По суша и море

Глава IIТАЙНСТВЕНОТО ВЛИЯНИЕ НА МИНАЛОТО

Роден съм във Верона на 25 септември 1863 година в богато семейство от Награр Валполичена. Обаче винаги ми се е струвало, че съм се родил много по-рано.

Мисълта да пиша авантюристични романи ме обхвана във вид на облекчение и свободен полет, когато бях принуден да живея заседнало поради тежката тропическа треска.

Баща ми, търговец на платове, обичаше да казва, че в мъглявите му спомени често изпъквала една семейна легенда, според която Салгариевци произлизали от персийски войскари, един от които стигнал до Венеция.

Един учен хералдик1 даже ме убеждаваше, че тия легенди били действителни. Но като оставим на мира и Персия, и фамозните й войскари, сигурно е, че майка ми произлиза от семейство на твърде смели далматински моряци, които са се сражавали за една благородна идея в Дания. Майка ми даже казваше, че моите черти припомняли един героичен дядо, който показал истински чудеса от храброст. И може би си мислеше неволно, че съм превъплъщение на героичния далматински моряк. През дългите зимни нощи, гледайки ме нежно и опечалено, тя ми разказваше за чудните подвизи на моя дядо, който предприемал смели пътешествия, борейки се за свободата на потиснатите.

А тя умееше хубаво да подчертава смелостта и храбростта.

Въображението ми оставаше дълбоко поразено от тези наивни и красиви разкази: сякаш тласкан от някоя невидима ръка, аз преминавах планини и океани, откривах нови земи, взимах участие в най-необикновени събития по далечни места… Отчуждавах се от всяка обикновена действителност, премахвайки вече стените на къщата ни. Като герой на Уелсов роман, аз преминавах през тях, за да полетя към нови светове, по следите на бурни приключения.

Така, без да се усети, майка ми подготвяше своята и моята съдба.

Но кой знае, може би даже и без тия разкази в мене щеше да забушува със същата сила неспокойният дух на моята прадядо.

Морето имаше над мен истинско обаяние. Не мислех възможен друг живот освен живота на човека, който се доверява на океанските вълни, за да се понесе от съдбата и урагана към нечувани геройства по незнайни земи. Там всички диви инстинкти намират свободен полет. Хората се опияняват от борбата с грозното в природата и в тая борба волята и смелостта са единствените необходими добродетели. Струваше ми се, че един човек може да се нарече такъв само след като излезе от условностите на цивилизацията, за да се понесе по необятното царство на неизвестното. Целият свят трябваше да се изследва и всички бяха длъжни да се хвърлят в завладяването на Земята.

И с тези бурливи мисли в главата наивно се питах понякога: какво ли правят в малките си къщи, по тъмните магазини и безделническите кафенета толкова веронски младежи, които губят по тоя начин най-хубавото време от живота си, вместо да се хвърлят презглава в приключения по суша и по море… Особено по море. Понеже бях убеден, че всеки човек трябва да стане моряк.

А сега ще си призная един плачевен недостатък. Нямах никакво желание да се уча. Училищните чинове винаги ми се струваха инструменти за мъчение. С перото си обичах да правя само скици и рисунки. Към изобразителното изкуство без съмнение имах предразположение. Моите тетрадки, моите учебници и атласи, стените на къщата и рамките на вратите ни знаеха това. Знаеха го дори ръкавите ми. Всяка бяла повърхност представляваше за мене рисувателен лист и нещо ме караше да го покривам с най-чудни и разнообразни рисунки. Естествено, това бяха диви и моряшки сцени, в които романтичната ми страст се проявяваше в скициране на реално-фантастични фигури.

Но за необуздания ми стремеж към приключения, който ме възпламеняваше, мирните ми и безвредни рисунки не бяха достатъчни. И тогава се проявявах… върху главите и гърбовете на училищните ми другари.

Един стар и добър учител често ме пощипваше по бузите, като казваше една дума, чието значение не разбирах.

— Знаеш ли, Емилио, страх ме е да не си болен…

— Аз? Съвсем не!

— И все пак ти си болен и от твоята болест не се оздравява.

Аз се смеех в лицето на стария учител с хубавата безочливост на момче, което има здраве и за другите.

