По-силно от меча

28

— Позволете да открия тази среща — каза Ейдриън Слоун, — като изкажа сърдечните си поздравления на майор Фишър за избирането му в Парламента.

— Браво, браво — обади се Дезмънд Мелър и потупа новоизбрания депутат по гърба.

— Благодаря — каза Фишър. — Ще си позволя да добавя, че за мен е бонус, че победих не друг, а Джайлс Барингтън.

— И ако зависи от мен — каза Слоун, — той няма да е единственият Барингтън, който е изгубил. Но първо ще помоля Дезмънд да ни разкаже как е минала срещата му с Арнолд Хардкасъл.

— Отначало не особено добре, защото той явно не проявяваше интерес да продава акциите на майка си дори на раздутата цена от три паунда и двайсет шилинга. Но когато му казах, че първата ми работа като мажоритарен акционер ще бъде да изхвърля Ейдриън от борда, цялата му нагласа се промени.

— Хвана ли се на въдицата? — попита Фишър.

— Разбира се, че се е хванал — отвърна Слоун. — Той ме мрази толкова, колкото вие мразите Ема Клифтън и Джайлс Барингтън, ако не и повече.

— Това не е възможно — каза лейди Вирджиния.

— Но решаващият момент бе когато му казах кого възнамерявам да поставя начело на "Фартингс" вместо Ейдриън. — Мелър не се сдържа и направи дълга драматична пауза. — Рос Бюканан.

— Но едно обаждане на Бюканан и той ще разбере…

— Забравяте, майоре, че Хардкасъл подписа декларация за конфиденциалност, така че няма да се обажда на никого. И много ми се иска да видя физиономията му, когато открие, че променяме името на банката от „Фартингс“ на „Слоун“.

— И все пак не би ли размислил, ако някой му предложи по-добра цена за акциите? — попита лейди Вирджиния.

— Късно е — каза Мелър. — Той вече подписа документите за прехвърляне, така че ако платя в рамките на двайсет и един ден, акциите са мои.

— И ще сте на загуба за съвсем кратко време, преди Хаким Бишара да купи акциите, като ви донесе добра печалба — каза Слоун.

— Но ако Бишара не плати, всички ще останем с празни ръце — напомни им Вирджиния.

— Обажда ми се по телефона два пъти на ден и иска да е в течение с всичко ставащо. Дори отложи посещение в Бейрут, за среща с президента на Ливан. Всъщност си мисля да вдигна цената от пет на шест паунда, но в последния момент.

— Това не е ли малко рисковано? — попита Фишър.

— Повярвайте ми, така отчаяно иска да сложи ръка на „Фартингс", че е готов да се съгласи на почти всичко. А сега да минем към втората част от плана, която включва вас, лейди Вирджиния, и избирането на времето за делото, което е от жизнена важност.

— Ема Клифтън ще получи писмено изложение следващата седмица и адвокатите ми казаха, че очакват делото да започне някъде през ноември.

— Идеално — каза Мелър и провери в бележника си. — Следващата среща на борда на „Барингтън" е след три седмици и ще настоя мисис Клифтън да се оттегли от поста си за доброто на компанията, поне докато делото не приключи.

— И няма да има награда за позналите кой ще я замества през това време — каза Слоун.

— Щом заема поста — каза Мелър, — ще реша, че е мой дълг да разкрия на акционерите какво всъщност се е случило през първата нощ от плаването на „Бъкингам“.

— Но това винаги е било забулено в мистерия — каза Фишър, който изглеждаше малко неспокоен.

— Но няма да остане така още дълго. Когато влязох в борда на „Барингтън", Джим Нолс намекна, че първото плаване не е минало съвсем по мед и масло, но отказа да се впусне в подробности въпреки настойчивостта ми. Разбира се, проверих протокола от заседанието на борда, проведено на кораба онази сутрин, но намерих единствено извинение от капитана за експлозия, станала в малките часове. Виновни били военните, които правели нощни учения в Северния Атлантик. Бърза справка в Адмиралтейството е достатъчна, за да откриете, че по онова време корабите са били на котва в Гибралтар.

— Тогава какво всъщност е станало? — попита Слоун. — Защото аз също се опитах да изкопча истината от Нолс, но дори след няколко питиета той продължи да си държи езика зад зъбите.

— Единственото, което успях да открия, бе, че той и другите членове на борда са подписали декларация за конфиденциалност — каза Мелър. — Мислех си, че съм се озовал в задънена улица до срещата на борда миналия месец, когато мисис Клифтън взе прибързано решение, без да осъзнава евентуалните последици.

Никой не зададе очевидния въпрос.

— Капитанът на „Бъкингам" каза пред борда, че при последното плаване третият офицер, някой си мистър Джесъл, бил открит пиян на мостика и поставен под арест в каютата си до края на пътуването. Адмирал Съмърс настоя Джесъл да бъде уволнен незабавно, без обезщетения и препоръки. Подкрепих го, защото като всички други членове на борда той бе забравил, че Джесъл е бил на вахта през първата нощ на първото плаване и е видял всичко, което се е случило.

Фишър попи с кърпа избилата на челото му пот.

— Не беше трудно да открия Джесъл — продължи Мелър. — Не само че беше останал без работа, но и призна, че закъснява с три месеца с наема си. Заведох го в местната кръчма и бързо разбрах, че още е ядосан и огорчен заради уволнението. Твърдеше, че знае неща, които могат да сринат компанията, и след няколко питиета започна да обяснява какви точно са тези неща, тъй като беше приел, че съм изпратен да се уверя, че си държи устата затворена, което само го накара да я отвори още повече. Каза ми, че видял Хари Клифтън и Джайлс Барингтън да изнасят голяма ваза с цветя от една първокласна каюта на горната палуба. Успели да я изхвърлят зад борда миг преди вазата да експлодира. На следващата сутрин трима ирландци били арестувани и капитанът се извинил на пътниците, като им поднесъл историята с учението. В действителност били само на секунди от катастрофа, която можела да убие дявол знае колко хора и буквално да потопи компанията.

— Но защо от ИРА не са оповестили какво е станало в действителност? — нервно попита Фишър.

— Джесъл ми каза, че тримата ирландци били арестувани по-късно сутринта и откарани в Белфаст от кораб на Кралския флот, след което били хвърлени в затвора по други обвинения. Неотдавна били освободени и едно от условията за предсрочното им пускане било да не казват нито дума за „Бъкингам“, ако не искат още същия ден да се озоват в изолатора. Пък и ИРА не обича да говори много за провалите си.

— Но ако ИРА не желае да потвърди историята и единственият ми свидетел е пияница, изгубил работата си заради чашката, кой ще прояви интерес шест години по-късно? — попита Фишър. — И колко често четем във вестниците, че ИРА планира атентат срещу Бъкингамския дворец, Централната банка или Парламента?

— Съгласен съм с вас, майоре — каза Мелър, — но нагласата на пресата може сериозно да се промени, когато в качеството си на нов председател на борда на "Барингтън’' реша да извадя истината на бял свят седмици преди пускането на, Балморъл" на вода и обявяването на датата на първото му плаване.

— Но акциите на компанията ще се сринат за една нощ.

— И ще ги купим почти без пари с печалбата от банковата сделка. С нов борд и смяна на името скоро ще върнем компанията до предишното ѝ положение.

— Промяна на името ли? — попита лейди Вирджиния.

Дезмънд се усмихна.

— „Мелър Шипинг”. Ейдриън получава банката, а аз корабната компания.

— А аз какво ще получа? — попита Вирджиния.

— Точно това, което сте искали винаги. Вирджиния. Удоволствието да поставите фамилия Барингтън на колене. И имате да изиграете жизненоважна роля, защото всичко ще зависи от точно подбраното време. На последната среща на борда научих също, че Хари и Ема Клифтън ще бъдат в Ню Йорк следващия месец. Като директор на борда тя прави такива посещения всяка година. Това ще е идеалният момент да уведомите приятелите си от пресата какво да очакват на процеса. Важно е да разкажете своята версия на историята, докато тя е насред Атлантика. Така че когато се върне, мисис Клифтън ще трябва да се защитава на два фронта — акционерите ще искат да знаят защо като председател на публична компания не им е казала какво всъщност се е случило онази нощ и в същото време ще си има неприятности с делото за клевета. Предричам, че няма да мине много време преди тя да се превърне в бележка под линия в историята на компанията, също като баща си.

— Има една пречка — каза Вирджиния. — Според адвокатите ми шансът да спечеля делото е петдесет на петдесет.

— Когато делото започне, Ема Клифтън вече ще изгубила всичкото доверие, което е имала — отвърна — Слоун. — Съдебните заседатели ще са на ваша страна от момента, в който заемете мястото на свидетеля.

— Но ако не спечеля, ще понеса огромни разходи — упорстваше Вирджиния.

— След като мисис Клифтън се оттегли като председател на „Барингтън", не виждам как можете да изгубите делото. Но ако това все пак се случи, колкото и малко вероятно да е, банката с готовност ще покрие всичките ви разходи. Жалки пенита на фона на цялостната картина.

