По суша и море

Глава XIIГОСПОЖИЦАТА С КАМШИКА

Нашият прахо бързо цепеше водите на Хавайско море и аз очаквах, че най-после някое събитие ще промени еднообразното пътуване.

Тремал Наик беше погълнат от мислите си. Той си спомняше може би младежките години, прекарани в тъмната джунгла, по която изпитваше от време на време силна тъга… Екипажът от Тигри пееше меланхолични и необикновени малайски песни, за да убие скуката, която полека-лека обземаше и тях. Пълното безделие отдавна правеше непоносими дните върху кораба. Но този ден спокойствието трябваше да се наруши.

Наблюдателят извика това, което винаги раздвижва моряците:

— Пред нас има кораб!

Скочихме на крака. Малайските песни спряха. Тремал Наик се раздели с тъжните си мисли.

Скоро-скоро на небосклона се показа тънък дим, който издаваше движещия се към нас параход.

— Холандско знаме! — извика Тремал Наик.

— Тъкмо това ни трябва!

Сандокановият приятел заповяда енергично:

— Всеки на бойното си място!

Тигрите наскачаха по местата си, готови да се хвърлят в нападението всички като един.

Обгорелите им лица потръпваха от силното им желание да нападнат. Те бяха обхванати от треска в очакване на близката плячка.

Мъст! Мъст! Десетте Тигъра, които Англия беше обесила, ги възбуждаха дотолкова, че искаха да нападнат веднага с необикновена жестокост.

Ако ви кажех, че въпреки желанието ми да премеря сили в опасността не бях се никак развълнувал и аз, бих ви излъгал като циганин. Но успях да се овладея. Тремал Наик, смятайки за необходимо да обуздае бесния порив на своите хора, за да избегне изтреблението, каза:

— Момпрачемски тигри, не искам кръв!

— Трябва да отмъстим за десетте ни братя! — отвърна най-старият малаец, като измолваше с очи да се позволи Отмъщението.

— Ще си отмъстим — заяви Тремал Наик, — но не сега. Такава е заповедта на нашия вожд. Не убивайте!

Тигрите бяха навикнали да се подчиняват Те знаеха, че Тремал Наик не би им позволил да престъпят заповедта на Сандокан. Пороптаха, но въпреки това обещаха да се ограничат само с метала.

Вятърът беше с нас, така че скоро се приближихме до неприятелския кораб.

Тигрите бяха вече готови да спуснат лодките в морето. На разстояние един изстрел Тремал Наик даде знак за нападение. Тигрите се хвърлиха в лодките, които останалите на борда им спуснаха. Нашата маневра озадачи малко неприятелския кораб, който издигна сигнално знаме, за да ни пита кои сме, къде отиваме и какво мислим да правим.

Естествено, не отговорихме на тези питания. Отговорът беше в лодките, натъпкани с Тигри, които приближаваха кораба под силните удари на гребците. Аз наблюдавах действията от нашия прахо, докато останалите на борда Тигри се приготвяха около мене за втора нападателна вълна.

Както се случваше обикновено, и този път нямаше нужда от насилие. Екипажът на холандския параход беше разбрал, че трябва да се примири, ако иска да избегне боя с Тигрите. Едва те, пъргави като маймуни, се бяха покатерили по страните на парахода и капитанът излезе напред, убеден в безизходността на положението.

И само формално попита:

— Какво значи всичко това?

Но той знаеше чудесно за какво става дума.

Тремал Наик отговори с насмешлива вежливост:

— Капитане, имам честта да ви известя посещението на заместника на Сандокан — това съм аз, и да ви обясня целта на посещението си. А дотогава обявявам кораба ви за наша военна плячка.

Веднага забелязах, че целият екипаж и всички пътници бяха обхванати от неописуем страх. Тигрите, подчинявайки се на заповедта да обуздаят желанието си за кръв, отмъщаваха на неприятелите си със страшни погледи и заплашително размахване на ножовете. Между пътниците имаше и много жени, една от които припадна от тази гледка.

