По-силно от меча

37

— Къде е Хари? — извика един журналист, когато таксито спря пред Кралската съдебна палата и Ема, Джайлс и Себастиан слязоха от колата.

Ема изобщо не беше подготвена за трийсетината фотографи, чиито светкавици проблясваха зад импровизираните прегради от двете страни на входа. Журналисти крещяха въпроси, въпреки че не очакваха отговор. Най-настоятелният бе: "Къде е Хари?"

— Не отговаряй — твърдо каза Джайлс.

"Де да знаех", искаше да им отвърне Ема, докато вървеше под огъня на пресата. През последните четирийсет и осем часа и тя се питаше същото.

Себ изтича пред майка си и отвори вратата. Мистър Трелфорд с дългата си черна роба и вехта перука я очакваше и Ема представи брат си и сина си на изтъкнатия адвокат. Дори да беше изненадан, че мистър Клифтън отсъства, Трелфорд не го показа с нищо.

Поведе ги по широкото мраморно стълбище, като запознаваше Ема с това какво ще стане на първото заседание.

— След като съдебните заседатели се закълнат; съдията, нейна чест мисис Лейн, ще ги запознае със задълженията им и когато приключи, ще ме покани да започна с встъпително изказване от ваше име. Тогава ще назова свидетелите си. Ще започна с вас. Първото впечатление е много важно. Журито често си съставя мнение през първите два дни от процеса, така че ако успеете да отбележите точка в самото начало, ще запомнят само това, също като в крикета.

Когато Трелфорд отвори вратата на зала 14, първият човек, когото Ема видя, бе лейди Вирджиния с главния ѝ адвокат сър Едуард Мейкпийс. Двамата се бяха оттеглили в един ъгъл, потънали в разговор.

Трелфорд поведе Ема към другата страна на залата и заеха местата си на предната пейка. Джайлс и Себ се настаниха на втория ред, точно зад тях.

— Защо съпругът ѝ не е с нея? — попита Вирджиния.

— Нямам представа — отвърна сър Едуард. — Но ви уверявам, че това няма отношение към делото.

— Не бих била толкова сигурна — каза Вирджиния докато часовникът зад тях тихо отброяваше десет.

Една врата от лявата страна на залата се отвори и от нея се появи висока елегантна жена с дълга червена роба и пищна перука, готова да оглави владенията си. Всички в залата незабавно станаха и се поклониха. Съдийката отвърна на поклона им и зае мястото си на високия стол зад бюро, покрито с купища правни документи и подвързани в кожа законници. След като всички седнаха, Елизабет Лейн се обърна към журито.

— Позволете да започна — рече тя, дарявайки заседателите с топла усмивка, — като от самото начало кажа, че вие сте най-важните хора в тази зала. Вие сте доказателство за нашата демокрация и единствените арбитри, защото вие и единствено вие сте онези, които ще решат изхода на това дело. Позволете да ви посъветвам нещо. Несъмнено сте забелязали значителния интерес на пресата към случая, така че ви моля да избягвате отзивите на медиите за делото. Важно е единствено вашето мнение. Медиите могат да имат милиони читатели, зрители и слушатели, но нямат глас в тази зала. Същото се отнася за семействата и приятелите ви, които вероятно имат мнение за случая и ще се радват да го споделят. Но за разлика от вас — продължи съдийката, без да откъсва очи от съдебните заседатели, — те няма да чуят показанията и следователно не могат да излязат с информирано и безстрастно мнение.

— А сега, преди да обясня какво предстои да се случи, ще ви напомня дефиницията на думата клевета според Оксфордския речник — продължи тя. — "Лъжливо, незаслужено дискредитиране на личност или страна". В този случай ще трябва да решите дали лейди Вирджиния е обект на подобна дефиниция, или не. Мистър Трелфорд ще започне процедурата с встъпително изявление от името на клиента си мисис Клифтън и в хода на делото ще ви държа напълно в течение със ставащото. Появи ли се някакъв правен въпрос, ще спра процедурата и ще ви обясня връзката му с делото.

Обърна се към адвокатската скамейка.

— Мистър Трелфорд, можете да започнете с встъпителното си изявление.

— Благодаря, милейди.

Трелфорд стана от мястото си и отново се поклони. Подобно на съдията, той се обърна към журито, преди да започне с изявлението си. Отвори голяма черна папка, хвана реверите на дрехата си и отправи към седемте мъже и петте жени в журито още по-топла усмивка от онази на съдийката.

— Уважаеми съдебни заседатели — започна той. — Аз съм Доналд Трелфорд и представлявам ответната страна, мисис Ема Клифтън, докато видният ми приятел сър Едуард Мейкпийс представлява ищцата, лейди Вирджиния Фенуик. — Кимна бегло към тях. — Това е случай както на клевета, така и на злепоставяне. Злепоставяне, защото думите са били отправени по време на разгорещен спор, когато ответната страна е отговаряла на въпроси на годишна обща среща на акционерите на компанията "Барингтън Шипинг", на чийто борд тя е председател. И клевета, защото тези думи по-късно са били записани в протоколите на срещата.

— Лейди Вирджиния, която е акционер в компанията, е седяла сред публиката онази сутрин и когато дошъл ред на въпросите, попитала мисис Клифтън: "Вярно ли е, че един от директорите ви е продал огромния си дял през уикенда в опит да постави компанията на колене?" Малко след това тя задала втори въпрос: "Ако някой от директорите ви е бил въвлечен в подобно начинание, не би ли трябвало да подаде оставката си от борда?" Мисис Клифтън отговорила: "Ако имате предвид майор Фишър, поисках оставката му миналия петък, когато дойде да се срещне с мен в кабинета ми. Сигурна съм, че това вече ви е известно, лейди Вирджиния". Тогава лейди Вирджиния попитала: "Какво намеквате?" И мисис Клифтън отговорила: "Че в два случая, когато майор Фишър представляваше вас в борда, вие му позволихте да продаде всичките ви акции за един уикенд и после, след като направихте добра печалба, ги изкупихте обратно през триседмичния период на продажбата им. Когато цената на акциите се върна на предишните си нива и достигна нови висоти, направихте същото упражнение втори път, което ви донесе още по-голяма печалба. Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно".

— И тъй. Уважаемо жури, чухте отговора на мисис Клифтън, който е причина за този процес, и от вас зависи да решите дали лейди Вирджиния е била оклеветена, или думите на клиента ми са напълно верен коментар, както твърдя аз. Например — продължи Трелфорд, като продължаваше да гледа съдебните заседатели. — ако някой от вас каже на Джак Изкормвана: "Ти си убиец", това ще бъде безусловно верен коментар, но ако Джак Изкормвана каже на някой от вас: "Ти си убиец" и ако твърдението след това излезе във вестника, това несъмнено ще бъде както клевета, така и злепоставяне. Този случай обаче изисква по-внимателна преценка. Така че нека се върнем отново на важните думи. "Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно". И тъй, какво е имала предвид мисис Клифтън, когато е казала тези думи? Подозирам, че ако чуете само тези думи, които ви прочетох, няма да можете да стигнете до заключение, преди да сте чули всички свидетелства по случая и от двете страни. — Обърна се към съдията. — Предвид това, милейди, призовавам първия си свидетел, мисис Ема Клифтън.

Хари беше свикнал е постоянното присъствие на двамата стражи със зелени униформи пред вратата на килията. Не знаеше колко време е минало от последното отваряне на вратата, но бе стигнал някъде към средата на трета глава и до една история, която още го разсмиваше.

Беше толкова студено, че Хари трепереше неудържимо. Опита се да поспи, но тъкмо се унасяше, когато вратата внезапно се отвори. За момент не беше сигурен дали това става наистина, или е част от съня му. Но после двамата стражи свалиха белезниците от ръцете и краката му, вдигнаха го от дюшека и го повлякоха навън.

Когато стигнаха до някакво високо стълбище, Хари направи решителен опит да го изкачи, но краката му бяха така слаби, че се подгънаха много преди тримата да стигнат най-горното стъпало. Стражите продължиха да го бутат по някакъв дълъг тъмен коридор, докато не му се прииска да закрещи от болка, но отказа да им достави това удоволствие.

На всеки няколко крачки минаваше покрай въоръжени войници. Нямаха ли по-добър начин да си прекарват времето, отколкото да пазят петдесетгодишен мъж, който едва се държи на краката си? Продължаваха напред и напред, докато най-сетне стигнаха отворена врата. Блъснаха го безцеремонно вътре и той падна на колене.

След като успя ла си поеме дъх, Хари се опита да се надигне. Подобно на хванато натясно животно, огледа помещението, което в някакви по-добри времена сигурно е било класна стая — имаше дървени пейки и малки столчета и подиум в единия край с голяма маса и три стола с високи облегалки зад нея. Черната дъска на стената издаваше първоначалното предназначение на стаята.

Събра всичките си сили и успя да се надигне на една от пейките. Не искаше да си помислят, че е прекършен. Огледа стаята по-внимателно. Отдясно на подиума имаше дванайсет стола, разположени в два реда по шест. Мъж, който не носеше униформа, а сив развлечен костюм, който всеки самоуважаващ се скитник би изхвърлил, тъкмо поставяше по един лист на всеки от столовете. След като изпълни задачата си, той седна на дървен стол срещу мястото вероятно отделено за съдебните заседатели. Хари се вгледа по-внимателно в мъжа и се запита дали не е съдебният секретар, но той просто си седеше и явно очакваше някой да се появи.

Хари се обърна и видя още хора със зелени униформи и шинели, застанали в дъното на стаята, сякаш очакваха затворника да направи опит за бягство. Ако поне един от тях бе чувал за свети Мартин, сигурно щеше да изпита съжаление и да разреже шинела си на две, за да го подели с премръзналия обвиняем.

Докато седеше и чакаше незнайно какво, Хари се замисли за Ема, както често правеше между откраднатите моменти сън. Щеше ли да разбере защо не беше подписал признанието и не им бе позволил да забият поредния пирон в ковчега на Бабаков? Запита се как ли се развива нейното дело и се почувства виновен, че не е до нея.

Вратата в другия край на стаята се отвори и седем жени и петима мъже влязоха и седнаха на местата си, създавайки ясното впечатление, че не за първи път изпълняват тази задача.

Нито един от тях не го удостои с поглед, което не попречи на Хари да продължи да се взира в тях. Безизразните им лица предполагаха, че имат само едно общо помежду си — че умовете им са били конфискувани от държавата и че от тях не се очаква да имат собствено мнение. Дори в този мрачен момент Хари се замисли за привилегирования живот, който бе имал. Възможно ли бе сред тези безизразни клонинги да има певец, художник, актьор, музикант или дори писател, на когото така и не му е била дадена възможност да изяви таланта си? Такава е лотарията на раждането.

След секунди в стаята влязоха още двама мъже, отидоха до първата пейка и седнаха с лице към подиума и с гръб към Хари. Единият беше над петдесетте, облечен много по-добре от всички останали. Костюмът му бе по мярка и около него витаеше атмосфера на увереност, която предполагаше, че е някакъв професионалист, необходим дори на диктаторските режими, за да работят гладко.

Другият мъж бе много по-млад и непрекъснато се оглеждаше, сякаш се опитваше да разбере къде се намира. Ако тези двамата бяха обвинението и защитата за Хари не беше трудно да се досети кой от тях ще го представлява.

Накрая вратата зад подиума се отвори, за да влязат главните актьори — трима, една жена и двама мъже които заеха местата си зад дългата маса.

Жената — на около шейсет, със сива коса, прибрана на стегнат кок — приличаше на пенсионирана училищна директорка. Хари дори се зачуди дали не е преподавала в същата тази стая. Несъмнено беше най-важният човек в помещението, защото всички гледаха нея. Тя отвори папката пред себе си и започна да чете на глас. Хари мислено благодари на преподавателката си по руски за часовете, които бе отделила, за да четат руските класици, преди да започне да го кара да превежда цели глави от произведенията им на английски.

— Затворникът — Хари трябваше да приеме, че има предвид него, макар че тя нито веднъж не го удостои с вниманието си, — неотдавна е влязъл незаконно в Съветския съюз — на Хари му се искаше да си води бележки, но не му бяха предоставили средства за писане, така че се налагаше да разчита на паметта си, тъй като беше приел, че ще му дадат възможност да се защити, — с една-единствена цел: да наруши закона. — Тя се обърна към журито, но не се усмихна. — Другари, вие бяхте избрани да решите дали затворникът е виновен, или не. Ще бъдат призовани свидетели, които да ви помогнат да вземете решението си.

— Другарю Косанов — продължи тя, обръщайки се към двамата мъже, — можете да представите позицията на държавата.

По-възрастният от седящите на първия ред се изправи бавно.

— Другарко комисар, случаят е съвсем ясен и едва ли ще отнеме много време на съдебните заседатели. Затворникът е добре известен враг на държавата и това не е първото му престъпление.

Хари наостри уши да чуе какво е било първото му престъпление. Не му се наложи да чака дълго.

— Затворникът е посетил Москва преди пет години като гост на нашата страна и по най-циничен начин се е възползвал от привилегированото си положение. Използвал встъпителната си реч на международна конференция да започне кампания за освобождаването на престъпник, направил пълни самопризнания и намерен за виновен в седем престъпления срещу държавата. Другарко комисар, несъмнено името Анатолий Бабаков ви е известно — той е автор на книга за почитаемия ни вожд другаря Сталин, заради която беше обвинен в противодържавна клевета и осъден на двайсет години каторга. Затворникът повтори тези клевети въпреки факта, че неведнъж му е било посочено, че нарушава закона.

Хари не можеше да си спомни подобно нещо, освен ако оскъдно облечената млада жена, която го бе посетила в хотелската стая посред нощ, не бе трябвало да му предаде посланието заедно с бутилката шампанско.

— Но в името на добрите международни отношения и за да демонстрираме великодушието си, ние му позволихме да се върне на запад, където подобни клевети и злепоставяния са част от всекидневието. Понякога се питаме дали британците си спомнят, че бяхме техни съюзници през последната война и че наш водач по онова време беше не друг, а другарят Сталин.

— По-рано тази година затворникът пътувал до Съединените щати с единствената цел да се свърже с жената на Бабаков, която избяга на запад дни преди ареста на съпруга ѝ. Именно предателката Елена Бабакова казала на затворника къде е скрила бройка от противодържавната книга на мъжа си. Въоръжен с тази информация, затворникът се върнал в Съветския съюз да завърши мисията си — да открие книгата, да я измъкне тайно на запад и да я публикува. — Той направи многозначителна пауза.

— Вероятно ще се запитате, другарко комисар, защо затворникът е бил склонен на такава рисковано начинание. Отговорът е съвсем прост. Алчност. Той се е надявал да натрупа огромно състояние за себе си и за Бабакова, като продава тези клевети на всеки, който поиска да ги издаде, макар да е знаел, че книгата е чиста измислица от началото до края и че е написана от човек, който е срещал почитаемия ни лидер само веднъж, когато е бил студент.

Нова пауза, още по-многозначителна.

— Но благодарение на блестящото разследване на полковник Маринкин затворникът беше арестуван, докато се опитвал да се измъкне от Ленинград с книгата на Бабаков в сака си. За да може съдът да разбере напълно на какво е бил готов този престъпник, за да подрине устоите на държавата, ще призова първия си свидетел, другаря полковник Виталий Маринкин.

38

Докато изминаваше краткото разстояние до мястото на свидетеля, Ема си мислеше, че краката ѝ ще се подкосят. Когато съдебният секретар ѝ поднесе Библията, всички видяха как ръцете ѝ треперят, а после чуха и треперещия ѝ глас.

— Кълна се във Всемогъщия Бог, че ще говоря само истината, цялата истина и нищо друго освен истината.

— Моля, кажете името си за протокола — каза мистър Трелфорд.

— Ема Грейс Клифтън.

— Занимание?

— Председател на борда на „Барингтън Шипинг".

— Откога сте председател на тази компания?

— Заемам поста през последните единайсет години.

Ема забеляза как мистър Трелфорд леко поклати глава и си спомни думите му:..Слушайте внимателно въпросите ми, но винаги отправяйте отговорите си към журито".

— Омъжена ли сте, мисис Клифтън?

— Да — каза Ема, обръщайки се към съдебните заседатели. — От почти двайсет и пет години.

