джоана Клемънтс, обиколила целия свят, посетила дори Турция и Египет, омъжена за най-оригиналния и най-малко обичан учен в Уейндълския университет. Тук трябва да споменем с добра дума и мъжа на Маргарита Теър, Рой, унилия и неразговорчив служител в Английския факултет, който, с изключение на кипящия си декан Кокеръл бе убежище за ипохондрици. Външността на Рой бе съвсем посредствена. Ако нарисуваме чифт стари жълти обувки, две бежови кръпки на лактите, черна лула и две подпухнали очи под тежки вежди, останалото ще запълним лесно. Някъде по средата се мержелееше рядка болест на черния дроб, а на заден план беше поезията от осемнайсети, век, ловното поле на Рой, силно опасана мера с едва ромоляща вада и с островчета дървета с издълбани инициали по дънерите; това поле бе отделено от двете страни с бодлива тел от владенията на професор Стоу (предходния век), където агънцата бяха по-бели, тревата — по-мека, ручеят — по-ромонлив, и от ранния деветнайсети век на д-р Шапиро с омарата в доловете, с морските мъгли и презморското грозде. Рой Теър, който избягваше да говори за своя предмет и въобще избягваше разговори за каквото и да било, бе прахосал десет години еднообразен живот за научен труд върху забравена група неизвестни никому стихоплетци и водеше подробен шифрован дневник в стихове, който, както той се надяваше, някога потомците ще успеят да разчетат и след дълбок размисъл ще го обявят за най-великото литературно постижение на нашето време. Знае ли се, може и да сте прав, Рой Теър.

Когато всички се захванаха с наслада да смучат и да хвалят коктейлите, професор Пнин приседна на изохкалата мека табуретка до новия си приятел и рече:

— Бих желал да ви докладвам, уважаеми, за тези чучулиги скайларки (на руски — жаваронки), за които благоволихте да ме попитате. Вземете ей това. Тук начуках на пишещата машина резюме с библиография. Според мен сега ще минем в другата стая, където май ни очаква вечеря à la fourchette.

8

След малко гостите с пълни чинии отново се преместиха в гостната. Яви се пуншът.

— Божичко, Тимофей, но откъде сте се снабдили с тази направо божествена купа! — възкликна Джоана.

— Подари ми я Виктор.

— Но къде я е открил?

— В антикварния магазин в Крантън според мен.

— Но тя сигурно струва куп пари.

— Един долар? Десет долара? По-малко?

— Десет долара — ама че глупости! Две стотачки, бих казала. Погледнете я само! Погледнете този лъкатушен орнамент. Вижте какво, трябва да я покажете на Кокерълови. Те се ориентират в старинното стъкло. Имат дънморска кана, която изглежда бедна роднина на тази купа.

На свой ред Маргарита Теър се полюбува на съда й каза, че през детството й се струвало, че стъклените обувчици на Пепеляшка са тъкмо с такъв зеленикавосинкав оттенък, при което професор Пнин отбеляза, че, primo, би искал всеки да каже дали съдържанието е също толкова хубаво, колкото и съдът, и че, secundo, обувките на Сандрильона са били не от стъкло, а от кожата на руска белка — на френски vair. Това, каза той, е типичен пример за оцеляване на по-жизнеспособната дума, защото verre (стъкло) се запомня по-лесно от vair, според него произлизаща не от varius, разнообразен, а от веверица, славянска дума, означаваща красива, бледа на цвят кожа както при белката зиме със синкав или, по-точно казано сивкав, колумбинов оттенък — от латинското columba, гълъб, както някои тук чудесно знаят. Затова, ето виждате, госпожа Файър, общо взето, бяхте права.

— Съдържанието е чудесно — произнесе се Лорънс Клемънтс.

— Тази напитка е направо замайваща — каза Маргарита Теър.

(„Винаги съм смятал, че «колумбина» е някакво цвете“ — прошепна Томас на Бети и тя се съгласи, без да се замисли.)

