Пнин

1

През осемте години преподаване в Уейндълския университет по различни причини (най-вече от звуково естество) Пнин бе сменял жилищата си едва ли не всеки семестър. Скътана в паметта му, цялата тази върволица от стаи му приличаше на изложба от групирани фотьойли, кревати, лампи, камини, които, игнорирайки всички различия в пространството и времето, сега се бяха разбъркали в мекото осветление на мебелен магазин, вън от който вали сняг, здрачът се сгъстява и всъщност никой никого не обича. Стаите от уейндълския период изглеждаха особено гиздави в сравнение с онази, която бе държал в Ню Йорк между Централния парк и Ривърсайд, в квартала, запомнен заради хартиения боклук покрай тротоара с лъскава кучешка купчинка, на която някой вече се е подхлъзнал и където някакво момче неуморно блъска топка в стъпалото на високия тъмен вход; но дори онази стая се струваше на Пнин (в чиято глава все още отекваха ударите на топката) направо изискана, щом я сравнеше със своя стар, сега вече полузатрупан от прах подслон през дългата си средноевропейска нансенско-паспортна епоха.

Но с течение на годините Пнин стана придирчив. Вече не го задоволяваше само красивата мебелировка. Уейндъл бе тихо градче, а Уейндълуил, разположен сред хълмове, още повече; но нямаше такова място, което да се стори достатъчно тихо на Пнин. В самото начало на живота си тук държеше едностайно жилище в грижливо мебелирания Университетски дом за преподаватели ергени, много симпатично заведение въпреки някои неудобства на общия бит („Пнин, да поиграем пинг-понг?“ — „Вече не съм за детски игри“); но сетне се появиха някакви работници и се захванаха отпърво да пробиват дупки в улицата — в улица Черепна кутия в Пнинград, — а сетне да ги запълват и отново да ги пробиват, като това продължи — с пристъпи на черни зигзаги, заменяни от оглушителни паузи — цели седмици; май никога нямаше да намерят онзи безценен инструмент, който по грешка бяха заровили тук. Помнеше още една стая (ако подбере оттук и оттам само най-привлекателните) в абсолютно непроницаемия на пръв поглед „Херцогски павилион“ в Уейндълуил: дивен kabinet, над който обаче всяка вечер се подхващаше (редувайки се с гръмовни каскади в тоалетната и с блъскане на врати) мрачен тропот на две чудовищни статуи с първобитни каменни нозе — образ, който мъчно се връзваше с крехките всъщност фигурки на горните му съседи, каквито се оказаха семейство Стар от Факултета по изящни изкуства („Казвам се Христофор, а тя е Луиза“), ангелски кротка двойка, която живо се интересуваше от Достоевски и от Шостакович. Имаше и една още по-уютна спалня-кабинет (в друга квартира), където никой не нахлува при теб да изкрънка безплатен урок по руски; но още щом страховитата уейндълска зима започна да прониква в този подслон чрез острите си течения (духаше не само от прозореца, но и от гардероба, и от контактите), стаята прояви някакъв вид умопобъркване или мистична мания — а именно начена се неизкоренимо мърморене на повече или по-малко класическа музика, по странен начин извираща от боядисания в сребристо радиатор на Пнин. Мъчеше се да я заглуши с одеяло като пойна птичка в клетка, но пеенето упорито продължаваше, докато не откараха престарялата майка на госпожа Теър в болницата, където тя издъхна, след което радиаторът внезапно заговори на френски в канадския му диалект.

Опита и всякакви жилища друг тип: наемаше стаи в частни къщи, които, макар да се различаваха по много неща (например не всички бяха дъсчени — срещаха се и с мазилка или поне отчасти с мазилка), имаха една обща черта: на етажерките в гостната или на стълбищните площадки неизменно присъствуваха Хендрик Вилем ван Лун и д-р Кронин; можеше да ги разделят ято илюстрирани списания, стабилен гланциран исторически роман или дори импресиониращата някого г-жа Гарнет (в такива къщи ама непременно някъде виси плакат на Тулуз-Лотрек), но въпросната двойка присъствуваше задължително и разменяше погледи на дружеско разпознаване, същински двамина приятели сред многобройна компания.

