Пнин

1

Прочутите камбани на Уейндълския колеж редяха своята утринна мелодия.

Лорънс Дж. Клемънтс, уейндълски професор, чийто единствен популярен курс бе „Философия на жеста“, и жена му Джоана (Пенделтън, випуск 1930 година) се бяха разделили наскоро с дъщеря си, най-добрата студентка на своя баща: Изабела изостави следването и се омъжи за завършил Уейндъл инженер, заминал на работа в далечен западен щат.

Звънът на камбаните отекваше като същинска музика сред сребристото слънце. Рамкираният в широкия прозорец Уейндъл — бели къщи, черен орнамент от клони — бе като детска рисунка, вместена в примитивна перспектива, лишена от пространствена дълбочина, посред сиви като училищна дъска хълмове; всичко бе красиво нагиздено със скреж; лъскавите части на паркираните коли блестяха; старият шотландски териер, принадлежащ на мис Дингуъл, същинско цилиндрично прасенце, пое на обичайната си разходка по Уорън Стрийт, надолу по Спелмън Авеню и обратно; обаче никакви добросъседски отношения, нито грижливо отгледаният ландшафт, нито трелите на камбаните не можеха да разхубавят годишното време; след две седмици, щом преглътнеше паузата, академичната година влизаше в зимната си фаза — в пролетния семестър, и Клемънтсови изпитваха чувство на униние, на тревога и самота в милата си, стара, от край до край продухвана къща, която сега сякаш висеше отгоре им като надиплена кожа и провиснала дреха върху някой глупак, внезапно изгубил третина от теглото си. В края на краищата Изабела бе толкова млада и толкова разсеяна, всъщност не знаеха нищо за новия й род, ако не смятаме сватбения комплект от марципанови физиономии в наетата зала с въздушна младоженка, толкова безпомощна без очилата си.

В енергичните ръце на д-р Робърт Треблър, активен сътрудник на Музикалния факултет, камбаните звучаха все още с пълна сила в райското висине, а Лорънс, светлокос, възплешив, болезнено пълен мъж, пред оскъдната си закуска от портокали и лимони хулеше шефа на Френския факултет, един от поканените от Джоана гости за вечерта по случай пристигането на професор Ентуисъл от Холдуинския университет. „Всъщност защо — се пенеше той — ти е щукнало да каниш този толкова скучен Блоръндж, тази мумия, този варосан стълб на просвещението?“

— Обичам Ана Блоръндж — заяви Джоана, подкрепяйки с кимане своята симпатия.

„Вулгарна стара ехидна!“ — възкликна Лорънс. „Трогателна стара ехидна“ — избъбри Джоана. Едва тогава д-р Треблър престана с камбаните и вместо него зазвъня телефонът в антрето.

От професионална гледна точка умението на разказвача да вмества в разказа телефонни разговори все още изостава много от умението му да предава диалози, които се водят от стая в стая или от прозорец до прозорец през тясна синя уличка в старинно градче, където водата е толкова скъпоценна и магаренцата са толкова нещастни, където се продават килими, където е пълно с минарета, с чужденци и с пъпеши, а утринното ехо звънти. Когато Джоана с бодрата си дългобедрена стъпка се приближи до упорития апарат, преди той да млъкне, и каза „ало“ (вдигнати вежди, очите блуждаят), я приветствува пълна тишина; чуваше се само непринуденият звук на равномерно дишане; сетне гласът на човека с дишането произнесе с уютен чуждестранен акцент: „Извинете, момент.“ Беше казано някак между другото, той продължи да диша и сякаш да се окашля и пъшка или дори да въздиша леко под акомпанимента на шумолящи прелиствани малки страници.

— Ало! — повтори тя.

— Вие ли сте — предпазливо предположи гласът — мисис Файър?

— Не — каза Джоана и остави слушалката. — Освен това — продължи тя, като се върна чевръсто в кухнята и се обърна към мъжа си; той опитваше бекона, който тя бе сложила за себе си — нали няма да отречеш, че Джек Кокеръл смята Блоръндж за първокласен администратор?

— Кой беше?

— Някой търсеше мисис Фойър или Фейър. Виж какво, щом умишлено пренебрегваш всичко, каквото Джордж… (д-р О. Дж. Хелм, техният домашен лекар).

— Джоана — рече Лорънс, който се почувствува доста по-добре след седефеното късче сланинка, — Джоана, скъпа, нали помниш, вчера каза на Маргарит Теър, че търсиш квартирант?

— О, Боже! — възкликна Джоана и телефонът веднага услужливо звънна.

— Явно — изрече все същият глас, сякаш нищо не бе се случило, възобновявайки разговора — по погрешка използувах името на посредничката. С мисис Клемънтс ли съм свързан?

— Да, аз съм мисис Клемънтс — каза Джоана.

— Обажда се професор. — Последва свръхсмешен кратичък взрив. — Водя руските групи. Мисис Файър, която понастоящем работи в библиотеката на смени…

— Да, мисис Теър, зная. Какво, искате да видите стаята?

Да, би искал. Ще може ли да дойде приблизително след половин час? Да, ще си бъде вкъщи. Тя тръшна слушалката без всякаква нежност.

— Кой беше този път? — попита мъжът й, като се обърна (пухкава луничава ръка върху перилата) от стълбището на път за горния етаж, към безопасността на своя кабинет.

— Пингпонгово топче, с пукнатина. Русин.

— Но това е професор Пнин! — възкликна Лорънс. — О, как да го не зная — „безценна перла“… Не, категорично отказвам да живея под един покрив с това чудовище.

Той бясно изтропа нагоре. Тя извика подир него:

— Лор, вчера приключи ли статията?

— Почти. — Вече бе зад чупката на стълбището — тя чу как дланта му проскърцваше и сетне удряше по парапета. — Днес ще я завърша. По-напред трябва да подготвя този проклет изпит Е. С.

Това означаваше Еволюция на Смисъла — неговия най-важен предмет (изучаван от дванайсет души, които ни най-малко не приличаха на апостоли); курсът начеваше и трябваше да приключи с фразата, която предстоеше безкрайно да бъде цитирана в бъдеще: „Еволюцията на смисъла в известен смисъл представлява еволюция на безсмислицата.“

2

Половин час по-късно Джоана хвърли поглед над полумъртвите кактуси в прозореца на остъкления вход и видя мъж по пардесю, без шапка, с глава, наподобяваща полиран меден глобус; той бодро звънеше пред входа на великолепната тухлена къща на нейната съседка. Старият шотландски териер, застанал редом, имаше същия доверчив израз като мъжа. Мис Дингуъл излезе с четката за миене на под в ръка, пусна бавния, изпълнен с достойнство пес и напъти Пнин към дъсчената резиденция на Клемънтсови.