— Това не решава проблема със Себастиан Клифтън и неговите шест процента — обади се майор Фишър. — Защото ако получи място в борда, ще научи всичко, което…

— Аз поемам това — каза Слоун. — Ще се обадя на Клифтън и ще му предложа да се срещнем.

— Може да откаже да се срещне с вас.

— Няма да устои, а когато му предложа пет паунда за акция, което е сто процента печалба, ще се предаде. Доколкото го познавам, ще забрави всичките си задължения в мига, в който види шанс да направи удар.

— А ако все пак отхвърли предложението ви? — попита Фишър.

— Тогава има план Б — каза Слоун. — Не ми пука кой от двата ще свърши работа.

— Както обясних на първата ни среща, лейди Вирджиния, според мнението ми като професионалист шансовете ви за спечелване на делото са в най-добрия случай петдесет на петдесет, така че може би ще е по-разумно да не го завеждате.

— Благодаря за съвета ви, сър Едуард, но това е риск, който съм готова да поема.

— Така да бъде — отвърна адвокатът ѝ. — Но смятам за нужно мнението ми да бъде отразено в протокола, за да няма неразбирателство в бъдеще.

— Изказахте становището си повече от ясно, сър Едуард.

— Тогава да започнем с колкото се може по-обективен преглед на фактите по делото. Вие или сте, или не сте продали и после изкупили обратно голям брой акции на „Барингтън“ с цел преднамерено да навредите на компанията.

— Защо ми е да причинявам вреда на компанията?

— Наистина, защо. Тук следва да спомена, че другата страна трябва да докаже, че сте го направили, а не вие да доказвате, че не сте. И все пак на три пъти, когато компанията е трябвало да обяви лошата новина, вие сте продавали акции на най-високата им цена и десет дни по-късно сте ги изкупували обратно, когато цената им е падала. Това вярно твърдение ли е?

— Да. Но го направих едва след като се посъветвах с майор Фишър.

— Мисля, че следва да не споменавате майор Фишър, докато сте на свидетелската банка.

— Но той е член на Парламента.

— Може би е време да ви напомня, лейди Вирджиния, че мнението на повечето съдебни заседатели за адвокатите, агентите на недвижими имоти и депутатите почти не се различава от мнението им за данъчните.

— Но защо да не го споменавам, щом това е самата истина?

— Защото по времето, когато сте продавали и изкупували акциите, майор Фишър е бил директор в борда на "Барингтън" и тъй като е бил ваш представител, за журито ще е повече от ясно откъде сте получили нужната ви информация. Предвид това ви съветвам да не призовавате майор Фишър, макар че не би било зле да го предупредите, че има вероятност да бъде призован от другата страна. Ако бях на тяхно място, щях да му пратя призовка.

За първи път Вирджиния показа признаци на безпокойство.

— А след това, на по-късна дата — продължи сър Едуард, — вие сте купили голям дял от „Барингтън", за да получите място в борда по време, когато компанията е избирала нов председател.

— Да. Майор Фишър беше моят избор за председател на борда.

— Това също е нещо, което трябва да ви посъветвам да не споменавате пред съда.

— Но защо? Смятах, че майор Фишър ще бъде по-добър като председател.

— Възможно е, но журито от дванайсет обикновени граждани, избрани на случаен принцип, може да реши, че целите вендета срещу мисис Клифтън, което намеква, че първоначалната ви цел за купуването и продаването на акциите наистина е била да навредите на нея и на компанията.

— Просто исках председател да стане най-подходящият човек. А и не мисля, че една жена е способна да се справи с такава работа.

— Лейди Вирджиния, опитайте се да не забравяте, че е много вероятно половината от съдебните заседатели да са жени и че с подобно наблюдение едва ли ще си спечелите симпатиите им.

— Това започва да ми прилича повече на конкурс по красота, отколкото на дело.

— По този въпрос не сте много далеч от истината, лейди Вирджиния. Трябва също да приемем, че другата страна ще призове бившия ви съпруг сър Джайлс Барингтън като свидетел.

— Защо? Той няма нищо общо.

_ С изключение на това, че всички транзакции са станали след развода ви с него и че по една случайност сте избрали за кандидат за председател на борда човек, който два пъти се е изправял срещу него на общи избори, което според журито може да се окаже повече от съвпадение.

— Но дори да призоват Джайлс, как той би могъл да помогне на каузата им? Той е бивш съпруг, бивш депутат и бивш министър. Не бих казала, че това го поставя в добра светлина.

— Всичко това може и да е вярно — рече сър Едуард, — но имам чувството, че той все пак ще успее да впечатли съдебните заседатели.

— Какво ви кара да смятате така?

— Той има огромен опит като оратор, а публичните речи подготвят много добре човек за свидетелското място. Така че не можем да си позволим да го подценяваме.

— Но той е загубеняк — изтърси Вирджиния, изгубила способност да контролира чувствата си.

— Трябва да подчертая, че всяка лична нападка срещу другата страна ще се обърне срещу вас, така че ви моля да не забравяте да запазите спокойствие, докато давате показания, и да използвате силните си качества. Вие сте засегнатата страна, човек, който не разбира механизмите на Сити и няма никаква представа как да срине компания.

— Но така ще се покажа като слаба.

— Не — твърдо заяви сър Едуард. — Така ще се покажете като ранима, което ще ви бъде от полза, когато журито види, че сте изправена пред хитроумна и корава бизнес дама.

— На чия страна сте?

— На ваша, лейди Вирджиния, но мое задължение е да съм абсолютно сигурен, че знаете с какво се заемате. Предвид това трябва да ви попитам още веднъж: сигурна ли сте, че искате да заведете делото?

— Да, напълно съм сигурна, защото има нещо, което не съм ви казала, сър Едуард, а когато то се разчуе, не мисля, че случаят ще стигне до съдебната зала.

29

— Мистър Слоун се обади, докато бяхте на обед — каза Рейчъл.

— Каза ли какво иска? — попита Себ.

— Не, каза само, че било по личен въпрос.

— Не се и съмнявам. Усетил се е, че притежавам близо шест процента от акциите на „Фартингс“, и това изведнъж става много личен въпрос.

— Предложи да се срещнете в кабинета му утре в единайсет. Графикът ви го позволява.

— Забрави. Ако иска да ме види, да заповяда тук.

— Ще се обадя да попитам дали му е удобно.

— Имам чувството, че ще му бъде, защото този път аз съм зад кормилото.

Рейчъл не коментира, а се обърна и тръгна към вратата.

— Не си убедена, нали, Рейчъл? — попита Себ. Тя се обърна, но преди да успее да каже нещо, той попита: — Какво би направил Седрик?

— Щеше да остави у Слоун впечатлението, че се е вързал на плана му, за да го накара да свали гарда си.

— Така ли? Тогава кажи на Слоун, че ще бъда при него утро в единайсет, и добави, че с нетърпение очаквам да се срещна с него.

— Не, това ще е преиграване. Но не закъснявайте.

— Защо?

— Така ще му дадете предимство.

За първи път, откакто бе изгубил мястото си, Джайлс не очакваше с нетърпение да се върне в Камарата на общините. Полицаят на входа откъм Сейнт Стивън му отдаде чест.

— Радвам се да ви видя, сър. Надявам се скоро да се върнете.

— Благодаря — каза Джайлс.

Влезе в сградата, мина през Уестминстър Хол и продължи по коридора, където граждани чакаха търпеливо с надеждата да ги пуснат в галерията за посетители, за да следят заседанията. Джайлс мина покрай тях и влезе в централното фоайе. Вървеше бързо, за да не бъде задържан от бивши колеги и да слуша съболезнованията им, които рядко бяха искрени.

Мина покрай друг полицай и стъпи на дебелия зелен килим, по който бе минавал толкова много години. Погледна телеграфа, който запознаваше депутатите с всичко ставащо по света, но не спря да провери последните новини. Продължи покрай библиотеката, като изпитваше ужас при мисълта, че може да се натъкне на един конкретен депутат, когото не искаше да вижда. Когато стигна кабинета на водача на управляващата партия, зави наляво и спря пред стая, в която не бе влизал от години. Почука на вратата на лидера на опозицията и влезе. Видя зад бюрата същите две секретарки, които бяха служили на бившия премиер на Даунинг Стрийт.

— Радвам се да ви видя, сър Джайлс. Влизайте направо, мистър Уилсън ви очаква.

Поредно чукане на поредна врата и Джайлс влезе в стаята, и видя позната картина — човек, който се опитва да си запали лулата. Отказа се, когато видя Джайлс.

— Джайлс, цял ден те очаквам с нетърпение. Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя, Харолд — отвърна Джайлс, без да стиска ръката на колегата си в Уестминстърския дворец: спазваше следвана от векове традиция.

— Ама че лош късмет, да изгубиш само с двайсет и един гласа — каза Уилсън. — Няма да се преструвам, че ми пука особено за заместника ти.