Той чукаше с огромната си табакера, хвърляше ми няколко лукави погледа и заявяваше малко театрално:

— Ти си болен от донкихотство.

Тогава тази дума ми беше съвсем непозната. Не знаех дори за съществуването на безсмъртния герой на всяка благородна лудост. По-късно се убедих, че учителят ми отчасти има право.

Едно зрънце от болестта на Дон Кихот кълни в душата на всички ония, които обичат приключенията и са готови да се бият срещу вятърните мелници и омразните чудовища на действителността.

Но нима трябва тази болест непременно да се лекува?

Не знам.

И днес, след като няколко пъти вече кръстосах света без никаква материална облага, подбуден от порива винаги да открия по нещо ново и да помогна на някого, и днес още мисля, че малко донкихотство не вреди на човеколюбието.

По това време, без да съм чул нещо за безсмъртния рицар, намерих… намерих една Дулцинея2, която трябваше, не по своя вина, да възбуди в мен най-силната омраза в живота ми — толкова силна, че и сега понякога се разтърсвам от нея.

Как непредвидено се изнизват отделните ни преживелици!

Ако на дванадесет години не бях се влюбил в една привлекателна англичанка, може би нямаше да описвам живота на най-върлия противник на Англия — Сандокан, нито историята на малоазийските пирати.

Но полека. Забелязва се един любопитен стремеж, •когато пишем спомени за собствения си живот. Бихме искали да разрушим времето и реда на събитията, за да погледнем живота си като на длан.

Може би тоя, който се запретва да пише спомените си, изглежда вече пътник за другия свят.

В оня миг на тежко изпитание, когато човек съзре смъртта, изведнъж в мисълта му проблясва целият минал живот. За миг се повтарят ясно като сега всички епизоди от това, което е било.

Защо? Аз често съм търсил причината на това необикновено явление, което изпитвах толкова пъти. Питах даже професори по психология, но никой отговор не можа да ме задоволи.

Може би природата ни връща за миг в миналото, за да ни разсее опасността.

Ела, малка английска Дулцинея, ела! Ела да зърна отново божествения ти профил! Ела да зърна светлите ти очи, които поразиха с блясъка си неспокойната ми и жадна за приключения детска душа. Ела отново при мене, както в оня далечен ден на булевард „Порта Борсари“ във Верона, когато те видях за първи път. Тогава разбрах всичката сила и мъка на любовта, която завладява душата на едно дете и го ожесточава до кръв. Бяхме с брат ми на булеварда, близо до бащиния ми магазин. Тя мина край мене и ме погледна.

И днес още не мога да се освободя от божествената омая на тоя поглед. Стори ми се, че внезапно наоколо ми затрептя един тайнствен светъл кръг. Тръпки полазиха по цялото ми тяло и изведнъж изпитах необикновена смесица от радост и болка — непреодолима потребност да викам и плача… Тоя ден усетих страхотен подтик да извърша нещо велико.

Уви, сполучих само да обърна вниманието на добрия ми учител, който ме отпрати вкъщи, намирайки малко необикновено моето донкихотство: бях пукнал главата на един нещастник, който се кикотеше, докато го питах дали познава това момиче.

Видях я и друг път и като я търсех, непременно реших да си я пленя по геройски. Поне това можеха да направят пиратските ми инстинкти. Но колкото пъти я видях пред мен — плененият бях аз.

Бях запленен, неподвижен. Не можех да направя и най-малката стъпка, и най-невинното предложение. Страшният мечтател за най-геройски приключения стоеше като парализиран.

Един ден надвих тази парализа и промънках: „Госпожице…“

Тя ме погледна и се усмихна. Но една страшна възпитателка ме стрелна веднага с дивите си очи, в които за миг само прочетох цялата английска намусеност и суровост. Страшната жена заповяда на момичето да бърза и то скоро изчезна зад ъгъла на една улица.

От този ден не можах вече да видя хубавото дете, което така силно смути моето сърце. Да, Англия ми я отне, за да ме накара да пролея първите си горчиви сълзи.

Англия ми отне Дулцинея, за да намери в мен непримирим противник. Тази омраза, родена в нещастна любов, пламти в мене много години и аз бих пожертвувал всичко, за да подготвя един нов континентален блок срещу англичаните. Тази глупава мисъл владееше ума ми и през периодите на треската, когато се мисли за най-безумни неща.