Сетне бе прегледана възрастта на децата на някои от присъстващите. Виктор скоро ще навърши петнайсет. Ейлин, внучката на по-голямата сестра на госпожа Теър, ще стане на пет. Изабела бе на двайсет и три, ужасно й харесвала секретарската й работа в Ню Йорк. Дъщерята на д-р Хаген била на двайсет и четири, всеки момент щяла да се върне от Европа, където великолепно прекарала лятото, като обикаляла из Бавария и Швейцария с много мила стара дама, Дориана Карен, прочута филмова звезда от двайсетте.

Телефонът звънна. Някой искал да говори с г-жа Шепард. С напълно необичайна за него в такива случаи подробност Пнин не само издиктува новия адрес и телефонен номер, но дори добави сведения и за нейния по-голям син.

9

Към десет благодарение на пнинския пунш и на уискито, донесено от Бети, някои от гостите заговориха по-високо, отколкото им се струваше. Карминена руменина обля едната страна от шията на г-жа Теър под синята звездичка на лявата й обица и както бе седнала съвсем изправена, тя почерпи домакина си с повест за разпрата между двамина нейни колеги в библиотеката. Беше банална служебна история, но трансформацията на гласа й при преминаването от мис Пищялкина към мистър Басов, а също съзнанието, че вечеринката е сполучлива, караше Пнин да свежда глава и възторжено да хихика в шепа. Рой Теър леко намигваше на себе си, загледан в пунша покрай сивия си порест нос, и учтиво слушаше Джоана Клемънтс, която, случеше ли се да е леко пийнала като днес, имаше чаровния навик бързо-бързо да мига или дори да притваря обрамчените си с черни ресници сини очи и да прекъсва фразата (за да отдели придатъчната или да увеличи бързината) с дълбоки допълнителни придихания. „Ала не ви ли се струва — хо, — че той — хо — на практика във всичките си романи — хо — се мъчи — хо — да покаже странното повтаряне на някои положения?“ Бети бе запазила присъствието на малкото си самообладание и умело следеше как са разпределени гощавките. В нишата Клемънтс мрачно въртеше глобуса, докато Хаген, като грижливо избягваше някои традиционни интонации, разказваше на него и на ухиления Томас нова историйка за г-жа Иделсън, споделена от г-жа Блоръндж с г-жа Хаген. Пнин се приближи към тях с чиния нуга.

— Това не е съвсем за вашите целомъдрени уши, Тимофей — каза Хаген на Пнин, който винаги бе казвал, че не е в състояние да разбере поантата на „пикантните вицове“, — но все пак…

Клемънтс се отдръпна и се присъедини към дамите. Хаген пак подхвана своята историйка, а Томас отново се ухили. Пнин, отвратен, махна с ръка към разказвача с руския жест „Ах, стига вече, наистина“ и рече:

— Чувал съм същия виц преди трийсет и пет години в Одеса, но дори и тогава не можах да разбера какво му е смешното.

10

На още по-късен етап от вечеринката се състояха известни размествания. На дивана в ъгъла скучаещият Клемънтс прелистваше албума „Фламандски шедьоври“, подарен на Виктор от майка му и оставен от него у Пнин. Джоана седеше на ниска пейчица до коляното на мъжа си с чиния грозде върху широката пола, като преценяваше кога ще може да си тръгнат, без да огорчат Тимофей. Останалите слушаха Хаген, който обсъждаше съвременното образование.

— Ще ви се види смешно — каза той, като хвърли остър поглед на Клемънтс, който поклати глава да отхвърли това обвинение, сетне предаде албума на Джоана, за да й посочи нещо, предизвикало смеха му.

— Ще ви се види смешно, обаче твърдя, че единственият начин да се измъкнем от задънената улица — само капка, Тимофей, стига — е да запрем студента в звуконепроницаема килия и да опразним аудиторията.

— Да, точно така — тихичко продума Джоана на мъжа си, като му върна албума.

— Радвам се, че сте съгласни с мен, Джоана — продължи Хаген. — Въпреки това ме наричат enfant terrible32, задето проповядвам този възглед, и може би няма да се съгласите толкова лесно с мен, щом ме изслушате докрай. На разположение на изолирания студент ще има грамофонни плочи по всички предмети.

