По-силно от меча

24

— Случвало ли ви се е да се представите като пълен глупак, когато сте били на моята възраст? — попита Себастиан, докато пиеха на верандата.

— Не повече от веднъж седмично, ако не ме лъже паметта — отвърна Рос Бюканан. — Имай предвид, че през годините се подобрих, но не особено.

— Но правили ли сте такава огромна грешка, за която да съжалявате през целия си живот? — попита Себ, без да докосва брендито си.

Рос не отговори веднага, защото много добре знаеше какво има предвид Себ.

— Нищо, което да не мога да поправя. — Отпи глътка уиски и добави: — Абсолютно ли си сигурен, че не можеш да си я върнеш?

— Писах ѝ няколко пъти, но тя така и не отговаря. Накрая реших, че трябва да замина за Америка и да разбера дали изобщо обмисля да ми даде втори шанс.

— А не е ли имало други? — попита Рос.

— Не по този начин — отвърна Себастиан. — По някоя и друга забежка, случайно преспиване, но Сам е единствената жена, която обичам. Не би ѝ пукало дори ако нямам пукнато пени. А на мен с цялата ми глупост ми пукаше. Имали ли сте някога този проблем, Рос?

— Не мога да кажа, че съм го имал. Когато се ожених за Джийн, имах двайсет и седем паунда, два шилинга и четири пенса в личната си сметка, а по онова време не ти отпускаха овърдрафт, ако работиш като чиновник в "Абърдийн Шипинг". Така че Джийн определено не се омъжи за мен заради парите.

— Щастливец. Защо не се поучих от Седрик Хардкасъл? Едно ръкостискане би трябвало винаги да е достатъчно за сключване на сделка.

— А, предполагам, че сега говорим за Морис Суон.

— Нима знаете за мистър Суон?

— Само онова, което ми разказа Седрик. Той бе убеден, че ако осъществиш сделката с Шифнал Фарм, ще изпълниш своята част от уговорката. Да приемам ли, че не е така?

Себ сведе глава.

— Точно затова Сам ме напусна. Изгубих я, защото исках да живея в Челси и не осъзнавах, че на нея изобщо не ѝ пука къде живеем, стига да сме заедно.

— Никога не е късно да признаеш, че си сгрешил — каза Рос. — Само се моли мистър Суон да е още жив. Ако е, можеш да си сигурен, че все още отчаяно иска да построи театъра си. А работата за Кауфман достатъчна ли ти е? — попита той, рязко сменяйки темата.

— В какъв смисъл дали ми е достатъчна? — попита Себ и взе чашата си.

— Просто ти си най-амбициозният млад мъж, когото съм срещал, и не съм сигурен, че ще си доволен, докато не застанеш начело на банката.

— На коя банка?

Рос се разсмя.

— Винаги съм смятал, че се целиш във "Фартингс".

— Прав сте. И не стоя със скръстени ръце. По съвет на Боб Бингам през последните пет години купувам акции. Винаги инвестирам половината от комисионата, която печеля на всяка сделка. Вече притежавам повече от три процента от акциите на "Фартингс". Щом придобия шест процента, което ще стане скоро, смятам да заема мястото си в борда и да всея истински хаос.

— На твое място нямаше да съм толкова уверен, защото можеш да си сигурен, че Ейдриън Слоун ще те засече на радара си и ще атакува, когато го очакваш най-малко, точно като подводница.

— Но как би могъл да ме спре? Уставът на банката ясно казва, че всяка компания или индивид, притежаващ шест процента от акциите, автоматично получава място в борда.

— След като придобиеш своите шест процента, той просто ще пренапише устава.

— Може ли та го направи?

— Защо не? Назначи сам себе си за председател на борда, докато погребвахме Седрик. Така че какво му пречи да промени у става на банката, ако това означава, че ще ти попречи да влезеш в борда? Това, че е негодник, не означава, че не е умен. Но ако трябва да съм честен, Себ, по мое мнение имаш много по-голям проблем на домашния фронт.

— В "Кауфман" ли?

— Не. В "Барингтън". Предупредих майка ти, че ако позволи на Дезмънд Мелър да стане директор, това ще завърши плачевно. Той е в борда само от две години и несъмнено знаеш, че вече иска да стане заместник-председател.

— Едва ли би могъл да го покаже по по-очевиден начин — каза Себ. — Но докато майка ми е председател, ще има да се надява.

— Така е, докато майка ти е председател. Но нали си забелязал, че вече е започнал да нарежда танковете си в предния ви двор?

— Какво имате предвид?

— Ако прочетеш днешния „Файнаншъл Таймс“, сред кратките новини ще откриеш и съобщението, че Ейдриън Слоун е поканил Мелър да влезе в борда на „Фартингс“. А сега ми кажи — какво общо имат тези двамата?

Думите му накараха Себ да замълчи.

— Силна неприязън към семейството ти. Но не се отчайвай — продължи Рос. — Все още криеш в ръкава си коз, който той трудно ще успее да бие.

— И какъв е този коз?

— Не какъв, а кой. Берил Хардкасъл и нейните петдесет и един процента от акциите на „Фартингс“. Берил вече няма и да помисли да подпише документи, пратени ѝ от Слоун, без те да са внимателно прегледани от сина ѝ.

— И какъв е съветът ви?

— Щом придобиеш шест процента от акциите, можеш да паркираш своя танк в предния двор на Слоун и да всееш хаос.

— Но ако успея да се добера до петдесетте и един процента на Берил, бих могъл да паркирам в предния му двор цяла армия и той няма да има друг избор, освен да се омете набързо.

— Добра идея, стига да познаваш човек, който има излишни двайсет милиона за харчене.

— Може би Боб Бингам? — предположи Себ.

— Боб е богат човек, но мисля, че сумата е прекалено голяма за него, за да може дори да си помисли за подобно нещо.

— Сол Кауфман?

— Подозирам, че при сегашното му здравословно състояние не е нито продавач, нито купувач.

Себ се разочарова.

— Опитай засега да не мислиш за банката, Себ. Съсредоточи се върху това да влезеш в борда и да превърнеш живота на Слоун в ад.

Себ кимна и каза:

— Ще го навестя веднага щом се върна от Щатите.

— Мисля, че трябва да навестиш един друг човек, преди да заминеш за Америка.