Тимофей Пнин се настани в гостната, преметнал крак върху крак по американски, и се впусна в излишни подробности. Curiculum vitae3, свито до размерите на орехова черупка (кокосова). Родил се в Петербург през 1898 година. Родителите му починала от тифус през 1917-а. Заминал за Киев през 1918-а. Пет месеца бил в Бялата армия, първо като „полеви телефонист“, после в канцеларията на военното разузнаване. През 1919-а избягал от завзетия от червените Крим в Константинопол. Завършил университетското си образование…

— Чуйте, бях там като дете точно през същата година — зарадвана рече Джоана. — Баща ми замина за Турция със задача, поставена от правителството, и ни взе със себе си. Може би сме се срещали! Помня думата „вода“. Там имаше градина с рози…

— Вода на турски е „су“ — поясни Пнин, лингвист по неволя, и се върна към увлекателното си минало: — Завърших университетското си образование в Прага. Бях свързан с различни научни учреждения. След това… Е, накратко казано: от 1925-а обитавах Париж, напуснах Франция в началото на хитлеристката война. Сега се намирам тук. Американски гражданин. Преподавам руски и тям подобни във Вандалския университет. Препоръки можете да получите от Хаген, шефа на Германския факултет. Или от университетския Дом за преподавателите ергени.

— Не се ли чувствува добре там?

— Прекалено много хора — продължи Пнин. — Натрапчиви хора. Докато сега ми е крайно необходимо пълно усамотяване. — Той се окашля в юмрук изненадващо звучно (кой знае защо, напомни на Джоана професионалния донски казак, с когото веднъж я бяха запознали), сетне се юрна презглава: — Трябва да ви предупредя, налага се да си извадя всичките зъби. Отвратителна операция.

— Ами да се качим горе — бодро каза Джоана.

Пнин надникна в стаята на Изабела с розовите стени и белите волани. Тъкмо бе завалял сняг, макар небето да беше от чиста платина, бавният искрист снегопад се отразяваше в безмълвното му огледало. Подробният Пнин огледа „Момиче с котка“ от Хейкър над кревата и „Закъсняло дете“ на Хънт над рафта с книги. Сетне подържа длан на известно разстояние от прозореца.

— Температурата постоянна ли е?

Джоана се втурна към радиатора.

— Нажежен е — съобщи тя.

— Питам дали няма въздушни течения.

— О, да, ще имате много въздух. А тук е банята — малка, но само ваша.

— Не душ? — поинтересува се Пнин, загледан нагоре. — Може така да е по-добре. Моят приятел Шато, професор в Колумбийския университет, веднъж си счупил крака на две места. Сега трябва да помисля. Какъв наем смятате да вземате? Питам, защото няма да платя повече от долар на ден — разбира се, без да се брои храната.

— Добре — прихна Джоана по свойствения на нея приятен начин.

Още същия ден Чарлс Макбет, един от студентите на Пнин („Според мен е побъркан, ако се съди по темите му“ — мълвеше Пнин), ентусиазирано прекара пнинския багаж с патологично възлилавата си кола без ляв калник и след ранната вечеря в не особено процъфтяващото ресторантче „Яйцето и ние“, което Пнин посещаваше от чисто състрадание към несретниците, нашият приятел се захвана с въодушевяващото занимание да пнинизира новото си жилище. Детството и младостта на Изабела си бяха заминали заедно с нея, дори ако не напълно, остатъците бе изкоренила майка й, но по някакъв начин все пак се бяха запазили следи от детството и преди да намери най-подходящите места за сложната си кварцова лампа, за огромната пишеща машина с руска азбука в разкривен ковчег, закрепен с лепкава лента, за петте чифта прекрасни, куриозно малки обувки със сраснали се с тях калъпи за ботуши, за кафемелачката-кафеник — заплетена машинария, малко по-нискокачествена от взривилата се миналата година, за двойката будилници, които всяка нощ се надбягваха, и за седемдесет и четирите библиотечни книги, най-вече старинни руски списания в солидни подвързии от Б(иблиотеката) на У(ейндълския) К(олеж), Пнин деликатно изсели върху стол на стълбищната площадка половин дузина осиротели тома от рода на „Птиците у дома си“, „Щастливи дни в Холандия“ и „Моят първи речник (над 600 илюстрации на животни, на човешкия организъм, на ферми, на пожари, подбрани научно)“; а също и самотно дървено мънисто с дупка по средата.

Джоана, която може би злоупотребяваше с думата „трогателен“, заяви, че смята да покани този трогателен учен да пийне с техните гости, на което мъжът й възрази, че той също е трогателен учен и ще отиде на кино, ако тя изпълни заканата си. Когато Джоана се качи при Пнин да го кани, той обаче отказа, направо заяви, че решил вече да не пие. Трите съпружески двойки и Ентуисъл се събраха към девет, около десет вечеринката бе в пълния си разгар, когато внезапно Джоана, както разговаряше с миловидната Гуейн Кокеръл, забеляза Пнин по зелен пуловер, застанал на вратата до подножието на стълбището и вдигнал високо чаша така, че тя да я види. Тя забърза към него и едва не се сблъска с мъжа си, който припкаше през стаята, за да спре, удуши, унищожи Джек Кокеръл, шефа на Английска филология, който гърбом към Пнин забавляваше мисис Хаген и мисис Блоръндж с прочутия си номер — беше един от най-добрите, ако ли не и най-добрият имитатор на Пнин в университета. Междувременно моделът му рече на Джоана: „В банята няма чиста чаша, забелязах и други неудобства. Духа от пода и духа от стените.“ Ала д-р Хаген, приятен правоъгълен старец, също забеляза Пнин и го поздрави радостно, а в следващия миг Пнин, получил вместо своята чаша уиски с газирана вода и лед, беше представен на професор Ентуисъл.

— Здравствуйте, как поживаете, хорошо, спасибо4 — издекламира Ентуисъл, като прекрасно имитираше руски говор, и наистина приличаше на добродушен царски полковник в цивилно облекло. — Една вечер в Париж — продължи той, като святкаше с очи, — в кабарето „Уголок“ тази декларация убеди гуляеща компания руснаци, че съм техен съотечественик, който, представете си, се прави на американец.

— След две-три години — каза Пнин, който прозяпа първия подложен му крак и се препъна в последния — и мен ще ме вземат за американец. — И всички освен професор Блоръндж се запревиваха от смях.

— Ще ви осигурим електрическа печка — с интимен шепот съобщи Джоана на Пнин, като му подаваше маслини.

— Каква марка ще е печката? — подозрително попита Пнин.

— Ще видим. Имате ли други оплаквания?

— Да, пречи ми шумът — каза Пнин. — Чувам всеки, буквално всеки шум отдолу, но според мен сега не е моментът да обсъждаме това.

3

Гостите си затръгваха. Пнин закрета нагоре с чиста чаша в ръка. Ентуисъл и домакинът излязоха на прага последни. Сред черната нощ плаваше мокър сняг.

