По-силно от меча

33

— Какво да кажа на баща ти, когато се обади да ме пита как е минала срещата на борда?

— Истината. Ще очаква точно това.

— Но ако го направя, ще зареже всичко и ще тръгне направо насам.

— Защо, къде е той?

— На "Хийтроу". Чака полета си до Ленинград.

— Нетипично за него да заминава, когато…

— Аз съм виновна. Казах му, че е невъзможно да изгубим гласуването, и той ми повярва.

— И нямаше да изгубим, ако бях дошъл навреме.

— Така е. Може би щеше да е по-разумно да дойдеш още снощи — каза Ема.

— А ако ти беше послушала съвета ми, нямаше да се стигне дотук — озъби се Себ.

За известно време замълчаха.

— Важно ли е това пътуване на татко до Ленинград?

— Точно толкова важно, колкото беше гласуването за мен. Готви се за него от седмици и ако не замине сега, няма да има друг шанс дълго време, ако изобщо има. Както и да е, ще отсъства само два дни. — Ема погледна сина си. — Може би е по-добре ти да вдигнеш, когато позвъни.

— И какво да му кажа? — попита Себ. — Ако попита как е минала срещата, ще трябва да му кажа истината, иначе никога повече няма да ми има доверие. — Той спря колата пред Имението. — По кое време каза, че е най-вероятно да позвъни?

— Самолетът му излита в четири, така че предполагам, че ще звънне някъде към три.

Себ си погледна часовника.

— Не се безпокой. Дотогава ще измисля нещо.

Не беше нужно да регистрира багажа си, защото бе взел само малък сак. Знаеше точно какво трябва да направи от момента на кацането и щеше да има предостатъчно време да изпипа подробностите на плана си по време на дългия полет. Ако се беше случило невъзможното и Ема бе изгубила гласуването, това нямаше да има значение, защото щеше да вземе следващия влак обратно за Бристол.

— Първо повикване за пътниците на Полет 726 до Ленинград. Моля отидете на изход номер три.

Хари тръгна към най-близкия телефон. Набра домашния си номер и пъхна достатъчно монети, за да може да разговаря три минути.

— Бристол 4313 — каза глас, който Хари позна веднага.

— Себ, здрасти. Какво правиш у дома?

— Помагам на мама да празнува. Ще ида да я извикам, за да ти каже сама добрата новина.

— Второ повикване за пътниците на Полет…

— Здрасти, скъпи — рече Ема. — Толкова се радвам, че се обади, защото…

Връзката прекъсна.

— Ема, чуваш ли ме?

Нямаше отговор.

— Ема? — отново опита Хари, но пак не получи отговор, а нямаше достатъчно монети за второ обаждане.

— Трето и последно повикване за пътниците на Полет 726 до Ленинград.

Хари окачи слушалката, като се мъчеше да си спомни точните думи на Себ. "Помагам на мама да празнува. Ще ида да я извикам, за да ти каже сама добрата новина". А гласът на Ема беше радостен. Явно бе спечелила гласуването, реши Хари. Въпреки това се поколеба за момент.

— Последно повикване. Мистър Хари Клифтън да бъде така добър да се яви на трети изход.

— Какво празнуваме? — попита Ема.

— Не знам — каза Себ. — Но ще измисля нещо, докато татко се върне от Русия. А сега трябва да се съсредоточим върху по-належащите проблеми.

— Не можем да направим нищо преди делото да е приключило.

— Майко, трябва да престанеш да действаш като гърлскаут и да започнеш да мислиш като Мелър и Нолс.

— И какво си мислят те в момента?

— Че планът им не би могъл да се осъществи по-добре от това. Отървали са се не само от теб, но и от трима от най-доверените ти поддръжници.

— От трима почтени мъже — отсече Ема.

— Също като Брут, а виж какво е станало с него.

— Иска ми се да бях останала в залата, когато адмирал Съмърс…

— Пак облече скаутската униформа, майко. А сега я разкарай и слушай внимателно. Първата ти работа е да се обадиш на адмирал Съмърс, Боб Бингам и мистър Диксън и да им кажеш в никакъв случай да не напускат борда.

— Но те си излязоха, Себ. На Нолс и Мелър изобщо не им пука защо са го направили.

— Но на мен ми пука, защото това са три гласа, които ще жертваме заради един безсмислен жест. Ако останат в борда, с теб, мен и Добс ще имаме шест гласа срещу техните пет.

— Но аз няма да се върна на председателското място до края на делото. Забрави ли, че се оттеглих?

— Не. Не си. Просто си излязла от срещата. Така че можеш да се върнеш, защото ако не го направиш няма да си председател след делото, независимо от изхода му.

— Ти си коварен тип, Себастиан Клифтън.

— И докато Мелър и Нолс не се усетят, още имаме шанс. Но първо имаш да проведеш четири разговора, защото Мелър и Нолс ще приемат поражението само ако спечелим всеки глас. Повярвай ми.

— Може би ти трябва да станеш председател — каза Ема.

— Всяко нещо с времето си, майко. А сега искам веднага да се обадиш на адмирал Съмърс, защото той сигурно вече е написал оставката си. Да се надяваме да не я е пратил.

Ема вдигна телефона и започна да прелиства указателя на буквата С.

— И ако не ти трябвам, ще съм в библиотеката, защото имам международен разговор.

В единайсет без пет Ейдриън Слоун стоеше в лобито на "Фартингс Банк". Никой не помнеше досега председателят да е слизал да посрещне гост.

Бентлито на мистър Бишара спря пред банката четири минути по-късно и портиерът се втурна да отвори задната врата на колата. Докато Бишара и двамата му колеги влизаха в сградата, Слоун пристъпи напред да го посрещне.

— Добро утро, мистър Бишара — каза той, докато се ръкуваха, — Добре дошли във вашата банка.

— Благодаря, мистър Слоун. Сигурен съм, че помните адвоката ми мистър Морленд и главния ми счетоводител мистър Пири.

— Разбира се — каза Слоун и стисна ръцете на двамата. После поведе гостите към чакащия ги асансьор, а служителите послушно заръкопляскаха, за да приветстват новия президент.

Бишара отвърна с лек поклон и се усмихна на тримата млади портиери зад рецепцията.

