Подвизите на Еркюл

Дванадесета глава Извеждането на Цербер от Ада

Еркюл Поаро се клатушкаше във влака на метрото, отхвърлян от един пътник към друг и си мислеше, че на земята има твърде много хора! Или по-точно в подземната железница на Лондон в шест и половина вечерта. Топлината, шума, тълпата, блъсканицата — нежелания допир на ръце, рамене, тела! Притиснат отвсякъде от непознати — обикновени и безинтересни непознати! Твърде рядко виждаш някое интелигентно лице, миловидна жена! Каква е тази мания, която принуждава жените да плетат при най-необичайни обстоятелства? Жената не изглежда добре, когато плете; съсредоточеността, стъклените очи, неспокойните, безспир движещи се пръсти! Трябва да притежаваш подвижността на дива котка и волята на Наполеон, за да плетеш в претъпканото метро, но жените успяваха! Щом съумееха да се доберат до свободно място, се появяваше тънкият розов конец и трак, трак, иглите заиграваха!

Никаква почивка, помисли си Поаро. Нито женствена грация! Старомодната му душа бе отвратена от стреса и трескавата бързина на съвременния свят! Всички млади жени около него бяха толкова еднакви, толкова лишени от чар и съблазнителна женственост! Той бе поклонник на ярко изразеното обаяние. О, да можеше да срещне нежна изискана жена, екстравагантно облечена! Някога съществуваха такива жени. Но сега… сега…

Влакът спря на станция; част от тълпата се изсипа навън, избутвайки Поаро към острите краища на иглите; други пътници нахлуха вътре и го притиснаха от всички страни. Влакът отново рязко потегли, Поаро залитна към пълна жена с огромна кошница, извини се и бе отхвърлен към висок мъж, чието куфарче се заби в кръста му. Той отново се извини, почувства как мустаците му се отпуснаха и увиснаха. За щастие, на следващата спирка слизаше!

Изглежда на същата спирка слизаха и още около сто и петдесет други пътници, тъй като беше площад Пикадили. Като огромна приливна вълна те заляха перона. Поаро отново бе плътно притиснат от всички страна на ескалатора, който се издигаше към повърхността на земята.

Нагоре, помисли си Поаро, далече от кръговете на Ада… Някакъв огромен куфар го притискаше болезнено отзад!

В този момент един глас извика името му. Поаро изненадано вдигна очи. На отсрещния спускащ се ескалатор изумено зърна видение от миналото. Жена с невероятно пищни форми; къносаната й яркочервена коса бе украсена със сламена шапка, към която бяха прикрепени малки, изцяло покрити с пера, птички. Екзотична пухкава наметка обгръщаше раменете й.

Яркочервените й устни се разтвориха и ясният й глас с чуждестранен акцент отекна високо:

— Вие сте! — извика тя. — Вие сте! Скъпи ми Еркюл Поаро! Трябва да се срещнем отново! Настоявам!

Но съдбата бе неумолима, както и движението на двата ескалатора, поели в различни посоки. Неотклонно, безжалостно, Еркюл Поаро се издигаше нагоре, а графиня Вера Росакоф се спускаше надолу.

Еркюл Поаро се извърна назад, наведе се над парапета и отчаяно извика:

— Мадам… къде мога да ви открия?

Отговорът й едва достигна до него от дълбините. Изглеждаше неочакван и в същото време странно уместен.

— В Ада…

Еркюл Поаро примига няколко пъти. Изведнъж залитна. Незабелязано бе стигнал върха, а не бе отстъпил от ескалатора. Множеството се изсипваше покрай него. Недалече встрани бе гъстата тълпа, спускаща се с другия ескалатор. Трябваше ли да се присъедини към тях? Това ли бе имала предвид графинята? Без съмнение пътуването в недрата на земята в този пиков час бе Ад. Ако това бе искала да каже графинята, Поаро бе напълно съгласен с нея…

В края на краищата Поаро се присъедини към спускащата се тълпа и бе отнесен обратно в дълбините. В подножието на ескалатора нямаше и следа от графинята. Накъде ли бе поела?

Поаро обиколи всички перони, помитан от слизащата или качваща се тълпа, но никъде не зърна пищната графиня Вера Росакоф.

Изморен и безкрайно разочарован, Еркюл Поаро отново се изкачи на нивото на земята и пристъпи сред врявата на площад Пикадили. Прибра се вкъщи, обзет от приятно вълнение.

Бедата на дребните, изискани до педантичност, мъже е, че въздишат по едри и пищни жени. Поаро така и не бе съумял да се отърси от фаталното си увлечение по графинята. Макар да не я бе виждал почти двайсет години, все още бе във властта на нейната магия. Макар сега гримът й да наподобяваше декор на залез, а жената да бе умело скрита под него, за Еркюл Поаро тя все още бе олицетворение на великолепие и съблазън. Дребният буржоа бе все още привлечен от аристократката. Спомена за хитрия начин, по който тя крадеше бижута, събуди отново възхищението му. Спомни си невероятния апломб, с който бе признала кражбата, когато бе обвинена. Тя бе една на хиляди жени… на милион! А той я бе срещнал отново… и я бе загубил!