— Това място ще го разкрие какъв е — каза Джайлс. — Винаги става така.

— Как се справяш със следизборната меланхолия?

— Не особено добре. Признавам, че мястото ми липсва.

— Съжалявам за станалото с теб и Гуинет. Надявам се, че ще успеете да останете приятели.

— И аз също, защото вината е моя. Боя се, че започнахме да се отдалечаваме един от друг от известно време.

— А това място не помага за заздравяването на една връзка — кача Харолд. — Трябва ти жена, която много те разбира, когато рядко се връщаш преди десет.

— А ти, Харолд? Как се чувстваш, след като отново стана лидер на опозицията?

— Подобно на теб, не особено добре. Кажи, как е в истинския свят?

— Нe ми харесва особено и няма да се преструвам, че не е така. След като си бил в политиката четвърт век, не си особено годен за друга работа.

— Тогава ти предлагам да направим нещо по въпроса — каза Уилсън и най-сетне успя да запали лулата си. — Трябва ми говорител по външните работи в Камарата на лордовете и не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб.

— Поласкан съм, Харолд, и си помислих, че това може да е причината да поискаш да ме видиш. Мислих много и се питам дали мога да ти задам един въпрос, преди да взема решение.

— Разбира се.

— Не смятам, че Тед Хийт се представя по-добре в управлението, отколкото в опозиция. Мнението на гласоподавателите за него като бакалин е показателно. И съм сигурен, че още имаме отлични шансове да спечелим следващите избори.

— Както биха казали приятелите ми евреи, от твоите уста в Божиите уши.

— И ако съм прав, няма да мине много време преди да се върнеш на номер десет.

— Дай боже.

— И двамата знаем, че реалната власт е в Камарата на общините, а не на лордовете. Честно казано, горната камара е просто луксозен старчески дом, награда за партийните активисти с дълга служба и добро поведение.

— С възможното изключение в лицето на онези, които стоят на първия ред и разискват законите — подчерта Уилсън.

— Но аз съм само на петдесет, Харолд. Не съм сигурен, че искам да прекарам остатъка от живота си в чакане да бъда поканен на още по-високо място.

— Ще ти дам работа — каза Уилсън. — И ще имаш място в кабинета в сянка.

— Не съм сигурен, че това е достатъчно, Харолд. Така че трябва да те попитам направо! Ако на следващите избори се кандидатирам за мястото в Бристолското пристанище, както настоява местната асоциация, ще имам ли шанс да стана външен министър?

Известно време Уилсън пуфтеше с лулата, както правеше често, когато му трябваше време да обмисли отговора си.

— Не веднага, Джайлс. Няма да е честно спрямо Денис, който в момента заема този пост в кабинета в сянка, както ти е известно. Но мога да гарантирам, че ще ти бъде предложено важно място в кабинета и ако се справиш, ще си сред основните кандидати, ако постът се освободи. Независимо дали ще приемеш предложението ми, поне ще се върнеш в Парламента. И ако си прав и наистина спечелим изборите, не е тайна, че ще потърся водач в Камарата на лордовете.

— Аз съм човек от Камарата на общините, Харолд и не мисля, че съм готов да бъда погребан. Така че това е риск, който съм склонен да поема.

— Поздравявам те за решимостта ти — каза Уилсън. — И сега е мой ред да ти благодаря, защото знам, че няма да си склонен да поемеш този риск, ако не вярваш не само че можеш да си върнеш мястото, но и че имам добри шансове да се върна на номер десет. Но все пак, ако размислиш, просто ми кажи и също като дядо си ще седиш на червените пейки като лорд Барингтън от…

— Бристолското пристанище — довърши Джайлс.

Себастиан влезе във „Фартингс Банк“ за първи път, откакто бе подал оставка преди пет години. Отиде на рецепцията и каза името си на дежурния.

— А, да, мистър Клифтън — каза мъжът, докато проверяваше списъка. — Председателят ви очаква.

Когато чу „председателят", Себ си помисли за Седрик Хардкасъл, а не за узурпатора, който беше причина да подаде оставката си.

— Ще бъдете ли така любезен да се подпишете в книгата за посетители?

Себ извади писалка от вътрешния джоб на сакото си и бавно развъртя капачката — даваше си малко време да прегледа списъка на хората, посетили неотдавна председателя. Погледът му бързо се плъзна по двете колони имена, повечето от които не му говореха нищо. Но две изпъкваха така, сякаш до тях бяха поставени неонови светлини. Слоун беше назначил Дезмънд Мелър за неизпълнителен директор само месеци след влизането му в борда на „Барингтън“, така че в появата му в списъка нямаше нищо чудно, но какво общо имаше майор Алекс Фишър с председателя на „Фартингс“? Едно беше сигурно — Слоун нямаше да му каже. Единственото друго име, което привлече вниманието му, беше това на Хаким Бишара. Себ беше сигурен, че е чел наскоро нещо за мистър Бишара във „Файнаншъл Таймс“, но не можеше да си спомни какво.

— Председателят ще ви приеме веднага, сър. Кабинетът му е на…

— Най-горния етаж — довърши Себ. — Благодаря.

След като излезе от асансьора на последния етаж, Себ бавно тръгна по коридора към стария кабинет на Седрик. Не разпозна никого и никой не позна него, в което нямаше нищо чудно, тъй като Слоун не си беше губил времето, а веднага се бе заел да прочисти „Фартингс“ от хората на Седрик.

Не му се наложи да чука на вратата, защото тя се отвори още докато беше на две крачки от нея.

— Радвам се да те видя, Себ — каза Слоун. — Доста време мина — добави той и го въведе в кабинета си, но не рискува да протегне ръка.

Първото нещо, с което кабинетът порази Себ, бе пълното отсъствие на следи от Седрик. Никакъв знак за трийсетгодишната му служба на банката. Никакъв портрет, снимка или табелка, които да напомнят на следващото поколение за постиженията му. Слоун не само го беше изместил напълно, но и го бе заличил като някакъв изпаднал в немилост съветски политик.

— Сядай — каза Слоун, сякаш се обръщаше към някой от младшите си служители.

Себ се вгледа внимателно в противника си. Беше наддал от последната им среща, но килограмите бяха ловко прикрити от добре ушития двуреден костюм. Едно нещо обаче си оставаше същото — неискрената усмивка на човек, с когото повечето хора от Сити не изпитваха особено желание да работят.

Слоун се настани зад председателското бюро и започна направо по същество, вместо да си губи времето с баналности.

— Себ, интелигентен човек като теб несъмнено вече се е досетил защо поисках да се видим.

— Предполагам, че смяташ да ми предложиш място в борда на „Фартингс".

— Нямах предвид точно това. — Последва фалшив смях, който идеално си пасваше с неискрената усмивка. — Все пак от известно време беше ясно, че купуваш наши акции на борсата и вече ти трябват само още двайсет и две хиляди, за да прекрачиш прага, който автоматично ти дава право да влезеш в борда или да посочиш някой, който да те представлява.

— Бъди сигурен, че ще се представлявам сам.

— Което е и причината да поискам да разговаряме. Не е тайна, че не се погаждахме, докато работеше при мен…

— Което е и причината да напусна.

— Както и причината да смятам, че е неуместно да участваш в ежедневното управление на банката.

— Не проявявам абсолютно никакъв интерес към ежедневното управление на банката. Предполагам, че имаш способни хора, които да поемат тази работа. Никога не съм имал подобно намерение.

— Тогава какво е намерението ти? — настоятелно попита Слоун, който едва успяваше да скрие раздразнението си.

— Да се уверя, че тази банка ще се върне към високите стандарти, на които се радваше по време на предшественика си, и че акционерите са наясно каква се прави от тяхно име. — Себ реши да търкулне малка ръчна граната по бюрото и да види дали ще гръмне, когато стигне другата страна. — Защото прочетох протоколите от предишните срещи на борда и от тях е ясно, че не казваш на акционерите цялата история.

— Какво искаш да кажеш? — малко прибързано попита Слоун.

— Мисля, че много добре знаеш какво искам да кажа.

— Може би ще успеем да се споразумеем. В края на краищата винаги си бил отличен търговец.

От грубо притискане към ласкателства само за един миг. Морис Суон би могъл да даде на този човек ролята на Ричард III и той щеше да я изиграе без сценарий.

— Каква сделка имаш предвид? — попита Себ.

— През последните пет години би трябвало да си плащал средно около два паунда и десет шилинга за акция. Готов съм да удвоя сумата и да ти предложа пет паунда за акция. Несъмнено ще се съгласиш, че това е щедра оферта.

Прекалено щедра, помисли си Себ. Лично той би започнал с три паунда и би приключил с четири. Защо Слоун така силно искаше да го държи извън борда?

— Повече от щедра — отвърна Себ. — Но въпреки това възнамерявам да заема мястото си в борда. Нали разбираш, приемам нещата лично.