— Точно там започнах банковата си кариера — каза той на Слоун, докато влизаха в кабината.

— А сега ще станете собственик на една от най-уважаваните финансови институции в Сити.

— Ден, който очаквам с нетърпение от много години — призна Бишара. Изявление, което изпълни Слоун с още по-силна увереност, че може да продължи с промяната на плана.

— Ще отидем в заседателната зала. Документите по офертата са готови и очакват подписа ви.

— Благодаря — каза Бишара, докато излизаше в коридора.

Когато влезе в заседателната зала, директорите на борда станаха като един и го изчакаха да заеме мястото си начело на масата, след което седнаха отново. Иконом му поднесе чаша от любимото му турско кафе, черно и вряло, с две бисквити "Маквити", които също му бяха любими. Нищо не беше оставено на случайността.

Слоун седна в другия край на масата.

— Мистър Бишара, позволете от името на борда да ви посрещна с добре дошъл във "Фартингс Банк". С ваше позволение ще ви запозная с процедурата за размяна на собствеността.

Бишара се усмихна, извади писалката си и я сложи на масата.

— Пред вас има копия от офертата, одобрени от адвокатите ви. Двете страни направиха малки поправки, но нищо съществено.

Мистър Морленд кимна в знак на съгласие.

— Реших, че няма да е зле — продължи Слоун — да посоча най-важните въпроси, по които постигнахме съгласие. Вие ще станете президент па "Фартингс Банк" и можете да посочите трима директори, които да ви представляват в борда, като единият от тях ще бъде заместник-председател.

Бишара се усмихна. Нямаше да им хареса кого си беше наумил за заместник-председател.

— Аз ще остана председател за пет години, като осемте члена на борда, които присъстват в момента ще подновят договорите си за още пет години. И накрая, сумата, за която уговорихме придобиването, е двайсет и девет милиона и осемстотин хиляди паунда или по пет паунда за всяка акция.

Бишара се обърна към адвоката си, който му връчи банкова полица за пълната сума. Сложи я на масата пред себе си. Видът ѝ едва не накара Слоун да промени решението си.

— Обаче — каза той — през последните двайсет и четири часа изникна нещо, което наложи малка промяна в договора.

Изражението на Слоун издаваше всичко, сякаш Бишара беше седнал да играе табла с него в "Клеърмонт".

— Вчера сутринта — продължи Слоун — ни се обадиха от една утвърдена институция в Сити с предложение от шест паунда за акция. За да докажат сериозността на намерението си, те внесоха цялата сума в доверителна сметка на адвокатите си. Тази оферта постави мен и борда в доста неудобна позиция, тъй като ние сме само служители на нашите акционери. Днес сутринта обаче проведохме среща на борда, на която решихме единодушно, че ако предложите шест паунда за акция, ще отхвърлим офертата на другата страна и ще изпълним първоначалното си съглашение. Затова променихме офертата според тази промяна и вписахме новата сума от трийсет и пет милиона седемстотин и шейсет хиляди паунда. — Слоун дари Бишара с подкупваща усмивка. — Предвид обстоятелствата се надявам, че ще сметнете това за приемливо решение.

Бишара се усмихна.

— Първо, мистър Слоун, позволете да благодаря за любезността, че ми давате тази възможност да отвърна на залога, направен от трета страна. — Слоун се усмихна. — Само че трябва да посоча, че се разбрахме за сумата от пет паунда на акция преди почти месец и тъй като направих депозит с добра вяра, този обрат ми идва донякъде като изненада.

— Да, трябва да се извиня за това — каза Слоун, — но несъмнено разбирате дилемата, пред която съм изправен, и ще си спомните, че имам дълг към акционерите ни.

— Не зная с какво е изкарвал хляба си баща ви, мистър Слоун — каза Бишара, — но моят беше търговец на килими в Истанбул и едно от многото неща, на които ме научи като малък, е, че след като цената е уговорена, се сервира кафе и двамата сядате заедно за известно време, като се преструвате, че се харесвате. Това е еквивалент на английското ръкостискане, следвано от обяд в клуба. Така че моята оферта от пет паунда за акция си остава на масата и ако решите да я приемете, с радост ще подпиша договора.

Осемте члена на борда се обърнаха към председателя с надеждата, че ще приеме офертата на Бишара. Слоун обаче само се усмихна, убеден, че синът на килимаря блъфира.

— Ако това е окончателната оферта, мистър Бишара, боя се, че ще се наложи да приема другото предложение. Надявам се, че ще се разделим като приятели.

Осемте директори обърнаха глави към другия край на масата. Един от тях се потеше обилно.

— Явно нравите на банкерите от Сити не са същите, на които се научих, докато седях в краката на баща си по истанбулските пазари. Затова, мистър Слоун, не ме оставяте с друг избор освен да оттегля офертата си.

Устните на Слоун затрепериха, когато Бишара върна полицата на адвоката си, стана бавно и каза:

— Приятен ден, господа. Желая ви дълги и успешни отношения с новия ви собственик, който и да е той.

И излезе от залата заедно с двамата си съветници. Заговори едва след като се настани на задната седалка на бентлито.

— Промяна в плана, Фред — каза на шофьора. — Трябва да посетя „Кауфман“.

— Мога ли да говоря с доктор Улф, моля? — каза Себ.

— Кой се обажда?

— Себастиан Клифтън.

— Мистър Клифтън, колко мило от ваша страна, че се обаждате. Иска ми се да беше по по-радостен повод.

Краката на Себ се подгънаха и той се тръшна в стола зад бюрото на баща си. Какво се беше случило?

— За съжаление — продължи д-р Улф — Майкъл, съпругът на Саманта, неотдавна получи удар по време на полет от Чикаго за Вашингтон.

— Много съжалявам да го чуя.

— Докато закарат горкия човек в болница, той изпаднал в кома. Нещата можеха да се развият по съвсем различен начин, ако това бе станало час по-рано или по-късно. Всичко това стана преди няколко седмици и докторите не са оптимисти, че ще се възстанови. Дори не могат да кажат колко време ще остане в сегашното си състояние. Но не това е причината да ви потърся.

— Предполагам, че сте ме търсили заради Джесика, а не заради пастрока ѝ.