„В Ада“ — бе казала тя. Сигурен бе, че е чул добре. Така ли бе казала наистина?

Но какво бе имала предвид? Дали говореше за лондонското метро? Или на думите й трябваше да се търси религиозно тълкувание? Но дори да смяташе, че заради живота, който е водила, ще отиде в Ада, то едва ли руското й възпитание допускаше, че Еркюл Поаро е обречен да отиде на същото място?

Не, вероятно бе имала нещо друго предвид. Вероятно бе решила, че трябва да привлече вниманието му. Каква интригуваща, непредсказуема жена! Друга жена би изкрещяла: „В «Риц»“ или „В «Кларидж»“. Но Вера Росакоф бе извикала невероятното: „В Ада!“

Поаро въздъхна. Но нямаше намерение да се предава. В объркването си той се спря на най-простото решение. На другата сутрин попита секретарката си мис Лемън.

Тя бе невероятно грозна и изключително експедитивна. За нея Поаро бе просто работодател. Работата й бе безупречна. Мислите й бяха заети с усъвършенстване на подредбата в архива.

— Мис Лемън, мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се, мосю Поаро. — Жената вдигна пръсти от пишещата машина и изцяло насочи вниманието си към него.

— Ако някой приятел ви помоли да се срещнете в Ада, какво бихте направили?

Мис Лемън, както винаги, дори не се замисли. Както се говореше, тя знаеше всички отговори.

— Смятам, че би било разумно да резервирате маса — рече тя.

Еркюл Поаро смаяно се втренчи в нея и едва успя да промълви:

— Да… резервирам… маса?

Мис Лемън кимна и привлече телефона към себе си.

— За тази вечер ли? — попита тя и приемайки мълчанието му за съгласие, бързо набра някакъв номер. — „Ада“ ли е? Бихте ли запазили маса за двама за тази вечер? На името на мосю Еркюл Поаро. За единайсет часа.

Тя остави слушалката и пръстите й отново застинаха над клавишите на пишещата машина. На лицето й се изписа почти недоловимо нетърпение. Изражението й казваше, че след като е изпълнила задачата си, вероятно нейният работодател най-после би могъл да я остави да продължи работата си?

Но Еркюл Поаро се нуждаеше от обяснение.

— Какво тогава е това? Този „Ад“? — попита той.

Мис Лемън изглеждаше леко изненадана.

— О, не знаехте ли, мосю Поаро? Това е нощен клуб. Сравнително нов и доста популярен напоследък. Държи го някаква рускиня, струва ми се. Лесно мога да уредя да станете член до довечера.

И решила, че е загубила вече достатъчно време, мис Лемън усърдно започна да пише на машината.

В единайсет часа същата вечер Еркюл Поаро прекрачи прага под неонов надпис, на който буквите светваха една след друга. Посрещна го мъж с червен фрак и взе палтото му.

С жест го насочи към широко стълбище, което водеше надолу. На всяко стъпало бе написана по една фраза. Първата гласеше: „Намеренията ми бяха добри…“ Втората: „Да започна всичко отначало…“ Третата: „Можех да се откажа, когато поискам…“

— Добрите намерения, с които е постлан пътят към Ада — промърмори одобрително Поаро. — Какво богато въображение!

Той се спусна по стълбите. В подножието имаше изкуствен водоем с яркочервени лилии. Над него минаваше мост във формата на лодка. Поаро го прекоси.

Отляво в мраморна пещера бе седнало най-огромното, най-грозното и най-черното куче, което Поаро някога бе виждал! Седеше изправено и напълно неподвижно. Може би, помисли си Поаро с надежда, не е истинско! Но в същия момент кучето извърна страховитата си грозна глава и от дълбините на черното му тяло се изтръгна гъргорещо ръмжене. Беше ужасяващ звук.

Едва сега Поаро забеляза декоративната кошница, пълна с малки кръгли кучешки бисквити. На кошницата пишеше: „Подкуп за Цербер!“

Очите на кучето бяха приковани в тях. Отново се чу гъргорещо ръмжене. Поаро припряно грабна една бисквита и я хвърли към огромния звяр.

Грамадната червена паст зина; после се чу хрущене, когато мощните челюсти се затвориха. Цербер бе приел подкупа! Поаро пристъпи към входа на залата.

Помещението не беше голямо. Множество масички ограждаха малък дансинг. Осветено бе е миниатюрни червени лампи, стените бяха украсени с фрески, а в дъното бе разположена огромна скара, която се обслужваше от готвачи, облечени като дяволи с опашки и рога.

Поаро забеляза всичко това, преди импулсивната руска графиня Вера Росакоф да се втурне към него с протегнати ръце.