Мистър Трелфорд не би имал нищо против тя да добави: „Съпругът ми Хари, синът ни Себастиан и брат ми Джайлс присъстват в залата". После можеше да се обърне към тях и журито да види, че са щастливо и задружно семейство. Но Хари го нямаше. Ема дори нямаше представа къде е, затова тя продължи да гледа към журито. Мистър Трелфорд побързала продължи:

— Бихте ли разказали на съда кога срещнахте за първи път лейди Вирджиния Фенуик?

— Да — каза Ема, връщайки се към сценария. — Брат ми Джайлс… — Този път погледна към него и понеже бе дърт професионалист, той се усмихна първо на сестра си, после на журито. — Брат ми Джайлс — повтори тя — покани съпруга ми Хари и мен на вечеря, за да ни запознае с жената, с която току-що се беше сгодил.

— И какво беше първото ви впечатление от лейди Вирджиния?

— Зашеметяващо. От онази красота, която обикновено свързваме само с филмовите звезди и моделите. Бързо ми стана ясно, че Джайлс е напълно омаян от нея.

— И тогава станахте ли приятелки?

— Не, но ако трябва да съм честна, никога не е имало вероятност да бъдем първи приятелки.

— Защо казвате това, мисис Клифтън?

— Нямахме общи интереси. Никога не съм си падала по лов, стрелба и риболов. Честно казано, произходът ни е различен и лейди Вирджиния се движеше в кръгове, в които аз не се вписвам.

— Завиждахте ли ѝ?

— Само за красотата ѝ — отвърна Ема с широка усмивка. Отговорът ѝ бе възнаграден с няколко усмивки от съдебните заседатели.

— Но за жалост бракът на брат ви с лейди Вирджиния е завършил с развод.

— Което не бе изненада, поне за нашата страна на семейството — каза Ема.

— Защо така, мисис Клифтън?

— Никога не съм чувствала, че тя е подходящият човек за Джайлс.

— Значи вие и лейди Вирджиния не се разделихте като приятелки?

— Никога не сме били приятелки, мистър Трелфорд.

— И въпреки това тя се е появила отново в живота вя няколко години по-късно?

— Да, но не по мой избор. Вирджиния започна да купува акции на "Барингтън", което бе изненада за мен, тъй като преди тя не проявяваше никакъв интерес към компанията. Не се замислих много върху това, докато секретарят на компанията не ми съобщи, че тя притежава седем и половина процента от акциите.

— Защо тези седем и половина процента са толкова важни?

— Защото ѝ осигуряват място в борда.

— И тя пое ли тази отговорност?

— Не, назначи майор Алекс Фишър да я представлява.

— Добре ли посрещнахте това назначение?

— Не. Още от първия ден майор Фишър съвсем ясно даде да се разбере, че е в борда с единствената цел да изпълнява желанията на лейди Вирджиния.

— Можете ли да бъдете по-конкретна?

— Разбира се. Майор Фишър гласуваше против почти всяко предложение, което правех на борда, и често излизаше със свои идеи, за които несъмнено знаеше, че могат да причинят единствено вреда на компанията.

— Но накрая майор Фишър си е подал оставката.

— Ако не го беше направил, щях да го изхвърля.

Мистър Трелфорд се намръщи, защото клиентката му бе излязла от пистата. Сър Едуард се усмихна и си записа нещо в бележника.

— А сега да минем на годишната среща на акционерите, проведена в Колстън Хол в Бристол сутринта на двайсет и четвърти август шейсет и четвърта година. По онова време вие сте били председател на борда и…

— Може би мисис Клифтън ще ни разкаже с нейни думи, мистър Трелфорд — прекъсна го съдията. — Без да бъде непрекъснато водена от вас.

— Както кажете, милейди.

— Тъкмо бях представила годишния отчет — каза Ема. — Годината бе минала доста добре и една от причините бе, че можех да обявя датата на пускането на първия ни луксозен лайнер "Бъкингам".

— И доколкото си спомням — каза Трелфорд, — церемонията по кръщаването бе изпълнена от нейно величество кралицата майка…

— Умно, мистър Трелфорд, но не си играйте с търпението ми — каза съдията.

— Извинявам се, милейди. Просто си помислих…

— Много добре знам какво си мислите, мистър Трелфорд. А сега бъдете така добър да оставите мисис Клифтън да говори сама за себе си.

— И след речта ви — каза Трелфорд, обръщайки се към клиентката си, — започнахте да отговаряте на въпроси от залата?

— Да.

— И сред питащите е била лейди Вирджиния Фенуик. Тъй като изходът на това дело зависи от тази размяна на реплики, с ваше позволение, милейди, ще прочета на съда думите, изречени от мисис Клифтън, които са причината да сме тук. В отговор на въпрос от лейди Вирджиния тя казала: "Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви с достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно". След като чувате отново тези думи, мисис Клифтън, съжалявате ли за тях?

— Категорично не. Просто казах нещата такива, каквито са.

— Значи не сте имали никакво намерение да опозорите лейди Вирджиния?

— В никакъв случай. Просто исках акционерите да знаят, че майор Фишър, нейният представител в борда, е купувал и продавал акции на компанията, без да уведоми мен или някой друг от колегите си.

— Ясно. Благодаря, мисис Клифтън. Нямам повече въпроси, милейди.

— Желаете ли да разпитате свидетелката, сър Едуард? — попита нейна чест Лейн, като много добре знаеше какъв ще е отговорът му.

— Определено желая, милейди — каза сър Едуард, докато се изправяше бавно и наместваше древната си перука.

Адвокатът погледна първия си въпрос, обърна се и отправи към журито най-добродушната си усмивка с надеждата, че ще го възприемат като уважаван семеен приятел, към когото всички се обръщат за съвет.

— Мисис Клифтън — започна той, обръщайки се към свидетелското място, — нека говорим направо. Истината е, че сте били против лейди Вирджиния да се омъжи за брат ви от мига, когато сте се срещнали. Всъщност дали не сте решили да не я харесвате още преди да се запознаете?

Трелфорд беше изненадан. Не беше помислял, че Еди ще забие камата толкова бързо, въпреки че бе предупредил Ема, че кръстосаният разпит няма да е приятно изживяване.

— Както казах, сър Едуард, ние не бяхме приятелки.

— Но не е ли вярно, че още от самото начало сте я нарочили за свой враг?

— Не бих отишла толкова далеч.

— Присъствахте ли на сватбата на брат ви с лейди Вирджиния?

— Не бях поканена.

— Това изненада ли ви след начина, по който сте се отнасяли с нея?

— Бях по-скоро разочарована, отколкото изненадана.

— А съпругът ви — каза сър Едуард и се загледа в залата, сякаш се мъчеше да го открие, — беше ли поканен?

— Нито един член от семейството не получи покана.

— И каква е причината според вас?

— Би трябвало да попитате лейди Вирджиния, сър Едуард.

— Възнамерявам да го направя, мисис Клифтън. А сега позволете да продължим със смъртта на майка ви. Доколкото разбирам, имало е спорове около завещанието ѝ.

— Които бяха решени от Върховния съд, сър Едуард.

— Точно така. Но ме поправете, ако греша, както несъмнено ще го направите, мисис Клифтън, че вие и сестра ви Грейс сте наследили почти цялото имение, докато брат ви, съпругът на лейди Вирджиния, е останал с празни ръце.

— Това не беше по мой избор, сър Едуард. Всъщност опитах се да убедя майка ми да не го прави.

— Разполагаме само с думата ви за това, мисис Клифтън.

Мистър Трелфорд скочи на крака.

— Милейди, възразявам!

— Да, да, мистър Трелфорд, съгласна съм. Сър Едуард, това няма връзка с делото.

— Извинявам се, милейди. Мисис Клифтън, мога ли да ви попитам дали сър Джайлс беше шокиран от решението на майка ви?

— Сър Едуард — обади се съдийката още преди мистър Трелфорд да успее да се изправи.

— Моите извинения, милейди. Аз съм просто един стар търсач на истината.

— Беше ужасен шок за всички ни — каза Ема. — Майка ми обожаваше Джайлс.

— Но явно, подобно на вас, не е обожавала лейди Вирджиния, иначе би се погрижила за него в завещанието си — отбеляза сър Едуард и бързо добави: — Но да продължим нататък. Уви, бракът между брат ви и лейди Вирджиния е приключил с развод заради негова изневяра.

— Както много добре знаете, сър Едуард — каза Ема, мъчейки се да се сдържа, — това стана по време, когато един мъж трябваше да прекара нощта с наета жена в хотел "Брайтън", за да получи развод. Джайлс го направи по молба на Вирджиния.

— Много съжалявам, мисис Клифтън, но в искането за развод като причина е посочена просто изневяра. Но поне сега всички знаем как реагирате, когато имате силно отношение към нещо.

Един поглед към журито ясно показа, че сър Едуард е постигнал своето.

— Последен въпрос относно развода, мисис Клифтън. Той беше ли причина за празнуване за вас и семейството ви?

— Милейди! — Трелфорд скочи на крака.

— Сър Едуард, отново прекалявате.

— Ще направя всичко възможно да не го правя в бъдеще, милейди.

Но когато погледна към журито, Трелфорд разбра, че скастрянето на сър Едуард е подействало в негова полза.

— Мисис Клифтън, да продължим с по-важни неща, а именно онова, което сте казали и което сте имали предвид, когато клиентката ми ви е задала напълно основателен въпрос на общата годишна среща на акционерите на "Барингтън Шипинг". В интерес на точността ще повторя въпроса на лейди Вирджиния: "Вярно ли е, че един от директорите ви е продал огромния си дял през уикенда в опит да постави компанията на колене?" Ако позволите да кажа, мисис Клифтън, вие сръчно и блестящо сте избегнали да отговорите на този въпрос. Бихте ли го направили сега?

Ема погледна към Трелфорд. Той я беше посъветвал да не отговаря на въпроса, така че тя запази мълчание.

— Да предполагам ли, че причината да не искате да отговорите на този въпрос е, че лейди Вирджиния е продължила с: "Ако някой от директорите ви е бил въвлечен в подобно начинание, не би ли трябвало да подаде оставката си от борда?" И вие сте отговорили с: "Ако имате предвид майор Фишър…", макар че тя не е говорила за него, както много добре знаете. Имала е предвид вашия близък приятел и колега мистър Седрик Хардкасъл, нали?

— Един от най-фините джентълмени, които съм познавала — каза Ема.

— Наистина ли? — отвърна сър Едуард. — Е, нека тогава разгледаме изявлението ви по-подробно, защото ми се струва, че намеквате, че когато ваш близък приятел, един от "най-фините джентълмени", които сте познавали, продаде акциите си за една нощ, го е направил, за да помогне на компанията, а когато лейди Вирджиния продава своите акции, целта ѝ е била да навреди на компанията. Може би журито ще сметне че не може да бъде и едното, и другото, мисис Клифтън. Разбира се, освен ако не намерите слабо място в аргумента ми и не обясните на съда тънката разлика между действията на мистър Хардкасъл от името на компанията и действията на майор Фишър от името на клиентката ми.

Ема знаеше, че не може да оправдае онова, което Седрик беше направил с добро намерение, и че ще е изключително трудно да обясни на заседателите причината, поради която е продал акциите си. Трелфорд я беше посъветвал просто да не отговаря, когато се колебае, особено ако отговорът може да я злепостави.

Сър Едуард почака известно време, след което каза:

— Е, тъй като явно не желаете да отговорите на въпроса ми, какво ще кажете да продължим със следващите ви думи? "Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора. Които искат компанията да се развива успешно". Можете ли да отречете, мисис Клифтън, че онази сутрин в Колстън Хол в Бристол сте намекнали на всички присъстващи, че лейди Вирджиния не е обикновен почтен човек? — Адвокатът наблегна на последните три думи.

— Тя определено не е обикновена.

— Съгласен съм с вас, мисис Клифтън, тя е необикновена. Но аз твърдя пред журито, че намекът, че клиентката ми не е обикновен почтен човек и че целта ѝ е да срине компанията ви, е клевета, мисис Клифтън. Или това според вас е също нищо друго освен истината?

— Имах предвид точно това, което казах — отвърна Ема.

— И сте били така убедена в правотата си, че сте настояли думите ви да бъдат внесени в протокола на годишната среща.

— Да.

— Секретарят на компанията посъветва ли ви да не го правите?

Ема се поколеба.

— Винаги мога да призова мистър Уебстър да даде показания — каза сър Едуард.

— Мисля, че май го направи.

— Питам се тогава защо не го послушахте? — саркастично попита сър Едуард. Ема продължи да се взира в него, като много добре си даваше сметка, че той не очаква отговор. — Възможно ли е да не е искал да добавя клевета към злепоставянето, което вече сте извършили?

— Исках думите ми да бъдат вписани в протокола — каза Ема.

— Наистина ли? — попита сър Едуард и Трелфорд наведе глава. — Значи дотук установихме, мисис Клифтън, че сте били против клиентката ми от деня на първата ви среща, че тази неприязън се е засилила, когато не сте били поканена на сватбата на брат си, и че години по-късно, на годишната среща на акционерите, пред пълна зала сте унизили лейди Вирджиния с намека, че тя не е обикновен почтен човек, а човек, който желае да постави компанията на колене. След това сте отхвърлили съвета на секретаря си и сте настояли злепоставящите ви думи да бъдат записани в протокола на срещата. Не е ли вярно, мисис Клифтън, че вие просто сте искали да си отмъстите на обикновен почтен човек, който сега просто иска възмездие за думите ви? Мисля, че Бардът го е обобщил най-добре, когато казва: „Но който открадне ми доброто име, той, макар и сам да не забогатява от кражбата, оставя мен все пак по-беден от последния бедняк!”[13]

Сър Едуард продължи да гледа свирепо Ема, хванал реверите на древната си износена одежда. Когато реши, че е постигнал желания ефект, се обърна към съдията.

— Нямам повече въпроси, милейди.

Трелфорд погледна към съдебните заседатели и си помисли, че всеки момент ще избухнат в аплодисменти. Реши, че трябва да поеме риск, макар да се съмняваше, че ще му се размине.

— Имате ли други въпроси към клиента си, мистър Трелфорд? — попита нейна чест Лейн.

— Само един, милейди, Мисис Клифтън, сър Едуард повдигна въпроса за завещанието на майка ви. Тя споделяла ли е някога с вас мнението си за лейди Вирджиния?

— Мистър Трелфорд — намеси се съдийката преди Ема да успее да отговори. — Както много добре знаете, това ще бъде прието за слух и няма да бъде допуснато за разглеждане.

— Но майка ми записа мнението си за лейди Вирджиния в завещанието си — каза Ема.

— Не съм сигурна, че ви разбирам, мисис Клифтън — каза съдийката.

— В завещанието си тя посочи причините да не остави нищо на брат ми.

Трелфорд взе завещанието.

— Мога да прочета съответния текст, милейди, ако смятате, че ще бъде от полза — добави той с физиономията и гласа на невинен ученик.

Сър Едуард тутакси скочи на крака.

— Това несъмнено е просто още една клевета, милейди — каза той, тъй като знаеше много добре какво има предвид Трелфорд.

— Но това е публичен нотариално заверен документ — каза Трелфорд и размаха завещанието под носовете на журналистите, седящи на местата за пресата.

— Може би ще е по-добре да прочета думите, преди да взема решение — каза нейна чест Лейн.

— Разбира се, милейди. — Трелфорд подаде завещанието на секретаря, който го връчи на съдийката.

Тъй като Трелфорд бе подчертал само два реда, нейна чест Лейн явно ги прочете няколко пъти, преди да вдигне глава.

— По моя преценка това доказателство е недопустимо, тъй като може да се изтълкува извън контекста. Но ако искате да прекратя заседанието, мистър Трелфорд — добави тя, — за да можете да докажете становището си, съм готова да опразня залата, за да го направите.

— Не, благодаря, милейди. Приемам преценката ви — каза Трелфорд; много добре знаеше, че журналистите, някои от които вече излизаха, ще цитират съответния откъс на първите страници на утрешните вестници.

— Тогава да продължим нататък — каза съдийката. — Вероятно искате да призовете следващия си свидетел, мистър Трелфорд.

— Не мога да го направя, милейди, тъй като той в момента участва в заседание в Камарата на общините. Майор Фишър ще може да се яви утре в десет сутринта.

39

Полковник Маринкин влезе в импровизирания съд и отдаде чест на прокурора.