— Трябва да разбереш, Сара, че макар Макбет да е амбициозен мъж, лейди Макбет е ключът, чрез който той да се добере до короната. По онова време неща като права на жените не са съществували и единствената ѝ надежда да има някакво реално влияние в Шотландия е било да убеди слабия си колеблив съпруг да убие краля, докато им гостува в собствения им дом. Така че искам да повториш сцената, Сара. Не забравяй, че си гадна, подла, зла жена, която се опитва да накара мъжа си да извърши убийство. И този път гледай да ме убедиш, защото успееш ли да го направиш, ще убедиш и публиката.

Себастиан седеше в дъното на залата и гледаше как групата ентусиазирани младежи репетира под зоркото око на мистър Суон. Жалко, че сцената беше толкова малка и сбутана.

— Сега беше много по-добре — каза Суон, когато стигнаха до края на действието. — За днес достатъчно. Утре искам да започнем със сцената с духа на Банко. Рик, не забравяй, че Макбет е единственият човек в помещението, който може да види духа. Гостите ти на вечерята се плашат от онова, което те тормози, някои дори си мислят, че губиш ума си. А ти, Сара, се опитваш да убедиш същите тези гости, че всичко е наред и че въпреки странното поведение на съпруга ти няма никакви причини за безпокойство. И каквото и да става, в никакъв случай не поглеждай към призрака, защото ако го направиш, магията ще бъде развалена. Ще се видим утре по същото време и гледайте да си научите репликите. След понеделник започваме да работим без текстове.

Актьорите нададоха стон, докато слизаха от сцената и се превърнаха отново в ученици, които вземаха чантите и книгите си и излизаха от залата. Себ се развесели, като видя как лейди Макбет хваща Банко за ръка. Нищо чудно, че мистър Суон предупреждаваше Сара да не го гледа по време на сцената с духа. Проницателен човек.

Мистър Суон не изключи осветлението, докато не подготви декорите за банкета. След това взе опърпания сценарий, прибра го в старата си кожена чанта и бавно тръгна към изхода. Отначало не забеляза, че някой седи в дъното на залата, и не успя да скрие изненадата си, когато видя кой е той.

— Тази година не поставяме „Отело" — каза той. — Но ако го поставяхме, нямаше да ми се налага да търся кой да играе Яго.

— Не, мистър Суон. Пред вас е принц Хал, дошъл да коленичи и да моли краля за прошка, че е направил ужасна грешка, от която може никога да не се възстанови.

Старецът замръзна, когато Себастиан извади портфейла си, измъкна от него чек и го връчи на някогашния директор.

— Но това е много повече от онова, за което се бяхме разбрали — промълви той с треперещ глас.

— Не и ако все още искате онези гримьорни, свястна завеса и нови костюми.

— Както и отделна съблекалня за момичетата — рече Суон. — Но мога ли да попитам какво искахте да кажете със споменаването за ужасна грешка, от която може и да не се възстановите, мистър Клифтън?

— Дълга история — каза Себ. — И няма да ви отегчавам…

— Аз съм стар човек с много свободно време — каза Суон и седна срещу Себ.

Себастиан му разказа как за първи път бе срещнал Саманта на церемонията по случай завършването на Джесика и как е бил зашеметен от нея.

— Не ми се вярва подобно нещо да се случва много често — с усмивка рече Суон.

— Успях да се окопитя достатъчно, за да я поканя на вечеря. Не след дълго осъзнах, че искам да прекарам остатъка от живота си с нея. — Старецът знаеше кога да запази мълчание. — Но когато откри, че нямам намерение да изпълня обещанието си към вас, тя ме напусна и се върна в Америка. — Себ замълча за момент. — И оттогава не съм я виждал.

— В такъв случай ви моля да не правите същата грешка, която направих аз на вашата възраст.

— Нима сте направили същата грешка?

— В известен смисъл даже по-лоша. Малко след като завърших университета ми предложиха работа като учител по английски в една гимназия в Устършър. Никога не съм бил по-щастлив. докато не се влюбих в най-голямата дъщеря на директора, но не намерих смелост да ѝ го кажа.

— Защо?

— Винаги съм бил стеснителен, особено с жените, пък и се страхувах, че директорът няма да одобри. Сега може да изглежда и глупаво, но по онова време светът беше различен. Преместих се в друго училище и по-късно научих, че тя така и не се омъжила. Сигурно щях да го понеса, но миналата година, когато отидох на погребението ѝ, по-малката ѝ сестра ми каза, че съм бил нейната първа и единствена любов, но баща ѝ казал, че не бива да прави нищо, докато не разкрия чувствата си. Какъв глупак съм бил само. Един пропуснат момент и цял живот съжаление. Млади човече, за нищо на света не правете същата грешка. Сърцето слабо не печели хубаво момиче.

— Робърт Бърнс? — попита Себ.

— За вас все още има надежда — каза Суон, изправи се с помощта на бастуна си и хвана Себ под ръка.

— Благодаря за щедростта ви. С нетърпение очаквам честта да се запозная с мис Съливан. — Обърна се към Себ. — Мистър Клифтън, ще бъдете ли така добър да я попитате дали ще се съгласи да открие новия театър "Саманта Съливан"?

25

— Здрасти, почитаема родителко, смятам да ходя до Америка по работа и се питах дали…

— Да не плаваш с "Бъкингам" ли? Разбира се, но не забравяй правилото на Боб Бингам, че членовете на семейството трябва да си плащат пътуването. Ако можеш да заминеш следващата седмица, ще пътуваш с баща си. Той отива в Ню Йорк на среща с издателя си.

Себастиан си погледна бележника.

— Ще трябва да променя няколко срещи, но иначе изглежда чудесно.

— И какво те кара да заминеш за Щатите?

— Бизнес възможност, която трябва да проуча по искане на мистър Кауфман.

Веднага щом затвори, Себ се почувства виновен, че не бе казал на майка си истинската причина за пътуването, тъй като се страхуваше, че ще се представи като пълен глупак за пореден път.

Но той нямаше представа къде живее Сам и как би могъл да я намери. Обмисляше проблема, когато Вик Кауфман влезе в кабинета му и го изненада.

— Забеляза ли какво повтаря баща ми напоследък?

— Не, не съм — отвърна Себ. — Сол понякога забравя, но пък вече е минал седемдесетте.

— Когато избягал от Полша, не е донесъл удостоверението си за раждане, но веднъж спомена, че си спомня погребението на кралица Виктория, така че по-скоро наближава осемдесетте. Да си призная, малко съм разтревожен, защото ако със стареца стане нещо, ти все още не си готов да поемеш банката, а аз просто не съм достатъчно добър.

На Себ и през ум не му беше минавало, че Сол Кауфман няма да е вечно председател на борда, и преди Вик да повдигне въпроса, определено не беше мислил, че той може да поеме банката.