— Да, но индивидуалността на лектора — каза Маргарита Теър, — нали и тя значи нещо.

— Нищо! — извика Хаген. — Там е трагедията! На кого например е изтрябвал той — и посочи грейналия Пнин, — на кого е изтрябвала неговата индивидуалност? На никого! Без колебания ще се откажат от великолепната индивидуалност на Тимофей. Светът иска машина, а не Тимофей.

— Може да показват Тимофей по телевизията — каза Клемънтс.

— О, това би било чудесно! — възкликна Джоана, озарявайки с усмивка домакина си, а Бети закима енергично.

Пнин се поклони ниско, разперил ръце в смисъл на „нямам думи“.

— А на вас как ви се струва моят бунтарски проект? — попита Хаген съседа си Томас.

— Мога да ви кажа какво мисли Том — обади се Клемънтс, като разглеждаше все същата репродукция в разтворената книга на коленете си. — Том смята, че най-добрият метод за преподаване на каквото и да било е да се организират обсъждания в аудиторията, тоест да се дава възможност на двайсетина млади заплеси и на двамина нахални неврастеници да обсъждат в продължение на петдесет минути нещо, за което нито те, нито преподавателят имат някаква представа. Вече три месеца — продължи той без всякакъв логичен преход — търся тази картина и ето че я намерих. Издателят на новата ми книга за философията на жеста поиска мой портрет, двамата с Джоана знаехме, че у някакъв стар майстор бяхме видели един, който изключително прилича на мен, но не можехме да си припомним дори епохата му. И ето го тук, представете си. Единственото, което трябва да се направи, е да се ретушира леко, да се добави спортна риза и да се махне ръката на този войник.

— Категорично съм против — подхвана Томас.

Клемънтс предаде разтворената книга на Маргарита Теър и тя прихна.

— Протестирам, Лорънс! — заяви Том. — Непринудена дискусия в атмосферата на широки обобщения — това е по-трезвият подход към проблема за образованието от старомодната формална лекция.

— Разбира се, разбира се — кимна Клемънтс.

Джоана се надигна с усилие и закри чашата си с тясна длан, когато Пнин предложи отново да я напълни. Г-жа Теър си погледна часовничето и сетне мъжа си. Мека прозявка разтегна устата на Лорънс. Бети попита Томас дали не познава човек по фамилно име Фогелман, специалист по прилепи, който живее в Санта Клара, в Куба. Хаген поиска чаша вода или бира. „За кого ми напомня? — внезапно си помисли Пнин. — За Ерих Винд? Но защо? Външно никак не си приличат.“

11

Място на действието при финалната сцена бе антрето. Хаген не можеше да си намери бастуна, с който бе дошъл (беше паднал зад сандъка в килера).

— А аз май си оставих чантичката където седях — каза г-жа Теър, като подтикваше леко замисления си мъж в посока на гостната.

Пнин и Клемънтс, заприказвали се в последната минута, стояха от двете страни на вратата за гостната като две преяли кариатиди и си прибраха коремите, за да мине мълчаливият Теър. Насред стаята стояха професор Томас и мис Блис — той с ръце на гърба и като час по час се вдигаше на пръсти, тя с табла в ръцете — и разговаряха за Куба, където според нея живял доста дълго братовчедът на годеника й. Теър неуверено преминаваше от кресло към кресло и откри в ръцете си бялата чантичка, без изобщо да си дава сметка къде я бе намерил, защото главата му бе заета с още неясния силует на стиховете, които предстоеше да запише по-късно през нощта.

