По суша и море

Глава VIIСКОКЪТ НА АКУЛАТА

С Божията помощ в Бриндизи разтоварихме въглищата. Целият екипаж беше черен отвън и отвътре. Колкото до мене, три часа едва ми стигнаха да се почистя, за да мога да се покажа пред хората.

Капитан Варак, макар и почти винаги пиян, правеше добри сделки. Така и сега успя с един търговец, и корабът бе натоварен отново с житни храни, бурета с вино и сандъци със сушено грозде.

— Този път — казах на капитана — със сигурност няма да отидем на дъното.

— Защо — попита капитанът. — Какво искате да кажете?

Престорих се, че не съм чул въпроса, и не отговорих. Ако капитан Варак беше проявил малко повече ум, щеше сам да допълни моята забележка така: „Сега, когато имаме вино на борда, няма да потънем, понеже капитанът ще се погрижи да облекчи товара.“

Дигнахме котва по посока към Бари. Именно през това пътуване констатирах, че акулите не знаят да пресмятат добре разстоянията. Сега случката ми се вижда весела, но тогава би могла да бъде трагична и да коства живота ми.

Когато натоварихме житните храни, трябваше да почистим гальотата. Потопихме в морето дъното на корабния склад и понеже той представляваше чудесна стръв, огромно количество риби последваха нашия кораб.

Гледката беше интересна и аз й се възхищавах, облегнат на една мачта. По едно време рибите потънаха изведнъж като по някоя военна заповед. Търсех причината на това любопитно явление, когато няколко моряци викнаха едновременно:

— Господин Емилио, пази се!

Подскочих инстинктивно към въжената стълба, която водеше към площадката на мачтата. Една огромна черна маса ме докосна… Беше акула, на която очевидно се бях харесал. Беше ми хвърлила око и огъвайки се като пружина, бе успяла да подскочи много над водата. Ако светкавичното ми движение не беше ме спасило, бих си заминал като нищо. Обаче поради прекомерната си сила замина си тя. Наистина звярът в бързината да задоволи жаждата си за прясно месо беше подскочил, зле пресмятайки разстоянието, и падна на кувертата. Започна да бие силно с опашка, за да се смъкне отново във водата.

Бързо слязох в кабината, за да си взема пистолета, докато целият екипаж, въоръжен с ножове и тесли, се биеше с чудовището.

Акулата се бранеше свирепо и със страшна сила се мяташе по палубата. Малко остана единият крак на майстора да послужи за последна утеха на рибата, излязла на сухо. Изпразних оръжието си върху гърба й в момента, когато отваряше ненаситната си уста, за да захапе майстора. Капитанът, който също се беше намесил в борбата, ми каза:

— Добре се отървахте, господин Емилио. Без съмнение вие сте роден под щастлива звезда.

— Не отричам. Ако акулата беше измерила добре разстоянието, сега вече щях да бъда смлян от нея. Бедната акула! Мислила ли е някога, че ще свърши върху „Само Италия“?

— Даже и акулите си имат съдба — каза философски по тоя повод майсторът, докато тъпчеше лулата си. Тази мисъл се запечата ярко в съзнанието ми.

Полунашега, полусериозно казах, че е възможно в стомаха на акулата да се намира нещо… може би документ за някое съкровище или някаква тайна, скрита в една бутилка…

Няма хора по-недоверчиви и в същото време по-наивни от моряците. Само за миг екипажът повярва, че в стомаха на акулата е щастието на всички ни. Всеки имаше да разкаже някоя история по този случай…

Двамина се запретнаха да разпорят животното. Обаче за съжаление не намериха нищо друго освен изгълтаните риби. Никаква следа от съкровище…

— И все пак — казах аз — тази нещастна акула се беше постарала да ви приготви една изненада и щеше да успее, ако ме беше налапала.

Капитан Варак намери забележката ми много духовита и направи от своя страна една още по-духовита:

— Избегнатата опасност заслужава хубаво пиене, което вие ще имате, господин Емилио…

Наистина, като стигнахме в Бари, удържах обещанието си. Изпразних джобовете си до стотинка, без да успея да напоя тая морска мечка. Същата вечер потеглихме назад. Беше топло до задушаване.

Не можах да спя. Хлебарките решително ми бяха обявили война и не ме оставяха на мира. Отидох да прекарам нощта върху мостика, унасяйки се в мечти.

Като се приближих до натоварените бурета с вино, забелязах нечия сянка да се навежда над едно от тях. Закрачих, готов да хвана измамника за врата.