В момента Себ имаше четиринайсет подчинени, повечето от които по-възрастни от него: отделът му беше третият най-печеливш за банката, малко след обмяната на валута и потребителските стоки.

— Не се безпокой за това, Вик — опита се да го окуражи Себ. — Сигурен съм, че баща ти има още много време пред себе си.

Но на седмичната му среща с председателя мистър Кауфман попита на няколко пъти за името на клиента, когото представляваха в една сделка с развитие на земя, макар Себ да знаеше, че са правили бизнес с него поне два пъти преди.

През свободното си време Себ толкова много бе мислил какво става в една друга банка през няколко улици, че и през ум не му бе минало, че бъдещето му в "Кауфман" не е гарантирано. Опита се да не мисли за най-лошия възможен сценарий — старецът се оттегля по здравословни причини, "Фартингс" придобиват "Кауфман" и Себ пише втора оставка до новия председател на двете банки.

Дори се замисли дали да не отмени пътуването си до Щатите, но знаеше, че ако не замине с отлива в петък вечер, никога няма да намери куража да го направи.

През петдневното плаване до Ню Йорк Себ определено се наслади на компанията на баща си, не на последно място поради факта, че за разлика от майка му, Хари задаваше безкрайни въпроси, на които Себ не искаше да отговаря.

Двамата винаги вечеряха, а понякога и обядваха заедно. През деня баща му се заключваше в каютата си, като слагаше на вратата си табелка НЕ БЕ3ПОКОЙТЕ. Трудеше се дълго и неуморно по последната чернова на най-новия си ръкопис, който щеше да връчи на Харолд Гинзбърг час след като корабът влезе в пристанището.

Затова Себ остана изненадан, когато при енергичната си сутрешна разходка по горната палуба завари баща си излегнат на едни шезлонг да чете любимия си писател.

— Това да не означава, че си приключил с книгата? — попита той, докато сядаше на съседния шезлонг.

— Да — каза Хари и остави "Нетърпеливо сърце"[10] настрани. — Сега остава само да дам ръкописа на Харолд и да чакам мнението му.

— Искаш ли моето?

— За моята книга ли? Не, но за една друга да.

— За коя книга говорим?

— "Чичо Джо" — каза Хари. — Харолд е предложил на госпожа Бабакова сто хиляди долара аванс за правата в цял свят срещу петнайсет процента хонорар и аз не съм сигурен какво да я посъветвам.

— Но има ли изобщо шанс някой да намери копие на книгата?

— Преди мислех, че е безнадеждно, но Харолд ми каза, че госпожа Бабакова знае къде може да се открие бройка. Единственият проблем е, че мястото е в Съветския съюз.

— А казала ли му е къде по-точно в Съветския съюз?

— Не. Щяла да каже единствено на мен, което е и причината да замина за Питсбърг веднага щом се видя с Харолд в Ню Йорк.

Хари остана изненадан от следващия въпрос на сина си.

— Сто хиляди долара голяма сума ли ще е за госпожа Бабакова, или тя е задоволена?

— Избягала е от Русия без пукнат грош, така че подобни пари биха променили целия ѝ живот.

— Тогава ако смяташ, че предложението на господин Гинзбърг е справедливо, бих я посъветвал да приеме. Всеки път, когато искам да приключа сделка, се опитвам да разбера доколко другата страна се нуждае от парите, защото това винаги влияе на начина ми на мислене. Ако парите им трябват отчаяно, аз съм зад волана. Ако ли не…

Хари кимна.

— В този случай обаче има риск — продължи Себ, — защото ако ти си единственият човек, на когото тя е готова да каже къде е скрита книгата, можеш да си сигурен, че тя се надява, че ти ще си онзи, който ще иде да я вземе.

— Но книгата е в Съветския съюз.

— Където ти си персона нон грата. Така че каквото и да става, не давай обещания.

— Не ми се иска да я разочаровам.

— Татко, знам, че сигурно е забавно да сринеш сам съветската империя, но Джеймс Бонд е единственият, който триумфира над КГБ. Така че по-добре да се върнем в истинския свят, защото аз също се нуждая от съвет.

— От мен?

— Не. От детектив инспектор Уоруик.

— Защо, да не си намислил да убиеш някого?

— Не, просто търся един липсващ човек.

— Което е и причината да пътуваш за Щатите.

— Да. Само че нямам представа къде живее въпросният човек, нито как да науча.

— Мисля, че ще откриеш домашния ѝ адрес в бордовата книга на този кораб.

— Как е възможно това?

— Тя пътува с нас на първото плаване и е трябвало да даде паспорта си на домакина. Така че е почти сигурно, че той има адреса ѝ в папките си. Вярно, минали са няколко години, но поне е някаква отправна точка. Подозирам, че при нормални обстоятелства той едва ли ще е склонен да разкрива лична информация за друг пътник, но тъй като ти си директор от борда на компанията и следователно тя е била твой гост по време на плаването, едва ли ще имаш проблеми.

— Откъде знаеш, че липсващият човек е Саманта?

— Майка ти ми каза.

— Но аз не съм ѝ казвал нищо.

— Не с много думи, но през годините научих, че тази жена никога не бива да бъде подценявана. Макар че когато въпросът е личен, дори тя може да прави грешки.

— Като Дезмънд Мелър ли?

— Никога не съм си помислял, че е възможно заместилият Алекс Фишър да се окаже още по-голям проблем от него.

— А между Мелър и Фишър има една голяма разлика — каза Себ. — Мелър е умен, което го прави много по-опасен.

— Мислиш ли, че има шансове да стане заместник-председател на борда?

— Не мислех, докато Рос Бюканан не ме убеди в противното.

— Може би затова Ема обмисля дали да не прибегне до ядрената опция и да принуди Мелър да свали картите си на масата.

— На коя маса?

— Масата на борда. Ще го остави да се кандидатира за неин заместник, но ще му се противопостави и ще предложи свой кандидат. Ако той изгуби, няма да има друг избор освен да се оттегли.

— А ако тя изгуби?

— Ще трябва да се научи да живее с това.

— Кой е кандидатът ѝ?

— Предполагам, че трябва да си ти.

— Няма начин. Бордът задължително ще подкрепи Мелър пред мен, до голяма степен заради възрастта ми, а това означава, че майка ми в крайна сметка ще се принуди да подаде оставка, което, като се замисля, може дори да е част от плана на Мелър. Ще се наложи да я накарам да размисли. Пък и точно сега това не е единствената ѝ грижа.