— Колко жалко — каза професор Ентуисъл, — че не можем да ви съблазним завинаги да се преселите в Холдуин. При нас са Шварц и старият Крейте, и двамата ваши горещи поклонници. Ние имаме истинско езеро. Имаме всичко, каквото пожелаете. Дори имаме свой професор Пнин.

— Зная, зная — каза Клемънтс, — но тези предложения, които валят, идват твърде късно. Смятам скоро да се пенсионирам, а дотогава предпочитам да остана в плесенясалата си и затънтена, но привична дупка. Как ви хареса — той сниши глас — мосю Блоръндж?

— О, той прави впечатление на чудесен момък. Ала трябва да отбележа, че в някои неща ми напомня за онзи, вероятно митичен шеф на Френска филология, който смятал, че Шатобриан е прочут готвач.

— Внимавайте — каза Клемънтс. — За пръв път този виц е бил разказан за Блоръндж, при това е съвсем верен.

4

На другата сутрин Пнин героично се запъти за града, като размахваше бастунчето си по европейския начин (нагоре-надолу, нагоре-надолу) и за доста време спираше поглед върху различни предмети; философски се мъчеше да си представи какво ще е да ги види отново след изтезанието и да си припомни какви са му се сторили през призмата на неговото очакване. Два часа по-късно се влачеше обратно, като се подпираше с бастуна и не поглеждаше нищо. Парливият прилив от болка полека-лека изтласкваше ледената вдървеност от наркозата в устата — разкашкана, още полумъртва и отвратително изтерзана. След това няколко дни бе в траур по интимната част от своя организъм. Учуден си даде сметка, че е обичал зъбите си. Езикът му — дебел, гладък тюлен — навремето тъй радостно шляпаше и се плъзгаше по познатите канари, като проверяваше контурите на малко пострадалото, но все още сигурно царство, гмуркайки се от пещера в залив, катерейки се по остра издатина, свирайки се в дефиле, намирайки вкусно късче водорасло все в същия стар пролом; сега обаче не бе останал ни един жалон — само голямата тъмна рана, terra incognita на венците му, а страхът и отвращението му пречеха да я изследва. Когато му сложиха протезите, се оформи нещо като бял изкопаем череп, с принадени съвсем чужди озъбени челюсти.

По план нямаше лекции; не провеждаше и изпити, вместо него изпитваше Милер. Изминаха десет дена — и внезапно той започна да се радва на новата играчка. Това бе откровение, изгрев-слънце, яка уста, изпълнена с дейната, алабастрова, хуманна Америка. Нощем пазеше съкровището си в специална чаша със специална течност, където то, перленорозово, се усмихваше на себе си като някакъв дивен представител на дълбоководната флора. Големият труд за стара Русия, отдавнашна мечта, смесица от фолклор, поезия, социална история и petite historie5, който той обичливо износваше вече приблизително десет години, най-сетне му се стори постижим сега, щом главоболието изчезна и се появи този нов амфитеатър от полупрозрачна пластмаса, която сякаш подразбираше рампа и спектакъл. От началото на пролетния семестър курсът му нямаше как да не забележи магичната промяна, когато той, седнал, кокетно почукваше с гумичката на молива по тези равни, твърде равни резци и кучешки зъби, докато студентът превеждаше от „Руски език за начеващи“ на стария, но як професор Оливър Брейдстрийт Ман (учебник, всъщност от начало до край написан от двамина дребнички труженици, Джон и Олга Кротки, сега покойници) изречение от рода на „Момчето играе със своята бавачка и със своя чичо“. А една вечер издебна Лорънс Клемънтс, който понечи да се промъкне горе в кабинета си, и с несвързани възторжени възклицания се захвана да му демонстрира хубостта на предмета, лекотата, с която се вади и отново се слага, и заубеждава стъписания, но дружелюбен Лорънс още утре на ранина да иде и да махне всичките си зъби.

— Ще станете като мен, чисто нов човек — квичеше Пнин.

За чест на Лорънс и Джоана трябва да отбележа, че доста бързо оцениха Пнин по уникалното му пнинско качество, въпреки че той по-скоро бе вид таласъм, отколкото квартирант. Непоправимо повредил нещо в новата си електрическа печка, той мрачно заяви, че нямало значение, тъй като пролетта наближавала. Имаше дразнещия навик заран да застава на стълбището и там усърдно да си четка дрехите — четката дрънчеше по копчетата — най-малко пет минути всеки божи ден. Бе завъртял страстен роман с пералната машина на Джоана. Въпреки забраната да я доближава, час по час го залавяха на местопрестъплението. Зарязал всякакво приличие и предпазливост, току я тъпчеше с всичко, каквото му попаднеше: с носната си кърпа, с кухненските пешкири, с куп слипове и ризи, контрабандно смъкнати долу от неговата стая, само заради удоволствието да наблюдава през илюминатора й това, което приличаше на безкрайно премятащи се делфини, болни от метил. Една неделя, щом се убеди, че е сам, не можа да се стърпи и от чисто научно любопитство остави мощната машина да си поиграе с чифт негови платненки с гумена подметка, изцапани с кал и хлорофил; платненките затропаха с нестройно туптене като армия, прекосяваща мост, и се завърнаха без подметки, а Джоана се появи на вратата на будоарчето си зад бюфетната и печално промълви: „Пак ли, Тимофей?“ Но му прощаваше и обичаше да сяда с него на масата в кухнята, като чупеше орехи или пиеше чай. Дездемона, старата чернокожа прислужница, която идваше в петък и с която по едно време Бог разговаряше всеки ден („Дездемона, каза ми Бог, този твой Джордж е лош човек“), мярваше понякога Пнин, отпуснат под неземните лилави лъчи на кварцовата си лампа, когато по него нямаше нищо освен слипове, черни очила и ослепителен православен кръст върху широките гърди — и оттогава уверяваше, че бил светец. Веднъж Лорънс на влизане в кабинета си, потайна и заветна бърлога, хитроумно врязана в тавана, възмутен откри вътре мека светлина и тлъстия врат на Пнин, който, разкрачил кльощави нозе, преспокойно прелистваше страници в ъгъла. „Извинете, дойдох само «да попаса»“ — кротко отбеляза неканеният гостенин (чийто английски се обогатяваше удивително бързо), като хвърли поглед над повдигнатото рамо; кой знае защо, още същия ден случайно позоваване на рядък автор, мярнал се намек, мълком разпознат насред път към някаква идея, смела платноходка, очертала се на хоризонта, незабелязано отведе и двамата до нежна духовна хармония, нали и тя, и те двамата се чувствуваха в своя среда само в топлия свят на истинската наука. Сред хората се срещат диференциали и интеграли, Клемънтс и Пнин бяха от втората разновидност. Оттогава често разсъждаваха заедно, когато се срещнеха и се спираха на стълбищните площадки, на две различни по височина стъпала (като променяха равнищата и отново се обръщаха един към друг), или когато се разхождаха в противоположни посоки из стаята, която в този момент бе за тях само espace meublé6 според определението на Пнин. Скоро стана ясно, че Тимофей е истинска енциклопедия на руското повдигане на рамене и поклащане на глава, че той ги класифицира и може с това-онова да попълни Лорънсовия каталог с философска интерпретация на жестовете, нарисувани и ненарисувани, национални и регионални. Биваше много приятно да наблюдаваш как двамата обсъждат някоя легенда или религия: Тимофей, като разцъфва с амфороподобен жест, и Лорънс, като разсича въздуха с ръка. Лорънс дори засне на лента това, което Тимофей смяташе за основа на руските „жестове с китката“; Пнин по риза за тенис, с усмивката на Джокондата върху устните, демонстрира движенията, залегнали в основата на такива руски глаголи (приложени към ръцете) като замахвам, пляскам, разтварям: свободен замах с едната ръка от горе на долу в знак на уморена отстъпка; драматично плясване с двете ръце от изумено отчаяние; и „разделително“ движение — ръцете се разперват встрани в знак на безмълвно покорство. В заключение много бавно Пнин показа как в международния жест на „заканващ се показалец“ само половин оборот на пръста, фин като извивка на китката при фехтовка, е превърнал руския тържествен символ — посочването нагоре („Съдията небесен те вижда!“) — в германското нагледно изобразяване на пръчка: „Мисли му!“ „Обаче — добави обективният Пнин — руската метафизична полиция също много успешно може да троши физически кокали.“