Беше с по-елегантна униформа от онази, в която го помнеше Хари — несъмнено тази бе за специални случаи. Шестте копчета на куртката му сияеха, ръбът на панталоните му бе идеален, а ботушите му бяха така излъскани, че ако погледнеше надолу, можеше да види отражението си в тях. Петте реда медали не оставяха никакво съмнение, че е поглеждал врага в очите.

— Другарю полковник, бихте ли казали на съда кога за първи път научихте за обвиняемия?

— Да, другарю прокурор. Той дойде в Москва преди около пет години като британски представител на международна литературна конференция и изнесе програмната реч в деня на откриването.

— Чухте ли тази реч?

— Да, и още тогава ми стана ясно, че вярва, че предателят Бабаков е работил дълги години в Кремъл и е бил близък сътрудник на покойния другар Сталин. Думите му бяха така убедителни, че когато си седна, почти всички присъстващи в залата вярваха в същото.

— Опитахте ли се да се свържете с обвиняемия, докато е бил в Москва?

— Не, защото на следващия ден той пътуваше обратно за Англия, а признавам, че си помислих, че подобно на много други кампании, които провежда Западът, тази скоро ще отшуми и ще престане да представлява интерес за нетърпеливите им умове.

— Но в конкретния случай не е станало така.

— Да. Обвиняемият явно беше убеден, че Бабаков е казвал истината и че ако книгата му бъде издадена, целият свят също ще му повярва. По-рано тази година обвиняемият е пътувал до Съединените щати на луксозен лайнер, собственост на семейството на съпругата му. При пристигането си в Ню Йорк той посетил известен издател. Целта несъмнено е била да обсъди издаването на книгата на Бабаков, защото на следващия ден той взел влак до Питсбърг с цел да се срещне с изменницата Елена Бабакова, съпруга на предателя. В тази папка имам няколко снимки, направени от наш агент по време на посещението на обвиняемия в Питсбърг.

Маринкин предаде папката на секретаря, който я предаде на председателя на трибунала. Тримата съдии разглеждаха известно време снимките.

— Колко време е прекарал затворникът с Бабакова? — попита накрая съдийката.

— Малко повече от четири часа. След това се върнал в Ню Йорк. На следващата сутрин отново посетил издателя, а по-късно през деня се качил на кораба на жена си и отплавал обратно за Англия.

— След завръщането му продължихте ли да го държите под непрекъснато наблюдение?

— Да. Един от старшите ни оперативни работници наблюдаваше действията му и докладва, че обвиняемият се е записал на курс по руски език в Бристолския университет, който се намира недалеч от мястото, където живее. Един от агентите ми се записа в същия курс и съобщи, че обвиняемият бил много съвестен и полагал много повече труд от останалите. Малко след завършването на курса той отлетял за Ленинград, само няколко седмици преди изтичането на визата му.

— Защо не го арестувахте веднага след пристигането му в Ленинград и не го качихте на първия самолет за Лондон?

— Защото исках да открия дали няма съучастници в страната.

— И имаше ли?

— Не. Този човек е самотник, романтик, който би се чувствал по-добре в древността, когато също като Язон би тръгнал да дири Златното руно, което за него през двайсети век е също така измислената история на Бабаков.

— И успя ли?

— Да, успя. Очевидно Бабакова му е казала къде точно може да намери книгата на съпруга ѝ, защото веднага след пристигането си в Ленинград той взе такси до антикварната книжарница "Пушкин". Нужни му бяха само няколко минути да открие търсената книга, която беше скрита в обложката на друга книга и явно се е намирала точно на мястото, посочено му от Бабакова. Плати за книгата и за две други, след което каза на чакащото го такси да го откара обратно до летището.

— Където го арестувахте ли?

— Да, но не веднага, защото исках да видя дали няма съучастник, на когото ще се опита да предаде книгата. Той обаче просто си купи билет за същия самолет, с който беше пристигнал. Задържахме го точно преди да направи опит да се качи на борда.

— Къде е книгата сега? — попита председателката на трибунала.

— Беше унищожена, другарко председател, но запазих титулната страница за протокола. За съда може би ще е интересно да знае, че книгата е предварително копие и че по всяка вероятност то е било единственото съществуващо.

— Когато арестувахте обвиняемия, как реагира той? — попита прокурорът.

— Явно не осъзнаваше сериозността на престъплението си, защото продължаваше да пита по какви обвинения го задържаме.

— Разпитахте ли таксиметровия шофьор и възрастната жена, която е работила в книжарницата, за да видите дали не сътрудничат на обвиняемия? — попита прокурорът.

— Да, разпитах ги. И двамата се оказаха честни партийни членове и бързо стана ясно, че не са имали никакви предишни връзки с обвиняемия. Освободих ги след кратък разговор, тъй като сметнах, че колкото по-малко знаят за разследването, толкова по-добре.

— Благодаря, другарю полковник, нямам повече въпроси — каза прокурорът. — Колегата ми обаче може да има — добави той, преди да си седне.

Председателката погледна младия мъж, който седеше в другия край на пейката. Той се изправи и отвърна на погледа ѝ, но не каза нищо.

— Искате ли да разпитате свидетеля? — попита тя.

— Не е необходимо, другарко председател. Показанията, дадени от другаря полковник, са ми напълно достатъчни. — Адвокатът си седна.

Председателката отново насочи вниманието си към полковника.

— Поздравявам ви, другарю полковник, за съвестното и подробно разследване — каза тя. — Има ли нещо, което искате да добавите и което би ни помогнало да вземем решение?

— Да, другарко. Убеден съм, че задържаният е просто наивен и доверчив идеалист, който вярва, че Бабаков наистина е работил в Кремъл. Смятам, че следва да му се даде още един шанс да подпише признание. Ако го направи, лично аз ще се погрижа за депортирането му.

— Благодаря, другарю полковник, ще го имам предвид. А сега можете да се върнете към важните си задължения.

Полковникът отдаде чест. Докато се обръщаше да излезе, хвърли поглед към Хари. В следващия миг вече го нямаше.

И тогава Хари разбра, че това е особен показен процес. Единствената им цел беше да го убедят, че Анатолий Бабаков е лъжец, за да се върне в Англия и да разкаже на всички истината такава, каквато е била показана в съдебната зала. Но внимателно замислената постановка пак изискваше от него да подпише признание и Хари се запита докъде ли са готови да стигнат, за да постигнат целта си.

— Другарю прокурор, можете да повикате следващия свидетел — каза съдийката.

— Благодаря, другарко председател — отвърна той и отново се изправи. — Призовавам Анатолий Бабаков.

40

Джайлс седна да закуси и започна да преглежда сутрешните вестници. Беше на втората чаша кафе, когато Себастиан се присъедини към него.

— Какво пишат?

— Мисля, че някой театрален критик би казал, че първият ден е предизвикал смесени отзиви.

— В такъв случай може би е добре, че съдийката заръча на заседателите да не четат вестници — каза Себ.

— Ще ги прочетат, бъди сигурен — каза Джайлс. — Особено след като отказа на Трелфорд да им каже какво пише майка ми за Вирджиния в завещанието си. Налей си кафе, а аз ще ти прочета. — Джайлс взе "Дейли Мейл" и изчака Себ да се върне на масата, преди да си сложи очилата и да започне да чете. — "Останалото… остава за любимите ми дъщери Ема и Грейс, които да се разпореждат с тях както намерят за добре, с изключение на сиамската ми котка Клеопатра, която завещавам на лейди Вирджиния Фенуик, защото двете имат много общи неща. И двете са прекрасни, добре поддържани, суетни, коварни, манипулативни хищници, които смятат, че всички останали съществуват, за да им служат, в това число и сляпо влюбеният ми син, за когото мога само да се моля, че ще се освободи от магията ѝ, преди да е станало прекалено късно".

— Браво — каза Себ, когато вуйчо му остави вестника. — Невероятна дама. Да можеше само да заеме мястото на свидетеля. А другите вестници какво казват?

— "Телеграф" си връзва гащите, макар че хвали Мейкпийс за професионалния му и аналитичен разпит на Ема. "Таймс" спекулира с въпроса защо Фишър е призован от защитата вместо от обвинението. Материалът е под заглавие "Враждебен свидетел" — каза Джайлс и плъзна вестника по масата.

— Имам чувството, че Фишър няма да получи смесени отзиви.

— Просто гледай да го зяпаш непрекъснато, докато е на свидетелското място. Това няма да му хареса.

— Странно — каза Себ, — но една жена от журито пък непрекъснато зяпа мен.

— Това е добре — каза Джайлс. — Гледай да ѝ се усмихваш от време на време, но не прекалено често, за да не забележи съдийката — добави той, докато Ема влизаше в стаята.

— Как е? — попита тя и кимна към вестниците.

— Горе-долу толкова добре, колкото очаквахме — отвърна Джайлс. — "Мейл" превърна завещанието на майка ни във фолклор, а сериозните журналисти искат да знаят защо Фишър е призован от нас, а не от тях.

— Скоро ще разберат — каза Ема, докато сядаше на масата. — С кой да започна?

— Може би с "Таймс" — отвърна Джайлс. — Не си губи времето с "Телеграф".

— Няма да ми е за първи път — каза Ема и взе "Телеграф". — Иска ми се да можех днес да чета утрешните вестници.

— Добро утро — каза нейна чест Лейн, след като журито седна по местата си. — Днешната процедура ще започне с доста необичайно събитие. Депутатът майор Александър Фишър, следващият свидетел на мистър Трелфорд, няма да дава показания по свой избор, а е призован от защитата. Когато мистър Трелфорд поиска изпращането на призовка, трябваше да реша дали основанията му са допустими. Накрая прецених, че мистър Трелфорд има правото да призове майор Фишър, тъй като името му се споменава по време на размяната на реплики между мисис Клифтън и лейди Вирджиния, която е в основата на случая, и следователно той може да успее да хвърли известна светлина върху ситуацията. Не бива обаче — наблегна тя — да си вадите никакви заключения от факта, че майор Фишър не е включен в списъка свидетели на сър Едуард Мейкпийс.

— Но те ще го направят — прошепна Джайлс на Ема.

Съдийката погледна надолу към съдебния секретар.

— Майор Фишър пристигна ли?

— Да, милейди.

— Тогава го извикайте, моля.

— Съдът призовава майор Александър Фишър, депутат — извика секретарят.

Двойната врата в дъното на залата се отвори и се появи Фишър. Движеше се с наперена походка, която изненада дори Джайлс. Явно влизането му в Парламента само бе раздуло и без това голямото му самочувствие.

Той взе Библията в дясната си ръка и изрече клетвата, без нито веднъж да погледне картичката, която му бе дал секретарят. Когато мистър Трелфорд стана от мястото си, Фишър го изгледа, сякаш гледа враг през мерника си.

— Добро утро, майор Фишър — каза Трелфорд, но не получи отговор. — Ще бъдете ли така добър да кажете за съдебния протокол името и заниманието си.

— Казвам се майор Александър Фишър и съм представител на Бристолското пристанище в Парламента — каза Фишър, като гледаше към Джайлс.

— По времето на годишната обща среща на акционерите на "Барингтън Шипинг", която е тема на това дело, бяхте ли директор на компанията?

— Да.

— Мисис Клифтън ли ви покани в борда?

— Не.

— Тогава кой ви е помолил да го представлявате като директор?

— Лейди Вирджиния Фенуик.

— И защо, ако мога да попитам? Приятели ли бяхте, или става дума просто за професионални отношения?

— Надявам се, че и двете — отвърна Фишър и хвърли поглед към лейди Вирджиния, която кимна и се усмихна.

— И каква по-точно експертиза сте могли да предложите на лейди Вирджиния?

— Преди влизането ми в Парламента известно време бях борсов агент.

— Разбирам — каза Трелфорд. — Значи сте можели да съветвате лейди Вирджиния за акциите ѝ и поради ценните ви съвети тя ви е поканила да я представлявате в борда на "Барингтън".

— Не бих могъл да се изразя по-добре, мистър Трелфорд — каза Фишър и на лицето му се появи самодоволна усмивка.

— Напълно ли сте сигурен, че това е единствената причина лейди Вирджиния да избере вас, майоре?

— Да, напълно — рязко отвърна Фишър и усмивката му изчезна.

— Просто ми е малко чудно, майоре, как един брокер от Бристол става професионален съветник на лейди от Лондон, която несъмнено има достъп до редица водещи борсови агенти в Сити. Така че може би е по-добре да ви попитам как се запознахте.

— Лейди Вирджиния ме подкрепи, когато се кандидатирах за първи път за Парламента като кандидат на консерваторите от Бристолското пристанище.

— А кой беше кандидатът на лейбъристите в онези избори?

— Сър Джайлс Барингтън.

— Бившият съпруг на лейди Вирджиния и брат на мисис Клифтън?

— Да.

— Е, вече знаем защо лейди Вирджиния е избрала вас за свой представител в борда.

— Какво намеквате? — озъби се Фишър.

— Нещо съвсем просто. Че ако се бяхте кандидатирали за Парламента в който и да било друг избирателен район, никога нямаше да се срещнете с лейди Вирджиния. — Мистър Трелфорд погледна към журито, докато чакаше отговора на Фишър, защото беше сигурен, че отговор няма да има. — След като изяснихме отношенията ви с ищцата, нека разгледаме стойността и важността на професионалните ви съвети. Помните, майоре, че преди малко ви питах дали сте съветвали лейди Вирджиния за акциите ѝ и вие потвърдихте.

— Точно така.

— Тогава бихте ли казали на журито за кои други акции освен тези на „Барингтън Шипинг“ сте я съветвали? — Мистър Трелфорд отново зачака търпеливо отговор, след което продължи: — Подозирам, че отговорът е за никои и че тя е имала интерес от вас единствено като вътрешен човек, който да я държи в течение със ставащото в „Барингтън“, така че и двамата да се възползвате от всяка информация, до която сте имали достъп като член на борда.

— Това е възмутително — каза Фишър и погледна нагоре към съдийката, но тя остана безизразна.

— Ако наистина е така, майоре, ще отречете ли, че на три пъти сте съветвали лейди Вирджиния да продаде акциите си в „Барингтън“ — тук разполагам с датите, часовете и количествата, — и при всеки такъв случаи само няколко дни по-късно компанията е обявявала някаква лоша новина?

— Точно затова са съветниците, мистър Трелфорд.

— И около три седмици по-късно сте изкупували акциите обратно, според мен поради две причини. Първо, за да направите бърза печалба, и второ, за да сте сигурни, че тя ще запази своите седем и половина процента, за да не изгубите мястото си в борда. В противен случай не бихте могли да имате достъп до вътрешна информация, нали?

— Това е отвратително опетняване на професионалната ми репутация! — викна Фишър.

— Нима? — отвърна Трелфорд и вдигна някакъв лист, за да го видят всички, след което зачете числата на него. — При трите въпросни транзакции лейди Вирджиния е спечелила съответно седемнайсет хиляди и четиристотин, двайсет и девет хиляди триста и двайсет и седемдесет хиляди и сто паунда.

— Не е престъпление да правиш печалба от името на клиент, мистър Трелфорд.

— Определено не е, майоре, но защо е трябвало да използвате брокер в Хонконг, за да изпълни тези инструкции? Някой си мистър Бени Дрискол?

— Бени е стар приятел, с когото работих навремето, а аз съм лоялен към приятелите си, мистър Трелфорд.

— Не се съмнявам, майоре, но били ли сте наясно, че по време на деловите ви отношения ирландските служби са имали заповед за арест на мистър Дрискол за измама и борсови манипулации?

Сър Едуард скочи на крака.

— Да, да, сър Едуард — каза нейна чест Лейн. — Нали не намеквате, мистър Трелфорд, че майор Фишър е знаел за тази заповед, но въпреки това е бил склонен да прави бизнес с мистър Дрискол?

— Това щеше да е следващият ми въпрос, милейди — каза Трелфорд и отново погледна като невинен ученик.

— Не, не знаех — запротестира Фишър. — Ако знаех, определено не бих продължил да работя с него.

— Това е окуражаващо — отбеляза Трелфорд, отвори голяма черна папка и извади покрит с числа лист. — Когато купувахте акции от името на лейди Вирджиния как ви се плащаше?

— С комисиона. Един процент от продажната или изкупната цена, както е обичайната практика.

— Много правилно и уместно — каза Трелфорд и показно върна листа в папката. След това извади втори и го разучи с не по-малък интерес. — Кажете ми, майоре, знаехте ли, че всеки път, когато сте заръчвали на верния си приятел мистър Дрискол да изпълни транзакциите от името на лейди Вирджиния, той е купувал и продавал акции на „Барингтън“ и от собствено име, което със сигурност знаете, че е незаконно?