— Прав сте. Истината е, че медицинските сметки в САЩ са ужасни и макар че господин Бруър заемаше висок пост в Държавния департамент и има добра здравна застраховка, разходите за денонощните грижи, необходими за състоянието му, принудиха Саманта да реши да отпише Джесика от училище "Джеферсън" в края на тази година, тъй като вече не може да си позволи таксите.

— Аз ще ги поема.

— Изключително щедро от ваша страна, мистър Клифтън. Трябва обаче да ви кажа, че таксите ни са хиляда и петстотин долара на семестър, а извънкласните работи на Джесика през миналия семестър струват още триста и два долара.

— Ще ви изпратя незабавно запис за две хиляди долара и ще ви помоля да бъдете така добра да ми пращате сметките в края на всеки семестър. Само че при едно условие. Нито Саманта, нито Джесика не бива да научават, че това има нещо общо с мен.

— Имах чувството, че ще го кажете, мистър Клифтън, и мисля, че измислих стратегия, която да запази анонимността ви. Ако отпуснете на училището стипендия в годишен размер на, да кажем, пет хиляди долара, от мен ще зависи да определя кой ученик да я получава.

— Хубаво решение — каза Себ.

— Сигурна съм, че учителят ви по английски би одобрил правилното използване на думата хубаво.

— Баща ми, ако трябва да съм точен — каза Себ. — Което ми напомня, че всеки път, когато сестра ми се нуждаеше от платна, бои, листа, четки и дори моливи, баща ми винаги се грижеше да са от най-добро качество. Казваше, че не бива да е наша вината, ако тя не успее. Искам същото за моята дъщеря. Така че ако пет хиляди не са достатъчни, доктор Улф, спокойно ѝ осигурявайте всичко необходимо и аз ще покрия допълнителните разходи. Но пак повтарям, нито майката, нито дъщерята не бива да научават кой стои зад всичко това.

— Това няма да е първата ви тайна, която пазя, мистър Клифтън.

— Извинявайте — каза Себ. — И се извинявам за следващия си въпрос. Кога се пенсионирате, доктор Улф?

— След като дъщеря ви спечели специалната стипендия "Хънтър" в Американския колеж за изкуства, което ще е първият подобен успех за училище "Джеферсън".

34

Стюардесата започна последното си минаване, да се увери, че пътуващите в първа класа са закопчали коланите си, докато самолетът се спуска към Ленинград.

— Извинете — каза Хари. — Знаете ли кога е следващият полет обратно до Лондон?

— Този самолет има четиричасов престой и трябва да отлети за Лондон в девет и десет вечерта.

— Не ви ли е малко тежичко?

— Не — отвърна тя с усмивка. — Винаги оставаме с преспиване в Ленинград. Ако се връщате с вечерния полет, ще ви обслужва друг екипаж.

— Благодаря — каза Хари. — Много ми помогнахте.

Обърна се към прозореца и загледа как любимият град на Толстой става все по-голям и по-голям, макар да подозираше, че великият писател би останал ужасен от смяната на името му. Когато чу как хидравличните механизми спускат колесниците, се запита дали ще има достатъчно време да приключи с пазаруването и да се качи на борда преди вратата да се заключи.

Когато колелата докоснаха пистата, усети прилив на адреналин, какъвто бе имал само когато се озоваваше зад вражеските линии през войната. Понякога забравяше, че това беше преди почти трийсет години, когато бе с десетина килограма по-лек и много по-пъргав. Е, поне този път нямаше да очаква германски полк да настъпва срещу него.

Беше запомнил всичко, което му бе казала г-жа Бабакова. Не беше записал нищо от страх някой да не открие какво е замислил. Не каза на никого освен на Ема истинската причина за посещението си в Ленинград, макар че Джайлс се беше досетил, че отива там, за да прибере книгата — макар че, "да прибере" не беше правилната дума.

Докато самолетът се друсаше по неравната писта, Хари прецени, че ще му трябва най-малко час да мине през митницата и да успее да размени няколко паунда срещу местната валута. Всъщност му отне час и четиринайсет минути, въпреки че имаше само ръчен багаж и обмени десет паунда срещу двайсет и пет рубли. След това трябваше да се нареди на дългата опашка за таксита, защото руснаците така и не бяха схванали принципите на свободното предприемачество.

— До ъгъла на Невски проспект и Болшая Морская — каза той на шофьора на родния му език с надеждата, че ще знае адреса. Часове наред бе учил руски, макар че в действителност щяха да му трябват само няколко добре овладени фрази. Намерението му бе след няколко часа да пътува обратно за Англия след успешно завършена мисия, както би казал старият му командир.

По пътя минаха покрай двореца на Юсупови и мислите на Хари се насочиха към Распутин. Великият манипулатор сигурно се бе наслаждавал на малката си хитрост. Хари се надяваше, че няма да бъде отровен, увит в килим и пуснат през дупка в леда на Малая Невка. Осъзна, че ако иска да се върне на летището навреме за обратния полет в 21:10 до "Хийтроу", ще разполага само с двайсет-трийсет минути, но това щеше да е повече от достатъчно.

Шофьорът спря пред антикварната книжарница и посочи брояча. Хари извади банкнота от пет рубли и му я подаде.

— Няма да се бавя много, така че ще бъдете ли така добър да ме изчакате?

Шофьорът прибра парите и кимна отсечено.

Веднага щом влезе в книжарницата, Хари разбра защо г-жа Бабакова е избрала точно това място за скривалище на съкровището си. Сякаш не искаха да продават нищо. Зад щанда седеше възрастна жена забила нос в книга. Хари ѝ се усмихна, но тя дори не вдигна глава, когато звънчето на вратата иззвъня.

Хари взе две книги от първата попаднала му лавица и се престори, че ги преглежда, докато бавно се придвижваше към задната част на книжарницата, а сърцето му се разтуптяваше по-силно с всяка крачка. Щеше ли да е още там? Дали някой вече не я бе купил, само за да открие, че си е взел погрешна книга? Дали някой друг купувач се е добрал до наградата и е унищожил "Чичо Джо" от страх, че могат да го хванат с нея? Можеше да измисли десетки причини дългата осем хиляди километра разходка да се окаже напразно пилеене на време. Но в този момент надеждата все още имаше превес пред очакването.