2

Върна се временно в университетския дом, но се върнаха и разбивачите на улицата, на всичкото отгоре наяве излязоха и други дразнещи минуси. Сега Пнин държеше спалня (розови стени, бели волани) на втория етаж в къщата на Клемънтсови и това бе първата къща, която наистина му харесваше, и първата стая, която наемаше за повече от година. Междувременно беше заличил всички следи от предишната обитателка или така му се струваше, защото така и не бе забелязвал, пък и сигурно никога нямаше да забележи смешната муцунка, надраскана на стената точно зад възглавницата на кревата, и полуизтритите чертички с молив, отбелязващи растежа на детето върху касата на вратата, като се почне от четири фута през 1940 година.

Ето повече от седмица с цялата къща се разпореждаше само Пнин. Джоана Клемънтс бе заминала със самолет за западния щат да навести омъжената си дъщеря, а само след няколко дена, в самото начало на пролетния курс по философия, на Запад отлетя и професор Клемънтс, извикан с телеграма.

Нашият приятел, без да бърза, изяде вкусен брекфаст върху основата на мляко, носено както досега, и в девет и половина се накани както обикновено да иде пеш до университета.

Душата ми се стопля, като си спомня неговия руско-интелигентски начин да си облича палтото: наведената му глава тогава разкриваше идеалната си плешивина, а едрата брадичка като на Херцогинята от Страната на чудесата яко се притискаше в кръстосания зелен шал, за да го удържи върху гърдите, докато през това време със силно отмятане на широките плещи той се мъчеше да улучи едновременно и двата ръкава, още един замах — и палтото е облечено.

Грабна своя портфейл, чантата, провери съдържанието й и излезе.

Отдалечи се от прага на разстоянието, от което момчетата раздавачи хвърлят вестниците, когато внезапно си спомни, че библиотеката го помоли веднага да върне една книга, потрябвала на друг читател. Миг се бори със себе си: книгата още му бе нужна; но добрият Пнин изпитваше твърде силно съчувствие към страстния вопъл на другия (незнаен) учен, та да не се върне за дебелата и тежка книга. Отнасяше се за 18-и том — посветен най-вече на Толстой — от „Съветски златен фонд на литературата, Москва — Ленинград, 1940“.

3

Органите, които участвуват в производството на звуци в английския говор, са: гръклянът, небцето, устните, езикът (полишинелът18 в тази група) и освен тях — не на последно място — долната челюст, на чието преувеличено и малко дъвкателно движение се осланяше Пнин, когато превеждаше на курса откъси от руската граматика или някое стихотворение на Пушкин. Ако неговият руски беше музика, английският му бе ужасен. С огромно усилие („дзификултси“ на пнинския английски) преодоляваше палатализацията и изобщо не се научи как да се избавя от излишната влага на руските „т“ и „д“ (пред гласни), които смекчаваше толкова забавно. „Hat“ (шапка) в устата му звучеше като взрив. „Никога не нося шапка, дори през зимата“ — се различаваше от обичайното американско произношение „hot“ (горещо) (присъщо например на уейндълските граждани) само по краткостта си, поради това много приличаше на германския глагол „hat“ (има). Всички дълги „о“ при него неизбежно се превръщаха в кратки: неговото „по“ (не) със сигурност беше италианско, което се задълбочаваше още повече от навика му да утроява обикновеното отрицание: „Да ви откараме ли, господин Пнин?“ — „Но-но-но, оттук съм на две крачки.“ Не владееше (без впрочем да подозира) дългото „у“: това, което успяваше да произнесе, когато трябваше да каже „noon“ (пладне), бе рохкавата гласна в германското „nun“ (сега). („Във вторник нямам лекции през деня“, „Ин дзе афтернун“, „Днес е вторник“.)

Вторникът си е вторник, но каква дата сме днес, ще попитаме ние. Рожденият ден на Пнин например се падаше на 3 февруари по Юлианския календар, по който се бе родил в Петербург през 1898 година. Сега вече никога не го празнуваше — отчасти защото, откак бе напуснал Русия, този ден някак незабележимо се изплъзваше в Грегорианска маска (със закъснение от тринайсет — не, от дванайсет дена), отчасти защото през академичната година животът му най-вече следваше ритъма на „повтосреща — мояви“.

Ето изписва датата върху черната, замъглена от тебешира дъска (блекборд), която остроумно наричаше „сива“ (греборд). Още усещаше в сгъвката на лакътя тежестта на Зл. Фонд на лит. Поставената върху дъската дата нямаше нищо общо с деня, който бе сега в Уейндъл: „26 декември 1829“.

Усърдно завинти дебела бяла точка и отдолу допълни: „3,03 следобед. Санкт Петербург“.