— О, вие дойдохте! Мой скъпи, скъпи приятелю! Колко се радвам да ви видя отново! След толкова години… Колко точно? Не, няма да уточняваме! За мен сякаш беше вчера. Вие не сте се променили! Ни най-малко!

— Вие също, скъпа моя — възкликна Поаро и целуна ръката й.

Ала въпреки това си даваше сметка, че двайсет години са доста време. Графиня Росакоф не можеше да бъде наречена развалина. Или поне бе пищна развалина. У нея все още бликаше въодушевлението, радостта от живота и тя все още умееше да ласкае мъжете.

Графинята поведе Поаро към една маса, на която седяха двама души.

— Моят приятел, моят прочут приятел, мосю Еркюл Поаро — представи го тя. — Страшилището за всички злодеи! Някога аз също се страхувах от него, но сега водя порядъчен, скучно добродетелен живот. Нали?

— Не казвайте скучен, графиньо — обади се високият възрастен мъж на масата.

— Професор Лискард — представи го графинята. — Той знае всичко за миналото и ми даде невероятно ценни съвети за обзавеждането тук.

Археологът сви рамене.

— Само ако знаех какви са намеренията ви! — промърмори. — Крайният резултат е толкова ужасяващ.

Поаро се вгледа по-внимателно във фреските. На отсрещната стена свиреше Орфей заедно с джазов оркестър, докато Евридика бе насочила изпълнен с надежда поглед към огромната скара. На другата стена Озирис и Изида изглежда организираха подземен египетски празник с лодки. На третата множество млади хора се къпеха съвсем голи.

— Земята на Младостта — обясни графинята и добави: — А това е моята малка Алис.

Поаро се поклони на момичето, седнало на масата — сериозна девойка с карирано сако и пола. Носеше очила с рогови рамки.

— Тя е много, много умна — рече графиня Росакоф. — Защитила е докторат по психология и знае всички причини, обуславящи поведението на лунатиците! Не защото са луди, както може да си помислите! Не, съществуват множество други причини! Струват ми се доста странни.

Алис се усмихна мило, но като че ли леко презрително и решително попита професора дали ще танцува с нея. Мъжът изглеждаше поласкан, но обзет от колебания.

— Боя се, че мога да танцувам само валс — рече той.

— Това е валс — търпеливо отвърна Алис.

Двамата станаха и се отправиха към дансинга. Не танцуваха много добре.

Графиня Росакоф въздъхна. Следвайки хода на собствените си мисли, промърмори:

— А всъщност съвсем не е грозна…

— Не полага усилия да изглежда по-добре — безпристрастно рече Поаро.

— Честно казано, не разбирам съвременните млади хора — възкликна графинята. — Изобщо не се стараят да се харесат… Когато бях млада, аз непрестанно се стремях да изглеждам по-добре — носех цветове, които ми подхождат, слагах подплънки на роклите, пристягах плътно корсета, придавах на косата си по-интригуващ оттенък…

Тя отметна тежките кичури от челото си. Бе неоспоримо, че поне се старае, и то усърдно, да изглежда добре!

— Да се задоволиш с това, което ти е дарила природата… това е глупаво! И арогантно! Малката Алис изписва куп страници за секса, но как мислите, дали някой мъж я е поканил да прекарат уикенда в Брайтън? Само думи, думи и работа, благоденствието на работниците, бъдещето на света. Много достойно занимание, но питам ви, нима може да ви достави удоволствие? Погледнете в колко скучно място превърнаха света тези млади хора! Само норми и забрани! Не беше така, когато аз бях млада.

— Това ми напомня да ви попитам как е синът ви, мадам? — В последния момент Поаро замени думите „вашето малко момче“ със „синът ви“, спомняйки си, че все пак са минали двайсет години.

Лицето на графинята се озари от майчинско въодушевление.

— Обичното ми ангелче! Сега е толкова едър с такива широки рамене и невероятно привлекателен! В Америка е. Строи мостове, хотели, магазини, железопътни линии, всичко, каквото поискат американците!

Поаро изглеждаше леко озадачен.

— Значи е инженер? Или архитект?

— Какво значение има? — рече графинята. — Той е възхитителен! Заровил се е сред железни греди, машинарии и още нещо, наречено стрес, което така и не мога да разбера! Но двамата сме изключително привързани един към друг! Винаги ни е свързвала дълбока обич! А заради него обичам и малката Алис. Да, двамата са сгодени. Запознали се в самолет или на кораб, или във влак и се влюбили насред разговора за благоденствието на работниците. А когато идва в Лондон, тя се отбива да ме види и аз я приемам от все сърце. — Графинята притисна ръце към пищните си гърди. — Казвам й: „Двамата с Ники се обичате, значи и аз те обичам. Но щом го обичаш толкова много, защо го оставяш в Америка?“ А тя ми говори за работата си, за книгите, които пише и за кариерата си и честно казано, аз не я разбирам, но си казвам: „Човек трябва да бъде толерантен.“ Е, приятелю, какво ще кажете за това, което съм сътворила тук?

— Сътворили сте истинско чудо — одобрително се огледа Поаро. — Много е шик!