Когато най-сетне стигна рафта, на който г-жа Бабакова бе скрила труда на съпруга си, Хари затвори очи и се замоли. После погледна и видя, че "Тес от рода Д'Ърбървил" вече не е на мястото си; между "Повест за два града" и "Даниел Деронда" зееше празно място, покрито с тънък слой прах. Г-жа Бабакова не беше споменала "Даниел Деронда".

Хари погледна към щанда и видя как възрастната жена обръща страницата. Повдигна се на пръсти, протегна се и взе "Повест за два града" от рафта. Посипа се прах. Когато я отвори, си помисли, че ще получи инфаркт Държеше в ръцете си не произведението на Дикенс, а тънката книга на Анатолий Бабаков.

За да не привлича вниманието към наградата, взе други два романа от същия рафт: "Зелената мантия" на Джон Бъкен и "Джамайка Ин" на Дафни дю Морие, и се престори, че продължава да гледа книгите, докато вървеше бавно към щанда. Почувства се едва ли не виновен, че прекъсва четенето на жената, докато оставяше трите книги пред нея. Тя ги отвори една по една, за да види цените. Г-жа Бабакова бе написала цената с молив. Обърнеше ли още една страница, всичко щеше да е свършено. Но тя не го направи. Използва пръстите си вместо сметало и накрая каза:

— Осем рубли.

Хари ѝ подаде две банкноти от по пет рубли — на конференцията в Москва го бяха предупредили, че продавачите са длъжни да докладват за всеки, който се опитва да купи нещо с чужда валута и са длъжни да откажат продажбата и да конфискуват парите. Благодари, когато жената му върна рестото. Когато излезе от книжарницата, тя вече беше обърнала друга страница.

— Към летището — каза Хари, докато се качваше в чакащото такси. Шофьорът го погледна изненадано, но послушно обърна и пое по обратния път.

Хари отново отвори книгата, за да се увери, че не е илюзия. Тръпката от гонитбата се сменяше с ликуване. Обърна първата страница и зачете. Всички часове в учене на руски най-сетне се отплащаха. Обърна страницата.

Заради вечерното задръстване обратният път до летището се оказа по-дълъг, отколкото беше очаквал. Започна да поглежда часовника си на всеки няколко минути, изпълнен с опасение, че може да изпусне самолета. Когато таксито го остави при летището, вече бе стигнал до седма глава и смъртта на втората жена на Сталин. Подаде още пет рубли на шофьора и без да чака рестото, изтича в летището и забърза към гишето.

— Имате ли билети за полета до Лондон в девет и десет?

— Първа или икономична? — попита служителката.

— Първа.

— До прозореца или до пътеката?

— До прозореца, ако обичате.

— Шест А — каза тя и му подаде билета.

На Хари му стана смешно, че ще се върне на същото място, на което бе седял на идване.

— Имате ли багаж за регистриране, сър?

— Не. Само това — каза той и показа малкия си сак.

— Самолетът излита след малко, сър, така че е най-добре да побързате към митницата.

Хари се запита колко ли пъти на ден ѝ се налага да произнася тези думи. Побърза да се подчини и докато минаваше покрай телефонните кабини, мислите му се насочиха към Ема и г-жа Бабакова. Но трябваше да изчака да се върне в Лондон, преди да им съобщи новината.

Беше само на няколко крачки от паспортния контрол, когато усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и видя двама яки млади милиционери, застанали от двете му страни.

— Елате с мен — каза единият, уверен, че Хари знае руски.

— Защо? — попита Хари. — Връщам се в Лондон и не искам да изпусна полета си.

— Трябва да проверим багажа ви. Ако няма нищо нередно, ще имате предостатъчно време да хванете полета си.

Хари се замоли да търсят наркотици, пари в брой или някаква друга контрабанда. Замисли се дали да не се отскубне и да побегне. Преди двайсет години може би…

Милиционерите спряха пред врата без надпис, отключиха я и тикнаха Хари вътре. Вратата се затръшна зад него и ключът се завъртя в ключалката, Хари се огледа. Малка маса, два стола и никакви прозорци. Абсолютно голи стени, украсени единствено с черно-бяла снимка на другаря Брежнев.

След малко ключалката изщрака отново. Хари вече беше измислил наполовина версията, че е дошъл в Санкт Петербург да посети Ермитажа. Вратата се отвори и в стаята влезе мъж. Видът на високия елегантно облечен служител изпълни Хари с опасения. Мъжът носеше тъмнозелена униформа с три златни звезди на пагоните и толкова много медали на гърдите, че будеха страх. Следваха го двама съвсем различни мъже, чийто външен вид като че ли опровергаваше теорията за еволюцията на Дарвин.

— Мистър Клифтън, аз съм полковник Маринкин и водя това разследване. Отворете чантата си. — Хари отвори сака си и отстъпи назад. — Извадете всичко на масата.

Хари извади тоалетните си принадлежности, панталони, чорапи, кремава риза, ако му се наложи да преспи, и три книги. Полковникът прояви интерес единствено към книгите и след като ги разгледа няколко минути, остави две от тях на масата.

— Можете да си съберете багажа, мистър Клифтън.

Хари издиша с облекчение и прибра нещата си в сака. Поне цялото упражнение не беше пълна загуба на време. Знаеше, че книгата съществува, и дори беше прочел седем глави, които щеше да запише по време на полета.

— Знаете ли коя е тази книга? — попита полковникът и вдигна третата книга.

"Повест за два града" — отвърна Хари. — Една от любимите ми, макар и да не се смята за един от шедьоврите на Дикенс.

— Не си играйте с мен — каза Маринкин. — Не сме такива глупаци, за каквито ни смятате, арогантни англичани такива. 'Гази книга, както много добре знаете, е "Чичо Джо" от Анатолий Бабаков. От няколко години се опитвате да се доберете до нея. Днес почти успяхте. Планирали сте всичко до най-малката подробност. Първо посещавате госпожа Бабакова в Питсбърг, за да научите къде е скрила книгата. След завръщането си в Бристол започвате да учите руски и дори впечатлявате преподавателя си. Заминавате за Ленинград само няколко дни преди визата ви да изтече. Влизате в страната само с ръчен багаж, чието съдържание показва, че не смятате дори да преспите, и обменяте само десет паунда в рубли. Казвате на таксиметровия шофьор да ви закара до забутана антикварна книжарница в центъра на града. Купувате три книги, две от които бихте могли да откриете във всяка книжарница в Англия. После казвате на шофьора да ви откара обратно до летището и си резервирате място за следващия полет за дома, като дори получавате същото място. Кого си мислите, че заблуждавате? Не, мистър Клифтън, късметът ви свърши и ви арестувам.