Всичко това бе грижливо преписано от Франк Бакмън, Роза Балзамо, Питър Волков, Ъруин Д. Херц, от умната красавица Мерилин Гон, от Франк Керъл, от Джон Мид и от Алън Бредбъри Уолш.

Пнин отново седна на масата, разлюлян от безмълвно веселие: беше им приготвил разказ. Този ред в абсурдната руска граматика: „Аз бродя ли по шумни улици“, всъщност представляваше начало на прочуто стихотворение. Макар че в този начален руски курс бе редно Пнин да се придържа към граматическите упражнения („Мамо, телефонът!“ „Аз бродя ли по шумни улици.“ „От Владивосток до Вашингтон има 5000 мили“), той винаги използуваше подходящия случай, за да поведе студентите си на литературна или историческа екскурзия.

В продължение на осем четиристъпни строфи Пушкин описва постоянния си злощастен навик — където и да се намира, с каквото и да се занимава — да потъва в размишления за смъртта и грижливо да изследва всеки изживян ден, мъчейки се да разгадае в тайното му значение възможна „грядуща годишнина“: деня и месеца, които някъде, някога ще се появят върху надгробния му камък.

„And where will fate send me“ — бъдеще несвършено, „death“ — вдъхновено декламираше Пнин, отметнал глава и храбро превеждайки дословно: „in fight, in travel, or in waves? Or will the neighboring dale“ — същото, каквото на руски означава „долина“ или както сега бихме казали — „valley“; „accept my refrigerated ashes“, ponssière „cold dust“, може би така ще е по-точно… „and though it is indifferent to the insensible body…“19

Пнин стигна до края, а сетне, като посочи театрално дъската с късчето тебешир, стиснато още в ръката му, привлече вниманието на слушателите върху факта колко грижливо е отбелязал Пушкин деня и дори минутата, когато е записал това стихотворение.

— Но — възкликна тържествуващо Пнин — той умря през съвсем, съвсем друг ден! — „Той умря“ — облегалката на стола, върху която се бе отпуснал, нададе зловещ трясък и курсът разреди напълно разбираемото напрежение чрез гръмогласен смях.

(Някога, някъде — Петербург? Прага? — един музикален клоун дръпна въртящото се столче пред рояла изпод другиго, но той продължи юначно да пердаши рапсодията си в седнало положение, макар и без седалка. Ала къде? В цирк „Буш“ в Берлин!)

4

През почивката между отиващата си начална група и вече влизащата по-горна Пнин остана в стаята. Кабинетът, където сега върху картотеката бе оставен Зл. Фонд на дит., полузагърнат в зеления Пнинов шал, бе на друг етаж, в края на еклив коридор, до преподавателската тоалетна. До 1950 година (а сега е 1953-та — как лети времето!) в Германския факултет държеше общ кабинет с Милер, един от младшите преподаватели, а после му дадоха само за него кабинет Р, дотогава служил за килер, но сега ремонтиран. Цяла пролет обичливо го пнинизира. Предоставиха му го с два жалки стола, с коркова дъска за обяви, със забравена от чистача кутия паркетин и с непретенциозно бюро от неопределено дърво. Изхитри се да изпроси от администрацията малка стоманена картотека с възхитителна ключалка. Младият Милер под ръководството на Пнин прегърна и довлече пнинската част от сглобяема библиотека. От старата г-жа Мак Кристъл, в чиято бяла дървена къща Пнин веднъж преживя не особено сполучливо зимата (1949–1950), купи за три долара избеляло килимче, навремето турско. С помощта на същия чистач завинти отстрани върху бюрото острилка за моливи — доставящ възвишено удоволствие дълбокомислен прибор, който по време на работа издава своето „тикондерога-тикондерога“, докато нагъва меката дървесина с жълта ивичка, и внезапно пропада в някаква беззвучно въртяща се неземна пустота, неизбежно очакваща всички. Имаше и други, още по-дръзки планове, например да се сдобие с фотьойл, и с лампион. Когато се върна в своя кабинет след лятното преподаване във Вашингтон, Пнин завари вътре тлъст пес, заспал върху килимчето му, а мебелите си — натикани в тъмния ъгъл на стаята, за да освободят място за великолепното бюро от неръждаема стомана и в унисон с него въртящ се стол, върху който седеше, драскаше нещо и се усмихваше на себе си наскоро внесеният австрийски учен д-р Бодо фон Фалтернфелс; и оттогава, що се отнасяше до Пнин, кабинетът изгуби своята привлекателност.

5

По пладне както обикновено Пнин си изми ръцете и главата.