Седяха, пиха; и всеки бе със своето минало, и всекиму съдбата за уречен час будилник бе навила. Ръка размахана, мъж и жена с поглед се разбраха…

Междувременно Пнин попита Джоана Клемънтс и Маргарита Теър дали не искат да погледнат как е подредил горните стаи. Тази мисъл ги възхити. Поведе ги. Тъй нареченият му kabinet сега изглеждаше много уютен, когато подът му грижливо бе покрит с повече или по-малко пакистански килим, купил го бе някога за служебния си кабинет, а наскоро мълком и решително го бе издърпал изпод краката на слисания Фалтернфелс. Карираното одеяло, под което Пнин бе пресякъл океана, бе напуснало Европа през 1940 година, някои възглавници от местен произход бяха драпирали неотстранимия креват. Розовите рафтове, на които бе намерил няколко поколения детски книги — от „Том ваксаджийчето, или път към успеха“ от Хораций Алджер (1889) през „Ролф в горите“ от Ърнест Томсън Ситън (1911) до „Комптънска илюстрована енциклопедия“, издадена през 1928 Година, в десет тома, с размазани малки снимки, — сега бяха натоварени с тристате шейсет и пет тома от библиотеката на Уейндълския университет.

— Само като си помислиш, че на всичките съм сложила печати — въздъхна госпожа Теър, като извъртя очи с престорен ужас.

— Някои е регистрирала госпожа Милер — каза Пнин, убеден привърженик на историческата истина.

В спалнята посетителките бяха поразени най-вече от сгъваемия параван, защищаващ двойния креват с четири колонки в ъглите от проникващите навсякъде течения, а също и от изгледа от четирите малки прозорчета — към тъмната стена на канарата, издигаща се остро на петдесет фута, с ивичка бледо звездно небе над черната растителност на върха й. На задната полянка Лорънс премина в сянката, като прекоси отражението на прозореца.

— Най-сетне действително удобно сте се уредили — каза Джоана.

— И знаете ли какво ще ви кажа сега — отвърна Пнин интимно, с тържествуваща нотка, звъннала в гласа му. — Утре заранта под покрова на тайната ще се видя с един господин, който иска да ми помогне да купя тази къща!

Отново слязоха долу. Рой връчи на жена си чантичката на Бети. Хърман си намери бастуна. Продължиха да търсят чантата на Маргарита. Отново се появи Лорънс.

— Довиждане, довиждане, професор Войницки! — изкаканиза Пнин и бузите му бяха румени и кръгли под лампата на входа.

(Бети и Маргарита Теър още се любуваха в антрето на бастуна на поласкания д-р Хаген, бе го получил наскоро от Германия — чвореста сопа с дръжка като магарешка глава. Тази глава можеше да мърда едното си ухо. Бастунът по-рано принадлежал на баварския дядо на д-р Хаген, селски свещеник. Механизмът на другото ухо се счупил през 1914 година, както станало ясно от оставената от свещеника бележка. Хаген го взел, обясни, за да се брани от немската овчарка от улица „Морава“. Кучетата в Америка не са свикнали с пешеходци. А той винаги предпочитал разходката пеш пред автомобила. Ухото не можело да се поправи. Поне в Уейндъл.)

— Бих искал да зная защо ме нарече така — каза Д. В. Томас, професор по антропология, на Лорънс и Джоана Клемънтс, докато вървяха през синия мрак към четирите коли, паркирани под планинските брястове от другата страна на пътя.

— Нашият приятел — отговори Клемънтс — ползва собствена номенклатура. Словесните му чудачества придават нов трепет на живота. Грешките на произношението му са митотворчески. Неволните му думи са достойни за оракул. Нарича жена ми Джон.

— Доста странно — рече Томас.

— Сигурно ви взема за някой друг — продължи Клемънтс. — Знае ли човек, може наистина да сте някой друг.

Преди да прекосят улицата, ги настигна д-р Хаген. Професор Томас, още недоумяващ, се сбогува.

— Това беше — каза Хаген.

Беше ясна есенна нощ, долу кадифена, горе стоманена.

Джоана попита:

— Наистина ли не искате да ви откараме?

— Само десет минути е пеш. А в такава великолепна нощ направо е необходимо да повървя.

Тримата постояха безмълвни към минута, загледани в звездите.

— И всичките са светове — каза Хаген.

— Или — допълни Клемънтс през прозявка — е страшна бъркотия. Подозирам, че всъщност това е флуоресциращ труп, а ние сме в него.

От осветения вход се чу сочният смях на Пнин, приключил подробния си разказ пред Теърови и Бети Блис как той самият върнал веднъж погрешно дамска чанта.