— По какви обвинения? — попита Хари. — Защото съм купил книга ли?

— Спестете си тези излияния за съда, мистър Клифтън.

— Някой си мистър Бишара чака на трета линия — каза Рейчъл. — да ви свържа ли?

— Да — отвърна Себ, сложи ръка на микрофона и помоли двамата си колеги да го оставят за няколко минути.

— Мистър Клифтън, мисля, че е време за още една игра на табла.

— Не съм сигурен, че мога да си я позволя.

— В замяна за урока ще ви помоля само за информация.

— Какво искате да знаете?

— Попадали ли сте на човек на име Дезмънд Мелър?

— Да, попадал съм.

— И какво е мнението ви за него?

— По десетобалната система ли? Единица.

— Разбирам. Ами за някой си майор Алекс Фишър, депутат?

— Минус едно.

— Все още ли притежавате шест процента от "Фартингс"?

— Седем, но тези акции все още не се продават.

— Не това е причината да ви попитам. Какво ще кажете за десет вечерта в "Клеърмонт"?

— Не можем ли да го направим малко по-късно? Ще водя леля си Грейс на "Смъртта на търговския пътник" в театър "Олдуич", но тя винаги предпочита да хване последния влак за Кеймбридж, така че ще мога да дойда към единайсет.

— За мен ще е удоволствие да ви изчакам заради леля ви, мистър Клифтън. С нетърпение очаквам да се видим в единайсет в "Клеърмонт", за да обсъдим "Смъртта на търговския пътник".

35

— Отговорът на въпроса ви е арогантност и алчност — изтърси Дезмънд Мелър. — Имахте банкова полица и пари в брой, но въпреки това не ви стигаше. Искахте още и заради глупостта ви съм изправен пред фалит.

— Сигурен съм, че не е чак толкова зле, Дезмънд. В края на краищата все още притежавате петдесет и един процента от "Фартингс", да не говорим за останалите ви значителни активи.

— Ще ви го кажа дума по дума, Слоун, така че да сте съвсем наясно в какво положение съм и, което е по-важното, какво очаквам да направите По ваш съвет купих от Арнолд Хардкасъл петдесет и един процента от банката на цена три паунда и девет шилинга на акция, което ми струваше малко над двайсет милиона паунда. За да събера сумата, трябваше да заема единайсет милиона от моята банка, като заложих дяловете и всичките си активи наред с двете къщи, че и трябваше да подпиша лична гаранция. Тази сутрин акциите на "Фартингс" вървят по два паунда и единайсет шилинга, което означава, че съм на загуба от над пет милиона паунда в сделка, която според вас не може да бъде губеща. Има вероятност да избягна фалита, но със сигурност ще фалирам, ако се наложи да пусна акциите си на пазара. Което, повтарям, е заради вашата арогантност и алчност.

— Не е съвсем честно — каза Слоун. — На срещата на борда миналия понеделник всички, включително и вие, се съгласихме да поискаме цена от шест паунда на акция.

— Да, но синът на килимаря ви уличи, че блъфирате. Той беше склонен да се съгласи на сделката при пет паунда на акция, което щеше да ме измъкне от положението и да донесе добра печалба на всички ни. Така че най-малкото, което можете да направите, е да купите акциите ми за три паунда осем шилинга и шест пенса и да ме извадите от ситуацията, създадена от самия вас.

— Вече ви обясних, Дезмънд, че колкото и да ми се иска да помогна, подобно предложение е в разрез със закона.

— Това не ви безпокоеше особено, когато казахте на Бишара, че имате оферта за шест паунда от "една утвърдена институция в Сити", при положение че подобно предложение не съществуваше. Мисля, че ще откриете, че това също е незаконно.

— Повтарям, всички се съгласихме…

Телефонът на бюрото на Слоун зазвъни. Той натисна копчето на интеркома и изръмжа:

— Казах да не ме прекъсвате.

— Обажда се лейди Вирджиния Фенуик. Казва, че било спешно.

— С нетърпение очаквам да чуя какво има да каже — заяви Мелър.

— Добро утро, лейди Вирджиния — кача Слоун, като се мъчеше да скрие раздразнението си. — Много се радвам да ви чуя.

— Може и да не се зарадвате, когато разберете защо се обаждам — каза Вирджиния. — Току-що получих от адвокатите си предсъдебна фактура за двайсет хиляди паунда, която трябва да се уреди преди първия ден на делото. Помните, Ейдриън, че ми дадохте думата си, че ще покриете всичките ми разходи по делото. Жалки пенита на фона на цялостната картина, ако си спомням правилно израза.

— Наистина го казах, лейди Вирджиния. Но и вие помните, че предложението зависеше от успешния изход на преговорите ни с мистър Бишара, така че се боя, че…

— Но майор Фишър ми каза, че сам сте си виновен за този забележителен провал. Можете да го приемате както си искате, мистър Слоун. Но ако не удържите на думата си и не покриете разходите ми, предупреждавам ви, че имам известно влияние в Сити…

— Заплашвате ли ме, лейди Вирджиния?

— Както казах, мистър Слоун, можете да го приемате както си искате.

Вирджиния тресна телефона и се обърна към Фишър.

— Ще му дам два дни да намери двайсетте хиляди, в противен случай…

— Този тип няма да се изръси нито пени, освен ако няма писмен договор, а може би дори и с такъв. Към всички се отнася по този начин. Обеща ми място в борда на "Фартингс", но откакто сделката с Бишара се провали, не съм го чувал.

— Е, мога да ви гарантирам, че няма да работи в Сити още дълго, ако зависи от мен. Съжалявам, Алекс, едва ли това е причината да поискате да се видите с мен.

— Не, не е това. Реших, че е добре да знаете, че днес сутринта получих писмо от адвокатите на мисис Клифтън, че възнамеряват да ме призоват като свидетел по делото.