Барът беше препълнен и във въздуха витаеше неподправения дух на успеха. Сред посетителите имаше двойки в официално облекло, бохеми в кадифени панталони, изискани джентълмени в строги костюми. Музикантите, облечени като дяволи, свиреха джаз. Без съмнение заведението бе много популярно.

— Тук идват всякакви хора — рече графинята. — Но така и трябва да бъде, нали? Вратите на „Ада“ за отворени за всички?

— Освен може би за бедните? — подхвърли Поаро.

Графинята избухна в смях.

— Нали казват, че богатите хора трудно ще влязат в Рая? Естествено е тогава да се ползваме с привилегии в „Ада“.

Професорът и Алис се върнаха на масата. Графинята се изправи.

— Трябва да говоря с Аристид.

Тя размени няколко думи с оберкелнера, строен Мефистофел, след което тръгна от маса на маса да поговори с гостите.

Професорът избърса чело и отпи от виното си.

— Тя е жена с невероятно излъчване, нали? Хората го усещат.

Той се извини и отиде да поговори с посетителите на съседната маса. Останал насаме със строгата Алис, Поаро леко се смути, щом срещна студените й сини очи. Забеляза, че тя всъщност е доста красива и в същото време излъчва смътна заплаха.

— Всъщност така и не научих фамилията ви — промърмори той.

— Кънингам. Доктор Алис Кънингам. Както разбрах, отдавна познавате Вера?

— От двайсет години.

— Тя е много интересна за мен от професионална гледна точка — рече доктор Алис Кънингам. — Разбира се, тя е майка на човека, за когото възнамерявам да се омъжа и е естествено да се интересувам от нея. Но ме заинтригува и в професионален аспект.

— Наистина ли?

— Да. Пиша книга за психологията на престъпниците. Смятам, че нощният живот в това място много ми помага. Тук редовно идват престъпници от няколко типа. Разбира се, вие знаете всичко за престъпните наклонности на Вера. Имам предвид, че тя краде?

— Ами… да, зная — рече Поаро, леко объркан.

— Наричам го „комплекса на Магпай“. Тя взема, както знаете, само блестящи предмети. Никога пари. Само бижута. Открих, че като дете са я глезили, угаждали са й, закриляли са я. За нея животът е бил невероятно скучен — скучен и безопасен. Нейната натура е копнеела за драма — жадувала е за наказание. В това се корени страстта й към кражбата. Тя желае известността, славата, която ще спечели, щом бъде наказана!

— Животът й едва ли е бил скучен по време на революцията в Русия — възрази Поаро. — Та тя е била поддръжник на стария режим.

Бледосините очи на мис Кънингам весело проблеснаха.

— Поддръжник на стария режим? Тя ли ви каза това?

— Тя без съмнение е аристократка — рече Поаро и потисна смущаващите спомени за твърде различните истории, които му бе разказала графинята за своя живот.

— Човек вярва в това, което иска — подхвърли мис Кънингам.

Поаро застана нащрек. Стори му се, че само след миг ще му бъде съобщено какъв е неговият комплекс. Реши да пренесе войната в лагера на противника. Компанията на графинята му бе приятна донякъде и заради нейния благороднически произход и той не възнамеряваше да позволи това удоволствие да бъде развалено от очилато малко момиченце с огромни очи и докторат по психология!

— Знаете ли какво ми се струва най-изумително? — попита Поаро.

Алис Кънингам не призна, че не знае. На лицето й се изписа отегчение и снизхождение.

Поаро продължи:

— Учуден съм, че вие, която сте млада и бихте могли да изглеждате добре, ако положите малко усилия… Учуден съм, че не полагате никакви усилия! Носите тежко сако и пола с огромни джобове, сякаш сте дошли да играете голф. Но това не е игрище за голф, а мазе, в което температурата е седемдесет и един градуса по Фаренхайт, носът ви е потен и лъщи, но вие не си давате труда да го напудрите, а червилото, което сте сложили твърде небрежно, ни най-малко не подчертава устните ви! Вие сте жена, но не привличате вниманието към този факт. И искам да ви попитам защо? Това е много жалко!

За момент той изпита удоволствието да види човешки чувства у Алис Кънингам. Зърна дори искрица гняв в очите й. После тя се овладя и отново се усмихна презрително.

— Скъпи мосю Поаро, боя се, че нямате никаква представа от модерната идеология. Важна е същността, а не бляскавите украшения.

Тя вдигна поглед, когато привлекателен тъмнокос мъж приближи към тях.

— Този е от най-интересния тип — кимна младата жена. — Пол Вареско! Има твърде странни и извратени желания, освен това го издържат жени! Искам да ми разкаже повече за гувернантката, която се е грижила за него, когато е бил на три години.