— В такъв случай ще се наложи да направя официални жалба до Централната банка и да посоча, че нямаш интерес в подкрепянето на дългосрочните цели на банката.

— Честно казано, интересно ми е да разбера какви са дългосрочните цели на „Фартингс". Поради което миналата седмица посетих Централната банка и си поговорих надълго и нашироко с мистър Крейг, главния отговорник по съответствието. Той бе така добър да провери устава на банката и потвърди писмено, че щом притежавам шест процента от акциите, имам право на място в борда. Но моля, обади му се.

Ако Слоун беше дракон, в момента от ноздрите му щяха да бълват пламъци.

— Ами ако ти бях предложил десет паунда за акция?

Слоун явно не се контролираше, така че Себ реши да метне втора граната.

— Тогава щях да започна да си мисля, че слуховете са верни.

— Какви слухове? — остро попита Слоун.

Дали да не рискува с още една граната?

— Защо не питаш Дезмънд Мелър и Алекс Фишър какви са ги замислили под прикритието на банката ти?

— Откъде знаеш…

Гранатата беше гръмнала в лицето на Слоун, но Себ не се сдържа и метна още една.

— Имаш много врагове на Скуеър Майл и дори един-двама в собствения си кабинет.

— Време е да си тръгваш, Клифтън.

— Да, определено си прав. Но очаквам с нетърпение да видя теб и колегите ти на срещата на борда следващия месец. Имам много въпроси към тях и особено към мистър Мелър, който, изглежда, няма нищо против да открие играта и за двата отбора.

Слоун не помръдна, но зачервените му бузи показваха, че поредната граната е гръмнала.

Себ се усмихна за първи път, стана и понечи да си тръгне, когато Слоун също метна граната.

— Боя се, че известно време няма да се виждаме, Себастиан.

— Защо? — попита Себ и се обърна.

— Защото на последната среща приехме резолюция, според която всеки, който иска да влезе в борда, трябва да притежава десет процента от акциите на компанията.

— Не можеш да го направиш — решително рече Себ.

— Мога и го направих — отвърна Слоун. — И съм сигурен, че ще останеш доволен да научиш, че мистър Крейг, главният отговорник по съответствието в Централната банка, даде благословията си на единодушната ни резолюция. Така че ще се видим след около пет години. Но не тръпни в очакване, Себ, защото ако се сдобиеш с десет процента, можем просто да приемем нова резолюция.

30

— Колко време възнамеряваш да прекараш в Русия? — попита Джайлс, когато Хари стана от масата и поведе гостите си към кабинета за кафе.

— Само няколко часа, най-много с едно преспиване.

— Защо ще ходиш отново там? Никой не ходи там за втори път, освен ако няма адски основателна причина.

— Отивам да пазарувам.

— Париж, Рим, Ню Йорк… — каза Джайлс. — Но никой не ходи да пазарува в Русия, ако не се броят местните.

— Освен ако в Русия няма нещо, което не можеш да си купиш в Париж, Рим или Ню Йорк? — предположи Ема, докато наливаше кафе на брат си.

— О, колко съм несъобразителен. Трябваше да се сетя, че Хари току-що се върна от Щатите и че Харолд Гинзбърг не е единственият, с когото се е срещал. Инспектор Уоруик не би пропуснал подобна улика.

— Бих предпочел да пътувам след делото на Ема — каза Хари, без да обръща внимание на дедукцията на Джайлс, — но визата ми изтича след две седмици, а от Руското посолство ме предупредиха, че може да има Шестмесечно забавяне преди да ми издадат нова.

— Само внимавай — каза Джайлс. — Възможно е руснаците да си имат свой инспектор Уоруик, който да седи и да те чака. — След собствения му опит в Източен Берлин Джайлс се съмняваше, че Хари ще стигне по-далеч от митницата, но отдавна беше приел, че няма надежда да разубеди зет си, щом си е наумил нещо.

— Ще вляза и ще изляза преди да са се усетили — каза Хари. — Така че няма за какво да се безпокоиш. Всъщност много повече се тревожа за проблемите, пред които е изправена Ема.

— Да не искаш да ми кажеш, че онзи шарлатан е намерил двама директори, които са склонни да го предложат и подкрепят? — попита Джайлс.

— Да. Старото му приятелче Джим Нолс и още по-старото му приятелче Клайв Анскот.

— Но ако не успеят да го изберат, няма ли да бъдат принудени да подадат оставка? — попита Джайлс. — Това може да се окаже капан.

— Едва ли, ако успеят да го изберат — отвърна Хари.

— Защо? Какво е най-лошото, което може да направи Мелър, та дори да стане заместник-председател? — попита Джайлс.

— Може да предложи да се оттегля, докато не приключи делото — каза Ема. — За доброто на компанията.

— И така заместник-председателят ще стане действащ председател.

— Но само за няколко седмици — каза Хари. — Ти ще се върнеш на поста си, след като делото приключи.

— Не можеш да си позволиш да даваш поле за действие на Мелър — отсече Джайлс. — Щом престанеш да посещаваш срещите на борда, той ще намери начин да превърне временното положение в постоянно, можеш да си сигурна.

— Но би могла да откажеш да се оттеглиш дори ако той стане заместник — предложи Хари.

— Няма да имам избор, понеже ше ми се наложи през по-голямата част от месеца да се защитавам в съда.

— Но след като спечелиш…

— Ако спечеля.

— С нетърпение очаквам да застана на свидетелското място и да разкажа на журито някои домашни истини за Вирджиния.

_ Няма да те призоваваме, Джайлс — тихо каза Ема.

— Но аз знам за Вирджиния повече от…

— Точно от това се тревожи адвокатът ми. Че след няколко добре подбрани думи от бившия ѝ съпруг заседателите могат да я съжалят. Адвокатът ми мистър Трелфорд твърди, че нейният адвокат сър Едуард Мейкпийс няма да се посвени да повдигне въпроса за втория ти развод и какво е довело до него.

— Тогава кого ще призовеш?

— Майор Алекс Фишър.

— Но той няма ли да е свидетел на противната страна?

— Мистър Трелфорд не мисли така. Фишър би могъл да е толкова проблем за тях, колкото и за нас.

— Тогава може би ще ме призове другата страна? — с надежда предположи Джайлс.

— Да се надяваме, че няма да го направи.

— Бих платил солидна сума да видя Фишър на мястото на свидетеля — каза Джайлс, подминавайки подмятането на Ема. — Напомни на мистър Трелфорд, че той има много къс фитил, особено ако не получава уважението, което си мисли, че заслужава. И това е още повече в сила сега, след като влезе в Парламента.

— Същото може да се каже за Вирджиния — каза Хари. — Тя няма да се сдържи да напомни на всички, че е дъщеря на граф. А сред съдебните заседатели няма да има много графове.

— Само че би било също толкова глупаво да подценяваме сър Едуард — каза Джайлс. — Ако позволите да цитирам описанието на Тролъп на друг адвокат, той е „блестящ като диамант и също толкова режещ и твърд".

— И на мен ще са ми нужни същите качества на срещата на борда следващия месец, когато ще изляза на ринга с Мелър.

— Имам чувството, че Мелър и Вирджиния работят заедно — каза Джайлс. — Двете събития съвпадат по особено удобен начин.

— Да не забравяме и Фишър — добави Хари.

— Реши ли дали ще се изправиш срещу него на следващите избори? — попита Ема.

— Може би е време да ви кажа, че Харолд Уилсън ми предложи място в Камарата на лордовете.

— Поздравления! — възкликна Ема, скочи от стола и прегърна брат си. — Най-сетне и малко добри новини.

— И аз отказах.

— Какво си направил?

— Отказах. Казах му, че искам да направя още един удар в Бристолското пристанище.

— И още един удар по Фишър, естествено — рече Хари.

— Това може и да е част от причината — призна Джайлс. — Но ако ме победи отново, ще съм дотам.

— Мисля, че си се побъркал — рече Ема.

— Същото ми го каза и преди двайсет и пет години, когато обявих, че смятам да се кандидатирам за Парламента.

— Като социалист — напомни му Ема.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — Себастиан е съгласен с теб — засмя се Джайлс.

— Това означава ли, че си го виждал след като се върна от Ню Йорк? — попита Хари.

— Да. И преди да попиташ, той млъкна в мига, в който повдигнах темата.

— Жалко — каза Хари. — Такова чудесно момиче.

— Но мога да ти кажа също, че когато се отбих в кабинета му да го взема да обядваме, зърнах на стената зад бюрото му детска рисунка, която не бях виждал преди. Беше озаглавена „Мама" и бих могъл да се закълна, че е нарисувана от ръката на Джесика.

— Мой портрет ли? — попита Ема.

— Не, точно това е странното — рече Джайлс. — Не твой, а на Саманта.

— Слоун ти е предложил десет паунда на акция? — изненада се Рос Бюканан. — Но в това няма никакъв смисъл. Тази сутрин акциите на „Фартингс" вървят за два паунда и осем шилинга.