— Съжалявам, че закъснях — каза Себ, докато сядаше на бара. — Когато излязохме от театъра, валеше и не успях да намеря такси, така че се наложи да закарам леля си до Падингтън, за да не изпусне последния влак.

— Достойно за бойскаут — отвърна Бишара.

— Добър вечер, сър — каза барманът. — Кампари и сода?

Себ остана впечатлен — беше идвал в клуба само веднъж.

— Да — отвърна той. — Благодаря.

— А какво прави леля ви в Кеймбридж? — поинтересува се Бишара.

— Тя е дон[11] по английски в Нюнам. Синият чорап[12] на рода. Всички сме много горди с нея.

— Толкова се различавате от останалите англичани.

— Какво ви кара да го кажете? — попита Себ, докато барманът поставяше питието пред него.

— Отнасяте се към всеки като с равен, от бармана до леля ви. И не се държите снизходително с чужденци като мен. Повечето англичани биха казали "леля ми преподава английски в Кеймбридж", а вие просто приехте, че знам какво е дон, че Нюнам е един от петте женски колежа в Кеймбридж и че син чорап е момиче, което се интересува от наука. За разлика от онзи снизходителен идиот Ейдриън Слоун, който си мисли, че щом е учил в Хароу, е добре образован.

— Оставам с впечатлението, че се отвращавате от Слоун почти колкото мен.

— Може би и повече, особено след последния номер, който се опита да ми извърти с продажбата на банката си.

— Но банката не е негова, за да я продава. Поне не и докато вдовицата на Седрик Хардкасъл притежава петдесет и един процента от акциите.

— Тя вече не ги притежава — каза Бишара. — Дезмънд Мелър неотдавна купи всичките ѝ акции.

— Това е невъзможно — отсече Себ. — Мелър е богат, но не чак толкова. Трябват му поне двайсет милиона, преди да сложи ръцете си върху петдесет и един процента от "Фартингс", а той не разполага с такива пари.

— Възможно ли е това да е била причината да се поти, когато бях в заседателната зала на "Фартингс"? — каза Бишара, сякаш говореше на себе си. — Да не би Мелър да е надскочил възможностите си и след като офертата ми вече не е на масата, да изпитва огромно желание да се отърве от акциите си?

— Каква оферта? — попита Себ, без да докосва питието си.

— Съгласих се да платя по пет паунда на акция от дела на Арнолд Хардкасъл, или на майка му, ако трябва да съм точен. Тъкмо се канех да подпиша договора, когато Слоун реши да вдигне цената на шест паунда. Затова оттеглих офертата си, събрах си шатрата, взех си камилите и се върнах в пустинята.

Себ се разсмя.

— Но при цена пет паунда той и Мелър щяха да направят цяло състояние.

— Точно това искам да кажа, мистър Клифтън. Вие щяхте да уважите сделката, а не да се опитвате да промените цената в последния момент. Слоун обаче мисли за мен като за търговец на килими, от когото може да се възползва. Но ако получа отговор на два въпроса преди срещата ми с Мелър утре, пак мога да придобия "Фартингс" и, за разлика от Слоун, бих ви приел с добре дошъл в борда.

— Какво искате да знаете?

— Мелър ли е купил акциите на мисис Хардкасъл и ако да, колко е платил за тях?

— Първата ми работа утре сутринта ще е да се обадя на Арнолд Хардкасъл. Но трябва да ви предупредя, че той е юрист и макар да мрази Слоун почти колкото мен, никога не би издал информация за клиент. Но това няма да ми попречи да се опитам. Кога е срещата ви с Мелър?

— В дванайсет, в офиса ми.

— Ще ви се обадя веднага щом се чуя с Арнолд Хардкасъл.

— Благодаря — каза Бишара. — А сега на по-важни теми. Първият ви урок в съмнителното изкуство на таблата. Една от малкото игри, които не са изобретени от англичаните. Най-важното при таблата е, че всичко опира до проценти. Стига да можете да изчислите шансовете след всяко хвърляне на заровете, никога няма да бъдете бит от по-слаб противник. Късметът влиза в уравнението само когато двамата играчи са равносилни.

— Също като в банковото дело — отбеляза Себ, докато двамата сядаха от двете страни на дъската.

Хари отвори очи. Главата така го цепеше, че мина известно време преди погледът му да се фокусира. Остана да лежи неподвижно, чувстваше се така, сякаш излиза от упойка. Отвори отново очи и погледна към тавана. Бетонна плоча с няколко пукнатини по нея. От едната бавно калеше вода като от кран, който не е затворен докрай.

Бавно завъртя глава наляво. Влажната стена беше толкова близо, че можеше да я докосне, ако ръцете му не бяха закопчани за леглото. Обърна се на другата страна и видя врата с квадратно прозорче, през което би могъл да избяга като Алиса, ако не бяха трите железни пречки на него и двамата стражи от другата страна.

Опита се да раздвижи крака, но те също бяха закопчани. Защо бяха всички тези предпазни мерки срещу англичанин, хванат със забранена книга? Въпреки че първите седем глави бяха завладяващи, Хари усещаше, че все още не е открил истинската причина за унищожаването на книгата, и това само го изпълни с още по-голяма решимост да прочете останалите четиринайсет глави. Вероятно те щяха да обяснят и защо се отнасят с него като с двоен агент или масов убиец.

Нямаше как да разбере колко време е прекарал в килията. Часовника му го нямаше, не знаеше дори дали е ден или нощ. Започна да пее "Бог да пази кралицата" не като израз на дързък патриотизъм, а защото искаше да чуе собствения си глас. Всъщност, ако го бяха попитали, щеше да признае, че предпочита руския химн.

Две очи го погледнаха през решетките, но той не им обърна внимание и продължи да пее. После чу някой да извиква заповед и след секунди вратата се отвори и влезе полковник Маринкин, следван от ротвайлерите си.

— Мистър Клифтън, трябва да се извиня за условията, в които сте настанен. Просто не искахме никой да научава къде сте, преди да ви освободим.

Думите "да ви освободим" прозвучаха на Хари като тръбата на архангел Гавриил.