От кабинета Р си взе палтото, шала, книгите и чантата. Д-р Фалтернфелс пишеше и се усмихваше; сандвичът му бе разгърнат дополовина; кучето му пукна. Пнин се спусна по мрачното стълбище и премина през Музея на ваятелството. Зданието на хуманитарните науки, където впрочем се бяха приютили и орнитологията, и антропологията, се свързваше с друга тухлена сграда, с Фризхол, където бе професорският клуб, чрез доста заплетена решетеста галерия: тя първо се издигаше полегато, сетне рязко извиваше и поемаше надолу, срещу делничната миризма на чипс и на скучното рационално балансирано меню. Лете решетките й се оживяваха от трепкащи цветя; сега обаче леден вятър пронизваше голотата й и някой бе нахлузил намерена ръкавица върху тръбичката на мъртвия водоскок, от който разклонение на галерията водеше към дома на президента.

Президентът Пур, висок, достолепен, възрастен човек с тъмни очила, започнал да губи зрение преди две години, сега бе почти напълно ослепял. С постоянството на слънцето обаче се появяваше всеки ден във Фризхол, воден от своята племенничка и секретарка. Влизаше величаво, като антична статуя, крачеше в своя мрак към невидимия обед и макар всички да бяха свикнали с трагичната му поява, все пак, докато го отвеждаха до резбосания стол и той напипваше ръба на масата, неизменно припадаше сянка на тишина; беше странно да зърнеш точно зад него на стената стилизираното му изображение в лилав двуреден костюм и теракотови обувки, загледано с грейнали фуксинови очи в свитъците, които му връчват Рихард Вагнер, Достоевски и Конфуций — преди десет години Олег Комаров от Факултета по изящни изкуства бе изрисувал тази група, включена в прочутата фреска на Ланг от 1938 година, обкръжаваща цялата трапезария с процесия от исторически лица и уейндълски професори.

В желанието си да попита нещо своя съотечественик, Пнин седна до него. Този Комаров, син на казак, бе нисък, късо подстриган човек с ноздри като на череп. Заедно със Серафима, едрата си и радушна жена московчанка, носеща на дълга сребърна верижка тибетски амулет, увиснал до големия й мек корем, от време на време той организираше „руски“ вечеринки с „руски“ гощавки и китара и повече или по-малко фалшиви народни песни — там обучаваха свенливите аспиранти на обреда да вкусват водка и на прочие мухлясали руски обичаи; когато след такива вечеринки срещнеха неприветливия Пнин, Серафима и Олег (тя — с очи в небесата, той — закрил своите с длан) току промърморваха, изумени от щедростта си: „Господи, колко им даваме!“ — като разбираха под „тях“ невежите американци. Само за друг руснак бе ясна тази смесица от черносотничество със съветофилство, присъща на псевдопъстрите Комарови, за които идеалната Русия би се състояла от Червена армия, богопомазан владетел, колхози, антропософия, руска църква и хидроелектростанции. Пнин и Олег Комаров обичайно се намираха в състояние на сподавена вражда, но срещите бяха неизбежни и онези от американските колеги, които смятаха Комарови за „дивни хора“ и имитираха чудака Пнин, бяха сигурни, че живописецът и той са големи приятели.

Без използуването на твърде специално изследване мъчно можеше да се каже кой от тях, Пнин или Комаров, говори английски по-зле; най-вероятно Пнин, но въз основа на възрастта си, на общото образование и на малко по-отдавнашното американско гражданство той намираше за възможно да поправя честите английски интерполации на Комаров, а това вбесяваше Комаров дори повече от Пниновия антикварный либерализм.

— Вижте какво, Комаров (малко безцеремонно обръщение) — заяви Пнин. — Не мога да разбера на кого му е изтрябвала тази книга; със сигурност не на моите студенти, а ако на вас, не разбирам за какво ви е.

— За нищо — отвърна Комаров, като хвърли поглед на книгата. — Нот интерестид (не ме интересува) — добави той на английски.

Пнин на два пъти раздвижи беззвучно устни и долна челюст, понечи да каже нещо, но не продума и отново се захвана със салатата.

