По суша и море

Глава VIЕДНА ЖУЛИЕТА И ДВАМА РОМЕО

При Арса капитан Варак трябваше да натовари на гальотата порядъчно количество въглища. Това го правеше извънредно весел.

— Господин Емилио, много съм доволен — ми каза. — Защо, капитане?

— Защото, драги, „Само Италия“ е величествена гальота, която по списък има седемдесет и пет тона, а може да се натовари със сто и двадесет. По всичко личи, че строителят й е бил чудесно магаре, нали?

Аз не мислех, че чудесното магаре е строител на влекача. Но нищо не казах, понеже желаех да се поразходя тия два дена из планините, които заобикаляха Арса. Щом като се сдобих с разрешение, аз се устремих към тях.

Никога не съм очаквал, че ще присъствувам на толкова любопитна и трогателна сцена! На завоя на една сенчеста пътека чух един добре познат глас. Беше гласът на Пиеро, който също беше получил кратка отпуска за една разходка из планините.

Аз се спрях. Един клонест храсталак ми пречеше да видя разговарящите, но скоро разбрах кой беше вторият събеседник.

— Не искаш ли да ми кажеш защо се държиш така, Жулиета? — попита Пиеро.

— Но как се държа — възразяваше сребрист женски глас.

— Така, че не ми харесва. Познавам, че през моето отсъствие е станало нещо. Кажи ми, Жулиета, какво има?

Разговорът се прекъсна за известно време. Настъпи тишина, нарушавана от целувки и хълцания.

Изведнъж плачът стана по-силен. Какво ли беше станало? Последваха нежни думи от страна на Пиеро, който караше момичето да говори. Най-после то каза задъхано:

— Всичко ще ти кажа. Татко иска да взема Червения. Всичко е наредил вече. Но аз не го искам. По-скоро ще направя някоя лудост…

— Не говори глупости. Няма да го вземеш и туй то!

— Ако ти знаеше нашите сцени… Когато му казах, че е дошла „Само Италия“, баща ми побесня и ме заплаши, че ще ме затвори вкъщи. После дойде Червения и разговаряха дълго. Аз се възползувах от това и избягах…

Настъпи второ мълчание. После Пиеро каза:

— Ти няма да го вземеш, Жулиета… По-скоро слушай какво…

Края на разговора не можах да доловя, още повече че други два гласа се приближаваха насам. Тези гласове трябва да стреснаха двамата влюбени, тъй като чух възклицание на досада и после изпращяване на клони и бързо тропане с крака.

В това време двама души със зачервени лица се приближиха към мен. По-старият беше груб на вид и малко вдъхващ доверие. Другият, много по-млад, имаше фигура на нехранимайко. По цвета на косата и рунтавите му мустаци предположих, че е вторият Ромео на Жулиета. Очевидно бащата и мнимият годеник търсеха момичето.

Бях седнал до една срутена ограда. Двамата спряха задъхани и аз ги гледах заинтригуван. Бащата на Жулиета ме поздрави, после ми каза с явно усилие:

— Вие сигурно сте от „Само Италия“?

— Да, помощник съм.

Двамата се попитаха с поглед как биха могли да ме накарат да заговоря.

— Мисля, че има в гальотата един моряк, наречен Пиеро — каза бащата на момичето.

— Да. Ваш син ли е?

— Мой син? Не… но… Вие ли му дадохте отпуска?

— Аз? Не… Изглежда, че капитан Варак… Защо? Бащата не отговори. Тогава другият каза разгневен:

— Защо… защо… Аз си знам защо… Аз си знам!

Не можа да каже друго. После и двамата, сякаш забелязали нещо в долинката, кимнаха набързо и изчезнаха.

Сцената бе занимателна, но после помислих за нещастието на тези двама противоположни любовници и се отдадох на тъжни размишления…

За да се поразвлека, влязох в една планинска гостилничка и си поръчах порядъчен обяд. Наистина чувствувах нужда да се съвзема от лошото ядене, което ни даваше капитан Варак. Бистрото винце ме поразвесели малко и аз повиках съдържателката. Добрата женица беше много разговорлива и когато стана дума за Жулиета, избухна в смях.

„Дивачка е — каза. — Ще направи много добре да вземе Червения… Да, той е грозен и смешен, но джобовете му са пълни с… — и тя направи с пръсти известното красноречиво движение. — Но Жулиета искала Пиеро… Доброто й чука на вратата, а тя не отваря. Кой знае… Тука я имат за малко по-такава и никой не би се учудил, ако направи някоя глупост…“

Слязох надолу и затърсих Пиеро по кръчмите. Не го видях никъде. Вместо него насреща ми се зададе капитан Варак. Беше поел към обичайното си място. Покани ме да пийнем, после заговори за товара.

— Повтарям ви, господин Емилио, гальотата ми издържа сто и деветдесет тона товар.

— Сериозно ли говорите, капитане?