— Ако имаш предвид лейди Вирджиния и делото ѝ за клевета, не мисля, че това вече е проблем.

— Защо си толкова сигурен?

— Не съм. Но от доста време не съм чувал за нищо ново на този фронт. След още година майка ти ще може да поиска от съда да извади иска от списъка, но аз я посъветвах да не го прави.

— Защо?

— Когато попаднеш на спяща змия, не я ръчкай с пръчка с надеждата да я накараш да избяга, защото е по-вероятно да те ухапе.

— А онази жена е отровна — рече Себ. — Между другото, дори нямам представа защо съди майка ми.

— Ще ти разкажа на вечеря.

Домакинът на кораба се оказа изключително полезен. Успя да намери адреса на мис Саманта Съливан — Кейбъл Стрийт 2043, Джорджтаун. Вашингтон, окръг Колумбия, макар че не можеше да е сигурен дали тя все още живее там, тъй като не била пътувала с кораба от онова първо плаване. Себ се надяваше, че номер 2043 ще се окаже малък апартамент, в който тя живее сама или с някоя от колежките си от "Смитсониън".

Благодари на домакина, изкачи стъпалата до грил ресторанта и седна на масата при баща си. Едва след като стюардът отсервира основното ястие, Себ повдигна темата за съдебния иск на Вирджиния.

— Много драматична история, или поне тогава си мислехме така — кача Хари и си запали хаванска пура, каквато не би могъл да си купи на американски кораб. — Майка ти говореше на годишната среща на акционерите и когато дойде време за въпроси, Вирджиния попита дали един от директорите на "Барингтън" не е продал всичките си акции с намерението да срине компанията.

— И как се справи майка ми с този въпрос?

— Превърна го в преимущество, като попита дали Вирджиния има предвид трите случая, в които Алекс Фишър като неин представител в борда беше продал и после изкупил обратно собствените ѝ акции, като в същото време си докара добра печалба.

— Но това си е самата истина — каза Себ. — Не може да се нарече клевета.

— Съгласен съм, но майка ти не се стърпя и смушка змията с много остра пръчка, като добави… — Хари остави пурата, облегна се назад и затвори очи, — "Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили. И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да успее…" Не, не — поправи се Хари. — Точните ѝ думи бяха "да се развива успешно". Публиката избухна в овации, а Вирджиния се изнесе, като викаше: "Ще се видим в съда". И наистина, не след дълго се обади адвокатът ѝ. Но това беше преди доста време, така че да се надяваме, че са я посъветвали да изостави иска и да се скрие в храсталаците.

— Ако го е направила, значи просто се е навила на кълбо в очакване да удари отново.

Сутринта на последния ден от пътуването Себ седна да закуси с баща си, но Хари почти не проговори. Винаги беше такъв преди да предаде ръкопис на издателите си. Веднъж бе споделил със Себ, че най-дългите три дни в живота му били, докато чакал дa чуе мнението на Харолд Гинзбърг за последната му творба.

— Но как можеш да си сигурен, че е напълно честен, когато последното, което би искал, е да те изгуби като автор?

— Не го слушам какво казва за книгата — призна Хари. — Интересува ме само първият тираж с твърди корици. За това не може да блъфира, защото ако тиражът е над сто хиляди, значи смята, че разполага с бестселър, който ще заеме първо място в класацията.

— А ако е под сто хиляди? — попита Себ.

— Значи не е толкова уверен.

След малко повече от час баща и син слязоха заедно по мостчето. Единият пое към издателството в Манхатън с ръкопис в ръка, а другият взе такси до Гранд Сентръл, въоръжен само с адрес в Джорджтаун.

26

Себастиан стоеше от другата страна на улицата, стиснал голям букет червени рози. Взираше се в предната врата на малка едноетажна тухлена къща Отпред имаше малък двор, чиято трева вероятно бе подстригана с ножица и наобиколена от бегонии. Пътека водеше до наскоро боядисаната врата с месингово чукче, което сияеше на късното утринно слънце. Толкова спретнато, толкова подредено и така типично за Саманта.

Защо беше безстрашен всеки път, когато се изправяше срещу Ейдриън Слоун или кръстосваше сабя с някого при сделка за милион паунда, щом дори почукването на вратата, която можеше дори да не е на Сам, го изпълваше с опасения? Пое дълбоко дъх, пресече улицата, мина бавно по пътеката и почука колебливо Когато вратата се отвори, първата му реакция бе да се обърне и да побегне. Явно беше попаднал на съпруга на Сам.

— Да? — каза мъжът, като поглеждаше подозрително розите.

— Саманта тук ли е? — попита Себ, като се чудеше дали подозрението няма да премине в гняв.

— Тя не живее тук от повече от година.

— Знаете ли къде се е преместила?

— Нямам представа. Съжалявам.

— Но тя трябва да е оставила някакъв адрес — отчаяно рече Себ.

— "Смитсониън" — отвърна мъжът. — Работи там.

— Благодаря — каза Себ, но вратата вече се беше затворила.

Срещата го изпълни с малко повече смелост и той бързо се върна на улицата и спря първото попаднало му такси. По пътя към "Смитсониън" си повтори поне десет пъти да престане да е такъв слабак и да действа. Най-лошото, което можеше да направи тя, беше…

Слезе от таксито и се озова пред съвсем различна врата — масивен стъклен панел, който сякаш не оставаше затворен за повече от няколко секунди. Влезе в преддверието. Зад рецепцията стояха три млади жени с елегантни сини униформи и отговаряха на въпросите на посетителите.

Себ отиде при едната от тях, която му се усмихна, когато видя розите.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся Саманта Съливан.

— Съжалявам, не познавам това име, но пък и започнах работа тук преди седмица — каза тя и се обърна към колежката си, която тъкмо затваряше телефона.

— Саманта Съливан? — повтори тя. — Разминахте се за секунди. Отиде да вземе дъщеря си от училище. Ще се върне утре в десет.

Дъщеря, дъщеря, дъщеря. Думата отекваше в ушите на Себ като гърмеж. Ако знаеше, нямаше да…

— Желаете ли да ѝ оставите съобщение?

— Не. Благодаря — отвърна той, обърна се и тръгна към изхода.

— Може да успеете да я настигнете при начално училище "Джеферсън" — каза жената зад него. — Пускат децата в четири.

— Благодаря — повтори Себ, докато отваряше вратата, но не погледна назад. Излезе от сградата и затърси друго такси. Едно веднага спря пред него. Той се качи и щеше да каже "Юниън Стейшън", но езикът му изневери и произнесе: "Начално училище "Джеферсън".