— Нямах представа, че го прави, и щях да го докладвам на Фондовата борса, ако знаех.

— Наистина ли? Значи сте нямали представа, че той е направил няколко хиляди паунда покрай вашите транзакции?

— Да, нямах.

— И че неотдавна е лишен от права от Фондовата борса на Хонконг заради непрофесионални действия?

— Не знаех това, но пък и от няколко години не съм работил с него.

— Нима? — попита Трелфорд, докато връщаше втория лист в папката и вадеше трети. Намести очилата си и изучи редицата числа, след което попита: — А търгувахте ли на три пъти с акции от свое име, като всеки път правехте печалба?

Трелфорд продължа да се взира в листа в ръцете си като болезнено си даваше сметка, че ако Фишър отрече, с блъфирането му е свършено. Майорът обаче се поколеба за момент, което позволи на Трелфорд да добави в настъпилото мълчание:

— Вие сте член на Парламента и едва ли е нужно да ви напомням, майор Фишър, че се намирате под клетва и какви са последиците за лъжесвидетелстване. — И продължи да изучава числата пред себе си.

— Но не направих печалба при третата транзакция — изтърси Фишър. — Всъщност изгубих.

Залата ахна, след което всички замърмориха. Трелфорд изчака да настъпи пълна тишина, след което продължи:

— Значи сте направили печалба при първите две транзакции, но сте били на загуба при третата?

Фишър се размърда неспокойно, но не направи опит да отговори.

— Майор Фишър, по-рано заявихте пред съда, че не е престъпление да направиш печалба от името на клиент — каза Трелфорд, като направи справка със записките си, за да цитира точните думи.

— Да — потвърди Фишър, който се мъчеше да дойде на себе си.

— Но като квалифициран борсов агент вие несъмнено знаете, че е престъпление — продължи Трелфорд, докато вземаше от масата дебел том, подвързан в червена кожа и го отваряше на предварително отбелязана страница, — да търгувате с акции на компания, в чийто борд участвате. — Трелфорд прочете точните думи: — „…освен ако това не стане със знанието на председателя на борда на компанията и след правна консултация“. — Замълча многозначително след последните думи, след което шумно затвори тома и попита тихо: — Уведомихте ли мисис Клифтън и потърсихте ли правна консултация?

Фишър се вкопчи в парапета, за да спре треперенето на ръцете си.

— Можете ли да кажете на съда каква печалба направихте от покупко-продажбата на акции на „Барингтън"? — попита Трелфорд, като продължаваше да гледа хотелска сметка от скорошното си пътуване до Хонконг, Изчака известно време, върна сметката в папката и погледна към съдийката. — Милейди, тъй като майор Фишър явно не желае да отговаря на повече въпроси, не виждам смисъл да продължавам.

Седна и се усмихна на Ема.

— Сър Едуард — каза нейна чест Лейн. — Желаете ли да разпитате свидетеля?

— Само два въпроса, ако може — отвърна сър Едуард с необичайно унил тон. — Майор Фишър, има ли нещо, което да намеква, че лейди Вирджиния е знаела, че търгувате с акции на "Барингтън“ от свое име?

— Не, сър.

— Поправете ме, ако греша, но вие сте били просто неин съветник и всички транзакции, извършени от нейно име, са били направени изцяло в рамките на закона, нали?

— Точно така, сър Едуард.

— Задължен съм ви за това разяснение. Нямам повече въпроси, милейди.

Съдийката пишеше яростно, а Фишър стоеше на свидетелското място, вцепенен като заек, попаднал в светлините на автомобил. Накрая тя остави писалката си и каза:

— Преди да напуснете съда, майор Фишър, трябва да ви уведомя, че възнамерявам да изпратя препис от показанията ви в прокуратурата, която да реши дали да предприеме по-нататъшни действия.

Майорът напусна свидетелското място и тръгна към изхода, а журналистите зарязаха пейките си и го последваха в коридора като хрътки, подгонили ранена лисица.

Джайлс се наведе напред и потупа Трелфорд по гърба.

— Чудесна работа, сър. Направо го разпнахте.

— Него да, но не и нея. Благодарение на двата разясняващи въпроса на сър Едуард лейди Вирджиния засега се измъкна.

41

Нещо не беше наред. Това не можеше да е Анатолий Бабаков. Хари се взираше в приличащия на скелет човек, който влезе в залата, като тътреше крака, и се свлече в стола срещу държавния обвинител.

Бабаков беше с костюм и риза, които висяха на него като на закачалка. Дрехите му бяха няколко номера по-големи и първата мисъл на Хари бе, че сигурно ги е заел от някого. Едва по-късно осъзна, че костюмът и ризата са на Бабаков, но той просто не ги е слагал от деня, в който е бил пратен в затвора преди толкова много години. Косата му оредяваше и няколкото останали кичура бяха посивели. Очите му, също сиви, бяха хлътнали в черепа, а кожата му бе сбръчкана и изсушена — не от горещото слънце, а от ледените ветрове в Сибир. Изглеждаше на седемдесет или дори осемдесет, макар Хари да знаеше, че са от едно поколение, така че не би могъл да е на повече от петдесет.

Прокурорът се изправи — и в миг от подлизурко се превърна в грубиян. Гледаше право през Бабаков и му говореше със студена арогантност, така различна от начина, по който се обръщаше към другаря полковник, когато онзи беше на мястото на свидетеля.

— Кажете на съда името и номера си — заповяда той.

— Бабаков, седем четири едно шест две, другарю прокурор.

— Не се обръщайте към мен с "другарю".

Затворникът сведе глава.

— Извинете.

— Преди да бъдете осъден, с какво се занимавахте?

— Бях учител в седми район и Москва.

— Колко години преподавахте?

— Тринайсет.

— Какъв предмет?

— Английски.

— Каква е специалността ви?

— Завърших Московския институт за чужди езици през четирийсет и първа.

— Значи след завършването първата ви работа е била като учител и никога не сте работили нещо друго?

— Да, не съм.

— През тези тринайсет години като учител посещавали ли сте Кремъл?

— Не. Никога.

Решимостта, с която Бабаков каза: "Никога", ясно показа на Хари, че човекът смята показния процес за достоен единствено за подигравка. Всеки съветски ученик е посещавал Кремъл в един момент, за да отдаде почит на гробницата на Ленин. Ако е бил учител, Бабаков би трябвало да води подобни посещения. Хари нямаше как да му покаже, че е разбрал посланието, без да наруши тънката черупка на заблудата.

— Срещали ли сте се някога с нашия почитаем вожд, председателя на Президиума другаря Сталин? — продължи прокурорът.

— Да, веднъж, като студент. Той посети института, за да връчи годишните държавни награди.

— Той разговаря ли с вас?

— Да, поздрави ме, докато ми връчваше грамотата.

Хари знаеше, че Бабаков е спечелил Ленински медал и е завършил е пълно отличие. Защо не споменаваше това? Защото то не беше част от старателно подготвения сценарий, който явно му бяха връчили и към който се придържаше. Отговорите му вероятно бяха написани oт същия човек, който в момента задаваше въпросите.

— Освен този кратък случай срещали ли сте се отново с другаря Сталин?

— Не, никога. — Отново ударението падна на "никога".

В главата на Хари започна да се оформя план. Ако искаше да проработи, трябваше да убеди онези трима другари с каменни лица, които седяха в президиума, че вярва на всяка дума на Бабаков и че е ужасен, че е бил подведен от него.

— А сега да минем на петдесет и четвърта година, когато се опитахте да издадете книгата си, в която твърдите, че в продължение на тринайсет години сте работили в близкия екип на председателя като негов личен преводач, когато всъщност никога не сте влизали в Кремъл. Какво ви накара да си мислите, че подобна измама може да ви се размине?

— Защото, също като мен, никой от работещите в издателство "Саркоски" не е стъпвал в Кремъл. Те бяха виждали другаря Сталин само отдалеч, по време на военните паради и манифестациите на Първи май. Не беше трудно да ги убедя, че съм член на вътрешния му кръг.

Хари поклати отвратено глава и изгледа намръщено Бабаков, като се надяваше, че са забелязали реакцията му. Видя, че председателката си отбеляза нещо в бележника. Нямаше ли дори намек за усмивка?

— Вярно ли е също, че сте смятали да избягате с надеждата да издадете книгата си на запад с единствената цел да спечелите значителна сума пари?

— Да, помислих си, че щом мога да излъжа онези от "Саркоски", ще ми е много по-лесно да убедя американците и англичаните, че съм бил партиен функционер, работещ рамо до рамо с председателя. В края на краищата колко хора от Запада са посещавали Съветския съюз? И колко от тях са разговаряли с другаря председател, щом на всички е известно, че той не е знаел нито дума английски?

Хари скри лице в шепите си и когато вдигна глава, изгледа Бабаков с презрение. Председателката отново си записа нещо.

— След като завършихте книгата, защо не избягахте при първа възможност?

— Нямах достатъчно пари. Беше ми обещан аванс в деня на издаването, но бях арестуван, преди да го взема.

— Но жена ви все пак избяга.

— Да, изпратих я преди мен с всичките ни спестявания с надеждата, че по-късно ще се присъединя към нея.

Хари беше ужасен от начина, по който прокурорът смесваше полуистини и лъжи, и се запита как изобщо може да им мине през ума, че могат да го заблудят с подобно представление. Но това бе тяхната слабост. Явно всички те бяха повлияни от собствената си пропаганда, така че Хари реши да ги изиграе в собствената им игра.

Кимаше всеки път, когато прокурорът сякаш отбелязваше точка. Но после престана, след като си спомни как учителят му по драматургия неведнъж го беше мъмрил, че преиграва.

— Жена ви взе ли екземпляр от книгата със себе си? — остро попита прокурорът.

— Не. Когато тя избяга, книгата още не беше излязла. Пък и щяха да я претърсят на границата и щяха да я арестуват и да я върнат в Москва, ако открият бройка у нея.

— Но благодарение на отличната детективска работа вие сте били арестуван, обвинен и осъден преди и едно копие от книгата ви да стигне до книжарниците.

— Да — каза Бабаков и отново сведе глава.

— Когато ви обвиниха в престъпления срещу държавата, какво пледирахте?

— Виновен по всички обвинения.

— И народният съд ви осъди на двайсет години каторжен труд.

— Да. Късметлия съм, че получих такова леко наказание за долното престъпление, което извърших срещу народа.

Хари отново осъзна, че Бабаков му показва, че смята целия процес за инсценировка. Но беше все така важно Хари да изглежда, че се е хванал на въдицата.

— Приключих с разпита на свидетеля, другарко председател — каза прокурорът, поклони се и седна.

Председателката погледна младия мъж, който седеше в другия край на пейката.

— Имате ли въпроси към свидетеля?

Мъжът се изправи несигурно.

— Нямам, другарко председател. Няма съмнение, че затворникът Бабаков е враг на народа.

Хари изпита съжаление към младия мъж, който вероятно вярваше на всяка дума, която бе чул тази сутрин в съдебната зала. Кимна леко, за да покаже, че е съгласен с думите му, макар че неопитността на адвоката отново издаде постановката. Ако беше чел по-внимателно Чехов, щеше да разбере, че мълчанието често може да е по-силно от изреченото слово.

— Отведете го — каза председателката на трибунала.

Докато извеждаха Бабаков, Хари наведе глава, сякаш вече не искаше да има нищо общо с него.

— Другари, денят беше дълъг — каза председателката, като се обръщаше към съдебните заседатели. — Понеделник е национален празник, на който си спомняме всички онези храбри мъже и жени, жертвали живота си в обсадата на Ленинград, затова съдът ще заседава отново във вторник сутринта, когато ще обобщя становището на обвинението, за да можете да решите дали обвиняемият е виновен.

На Хари му идеше да се изсмее. Дори не му бяха позволили да говори, но вече добре си даваше сметка че това не е комедия, а трагедия и че той все още има роля, която да изиграе в нея.

Председателката на трибунала стана и напусна залата, следвана от колегите си. Веднага щом вратата зад тях се затвори, двама надзиратели сграбчиха Хари за ръцете и го повлякоха навън.

Тъй като разполагаше с почти четири дни на усамотение, Хари вече очакваше с нетърпение предизвикателството да види колко още може да си спомни от „Чичо Джо“. Трета глава. Започна да реди думите, докато го изкарваха от съда.

Единият страж отключи тежката врата на килията, а другият бутна затворника вътре. Още докато падаше на пода Хари усети, че не е сам. Вдигна очи и го видя, свит в ъгъла, с пръст на устните.

— Говорете само на английски — бяха първите думи на Бабаков.

Хари кимна и се обърна. Единият надзирател гледаше през решетките. Представлението продължаваше. Той клекна на няколко стъпки от Бабаков.

— Трябва да повярват, че сте убеден от всичко, което видяхте — прошепна Бабаков. — Стане ли това, ще ви пуснат да се приберете у дома.

— Но как това ще помогне на вас? — попита Хари. — Особено ако трябва да подпиша признание, в което да приема, че сте си измислили всичко.

— Защото мога да ви кажа как да се доберете до копие на "Чичо Джо“, без да ви хванат.

— Нима това още е възможно?

— Да — каза Бабаков.

След като изслуша внимателно обяснението на новия си съкилийник, Хари се усмихна.

— Как не се сетих!

— Благодаря, че намери време да се срещнеш с мен — каза Гриф. — Особено когато делото на сестра ти е в разгара си.

— Спешно не е дума, която използваш често — отвърна Джайлс. — И тъй като си хванал първия влак за Лондон, предположих, че трябва да е нещо сериозно.

— Няма да се разгласи още няколко дни, но моя къртица в местната партийна организация на торите ми каза, че довечера ще има заседание на изпълнителния им комитет с една-единствена точка в дневния ред. Искане на оставката на представителя им в Парламента.

— Което означава извънредни избори — замислено каза Джайлс.

— Точно затова хванах първия влак за Лондон.

— Но централата на консерваторите никога няма да позволи на Фишър да се оттегли, докато правителството е с такова ниско одобрение.

— Няма да имат особен избор, ако пресата продължи да нарича Фишър "галопиращия майор", а ти много добре знаеш какви са журналистите, когато надушат кръв. Честно казано, не виждам как Фишър ще се удържи повече от няколко дни. Така че колкото по-скоро се върнеш в избирателния си район, толкова по-добре.

— Ще го направя веднага щом делото приключи.

— Кога ще стане това според теб?

— След няколко дни. Най-много седмица.

— Ако си дойдеш за уикенда, ако те видят да пазаруваш на Броудмийд в събота сутринта, гледаш мача на "Роувърс" следобед и отидеш на утринната служба в "Сейнт Мери Редклиф" в неделя, това ще напомни на хората, че все още си здрав и читав.

— Ако се стигне до извънредни избори, какви са шансовете ми според теб?

— За посочването ти като кандидат или за извоюване на мястото ти?

— И двете.

— Все още си предпочитаният кандидат, макар че някои жени в комитета повдигнаха въпроса, че имаш два провалени брака. Но аз работя върху тях и е добре, че отказа мястото в Камарата на лордовете, защото искаш да се бориш отново за мястото.

— Казах ти това строго поверително — напомни му Джайлс.

— А аз го казах строго поверително на всички шестнайсет членове на изпълнителния комитет — отвърна Гриф.

Джайлс се усмихна.

— А какви са шансовете ми да си върна мястото?

— Дори пудел с розова панделка би спечелил извънредни избори, докато Тед Хийт обявява извънредно положение всеки път, когато има стачка.

— В такъв случай май с време да ти кажа другата новина.

Гриф повдигна вежда.

— Смятам да помоля Карин да се омъжи за мен.

— Не може ли да го направиш след изборите? — замоли се Гриф.

42

За всички свързани с делото за клевета уикендът се оказа дълъг.

След кратко съвещание с мистър Трелфорд веднага след разпускането на съда Джайлс откара Ема до Глостършър.

— Няма ли да е по-добре да дойдеш за уикенда? Марсдън ще се погрижи за теб.

— Много мило от твоя страна — отвърна Ема, — но трябва да съм у дома, ако Хари се обади.

— Не мисля, че е много вероятно — тихо каза Джайлс.

— Защо? — настоятелно попита Ема.

— Вчера сутринта преди съдебното заседание посетих сър Алън на номер десет и той ми каза, че Хари си е взел билет за последния полет миналия петък, но така и не се качил в самолета.