— Просто се опитваше да открие какъв е лимитът ми — каза Себ. — Щом разбра, че не проявявам интерес, се призна за победен и изгуби самообладание.

— Това едва ли е изненада. Но защо така отчаяно е искал да сложи ръка на твоите шест процента?

— И как точно пасват Мелър и Фишър?

— Долен съюз, който е замислил нещо лошо. Това е сигурно.

— В книгата за посетители имаше и едно друго име, което би могло да ни даде отговора. Да сте попадали някога на човек, наречен Хаким Бишара?

— Не съм се срещал лично с него — отвърна Рос. — Но бях на една негова лекция в Лондонското училище по икономика и бях много впечатлен. Турчин, но е учил в Бейрут. Получил най-високите оценки на приемните изпити за Оксфорд, но не му предложили място.

— Защо?

— Решили, че е мамил. В края на краищата как може момче на име Хаким Бишара, син на турски търговец на килими и сирийска проститутка, да бие каймака на английската образователна система? Затова вместо в Оксфорд отишъл в Йейл и след като завършил, спечелил стипендия в Харвардското бизнес училище, където сега е хоноруван преподавател.

— Значи е учен?

— О, не! Бишара практикува онова, което проповядва. На двайсет и две предприел дързък опит да придобие Бейрутската търговска банка, една от най-уважаваните финансови институции в Близкия изток.

— И какво прави в Англия?

— От известно време се опитва да накара Централната банка да му даде лиценз за клон на Бейрутската банка в Лондон, но засега все му отказват.

— Защо?

— Централната банка не е длъжна да посочва причини, а и не забравяй, че в комисията влизат безхарактерни типове от същата порода, които са попречили на Бишара да влезе в Оксфорд. Но той не е от хората, които се отказват лесно. Наскоро четох в „Телеграф", че възнамерява да заобиколи комисията и да придобие английска банка. А коя банка е по-подходяща за придобиване от „Фартингс"?

— Ясно като бял ден, а да не го забележа.

— Когато събереш две и две, обикновено получаваш четири — каза Рос. — Но пак не намирам логика във всичко това, защото Бишара е щастливо женен, набожен мюсюлманин, който години наред си е градил репутация с безупречно честните си сделки, също като Седрик. Тогава защо да има вземане-даване със Слоун, който се слави като безскрупулен и нечестен и раздава от долната част на тестето?

— Има само един начин да разбера — каза Себ. — Като се срещна с него. Някакви идеи?

— Не, освен ако не си табладжия от световна величина. Таблата му е хоби.

— Знам как да изиграя шест и едно в началото на играта, но с това познанията ми в общи линии се изчерпват.

— Е, всеки път, когато е в Лондон, той посещава редовно клуб "Клеърмонт". Част е от така наречената Клеърмонтска група — Голдсмит, Аспинал и Лукан. Саможивци като него, които не се вписват лесно в лондонското общество. Но не се захващай с него, Себ, освен ако не искаш да изгубиш и ризата от гърба си. Честно казано, нямаш много изгледи за успех с Бишара.

— Освен един — рече Себ. — Двамата имаме нещо общо.

— Ако си падах по залаганията, мисис Клифтън, отговорът на въпроса ви щеше да е равни изгледи за успех, но никой не може да каже как ще се представи човек, когато застане на мястото на свидетеля.

— Да се представи? Не би ли трябвало да е просто себе си и да каже истината?

— Да, разбира се — съгласи се мистър Трелфорд. — Не искам обаче съдебните заседатели да останат с чувството, че са членове на комисия, оглавявана от вас.

— Но аз се занимавам точно с това — каза Ема.

— Не и когато сте на мястото на свидетеля. Искам всички мъже в журито да се влюбят във вас. Съдията също, ако е възможно.

— А жените?

— Да решат, че е трябвало да се борите здравата, за да постигнете изумителния си успех.

— Е, поне това е вярно. Мислите ли, че сър Едуард ще посъветва Вирджиния същото?

— Несъмнено. Ще иска да я представи като изпаднала в беда девойка, изгубена в жестокия свят на търговията и финансите и тормозена от мъжкарана, която е свикнала да постига своето.

— Но това няма абсолютно нищо общо с истината.

— Мисля, че ще трябва да оставим заседателите да решат каква е истината, мисис Клифтън. Но засега да погледнем фактите на студената светлина на деня. Ще посочим като оправдание първата част от отговора на въпроса на лейди Вирджиния, даден на обща среща и записан в протокола. Ще посочим, че майор Фишър е бил не само избраникът на лейди Вирджиния в борда, но и че като директор на компанията е имал вътрешна информация, която ѝ е позволила да купува и продава акции за свое облагодетелстване. На сър Едуард няма да му е лесно да обори това твърдение и ще го подмине колкото се може по-бързо, за да се съсредоточи върху онова, което сте добавили, докато тя е излизала от залата: „Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили. И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно“. "Обикновени почтени хора" е проблем, защото заседателите възприемат себе си по този начин и сър Едуард ще заяви, че клиентката му е не само обикновена почтена личност, но че причината да продължи да купува акциите на „Барингтън" е била вярата ѝ в компанията и че сриването ѝ е последното нещо, което би поискала.

— Но всеки път, когато продаваше акциите си, Вирджиния правеше огромни печалби и излагаше на риск стабилността на компанията.

— Напълно е възможно и се надявам, че лейди Вирджиния ще се опита да се представи като пълна невежа по бизнес въпроси и ще се помъчи да убеди журито, че през цялото време е разчитала на експертизата и професионализма на своя съветник майор Александър Фишър.

— Но те работеха като екип, за да сринат компанията.

— Напълно възможно, но когато тя се изправи пред съда, сър Едуард ще ѝ зададе въпроса, чиито отговор сте избегнали. Кого имахте предвид, лейди Вирджиния, когато казахте… — мистър Трелфорд побутна полукръглите си очила и прочете точните думи, — „вярно ли е, че един от директорите ви е продал огромния си дял през уикенда в опит да постави компанията на колене?"

— Но Седрик Хардкасъл не се опитваше да постави компанията на колене. Точно обратното. Той се опитваше да я спаси, както би обяснил лично, ако можеше да застане на мястото на свидетеля.

— Ще го кажа колкото се може по-деликатно предвид обстоятелствата, мисис Клифтън, но изпитвам облекчение, че другата страна не може да призове мистър Хардкасъл, защото ние определено не бихме го направили.

— Но защо? Той беше изключително почтен и честен човек.

— В това няма съмнение. Но сър Едуард ще посочи, че мистър Хардкасъл е правил абсолютно същото, в което вие обвинявате лейди Вирджиния.

— С намерението да спаси компанията, а не да я постави на колене.

— Възможно е, но вече ще сте изгубили както спора, така и делото.

— И все пак ми се иска да беше жив — въздъхна Ема.

— А сега трябва да запомните начина, по който казахте тези думи, мисис Клифтън, защото искам заседателите да мислят за вас точно така, докато обмислят решението си.

— Не очаквам с нетърпение това дело — каза Ема.

— В такъв случай може би ще е по-разумно да помислите за извънсъдебно уреждане.

— Защо да го правя?

— За да избегнете процеса и целия шум, които ще се вдигне около него, и да се върнете към нормалния си начин на живот.

— Но това означава да призная, че тя е права.

— Изявлението ви ще бъде съставено внимателно — „разгорещен, може би малко безразсъден момент, за което поднасяме искрените си извинения".

— А финансовата страна на въпроса?

— Ще трябва да платите нейните разходи, моя хонорар и малко дарение на благотворителна организация по ваш избор.

— Повярвайте, ако тръгна по този път, Вирджини ще го приеме като знак за слабост и ще бъде още по-твърдо решена да отнесе иска в съда — каза Ема. — Тя не иска случаят да приключи тихо, а да бъде оправдана в съда и в пресата, за предпочитане със заглавия, които да ме унизяват дни наред.

— Възможно е, но професионално задължение на сър Едуард ще бъде да ѝ постави алтернативата — ако изгуби делото, тя ще трябва да плати вашите разходи, както и неговия хонорар. А ви уверявам, че при сър Едуард Мейкпийс няма нищо евтино.

— Вирджиния няма да се вслуша в съвета му. Тя не вярва, че е възможно да изгуби, и мога да го докажа.

Мистър Трелфорд се облегна и заслуша внимателно клиентката си. Когато тя приключи, той за първи път повярва, че може би наистина имат шанс за успех.

31

Себастиан слезе от колата и даде на портиера ключовете и банкнота от един паунд. Докато изкачваше стъпалата към входа на „Клеърмонт", му отвориха вратата и той се раздели с втора банкнота.

— Член ли сте, сър? — попита елегантно облеченият мъж зад рецепцията.

— Не — отвърна Себ и този път подаде тайно банкнота от пет паунда.

— Просто подпишете тук, сър — каза мъжът и завъртя някакъв формуляр към него.

Себ се подписа там, където сочеше пръстът му, и получи временна членска карта.