— Уверявам ви, че нямаме никакво желание да ви задържаме по-дълго от необходимото. Трябва само да попълним някои документи, да подпишете изявлението и сте свободен.

— Изявление? Какво изявление?

— По-скоро признание — каза полковникът. — Но след като го подпишете, ще бъдете откаран обратно на летището и ще можете да се приберете у дома.

— А ако откажа да подпиша?

— Това би било много неразумно, мистър Клифтън, защото ще бъдете изправен пред съд, в който обвинението, решението и присъдата вече са известни. В една от книгите си описвате показен процес. Ще можете да го опишете много по-точно, когато напишете следващия си роман… — той замълча за момент — след двайсет години.

— Ами съдебните заседатели?

— Дванайсет внимателно подбрани партийни работници, чийто речник се ограничава единствено с думата "виновен". И между другото, сегашното ви настаняване е като петзвезден хотел в сравнение с мястото, на което ще попаднете. Там няма да има течащи тавани, защото водата си остава замръзнала денонощно.

— Няма да ви се размине.

— Толкова сте наивен, мистър Клифтън. Нямате високопоставени приятели, които да се погрижат за вас. Вие сте обикновен престъпник. Няма да имате адвокат, който да ви съветва или да ви защитава пред непредубедено жури. И за разлика от Америка, тук няма избор на съдебни заседатели и дори не се налага да плащаме на съдиите, за да получим присъдите, които искаме. Ще ви оставя да обмислите възможностите, но по мое мнение изборът е съвсем прост. Можете да отлетите обратно за Лондон в първа класа или да се качите на влак до Новая Уда. Във влака няма никакви удобства впрочем. И трябва да ви предупредя, че ще ви пратим в затвор, от който никой никога не е успял да избяга.

"Грешка", помисли Хари. От трета глава на "Чичо Джо" знаеше, че Сталин е бил изпратен именно в този затвор през 1902 г. и е успял да се измъкне.

36

— Как си, момчето ми?

— Благодаря, добре, Арнолд. А ти?

— Идеално. А милата ти майка?

— Готви се за делото следващата седмица.

— Неприятно изживяване, особено когато залогът е толкова голям. В кулоарите се говори, че изходът е на кантар, но шансовете са в полза на майка ти, тъй като никой не смята, че лейди Вирджиния ще се хареса на журито. Или ще се държи снизходително с тях, или ще ги обиди.

— Надявам се да направи и двете.

— А сега кажи защо се обаждаш, Себастиан, защото обичайната ми тарифа е на час. Не че съм включил хронометъра де.

Себ щеше да се разсмее, но подозираше, че Арнолд не се шегува.

— В Сити се говори, че си продал акциите си от "Фартингс".

— Акциите на майка ми, ако трябва да съм точен, при това само след като ми направиха предложение, което би било крайно глупаво да откажа. Дори тогава се съгласих при условие, че Ейдриън Слоун ще бъде махнат като председател на борда и на мястото му ще застане Рос Бюканан.

— Само че това няма да стане — каза Себ. — Представителят на Слоун те е излъгал и мога да го докажа, ако решиш, че можеш да отговориш на два въпроса.

— Само ако не засягат мой клиент.

— Разбрано — каза Себ. — Надявах се да ми кажеш кой е купил акциите на майка ти и колко е платил за тях.

— Не мога да отговоря на тези въпроси, тъй като ще наруша конфиденциалността на клиент. — Себ понечи да изругае, но Арнолд добави: — Но ако предположиш името на представителя на Слоун и ако премълча, можеш да си направиш изводите. Искам обаче да изясним едно нещо. Едно и само едно име. Това не е томбола.

— Дезмънд Мелър. — Себ затаи дъх за няколко секунди. Но отговор не последва. — А има ли някакъв шанс да ми кажеш колко е платил за акциите?

— В никакъв случай — твърдо отвърна Арнолд. — Трябва да затварям, Себ. Отивам в Йоркшър да видя майка си и ако не тръгна веднага, ще изпусна влака за Хъдърсфийлд в три и девет. Предай сърдечните ми поздрави на майка си и ѝ кажи, че ѝ желая успех на процеса.

— А ти предай много поздрави на мисис Хардкасъл — каза Себ. Но връзката вече беше прекъснала.

Погледна си часовника. Тъкмо минаваше десет, така че думите на Арнолд бяха безсмислени. Вдигна отново слушалката и набра Хаким Бишара.

— Добро утро. Себастиан. Успяхте ли да измъкнете отговорите на двата ми въпроса от вашия виден юрист?

— Да. Така мисля.

— Става все по-любопитно и по-любопитно.

— Той потвърди, че купувачът е Дезмънд Мелър. И мисля, че цената е била три паунда и девет шилинга за акция.

— Защо не можете да сте сигурен? Или ви е казал цената, или не.

— Нито го направи, нито не го направи. Каза ми обаче, че трябва да тръгва веднага, за да не изпусне влака за Хъдърсфийлд в три и девет. Тъкмо минава десет, а до Юстън е само двайсет минути с такси…

— Умен мъж е вашият мистър Хардкасъл, защото съм сигурен, че не е нужно да проверяваме дали има влак до Хъдърсфийлд в три и девет. Моите поздравления. Подозирам, че никой освен вас не би могъл да изкопчи тази информация от него. Както казват в моята страна, ще ви бъда вечен длъжник, докато не се издължа напълно.

— Е, като стана дума за това, Хаким, има нещо, за което може би ще сте в състояние да ми помогнете.

Бишара внимателно изслуша молбата на Себ.

— Не съм сигурен, че командирът на скаутите би одобрил предложението ви. Ще видя какво мога да направя. Но не обещавам нищо.

— Добро утро, мистър Мелър. Мисля, че вече сте виждали адвоката ми Джейсън Морленд и главния ми счетоводител Ник Пири.

Мелър се ръкува с двамата и седна на овалната маса.

— Тъй като сте в борда на "Фартингс" — каза Бишара, — предполагам, че сте тук като пратеник на мистър Слоун.

— Грешно предполагате — каза Мелър. — Той е последният човек, когото бих искал да представлявам на преговори. Слоун се показа като абсолютен задник, когато отхвърли офертата ви.

— Но той ми каза, че има предложение за шест паунда от утвърдена институция в Сити.