— Да вървим, мой флуоресциращ трупе, време е да си ходим — каза Джоана. — Много ни бе драго да се видим, Хърман. Поздравете Ирмгард. Каква чудесна вечеринка! Никога не съм виждала Тимофей толкова щастлив.

— Да, благодаря — разсеяно продума Хаген.

— Да бяхте видели лицето му — каза Джоана, — когато ни каза, че утре щял да говори с агента да купи тази вълшебна къща.

— Виж ти? Сигурни ли сте, че е казал така? — рязко попита Хаген.

— Именно — потвърди Джоана. — Ами да, разбира се, никой не се нуждае толкова от своя къща, колкото Тимофей.

— Е, лека нощ — каза Хаген. — Радвам се, че дойдохте. Лека нощ.

Изчака да влязат в колата, поколеба се и свърна обратно към осветения вход, където, застанал като на сцена, Пнин за втори или трети път се захващаше да стиска ръцете на Теърови и на Бети.

(„Никога — каза Джоана, като даваше заден ход и въртеше волана, — никога не бих позволила на дъщеря си да замине за чужбина с тази стара лесбийка.“ — „По-тихо — каза Лорънс, — може и да е пиян, но е достатъчно близо, току-виж, те чул.“)

— Няма да ви простя — мълвеше Бети на домакина си, леко пийнал, — задето не ме оставихте да измия съдовете.

— Аз ще му помогна — рече Хаген, като се качваше по стъпалата и тропаше с бастуна по тях. — Вие си вървете вече, деца.

Още един, последен кръг от ръкостискания и Теърови и Бети си отидоха.

12

— Преди всичко — призна Хаген, когато с Пнин се върнаха в гостната, — май бих си пийнал с вас още някоя чаша с вино.

— Дивно, дивно! — извика Пнин. — Ще допием моя cruchon33.

Настаниха се удобно и д-р Хаген каза:

— Вие сте великолепен домакин, Тимофей. Колко приятна минута! Моят дядо казваше, че чашата вино трябва да се пие бавно и да й се наслаждаваш, все едно, че е последната преди екзекуция. Бих искал да узная какво сте сложили в този пунш. Освен това бих искал да зная дали наистина, както твърди нашата мила Джоана, се готвите да придобиете тази къща?

— Не се готвя, а просто тихичко очаквам такава възможност — отговори Пнин с ромонлив смях.

— Не съм сигурен, че това би било разумно — продължи Хаген, хванал чашата си с две ръце.

— Разбира се, надявам се най-сетне да стана редовен преподавател — каза Пнин малко лукаво. — Вече девет години съм асистент на професор. Времето си върви. Скоро ще бъда заслужил пенсиониран асистент. Хаген, защо мълчите?

— Поставяте ме в крайно затруднително положение, Тимофей. Надявах се да не повдигате този въпрос.

— Не повдигам въпрос. Просто казвам, че се надявам — о, нека не е следващата година, но например по случай стогодишнината от освобождаването на робите — Уейндъл ще ме вземе на щат.

— Да, но знаете ли, приятелю, ще трябва да ви разкрия една печална тайна. Засега е неофициално, затова ще ми обещаете да не казвате на никого.

— Кълна се — каза Пнин и вдигна ръка.

— Няма как да не знаете — продължи Хаген — с каква любов и грижа създавах нашия великолепен факултет. И не съм вече млад. Казвате, Тимофей, че сте тук вече девет години. А аз отдавах на този университет всичко, каквото бе по моите сили, цели двайсет и девет години! Всичко, каквото бе по скромните ми сили. Както ми писа тези дни моят приятел д-р Крафт: „Вие, Хърман Хаген, самичък сторихте в Америка за Германия повече, отколкото всички наши мисии в Германия са сторили за Америка.“ А какво излиза сега? Прибрал съм в пазвата си този Фалтернфелс, тази змия, а сега той пропълзя в главна роля. Няма да ви предавам всички подробности на тази интрига!

