По суша и море

Глава XVГРОБНИЦАТА В ГОРАТА

— Ева, зле ли ти е? — попитах отново, хващайки ръката й.

Тя се усмихна стоически и пак поклати глава.

— Ти криеш от мене страданията, които те измъчват — добавих. — Сърцето ти бие силно… Може би имаш треска.

— Не, Емилио, малко съм неразположена и това е всичко. Да стигнем кораба.

— Имаш ли още сили да вървиш?

— Да… да…

Но силите й отпадаха. Тя се олюляваше, бледа и изтощена.

Тогава Мутри предложи да я носи на гръб.

Тя прие.

Пътят беше уморителен въпреки усърдието на Тигрите, които искаха на всяка цена да изнесат мис Ева извън Гората на засадите.

Слънцето беше залязло.

Спряхме на една полянка с намерението да прекараме там нощта. Взехме всички предпазни мерки, за да отстраним опасността от нападения на дивите зверове. Тигрите се разположиха по полянката в кръг — при най-малък признак за опасност те щяха да бият тревога.

Страшният хор на гората се засили, зверовете започваха нощния си лов. Воят ме безпокоеше все повече и повече.

Мис Ева бе легнала близо до мен, притискаше ме с ръце, сякаш да разпръсне безпокойството ми. Тя гореше в огън и дишането й бе станало тежко и хрипливо. Какво отчаяние!

… Вече не чувах нищо. Бе спрял за мене хубавият хор на гората. Не чувах нищо друго освен безпокойното хриптене на героичното момиче. Като че това хриптене изпълваше с ритъма си цялата гора.

— Не умирай… не умирай, мила Ева! — виках аз, коленичил до нея.

— Не, няма да умра… — промълвяше тя. — Не мога да умра, искам пак да видя хората от нашия прахо… както онзи път…

И без лекарства, без нищо.

Бях осъден да гледам безпомощен тази страшна агония. Треската се увеличаваше… сякаш бързо разкъсваше хубавото създание, което се пожертвува за мен!

— Не умирай! — виках. — Не умирай!

До мене някой въздъхна. Беше Кампоамор.

Девойката започна да бълнува. От устата й изскачаха несвързани думи, непознати за мен имена, близки и далечни събития и един израз, който се повтаряше често: „Любовта винаги… и после сладката смърт!“

В бълнуването, изпаднала в безсъзнание, тя виждаше битки и нападения. А в това време аз я покривах с целувки. Бих искал да й вдъхна моя живот, да й дам цялата си младост, за да я спася! О! Защо не умрях аз в негостоприемната гора, а доброто и благородно създание да се върне при своите, които го чакаха!

Времето минаваше мъчително. Сипна се зората. Това беше най-нещастната зора през моя живот.

Тигрите бяха изоставили наблюдателните си постове и се бяха натрупали около умиращата.

Веселият птичи хор се беше заменил с рева на зверовете. Аз гледах мило лицето й, което побеляваше все повече и повече, и ми се струваше, че някаква желязна ръка притиска сърцето ми…

Изведнъж девойката потръпна. Изблещи очи, после устата й бавно се вкочани. Паднах до нея като мъртъв, без стон. Стори ми се, че и птичките млъкнаха. Като че по цялата гора мина тревожна вълна.

Тигрите бяха изкопали дълбока дупка. Мис Ева бе спусната в нея, завита в покривките, които имахме. Тъмният клонест свод придаваше тържественост на този гроб.

Полека-лека мисълта ми се проясняваше. Мислех, че великата душа на моята любима бе отлетяла към по-хубаво и по-светло съществувание. Струваше ми се, че чувам далечни псалми.

— Скоро ще те стигна! — промърморих.

Запълнихме дупката. Покрихме я с горски цветя. Сред ненаситната гора сега има гроб, над който усърдният изследовател ще може да прочете, издълбан в кората на едно дърво, тоя скромен надпис:

„Ева Стивънсън — моли се за нас.“

Гората поиска хубавото тяло на жената, но не и душата й.

Душата на мис Ева не е погребана в гората. Сега тя лети из сферите на вечната доброта…

Продължихме пътя мълчаливо. Никой не се осмеляваше да заговори. Никой вече не се боеше от засадите в гората. Вървяхме като сомнамбули… След тридневно пътуване един шум ни извади от летаргията. Беше гласът на топовете. Какво бе станало? Не бяха ли ни заобиколили? Топовните гърмежи идваха откъм брега, където трябваше да ни чака корабът.

Мутри се вслуша.

— Сахиб… някой се приближава в гората — каза.

Вслушахме се всички.

— Да, някой си пробива път през гората — повтори той.

— Не са ли враговете ни? — попитах аз.

— Мисля, че не. Във всеки случай скъпо ще продадем кожите си.

Шумът се приближаваше.