Шофьорът потегли и се вля в дългата върволица коли.

— Ще ви платя двойно, ако успеете да ме закарате там преди четири.

Шофьорът мина в съседното платно, пресече на червено и се понесе през такива тесни пролуки между колите, че Себ затвори очи. Три минути преди четири спряха пред голяма сграда. Себ погледна брояча и даде на шофьора десетдоларова банкнота. Слезе от таксито и бързо изчезна зад няколкото групички майки, които бъбреха и чакаха появата на децата си. Скрит зад едно дърво, той ги огледа една по една, като търсеше познато лице, но не я видя.

В четири часа зазвъня звънец, вратите се отвориха и от тях се изсипа ято шумни момичета с бели ризи, алени сака и сиви плисирани поли, с ученически чанти на рамо. Те се затичаха по стъпалата право към майките си, сякаш привлечени от магнити.

Сам внимателно се вгледа в момичетата. Бяха на около пет, но как бе възможно това, щом Сам беше в Англия преди по-малко от шест години? И тогава видя малката си сестра да тича по стъпалата. Същата вълниста черна коса. Същите тъмни очи. Същата усмивка която никога нямаше да забрави. Идеше му да изтича при нея и да я грабне в обятията си, но остана замръзнал на мястото си. Момичето внезапно се усмихна смени посоката и се затича към майка си.

Себ впери поглед в жената, която го бе оставила като треснат при първата им среща. Отново му се прииска да извика, но и този път не го направи. Просто стоеше и гледаше как двете се качват в една кола и също като другите майки и деца поемат към дома. Миг по-късно изчезнаха от погледа му.

Себ стоеше зашеметен. Защо не му беше казала? Никога през живота си не се беше чувствал по-тъжен и по-щастлив. Трябваше да спечели сърцата и на двете, защото бе готов да жертва всичко, за да е с тях.

Тълпата се пръсна, последните деца отидоха при майките си и накрая Себ остана сам, все още стиснал букета червени рози. Пресече поредната улица и влезе през поредната врата с надеждата да открие някой, който може да му каже къде живеят те.

Тръгна по дълъг коридор, покрай класни стаи от двете страни, украсени с ученически графики и картини. Точно преди да стигне вратата с надпис Д-р Розмари Улф. Директор, спря да се възхити на портрет на дете, изобразяващ майка му. Спокойно можеше да е картина на Джесика отпреди двайсет години. Същите уверени движения на четката, същата оригиналност. Творбата беше съвсем друга класа от всички други изложени картини. Себ си спомни как бе вървял по друг коридор, когато бе десетгодишен, и бе обхванат от същото възхищение и желание да разбере кой е художникът.

— Какво обичате? — разнесе се строг глас.

Себ се обърна и видя висока елегантно облечена жена, която вървеше към него. Смътно му напомняше за леля му Грейс.

— Просто се възхищавах на картините — малко смутено каза той. Надяваше се, че английският му акцент ще я изненада, макар тя да не изглеждаше като жена, която може да бъде изненадана лесно. — А тази — добави Себ и посочи "Мама" — е невероятна.

— Така е — рече жената, — но пък Джесика е рядък талант… Какво ви е? — попита тя, когато Себ пребледня като платно, залитна и се опря на стената, за да запази равновесие.

— Добре съм. Нищо ми няма — каза той. След като се овладя. — Джесика ли казахте?

— Да. Джесика Бруър. Най-талантливата художничка, която е виждало училището, откакто съм директор, а дори не осъзнава колко е надарена.

— Точно като Джесика.

— Приятел на семейството ли сте?

— Не, познавах майка ѝ, когато учеше в Англия.

— Ако ми кажете името си, ще ѝ предам, че…

— Предпочитам да не го правя, госпожо директор, но имам една необичайна молба. — Строгият поглед се появи отново. — Бих искал да купя тази картина и да я взема със себе си в Англия, за да ми напомня за майката и дъщеря ѝ.

— Съжалявам, но не се продава — твърдо заяви д-р Улф. — Но съм сигурна, че ако говорите с госпожа Бруър…

— Това е невъзможно — каза Себ и наведе глава. Лицето на директорката омекна и тя се вгледа по-внимателно в него.

— По-добре да тръгвам — каза Себ. — Ще изпусна влака.

Идеше му да побегне, но краката му бяха така омекнали, че едва можеше да ходи. Когато вдигна глава да се сбогува, директорката още се взираше в него.

— Вие сте бащата на Джесика.

Себ кимна и очите му се напълниха със сълзи. Д-р Улф пристъпи напред, свали картината от стената и му я подаде.

— Моля ви, не им казвайте, че съм идвал — замоли се той. — Така ще е по-добре.

— Няма да кажа нито дума — отвърна д-р Улф и му протегна ръка.

Седрик Хардкасъл би могъл да прави бизнес с тази жена, на която не ѝ трябваше да подписва договор, за да спази думата си.

— Благодаря ви — каза Себ и ѝ даде цветята.

Тръгна си бързо, стиснал картината под мишница. Излезе навън и тръгна пеша. Какъв тъпак бе да я изгуби! Двоен тъпак. Знаеше, че трябва да се махне по-скоро от града, подобно на някакъв лош каубой от второкласен уестърн. Само шерифът щеше да знае, че е идвал.

— Юниън Стейшън — каза той, докато се качваше в поредното такси. Не можеше да откъсне поглед от "Мама“ и щеше да пропусне неоновия знак, ако не бе вдигнал случайно глава за момент.

— Спрете! — извика той. Таксито отби при тротоара и спря.

— Нали казахте, че сте до Юниън Стейшън. Дотам има още десет преки.

— Извинете, размислих. — Себ плати на шофьора, слезе и се загледа в знака. Този път без никакво колебание влезе в сградата и тръгна право към рецепцията с надеждата, че инстинктът му не го е подвел.

— Кой отдел ви трябва, сър? — попита жената зад бюрото.

— Искам да купя снимка на сватба, която вестникът ви със сигурност е отразил.

— Фотографският отдел е на втория етаж — каза тя и посочи стълбището. — Но по-добре да побързате, защото след няколко минути затварят.

Себ се понесе нагоре, вземайки по три стъпала наведнъж, и се втурна през летящата врага с надпис ФОТОГРАФИИ върху стъклото. Този път попадна на млад мъж, който поглеждаше часовника си. Себ не изчака да го заговорят.

— Вестникът ви отразил ли е сватбата на Бруър и Съливан?

