По суша и море

Глава XIIIЕВА!

През целия ден гордата девойка остана затворена в кабината, която й бе определена. За обяд й съобщиха, че е свободна да дойде на нашата маса. Отговори на вестителя, че никак не била гладна и предпочитала по-късно да се качи на моста, за да изпуши една цигара.

— Горда е, но е величествена — каза Тремал Наик и забивайки поглед в мене, прибави с лека насмешка: — Трябва да се запознаете с нея. Идете по-късно на моста.

— Защо?

Индиецът вдигна рамене и като че ли потъна в размишления. После тихо промърмори:

— Колкото повече жените се показват упорити и горди, толкова укротяването им става по-забавно. Вие сте млад, приятелю. Защо да не опитате? Това ще бъде също победа над Англия… Забавна победа… Опитайте, после ще ми кажете…

Отначало протестирах, като казвах, че англичанката ми е напълно безразлична и сантименталните игри не са по вкуса ми. Но после, когато се нахраних, станах от масата и тихо-тихо се отправих към моста. Защо? Какво ме караше натам? Знам ли?

Нощта беше прелестна и звездите блестяха по синьото небе. В тази мека светлина фигурата на хубавата англичанка беше като приказно видение.

— Вие ли сте капитанът на този кораб? — попита внезапно момичето, като приближи до мен и ми подаде ръка.

— Да, мис… — стиснах малката й длан с боязливо внимание, на което никога не подозирах, че съм способен.

— Но вие не сте от тези места — прибави тя, след като запали цигара и вдъхна дълбоко ароматния дим.

— Не, мис. Италианец съм!

— Италианец? — Ненадейно тя промени тона си и заговори на моя език, просто и мило. — Аз познавам Италия. Като дете още бях пет години във Фиезоле… А вие сте от Флоренция?

— Не, от Верона.

— Не познавам Верона. Като Флоренция ли е хубава?

— Не зная. За нас, италианците, всичките ни градове са хубави, но всеки си има по нещо особено, характерно…

Последва кратко мълчание.

— А защо сега сте тук… сред малайските пирати?

— Необикновена е историята ми… но няма смисъл да ви я разказвам. Намирам се тук, защото съм болен от страшна треска…

— О! Ще оздравеете!

— Треската към приключения…

— Да! И аз обичам приключенията. Jes. Още като дете четох Купър, после Майн Рид… Вижте какво, господине, вие ще трябва да ме извините пред оня индиец, когото ударих с камшика. Наистина зле постъпих. Това беше глупост. Пък и кой знае! Може би каузата на тия хора да е справедлива. Аз съм буйно, нетърпеливо момиче, но не съм лоша.

— Сигурен съм, че заместникът на раджата ще приеме извиненията ви.

Продължихме разговора в онова спокойствие, в оная тишина, когато водата и небето пишат любовната си поема.

Тя ме помоли и аз разказах цялата си история. Стори ми се, че думите ми развлякоха и трогнаха хубавата слушателка. Най-после, когато престанах да говоря, допря лицето си до моето и с нежен глас, който не ще забравя никога, дори и след хиляди години, ми каза:

— Колко бих се радвала да прекарам малко с вас… да споделя с вас приключенията и опасностите!

— Мис… а чичо ви?

— Чичо ми ще почака! — и момичето се засмя звънливо в благоуханното утринно спокойствие.

Зората ни намери на моста, бледи и развълнувани, но с внезапна радост в душата. Слънцето изгряваше и в нас.