— Значи са го арестували?

— Боя се, че да.

— Защо не ми каза веднага?

— Точно преди да заемеш свидетелското място? Едва ли щеше да ти помогне особено.

— Сър Алън имаше ли други новини?

— Каза ми, че ако не чуем новини от Хари до понеделник сутринта, външният министър ще извика руския посланик и ще настоява за обяснение.

— Каква полза иде има от това?

— Посланикът ще си даде сметка, че ако не го освободят, на следващия ден Хари ще се появи на първите страници на всички вестници по света. А това е последното, което биха поискали руснаците.

— Тогава защо им е било изобщо да го арестуват? — попита Ема.

— Намислили са нещо, но дори сър Алън не може да се досети какво точно.

Джайлс не каза на Ема за неотдавнашните си преживявания, когато се беше опитал да влезе в Източен Берлин, понеже беше предполагал, че Хари няма да мине дори през паспортната проверка, а ще бъде качен на следващия самолет за „Хийтроу“. Виждаше му се безсмислено да задържат президента на Асоциацията на английските писатели без основателна причина. Дори руснаците предпочитаха да избягват по възможност лошата реклама. Подобно на сър Алън обаче Джайлс не можеше да се сети какво са намислили.

През безсънния уикенд Ема запълни времето си, като отговаряше на писма, четеше, дори се зае да лъсне сребърните сервизи, но нито веднъж не се отдалечи на повече от няколко крачки от телефона.

В събота сутринта Себастиан се обади и когато чу гласа му, тя за момент си помисли, че е Хари.

„Можем да изгубим“ — беше изразът, който сър Едуард използва по време на консултациите с лейди Вирджиния в кабинета му в петък вечерта. Посъветва я да прекара тих уикенд, да не остава до късно през нощта и да не прекалява с алкохола. Трябваше да е отпочинала, спокойна и готова за битка с Трелфорд, когато излезе на свидетелското място в понеделник сутринта.

— Просто потвърдете, че винаги сте позволявали на майор Фишър като ваш професионален съветник дасе занимава с всичко свързано с „Барингтън“ независимо и равнопоставено — повтаряше той. — Никога не сте чували за мистър Бени Дрискол и сте били шокирана, когато сте открили, че Седрик Хардкасъл е пуснал всичките си акции на пазара през уикенда преди годишната среща. Просто като акционер сте сметнали, че мисис Клифтън трябва да каже истината, а не да ви пробутва изтъркани фрази. И в никакъв случай не се хвърляйте на стръвта на Трелфорд, защото ще се опита да ви улови като пъстърва. Плувайте в дълбокото и не се изкушавайте да се издигнете до повърхността, защото ако го направите, ще ви закачи и бавно ще ви изкара на сухо. И накрая, само защото нещата засега вървят добре за нас не означава, че трябва да ставате прекалено самоуверена. Неведнъж съм виждал как дела се губят в последния ден от клиент, който е решил, че вече е победител. Запомнете — повтори той, — можем да изгубим.

Себастиан прекара по-голямата част от уикенда на работното си място в опит да навакса с кореспонденцията и десетките „спешни" въпроси, които Рейчъл му беше оставила при входящите документи. Отне му цяла събота сутрин да се справи само с първата купчина.

Въодушевеният избор на мистър Бишара за нов председател на „Фартингс“ беше приет с овации в Сити, което направи живота на Себ много по-лесен. Неколцина клиенти закриха сметките си след оттеглянето на Слоун, но много други се върнаха, когато откриха, че наследникът му ще е Рос Бюканан — опитен и прозорлив човек с ясни цели, както го описа „Сънди Таймс“.

Себастиан се обади на майка си малко преди обяд в сряда и се опита да я увери, че няма за какво да се тревожи.

— Сигурно не е могъл да се свърже. Можеш ли да си представиш какво представляват телефонните услуги на руснаците?

Но самият той не беше убеден в думите си. Баща му ясно му бе казал, че ще се върне за процеса, и Себ не можеше да не си спомни една от любимите му максими: „Има само едно извинение да закъснееш за среща с дама — смъртта“.

Хапна набързо с Вик Кауфман, който също се тревожеше за баща си, но поради друга причина. За първи път спомена Алцхаймер.

— Започвам болезнено да осъзнавам, че баща ми е човекът оркестър. Бие големия барабан, докато на останалите ни се позволява от време на време да ударим цимбалите. Може би е време „Фартингс“ и „Кауфман“ да се замислят за сливане.

Себ не можеше да се преструва, че идеята не му е минавала през ума, откакто бе станал заместник-председател, но предложението на Вик дойде в най-неподходящо-то време, когато беше затрупан с толкова много неща.

— Да поговорим за това веднага след края на делото. И между другото — добави Себ, — гледай да следиш изкъсо Слоун, защото се носи слух, че той също проявява жив интерес към здравословното състояние на баща ти.

Себ се върна на работното си място малко след два часа и прекара остатъка от деня в борба с купчината неотворена поща. Прибра се у дома едва след полунощ.

Охранителят го пусна в банката в неделя сутринта, но едва в късния следобед той попадна на кремав плик с надпис ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО и с шест марки с лика на Джордж Вашингтон в горния десен ъгъл. Отвори го и прочете писмото от Розмари Улф. Как би могъл точно сега да вземе отпуска, за да иде в Америка? И как би могъл да не го направи?

Джайлс направи точно така, както му беше казано. В събота сутринта се разхождаше по Броудмийд с голяма празна торба на „Маркс и Спенсър“. Ръкува се с всички, които го спираха да му говорят за ужасното консервативно правителство и онзи отвратителен Тед Хийт. Ако някой повдигаше въпроса за майор Фишър, Джайлс отговаряше дипломатично.

„Иска ми се още да бяхте наш представител“.

„Ако знаех, никога нямаше да гласувам за него“.

„Това е скандално. Този проклетник трябва да подаде оставка“.

На всичко това Джайлс имаше предварително готов отговор: „Това е решение, което трябва да вземат майор Фишър и партията му, така че просто трябва да изчакаме и да видим".

По-късно седна на бара на препълнен шумен пъб и обядва хляб и сирене с Гриф, прокарани с пинта „Съмърсет сайдер“.

— Ако Фишър подаде оставка и се стигне до извънредни избори — каза Гриф, — вече казах на „Бристол Ивнинг Нюз“, че местната организация на лейбъристите няма да разглежда други кандидатури освен тази на предишния ни представител.

— Наздраве — вдигна чаша Джайлс. — Как успя да го постигнеш?

— Няколко извити ръце, една-две заплахи, два-три подкупа и обещах на председателя, че ще го уредя с Ордена на Британската империя.

— Значи нищо ново?

— Освен че напомних на комитета, че щом торите ще сложат ново име на бюлетината си, няма да е зле да се придържаме към кандидат, когото избирателите познават.

— Какво правите със засиления шум от въздушния трафик от Филтън? — попита един клиент. — Направо не се живее!

— Вече не съм ваш представител в Парламента — любезно му напомни Джайлс и тръгна към вратата.

— Не знаех. Кога е станало?

Дори Гриф си позволи великодушието да се разсмее. След като излязоха, двамата си сложиха синьо-белите шалчета и заедно с шест хиляди други запалянковци гледаха как „Бристол Роувърс“ биха „Честърфийлд“ с 3:2.

Ема дойде в Барингтън Хол за вечеря, но не беше много добра компания. Тръгна си преди Марсдън да поднесе кафето.

Джайлс се настани в любимото кресло на дядо си в кабинета с бренди в едната ръка и пура в другата. Мислеше си за Карин, когато телефонът иззвъня. Той грабна слушалката с надеждата, че ще чуе гласа на Хари, но беше Гриф. Кой друг можеше да му звъни по това време? Когато Гриф му каза новината за Фишър, Джайлс за първи път през живота си изпита искрено съжаление за него.

Мистър Трелфорд прекара уикенда в подготовка за разпита на лейди Вирджиния. Не беше лесно. Тя несъмнено се беше поучила от грешката на Фишър и той почти чуваше как Еди Мейкпийс я съветва да запази спокойствие и да не му позволява да я прилъже. Колкото и да се мъчеше, не можеше да измисли начин да пробие защитата ѝ.

Кошчето беше пълно, а листата в бележника А4 свършиха. Как можеше да покаже на журито, че майката на Ема е била права, когато е сравнила Вирджиния със сиамската си котка Клеопатра? „И двете са прекрасни, добре поддържани, суетни, коварни, манипулативни хищници, които смятат, че всички останали съществуват, за да им служат“.

Беше два след полунощ и той преглеждаше някои стари протоколи от заседания на борда на „Барингтън“, когато му хрумна нещо ново.

Майор Фишър се качи в колата си на паркинга на Парламента малко след като Камарата беше разпусната в петък следобед. Един-двама колеги му пожелаха успех, но не звучаха убедително. Докато караше на запад, той си мислеше за писмото, което трябваше да напише, ако местният изпълнителен комитет не го подкрепи.

Следващия ден прекара в апартамента си, без да обърне първите страници на сутрешните вестници, без да закуси и обядва, докато самотните часове се изнизваха един след друг. Много преди слънцето да залезе започна да отваря и изпразва бутилки. Вечерта седеше до телефона и с нетърпение чакаше да научи как е гласувал комитетът по искането за оттегляне на доверието. Върна се в кухнята, отвори консерва сардели, но я остави недокосната на масата. Седна в дневната да гледа епизод от „Татковата армия”, но не се разсмя нито веднъж. Накрая взе петъчния „Бристол Ивнинг Поуст" и отново погледна заглавието на първата страница:

Обърна на страница 11. Двамата с редактора открай време бяха в добри отношения, така че се надяваше… но стигна само до заглавието.

Захвърли вестника и не включи осветлението, когато слънцето изчезна зад най-високите сгради.

Телефонът иззвъня в десет без дванайсет. Той грабна слушалката и веднага позна гласа на местния партиен председател.

— Добър вечер, Питър.

— Добър вечер, майоре. Няма да говоря общи приказки. Със съжаление трябва да ти кажа, че комитетът не те подкрепи.

— Резултатът почти равен ли беше?

— Боя се, че не — каза Мейнард. — Решението беше взето единодушно. Така че няма да е зле да напишеш оставката си, вместо да чакаш изпълнителният комитет да те отзове официално. Така е много по-цивилизовано, не мислиш ли? Съжалявам, Алекс.

Щом Фишър затвори, телефонът иззвъня отново Репортер от „Поуст“ го попита дали ще коментира единодушното решение да му се поиска оставката. Той тресна слушалката, без дори да си направи труда да каже: „Без коментар“.

В алкохолната мъгла отиде несигурно в кабинета седна и скри лице в шепи, докато формулираше оставката си. Извади бланка на Камарата на общините и започна да пише. Когато приключи, изчака мастилото да изсъхне, сгъна листа, сложи го в плик, запечата писмото и го остави на бюрото си.

Наведе се, отвори най-долното чекмедже, извади служебния си револвер, пъхна дулото в устата си и дръпна спусъка.

43

Съдебната зала беше претъпкана, двете страни — готови за сблъсък. Трябваше само да прозвучи гонг, за да бъде нанесен първият удар.

От едната страна на ринга седеше мистър Трелфорд, който преглеждаше за последен път последователността на въпросите си. Джайлс, Ема и Себ седяха зад него и разговаряха тихо, за да не го смущават.

Джайлс вдигна поглед, когато в залата влезе полицай, отиде до скамейката на защитата и връчи на мистър Трелфорд плик. Под името му беше изписана думата СПЕШНО. Трелфорд го отвори, извади писмото и го прочете бавно. Джайлс не разбра нищо от физиономията на адвоката, но позна познатия герб със зелен портикул в началото на листа.

Сър Едуард седеше сам с клиентката си от другата страна на ринга и даваше последните си инструкции.

— Бъдете спокойна, обмислете добре отговора на всеки въпрос — прошепна той. — Не бързате за никъде. Гледайте към журито и не забравяйте, че те са единствените в тази зала, които са от значение.

Множеството се смълча и всички станаха, когато прозвуча звънецът за първия рунд и реферът излезе на ринга. Дори да беше изненадана от претъпканите галерии за журналистите и зрителите, нейна чест съдия Лейн не го показа. Тя се поклони и присъстващите отвърнаха на комплимента. След като всички с изключение на сър Едуард седнаха, тя покани видния юрист да призове първия си свидетел.

Вирджиния бавно отиде на мястото на свидетеля и изрече клетвата толкова тихо, че почти не се чуваше. Беше с черен костюм, който подчертаваше стройната ѝ фигура, черна шапчица, без никакви бижута и съвсем малко грим. Явно за да напомни на всички присъстващи за ненавременната смърт на майор Фишър. Ако съдебните заседатели трябваше да се оттеглят сега, за да вземат решението си, резултатът щеше да е единодушен и сър Едуард би го приветствал.

— За протокола, бихте ли казали пред съда името и адреса си? — започна сър Едуард, като наместваше перуката си.

— Вирджиния Фенуик. Живея сама в скромен апартамент в Кадоган Гардънс.

Джайлс се усмихна. По-точно щеше да е: "Името ми е лейди Вирджиния Фенуик, единствена дъщеря на деветия граф Фенуик, имам къщи в Шотландия и Тоскана, както и голям апартамент на три етажа на Найтсбридж, с иконом, домашна прислужница и шофьор".

— Можете ли да потвърдите, че сте били омъжена за сър Джайлс Барингтън, с когото после сте се развели?

— Уви, да — каза Вирджиния, обръщайки се към журито. — Джайлс беше любовта на живота ми, но семейството му така и не ме сметна за достатъчно добра за него.

Джайлс с радост би я удушил, а на Ема ѝ се искаше да скочи и да протестира. Мистър Трелфорд задраска четири от добре подготвените си въпроси.

— Но въпреки това и въпреки всичко, през което сте минали, вие не таите неприязън към мисис Клифтън?

— Не. Честно казано, подадох този иск с натежало сърце, защото мисис Клифтън има много достойни за възхищение качества и беше несъмнено изключително добър председател на публична компания, което я прави пример за амбициозна професионалистка.

Мистър Трелфорд започна да пише нови въпроси.

— Тогава защо подадохте иска?

— Защото тя ме обвини в преднамерен опит да унищожа семейната ѝ компания. Нищо не може да е по-далеч от истината. Аз просто исках да разбера от името на обикновените акционери като мен дали някой от директорите на борда не се е освободил от всичките си акции през уикенда преди общата годишна среша, защото според мен подобно нещо би нанесло тежък удар върху компанията. Но вместо да отговори на въпроса ми, тя предпочете да ме омаловажи, създавайки у всички събрали се впечатлението, че не зная за какво говоря.

— Идеално заучено — каза под нос Джайлс.

Коментарът му накара мистър Трелфорд да се усмихне. Той се обърна и прошепна:

— Така е. Но пък докато сър Едуард стои прав, тя знае какви въпроси да очаква. Няма да може да разчита на пищов, когато дойде мой ред да я разпитам.

— По-конкретно — продължи сър Едуард — имате предвид отговора на мисис Клифтън на съвсем основателния въпрос, зададен от вас на годишната среща.

— Да. Вместо да отговори на въпроса ми, тя реши да ме унизи и да съсипе репутацията ми пред всички присъстващи, много от които са мои приятели. Не ми остана друг избор освен да се обърна към съда.

— И сте имали предвид не майор Фишър, както погрешно е предположила мисис Клифтън, а Седрик Хардкасъл, който, както посочихте, е продал всичките си акции през уикенда преди годишната среща, като по този начин е изложил компанията на риск.

— Точно така, сър Едуард.

— Запърха ли с клепачи, иди така ми се стори? — прошепна Джайлс.

— И покойният майор Фишър е бил един от финансовите ви съветници?

— Да. Всеки път, когато ми препоръчваше да купувам или да продавам акции, аз следвах съвета му. Винаги съм го смятала за честен, благонадежден и безупречен професионалист.

Ема не можеше да събере сили да погледне към журито. Джайлс го направи и видя, че заседателите попиват жадно всяка дума на Вирджиния.

Сър Едуард сниши глас като някакъв голям актьор, настояващ за тишина преди да каже последните си думи.

— И накрая ще ви попитам, лейди Вирджиния, съжалявате ли, че заведохте дело за клевета срещу мисис Клифтън?