Огромната сянка се изправи. Беше капитан Варак. Той промънка съвсем тихо:

— За Бога, господин Емилио, не казвайте това на моряците ми. Те имат отвратителния порок да пият и всички ще почнат да ми подражават.

— Изгълтаха толкова много въглищен прах през тези дни… — казах аз.

— Препоръчвам ви пълна тайна. В замяна на това ще си промиете устата.

И ми подаде да вкарам една сламка в бъчвата, където измамникът от по-рано беше пробил дупка.

Приех предложението и започнах да гълтам чудесното вино, отстъпвайки от време на време мястото на капитана.

Времето минаваше в смукане и бъбрене. Хубавото вино ме правеше весел и оптимист. Думите на капитана не се спираха на нищо и образуваха най-странната и живописна реч, която някога съм слушал. Имаше нещо наистина любопитно в неговата доброта и духовитост. Разказа ми целия си живот, прекъсвайки се често, за да глътне малко вино.

— Имах-нямах десет години, когато избягах от къщи. Бях пълен и едър като вол… Не казвайте на моряците за виното — ще го изсушат до капка. И после, ако не бях избягал, щях да й откъсна главата като на пиле… Дойде ли ми редът? Още една глътка… А, виж! Тече като по масло… Та чия глава? На мащехата, разбира се, тая дяволска мащеха… И не заради мене, а за неблагодарния ми баща… Утре времето ще е чудесно, нали? Чудесно… Ах, каква змия беше тая жена! Мене нищо не можеше да ми каже… не смееше… Но баща ми просто го смачкваше… Добрият човек не знаеше да се брани… Не пиеше. Инак кой знае… Най-после той умря и аз избягах, за да не я удуша, усойницата… Станах юнга… Прекарвах как да е. Веднъж даже бях попаднал в ръцете на човекоядци, знаете ли това?

— Не го зная… И не им ли харесахте?

— Как не! Бях як и жилав и ги накарах да се разбягат… Повалих един от тях на земята. Това ги изплаши. Не можете си представи каква сила имах тогава… Веднъж едни червенокожи ме вързаха за едно дърво… добре, но…

— Изскубнахте дървото?

— Праас! И дървото изхвръкна.

— Напълно ви вярвам.

Наистина бях настроен да вярвам на всичко. Виното предразполага към вяра и самохвалство.

Капитанът продължи да разправя най-чудни истории, аз продължих да пия… докато бяхме изненадани от далматинеца Базан, който беше дошъл до буретата.

Капитанът го хвана за ръка.

— Стой мирно!

— Не говори!

— Позволявам да пиеш и ти. Но тихо или ще те ядат рибите!

Базан пи толкова много, че накрая падна изведнъж като мъртъв.

— По-добре така — каза мъдро капитан Варак. — Така няма да говори…

Отидохме да спим доста пияни. Но сигурно Базан е проговорил, тъй като на следния ден капитан Варак констатира с ужас, че бъчвата беше почти празна… Екипажът също беше харесал виното, пък и начина на пиене.

Съзряхме Триест. Първото ми пътешествие беше свършило. Двадесет и девет дни на лишения и трудност, но също и на отлични впечатления.

Моят капитан се приближи до мене и полагайки широка лапа върху рамото ми, каза:

— Господин Емилио, още няколко мига и ние ще се разделим. Дом и родители ви очакват. Надявам се, че не ще ме забравите. Първото пътуване е винаги незабравимо. Признавам, че сте отличен помощник… Може би някога ще се срещнем по широкото море. Вие сте смел и сръчен. Щастието не ще се забави да ви се усмихне…

Гигантът се беше разнежил. Зениците му се бяха широко разтворили, изразявайки безкрайна доброта. Усетих, че нещо стяга гърлото ми и овлажнява очите ми.

Две сълзи се показаха и на неговите очи.

Стиснах силно ръката му. На кораба на този чудноват великан бях изпитал за първи път суровия морски живот, но научих и много полезни неща.

Изтръгнах се от прегръдката на майка ми. Тя ме гледаше с очи, пълни с безкрайна любов.

— Емилио, ще останеш ли завинаги при нас? Не се ли умори вече от морския живот?

Аз поклатих глава.

— Мамо, който се е родил с тази страст, не се спира от едно пътуване. Това, което видях, е нищо пред онова, което ще видя.

Междувременно беше влязъл баща ми.

— Няма смисъл?… Емилио има магарешки инат. Той иска да живее сред лишения, вместо да се нареди като другите.

— Като другите? — казах. — Най-омразното нещо на света е да живееш като другите.