След като се извини за „небрежния си тоалет“, Пнин показа лентата на групата си студенти, а Бети Блис, аспирантката, която работеше във Факултета по сравнителна литература, където Пнин асистираше на д-р Хаген, заяви, че Тимофей Пнин е същински Буда от източния филм, който гледала в Азиатския факултет. Тази Бети Блис, пълна, майчински добра девойка на двайсет и девет години, бе заседнала като меко трънче в застаряващата плът на Пнин. Преди десет години имала любовник — красив пройдоха, който я зарязал заради някаква малка уличница, а сетне завъртяла заплетен, отчаяно сложен роман, по-скоро в духа на Чехов, отколкото на Достоевски, с инвалид, който сега бил женен за болногледачката си, долнопробна гиздосия. Клетият Пнин се колебаеше. По принцип не изключваше възможността за брак. На един семинар, след като всички си отидоха, с новото си зъбно великолепие той стигна толкова далеч, че задържа ръката й в дланта си и я Потупваше, докато двамата седяха и обсъждаха Тургеневото стихотворение в проза „Как хубави, как свежи бяха розите“. Тя едва можа да го прочете до края, гърдите й се пръскаха от въздишки, уловената ръка трепереше. „Тургенев — каза Пнин, като върна ръката й на масата — е бил принуден да се прави на глупак в шаради и в tableaux vivants7 заради възгрозната, но обожавана от него певица Полина Виардо, а г-жа Пушкина веднъж казала: «Дотягаш ми със стихотворенията си, Пушкин», пък жената на гиганта Толстой — само като си помисля! — на стари години предпочела пред него глупав музикант с червен нос!“

Пнин нямаше нищо против мис Блис. Когато се мъчеше мислено да си представи безоблачна старост, доста ясно я съзираше да му носи одеяло или да пълни автоматичната му писалка. Безспорно тя му харесваше — но сърцето му принадлежеше на друга.

Котка, както би се изразил Пнин, не се удържа в чувал. За да обясня малодушното вълнение на клетия ми приятел една вечер насред семестъра — когато получи някаква телеграма и после закръстосва из стаята най-малко четирийсет минути, — трябва да отбележа, че Пнин невинаги е бил ерген. Клемънтсови играеха на „китайска дама“ сред припламването на комфортната камина, когато Пнин слезе гръмовно, подхлъзна се и за малко да падне в краката им като молител в някой старовремски град, изпълнен с несправедливост, но възстанови равновесието си — и все пак сетне събори ръжена и дилафа.

— Дойдох — задъхан рече той, — за да ви известя, по-точно да попитам дали мога да приема гостенка в събота — разбира се, през деня. Пристига предишната ми жена, сега д-р Лиза Винд — може да сте чували за нея в психиатричните среди.

5

Очите на някои любими жени поради случайното съчетаване на блясък и форма ни въздействуват не веднага, не в мига на свенливо съзерцание, а като забавен и нарастващ взрив светлина, когато безсърдечната личност отсъствува, а вълшебната мъка напира и обективите и прожекторите са насочени срещу вас в тъмата. Каквито и да бяха очите на Лиза Пнина, понастоящем Винд, те сякаш издаваха същината си — както диамантите с най-чиста прозрачност — само ако ги извикаш във въображението си, и тогава празна, сляпа, влажна аквамаринова жега затрепкваше и се наместваше под клепачите ви подобно на слънчев и морски прах. Всъщност очите й бяха светли, прозрачно синкави, рамкирани от черни ресници, с яркорозови ръбчета, леко дръпнати към слепоочията, където от всяко се пръскаха дребни котешки бръчици. Косата й бе тъмнокестенява, вдигната на вълна над гланцовото чело и розовото свежо лице; тя използуваше блед молив за устни и освен въздебелите глезени и китки мъчно можеше да се намери някакъв недостатък в цветущата й, жизнена, елементарна, не твърде гледана хубост.

По онова време Пнин, млад, обещаващ учен, и тя, тогава повече от сега напомняща ясноока русалка, се срещнаха в Париж през май 1925 година. Тогава той носеше редичка тъмноруса брадичка (сега, ако не се бръснеше, щеше да избие само бяла четина — клетият Пнин, клетият бодлокож албинос!) и тази раздвоена монашеска растителност, увенчана от дебел лъщящ нос и невинни очи, прекрасно резюмираше външния облик на старомодна интелигентска Русия. Скромната длъжност в Аксаковия институт на улица „Вер-Вер“ заедно с още една в руската книжарница на Савел Багров на улица „Гресе“ му осигуряваха средства за съществуване. Лиза Боголепова, студентка медичка, току-що навършила двайсет години, напълно очарователна в черния си копринен джемпър и спортна пола, вече работеше в Медонския санаториум, ръководен от забележителна и внушителна възрастна дама, д-р Розета Стоун, една от най-зловредните психиатърки от онова време; на всичкото отгоре Лиза пишеше стихотворения — най-вече в препъващ се анапест; всъщност Пнин я видя на една от литературните вечери, на които младите поети емигранти, напуснали Русия през периода на бледото си, неразглезено узряване, напевно четяха носталгични елегии, посветени на страната, която за тях бе не повече от печална стилизирана играчка, намерено на тавана украшение, кристално кълбо, което разтърсваш, за да вдигнеш в него светлозарна виелица над миниатюрна елха и къщурка от картон. Пнин й написа потресаващо любовно писмо — сега запазено в частна колекция — и тя го прочете през сълзи от жал към себе си, докато се съвземаше след глупав роман с литератор, който сега… Ех-, все едно. Петима психоаналитици, нейни близки приятели, в един глас казаха: „Пнин — и веднага дете“.