— Да, сър Едуард. Трагичната и ненужна смърт на скъпия ми приятел майор Алекс Фишър прави изхода от това дело маловажен. Ако оттеглянето на иска можеше да върне живота му, бих го направила без никакво колебание. — Тя се обърна към съдебните заседатели, извади кърпичка и избърса несъществуваща сълза.

— Съжалявам, че минавате през такова изпитание, лейди Вирджиния, толкова скоро след смъртта на вашия приятел и съветник майор Фишър. Нямам повече въпроси, милейди.

Ако бяха сами в залата, Трелфорд щеше да поздрави видния си приятел за майсторския разпит. Но после отвори папката си и видя думите на Джайлс, написани в началото на първата страница: НАКАРАЙТЕ Я ДА ИЗГУБИ САМООБЛАДАНИЕ. После погледна към първия си, съставен преди малко въпрос.

— Лейди Вирджиния — започна той, като наблегна върху "лейди", — споделихте пред съда възхищението си от мисис Клифтън и всеотдайната си любов към брат ѝ сър Джайлс Барингтън, но въпреки това не сте поканили нито един представител на семейства Барингтън и Клифтън на сватбата ви със сър Джайлс.

— Това бе общо решение, мистър Трелфорд. Джайлс напълно споделяше становището ми.

— Ако наистина е така, лейди Вирджиния, как ще обясните думите на баща ви по време на сватбата, записани в "Дейли Експрес" от Уилям Хики: "Дъщеря ми беше готова да се откаже от всичко това, ако Джайлс не се бе съгласил с исканията ѝ"?

— Вестникарски клюки, целящи продаването на вестника, мистър Трелфорд. Честно казано, изненадана съм, че ви се налага да прибягвате до подобна тактика.

Сър Едуард не успя да сдържи усмивката си. Клиентката му явно се беше досетила, че ще ѝ бъде зададен подобен въпрос.

— А по-късно, в показанията си — каза Трелфорд, бързо минавайки нататък, — вие обвинявате мисис Клифтън за развода ви.

— Тя може да бъде много решителна жена, както несъмнено сте разбрали — отвърна Вирджиния.

— Но вашият развод няма нищо общо с мисис Клифтън, а до него се с стигнало заради разправиите със съпруга ви, задето е бил изключен от завещанието на майка си.

— Не е вярно, мистър Трелфорд. Наследството на Джайлс никога не ме е интересувало. Не се омъжих за него заради богатството му, а и честно казано, аз бях по-богата от него.

Думите ѝ предизвикаха смях в залата и съдийката се намръщи заплашително от мястото си.

— Значи не сте настоявали сър Джайлс да заведе дело срещу собствената си сестра и да оспори валидността на завещанието на майка си? И това ли е било общо решение?

— Не, това бе решение на Джайлс. Мисля, че тогава го посъветвах да не го прави.

— Може би няма да е зле да обмислите отговора си, лейди Вирджиния, защото винаги мога да призова сър Джайлс като свидетел и да го помоля да изясни нещата.

— Е, признавам, че имах чувството, че Джайлс е третиран доста зле от семейството си и че има право поне да оспори валидността на завещанието на майка си, тъй като то бе пренаписано, докато горката жена беше в болница, само дни преди да умре.

— И какво беше решението на съда по въпроса?

— Съдията отсъди в полза на мисис Клифтън.

— Не, лейди Вирджиния, не го е направил. Пред мен е решението на негова чест Камерон. Той е отсъдил, че завещанието е валидно и че майката на мисис Клифтън е била със здрав разум, когато го е написала. Което е особено важно, като се има предвид онова, което е казала за вас в него.

Сър Едуард тутакси скочи.

— Мистър Трелфорд — остро рече съдийката, преди сър Едуард да успее да каже и една дума. — Вече минахме по този път и видяхме, че е задънен. Ясно ли се изразих?

— Моите извинения, милейди. Ще възразите ли, ако попитам лейди Вирджиния дали мога да прочета…

— Ще възразя, мистър Трелфорд. А сега продължавайте — остро отвърна тя.

Трелфорд погледна към съдебните заседатели. По лицата им си личеше, че са пренебрегнали заръката на съдийката да не четат вестници и много добре знаят какво е било мнението на майката на мисис Клифтън за лейди Вирджиния. Поради това Трелфорд нямате нищо против да се подчини на желанието на съдийката и да продължи нататък.

— Лейди Вирджиния, знаете ли, че въпреки решението на уважаемия съдия в полза на мисис Клифтън и на сестра ѝ доктор Грейс Барингтън те са се съгласили, че брат им може да продължи да живее в къщата им в Глостършър и в къщата в Лондон на Смит Скуеър, докато мисис Клифтън и съпругът ѝ продължили да живеят в далеч по-скромното Имение?

— Нямам представа как е бил настанен Джайлс, след като се разведох с него за изневяра, още по-малко какви ги е вършила мисис Клифтън.

— Нямали сте представа какви ги е вършила мисис Клифтън — повтори мистър Трелфорд. — В такъв случай, лейди Вирджиния, явно имате или много къса, или много избирателна памет, защото само преди малко казахте на журито колко много се възхищавате на мисис Клифтън. Позволете да ви напомня точните ви думи. — Той бавно обърна страница в папката си. — "Ема има много достойни за възхищение качества и беше несъмнено изключително добър председател на публична компания, което я прави пример за амбициозна професионалистка". Мнението ви винаги е било такова, нали, лейди Вирджиния?

— Мнението ми за мисис Клифтън не се е променило и заставам зад думите си.

— Купихте ли седем и половина процента от акциите на "Барингтън"?

— Майор Фишър го направи от мое име.

— С каква цел?

— Дългосрочна инвестиция.

— А не защото сте искали да получите място в борда на компанията?

— Не. Майор Фишър, както много добре знаете, представляваше интересите ми в борда.

— Не и през петдесет и осма година, защото тогава вие сте се появили на извънредната обща среща на "Барингтън" в Бристол и сте заявили правото си да седите в борда и да гласувате кой да бъде следващият председател на компанията. За протокола, лейди Вирджиния, за кого гласувахте?

— За майор Фишър.

— Или по-точно срещу мисис Клифтън?

— Категорично не. Изслушах много внимателно представянето и на двамата и прецених, че ще подкрепя майор Фишър, а не мисис Клифтън.

— Е, значи явно сте забравили какво сте казали тогава, но тъй като има протоколи от срещата, позволете да ви напомня: "Не вярвам, че жените са създадени да оглавяват бордове, да застават начело на трейдюниони, да строят луксозни лайнери и да осигуряват огромни суми от банкерите в Сити". Едва ли може да се нарече одобрение за една амбициозна професионалистка.

— Може би няма да е зле да прочетете и по-нататък мистър Трелфорд, и да не бъдете така избирателен с цитатите си.

Трелфорд погледна след подчертания абзац и се поколеба.

Нейна чест Лейн го побутна.

— Бих искала да чуя какво още е имала да каже лейди Вирджиния на онази среща.

— Аз също — обади се сър Едуард достатъчно високо, за да го чуят всички.

Трелфорд с неохота прочете следващите няколко реда:

— "Колкото и да се възхищавам на мисис Клифтън и всичките ѝ постижения, смятам да подкрепя майор Фишър и мога само да се надявам, че тя ще приеме щедрото му предложение да бъде негов заместник". — Той млъкна и вдигна очи.

— Моля продължете, мистър Трелфорд — подкани го лейди Вирджиния.

— "Дойдох тук без предубеждения и склонна да приема всичко, но за съжаление тя не оправда очакванията ми".

— Мисля, мистър Трелфорд, че вие имате или много къса, или много избирателна памет, а не аз — каза Вирджиния.

Сър Едуард изръкопляска, без дланите му да се докосват.

Мистър Трелфорд бързо смени темата.

— Какво ще кажете да продължим с думите на мисис Клифтън, които смятате за клевета и унижение?

— С най-голямо удоволствие.

— "Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, — продължи Трелфорд, сякаш не е бил прекъсван, — значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно". Майор Фишър призна, че е търгувал с акции на "Барингтън" просто за да направи пари, което в неговия случай е било незаконно…

— В неговия, но не и в моя — каза лейди Вирджиния. — В моя случай той просто действаше от мое име. Доколкото знам, давал е абсолютно същия съвет и на други свои клиенти.

— Значи майор Фишър не ви е бил близък приятел, който ви е държал в течение с всичко ставащо в борда на "Барингтън", а просто професионален съветник?

— Макар да бяхме приятели, мистър Трелфорд, когато ставаше въпрос за бизнес, всичко се правеше независимо и равнопоставено.

— Предполагам, лейди Вирджиния, че когато е ставало въпрос за бизнес, всичко съвсем не е било независимо, а доста свързано и, както каза мисис Клифтън, вие двамата сте планирали на три пъти да сринете компанията.

— Мистър Трелфорд, мисля, че ме бъркате с мистър Седрик Хардкасъл, член на борда на компанията, който продаде всичките си акции през уикенда преди годишната среща. Когато зададох на мисис Клифтън напълно основателен въпрос кой е този директор, тя сякаш много удобно забрави името му. Още един пример на или много къса, или много избирателна памет.

Усмивката на сър Едуард ставаше все по-широка и по-широка, а Трелфорд изглеждаше все по-неуверен и по-неуверен. Той бързо обърна на нова страница.

— Всички съжаляваме за трагичната смърт на майор Фишър…

— Аз определено — каза Вирджиния. — И както вече казах, което несъмнено сте си записали дума по дума, мистър Трелфорд, никога не бих завела дело за клевета, ако ми бе минало през ума, че това може да доведе до трагичната и ненужна смърт на мой скъп приятел.

— Наистина си спомням думите ви, лейди Вирджиния, но се питам дали забелязахте, че точно преди началото на заседанието един полицай влезе в съда и ми връчи едно писмо?

Сър Едуард се наведе напред, готов да скочи на крака.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че то е адресирано до мен и че е написано от скъпия ви приятел майор Фишър?

Дори мистър Трелфорд да беше поискал да продължи, думите му щяха да бъдат заглушени от надигналата се в залата какофония. Единствено съдийката и журито останаха безстрастни. Адвокатът изчака да настъпи пълна тишина и продължи:

— Лейди Вирджиния, желаете ли да прочета пред съда последните думи на скъпия ви приятел майор Фишър, написани малко преди смъртта му?

Сър Едуард скочи.

— Милейди, не съм виждал това писмо сред доказателствата и съответно нямам представа дали е допустимо или дори автентично.

— Кървавото петно върху плика предполага, че е автентично, милейди — каза Трелфорд и размаха плика пред журито.

— Аз също не съм виждала писмото, сър Едуард — каза съдийката, — така че то определено не може да се допусне като доказателство, докато не реша.

Трелфорд нямаше нищо против да ги остави да дискутират дали писмото е допустимо, или нс, тъй като чудесно си даваше сметка, че е нанесъл удара си, без да е нужно да показва доказателства.

Джайлс се вгледа в безстрастното като на сфинкс лице на Трелфорд и не беше сигурен дали адвокатът на Ема желае писмото да бъде прочетено в съда, но след първоначалния триумф на лейди Вирджиния тази сутрин той отново бе посял семето на съмнението в умовете на съдебните заседатели. Всички в залата бяха приковали поглед в него.

Мистър Трелфорд прибра писмото във вътрешния джоб на сакото си и се усмихна на съдийката.

— Нямам повече въпроси, милейди.

44

Когато във вторник сутринта вратата на килията се отвори, двамата стражи завариха Хари и Бабаков седнали на пода в противоположни ъгли на помещението, без да говорят.

Сграбчиха Бабаков и докато го извличаха навън, Хари наведе глава, сякаш не искаше да има нищо общо с този човек. След малко се появиха други двама стражи, които се движеха по-спокойно. Макар че хванаха здраво Хари за ръцете, не го избутаха или повлякоха навън и това го накара да се запита дали планът на Бабаков не е проработил. Двамата обаче не пуснаха Хари, докато го водеха нагоре по стълбите и по коридора към съдебната зала, сякаш се страхуваха, че може да се опита да побегне. Но къде би могъл да избяга и колко далеч би стигнал, преди да го хванат?

Хари бе настоял Бабаков да спи на единствения тънък дюшек в тясната килия, но руснакът бе отказал с обяснението, че не може да си позволи да свиква с такъв лукс, щом ще се върне на каменния под в Сибир във вторник вечерта. Спането върху пръснатата по пода слама било достатъчно луксозно за един уикенд. Истината бе, че и двамата не бяха спали особено дълго, което събуди у Хари спомени за дните в тила на врага. Когато стражите дойдоха да ги отведат във вторник сутринта, двамата бяха умствено и физически изтощени, след като бяха използвали всеки час в подготовка за предизвикателството, което ги чакаше.

Когато стражите го въведоха в съда, Хари с изненада откри, че прокурорът и съдебните заседатели вече са заели местата си. Едва успя да си поеме дъх, когато вратата в дъното на стаята се отвори и тримата съдии влязоха и заеха местата си на подиума.

Председателката на трибунала отново не удостои Хари с поглед, а веднага се обърна към журито: отвори папката пред себе си и зачете нещо, което според Хари бе обобщението ѝ. Речта продължи само няколко минути, през които тя рядко вдигаше поглед от папката. Хари можеше само да се пита кой е писал текста и кога.

— Другари, чухте всички доказателства и имахте предостатъчно време да обмислите решението си. Може ли да има съмнение, че затворникът е виновен в престъпленията, в които е обвинен, и че заслужава да изтърпи дългогодишна присъда? На съдебните заседатели ще им е интересно да научат, че обвиняемият няма да влезе за първи път в затвора. Той вече е лежал за убийство в Съединените щати, но нека това не влияе на решението ви, защото вие и единствено вие трябва да решите дали е виновен.

Хари се възхити на начина, по който другите двама съдии успяха да запазят безизразни физиономии, докато председателката продължаваше да чете предварително подготвеното изявление.

— Другари, първо ще ви попитам дали искате да се оттеглите, за да обмислите решението си.

Мъжът, който седеше в десния край на първия ред, както подобава на статист в постановка, стана и отвърна по сценарий:

— Не, другарко председател.

— Решението ви единодушно ли е?

— Да, другарко председател.

— И какво е то?

Дванайсетимата съдебни заседатели като един взеха листовете от столовете си и ги вдигнаха високо във въздуха. На всички пишеше ВИНОВЕН.

Хари искаше да посочи, че на столовете има само един лист, но вместо това се вслуша в съвета на Анатолий и погледна виновно, когато другарката председател се обърна да го погледне за първи път.

— Съдебните заседатели — заяви тя — единодушно ви намират за виновен в преднамерено престъпление срещу държавата и затова без никакво колебание бих ви осъдила на десет години трудов лагер, където отново да делите килия с престъпния си приятел Бабаков. — Тя затвори папката и замълча дълго, преди да добави: — Но, както препоръча полковник Маринкин, ще ви предложа един последен шанс да подпишете изявление, с което да признаете престъплението си и ужасната грешка, която сте направили. Ако го направите, присъдата ви ще бъде отменена, ще бъдете екстрадиран и никога няма да ви бъде позволено да стъпите отново в Съветския съюз или в някой от сателитите му. Направите ли го, присъдата ви автоматично ще влезе в сила. — И след кратка пауза попита: — Желаете ли да подпишете признание?

Хари наведе глава и каза едва чуто:

— Да.

За пръв път и тримата съдии демонстрираха емоция — изненада. Председателката не можеше да скрие облекчението си, с което неволно разкри какво е било намерението на господарите ѝ от самото начало.

— В такъв случай приближете се до подиума — каза тя.

Хари стана и отиде при съдиите. Показаха му две копия на признанието, на руски и на английски. Той ги прочете внимателно.

— Сега ще прочетете изявлението си пред съда.

Хари прочете първо руската версия, което предизвика усмивка у другарката председател. След това продължи с английската. Празните погледи го накараха да се зачуди дали някой в съда разбира и дума английски. Реши да рискува и да промени някоя дума, за да види каква ще е реакцията им.

— Аз, Хари Клифтън, гражданин на Обединеното кралство и президент на Асоциацията на английските писатели, против своята воля и с принуда подписвам настоящото извращение. Прекарах последните три години с Анатолий Бабаков, който недвусмислено ми каза, че е работил в Кремъл и се е срещал с другаря Сталин на няколко пъти, включително при получаването на грамотата си. Бабаков призна също, че книгата му за другаря Сталин е достоверна, а не е плод на въображението. Ще продължа да настоявам за освобождаването на Бабаков от затвора, след като знам докъде може да стигне съдът, за да излъже обществото с тази измислица. Изразявам дълбоката си благодарност към съда за неговата летаргия по случая и задето ми позволява да се завърна в страната си.