Капитанът се изстъпи напред, но не беше много уверен. И той беше обзет от ужаса на легендата за Момпрачемските тигри, която се носеше по всички морета.

После узнах, че капитанът попитал:

— Какво искате от нас?

Тремал Наик му отговори сурово:

— Да се считате мои пленници — вие и вашите пътници.

Капитанът побледня.

— За няколко часа само — добави Тремал Наик, — докато свърша докрай мъчителната работа да облекча кораба ви от металите, които носи. След тази операция корабът ще ви се върне… Дължа обаче да ви предупредя: при най-малкия признак на възбунтуване от ваша страна Момпрачемските тигри ще се хвърлят върху вас… Разбрахте ли?

Капитанът млъкна. Точно в този миг една млада пътница се беше настанила до него.

Тя погледна Тремал Наик с очи, пълни с презрение. Надменна усмивка потрепваше на устните й. Тремал Наик, както после ми обясни, остана за миг смаян от вида на хубавата пътничка. Не можа да се освободи от възхищението си от тази девойка, която за разлика от всички останали от нападнатия кораб показваше чудна дързост и безгрижие.

Беше чудесен образец на англосаксонско момиче: висока като тръстика, с бяла, нежна кожа. Русите й коси наподобяваха златно поточе. Дълбоко изразителните й очи искряха изпод веждите й.

Тремал Наик разбра, че в тоя миг рискуваше да загуби целия си престиж, ако покаже смайването си. С отчаяно усилие събра сили и заповяда на хората си да започнат прибирането на всичкия метал.

— При най-малкия признак на бунтуване — прибави той — никаква милост няма да намерите у нас!

После отново отправи поглед към англичанката.

Тя го попита изведнъж:

— Защо се качихте на този кораб?

— За да приберем метала, мис — отвърна индиецът.

— Да приберете метала? — момичето злобно се изсмя. — Искате да кажете да задигнете метала, нали? Но няма смисъл да се говори с този, който напада мирните кораби…

— Това е неприятелски кораб. Той е моя законна военна плячка!

Момичето се засмя силно:

— Охо-о! Вие смятате наистина, че бандитът, на когото служите, може да се нарече държавен глава?

— Мис, той управляваше народ, който се чувствуваше щастлив да му служи и да му се покорява — възрази с презрение Тремал Наик.

— Народ?!… Искате да кажете диви главатари?

— Които вие, англичаните, поискахте да унищожите, за да обсебите техните земи!

Очите на госпожицата изпуснаха яростен пламък. Тя затрепера от презрителен гняв. Не можейки повече да се владее, вдигна камшика, който държеше в десницата си, и вместо отговор удари индиеца по лицето.

Аз видях от кораба това безумно движение и изтръпнах за миг. Тремал Наик не беше от тия, които понасяха подобни обиди.

Обаче нищо повече не стана.

Тремал Наик прекара ръка по удареното си лице и избухна в смях.

— Мис… в джунглата срещах тигри, по-малко сръчни и пъргави от вас… във всеки случай поздравявам ви. Вие пътувате за удоволствие, нали?

Момичето малко объркано отвърна:

— Отивам при моя чичо в Борнео. Но какво ви интересува това?

— Бих искал, мис, да ви помоля да приемете място в нашия прахо… Няма да ви навреди, ако малко закъснеете за Борнео. Искам да ви дам възможност да опознаете по-отблизо нашите главатари. Искам да ви оставя да съдите сама за войната срещу нашите притеснители… Вие, англичанко, ще се върнете сред вашите с много по-други чувства към…

Госпожицата го прекъсна възбудена:

— А ако откажа?

Тремал Наик поклати глава и не отговори, но мълчанието му красноречиво говореше на девойката, която извика, удряйки крак по пода:

— Най-после какво ми струва? Нали пътувам, за да се поуча! Ще има какво да разказвам на чичо си…

Така заедно с металния товар Тигрите донесоха на борда на нашия прахо една великолепна плячка — мис Ева Стивънсън.