6

Беше вторник, значи можеше да иде в любимото си убежище веднага след обеда и да остане там до вечеря. Библиотеката на Уейндълския колеж не бе свързана чрез никакви галерии с другите здания, но пък съкровено и здраво — със сърцето на Пнин. Мина покрай бронзовата статуя на първия президент на университета Алфеус Фриз — по спортно каскетче и брич, хванал за рогата бронзов велосипед, на който бе обречен вечно да се качва, ако се съдеше по левия му крак, завинаги прилепен за левия педал. Сняг се стелеше върху седалката, сняг се стелеше в нелепата кошничка, окачена наскоро за кормилото от неизвестни палавници. „Хулигани“, възмути се Пнин, поклати глава и се подхлъзна леко върху плочите на пътечката, лъкатушеща по моравата на склона сред голите планински брястове. Освен дебелия том отдясно под мишницата с лявата бе понесъл старата си черна чанта средноевропейски тип, равномерно я полюшваше за кожената скобка, закрачил към своите книги, към своята работна килия сред стелажите, към своя рай на руската литературна стихия.

Източилото се като елипса ято гълъби в кръгов полет — ту сиво (реене), ту бяло (размах на крилата) и ето отново сиво — се въртеше по прозрачното бледо небе над Университетската библиотека. В далечината печално, както в степта, свирна влак. Хилава катеричка се юрна през обляното в слънце островче сняг, върху който сянката от дънера, маслиненозелена върху чима, по-нататък ставаше сиво-синкава, а самото дърво, като проскърцваше кратко, стърчеше голо в небето, където за трети, последен път, прелетяха гълъбите. Катеричката, сега невидима в чатала на дървото, се разбъбри, мъмреше злосторниците, които биха я прогонили оттам. Пнин отново се подхлъзна върху мръсния черен лед на плочника, рязко протегна ръка, изправи се и с усмивката на самотник се наведе, за да вдигне Зл. Фонд на лит., разтворил се при падането на снимка с руска поляна, по която към фотографския апарат бе поел Лев Толстой, а зад него се виждаха дългогривести коне, също обърнали наивните си глави към фотографа.

На бой ли, в поход, сред вълните? В Уейндълския ли колеж? Като цъкаше леко с изкуствената челюст, към която се бе прикачила лепкава ивичка извара, Пнин изкачи стръмните стъпала на библиотеката.

Също както мнозина възрастни професори той бе престанал да забелязва присъствието на студентите в университета, в коридорите, в библиотеката — изобщо навред, освен при функционалното им присъствие в учебните стаи. В началото много го потискаше видът на някои от тях, отпуснали клети млади глави върху ръка и дълбоко заспали сред развалините на науката; сега обаче не забелязваше никого в читалнята, ако не се броят мяркащите се тук и там изящни момински вратлета.

На масата дежуреше мисис Теър. Майка й се падаше братовчедка на майката на мисис Клемънтс.

— Как сте, професор Пнин?

— Много съм добре, мисис Файър.

— Какво стана, Лорънс и Джоана не са ли се върнали още?

— Не. Нося книгата, защото получих тази картичка…

— Нима горката Изабела наистина иска да се развежда?

— Не съм чувал. Може ли да попитам, мисис Файър…

— Сигурно ще трябва да ви намерим друга стая, ако тя се върне с тях.

— Може ли да ви попитам нещо, мисис Файър? Ето картичката, получих я вчера — не бихте ли ми казали кой е този друг читател?

— Сега ще видим.

Тя видя. Другият читател се оказа Тимофей Пнин; бе пуснал заявка за 18-и том миналия петък. Вярно бе също, че този осемнайсети том се водеше у същия Пнин, който го бе взел по Коледа и сега бе застанал с ръка върху него, напомняйки семейния портрет на някой съдия.

— Не може да бъде! — възкликна Пнин. — В петък пуснах заявка за деветнайсети том от хиляда деветстотин четирийсет и седма година, а не за осемнайсети от хиляда деветстотин и четирийсета.

— Но погледнете — написали сте „том 18“. Във всеки случай деветнайсети още не е обработен. Предишния ще си го вземете ли?

— Осемнайсети, деветнайсети — замърмори Пнин, — няма кой знае каква разлика. Правилно съм посочил годината, това е важното! Да, още ми трябва осемнайсети, пратете ми по-точна картичка, когато деветнайсети бъде готов.

Като леко я въртеше в ръка, той отнесе тромавата сконфузена книга в любимата си ниша и я остави там, увита в шала.

Тези жени не могат да четат. Годината е посочена съвсем ясно.