— Главната игрална зала е горе отляво, сър.

Себ тръгна по широкото мраморно стълбище, като се възхищаваше на ослепителния полилей, маслените картини и дебелия мек килим. Милионерите трябваше да бъдат накарани да се чувстват като у дома, в противен случай не биха били склонни да се разделят с парите си.

Влезе в игралната зала, но не се огледа, тъй като искаше присъстващите да си помислят, че това е обичайното му свърталище. Тръгна към бара и седна на един висок кожен стол.

— Какво ще желаете, сър? — попита барманът.

— Кампари и сода — каза Себ, тъй като в този клуб със сигурност не предлагаха наливна бира.

Когато питието се появи пред него, той извади портфейла си и постави един паунд на бара.

— Не е необходимо, сър.

Заведения, в които не плащаш за питието си, трябва да покрият загубите си по някакви други начини, помисли си Себ и остави банкнотата на бара.

— Благодаря, сър — каза барманът, а Себ се обърна и бавно огледа „другите начини".

В дъното на помещението имаше две маси за рулетка; ако се съдеше по големите купчини чипове и безизразните лица, играчите бяха редовни посетители. Никой ли не им беше обяснил, че така всъщност плащат за мраморното стълбище, маслените картини, полилея и безплатните питиета? Погледът му се премести върху масите за блекджек. Поне там шансовете бяха малко по-добри, защото ако можеш да броиш свалените карти, можеш дори да победиш — но само веднъж, защото след това никога няма да ти позволят да стъпиш в клуба. Казината обичат победителите, но не и онези, които печелят непрекъснато.

Погледът му продължи към двама мъже, които играеха табла. Единият отпиваше кафе, а другият бренди. Себ се обърна към бармана.

— Човекът, който играе табла, Хаким Бишара ли е?

Барманът погледна.

— Да, сър.

Себ се вгледа по-внимателно в дребния пълен червенобузест мъж, който май трябваше да посещава по-редовно шивача си. Беше плешив, а двойната му брадичка показваше, че проявява повече интерес към храната и питиетата, отколкото към вдигането на тежести и кросовете. До него стоеше висока гъвкава блондинка, поставила ръка на рамото му. Себ предположи, че е привлечена не от дълбоките бръчки на челото му, а от дебелия портфейл във вътрешния му джоб. Нищо чудно, че английското висше общество продължаваше да го отхвърля. По-младият му противник приличаше на агне, което всеки момент ще бъде погълнато от питон.

Себ отново се обърна към бармана.

— Как мога да си уредя игра с Бишара?

— Не е толкова трудно, ако имате сто паунда за пилеене.

— За пари ли играе?

— Не, за удоволствие.

— А стоте паунда?

— Сума, която дарявате на любимото му благотворително дружество.

— Някакви съвети?

— Да, сър. По-добре ми дайте петдесетачка и си вървете у дома.

— А ако го бия?

— Тогава аз ще ви дам петдесетачка и ще си ида у дома. Между другото, през няколкото минути на играта компанията му ще ви хареса. И ако победите, той ще дари хиляда паунда на благотворително дружество по ваш избор. Истински джентълмен е.

„Въпреки външния си вид", помисли Себ, докато си поръчваше второ питие. От време на време хвърляше поглед към масата за табла, но минаха цели двайсет минути, преди барманът да прошепне:

— Сър, вече е свободен за следващата си жертва.

Себ се обърна. Дебелакът бе станал и се отдалечаваше в компанията на младата жена.

— Но аз си помислих… — Той се вгледа в агнето, което бе погълнало питона. Направо можеше да чуе Седрик да казва: „Какво научи от това, млади човече?" Бишара изглеждаше на около четирийсет, може би малко повече, но приятното му загоряло лице и атлетичното телосложение показваха, че едва ли му е нужно непрекъснато да опразва портфейла си, за да привлича красиви жени. Имаше гъста вълниста черна коса и пронизващи тъмни очи. Ако беше без пукната пара, човек можеше да го вземе за останал без работа актьор.

Себ се смъкна от стола и бавно тръгна към него с надеждата, че изглежда спокоен, защото не беше.

— Добър вечер, мистър Бишара. Чудех се дали сте свободен за една игра?

— Не е безплатно — отвърна Бишара и му се усмихна топло. — Всъщност е доста скъпо.

— Да, барманът ме предупреди за условията ви. Но въпреки това искам да играя с вас.

— Добре, тогава сядайте. — Бишара хвърли единия зар в таблата.

След първите шест хвърляния Себ болезнено осъзна, че противникът му просто е от друга класа. Минаха само няколко минути преди Бишара да започне да взема пуловете му.

— Кажете, мистър…

— Клифтън. Себастиан Клифтън.

Бишара нареди отново таблата.

— Тъй като е ясно, че не сте дори сносен играч, явно имате основателна причина да искате да се разделите със сто паунда.

— Да, така е — каза Себ, докато вадеше чековата книжка. — Трябваше ми повод да се срещна с вас.

— И защо, ако мога да попитам?

— Защото имаме няколко общи неща, особено едно.

— Очевидно не е таблата.

— Очевидно — каза Себ. — На чие име да напиша чека?

— На общество "Полио“. Не отговорихте на въпроса ми.

— Помислих си, че можем да разменим информация.

— Какво ви кара да смятате, че имате информация, която би ме заинтересувала?

— Това, че видях името ви в една книга за посетители и си помислих, че бихте искали да знаете, че притежавам шест процента от „Фартингс".

Изражението на Бишара остана абсолютно безизразно.

— Колко платихте за акциите си, мистър Клифтън?

— Купувам ги редовно през последните пет години и цената върви около два паунда.

— Значи инвестицията си е струвала, мистър Клифтън. Да приема ли, че сега искате да ги продадете?

— Не. Мистър Слоун вече ми предложи по пет паунда за акция, но аз отказах.

— Но сте можели да направите много добра печалба.

— Само в краткосрочен план.

— А ако ви предложа повече?

— Пак не бих проявил интерес. Възнамерявам да заема мястото си в борда.

— Защо?

— Защото започнах кариерата си във „Фартингс" като личен асистент на Седрик Хардкасъл. След смъртта му напуснах и започнах работа в „Кауфман".

— Проницателен дърт негодник е Сол Кауфман. И много умен банкер. Защо напуснахте „Фартингс"?

— Да кажем, че имаше разминаване в мнението кой би следвало да присъства на погребение.

— Значи Слоун не би се зарадвал да ви види в борда, така ли?

— Ако убийството беше нещо законно, вече да съм мъртвец.

Бишара извади своята чекова книжка.

— Кое е любимото ви благотворително дружество?

Себ не беше подготвен за подобен въпрос.

— Бойскаутите.

— Защо ли не се учудвам — с усмивка рече Бишара, докато написваше чек не за сто, а за хиляда паунда. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас, мистър Клифтън — каза той, докато му го връчваше. — Имам чувството, че ще се срещнем отново.

Себ стисна протегнатата ръка и се канеше да си тръгне, когато Бишара попита:

— Кое е особеното нещо, което е общо помежду ни?

— Най-древната професия. Само че в моя случай е била баба ми, а не майка ми.

— Какво мисли сър Едуард за шансовете ви да спечелите делото? — попита майорът, докато Вирджиния му наливаше втори джин с тоник.

— Стопроцентово е сигурен, че не можем да изгубим. Точните му думи бяха, че делото ни е в кърпа вързано и е убеден, че журито ще ми отсъди значително обезщетение, вероятно около петдесет хиляди.

— Добра новина — каза Фишър. — Ще ме призовава ли като свидетел?

— Не, каза, че няма нужда от вас, макар да смята, че има вероятност другата страна да ви призове. Но вероятността е малка.

— Подобно нещо може да се окаже смущаващо.

— Не и ако се придържате към простото твърдение, че сте били мой професионален съветник, когато става дума за борси и акции, и че не съм проявявала особен интерес към подробностите, тъй като съм се доверявала на преценката ви.

— Но ако го направя, някой може да предположи, че аз съм се опитвал да срина компанията.

— Ако са толкова глупави да започнат да задават въпроси в тази посока, сър Едуард ще напомни на съдията, че не сте страна по делото, и тъй като сте член на Парламента, мистър Трелфорд бързо ще даде задна.

— И казвате, че сър Едуард е сигурен, че не можете да изгубите? — с известно съмнение попита Фишър.

— Твърди, че ако всички следваме партийната линия, ще се приберем живи и здрави.

— И не смята за много вероятно да ме призоват?

— Би се изненадал, ако го направят. Аз обаче смятам — продължи Вирджиния, — че ако получа петдесет хиляди, както предполага сър Едуард, следва да разделим сумата. Помолих адвокатите си да напишат споразумение в този смисъл.

— Много щедро от ваша страна, Вирджиния.

— Не повече от онова, което заслужавате, Алекс.