— А вие знаехте, че това не е вярно, и точно затова си тръгнахте.

— Вие пък сте склонен да се върнете, защото акциите изобщо не са били негови, за да ги продава.

— Истината е — каза Мелър, — че той играеше руска рулетка с мой патрон, който се оказа халосен. Аз обаче съм склонен да ви продам петдесет и един процента от банката на цена пет паунда за акция, както беше първоначалната оферта.

— Точно така. Първоначалната оферта, мистър Мелър. Но тя вече не е на масата. В края на краищата мога да купя акции на "Фартингс" на борсата за два паунда и единайсет шилинга. И го правя от няколко седмици.

— Но те не са онези петдесет и един процента, които ще ви дадат пълен контрол над банката. Във всеки случай не мога да си позволя да ги продам на тази цена.

— Сигурен съм, че не можете — съгласи се Бишара, — но можете да си позволите да ги продадете за три паунда и девет шилинга на акция.

Ченето на Мелър увисна и остана в това положение няколко секунди.

— Не можете ли да ги направите на четири паунда?

— Не мога, мистър Мелър. Три наунда и девет шилинга, това е окончателното ми предложение.

Бишара се обърна към главния си счетоводител, който му връчи полица за 20 562 000 паунда. Бишара я взе и я сложи на масата.

— Може и да греша, мистър Мелър, но имам чувството, че не можете да си позволите да правите една и съща грешка два пъти.

— Къде да подпиша?

Мистър Морленд отвори една папка и постави пред Мелър три идентични договора. След като ги подписа, Мелър протегна ръка и зачака да му дадат банковата полица.

— И подобно на мистър Слоун — каза Бишара, докато сваляше капачката на писалката си, — преди да добавя подписа си към договора, имам една малка поправка, която обещах на приятел.

Мелър го изгледа предизвикателно.

— И каква е тя?

Юристът отвори втора папка, извади писмо и го сложи пред Мелър. Той го прочете бавно.

— Не мога да подпиша това. Никога.

— Съжалявам да го чуя — каза Бишара. Взе банковата полица и я върна на главния си счетоводител.

Мелър не помръдна, но когато започна да се поти, Бишара разбра, че е само въпрос на време.

— Добре, добре — каза Мелър. Ще подпиша проклетото писмо.

Юристът свери подписа, преди да върне писмото в папката си. Бишара подписа трите договора и счетоводителят връчи на Мелър едното копие и полицата за сумата. Мелър излезе, без да каже нито дума повече. Не благодари на Бишара, нито стисна ръката му.

— Ако беше усетил, че блъфирам — каза Бишара на адвоката, след като вратата се затвори, щях да се съглася и без да подписва писмото.

Хари зачете изявлението, което се очакваше да направи пред съда. Трябваше да признае, че е британски агент, работещ за МИ-5. Ако го направеше, щеше да бъде освободен незабавно и депортиран в Британия без право да стъпва отново в Съветския съюз.

Разбира се, близките и приятелите му нямаше да обърнат никакво внимание на това изявление. Други щяха да решат, че е нямал избор. Имаше обаче и хора, които не го познаваха, и те бяха мнозинство. Те щяха да приемат, че всичко е истина и че кампанията му за освобождаването на Бабаков е била само димна завеса, която да прикрие дейността му като шпионин. Един подпис и Хари щеше да е свободен, но репутацията му щеше да стане на пух и прах, а каузата Бабаков щеше да бъде изгубена завинаги. Не, Хари не беше склонен да съсипе репутацията си така лесно, нито тази на Анатолий Бабаков.

Така че скъса признанието и хвърли парченцата във въздуха като конфети.

Когато се върна час по-късно с химикалка в ръка, полковникът зяпна невярващо пръснатите по пода парченца.

— Само англичанин може да бъде такъв глупак — отбеляза той, обърна се, излезе от килията и затръшна вратата.

"Прав е", помисли си Хари и затвори очи. Много добре знаеше как ще прекара всеки свободен час. Щеше да се мъчи да запомни колкото се може повече от първите седем глави от книгата. Започна да се съсредоточава. Първа глава…

— Най-сетне добра новина — каза Ема. — И исках да си първият, който да я научи.

— Лейди Вирджиния е паднала в бетонобъркачка и сега е част от някой блок на Ламбет? — предположи Себ.

— Не чак толкова добра новина, но почти.

— Татко се е върнал с копието на "Чичо Джо"?

— Не, още не се е върнал, макар да обеща, че няма да се бави повече от два дни.

— На мен ми каза, че може да посети Ермитажа и други забележителности, така че няма причини да се безпокоим. Хайде, мамо, каква е новината?

— Дезмънд Мелър се оттегли от борда на "Барингтън".

— Посочи ли причина?

— Говореше общи неща. Каза, че било поради лични причини и че желае на компанията успех в бъдеще. Дори ми пожела успех на делото.

— Колко мило от негова страна.

— Защо оставам с ясното впечатление, че тази новина не те изненадва? — попита Ема.

— Господин председател, мистър Клифтън дойде. Да го пусна ли?

— Да. — Слоун се облегна назад, доволен, че Клифтън най-сетне се е вразумил. Но въпреки това възнамеряваше да го поизпоти.

След няколко секунди секретарката отвори вратата и се дръпна, за да може Себастиан да влезе.

— Нека кажа още в началото, Клифтън, че офертата ми за пет паунда за акция вече не е валидна. Но в знак на добра воля съм готов да ви предложа три паунда на акция, което пак е значително над днешната цена.

— Наистина е по-висока, но акциите ми още не се продават.

— Тогава защо ми губите времето?

— Надявам се да не ви губя времето, защото като нов заместник-председател на борда на "Фартингс" съм тук, за да изпълня първото си действие на този пост.

— Какви ги говорите, по дяволите? — възкликна Слоун и скочи от стола си.

— Днес в дванайсет и трийсет мистър Дезмънд Мелър продаде своите петдесет и един процента от "Фартингс" на мистър Хаким Бишара.

— Но, Себастиан…

— Което позволи на мистър Мелър най-сетне да спази думата си.

— Накъде биете?

— Мелър обеща на Арнолд Хардкасъл, че ще бъдете отстранен от борда и че следващият председател на "Фартингс" ще бъде Рос Бюканан.