Както винаги се запъти за стаята с периодиката и там прегледа новините в последния (от събота, 12 февруари — а днес е вторник. О, Невнимателни Читателю!) брой на руския всекидневник, който издаваше от 1918 година емигрантска група в Чикаго. Както винаги грижливо прочете обявите. Д-р Попов, заснет в новата си бяла престилка, обещаваше на възрастните хора прилив на нови сили и веселие. Музикална фирма бе отпечатала списък от предлагани на купувача руски грамофонни плочи като валса „Разбит живот“ и „Песни на фронтовия шофьор“. Възгоголевският собственик на погребално бюро хвалеше надълго и нашироко луксозните си катафалки, които ставали и за пикници. Друг Гоголев герой от Маями предлагаше „дву-тристайно жилище за трезвеници; околовръст овощни дървета и цветя“, а в Хамънд замислено тъжно даваха под наем стая в „неголямо тихо семейство“ и внезапно без всякаква особена причина с гореща абсурдна ясност четящият видя родителите си — д-р Павел Пнин и Валерия Пнина, той с медицинско списание, тя с политическо, седнали в кресла един срещу друг в малката весело осветена гостна на улица „Галерна“ в Петербург, преди четирийсет години.

Прехвърли и поредното продължение на извънредно проточилата се и скучна полемика между три емигрантски течения. Бе я подхванала група А, обвинила група В в инертност, илюстрирайки това с пословицата „Да се кача на елхата, ама, току-виж, съм се изподрал“. В отговор се появи хапливо писмо до издателя от „Стар оптимист“, озаглавено „Елхите и инертността“ и започващо така: „Има стара американска поговорка: «Който живее в стъклена къща, не бива да се цели с камък в две птици едновременно».“ Последният брой предлагаше фейлетон от две хиляди думи — принос на представител от група С — под названието „За елхите, за стъклената къща и за оптимизма“ и Пнин го прочете с голям интерес.

Сетне се върна в кътчето си при своите издирвания.

Готвеше се да напише Petite histoire на руската култура, в която сбирка от руски куриози, обичаи, литературни историйки и тям подобни ще бъдат представени така, че в тях като в миниатюра да се отрази la Grande histoire. Великата Взаимовръзка между Събитията. Беше още в блажения период на събиране на материали и мнозина свестни младежи смятаха за удоволствие и чест да наблюдават как Пнин извлича кутията с каталога от обширната утроба на картотеката, носи я като едър орех в усамотеното си кътче и там от нея изчопля скромната си духовна храна — ту като движи устни в беззвучни забележки — критични, доволни, недоумяващи, ту като вдига зачатъчните си вежди и ги забравя високо върху просторното си чело, където остават още дълго, след като изчезне дори следата от всякакво неудоволствие или съмнение. Провървя му, че се бе озовал в Уейндъл. През деветдесетте години видният библиофил и славист Джон Терстън Тол (брадатият му бюст се кипреше над чешмичката фонтан) случайно посетил Русия, а след смъртта му книгите, които събрал там, преспокойно бяха струпани в дъното на книгохранилището. Нахлузил гумени ръкавици, за да избегне боцкането на „американското“ електричество в металните рафтове, Пнин понякога навестяваше тези книги и се опиваше от вида им: слабо известни списания от бурните шестдесети години в мрамороподобни подвързии; исторически монографии отпреди сто години, чиито дремещи страници бяха покрити от ръждиви петна плесен; руски класици с ужасни и трогателни камеи върху кориците, с пресовани върху тях профили на поетите, напомнящи на просълзилия се Тимофей за момчешките години, когато машинално прокарваше пръст по охлузения Пушкинов бакенбард или по изцапания нос на Жуковски.

Днес Пнин с въздишка, без сянка от горест се захвана да изписва от обемистия труд на Костромски за руските легенди (Москва, 1855) — рядка книга, не позволяваха да се изнася от библиотеката — местата с описание на древните езически празненства, тогава още разпространени край гористите извори на Волга едновременно с християнския ритуал. През цялата празнична майска седмица — така наречената Зелена седмица, постепенно превърнала се в Петдесетница — селските моми виели венци от лютичета и девесил; сетне окачвали гирляндите си по крайбрежните върби, като пеели откъси от старинни любовни песни; на Троица отърсвали венците от върбите и те плавали, виели се като същински змии, а момите плували сред тях и пеели.

На Пнин му се мярна странна словесна асоциация; не успя да я хване за русалкината опашка, но си направи бележка върху картончето за справки и отново потъна в Костромски.

Когато отново вдигна очи, се оказа, че е време за вечеря.