— Да — каза Пнин с въздишка, — интригата е ужасно нещо. Но, от друга страна, честният труд винаги доказва ценността си. Следващата година двамата ще водим прекрасни нови теми, отдавна съм ги обмислил. За Тиранията. За Ботуша. За Николай Първи. За всичките предшественици на съвременните злодеяния. Хаген, когато говорим за несправедливостта, забравяме за избиването на арменците, за изтезанията, изобретени в Тибет, за колонистите в Африка… Човешката история — това е история на болката!

Хаген се наведе към приятеля си и го потупа по кокалестото рамо.

— Великолепен романтик сте, Тимофей, и при по-благоприятни условия… Но мога да ви съобщя, че през пролетния семестър наистина ще организираме нещо необикновено. Смятаме да направим постановки. Смятаме да направим постановка по драматична програма — сцени из произведения от Коцебу до Хауптман. Разглеждам това като своеобразен апотеоз… Но да не избързваме. И аз съм романтик, Тимофей, затова не мога да работя с хора като Бодо, както искат от мен нашите настоятели. Крафт в Сиборд се пенсионира и ми предлагат да заема мястото му от следващата есен.

— Честито — топло рече Пнин.

— Благодаря, приятелю мой. Разбира се, длъжността е много хубава и висока. Ще мога да използвам безценния опит, който натрупах тук, на по-обширно поле за научна и административна дейност. Понеже, разбира се, знаех, че Бодо няма да ви остави в Германския факултет, преди всичко предложих на тях да ви вземат, но те казаха, че в Сиборд и без това имало достатъчно слависти. Тогава поговорих с Блоръндж, но тукашният Френски факултет също е препълнен. Лошо, защото Уейндъл чувствува, че би било прекалено тежко финансово бреме да ви плаща за два или три курса по руски език, които са престанали да привличат студентите. Политическото положение в Америка, както знаем, не поощрява интереса към всичко руско. От друга страна, ще ви е приятно да узнаете, че Английският факултет кани един от най-бляскавите ваши съотечественици, действително увлекателен лектор — слушал съм го веднъж, май е ваш стар приятел.

Пнин се окашля и попита:

— Това означава ли, че ме гонят?

— Не бива да го вземате твърде присърце, Тимофей. Сигурен съм, че вашият стар приятел…

— Кой е този стар приятел? — попита Пнин и примижа.

Хаген назова фамилното име на увлекателния лектор.

Приведен напред с лакти на коленете, като стискаше и отпускаше ръце, Пнин каза:

— Да, познавам го от трийсет години или от повече. Приятели сме, но в едно съм сигурен. Никога няма да работя под негово ръководство.

— Е, утрото е по-мъдро от вечерта. Може пък да се намери някакъв изход. Във всеки случай тепърва ще имаме възможности да обсъдим това. Двамата ще продължим да работим, все едно, че нищо не се е случило, nicht wahr? Трябва да имаме мъжество, Тимофей!

— Значи ме уволняват — отрони Пнин, сплел пръсти и заклатил глава.

— Да, в еднакво положение сме, в еднакво положение — заключи бодрякът Хаген, като се надигна. Вече ставаше съвсем късно. — Тръгвам си — каза Хаген, който, макар да не беше такъв привърженик на сегашното време като Пнин, все пак го предпочиташе. — Вечерта беше великолепна, никога не бих си позволил да ви отровя радостта, ако нашата обща приятелка не беше ме уведомила за оптимистичните ви планове. Лека нощ. Да, между другото… Вие, разбира се, изцяло ще получите своята заплата за есенния семестър, сетне ще видим колко ще можем да измъкнем за вас през пролетния, особено ако се съгласите да свалите от моите клети стари плещи част от глупавата канцеларска рутина, а също ако вземете дейно участие в драматичната програма в новия хол. Дори според мен ще трябва да играете в нея под режисурата на дъщеря ми; това ще разпръсне печалните ви мисли. Сега веднага си лягайте и се приспете с хубава детективска история.

На входа разтърси неотзивчивата ръка на Пнин с енергия, която би стигнала за двамина. Сетне помаха с бастуна и весело слезе от дървените стъпала.