Само след миг тя вече бе на дансинга заедно с младия мъж. Той танцуваше безупречно. Когато минаха покрай масата на Поаро, той чу Алис да казва: „И след като сте прекарали лятото в Богнър, тя ви подарила кран-играчка? Кран — да, твърде показателно.“

За момент Поаро си позволи да се позабавлява с мисълта, че интересът на мис Кънингам към престъпниците може да доведе до това, осакатеното й тяло да бъде открито в някоя отдалечена гора. Той не хареса Алис Кънингам, но бе достатъчно честен да признае, че причината за неприязънта му е фактът, че младата жена не бе ни най-малко впечатлена от Еркюл Поаро! Бе засегната суетата му!

В същия миг Поаро забеляза нещо и напълно забрави Алис Кънингам. На масата от другата страна на дансинга седеше русокос млад мъж. Бе облечен в скъп официален костюм, държанието му бе на човек, който живее в разкош и безгрижие. Срещу мъжа седеше момиче, напълно подходящо за негова дама. Той предано я гледаше в очите. Всеки, който ги видеше, би промърморил: „Богати безделници!“ Ала Поаро много добре знаеше, че младият мъж не бе нито богат, нито безделник. Всъщност той беше детектив Чарлз Стивънс и на Поаро му се стори твърде вероятно детектив Чарлз Стивънс да е тук по работа…

На следващата сутрин Поаро се отби в Скотланд Ярд при своя стар приятел главен инспектор Джап.

Реакцията на Джап на подпитванията на Поаро бе твърде неочаквана.

— Стара лисица! — подхвърли шеговито Джап. — Как надушваш всичко, ще си остане загадка за мен!

— Уверявам те, нищо не зная… съвсем нищо! Това е обикновено любопитство.

— Другиму ги разправяй тези! — рече Джап. — Искаш да знаеш всичко за „Ада“? Е, на пръв поглед прилича на всички подобни заведения. Доста е популярно! Вероятно печелят много пари, макар и разходите по поддържането да са високи. Привидно го държи една рускиня, нарича себе си графиня…

— Аз познавам графиня Росакоф — хладно рече Поаро. — Стари приятели сме.

— Но тя е само марионетка — продължи Джап. — Не тя се занимава с парите. Може би е оберкелнерът, Аристид Паполополус, но не сме сигурни. Всъщност нямаме представа кой ръководи всичко!

— И инспектор Стивънс отиде да разбере?

— О, видял си Стивънс, така ли? Щастливец е, че получи такава задача за сметка на данъкоплатците! И нищо не е открил досега!

— А какво смятате, че трябваше да открие?

— Наркотици! Организирана търговия с огромни количества. И за наркотиците се заплаща не с пари, а със скъпоценни камъни.

— Тъй ли?

— Ето как става всичко. Лейди Бланк, или графиня Незнамкоя, трудно намира пари в брой — във всеки случай не желае да тегли големи суми от банката. Но тя притежава бижута — семейни ценности! Отнасят ги някъде за „чистене“ или „пренанизване“ — там скъпоценните камъни се изваждат и се заменят с фалшиви. Истинските се продават тук или на континента. Обикновена продажба — няма обир, няма шумотевица около тях. Рано или късно се открива, че някоя тиара или огърлица е фалшива. Лейди Бланк е олицетворение на невинността и отчаянието — няма представа нито как, нито кога е била направена замяната — огърлицата през цялото време е била в дома й! Изпраща бедните потящи се полицаи за зелен хайвер да търсят уволнена прислужница, съмнителен иконом или подозрителни чистачи на прозорци. Но ние не сме толкова глупави за колкото ни мислят. Имахме няколко подобни случая един след друг — и открихме нещо общо — всички жени показваха признаци на употреба на наркотик — нервност, раздразнителност, разширени зеници и така нататък. Въпросът е откъде са взели наркотика и кой ръководи организираната продажба?

— И смяташ, че отговорът е „Ада“?

— Вярваме, че там е центърът на цялата търговия. Открихме къде се извършва преработката на бижутата — компанията „Голконда“ — доста почтена на пръв поглед, изработва висококачествени фалшификати. Има и един доста неприятен човек на име Пол Вареско… О, както виждам, го познаваш?

— Видях го… в „Ада“.

— Там искам да го видя и аз — в истинския ад! Той е истински злодей… но жените — дори почтените жени — са готови да направят всичко за него! Той е свързан по някакъв начин с „Голконда“ и аз съм сигурен, че той е човекът, който стои зад „Ада“. Заведението е съвсем подходящо за целта — там ходят всякакви хора — светски жени, професионални крадци и мошеници — идеално място за срещи.

— Смяташ, че размяната — наркотик за бижу — се извършва там?

— Да. Знаем едната страна — „Голконда“. Трябва да открием другата — на наркотика. Искаме да разберем кой осигурява стоката и откъде.

— И досега нямате представа?

— Мисля, че е рускинята, но не разполагаме с доказателства. Преди няколко седмици решихме, че сме стигнали до нещо. Вареско отиде в „Голконда“, взе някакви скъпоценни камъни и отиде право в „Ада“. Стивънс го следеше, но не е забелязал да предава стоката. Когато Вареско си тръгна, ние го заловихме — скъпоценните камъни не бяха у него. Нахълтахме в клуба, обградихме всички! В крайна сметка не намерихме нито скъпоценни камъни, нито наркотик!