— Защо не? Идете, вижте и после ми кажете нямам ли право да съм доволен.

Оставих гостилницата и с всичка сила хукнах към влекача.

— Майсторе, майсторе! — извиках.

— Ето ме, Емилио. Какво има?

— Капитанът напълно ли е полудял?

— Мисля, че да. Накара ни да натъпкаме с въглища даже и кабините.

— Охоо! — извиках аз. — А как ще върви влекачът?

— Казах ви и по-рано, Емилио, че сте попаднал на най-лошия човек на света. Иска да използува „Само Италия“ по невъзможен начин! Мисли да нагребе пари, които после ще изсипе в кръчмата. А срещу волята му не може да се иде…

— Търпение — казах, — но ако някоя добра буря ни издебне и застраши влекача, Бога ми, ще го хвърля в морето!

— И ще направите хубав подарък на гладните акули — прибави майсторът.

— Ще видим какво ще стане!

Дойде Пиеро. Лицето му имаше особено изражение. Повиках го и като отидохме настрана, го попитах за Жулиета. Той се обърка и ме погледна неспокойно. Повторих му разговора, който чух в планината.

— Откъде знаете това, Емилио? — ококори очи той. — Кой ви го каза?

— Това е моя тайна — отговорих. — А Жулиета върна ли се вкъщи?

Смущението му стигна върха. Промълви само:

— Не, не се върна…

— Къде е отишла? При някой роднина?

— Да… тоест… Тихо, Емилио, идва капитанът. — И Пиеро се скри.

Наистина Варак викаше:

— Майсторе, вдигай котва и Бог да ни е на помощ!

Хвърлих се бързо към кормилото, за да започна маневрата и да потърся най-прекия път да изляза от пристанището, което беше задръстено от лодки, натоварени с въглища. Капитанът ми каза:

— Внимавай добре, Емилио, защото морето е много развълнувано. Да не се сблъскаме с някой кораб.

— Капитане — викнах му, — как може да се плава в такова състояние? Не виждате ли, че нахлува вода поради големия товар?

— Каква вода?

— Не може ли да хвърлим в морето малко въглища, за да облекчим кораба?

— Какво? Въглищата са чисти пари, а аз не хвърлям парите в морето.

— Мисля, че ще се принудим да хвърлим малко.

— Хайде, напред! Най-после тук заповядвам аз. Гальотата издържа сто и деветдесет…

Още не беше свършил думите си, „Само Италия“ се разтърси дяволски и се наклони на една страна, изхвърляйки няколко десетки тона въглища във водата.

Капитанът започна да вика побеснял. Изглеждаше като луд. За щастие „Само Италия“ беше заседнал. Казвам „за щастие“, понеже с това засядане избегнахме по-страшното.

Хвърлихме котвичка на задната част на кораба и работихме четири часа като грешници, докато поправим бедата. Най-после влекачът тръгна, но напредваше тежко, сякаш беше потънал.

Бях в плачевно състояние — вир-вода, почернял от въглищата, изглеждах като негър от Мартиника, излязъл от баня… Къде отидоха хубавите приключения, за които бях мечтал?

Признавам, че в този момент, оглеждайки се в едно огледалце, се намерих извънредно смешен. Помислих за домашните удобства и ми се поиска веднага да се откажа от този адски живот, като при пръв удобен случай се завърна у дома при родителите си. Но една неочаквана случка промени хода на моите мисли.

Нощта беше тъмна, а морето — все още бурно. Един донякъде благоприятен вятър ни предсказваше бурята. Светкавици прорязваха небето.

Готвех се вече да вляза в кабината си, когато до ушите ми долетяха отчаяни ругатни. Разбира се, това беше капитан Варак.

Обърнах се към мястото, откъдето идваха проклятията, и видях огромната сянка на капитана, която държеше в плен друга сянка — тънка и малка… Аз се приближих.

— Какво става, капитане? — попитах.

— Настава краят на света — изръмжа той. — Елате за малко и накарайте този скитник да говори.

Напипах едно фенерче на стената, откачих го и осветих човека, когото Варак бе пленил. Видях едно личице, почерняло от въглищата като моето, и две очи, които молеха за милост.

Капитанът се наведе, за да види и той, и извика от учудване. Същото направих и аз. Оказа се, че този скитник беше… скитница.

Една мисъл проблесна в ума ми и освети цялото положение. Не можах да удържа смеха си.

— Вие се смеете, Емилио! Значи знаете нещо — възкликна капитанът.

— Нищо не зная — отвърнах аз, щом си поех дъх, — но ако тази чернушка заговори, ще зная…

— Тя мълчи като риба — изрева Варак. — Какво правеше, когато те улових, хаймана?

— Молех се — отвърна простичко един женски глас.

— Молеше се? Кой те донесе на моя влекач?

— Никой.

— Как никой?

— Дойдох си сама.

— Бога ми! Има нещо неясно в това! — изкрещя капитанът. — Ти си жена!