Отзад решетестата самозатваряща се врата се затръшна.

— Der arme Kerl!34 — мърмореше на себе си добросърдечният Хаген из пътя към къщи. — Поне подсладих хапа.

13

Пнин отнесе в умивалника мръсните съдове и приборите от бюфета и от масата. Прибра цялото останало ядене в хладилника, осветен от ярко арктическо сияние. Шунката и езикът, както и малките кренвирши бяха ометени до шушка, но зеленчуковата салата не бе предизвикала интерес, а от хайвера и пирожките бе останало за закуска и за обед. „Бум-бум-бум“ — избоботи шкафът за съдове, когато мина покрай него. Огледа гостната и се захвана да я разтребва. В прекрасната купа блестеше капка от пнинския пунш. Джоана бе сплескала в чинийката си изцапана с червило угарка. Бети не бе оставила следи и бе отнесла чашите в кухнята. Г-жа Теър беше забравила на чинията до късчето нуга книжле с красиви разноцветни кибритени клечки. Г-нът по най-чудат начин бе сгънал половин дузина хартиени салфетки. Хаген бе угасил измокрената и раздърпана пура в недокосната чепка грозде.

В кухнята Пнин се приготви да измие съдовете. Свали коприненото си сако, вратовръзката и зъбите. За да не измокри ризата и смокинговия панталон, върза субретъчна престилка на точки. Изстърга от чиниите разните вкусни късчета в кафява хартиена кесия, та по-късно да ги даде на шугавото бяло кученце, което понякога го навестяваше вечер — човешкото нещастие изобщо не бива да отнема радостта на кучето.

Приготви сапунена вана в умивалника за съдовете, стъклариите и приборите, безкрайно предпазливо пусна аквамаринената купа сред пяната. Когато тя напълно потъна, звучният й английски кристал нададе мелодичен глас. Изплакна под крана кехлибарените бокали и приборите, удави ги в същата пяна. Сетне измъкна ножовете, вилиците и лъжиците, изплакна ги и захвана да бърше. Работеше съвсем бавно, някак отнесено, у по-малко методичен човек би изглеждало разсеяност, събра подсушените прибори в букет, пусна ги в каната, която изми, ала не избърса, а сетне захвана отново да ги вади една по една и да ги бърше. Порови из пяната, около бокалите под мелодичната купа — дали няма още прибори — и измъкна оттам орехотрошачката. Добросъвестният Пнин изми и нея и тъкмо почна да я бърше, когато този разкрачен предмет, кой знае как, се изплъзна изпод кърпата и рухна като човек от покрив. Почти я хвана в движение — дори я докосна с връхчетата на пръстите: но това само ускори падането в пазещата безценно съкровище пяна на мивката и отвътре веднага екна непоносим трясък.

Пнин захвърли кърпата в ъгъла и постоя към минута извърнат, вперил очи в чернотата през прага на разтворената врата. Безшумно и малко зелено насекомо с дантелени крилца се завъртя в ослепителната светлина на силната гола крушка над гланцовата плешива глава на Пнин. Той изглеждаше много стар с беззъбата си зяпнала уста и с пелената сълзи, замрежила празния му немигащ поглед. Сетне със стон на мъчително предчувствие се върна до умивалника и събрал смелост, дълбоко гмурна ръка в пяната. Предпазливо извади строшен бокал. Чудесната купа се оказа невредима. Взе чиста кърпа и отново се захвана за работа.

Когато всичко беше измито и избърсано, а купата се изправи равнодушна и невъзмутима на най-сигурния рафт в шкафа за съдове, малката ярко осветена къща беше здраво заключена в черната нощ и Пнин седна край кухненската маса. Извади от чекмеджето лист евтина жълта хартия, свали капачката на автоматичната писалка и започна да подготвя черновата на писмо:

„Скъпи Хаген — пишеше той с ясния си твърд почерк, — позволете ми да тегна (зачеркнато), да тегля чертата под нашия днешен разговор. Той, да си призная, малко ме порази. Ако съм имал честта да разбера правилно, вие казахте…“