— Всъщност истинско фиаско?

— Ти ли ми го казваш! Беше доста неловко положение, но за щастие между обградените се оказа Певърел, нали си спомняш, убиеца от Батърси. Истински късмет, предполагахме, че е избягал в Шотландия. Един от младите детективи го познал от снимката. Така че всичко е добро, когато свършва добре. Слава за нас, страхотна реклама за клуба! Оттогава е по-претъпкан от всякога!

— Но разследването на наркотиците не напредва. Може би съществува някакво скривалище в заведението?

— Така трябва да е. Но не можем да го намерим. Претърсили сме всичко много внимателно. А между нас да си остане, имаше и неофициално претърсване. — Той намигна. — За съжаление съвсем безплодно. Нашият човек едва не бе разкъсан на парчета от онова огромно зло куче! То спи в заведението.

— Цербер — рече замислено Поаро.

— Може би ще опиташ ти, Поаро — предложи Джап. — Случаят е доста заплетен и си заслужава да се разреши. Мразя търговията с наркотици — те унищожават хората тялом и духом. Това наистина е ад!

— Да, това ще бъде добър завършек — промърмори Поаро. — Знаеш ли какъв е бил дванайсетият подвиг на Херкулес?

— Нямам представа.

— Залавянето на Цербер. Подходящо, нали?

— Не разбирам за какво говориш, приятелю, но помни, казват, че кучето яде хора. — И инспектор Джап избухна в смях.

— Искам да поговорим сериозно — рече Поаро.

Беше още рано и клубът бе все още почти празен. Поаро и графинята седяха на малка маса близо до вратата.

— Но аз не искам да бъда сериозна — възрази жената. — Малката Алис винаги е сериозна и това ми се струва твърде отегчително. Горкият Ники, никак няма да му бъде забавно.

— Дълбоко съм привързан към вас — продължи Поаро. — И не бих искал да се окажете в затруднено положение.

— Но това, което говорите, е абсурдно! Та аз съм на върха, парите се сипят като дъжд!

— Собственичка ли сте на това място?

Графинята като че ли се поколеба за миг.

— Разбира се — отвърна.

— Но имате съдружник?

— Кой ви каза това? — рязко попита графинята.

— Пол Вареско ли е вашият съдружник?

— О! Пол Вареско! Що за хрумване!

— Той има… криминално досие. Давате ли си сметка, че това заведение се посещава от престъпници?

Жената избухна в смях.

— Естествено, зная това много добре! Не разбирате ли, че това е част от чара на заведението? Младите хора се уморяват да гледат все едни и същи лица около себе си. Идват тук и виждат престъпници; крадец, изнудвач, мошеник — може би дори убиец — човек, чиято снимка ще се появи в неделните вестници следващата седмица! Това е вълнуващо. Те смятат, че виждат истинския живот! Така мисли и преуспелия търговец, който цяла седмица е продавал бельо, чорапи, корсети! Колко по-различно е всичко от техния почтен живот и почтените им приятели! А ето че вълнението нараства… на съседната маса, поглаждайки мустаци, седи инспектор от Скотланд Ярд — инспектор във фрак!

— Значи сте знаели? — тихо попита Поаро.

Графинята срещна погледа му и се усмихна.

— Скъпи приятелю, не съм толкова глупава, колкото ви изглеждам.

— И с наркотици ли търгувате тук?

— О, какво говорите! — извика графинята. — Това би било отвратително!

Миг-два Поаро се взира в нея, после въздъхна.

— Вярвам ви. Но в такъв случай е още по-важно да ми кажете кой е истинският собственик на заведението.

— Аз съм собственичката — извика тя.

— По документи, да. Но зад вас има някой друг.

— Знаете ли, приятелю, струва ми се, че ставате много любопитен? Не е ли твърде любопитен, Додо?

Гласът й премина в гукане, когато произнесе последните думи и хвърли пилешкото бутче от чинията си на черното куче, което я улови със зловещо изтракване на челюстите.

— Как нарекохте това животно? — попита Поаро.

— Това е моят малък Додо!

— Но това име е нелепо!

— Ала той е великолепен! Полицейско куче е! Може да направи всичко… всичко… Чакай!

Тя стана, огледа се и внезапно грабна чинията с огромна сочна пържола, оставена пред госта на съседната маса. Прекоси мраморната ниша и сложи чинията пред кучето, като в същото време прошепна няколко думи на руски.

Цербер се втренчи пред себе си. Пържолата сякаш не съществуваше.

— Виждате ли? И не е въпрос на минути! Той ще остане така с часове, ако е необходимо!

Тя отново промърмори някаква дума и бърз като светкавица, Цербер наведе глава и пържолата изчезна сякаш с магическа пръчка.