Като свали очилата, потърка с кокалчетата на придържащата ги ръка оголените си изморени очи и все още в размисъл, впери кротък поглед във високия прозорец, зад който през неговите разсейващи се съждения постепенно избиваше теменужносиният въздух на здрача, а в сребристите орнаменти от флуоресциращата светлина от тавана и между черните паякообразни вейки — отразеният ред от ярките книжни гръбчета.

Преди да излезе от библиотеката, реши да провери как правилно се произнася причастието от английския глагол „интересувам се“ и откри, че „Уебстър“ — поне опърпаното му издание от 1930 година, поставено на масичка в читалнята — за разлика от него самия не слага ударението върху третата сричка (интерѐстид). Потърси в края списъка на печатните грешки, не намери такъв и като хлопна слоноподобния речник, с досада се сети, че е зазидал някъде вътре картончето с бележките, което през цялото време бе държал в ръка. Ха търси го сега сред 2500 тънички страници, от които някои разкъсани! При възгласа му се доближи учтивият мистър Кейс, дългунест, розовобузест библиотекар със зализана бяла коса и папийонка; вдигна гиганта за кориците, преобърна го и леко го разтърси, отвътре изпаднаха: джобно гребенче, коледна картичка, картончето на Пнин и прозрачен призрак от цигарена хартия, съвсем безучастно кацнал в краката на Пнин и върнат от мистър Кейс на мястото му при Големите печати на Съединените щати и техните територии.

Пнин мушна картончето в джоба и начаса без всякакъв повод си спомни това, което не можа да си припомни одеве: „плува и пя, пя и плува…“. Ами да, разбира се! Смъртта на Офелия! „Хамлет“! В руския превод на стария достолепен Андрей Кроненберг от 1844 година — разтуха през младите дни на Пнин и на бащата на Пнин, и на неговия дядо! Чини му се там, както при Костромски, също има върби и венци. Но къде ли да провери? Уви, „Хамлет“ от Вилям Шекспир не е бил купен от мистър Тод, не се намираше в библиотеката на Уейндълския университет и ако за нещо си ви потрябваше да направите справка в английската версия, така и не намирахте някой прекрасен, благороден, звучен стих, запомнен за цял живот от Кроненберг в прекрасното издание на Венгеров. Печално!

В тъжния университет съвсем се бе стъмнило. Над далечните, още по-тъжни хълмове, под облачната върволица полека гаснеше дълбокото костенурково небе. Разкъсващите сърцето светлини на Уейндълуил, като пулсираха в диплите на тези здрачени хълмове, придобиваха всякогашния си вълшебен облик, макар че всъщност, както Пнин със сигурност знаеше, идеш ли там, нямаше да намериш нищо освен редица тухлени къщи, бензиностанция, скейтингринг и супермаркет. По пътя за малката кръчмичка на Библиотечна улица, където го очакваше голяма порция шунка и бутилка хубава бира, Пнин внезапно почувства страшна умора. Не само защото томът от Зл. Фонд след никому ненужното разкарване до библиотеката бе станал още по-тежък; ала нещо, каквото Пнин през целия ден бе чувал с половин ухо, но не бе пожелал да се вслуша, сега го измъчваше и потискаше, както може да мъчи спомен за пълна излагация, за грубост, която сме си позволили, или за закана, която сме предпочели да пренебрегнем.

7

Пред мудната втора бутилка Пнин обсъждаше със себе си своя следващ ход или по-точно посредничеше в преговорите между Пнин Уморения, който напоследък бе зле със съня, и Пнин Ненаситния с неговото желание както винаги да почете още вкъщи до минаването на товарния в два, който пъшкаше по пътя си през долината. В края на краищата бе взето решение да си легне веднага след програмата, изнасяна от неуморните Христофор и Луиза Стар всеки втори вторник в Новия хол — музика на доста високо равнище и доста необичайни филми, наречени от президента Пур в отговор на нечия нелепа критика миналата година „може би най-вдъхновяващата и най-вдъхновената идея в нашия университетски живот“.

Зл. Ф. на л. сега спеше върху коленете на Пнин. Отляво седяха двамина студенти индуси. Отдясно — малко шантавата дъщеря на професор Хаген, която специализираше в областта на драматургията. Комаров, слава богу, се кипреше твърде далеч отзад, та безинтересните му забележки не стигаха дотук.