— Нищо не ми говори, но ще проверя.

Себ закрачи нервно напред-назад, изпълнен с надежда и очакване. Накрая младият мъж се появи отново с дебела папка в ръце.

— Изглежда, сме я отразили — каза той и стовари папката на тезгяха.

Себ отвори бежовата корица и видя десетки снимки и няколко вестникарски изрезки, описващи радостното събитие — младоженец и булка. Джесика, родители, шаферки, приятели, дори епископ на сватбата, на която той трябваше да е младоженецът.

— Ако искате да изберете някоя снимка — каза младият мъж, — струват по пет долара едната и ще можете да ги вземете след два дни.

— Ами ако поискам да купя всички снимки в папката? Колко ще струва?

Мъжът бавно преброи снимките и каза:

— Двеста и десет долара.

Себ отвори портфейла си, извади три банкноти от по сто долара и ги сложи на тезгяха.

— Искам да взема папката още сега.

— Боя се, че е невъзможно, сър. Но както казах, ако дойдете след два дни…

Себ извади още една стодоларова банкнота и на лицето на младия мъж се изписа отчаяние. Себ разбра, че сделката е почти приключена. Оставаше да се договорят на каква цена.

— Но аз нямам право… — прошепна младежът.

Преди да завърши изречението, Себ постави още една банкнота върху предишните четири. Младият мъж се огледа и видя, че повечето му колеги се готвят да си тръгват. Бързо взе петте банкноти, напъха ги в джоба си и се усмихна измъчено на Себ.

Себ грабна папката, излезе от фотографския отдел, спусна се бързо по стълбите, мина през летящите врати и излезе навън. Чувстваше се като крадец от магазин и продължи да тича, докато не се увери, че се е измъкнал. Накрая забави крачка, пое си дъх и продължи като следваше знаците до гарата, пъхнал под едната си мишница картината, а под другата папката. Купи си билет за експреса до Ню Йорк и след няколко минути се качи в чакащия влак.

Не отвори папката, докато влакът не излезе от гарата. Когато пристигна на Пен Стейшън, се питаше дали няма да съжалява като мистър Суон до края на живота си, че не ѝ е казал, защото г-жа Бруър се бе омъжила само преди три месеца.

27

Харолд Гинзбърг сложи ръкописа на бюрото пред себе си. Хари седеше срещу него и чакаше присъдата.

Гинзбърг се намръщи, когато секретарката му влезе и остави две чаши димящо кафе и чиния бисквити, и запази мълчание, докато тя не излезе. Явно му харесваше да кара Хари да страда няколко секунди повече. Когато вратата най-сетне се затвори, Хари си мислеше, че е на път да се взриви.

На лицето на Гинзбърг се появи някакъв намек за усмивка.

— Несъмнено се чудиш какво е мнението ми за последната ти работа — каза той, очевидно за да нагнети обстановката още повече.

Хари едва се сдържаше да не го удуши.

— Какво ще кажеш като за начало да пуснем една улика на детектив инспектор Уоруик?

И тогава го закопа.

— Сто и двайсет хиляди бройки. Според мен това е най-доброто, което си писал някога, и съм горд, че съм твой издател.

Хари беше така смаян, че избухна в сълзи, и тъй като никой от двамата нямаше кърпа, и двамата се разсмяха. След като дойдоха на себе си, Гинзбърг започна да му обяснява защо "Уилям Уоруик и бомбата със закъснител" толкова му е харесала. Хари бързо забрави, че е прекарал предишните два дни в безкрайно ходене по улиците на Ню Йорк, измъчван от страхове как ще реагира издателят му. Отпи глътка кафе, но то вече беше изстинало.

— А сега бих искал да насоча вниманието ти към един друг автор — каза Гинзбърг. — И по-точно към Анатолий Бабаков и неговата биография на Йосиф Сталин.

Хари остави чашата в чинийката.

— Госпожа Бабакова ми каза, че е скрила една книга на място, на което никой няма да я намери. Историята е достойна за роман на Хари Клифтън — добави Гинзбърг. — Но както знаеш, тя казва само, че книгата е някъде в Съветския съюз и че ти си единственият, на когото би казала точното място.

Хари премълча.

— Лично според мен — продължи Гинзбърг — не бива да се замесваш, тъй като комунистите съвсем не те смятат за национално съкровище. Така че ако откриеш къде е скрита книгата, може някой друг да отиде и да я вземе.

— Ако не съм склонен да поема подобен риск, какъв е смисълът от всички години усилия Бабаков да освободен? — възрази Хари. — Но преди да реша, искам да те попитам нещо. Ако успея да се добера до бройка от "Чичо Джо", какъв ще е първият ти тираж?

— Един милион — каза Гинзбърг.

— И си мислиш, че аз съм онзи, който рискува!

— Не забравяй, че книгата на дъщерята на Сталин Светлана Алилуева "Двайсет писма до един приятел" остана в списъка на бестселърите повече от година, а за разлика от Бабаков, тя нито веднъж не е стъпвала в Кремъл по времето, когато баща ѝ е бил на власт. — Гинзбърг отвори едно чекмедже, извади чек за 100000 долара на името на г-жа Елена Бабакова и го подаде на Хари. — Ако намериш книгата, тя ще живее в лукс до края на живота си.

— Но ако не успея или ако изобщо я няма? Ще си пръснал сто хиляди долара на вятъра.

— Това е риск, който съм склонен да поема — каза Гинзбърг. — Но пък, от друга страна, всеки наполовина почтен издател си е комарджия по душа. А сега да поговорим за по-приятни неща. Например за любимата ми Ема и за Себастиан. Да не забравяме и лейди Вирджиния Фенуик. С нетърпение очаквам да чуя какво е намислила.

Обядът с издателя се проточи повече от очакваното и Хари едва успя да стигне навреме на Пен Стейшън, за да хване "Пенсилвания Флайър". През първата част от пътуването до Питсбърг преговори всеки въпрос, на който Гинзбърг искаше отговор, преди да се раздели със своите 100000 долара.

След това задряма и мислите му се отнесоха към последния разговор със Себастиан. Надяваше се синът му да успее да си върне Саманта, и не само защото винаги я беше харесвал. Имаше чувството, че Себ най-сетне е пораснал и че Сам щe преоткрие мъжа, в когото се беше влюбила преди години.

Когато влакът влезе в гарата, Хари си спомни онова, което винаги бе искал да направи, ако му се случи да посети Питсбърг. Нямаше обаче време да посети музея за изобразително изкуство „Карнеги”, за който Джесика му бе казала веднъж, че притежава едни от най-добрите картини на Мери Касат в Америка.