Вера Росакоф се повдигна на пръсти, обви ръце около врата на кучето и бурно го прегърна.

— Виждате ли колко нежен може да бъде! — извика тя. — Към мен, към Алис, към всичките си приятели… могат да правят с него каквото поискат! Но трябва да кажа само една дума… и мога да ви уверя, че той ще разкъса на парчета… полицейски инспектор например. Да, на парчета! — Тя избухна в смях. — Бих казала думата…

Поаро побърза да я прекъсне. Не се доверяваше на чувството й за хумор. Инспектор Стивънс можеше да се окаже в опасност.

— Професор Лискард иска да говори с вас.

Професорът бе застанал обвинително до графинята.

— Взехте пържолата ми — оплака се той. — Защо? Беше хубава пържола!

— Четвъртък вечер, приятелю — рече Джап. — Балонът ще литне. Ще бъдат хората на Андрюс, разбира се, отдела за борба с наркотиците — но ще се радват да участваш и ти. Не, благодаря, не желая вече от твоите лековити сиропи. Трябва да се погрижа за стомаха си. Уиски ли виждам там? Мисля, че ще ми помогне! — Той остави чашата си и продължи: — Струва ми се, че решихме проблема. Има още един изход от клуба — и ние го намерихме!

— Къде?

— Зад скарата. Част от стената се върти.

— Но нали щяхте да видите…

— Не, приятелю. Когато нахлухме в заведението, лампите угаснаха — бяха изключени централно — трябваха ни няколко минути, за да ги включим отново. Входът беше под наблюдение и оттам не излезе никой, но явно се е измъкнал през тайния изход заедно със стоката. Оглеждахме къщата зад клуба и така се натъкнахме на въртящата се стена.

— И какво възнамерявате да направите?

Джап намигна.

— Нека всичко върви по план — полицията се появява, лампите угасват — и някой чака от другата страна на тайната врата, за да види кой ще се измъкне. Този път ги хванахме!

— Защо в четвъртък?

Джап отново намигна.

— За „Голконда“ вече почти всичко ни е ясно. В четвъртък оттам ще излезе пратка. Смарагдите на лейди Карингтън.

— Ще позволиш ли и аз да се подготвя? — попита Поаро.

Седнал на обичайната си маса близо до входа в четвъртък вечер Поаро огледа обстановката. Както обикновено в „Ада“ всичко вървеше като по вода!

Графинята бе по-ярко гримирана от всякога, ако това изобщо беше възможно, и в добро настроение. Пляскаше с ръце и се смееше високо. Пристигна Пол Вареско. Понякога той идваше в безупречно елегантен костюм, а от време на време, както и тази вечер, бе облечен като гангстер — с плътно закопчано сако и шалче на врата. Изглеждаше порочен и привлекателен. Отдръпна се от строга жена на средна възраст, обкичена с диаманти, наведе се към Алис Кънингам, която седеше на масата и съсредоточено пишеше в малкия си бележник, и я покани на танц. Строгата жена се намръщи към Алис и изгледа с обожание Вареско.

В очите на мис Кънингам нямаше и следа от обожание. Те блестяха с чисто професионален интерес и Поаро долови фрагменти от разговора на двамата, докато танцуваха. Младата жена бе приключила с разпита за гувернантката и сега задаваше въпроси за учителката му в началното училище.

Когато музиката спря, мис Кънингам седна до Поаро, щастлива и развълнувана.

— Изключително заинтригуващо — рече тя. — Вареско ще бъде сред най-интересните случаи в книгата ми. Символизмът е неоспорим. Например трудности с избора на дрехи — а всъщност всичко е съвсем просто. Човек може да си помисли, че той е закоравял престъпник, но лечението може да даде ефект…

— Че може да промени един развратник е най-голямата илюзия на жените! — рече Поаро.

Алис Кънингам го изгледа хладно.

— Тук няма нищо лично, мосю Поаро.

— Винаги така се твърди. Че всичко е чист алтруизъм. Но обикновено обект на проучването е привлекателен представител на противоположния пол. Интересувате ли се например къде аз съм ходил на училище или какво е било отношението на учителката ми към мен?

— Вие не сте престъпник.

— Разпознавате ли престъпника, щом го видите?

— Разбира се.

Професор Лискард приближи към масата и седна до Поаро.

— За престъпници ли си говорите? Мосю Поаро, трябва да прочетете наказателния кодекс на Хамураби от 1800 година преди новата ера. Изключително интересен е. Човек, който бъде заловен да краде по време на пожар, да бъде хвърлен в пожара. — Той се втренчи доволно в скарата пред себе си. — А има и по-древен — законите на Шумер. Ако жена намрази мъжа си и му каже „Ти не си мой съпруг“ да бъде хвърлена в реката. Доста по-евтино и по-лесно отколкото бракоразводното дело. Но ако съпругът кажел подобни думи на жена си, трябвало само да плати в сребро. Никой не го хвърлял в реката.

— Все същата стара история — рече Алис Кънингам. — Едни закони за мъжете, други — за жените.