— Надявам се — отговори величествено чернушката.

— Жена сред моите моряци?… Господин Емилио, съберете целия екипаж!

Момичето започна да хълца.

— Сега пък сълзи! — каза Варак. — Впрочем какво решавате, господин Емилио?

— Какво искате да реша? На борда има жена — при пръв удобен случай ще я свалим.

— А ако я хвана и я хвърля в морето, какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че това няма да стане. Аз отговарям за това момиче.

— Отговаряте? Значи я познавате?

— И да, и не.

Приключението беше стигнало деликатното място. Аз исках да спася бедния Пиеро от сигурно наказание. Трябваше веднага да се намери изход.

— Да отидем във вашата кабина, капитане — казах аз.

— Да отидем — отвърна Варак, който ненадейно се укроти.

Изтичах да намеря Пиеро. Хванах го за ръка и го помъкнах с мен.

Той изглеждаше оглупял.

— Жулиета е тука — му казах.

— Знам — отговори той.

Влязохме в капитанската кабина — единствената без въглища.

Лицето на Жулиета беше черно, набраздено от скорошните сълзи. Облечена, както можеше да се облече — с парцали, — тя имаше трогателен и в същото време смешен вид. Не по-малко смешна ми се видя фигурата на гиганта, който недоверчиво гледаше момичето.

Като ме видя да влизам, придружен от Пиеро, капитанът съвсем побесня.

— Значи ти си й любовник? Скрил си любовницата си в гальотата!

Тогава момичето, като че внезапно добило красноречие за защита на своя Ромео, държа една смела и трогателна реч:

— Господин капитан, това не е вярно. Не съм негова любовница, а годеница. А това е съвсем друго. Баща ми искаше да се сгодя за Червения, но аз се възпротивих. По-скоро казах, че ще се хвърля от някоя скала. Пиеро не искаше да дойда тук, но аз не можех да го оставя да тръгне сам. Освен това бях заявила на Червения и на баща ми, че няма да ме видят вкъщи. Облякох се, както ме виждате, и се скрих на кораба. После дойде нощта и бурята и аз започнах да се моля за спасението на всички… Но Пиеро не е виновен. Дойдох тук срещу волята му. Не го наказвайте, капитане, той не е виновен!

— Тогава аз съм виновен! — извика Варак. — Ти не знаеш ли, че не мога да те държа на кораба, защото ще настане краят на света. Какво да правим, Емилио? При първо спиране ще я предадем на властите.

— Разбира се — казах аз, смигайки на Пиеро. — Това е единственият изход.

— А дотогава — прибави Варак — ти ще продължиш да се криеш във въглищата. Нямам намерение да осведомявам екипажа за това — жена на борда носи нещастие. Вие ще отговаряте за всичко, Емилио.

Уговорихме се да пазим в тайна тази любопитна случка. Като стигнем обаче в Бриндизи…

В Бриндизи стигнахме на другия ден. Едва спрели, капитанът потърси Жулиета и нейния Ромео, за да ги предаде на властите, но за голямо учудване на великана от тях нямаше ни следа.

— Къде изчезнаха тия?

Едва скрих усмивката си.

— Не зная — отговорих, — търсих ги по целия кораб. Може някоя акула да ги е изяла…

Капитанът ме погледна недоверчиво:

— Кажете истината! Помогнахте им да избягат, нали?

— Ни най-малко — отвърнах твърдо. — Е, сигурно не са отлетели…

— Защо не? Любовта е крилата. Освен това, капитане, в кабината на Пиеро намерих тази бележка: „С моята заплата изпийте някоя и друга бутилка за наше здраве.“

Гигантът се усмихна глуповато. Възможността да пийне за чужда сметка намаляваше огорчението му, че няма да види повече чернушката. Какво беше впрочем това огорчение… не зная, но подозирах, че капитан Варак с удоволствие би направил някое дълго пътуване в компанията на малката Жулиета…

Как ли е свършила любовната история на двете гълъбчета?

Съдържателката на гостилницата ми беше казала, че Жулиета била разположена по-скоро да направи някоя глупост, отколкото да вземе Червения.

Една малка глупост тя вече беше сторила, обличайки се в парцали, за да се скрие на кораба.

След пет години попаднах отново по тези места и пожелах да се поразходя по планините на Арса. Споменът за Ромео и Жулиета беше още пресен и ми се дощя да науча какво е станало.

Това, което узнах, беше за мен хубава и добра измама, като всички измами, които изпълват живота както на авантюриста, така и на заседналия човек.

Казаха ми, че Жулиета се върнала под бащиния покрив две години подир бягството, тъй като бедният Пиеро умрял в болница от тиф. Тя се омъжила за другия Ромео, омразния Червения, който я дочакал с радост.

Новината не повреди на апетита ми, но ми отне желанието да видя отново чернушката, която капитан Варак беше изненадал, когато се молеше за спасението на влекача и на своя Пиеро… Жени, жени! О богове!