Качи се в едно жълто такси и помоли шофьора да го закара до Брънзуик Меншънс в северната част на града. Адресът имаше атмосферата на място на средната класа, но когато пристигнаха, се оказа, че всъщност е бедняшки квартал. Таксито потегли веднага щом шофьорът си получи парите.

Хари се качи по изронените стъпала на една покрита с графити сграда. Надписът НЕ РАБОТИ на вратата на асансьора май си стоеше от години. Той бавно се качи по стълбите до осмия етаж и затърси апартамент 86, който се оказа в другия край на блока. Обитателите го поглеждаха от вратите, изпълнени с подозрение към елегантно облечения мъж, който сигурно бе някакъв държавен служител.

Почука леко на вратата и тя се отвори така бързо, сякаш го бяха очаквали. Хари се усмихна на възрастната жена с тъжни уморени очи и покрито с дълбоки бръчки лице. Можеше да си представи колко болезнена е била раздялата ѝ със съпруга и от факта, че макар двамата да бяха горе-долу връстници, тя изглеждаше с двайсет години по-стара от него.

— Добър ден, господин Клифтън — каза тя без никаква следа от акцент. — Заповядайте, влезте.

Поведе го по тесен гол коридор към дневната. Единствената украса на иначе празните стени бе голяма снимка на съпруга ѝ, окачена над лавица оръфани книги с меки корици.

— Моля, седнете — каза тя и посочи двата стола, които бяха единствените мебели в помещението. — Много мило от ваша страна да изминете толкова път, за да ме видите. И трябва да ви благодаря за доблестните ви усилия за освобождаването на скъпия ми Анатолий. Оказахте се неуморим съюзник.

Г-жа Бабакова говореше за съпруга си така, сякаш той закъснява от работа и ще се появи всеки момент, а не изтърпява двайсетгодишна присъда на повече от единайсет хиляди километра оттук.

— Как се запознахте с Анатолий? — попита Хари.

— Учехме в Московския институт за чужди езици Аз станах учителка по английски в едно местно училище, а Анатолий постъпи в Кремъл малко след като спечели Ленински медал за завършването си с пълно отличие. Когато се оженихме, си мислех, че имаме всичко и че сме големи късметлии, и според стандарта на повечето хора в Русия наистина беше така. Но това се промени за миг, когато Анатолий беше избран да преведе речите на Сталин, за да се използват с пропагандни цели на запад. После официалният преводач се разболя и Анатолий зае мястото му. Казаха му, че назначението е временно, и на него много му се искаше наистина да е така. Но Анатолий искаше да впечатли вожда на страната и явно го е направил, защото бързо беше издигнат до главен преводач на Сталин. Ще разберете защо, ако някога се срещнете с него.

— Погрешна конструкция — каза Хари. — Искате да кажете: когато се срещна с него.

Тя се усмихна.

— Когато се срещнете с него. И тогава започнаха проблемите — продължи тя. — Той стана твърде приближен на Сталин и макар да бе само апаратчик, ставаше свидетел на неща, които го накараха да осъзнае що за чудовище е той. Представяният на народа образ на мил и добродушен чичко нямаше нищо общо с истината. Анатолий ми разказваше най-ужасни истории, когато се връщаше от работа, но никога пред други хора не споменаваше дори пред най-близките ни приятели, ако се разприказваше, наказанието нямаше да е само понижение, а просто щеше да изчезне, подобно на хиляди други. Да, хиляди, при това само защото са се осмелили да повдигнат вежда в знак на протест. Единствената му утеха бе в писането, макар за знаеше, че работата му няма да бъде издадена преди смъртта на Сталин, а вероятно и след това. Но Анатолий искаше светът да научи, че Сталин е точно такова зло като Хитлер. Единствената разлика бе. че остана безнаказан. И после Сталин умря.

Тя замълча за момент.

— Анатолий изгаряше от нетърпение да сподели със света какво знае. Трябваше да изчака повече, но когато откри издател, който споделя идеите му, не успя да се сдържи. В деня на издаването, още преди "Чичо Джо" да стигне до книжарниците, целият тираж бе у нищожен. Толкова голям бе страхът на КГБ от разкриването на истината, че дори пресите, които бяха отпечатали думите на Анатолий, бяха натрошени. На следващия ден го арестуваха и седмица по-късно го съдиха и го осъдиха на двайсет години тежък физически труд в лагер за написването на книга, която никой не е чел. Ако беше американец, написал биография на Рузвелт или Чърчил, щеше да се появява по телевизията и радиото, а книгата му щеше да е бестселър.

— Но вие успяхте да избягате.

— Да, Анатолий усещаше какво предстои. Няколко седмици преди излизането на книгата ме прати при майка ми в Ленинград и ми даде всичките ни спестени пари и предварително копие на книгата. Успях да пресека границата с Полша, но трябваше да подкупя един граничар с повечето пари. Пристигнах в Америка без пукнат грош.

— А взехте ли книгата с вас?

— Не, не можех да рискувам. Ако ме хванеха и я конфискуваха, целият живот на Анатолий щеше да изгуби смисъл. Оставих я на място, където никога няма да я открият.

Когато лейди Вирджиния влезе, тримата чакащи мъже станаха. Срещата най-сетне можеше да започне.

Дезмънд Мелър — с кафяв кариран костюм, по-подходящ за състезание по надбягване с кучета — седна срещу нея. От лявата му страна седеше майор Фишър, облечен в традиционния си двуреден тъмносин костюм на райета, но не от магазин за конфекция — в края на краищата той вече бе депутат. Срещу него седеше мъжът, който бе причина четиримата да се съберат.

— Извиках ви в последния момент, защото се появи нещо, което би могло да осуети дългосрочния ни план — каза Ейдриън Слоун. Никой не го прекъсна. — Миналия петък следобед, точно преди да отплава за Ню Йорк с "Бъкингам", Себастиан Клифтън купи още двайсет и пет хиляди акции на банката, с което общият му дял стана малко повече от пет процента. Както ви предупредих преди време, всеки притежател на шест процента от акциите на компанията автоматично получава място в борда и ако това ще се случи, няма да мине много време преди той да открие какво планираме от половин година.

— С колко време разполагаме според вас? — попита лейди Вирджиния.

— Ден, месец, година, кой знае? — отвърна Слоун. — Едно е ясно със сигурност — трябва му само още един процент, за да влезе в борда, така че трябва да приемем, че това ще стане в близко бъдеще.