Председателката му подаде писалка. И тъкмо преди да подпише и двете копия, Хари реши да поеме още един риск.

— Уважаеми членове на журито — каза нейна чест Лейн. — Сега трябва да обобщя сложния случай. Някои от фактите не подлежат на обсъждане. Мисис Клифтън не отрича, че когато е говорила на годишната обща среща на акционерите на семейната ѝ компания, е отговорила по следния начин на въпрос на лейди Вирджиния Фенуик, като думите ѝ по-късно са били отразени в протокола: „Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно“. Ответницата мисис Клифтън заяви пред съда, че смята думите си за основателни, докато ищцата лейди Вирджиния твърди, че са клевета. Целта на това дело е да реши дали те наистина са такива, или не, и окончателното решение е вашето.

Млъкна за момент и погледна заседателите.

— Ще си позволя да допусна, че най-голямото предизвикателство за вас е да вземете решение за двете жени, замесени в този случай. Видяхте ги на свидетелското място и предполагам, че сте си съставили мнение на коя от тях може да се вярва повече. Не се влияйте от факта, че мисис Клифтън е начело на публична компания, поради което следва да ѝ се даде известна свобода на действие, когато е отговаряла на въпроса на човек, когото смята за враждебно настроен. Онова, което трябва да решите, е дали тя е оклеветила лейди Вирджиния, или не. Също така не бива да се влияете от факта, че лейди Вирджиния е дъщеря на граф. Трябва да гледате на нея по същия начин, по който бихте гледали на съседа си.

— Когато се оттеглите да обмислите решението си, мислете внимателно. Аз не бързам. И не забравяйте, че решението, което ще вземете, ще остави траен отпечатък в живота и на двете жени… Но първо трябва да изберете един от вас, който да играе ролята на председател — завърши тя. — Когато стигнете до решение, кажете на пристава, че искате да се върнете в залата, за да мога да съобщя на всички пряко и непряко свързани със случая, че трябва да се върнат, за да чуят решението ви. А сега ще помоля пристава да ви заведе в съвещателната зала, за да започнете разискванията си.

Висок елегантен мъж с военна осанка и облечен в нещо като преподавателска роба пристъпи напред и изведе от залата седемте мъже и петте жени. Секунди след това съдийката стана, поклони се на залата и се оттегли.

— Как преценявате обобщението? — попита Ема.

— Премерено и честно — увери я мистър Трелфорд — Няма от какво да се оплаквате.

— А колко време според вас ще е нужно на заседателите да вземат решение? — попита Джайлс.

— Невъзможно е да се предскаже. Ако всички са на едно мнение, което е много малко вероятно, ще са им нужни не повече от два часа. Ако са разделени, могат да им потрябват и два дни.

— Мога ли да прочета писмото, което ви е написал майор Фишър? — невинно попита Себастиан.

— Не можете, мистър Клифтън — отвърна Трелфорд и напъха още по-дълбоко плика в джоба си. — Не може да го направи и никой друг, докато нейна чест Лейн не ми позволи да разкрия съдържанието му. Не мога и няма да престъпя ясно изразеното желание на съдията. Все пак опитът си го биваше — добави той и се ухили на Себ.

— Колко време ще се мотаят според вас? — попита Вирджиния, която седеше с адвоката си в другия край на залата.

— Нямам представа — отвърна сър Едуард. — Ако трябва да гадая, бих казал един ден, може би два.

— И защо майор Фишър е адресирал последното си писмо до Трелфорд, а не до вас?

— Не мога да проумея. Но признавам, че съм озадачен защо Трелфорд не притисна повече съдията да му бъде позволено да прочете писмото на журито, ако това ще е от полза за клиентката му.

— Може би блъфира?

— Или е двоен блъф.

— Мога ли да изляза за два часа? — попита Вирджиния. — Трябва да свърша една работа.

— Защо не? Не ми се вярва журито да се върне преди следобеда.

45

Хари не беше очаквал да го закарат с кола на летището и остана още по-изненадан, когато видя кой е шофьорът.

— Просто искам да съм сигурен, че ще се качите на самолета — каза полковник Маринкин.

— Много мило от ваша страна, полковник — каза Хари, който напълно забрави да играе ролята си.

— Не ми се правете на умен, мистър Клифтън. Железопътната гара е по-близо от летището и не е късно да направите компания на Бабаков по път, за който няма обратен билет през близките десет години.

— Но аз подписах признанието.

— И несъмнено ще се радвате да научите, че то вече е пратено до всеки влиятелен вестник на Запад, от „Ню Йорк Таймс" до „Гардиан". Ще се появи на първите им страници преди самолетът ви да е кацнал на „Хийтроу", така че дори да се опитате да го отречете…

— Мога да ви уверя, полковник, че за разлика от свети Петър, не е нужно да отричам каквото и да било. Видях какво представлява Бабаков. Пък и ние англичаните държим на думата си.

— Радвам се да го чуя — каза полковникът, настъпи газта и се понесе по магистралата.

Само след секунди стрелката вече показваше сто и шейсет километра в час. Хари се вкопчи в таблото, докато полковникът задминаваше другите коли, и за първи път, откакто бе стъпил в Русия, изпита истински страх. Докато прелитаха покрай Ермитажа, полковникът не се сдържа и попита:

— Посещавали ли сте Ермитажа, мистър Клифтън?

— Не — отвърна Хари. — Но винаги ми се е искало да го разгледам.

— Жалко, защото никога няма да го направите — каза полковникът, докато задминаваше два камиона.

Хари започна да се отпуска едва когато видя терминала и полковникът намали до сто. Надяваше се, че самолетът му ще излети преди да излязат първите издания, иначе пак можеше да е на онзи влак за Сибир. И тъй като митническата проверка със сигурност щеше да продължи поне два часа, опасността си оставаше.

Внезапно колата рязко отби от пътя, мина през някакъв портал и се озова на пистата. Полковникът караше между спрелите самолети така небрежно, както бе изпреварвал колите на магистралата. Наби рязко спирачки пред стълбата на една машина. Двамата охранители, които несъмнено го очакваха, застанаха мирно и козируваха още преди да е слязъл от колата. Маринкин изскочи навън и Хари го последва.

— Да не ви задържам — каза полковникът. — Само гледайте да не се връщате, защото ако го направите, ще ви чакам пред стълбата.

Не си стиснаха ръцете.

Хари се заизкачва колкото можеше по-бързо — знаеше, че ще се почувства в безопасност едва когато самолетът се откъсне от земята. Когато стигна горното стъпало, старшият стюард пристъпи напред.

— Добре дошли на борда, мистър Клифтън. Позволете да ви отведа до мястото ви.

Явно го очакваха. Стюардът го заведе до последния ред на първа класа и Хари с облекчение видя, че мястото до неговото е празно. Веднага щом седна, вратата на самолета се затвори и светна знак пътниците да си сложат коланите. Хари все още не смееше да въздъхне с облекчение.

— Мога ли да направя нещо преди да излетим, мистър Клифтън? — попита стюардът.

— Колко време ще продължи полетът?

— Пет и половина часа, с едно спиране в Стокхолм.

— Силно чисто кафе без захар, две химикалки и колкото се може повече листа. И бихте ли ме уведомили, когато излезем от руското въздушно пространство?

— Разбира се, сър — отвърна стюардът, сякаш чуваше подобни молби всеки ден.

Хари затвори очи и се опита да се съсредоточи, докато самолетът рулираше към края на пистата в подготовка за отлитане. Анатолий му беше обяснил, че знае книгата наизуст и че през последните шестнайсет години я е повтарял наум отново и отново с надеждата, че един ден ще бъде освободен и ще може да я издаде.

Веднага щом сигналът за коланите угасна, стюардът дойде и връчи на Хари бланки на авиокомпанията и две химикалки.

— Боя се, че това няма да е достатъчно дори за първата глава — каза Хари. — Ще ми намерите ли още хартия?

— Ще направя всичко по силите си — каза стюардът. — Не възнамерявате ли да поспите час-два по време на полета?

— Не и ако мога да го избегна.

— В такъв случай ви съветвам да включите лампата за четене, така че да продължите да работите, когато намалят осветлението в салона.

— Благодаря.

— Желаете ли да видите менюто за първа класа, сър?

— Само ако мога да пиша на гърба му.

— Какво ще кажете за един коктейл?

— Не, ще се придържам към кафето, благодаря. Позволете ми да кажа нещо, което ще прозвучи невероятно грубо, но ви уверявам, че намерението ми не е такова.

— Разбира се, сър.

— Мога ли да ви помоля да не ми говорите, докато не кацнем в Стокхолм?

— Както желаете, сър.

— Само ми кажете, когато напуснем руското въздушно пространство.

Старшият стюард кимна.

— Благодаря — каза Хари, взе едната химикалка и започна да пише.

Хари спря и се опита да си спомни абзаца, който започваше с „През първите шест месеца…"

Мълчаливият старши стюард донесе на Хари димящо второ кафе и още листове с различни размери и форми.

Малко след единайсет Себастиан взе такси до Върховния съд. Точно преди да излезе, Рейчъл остави на бюрото му сутрешната поща и три въздебели папки. Той се опита да се самоубеди, че следващата седмица нещата отново ще тръгнат по нормалния начин. Вече не можеше да отлага да каже на Рос Бюканан, че възнамерява да замине за Америка, за да види дали няма поне малък шанс да си върне Саманта, макар че изобщо не беше сигурен дали тя ще поиска да го види.

Рос се беше запознал със Саманта по време на първото плаване на „Бъкингам" и по-късно я описа като най-ценното нещо, от което се е освободил някога.

— Не съм се освобождавал от нея — опита се да обясни Себ. — И ако мога да си я върна, ще го направя. На всяка цена.

Докато таксито се влачеше в сутрешния трафик, той непрекъснато поглеждаше часовника си с надеждата да пристигне преди появата на журито.

Докато плащаше на шофьора, забеляза Вирджиния и замръзна. Въпреки че бе с гръб към него, нямаше как да я сбърка с друга. Уверената атмосфера на минали поколения, стилът, класата я караха да изпъква във всяка тълпа. Но защо се криеше в страничната уличка и разговаряше не с друг, а с Дезмънд Мелър? Себ дори нямаше представа, че двамата се познават, но нима това трябваше да го изненада? Реши незабавно да каже на вуйчо си Джайлс и да остави на него да решава дали да кажат на Ема. Може би щеше да е по-добре първо да изчакат края на делото.

Смеси се с пешеходците, за да не го забележат. Влезе в съда и изтича по широкото стълбище, като се промушваше покрай адвокати с перуки, свидетели и ответници, на които определено не им се искаше да са на това място. Накрая стигна фоайето пред четиринайсета зала.

— Насам, Себ — разнесе се глас.

Себ се обърна и видя майка си и Джайлс, които седяха в ъгъла на фоайето и разговаряха с мистър Трелфорд, за да убият времето.

Отиде при тях. Джайлс му каза, че няма признаци, че журито ще излезе с решение. Себ изчака майка му да продължи разговора с мистър Трелфорд, отведе Джайлс настрана и му каза какво е видял току-що.

— Седрик Хардкасъл ме е учил да не вярвам в съвпадения — завърши той.

— Особено когато е замесена Вирджиния. При нея всичко е планирано до най-малката подробност. Не мисля обаче, че моментът е подходящ да кажем на майка ти.

— Но как е възможно двамата да се познават?

— Явно общият фактор е бил Алекс Фишър — каза Джайлс. — Тревожи ме обаче фактът, че Дезмънд Мелър е много по-опасен и умен от Фишър. Така и не разбрах защо се оттегли от „Барингтън" малко след като стана заместник-председател на борда.

— Аз съм причината да го направи — каза Себ и обясни сделката, която бе направил с Хаким Бишара.

— Хитро, но имай предвид, че Мелър не е от хората, които прощават и забравят.

— Моля всички свързани с делото Фенуик срещу Клифтън да влязат в зала четиринайсет — чу се висок глас.

Четиримата станаха като един и бързо влязоха в залата; съдийката вече бе заела мястото си. Всички гледаха към вратата, от която трябваше да се появят съдебните заседатели, подобно на зрители, очакващи вдигането на завесата в театъра.

Приставът въведе дванайсетимата си подопечни и след като се настаниха, помоли говорителя да стане.

Избраникът нямаше вид на човек, когото биха избрали за лидер дори на такава разнолика група. Беше някъде на шейсет, висок едва метър и петдесет, плешив, с костюм с жилетка, бяла риза и раирана вратовръзка, вероятно символ на клуба или на училището му. Човек можеше да се размине с него на улицата, без изобщо да го забележи. Но щом отвори уста, всички разбраха защо са избрали него. Мъжът говореше с тих авторитет и Джайлс нямаше да се изненада, ако научеше, че е адвокат, училищен директор или дори високопоставен обществен служител.

— Господин председател — каза съдийката, — журито стигна ли до решение?

— Не, милейди — отвърна той със спокоен тон. — Но сметнах, че трябва да ви уведомя за безизходното положение, в което се озовахме, с надеждата, че ще можете да ни посъветвате как да постъпим.

— Определено ще се опитам — каза нейна чест Лейн сякаш разговаряше с доверен колега.

— Гласувахме много пъти и резултатът винаги бе осем на четири. Не сме сигурни дали има смисъл да продължаваме.

— Не бих искала да се отказвате на такъв ранен етап — каза съдийката. — На това дело е посветено значително време, усилия и разходи, така че най-малкото, което трябва да направи всеки от нас, е да се увери, че е положил всички усилия за постигане на решение. Ако мислите, че това ще ви помогне, бих приела мнозинство от десет на два гласа, но всяка по-малка разлика е неприемлива.

— В такъв случай ще опитаме отново, милейди — каза председателят на журито и без нито дума повече изведе групата си от залата.

Щом вратата зад тях се затвори, всички заприказваха още преди съдийката да се е оттеглила.

— Кой е получил осем гласа и кой четири? — бе първият въпрос на Вирджиния.

— Вие имате осем — каза сър Едуард. — И мога да посоча почти всички, гласували за вас.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Поради две причини. Докато председателят говореше, аз следях журито, а повечето от тях гледаха вас. От опит знам, че съдебните заседатели не гледат губещите.

— А втората причина?

— Погледнете Трелфорд и ще видите един оклюмал човек, защото е направил същото упражнение.

— Кой е получил мнозинство? — попита Джайлс.

— Никога не е лесно да отгатнеш какво е решило журито — каза Трелфорд и докосна плика във вътрешния си джоб, макар да бе почти сигурен, че не клиентката му е онази, която трябва да спечели два гласа, за да спечели делото. Така че може би беше дошло време да позволи на мисис Клифтън да види писмото на майора и да реши дали иска то да бъде прочетено в съда.

Щеше да я посъветва да направи точно това, ако все още се надяваше да спечели, но след като бе опознал клиентката си през последните няколко месеца, нямаше да се изненада, ако тя реши друго.

Хари разкопча колана си и се разходи по пътеката. Мислеше си за следващата глава. Започна да пише веднага щом се върна на мястото си.

— Вече не сме в руското въздушно пространство, мистър Клифтън — каза стюардът.

— Благодаря — отвърна Хари.

— Хартията свърши — каза стюардът.

— Още колко има до Стокхолм? — попита Хари.

— Около час, сър. — Стюардът се поколеба. — Имам още един източник, който би могъл да ви свърши работа.

— Съгласен съм на всичко, само да не изгубя цял час.

— Имаме две разновидности — каза стюардът. — Първа и икономична класа, но според мен икономичната ще е по-подходяща, защото е по-плътна и не попива толкова много.

Когато стюардът се появи с руло в едната ръка и кутия в другата, двамата се закискаха като момчета. Хари прие съвета му и избра икономичната.

— Между другото, сър, много харесвам книгите ви.

— Тази книга не е моя — отвърна Хари и продължи да пише.

Хари спря за момент, за да си припомни началото на следващата глава.

— Моля, закопчайте коланите си. След няколко минути ще кацнем в Стокхолм.

— Мога ли да остана в самолета? — попита Хари.

— Боя се, че не, сър, но имаме първокласна чакалня, където ще сервират закуска и където несъмнено ше намерите безкрайни запаси от хартия.