Първата част от програмата — три стари късички филма — навя скука на нашия приятел: това бастунче, това бомбе, тези черни вежди на дъга и потрепващи ноздри изобщо не го трогваха. Дали несравнимият комик танцуваше под ярко слънце с нимфи, нагиздени с венчета, близо до дебнещ кактус, дали беше първобитен човек (в този случай гъвкавото бастунче се превръщаше в гъвкава сопа) или невъзмутимо издържаше бесния поглед на якия Мак Суейн в обърнатото наопаки нощно кабаре — старомодният, лишен от чувство за хумор Пнин си оставаше безразличен. „Шут — хъмкаше той на себе си, — Глупишкин и Макс Линдер дори бяха по-смешни.“

Втората част на програмата се състоеше от внушителна съветска хроника, заснета в края на четирийсетте години. В нея не биваше да има дори капка пропаганда, само чисто изкуство, веселба, еуфория на гордия труд. Миловидни, неразглезени девойки маршируват на вечния Пролетен празник, понесли платнища с откъси от старинни руски песни от рода на „Долу ръцете от Корея“, „Bas les mains devant la Corée“, „La paz vencer à la guerra“, „Der Friede besiegt den Krieg“20. Санитарен аероплан прелита над заснежен хребет в Таджикистан. Киргизки киноактьори посещават обграден от палми санаториум за въглекопачи и дават там импровизирано представление. От планинско пасище някъде в Осетия овчарят рапортува по преносимо радио за раждането на агне пред местното Министерство на селското стопанство. Московското метро е блеснало в светлини с колоните и скулптурите си и с шестимата уж пътници, насядали по трите мраморни пейки. Семейството на фабричен работник спокойно прекарва вечерта вкъщи под големия копринен абажур, всичките са пременени, всичките са в гостната, отрупана с декоративни растения. Осем хиляди поклонници на футбола гледат мача между „Торпедо“ и „Динамо“. Осем хиляди граждани в Московския завод за електромотори избират единодушно Сталин за кандидат от Сталинския избирателен район в Москва. Последната лека кола ЗИМ потегля със семейството на фабричния работник и с още неколцина пътници на разходка извън града, за да хапнат на чист въздух. При все това — не бива, не бива, ах, колко е глупаво, си казваше Пнин, докато усещаше, че сълзотворните жлези от само себе си, смешно, унизително ронят горещата си, детинска, неудържима влага.

В омарата на слънчевата светлина — на светлината, която преминаваше на димни стрели между брезовите дънери, оросяваше надвисналия листак, трепкаше на зайчета по кората, стичаше се във високата трева, играеше и се въртеше сред призраците на песекините с леко размити цветове — затънтена руска гора обгърна пътника. През нея водеше стар горски друм с два меки коловоза и неспирна процесия от гъби и маргаритки. Пътникът продължи мислено по този друм на обратния си дотеглив път към своето анахронично жилище; отново бе онова момче, което бродеше из тези гори с дебела книга под мишница; пътят внезапно излезе сред романтичното, просторно, обикнато великолепие на голямо поле, неокосено от времето (конете препускат сепнати, размятали сребристи гриви сред високите цветя), когато дрямката надви Пнин, сега вече удобно настанил се в кревата, до него двойката будилници (единият навит за 7,30, другият за 8) каканижеха и цъкаха на нощната масичка.

Комаров в небесносиня риза се бе свел над китарата, настройваше я. Празнуваха нечий рожден ден и невъзмутимият Сталин с тежко тракане пусна бюлетината си на изборите за правителствени ковчегоносачи. В бой ли, в стран… на вълните, в Уейндълуил. „Уандърфул!“ (Прекрасно!) — каза д-р Бодо фон Фалтернфелс, като вдигна глава от книжата.

Тъкмо потъна в кадифена забрава, когато вън се случи някаква ужасна катастрофа: като охкаше и се хващаше за главата, статуя се суетеше преувеличено около строшено бронзово колело — тогава Пнин се пробуди и керван светлини и сенчести бабуни премина по прозоречната щора. Тресна автомобилна врата, колата се отдалечи, отключиха крехката прозрачна къща, заговориха три звучни гласа; къщата и пролуката под вратата на Пнин трепнаха, светнаха. Треска, болест. Уплашен, безпомощен, беззъб, само по нощна риза, Пнин се заслуша как нагоре по стълбището с препъване, но бодро тропа куфар и два млади крака изтичват по добре познатите им стъпала, вече може да се долови шумът от нетърпеливо дишане… Машинална асоциация с щастливото завръщане вкъщи от унилите летни лагери би довела дотам, че Изабела наистина би отворила с ритник вратата на Пнин, ако навреме не бе я спряло предупредителното подвикване на майка й.