— Как стои въпросът с придобиването на акциите на старата дама? — попита майорът. — Те биха решили всичките ни проблеми.

— Имам насрочена среща със сина ѝ Арнолд за следващия вторник — каза Дез Мелър. — Официалният повод е да потърся съвета му по юридически въпрос, но няма да му кажа истинската цел на срещата, докато не подпише декларация за конфиденциалност.

— Защо не му направите предложението? — попита Вирджиния, обръщайки се към Слоун. — В края на краищата вие сте председателят на борда.

— Той никога не би се съгласил да работи с мен, след като изиграх мисис Хардкасъл да се откаже от правото си на глас в деня на погребението на съпруга ѝ. Но пък досега не е попадал на Дезмънд.

— И след като подпише декларацията за конфиденциалност — каза Мелър, — ще му предложа цена от три паунда и двайсет шилинга за акция от пакета на майка му, което е трийсет процента над пазарната им стойност.

— Няма ли да заподозре нещо? В края на краищата той знае, че сте член на борда на директорите.

— Така е — съгласи се Слоун, — но като единствен попечител на състоянието на баща си главната му отговорност е да направи възможно най-добрата сделка за майка си, а в момента тя живее от дивидентите, които държа максимално ниски през последните две години.

— След като му напомня това — каза Мелър, — ще нанеса решителния удар и ще му кажа, че първото, което възнамерявам да направя, е да сваля Ейдриън от председателския му пост.

— Това би трябвало да реши въпроса — каза майорът.

— Но какво му пречи да се свърже с Клифтън и просто да поиска по-добра цена?

— Това е хубавото на декларацията за конфиденциалност. Той няма да може да обсъжда темата с никого освен с майка си, освен ако не иска Адвокатският съвет да научи. А той едва ли би поел с лекота подобен риск.

— А другият ни купувач още ли е на линия? — попита майорът.

— Мистър Бишара е не само на линия — каза Слоун, но и потвърди писмено офертата си от пет паунда за акция и депозира два милиона при адвоката си, за да покаже, че е сериозен.

— Защо е склонен да плати такава висока цена? — попита лейди Вирджиния.

— Защото Централната банка неотдавна отхвърли искането му за лиценз да работи като банкер в Сити и той толкова отчаяно иска да се добере до английска банка с безупречна репутация, че не се интересува колко ще трябва да плати за „Фартингс“.

— Но Централната банка няма ли да се намеси при такова очевидно придобиване? — попита Фишър.

— Не и ако той запази борда в сегашния му вид през следващите две години и ако аз остана председател. Именно затова е толкова важно Клифтън да не научава какво сме намислили.

— А какво ще стане, ако Клифтън се сдобие с шест процента?

— Ще предложа и на него три паунда и двайсет шилинга за акция — каза Слоун. — И имам чувството, че няма да устои на офертата.

— Не съм толкова сигурен — каза Мелър. — Напоследък забелязвам промяна у него. Имам чувството, че той работи по някакъв напълно различен дневен ред.

— В такъв случай ще се наложи да пренапиша дневния му ред.

— Книгата е там, където е мястото на една книга — каза г-жа Бабакова.

— В книжарница? — предположи Хари.

Г-жа Бабакова се усмихна.

— Но не обикновена книжарница.

— Ако искате да запазите това в тайна, ще ви разбера, особено ако откриването ѝ ще доведе до още по-сурово наказание за съпруга ви.

— Какво по-сурово наказание може да има? Последните му думи, докато ми даваше книгата, бяха: „Рискувах живота си заради нея и бих го жертвал с готовност, ако знам, че ще бъде публикувана и светът и най-вече руският народ най-сетне ще научи истината". Така че ми остана само една цел в живота, мистър Клифтън — да видя книгата на Анатолий издадена, независимо от последиците. В противен случай ще се окаже, че всичките му жертви са били напразни. — Тя хвана ръката му. — Ще я намерите в антикварна книжарница за преводна литература на ъгъла на Невски проспект и Болшая морская в Ленинград — каза тя, като продължаваше да държи ръката на Хари като самотна вдовица, вкопчила се в единствения си син. — На горния рафт в най-далечния ъгъл, между испанското издание на "Война и мир" и френското издание на „Тес от рода Д'Ърбървил". Но не търсете „Чичо Джо", защото я скрих в обложката на португалското издание на "Повест за два града". Не мисля, че много португалци посещават книжарницата.

Хари се усмихна.

— И ако е все още там и успея да я взема, ще имате ли нещо против господин Гинзбърг да я издаде?

— Анатолий би се гордял, ако… — Тя млъкна, усмихна се и се поправи: — Анатолий ще се гордее, ако книгата му излезе в издателската къща, която издава Хари Клифтън.

Хари извади плик от вътрешния джоб на сакото си и ѝ го подаде. Тя го отвори бавно и извади чека. Хари зачака да види реакцията ѝ. но тя просто пъхна чека обратно в плика и му го върна.

— Но Анатолий би искал вие да…

— Да, би — тихо каза тя. — Но аз не искам това. Можете ли да си представите болката, която изпитва той всеки ден? Докато не бъде освободен, не ме интересува при какви условия живея. Вие би трябвало да ме разберете най-добре.

Двамата седяха тихо в малката стая, хванати за ръце. Когато започна да притъмнява, Хари осъзна, че в жилището няма осветление. Тя беше твърдо решена да сподели затвора на съпруга си. Показваше такова достойнство, че Хари се смути. Накрая г-жа Бабакова стана.

— Твърде много ви задържах, мистър Клифтън. Ще ви разбера, ако решите да не отидете в Русия, тъй като имате много за губене. И ако не го направите, имам само една молба — не казвайте нищо, докато не намеря някой, който е готов да изпълни задачата.

— Госпожо Бабакова, ако книгата е все още там, ще я намеря — каза Хари. — Ще я взема и тя ще бъде издадена.

Тя го прегърна.

— Разбира се, ще разбера, ако размислите.

Докато слизаше от осмия етаж до вече опустелия тротоар, Хари се чувстваше едновременно тъжен и въодушевен. Наложи се да измине няколко пресечки, докато успее да хване такси, и не забеляза мъжа, който го следеше, като се промъкваше в сенките и от време на време правеше потайно снимки.

— По дяволите — промърмори Хари, докато влакът потегляше от гарата на дългия си път обратно към Ню Йорк. Срещата с г-жа Бабакова така го беше погълнала, че напълно бе забравил за „Карнеги“. Джесика щеше да го скастри хубаво. Погрешно време. Джесика би го скастрила.