32

Когато телефонът иззвъня, Себастиан беше във ваната. Само един човек би го потърсил толкоз рано сутрин. Дали да изскочи от банята и да изтича в хола, като остави мокра диря след себе си, или се изкъпе на спокойствие, тъй като майка му със сигурност щеше да се обади отново след няколко минути? Остана.

Оказа се прав — телефонът иззвъня отново, докато се бръснеше. Този път Себастиан излезе в хола и вдигна.

— Добро утро, майко — каза той, преди тя да е успяла да каже нещо.

— Съжалявам за ранното обаждане, Себ, но се нуждая от съвета ти. Как според теб да гласувам, когато Дезмънд Мелър се кандидатира за заместник-председател?

— Не съм размислил, откакто обсъдихме въпроса снощи, майко. Ако гласуваш срещу Мелър и той спечели, това ще подкопае позицията ти. Ако се въздържиш и резултатът излезе равен, ще имаш решаващ глас. Но ако гласуваш за него…

— Никога не бих го направила.

— В такъв случай имаш два избора. Лично аз бих гласувал против, така че ако изгуби, да няма друг избор освен да подаде оставка. Между другото, Рос Бюканан не е съгласен с мен. Той мисли, че трябва да се въздържиш и да си запазиш възможни ходове. Но едва ли е нужно да ти напомням какво стана миналия път, когато постъпи така по времето, когато Фишър се кандидатира за председател.

— Сега е различно. Мелър ми даде думата си, че няма да гласува за себе си.

— Писмено ли?

— Не — призна Ема.

— В такъв случай не бих разчитал на думата му.

— Да, но ако…

— Мамо, ако не се дообръсна, няма да получиш дори моя глас.

— Да, извинявай. Ще си помисля върху това, което ми каза. Ще се видим на срещата на борда.

Докато затваряше, Себ сс усмихна. Разговорът беше пълна загуба на време, тъй като той знаеше, че тя е решила да се въздържи. Погледна си часовника. Оставаше му време колкото да излапа една купа мюсли и да си свари яйце.

— Какво каза той? — попита Хари, докато подаваше на жена си чаша чай.

— Че трябва да гласувам против, но че Рос смята, че е по-добре да се въздържа. Така че не знам.

— Но снощи ми каза, че си сигурна, че ще победиш.

— С шест гласа срещу четири, дори ако се въздържа.

— В такъв случай мисля, че е по-добре да се въздържиш.

— Защо?

— Защото съм съгласен с Рос. Ако гласуваш срещу Мелър и изгубиш, това ще направи позицията ти неустойчива. Започвам обаче да си мисля, че трябва да отложа пътуването си до Ленинград, докато не разберем резултата.

— Но ако не заминеш днес, ще трябва да чакаш поне половин година, преди да си извадиш нова виза — каза Ема. — А ако отидеш сега, ще се върнеш навреме за делото.

— Но ако изгубиш гласуването…

— Няма да изгубя, Хари. Шестима директори ми дадоха думата си, така че няма защо да се безпокоиш. А ти си дал дума на госпожа Бабакова, така че трябва да я спазиш. Пък и ще е личен триумф, когато се прибереш с „Чичо Джо“ под мишница. Така че започвай да си събираш багажа.

Себастиан тъкмо облече сакото си и вървеше към вратата, когато телефонът иззвъня за трети път. Той си погледна часовника — 7:56 — и помисли дали да не го остави да звъни, но все пак се върна и вдигна.

— Нямам време, майко.

— Не е майка ви — каза Рейчъл. — Реших, че трябва да знаете, че вчера получих обаждане малко след като си тръгнахте и нямаше да ви безпокоя, ако тя не беше казала, че е спешно. Вече ви звънях няколко пъти, но даваше заето.

— Тя?

— Жена, която се представи като доктор Розмари Улф. Обаждаше се от Щатите. Каза, че знаете коя е.

— Да, зная. Остави ли някакво съобщение?

— Не, само номер. Двеста и две, три петици, нула три деветнайсет. Но не забравяйте, че те са с пет часа назад от нас, така че сега във Вашингтон е три след полунощ.

— Благодаря, Рейчъл. Трябва да затварям, защото закъснявам за срещата на борда на „Барингтън".

Джим Нолс отиде да закуси с Дезмънд Мелър в хотел „Ейвън Гордж".

— Ще е на косъм — каза Нолс, докато сядаше срещу Мелър, който спря да говори, докато сервитьорката му наливаше кафе. — Последните ми изчисления са пет на пет гласа.

— Кой е размислил от вчера? — попита Мелър.

— Карик. Убедих го, че е важно да имаме заместник-председател, докато мисис Клифтън е заета с дело, което може да се проточи цял месец, ако не и повече.

— Нейният глас включен ли е в петте?

— Не, защото съм сигурен, че ще се въздържи.

— Аз не бих го направил, ако бях на нейно място. И ако спечелим първото гласуване, какво ще правим с второто?

— Второто би трябвало да е по-лесно, стига да се придържаш към твърдението, че положението ще е такова за не повече от месец. Дори колебаещите се биха се съгласили с това.

— Един месец ще е повече от достатъчен да се погрижим тя никога да не се върне.

— Но ако изгуби делото, въпросът става теоретичен, защото тогава тя ще трябва да се оттегли. Така или иначе, според мен ще бъдете председател в рамките на следващите трийсет дни.

— А,вие, Джим, ще бъдете мой заместник.

— Някакви новини от Вирджиния за хода на нещата при нея? — попита Нолс.

— Обади ми се снощи. Адвокатът ѝ я уверявал, че нямало начин да изгуби.

— Никога не съм чувал адвокат да казва подобни неща — каза Нолс. — Особено когато Алекс Фишър може да бъде призован като свидетел. От личен опит знам, че не го бива, когато е изложен на огън.

— Вирджиния каза, че сър Едуард няма намерение да го призовава.

— С което доказва мнението ми. Но щом тя спечели делото, всичко би трябвало да си дойде на мястото. Разбира се, ако сте платили на Арнолд Хардкасъл за акциите на майка му.

— Още не съм. И нямам намерение да се изръся преди последния възможен момент. Дори аз не мога да си позволя подобни харчове за по-дълго от необходимото.

— Защо не помолите Слоун да ви отпусне някакъв краткосрочен заем, който да ги покрие?

— Иска ми се да можех, но е незаконно банка да отпуска заем за купуване на собствените ѝ акции. Не, ще си върна всички пари и ще направя добра печалба, след като Бишара изпълни своята част от сделката. Ако Слоун избере подходящия момент, ударът ще е двоен, защото той ще си остане начело на банката, а аз ще съм новият председател на "Барингтън“.

— Стига да спечелим днес — каза Нолс.

След като се измъкна от натоварения трафик и излезе на А 40, Себастиан погледна часовника на таблото. Все още имаше два часа, но не му трябваха още задръжки. Точно тогава на таблото блесна червена светлина и индикаторът за гориво започна да мига, което означаваше, че му остават по-малко от четири литра бензин. Един пътен знак го уведоми, че до следващата бензиностанция има 33 километра. Знаеше си, че трябваше да напълни резервоара снощи.

Мина във вътрешното платно и продължи с постоянни 80 км/ч, за да използва пълноценно и последната капка в резервоара. Започна да се моли. Нали боговете не бяха на страната на Мелър?

— На кого се обаждаш? — попита Хари, докато дърпаше ципа на сака си.

— На Джайлс. Искам да видя дали е съгласен с Рос и Себ. В края на краищата той си остава най-големият акционер в компанията.

Хари се запита дали да не започне да разопакова багажа си.

— И не си забравяй палтото — каза Ема.

— Кабинетът на сър Джайлс Барингтън — чу се в слушалката.

— Добро утро, Поли. Обажда се Ема Клифтън. Мога ли да говоря с брат си?

— Боя се, че не, мисис Клифтън. В момента е в чужбина.

— На някое чудесно място, надявам се?

— Не точно — отвърна Поли. — В Източен Берлин.

Когато излезе от магистралата и влезе в бензиностанцията, Себ започна да се отпуска — нямаше да закъса насред пътя. Подаде банкнота от десет паунда за седемдесет и петте литра и зачака рестото.

В девет и трийсет и шест отново беше на магистралата. Първият знак показваше, че до Бристол остават сто километра. Значи щеше да стигне дори по-рано.

Излезе на външното платно, доволен от ширналия се открит път. Мислите му се понесоха към д-р Улф и какво ли е било толкова спешно, че да го търси, към майка му и как ще гласува, към Дезмънд Мелър и какви трикове е приготвил за последния момент, а после отново към Саманта. Възможно ли бе…

Чу сирена и бързо мина във вътрешното платно. Предполагаше, че го настига линейка, но когато погледна в огледалото, видя полицейска кола с включени светлини. Намали скоростта с надеждата, че ще го задмине, но тя се изравни с него и шофьорът му даде знак да отбие и да спре. Себ се подчини с неохота.

Полицейската кола спря пред него и двамата полицаи слязоха. Единият носеше дебел кожен бележник, а вторият нещо като куфарче. Себ свали прозореца и се усмихна.