Бракът почти не промени начина им на живот — само дето тя се пренесе във възмрачната квартира на Пнин. Той продължи да се занимава със славистика, тя — със своята психодраматична дейност и със своето лирично снасяне, като навсякъде полагаше яйчица — същински великденски заек, и в тези зелени и лилави стихотворения — за бебето, което иска да роди, за любовниците, които иска да има, за Петербург (покрай Ана Ахматова) — всяка интонация, всеки образ, всяко сравнение вече бяха използувани от други римуващи зайци. Един от поклонниците й, банкер и пряк покровител на изкуствата, избра сред руските парижани влиятелния литературен критик Жоржик Урански и срещу вечеря с шампанско в „Уголок“ настоя чудесният Жоржик да посвети поредния си feuilleton в един от руските вестници на висока оценка на Лизината муза, върху чиито кестеняви къдри преспокойно възложи венеца на Ана Ахматова, след което Лиза избухна в щастливи сълзи — същинска малка Мис Мичиган или Кралица на розите в Орегон. Пнин, непосветен в тази работа, носеше сгънатата изрезка на безсрамните излияния със себе си, в честния си портфейл, и забавляваше приятелите си, като им я четеше на глас, докато тя съвсем се протри. Не беше посветен и в някои по-сериозни неща, та тъкмо залепваше остатъците от статията в албум, когато през един декемврийски ден на 1938 година Лиза му се обади от Медон, за да му съобщи, че заминава за Монпелие с човека, който разбира нейното „органично его“, с някой си д-р Ерих Винд, и никога повече няма да се види с Тимофей. Някаква непозната червенокоса французойка намина да вземе нещата на Лиза и му каза: „Е, какво, плъх от мазето, няма го вече клетото момиче — за да taper dessus“8, а след около два месеца довтаса германско писмо от д-р Винд, изпълнено със съчувствия и извинения, уверяващо lieber Herr Pnin9, че той, д-р Винд, жадува да се ожени „за жената, която дойде от Вашия живот в моя“. Разбира се, Пнин би й дал развод със същата готовност, с каквато би отдал живота си заедно с отрязани мокри стъбла и с лист папрат, при това завързани също толкова изискано, както в миришещата на пръст цветарничка на Великден, когато дъждът я превръща в сиво-зелено огледало; но се разбра, че д-р Винд имал в Южна Америка жена със своеобразен ум и фалшив паспорт, която не желаела да я безпокоят, докато се оформели някои нейни планове. Междувременно Новият свят започна да примамва Пнин; от Ню Йорк големият му приятел професор Константин Шато му предлагаше всякак да му помогне за преселването. Пнин уведоми д-р Винд за плановете си и прати на Лиза най-новата книжка на емигрантско списание, където я споменаваха на страница 202-ра. Вече бе изминал половината път из тягостния ад, изобретен от европейските бюрократи (за искрено удоволствие на Съветите) за притежателите на злополучните Нансенови паспорти, издавани на руските емигранти (нещо като удостоверение за освободения от затвора срещу честна дума), когато през един кишав априлски ден на 1940 година откъм вратата му отекна рязък звън и в квартирата нахлу Лиза, като пъшкаше и носеше пред себе си като скрин седеммесечната си бременност, дръпна шапката си, изрита обувките и съобщи, че цялата история била грешка и че отсега отново била вярна и законна жена на Пнин, готова да го последва навсякъде, дори през океана, ако се наложи. Тези дни вероятно бяха най-щастливите през живота на Пнин — дни на неспирно румено могъщо мъчително блаженство и узряване на визи, и подготовка, и медицински преглед при глухоням доктор, който притискаше фалшив стетоскоп до сърцето на Пнин през дрехите му, и добра руска дама (моя роднина), която толкова помогна в американското консулство, и пътешествие до Бордо, и чаровен чист параход — всичко бе покрито със скъпоценен приказен налеп. Бе готов не само да осинови детето, когато се появи, но и страстно желаеше това и тя — с доволен, малко кравешки израз изслушваше педагогическите планове, които той градеше, а той сякаш наистина чуваше първия вик на новороденото и първата му дума в близкото бъдеще. Тя винаги бе обичала захаросани бадеми, ала сега ги нагъваше в баснословни количества (два фунта между Париж и Бордо) и аскетичният Пнин гледаше възхитен и уплашен лакомията й, като клатеше глава и вдигаше рамене, нещо от онези гладко копринени dragées бе проникнало в съзнанието му, завинаги се бе сляло със спомена за опънатата й кожа, за тена на лицето й, за безупречните й зъби.

Малко го разочарова това, че още щом се качи на борда и хвърли поглед на издуващото се море, тя каза: „Ах, не, да ме прощавате“ и начаса се прибра в корема на кораба, където прекара по-голямата част от пътя, легнала по гръб в каютата, която споделяше с бъбривите жени на тримата неразговорливи поляци — борец, градинар и фризьор, — получени от Пнин за съседи. Той остана третата вечер от пътуването в каюткомпанията, Лиза отдавна бе отишла да спи, и на драго сърце склони да изиграе партия шах с някогашен издател на франкфуртски вестник, меланхоличен старец с торбички под очите, в пуловер с яка „хамут“ и брич. Нито единият, нито другият бе добър играч; двамата имаха склонност към ефектни, но съвсем неоправдани жертви на фигури; всеки много искаше да победи; а работата още повече се оживяваше от пнинския фантастичен немски („Wenn Sie so, dann ich so, und Pferd fliegt“10). Тогава се приближи друг пътник, каза „Entschuldigen Sie“11, може ли да погледа и седна при тях. Беше с червеникава, късо подстригана коса и с дълги бледи ресници, с торбички под очите, носеше износено двуредно сако и скоро вече цъкаше с език и клатеше глава всеки път, когато старецът след продължителен и важен размисъл се наведеше напред, за да направи нелеп ход. В края на краищата този полезен зрител, явно познавач, не се стърпя и като бутна обратно пешката, която неговият съотечественик бе преместил току-що, посочи с треперещ показалец офицера, внедрен веднага от стария франкфуртец под мишницата на защитата на Пнин. Приятелят ни, разбира се, загуби и тъкмо да напусне салона, когато внезапно познавачът го настигна и каза „Entschuldigen Sie“, би ли му отделил минута хер Пнин? („Както виждате, зная вашето име“ — отбеляза той мимоходом, като вдигна вездесъщия си показалец и предложи да се отбият в бара да пийнат бира.) Пнин се съгласи и когато поставиха халбите пред тях, учтивият непознат продължи: „В живота, както и в шаха винаги трябва да анализираме своите подбуди и намерения. През деня, когато се качихме на борда, се чувствувах като палаво дете. Но още на следващото утро започнах да се опасявам, че проницателният съпруг — това не е комплимент, а ретроспективно предположение — рано или късно ще прегледа списъка на пътниците. Днес съвестта ми ме съди и ме обяви за виновен. Не мога повече да търпя лъжата. Наздраве. Разбира се, не е като нашия германски нектар, но все пак е по-хубава от кока-колата. Казвам се Ерих Винд; уви, това име ви е известно“.

