По суша и море

Глава XVIIIВ ОГНЕНИЯ КРЪГ

На стража беше Кети. Малаецът се спусна към нас, викайки:

— Огън!

Бяхме се вече събудили от един пушечен изстрел.

— Огън? — повторих машинално — Не беше ли запален от нас, за да отдалечим зверовете?

— Не! Искам да кажа, че на много левги от тука гората гори!

Червена светлина обгръщаше небето като лек кървав облак.

С пъргавината на ягуар Тремал Наик се покатери на едно дърво.

След четвърт час чухме гласа му отгоре:

— Гората се е запалила в кръг.

— А Сандокановият стан? — попитах безпокойно.

— И той е вътре, както сме ние.

В няколко мига Тремал Наик слезе от наблюдателницата си и каза:

— Капитане, този пожар без съмнение е дело на неприятели. Сигурен съм в това. Огън в кръг на такова голямо разстояние не може да се обясни другояче.

— Искат да ни опекат, както ние печем птиците — казах, — но се надявам, че Сандокан не ще бъде съгласен.

— Сандокан ще се опита да се да си пробие път през огъня.

— Точно това трябва да направим и ние.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре — извика Кети. — Ако ли не, преди да бъдем изпечени, ще бъдем стъпкани живи от зверовете!

Тремал Наик заповяда да тръгнем Но не тръгване, а бягство беше това. С чудовищни скокове Тигрите прехвърляха гъсти храсталаци, прескачаха пречки.

Аз и Тремал Наик напредвахме по-спокойно в нощта, която ставаше все по-светла и по-трагична. Предвижданията на малаеца не закъсняха да се потвърдят: далечен и още неясен вой на животни достигна до нас, сякаш беше някой приказен концерт.

Във въображението си виждах откъм нажежените краища на гората да бягат лудо към мене дивите зверове. Адското надпрепускане щеше да трае няколко часа, а какво идваше после! Всички горски зверове, маймуни, бикове… щяха да се намерят в едно фантастично сборище на ужаса и този ужас без съмнение щеше да ги направи по-свирепи. Те щяха да се хвърлят един срещу друг в бясна борба с лапи и копита, докато пламтящият небесен свод покрие техните диви ревове.

Страшното изтребление щеше да продължава така цели часове, докато пламъците, обгръщайки все по-безмилостно смолистите горски дървета, не биха обърнали боя в една пещ от отвратително миришещи меса посред тежките стенания на агонизиращите животни.

А ние? Какво ще стане с нас?… Разкъсани от зверовете или изгорели в огъня?…

В моето въображение картината се рисуваше с изумителна яснота. Не можех да измисля друг край на това ново приключение, каквото никога не бях си представял и в най-смелите сънища за авантюристичен живот.

— Капитане, ако успеем да се доберем до реката, спасени сме!

— Как, Тремал Наик? Даже и да стигнем реката, не ще можем да я преминем, защото на другия бряг има също пожар…

— Няма значение… Щом стигнем реката, ще продължим по течението.

— Но с какво?

— Ще си направим сал от дървени греди.

— Ако имаме време за това.

— Разбира се.

— Чуваш ли как воят на животните приближава?

— Да, но ние сме сравнително по-добре. Невъзможно е да ни пресрещнат от тази страна: ще предпочетат да стигнат до реката.

Като по чудо бях престанал да се чувствувам уморен. Вечерта, като си лягах, бях омаломощен, а сега посред нощ, се чувствувах съвсем бодър. Имах просто силата, която идва от отчаянието! Човекът, преди да се покори на смъртта, винаги намира в себе си едно непокътнато съкровище от сили, които преди това са били бездейни. Сигурно природата снабдява всяко живо същество с резерви, които се използуват в най-тежка опасност. Без да имам чудната пъргавина на Тремал Наик и на малайците, аз правех такива скокове и извивки, на каквито никога не съм се смятал за способен.

За няколко часа изминахме толкова път, колкото обикновено за цял ден.

Пукна се зората — червена поради пожара, който все повече се усилваше. Наистина пламъците бяха още далеч от нас, но ми се струваше, че усещам жаркия им дъх.

Ревът на зверовете се усилваше наравно със страхотния огън. Очевидно животните бягаха като бесни. Загубихме от поглед Тигрите. Пред страха да бъдат застигнати от пламъците, те се бяха втурнали презглава Бяха ли стигнали реката? Да се надяваме.

Скоро щяхме да стигнем и ние. Тази надежда ни окриляше, но Тремал Наик се безпокоеше особено много за Сандокан. Какво беше станало с него? Успял ли бе да се спаси?

Би трябвало и той да хване нашия път. Тремал Наик беше сигурен, че Сандокан си е направил същата сметка, т.е. че единственото спасение беше към реката.

Нямаше начин да не е забелязал страшната игра на неприятеля. Нощните му стражи сигурно бяха вдигнали тревога още при появата на кървавата светлина по небето. И без съмнение той също бе накарал някой наблюдател да се покачи на едно дърво, за да се увери в опасността.

Познавайки хитростта и мъдростта на Сандокан, Тремал Наик не се съмняваше във всичко това. Но защо тогава още не се чуваше тропотът от бягството на неговите хора? Колкото и да се вслушваше, моят поручик не успяваше да долови нищо от това, което очакваше. Само ревът на животните ставаше по-близък. Никакъв звук от Сандоканови хора, които да бягат към реката.

Това ставаше необяснимо за Тремал Наик, който познаваше бързите решения и действия на предводителя си. Според неговите пресмятания, ако Малайският тигър беше открил пожара вечерта (а това беше вероятно, защото станът му беше на една висока равнина), вече трябваше да ни настигне.

— Ще отидем на всяка цена до реката — каза Тремал Наик. — Може би Сандокан е хванал някой по-къс път.

След няколкочасов път стигнахме на брега на реката.

От другата страна гората пламтеше. Огромни червени езици се издигаха към небето, чуваше се пращенето на дърветата и глухото строполяване на клоните. На известно разстояние от мястото, където се намирахме, реката правеше завой. Решихме да отидем до тоя завой и оттам да погледнем по течението.

Нищо! Нищо! Ни следа от Сандокан!

Неочаквано трябваше да открием, че стратегическият план на неприятелите беше хитро скроен. Англичани и холандци чакаха Сандокан на мястото, където единствено можеше да се спаси от пожара.

Чакаха го в пролаза. Но Сандокан, който по хитрост не падаше по-долу от враговете си, сигурно бе предвидил играта им и вместо да падне в клопката, бе предпочел да се опита да излезе по-мъчно, но по-сигурно.

Едва-що Тремал Наик ми каза това, забелязахме ладия, натоварена с английски и холандски войници, да се изкачва по течението.