— Добро утро.

— Добро утро, сър. Давате ли си сметка, че пътувахте с близо сто и четирийсет километра в час?

— Не — призна Себ. — Много съжалявам.

— Мога ли да видя книжката ви, сър?

Себ отвори жабката, извади книжката и я даде на полицая, който я изучи подробно, след което каза:

— Ако обичате, слезте от колата, сър.

Себ слезе. Вторият полицай отвори куфарчето и извади някакъв голям жълт балон, закрепен към маркуч.

— Това е уред за измерване на алкохол в дъха, сър, и трябва да ви попитам дали сте съгласен да проверим дали не сте употребили повече от допустимото.

— В десет сутринта?

— Стандартна процедура при каране с превишена скорост. Ако решите да не се тествате, ще трябва да ви помоля да дойдете с мен до най-близкото полицейско управление.

— Няма да е необходимо, полицай, нямам нищо против теста.

Изпълни инструкциите буквално, като много добре си даваше сметка, че предишната вечер е изпил само две кампарита със сода. След като духна два пъти в маркуча (явно не беше духал достатъчно силно първия път), полицаите се вгледаха за известно време в оранжевия индикатор.

— Няма проблем, сър — каза накрая единият. — Много под лимита сте.

— Слава богу — каза Себ и тръгна да се качва в колата.

— Момент, сър, още не сме приключили. Трябва да попълним някои формуляри. Името ви, ако обичате?

— Но аз бързам — каза Себ и моментално съжали за думите си.

— Досетихме се, сър.

— Себастиан Клифтън.

— Домашен адрес?

Когато най-сетне попълни отговора на последния въпрос, полицаят връчи на Себ акт за превишена скорост и отдаде чест.

— Приятен ден, сър, и моля да карате по-внимателно в бъдеще.

Себастиан погледна отчаяно малкия часовник на таблото, но той продължаваше да показва точното време. След четирийсет минути майка му щеше да открие срещата на борда, а първата точка от дневния ред бе избор на нов заместник-председател.

Лейди Вирджиния разказа подробно на сър Едуард какво всъщност е станало през първата нощ от първото плаване на „Бъкингам“.

— Изумително — каза тон. — Но не е нещо, което можем да използваме като доказателство.

— Защо? Мисис Клифтън няма да може да го отрече, ще трябва да се оттегли като председател на борда на „Барингтън“, а ние не бихме могли да изгубим делото.

— Може би, но съдията ще обяви доказателството за недопустимо. И това не е единствената причина да не можем да го използваме.

— От какво друго имате нужда? — попита Вирджиния.

— От свидетел, който не е бил уволнен заради пиянство на пост и определено има зъб на компанията, както и от член на борда, готов да даде показания под клетва.

— Но това е самата истина.

— Напълно е възможно, но кажете, лейди Вирджиния, четохте ли последния роман на Хари Клифтън?

— Разбира се, че не.

— Тогава бъдете благодарна, че аз го прочетох, защото в „Инспектор Уоруик и бомбата със закъснител" ще откриете почти дословно историята, която току-що ми разказахте. И можете да сте сигурна. че поне един или двама от съдебните заседатели също са чели книгата.

— Но нима това няма да подкрепи каузата ни?

— По-скоро ще ни направи за посмешище в съда.

Ема бавно огледа масата. Всички директори с изключение на Себастиан бяха налице. Никога през единайсетте години като председател на „Барингтън" не ѝ се бе случвало да не открие срещата навреме.

Секретарят на компанията Филип Уебстър започна с прочитането на протокола от предишната среща. Правеше го твърде бързо според мнението на Ема.

— Някакви въпроси по протоколите? — с надежда попита тя.

Нямаше.

— Тогава да продължим към точка първа, избор на заместник-председател. Дезмънд Мелър бе предложен от Джим Нолс и подкрепен от Клайв Анскот. Преди да призова към гласуване, има ли въпроси?

Мелър поклати глава; Нолс също не каза нищо. И двамата много добре осъзнаваха, че Себастиан Клифтън може да се появи всеки момент. Ема погледна с надежда адмирала, но той като че ли беше задрямал.

— Мисля че всички имахме предостатъчно време да обмислим позицията си — каза Анскот.

— Съгласен — обади се Нолс. — Да продължим с гласуването.

— Преди това — рече Ема — може би мистър Мелър ще поиска да каже на борда защо смята, че е подходящият човек за заместник-председател на „Барингтън".

— Не мисля, че е необходимо — каза Мелъ, който бе посветил значително време на подготовката на реч, която сега нямаше намерение ла произнася. — Оставям делата си да говорят сами за себе си.

Ема остана без поводи за забавяне и нямаше избор освен да каже на секретаря да обяви гласуването.

Уебстър стана от мястото си и зачете имената на всеки директор, като започна с председателя, мисис Клифтън.

— Аз ще се въздържа — каза Ема.

— Мистър Мейнорд?

— За.

— Мистър Диксън?

— Против.

— Мистър Анскот.

— За.

— Мистър Нолс?

— За.

— Мистър Добс?

— Против.

Той също бе спазил думата си. Ема не откъсваше поглед от вратата.

— Мистър Карик?

— За.

Ема го погледна изненадано. При последния им разговор Карик я бе уверил, че няма да подкрепи Мелър. Запита се кой ли е бил последният, който е говорил с него.

— Адмирал Съмърс?

— Против.

Човек, който не би изоставил приятелите си.

— Мистър Клифтън?

Уебстър огледа масата и след като се увери, че Себастиан го няма, записа срещу името му „Отсъстващ".

— Мистър Бингам?

— Против.

Нищо чудно. Не харесваше Мелър също като нея.

Ема се усмихна. Четири на четири. Като председател тя нямаше да се поколебае да използва решителния си глас и да попречи на Мелър да стане заместник-председател.

— И накрая, мистър Мелър? — попита секретарят на компанията.

— За — твърдо каза той.

За момент Ема остана зашеметена, но накрая се окопити и се обърна към Мелър.

— Вчера ми казахте, че ще се въздържите, поради което аз направих същото. Ако знаех за тази промяна в решението ви…

— След като разговаряхме вчера вечерта — каза Мелър — един-двама колеги посочиха, че уставът на компанията позволява на член на борда да гласува за себе си, когато се кандидатира за пост. С неохота позволих да ме убедят, че трябва да го направя.

— Но вие ми дадохте думата си.

— Звънях ви на няколко пъти сутринта, госпожо председател, но линията все беше заета.

Нещо, което Ема не можеше да отрече. Тя се облегна на стола си.

Мистър Уебстър внимателно провери отново списъка, но Ема вече знаеше резултата и последиците от него.

— С пет гласа за и четири против мистър Мелър е избран за заместник-председател на борда.

Някои около масата се усмихнаха и казаха: "Браво". Други останаха умълчани.

Себ беше прав. Трябваше да гласува против Мелър от самото начало, след което да го победи с решаващия си глас. Но къде беше Себ, чийто глас щеше да направи това ненужно? Как бе могъл да я изостави точно когато имаше най-много нужда от него? И тогава тя замръзна и от председател на публична компания отново се превърна в майка. Възможно ли бе синът ѝ да е попаднал отново в някаква ужасна катастрофа? Не можеше да понесе мисълта да преживее отново всичко това. По-добре да изгуби гласуването, отколкото…

— Минаваме към втора точка — каза секретарят на компанията. — Избор на дата за пускане на вода на "Балморъл" и откриване на резервации за първото му плаване до Ню Йорк.

— Преди да минем към втора точка — каза Мелър, докато се изправяше да произнесе друга добре подготвена реч, — смятам за свой дълг да напомня на борда, че на мисис Клифтън ѝ предстои изключително неприятно дело, което вече привлече значителен медиен интерес. Разбира се, всички се надяваме и очакваме нашата госпожа председател да обори сериозните обвинения, повдигнати срещу нея. Ако обаче лейди Вирджиния Фенуик успее да докаже обвиненията си, ясно е, че мисис Клифтън ще трябва да обмисли положението си. Предвид това смятам, че би било подходящо тя временно — повтарям, временно — да се оттегли от поста председател, докато делото не приключи. — Направи дълга пауза и изгледа поред всеки от директорите, след което добави: — Надявам се, че няма да е нужно да призовавам за гласуване по този въпрос.

Ема усещаше, че ако се стигне до гласуване, бордът ще се съгласи с предложението на новия заместник, може би с едно или две изключения. Така че си събра нещата и мълчаливо напусна помещението.

Мелър се канеше да седне на мястото ѝ, когато адмирал Съмърс се изправи, изгледа го като командир на немска подводница и заяви:

— Toва не е бордът, в който влязох преди двайсет години, и вече не искам да бъда част от него.

И излезе. Боб Бингам и Дейвид Диксън го последваха.

След като вратата се затвори, Мелър се обърна към Нолс и каза:

— Не бях предвидил този бонус.