Пнин безмълвно, с изкривено лице, все още с длан върху мокрия шубер, тромаво се смъкна от гъбовидната седалка, но Винд отпусна петте си дълги чувствителни пръсти върху ръкава му.

— Lasse mich, lasse mich12 — взе да вие Пнин, като се мъчеше да отърси безкостната умилкваща се ръка.

— Моля! — каза д-р Винд. — Ала бъдете справедлив. Осъденият винаги има последната дума — това е негово право. Признават го дори нацистите. И преди всичко — искам позволение да платя най-малко половината от нейния билет.

— Ach nein, nein, nein13 — каза Пнин. — Да прекратим този кошмарен разговор (diese koschmarische spräche).

— Както желаете — каза д-р Винд и се захвана да внушава следните точки на вързания Пнин. Че това било изцяло идея на Лиза — „да опростим, представете си, цялата работа в името на нашето дете“ („нашето“ звучеше тройствено); че Лиза била много болна жена и се нуждаела от специални грижи (бременността представлявала просто сублимация на влечението към смъртта); че той (д-р Винд) щял да се ожени за нея в Америка — „закъдето заминавам и аз“, добави д-р Винд за по-ясно; и че той (д-р Винд) би помолил да плати поне бирата. След това до края на пътуването, което се превърна от сребристозелено в еднообразно сиво, Пнин откровено потъна в английските си учебници и макар да бе неизменно кротък с Лиза, се мъчеше да я вижда толкова рядко, колкото бе възможно, без да събужда подозренията й. От време на време д-р Винд се появяваше изневиделица и отдалеч го приветствуваше и ободряваше със знаци. Когато най-сетне величавата статуя изплава от утринната омара, в която, с намерение да припламнат на слънцето, стърчаха бледи омагьосани здания, наподобяващи тайнствените правоъгълници с различна височина, каквито съзираш на диаграма за сравнително-нагледните процентни съотношения (между природните богатства, между честотата на миражите в различните пустини), д-р Винд се приближи с решителна крачка до Пнинови и се представи: — „тъй като и тримата трябва да стъпим с чисто сърце на земята на свободата“. След нелепо-комичното забавяне в Елис Айлънд Тимофей и Лиза се разделиха.

Възникнаха някои усложнения — но в края на краищата Винд се ожени за нея. През първите пет години живот в Америка Пнин на няколко пъти ги мярна в Ню Йорк; той и Виндови бяха натурализирани в един и същи ден; по-късно, след заминаването му за Уейндъл през 1945-а, изтекоха шест години без срещи и без кореспондиране. Обаче от време на време до него достигаха слухове за нея. Наскоро (през декември 1951-ва) приятелят му Шато му прати книжка на списание за психиатри със статия, написана от д-р Албина Дункелберг, д-р Ерих Винд и д-р Лиза Винд по повод на „Груповата психотерапия, използувана в консултациите по «проблемите на брака»“. Пнин винаги се бе чувствувал неудобно заради Лизините „психомагарешки“ интереси и дори сега, когато би трябвало да му е все едно, потръпна от отвращение и жал. Двамата с Ерих работели под ръководството на великия Бърнард Мейуд, добродушен великан — наричан от прекрасно приспособяващия се Ерих „Боса“, — в изследователския отдел към Центъра за планиране на семейството. Одобреният от своя и на жена си покровител Ерих разработи остроумна идея (може да не беше негова) да вкарва най-податливите и глупави клиенти на Центъра в психотерапевтична клопка в кръжец „за премахване на напрежението“, нещо като групово съшиване на юргани от разноцветни парчета плат, където младите омъжени жени, на групи по осем, се разкрепостяваха в уютна стая сред обстановката на непринуден, жив разговор, с обръщение на малко име, в присъствието на доктори на масата пред групата и на скромно записващ секретар насред травматичните епизоди от детството, изплаващи тук и там като същински трупове. На тези събирания караха дамите крайно откровено да обсъждат брачните проблеми помежду си, което, разбира се, довеждаше до сравняване на наблюденията върху съпрузите, а те после също биваха интервюирани в специалната „група на съпрузите“, пак съвсем непринудено, където щедро се черпеха взаимно с цигари и с анатомични диаграми. Пнин пропусна докладите и отделните случаи — няма защо и тук да навлизаме в тези изморителни подробности. Достатъчно е да кажем, че още при третото събиране на женската група, след като една или друга дама си идеше вкъщи, се връщаше прозряла и сетне разправяше надълго и нашироко новото си усещане на своите все още блокирани, но възторжени дружки, звънка нота на сектантско бдение приятно оцветяваше дискусията. („Та ето какво, милички, когато Джордж миналата нощ…“) Ала не се свършваше дотук. Д-р Ерих Винд имаше намерение да разработи метод, който би позволил свързването на всички тези съпрузи и съпруги в обща група. Впрочем човек го побиваха тръпки, когато на двамата с Лиза им потичаха лигите при думата „група“14. В дългото си писмо до умърлушилия се Пнин професор Шато твърдеше, че д-р Винд наричал „група“ дори сиамските близнаци. И наистина прогресивният идеалист Винд мечтаеше за щастливия свят, който ще се състои от стотици анатомично свързани сиамски комуни, от цели нации, създадени около комунален черен дроб. „Цялата тази психиатрия е просто микросвят на комунизма — мърмореше Пнин, докато отговаряше на Шато. — Защо да не оставим хората с личните им горести? Нима мъката не е единственото, което наистина си имаме на този свят?“

6

— Виж какво — каза Джоана на мъжа си в събота сутринта, — реших да кажа на Тимофей, че днес от два до пет къщата е на тяхно разположение. Трябва да дадем всички възможности на тези трогателни същества. Имам работа в града, а теб ще пратя в библиотеката.

— Там е въпросът — отвърна Лорънс, — че тъкмо днес нямам никакво желание да бъда откаран или въобще преместен където и да било. Освен това не е за вярване, че за срещата ще им потрябват осем стаи.