Хари слезе от самолета пръв и след минути седеше на една маса в чакалнята с кафе, няколко вида бисквити и купища машинописна хартия. Сигурно беше единственият, който се зарадва, че полетът ще закъснее поради механична повреда.

Хари се съсредоточи и започна третата глава.

Когато повикаха пътниците да се качат на борда, Хари беше на седемдесет и деветата страница от ръкописа; междувременно Сталин гледаше на себе си като на нещо средно между Хенри VIII и Екатерина Велика. Хари отиде до гишето и попита:

— Може ли да сменя полета си с някой по-късен?

— Разбира се, сър. След два часа излита самолет за Амстердам, но за съжаление връзката за Лондон е чак след четири часа.

— Идеално.

46

На следващата сутрин Джайлс прочете подписаното признание на Уилям Уоруик на първата страница на „Таймс" и дълго не успя да спре да се смее.

Как не бяха забелязали, че подписът не е на Хари? Предположи, че руснаците така са бързали да пуснат признанието на международната преса преди завръщането му в Англия, че са се издънили. Подобни неща се случваха често, докато Джайлс беше министър, но гафовете рядко стигаха по-далеч от пресотдела. Спомни си, че при посещението си в Америка малко след войната Чърчил помолил посолството да му уреди среща с видния философ Айзая Бърлин, но вместо с него се наложило да пие чай с композитора Ървинг Бърлин.

Снимките на Хари се мъдреха на първите страници на повечето вестници, а на вътрешните имаше обширни материали за популярния писател и дългата му битка за освобождаването на Анатолий Бабаков.

Карикатуристите също имаха напрегнат ден и изобразяваха Хари или като св. Георги, поразяващ змея, или като Давид, повалящ Голиат. Любимата карикатура на Джайлс обаче беше от "Дейли Експрес", на която Хари се дуелираше с перо за писане срещу мечка със счупен меч. Текстът отдолу гласеше: "По-силно от меча“.

Джайлс още се смееше, докато прочиташе за втори път признанието на Уилям Уоруик. Предположи, че в Русия ще се търкалят глави, при това в буквалния смисъл.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Ема, когато дойде да закуси. Изглеждаше така, сякаш ѝ трябва още здрав сън.

— За един ден Хари успя да злепостави руснаците повече, отколкото Външно министерство за цяла година. Има и още по-добра новина. Само погледни „Телеграф“. — Той вдигна вестника, за да ѝ покаже заглавието.

УИЛЯМ УОРУИК ПРИЗНАВА, ЧЕ Е ШПИОНИН

— Изобщо не е за смях — каза Ема, докато отместваше вестника. — Ако беше в Русия, когато са излезли първите бройки, заглавието щеше да е съвсем различно.

— Е, поне погледни на нещата откъм добрата страна.

— Има ли такава?

— Разбира се, че има. Досега всички питаха защо Хари не те подкрепя в съда. Е, сега всички знаят, което няма как да не повлияе на журито.

— Само дето Вирджиния се представи блестящо. Беше по-убедителна от мен.

— Подозирам, че заседателите вече са разбрали що за стока е.

— Ако случайно си забравил, на теб ти отне малко повече време.

Джайлс уместно се засрами.

— Току-що се чух с него по телефона — каза Ема. — Задържал се е в Стокхолм. Умът му беше зает с нещо и не каза много. Спомена само да не го чакаме на „Хийтроу" преди пет следобед.

— Успял ли е да се добере до книгата на Бабаков?

— Монетите му свършиха преди да успея да го попитам — отвърна Ема, докато си наливаше кафе. — Пък и ми беше по-интересно да разбера защо му беше нужна почти седмица да измине път, който други изминават за по-малко от четири часа.

— И какво беше обяснението му?

— Никакво. Каза, че ще ми разкаже всичко, когато се прибере. — Ема отпи глътка кафе и добави: — Премълчава нещо. Нещо, което не е стигнало до първите страници на вестниците.

— Обзалагам се, че е свързано с книгата на Бабаков.

— Книгата да върви по дяволите — отвърна Ема. — Какво го накара да поема такъв риск, щом го заплашваше затвор?

— Не забравяй, че същият този човек се справи с цяла немска дивизия, въоръжен само с пистолет, джип и един ирландски ефрейтор.

— И е изкарал късмет, че е оцелял.

— Знаеше какъв е много преди да се омъжиш за него. — И добави: — В добро и зло… — Джайлс хвана ръката на сестра си и я стисна.

— Но нима не разбира на какво изпитание подложи семейството си през последната седмица? И какъв късмет е, че са го качили на самолета за Англия вместо на влак за Сибир заедно с приятелчето му Бабаков?

— Подозирам, че една част от него е искала да бъде във влака с Бабаков — тихо каза Джайлс. — Точно затова и двамата му се възхищаваме толкова много.

— Никога вече няма да го пусна в чужбина — възкликна Ема.

— Е, стига да пътува само на запад, всичко би трябвало да е наред — отвърна Джайлс с надеждата, че ще разведри обстановката.

Ема наведе глава и внезапно избухна в сълзи.

— Разбираш колко обичаш някого едва когато си помислиш, че никога вече няма да го видиш.

— Много добре знам как се чувстваш — отвърна Джайлс.

През войната на Хари веднъж му се бе случило да будува трийсет и шест часа, но по онова време бе много по-млад.

С химикалка в едната ръка и резен сирене в другата Хари продължи да пише страница след страница. Почти чуваше как Джесика го упреква. Как можеш да седиш на летището и да пишеш нечия друга книга, когато си само на няколко минути път от най-добрите колекции на Рембранд, Вермеер, Стеен и Де Витте в света? Не минаваше нито ден, без да си помисли за Джесика. Надяваше се, че би разбрала защо временно му се налага да замести Рембранд с Бабаков.

- Моля всички пътници…

Нейна чест Лейн разпусна съда в четири следобед, но не и преди да се убеди, че журито не е успяло да стигне до решение.

— Тръгвам за, Хийтроу“ — каза Ема и си погледна часовника. — С малко късмет ще пристигна навреме да посрещна Хари.

— Искаш ли да дойдем с теб? — попита Джайлс.

— Категорично не. Искам го само за себе си през първите няколко часа, но довечера ще го доведа на Смит Скуеър, за да вечеряме заедно.

Таксиметровите шофьори винаги се усмихват, когато клиентът каже „Хийтроу". Ема се качи в колата, уверена, че ще стигне до летището преди кацането на самолета.

Първото, което направи при влизането в терминала, бе да погледне таблото на пристигащите. Малките числа и букви се сменяха на всеки няколко секунди, за да дадат последна информация за всеки полет. Таблото показваше, че пътниците от Полет 786 от Амстердам в момента вземат багажа си. И тогава Ема си спомни, че Хари беше тръгнал с малък сак, тъй като възнамеряваше да остане в Ленинград само за няколко часа, най-много с едно преспиване. Пък и винаги беше сред първите слезли от самолета, защото обичаше да потегли по магистралата за Бристол преди последните пътници да са минали през митницата. Така имаше чувството, че изпреварва времето.

Притесни се да не би да го е изпуснала. Покрай нея вече минаваха хора с багаж, върху който имаше лепенки от Амстердам. Канеше се да потърси телефон и да се обади на Джайлс, когато Хари най-сетне се появи.

— Ужасно съжалявам — каза той, докато я прегръщаше. — Нямах представа, че ще ме чакаш. Помислих си, че си още в съда.

— Съдийката ни пусна в четири, защото нямаше изгледи, че журито ще стигне до решение.

Хари я пусна и я погледна в очите.

— Мога ли да отправя най-странната си молба?

— Всичко, скъпи.

— Може ли да отседнем в някой хотел наблизо за няколко часа?

— От доста време не сме го правили — ухили се Ема.

— По-късно ще ти обясня защо — каза Хари. И не каза нито дума повече, докато не подписа формуляра за регистрация и не се качиха в стаята си.

Ема легна на леглото и загледа как Хари, седнал на малкото писалище до прозореца, пишеше така, сякаш от това зависи животът му. Беше ѝ забранено да говори, да пуска телевизора и дори да използва румсървиса, така че в нетърпението си тя взе страниците на първата глава с очакването, че ще зачете най-новия роман за Уилям Уоруик.

Още първото изречение я грабна. След три часа и половина, когато Хари най-сетне остави химикалката и се просна на леглото до нея, тя каза само:

— Не говори. Просто ми дай следващата глава.

Ема обърна страницата, а Хари потъна в сън. Когато малко след полунощ Хари се събуди, Ема беше стигнала дванайсета глава (която започваше на обратната страна на менюто за първа класа). Тя събра листовете и ги прибра в сака на Хари, помогна му да стане и го поведе към асансьора. След като слязоха, Ема плати сметката и помоли пиколото да извика такси.

Младежът отвори задната врата, за да може изтощеният старец да се качи в колата с приятелката си.

— Накъде, мис? — попита шофьорът.

— Смит Скуеър двайсет и три.

По пътя към Лондон Ема запозна Хари с развитието на делото, смъртта на Фишър, подготовката на Джайлс за извънредните избори, представянето на Вирджиния в съда и писмото от Фишър, което мистър Трелфорд беше получил тази сутрин.

— Какво пише в него? — попита Хари.

— Не знам и не съм сигурна, че искам да научавам.

— Но то може да помогне в съда.

— Струва ми се малко вероятно, след като е от Фишър.

— А ме нямаше само седмица — каза Хари, докато таксито спираше пред дома на Джайлс на Смит Скуеър.

Джайлс отвори веднага и видя най-добрия си приятел да се подпира с една ръка на сестра му, а с другата на парапета, за да не се свлече на земята. Двамата му нови охранители го поеха, почти го внесоха в къщата и го качиха в стаята за гости. Хари не отговори, когато Джайлс му каза: „Наспи се добре, друже“ и затвори вратата.

Докато събличаше съпруга си и окачваше костюма му, Ема вече болезнено знаеше как мирише руска затворническа килия. Хари беше заспал дълбоко, когато тя стигна до чорапите му.

Легна до него и макар да знаеше, че той не я чува, прошепна твърдо: „Оттук нататък ще ти позволя да пътуваш най-много до Кеймбридж“. После запали нощната лампа и продължи да чете „Чичо Джо“. Мина още час преди напълно да разбере защо руснаците са положили такива усилия никой да не види тази книга.

Стигна до последните думи на Бабаков.

Ема заспа.

47

Когато се събуди, Ема видя, че Хари е коленичил на пода и се опитва да подреди различните парчета хартия — бланки на авиокомпанията, гърбовете на менюта за първа класа и дори тоалетна хартия. Тя се зае да му помогне, като се съсредоточи върху тоалетната хартия. След четирийсет минути книгата беше събрана.

— Кога трябва да сме в съда? — попита Хари, докато слизаха да закусят с Джайлс.

— На теория в десет, но мистър Трелфорд не вярва, че журито ще е готово преди обяд — отвърна Ема.

Закуската беше първото истинско хранене за Хари през изминалата седмица, но въпреки това той се изненада колко малко успя да изяде. Останалите седяха мълчаливо, докато им разказваше всичко, което бе преживял. Описа им таксиметровия шофьор, възрастната жена в книжарницата, полковника от КГБ, председателката на трибунала, прокурора, адвоката, съдебните заседатели и накрая Анатолий Бабаков, когото бе харесал и на когото се възхищаваше. Сподели как този наистина забележителен човек през цялото време, през което можел да остане буден, му разказвал историята си.

— Няма ли да бъде изложен на голяма опасност, ако книгата му бъде издадена? — попита Джайлс.

— Отговорът определено е да, но той бе непреклонен, че "Чичо Джо“ трябва да излезе преди да умре, защото така жена му ще може да живее комфортно до края на живота си. Така че щом делото приключи, смятам да отлетя за Щатите и да дам ръкописа на Харолд Гинзбърг. После ше ида в Питсбърг да видя Елена Бабакова и да ѝ предам няколко съобщения от съпруга ѝ — добави той, когато Бит Бен започна да отброява десет.

— Не може да е толкова късно — каза Ема и скочи от масата. — Себ, иди да намериш такси, докато с баща ти се приготвим.

Себ се усмихна и се запита кога ли майките ще престанат да се държат с децата си сякаш са вечно на петнайсет.

След десет минути пътуваха към Странд.

— Очакваш ли с нетърпение да се върнеш в Камарата? — попита Хари, докато минаваха по Даунинг Стрийт.

— Още не са ме избрали дори за кандидат — отвърна Джайлс.

— Е, поне този път Алекс Фишър няма да ти причинява неприятности.

— Не съм толкова сигурен — каза Джайлс.

— Със сигурност ще спечелиш — каза Ема.

— В политиката няма сигурни победители — увери я Джайлс, докато спираха пред съда.

Светкавиците започнаха да проблясват още преди Ема да е слязла от колата. Хванати за ръце, двамата с Хари минаха през фалангата журналисти и фотографи, повечето от които май проявяваха по-голям интерес към съпруга на ответницата, отколкото към нея.

— Олекна ли ви, че се върнахте у дома сър? — извика един.

— В Лондон по-студено ли е, отколкото в Сибир? — обади се друг.

— Радвате ли се, че се върна, мисис Клифтън? — подвикна трети.

Ема наруши златното правило на Джайлс и отговори:

— Да, определено се радвам. — И стисна ръката на Хари.

— Мислите ли, че ще спечелите днес? — настоятелно попита един журналист, но Ема се престори, че не е чула въпроса.

Себ ги беше изпреварил и отвори тежката врата пред тях.

— Надявате ли се да станете кандидат на лейбъристите за извънредните избори в Бристол, сър Джайлс? — Но Джайлс само махна с ръка и им се усмихна, давайки им картина без думи, след което изчезна в сградата.

Четиримата се качиха по широкото мраморно стълбище и завариха мистър Трелфорд на любимата му пейка в ъгъла на първия етаж. Трелфорд стана веднага щом видя приближаващата Ема. Тя му представи Хари.

— Добро утро, детектив инспектор Уоруик — каза Трелфорд. — С нетърпение очаквах да се запознаем.

Хари стисна топло ръката на адвоката.

— Трябва да се извиня, че не се появих по-рано, но бях…

— Знам — каза Трелфорд. — И с нетърпение очаквам да го прочета.

Високоговорителят на стената изпращя.

— Моля всички свързани с делото лейди Вирджиния Фенуик срещу…

— Журито явно е решило — каза Трелфорд, който вече бе тръгнал. Обърна се да види дали го следват и се сблъска с някого. Извини се, но младият мъж не го погледна. Себастиан, който беше избързал напред, отвори вратата на зала 14, за да може майка му и адвокатът ѝ да заемат местата си на първия ред.

Ема беше прекалено нервна, за да говори, и докато чакаха появяването на журито, поглеждаше нервно през рамо към Хари, който седеше точно зад нея.

Когато нейна чест Лейн влезе, всички станаха. Тя се поклони и зае мястото си. Ема насочи вниманието си към затворената врата зад местата на журито. След малко тя се отвори и се появи приставът, следван от дванайсетимата си подопечни. Те заеха местата си с много туткане, сякаш са на театър. Приставът ги изчака да се настанят, удари три пъти с жезъла си в пода и извика:

— Моля председателят на журито да стане.

Председателят се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и погледна нагоре към съдийката. Нейна чест Лейн се наведе напред.

— Стигнахте ли до единодушно решение?

Ема си помисли, че сърцето ѝ ще спре. докато чакаше отговора.

— Не, госпожо.

— А стигнахте ли до решение с мнозинство поне десет на два гласа?

— Да, госпожо — отвърна председателят, — но за съжаление в последния момент един заседател размисли и през последния час отново си останахме девет на три. Не съм уверен, че това ще се промени, така че отново търся съвета ви какво да правим.

— Смятате ли, че можете да достигнете до мнозинство десет на две, ако ви дам още малко време?

— Да, милейди, защото всички сме единодушни по един въпрос.

— И какъв е той?

— Ако позволите да се запознаем със съдържанието на писмото на майор Фишър до мистър Трелфорд, може и да успеем да стигнем доста бързо до решение.

Всички гледаха съдийката, с изключение на сър Едуард Мейкпийс, който следеше внимателно Трелфорд. Той или беше невероятен играч на покер, или не искаше журито да научи какво пише в онова писмо.

Трелфорд стана, бръкна във вътрешния си джоб… и откри, че писмото не е там. Погледна към отсрещната страна. Лейди Вирджиния му се усмихваше.

Той отвърна на усмивката ѝ.