Пнин облече новия си кафяв костюм (за който беше платил с кремонската лекция) и като закуси набързо в „Яйцето и ние“, пое през парка с островчета сняг за уейндълската автобусна гара; пристигна почти час по-рано, отколкото бе нужно. Не се замисли за какво всъщност на Лиза бе изтрябвало непременно да го види на връщане от пансиона „Св. Вартоломей“ край Бостън, където тази есен щял да постъпи синът й; знаеше само, че вълната щастие се пенеше в него и се издуваше зад невидима преграда, всеки миг щеше да я прехвърли. Посрещна пет автобуса и във всеки от тях ясно съзираше Лиза, която му махаше през прозореца във върволицата излизащи пътници, но автобусите опустяваха един след друг, а нея я нямаше. Внезапно чу звучния й глас („Тимофей, здравствуй!“) зад гърба си и като се извърна рязко, видя я да излиза от единствения автобус, за който бе решил, че в него я няма. Каква промяна би могъл да забележи нашият приятел в нея? Господи Боже мой, каква ти промяна! Беше тя. Винаги й бе горещо, цялата кипеше, нищо, че беше хладно, ето и сега палтото й от морски котки бе широко разтворено, като разкриваше набрана блузка, когато тя обхвана главата на Пнин и той, почувствувал помплимусовия15 аромат на шията й, бъбреше „Хайде, хайде, много хубаво, ето на“ — жалки словесни подпорки за сърцето, — а тя извика: „Ах, но той е с дивни нови зъби!“ Помогна й да се качи в таксито, яркият й прозрачен шал се закачи за нещо, Пнин се подхлъзна на шосето, а шофьорът каза „Внимавайте“ и взе от него пътната й чанта — всичко това се бе случвало някога, тъкмо в такава последователност.

Това училище, говореше тя, докато се возеха по Парковата улица, е в английската традиция. Не, нищо няма да хапне, изяла голяма закуска в Олбъни. „Това училище е «много фенси»16 — поясни на английски, — момчетата играят в зала нещо като тенис, с ръце, и в един клас с тях ще бъде…“ Тя фалшиво-небрежно произнесе известно американско фамилно име, което не говореше нищо на Пнин, тъй като не принадлежеше нито на поет, нито на президент. „Между другото — прекъсна я Пнин, като се наведе напред и посочи — оттук може да се види крайчето на университетския комплекс.“ Всичко това благодарение („Виждам, виждам, комплекс като комплекс“), всичко това, включително и стипендията, се уредило заради влиянието на д-р Мейуд („Виж какво, Тимофей, вземи му драсни няколко думи, просто от учтивост“). Директорът (свещеник) й показал трофеите, които Бърнард спечелил като момче. Разбира се, на Ерих му се искало Виктор да се запише в държавно училище, но го придумали. Жената на преподобния Хопър е племенничка на английски граф.

— Вече пристигнахме. Ето го моето palazzo — пошегува се Пнин, който никога не сварваше да следва бързия й говор.

Влязоха и той внезапно почувствува, че този ден, предвкусван с толкова бясно нетърпение, отминава прекалено бързо — отива си, отива си, ето вече след няколко минути напълно ще си иде. Може би, помисли си той, ако веднага му бе казала какво иска от него, денят би се забавил и наистина би станал радостен.

— Каква ужасна къща — каза тя, като се настани на стола до телефона и си засъбува гумените боти — колко познати движения. — Погледни само този акварел с минаретата. Сигурно са ужасни хора.

— Не — каза Пнин, — те са мои приятели.

— Мили мой Тимофей — избъбри тя, докато той я ескортираше догоре, — навремето имаше доста ужасни приятели.

— Ето я моята стая — каза Пнин.

— Май ще полегна на девствената ти постеля, Тимофей. След минутка ще ти кажа едно стихотворение. Отново се просмуква това адско главоболие. Толкова великолепно се чувствувах целия ден.

— Имам аспирин.

— Мм — измърмори тя и на фона на родната реч това новопридобито отрицание изглеждаше необичайно.

Когато се захвана да си събува обувките, той се извърна и звукът, с който те тропнаха върху пода, му напомни за много далечни дни.

Тя полегна — черна пола, бяла блузка, кестенява коса, — като закри очите си с розова ръка.

— Как сте изобщо? — попита Пнин (дано само по-скоро каже какво иска!), докато сядаше в стола-люлка до радиатора.

— Имаме много интересна работа — подхвана тя, като все още засенчваше очи, — но трябва да ти кажа, че вече не обичам Ерих. Отношенията ни се разпаднаха. Впрочем Ерих не дава пет пари за сина. Казва, че бил земният му баща, а ти, Тимофей, си бил водният.

Пнин прихна са се смее; запревива се от смях; малко инфантилният стол-люлка силно изпращя под него. Очите му бяха като звезди и съвсем мокри.

Към минута тя го гледа любопитно изпод пухкавата си ръка, сетне продължи:

— Ерих има твърд емоционален блок спрямо Виктор. Не зная колко пъти момчето сигурно го е убивало в сънищата си. Освен това, както отдавна забелязах, при Ерих вербализацията само заплита проблемите, вместо да ги решава. Той е много тежък човек. Каква ти е заплатата, Тимофей?

Той каза.

— Е, — отбеляза тя, — слаба работа. Но според мен дори можеш малко да отделяш — предостатъчна е за твоите нужди, за твоите микроскопични нужди, Тимофей.

Коремът й, здраво стегнат в черната пола, подскочи два-три пъти с безмълвна, уютна, добродушно-припомняща се ирония — и Пнин се изсекна, като едновременно клатеше глава, обзет от сладострастна и весела наслада.

— Чуй най-новото ми стихотворение — каза тя, опънала ръце по шевовете и изопнала се на гръб, сетне захвана равномерно да извива с провлечен гръден глас:

— Той е много интересен човек — продължи тя без всякаква пауза. — Всъщност е англичанин. През войната карал бомбардировач, а сега е във фирма на борсови посредници, които не го обичат и не го разбират. Произлиза от старинно семейство. Баща му бил мечтател, имал казино на вода и тъй нататък, но във Флорида го разорили някакви евреи-гангстери и той доброволно влязъл в затвора вместо друг: това е семейство от герои.

Помълча. Тишината в малката стая по-скоро се подчертаваше, отколкото се нарушаваше от бълбукането и звънтежа в белите органни тръби.

— Направих пълен доклад на Ерих — с въздишка продължи Лиза — и сега той все твърди, че щял да ме излекува, ако му помагам. За съжаление вече помагам на George.

Тя произнесе George по руски — двете „g“ твърди, двете „е“ дълги.

— Какво да се нрави, c’est la vie17, както остроумно се изразява Ерих… как можеш да спиш под тая нишка паяжина от тавана? — Тя си погледна часовника. — Боже мой, трябва да хвана автобуса в четири и половина. Налага се след минута да извикаш такси. Искам да ти кажа нещо много важно.

Ето го най-сетне — с такова закъснение.

Тя искаше Тимофей всеки месец да отделя малко пари за момчето — защото нали сега нямало как да моли Бърнард Мейуд, пък и можела да умре, а на Ерих му било все едно, каквото и да се случи — но нали някой трябвало от време на време да праща малка сума на момчето, все едно, че е от майка му: нали знаеш, джобни пари, защото около него ще са все богатски момчета. Тя щяла да съобщи адреса на Тимофей и още някои подробности. Да, никога не се е съмнявала, че Тимофей е душица. („Ах, каква си душица.“) А сега къде е тоалетната? Хайде, моля те, повикай таксито.

— Впрочем — каза, докато той й държеше палтото и както обикновено намръщен я насочваше към отворите на ръкавите, а тя мушеше напосоки ръце и опипваше — знаеш ли, Тимофей, този твой кафяв костюм не става за нищо: един джентълмен не носи кафяво.

Изпрати я и си тръгна за вкъщи през парка. Да не беше я пускал, да я бе задържал, каквато и да е — жестока, вулгарна, с ослепителни сини очи, с жалките и стихотворения, с дебелите й крака, с нечистата й, суха, долна, инфантилна душа. Внезапно му мина през ум: ако хората се събират на небесата (не вярвам в това, но да допуснем), как бих попречил да напълзява връз мен, през мен, на тази нейна сбръчкана, безпомощна, мизерна душа? Но тук е земята и аз, колкото да е странно, живея, има в мен и в живота нещо, което…

Сякаш съвсем изненадващо (защото отчаянието рядко води до велики открития) почти бе налучкал просто решение на вселенската загадка, но го прекъснаха с настойчива молба. Изпод дървото катеричка бе зърнала Пнин на пътеката. С гъвкаво и силно движение умната животинка се изкатери върху чешмичката за пиене и когато Пнин приближи, захвана с издути бузи да сочи с овалната си муцунка към нея с доста грубо цъкане. Пнин разбра и като пошари, напипа това, което трябваше да натисне. Като го поглеждаше презрително, измъчваната от жажда гризачка веднага започна да пие от дебелото искрящо стълбче вода и пи доста дълго. Сигурно има температура, помисли си Пнин, плачейки тихо и необезпокоявано, продължавайки учтиво да натиска лостчето, като през това време внимаваше да не среща вперения в него неприятен поглед. Щом си утоли жаждата, катеричката, без да изрази ни най-малка благодарност, се скри.

Водният баща тръгна по пътя си, стигна до края на пътеката, сетне свърна в страничната улица, където имаше малък бар във вид на къщурка от греди с гранатови стъкла в прозорците с рамки на квадратчета.

7

Когато в пет и петнайсет Джоана се върна с пълна торба продукти, с две илюстровани списания и три пакета, намери авиописмо от дъщеря си, пуснато в пощенската кутия на верандата. Бяха изминали повече от три седмици, откак Изабела на кратко бе известила родителите си, че след медения месец в Аризона благополучно е пристигнала в града на мъжа си. Докато манипулираше с покупките, Джоана разкъса плика. Беше възторжено щастливо писмо и тя го погълна на един дъх — от облекчение всичко пред очите й заплава в пъстро сияние. Отвън на входната врата напипа, а сетне с минутно учудване видя ключовете на Пнин, увиснали като грозд негови вътрешности от ключалката заедно с коженото калъфче; използува ги, за да отключи, а щом влезе, дочу откъм кухненското килерче гръмко анархистично тропане: шкафовете се отваряха един след друг и се затръшваха.

Остави торбата и пакетите върху бюфета в кухнята и попита към килерчето: „Какво търсите там, Тимофей?“

Той излезе отвътре морав и с див поглед; тя бе потресена, като зърна лицето му със следи от неизбърсани сълзи.

— Търся уиски и минерална вода, Джоана — каза той трагично.

— Май нямаме минерална вода — отвърна тя с характерната си англосаксонска невъзмутимост. — Но пък в трапезарията, в шкафчето има уиски колкото ти душа иска. Според мен обаче ще е по-добре да пийнем чайче.

Той направи руския жест „предавам се“.

— Не, всъщност нищо не ми трябва — отрони той и седна край кухненската маса с ужасна въздишка.

Тя се отпусна до него и разтвори едно от списанията, които беше купила.

— Погледайте картинки, Тимофей.

— Няма нужда, Джоана. Нали знаете, не разбирам кое е реклама, кое — не.

— Просто си почивайте, Тимофей, а аз ще ви обяснявам. О, погледнете — това ми харесва. Много остроумно. Тук виждаме комбинация от две идеи — за Необитаемия остров с Въображаемата девойка. Тимофей, хайде, погледнете, моля — той неохотно надяна очилата за четене, — ето това е необитаем остров с една-единствена палма, а това са останки от строшен сал, тук е морякът, претърпял корабокрушение, това — корабната котка, която той е спасил, а пък на камъка…

— Невъзможно — каза Пнин. — Толкова малък остров, при това с палма, не може да съществува в толкова голямо море.

— Да, но тук съществува.

— Невъзможна изолация — каза Пнин.

— Да, но, наистина, Тимофей, това е недобросъвестно. Нали прекрасно знаете, съгласни сте с Лор по въпроса, че мисленето се базира върху компромис с логиката.

— При известни условия — каза Пнин. — Преди всичко логиката сама по себе си…

— Хайде, добре, добре, забравихме нашата картинка. Но погледнете я де. Ето го значи моряка, ето я и котката, до тях има една доста вкисната русалка, а сега вижте тези облаци над моряка и над котката.

— Взрив на атомна бомба — тъжно рече Пнин.

— Не, нищо общо. Много по-забавно. Тези кръгли облачета са просто нещо като проекция на мислите им. Матросът мечтае за русалка с крака, а котката си представя цялостна риба.

— Лермонтов — каза Пнин, като вдигна два пръста — е изразил всичко за русалките само в две стихотворения. Не ми е по силите да разбера американския хумор дори когато съм щастлив, а трябва да отбележа… — Той свали очилата с треперещи ръце, блъсна с лакът списанието встрани и като отпусна глава върху ръцете си, избухна в задавен плач.

Тя чу как входната врата се отвори и затвори, миг по-късно Лорънс, прокрадвайки се шеговито тайнствено, надникна в кухнята. С дясната ръка Джоана му махна да не влиза, с лявата посочи плика с пъстра ивичка, оставен върху пакетите. Особената домашна усмивка, която грейна на лицето й, бе като резюме на писмото от Изабела; той го грабна и отново на пръсти, но вече без да се маймуни, излезе.

Безсмислено могъщите рамене на Пнин още се друсаха. Тя затвори списанието и към минута гледа корицата: ярки като играчки дребни ученичета; Изабела и дъщерята на Хагенови; сенчести дървета, засега безучастни; бяла кула; уейндълските камбани.

— Не иска ли да се върне? — тихо попита Джоана.

Пнин — с глава върху сгънатия лакът — заудря по масата с леко свит юмрук.

— Нищо си нямам — застена Пнин през паузите между гръмките влажни хлипове. — Нямам нищо, никого нямам!