— Жените, разбира се, повече ценят парите — рече замислено професорът. — Знаете ли, аз харесвам това място. Идвам тук почти всяка вечер, без да е необходимо да плащам. Графинята уреди това — много мило от нейна страна. Казва, че е знак на благодарност, задето съм й помогнал при обзавеждането. Всъщност нямам почти никаква заслуга, дори не знаех какво цели с въпросите, които ми задаваше. И естествено накрая двамата с художника объркахме всичко. Надявам се никой никога да не разбере, че имам някакъв принос за тези ужасни неща — няма да го понеса. Но тя е прекрасна жена. Напомня ми на вавилонка. Вавилонките са били способни жени…

Думите на професора заглъхнаха във всеобщата врява. Дочуха се викове: „Полиция“, всички скочиха на крака. Лампите угаснаха, а също и електрическата скара.

Като монотонен припев се чуваха думите на професора, който цитираше извадки от законите на Хамураби.

Когато лампите отново светнаха, Еркюл Поаро бе наполовина изкачил широкото стълбище. Поздрави полицаите на вратата, излезе на улицата и пое към ъгъла. Щом зави, зърна притиснат към стената дребничък вонящ човечец с червен нос. Гласът му бе тревожен и дрезгав, когато мъжът прошепна:

— Тук съм, шефе. Време ли е да действам?

— Да, тръгвай.

— Има много ченгета!

— Всичко е наред. Те са предупредени за теб.

— Само искам да не се намесват, това е.

— Няма да се намесят. Сигурен ли си, че ще се справиш? Животното, за което става дума, е голямо и зло.

— Няма да бъде зло към мен — доверително рече дребничкият. — Не и с това, което му нося! Всяко куче би ме последвало и в ада!

— В този случай — промърмори Поаро, — трябва да те последва извън „Ада“!

Скоро след полунощ телефонът иззвъня. Поаро вдигна слушалката.

— Каза да ти позвъня — прозвуча гласът на Джап.

— Да, така е. Е, какво стана?

— Няма наркотици. Намерихме смарагдите.

— Къде?

— В джоба на професор Лискард.

— Професор Лискард?

— Май и ти си изненадан? Честно казано, не зная какво да мисля! Той изглеждаше смаян като малко дете, взираше се изумено в тях и твърдеше, че няма ни най-малка представа как са се оказала в джоба му! И, по дяволите, аз вярвам, че казва истината! Вареско може да ги е пуснал в джоба му в тъмнината. Не мога да си представя човек като стария Лискард замесен в такова нещо. Той принадлежи на старото превзето общество, дори е свързан с Британския музей! Харчи пари само за книги, и то стари прашасали папируси. Не, не е възможно да е той! Започвам да мисля, че сме се заблудили — в клуба никога не е имало наркотици.

— О, грешиш, приятелю, имаше наркотици и то тази вечер. Кажи, никой ли не излезе през тайната врата?

— О, да, принц Хенри и свитата му. Пристигнал е в Англия едва вчера. Вайтемиън Евънс, министър в правителството. Не е лека работа да си министър в лейбъристко правителство, трябва да бъдеш много внимателен! Никой няма нищо против, когато политик на торите харчи пари за разгулен живот, защото данъкоплатците смятат, че парите са негови. Но когато е човек на лейбъристите, обществеността смята, че той харчи техните пари! А пък и в известен смисъл си е така. Лейди Беатрис Вайпър беше последната. Вдругиден тя ще се омъжи за превзетия херцог на Леоминстър. Не вярвам някой от тях да е замесен.

— И си съвсем прав. Но независимо от това, в клуба имаше наркотици и някой ги изнесе.

— Кой?

— Аз, скъпи приятелю — рече Поаро.

Той затвори телефона, прекъсвайки пелтеченето на Джап, когато звънецът пропя. Поаро отвори и в стаята пристъпи графиня Росакоф.

— Ако не бяхме толкова възрастни, уви, това би било много компрометиращо! — възкликна тя. — Виждате ли, идвам точно както сте ми написали в бележката. Мисля, че един полицай ме проследи, но нека си остане на улицата. И тъй, приятелю, какво има?

Поаро галантно й помогна да свали палтото си от лисица.

— Защо пуснахте смарагдите в джоба на професор Лискард? — попита той. — Не беше много хубаво от ваша страна!

Графинята изумено се взря в него.

— Естествено, възнамерявах да ги пусна във вашия джоб!

— О, в моя джоб?

— Разбира се. Бързо приближих до масата, на която обикновено сядате, но беше тъмно и предполагам, по невнимание съм ги пуснала в джоба на професора.

— И защо сте искали да сложите откраднати смарагди в моя джоб?

— Струва ми се… трябваше да действам бързо… това беше най-доброто, което измислих!

— Наистина, Вера, вие сте непоправима!

— Но, скъпи приятелю, помислете! Пристигна полицията, лампите угаснаха заради високопоставените ни гости, които трябваше да излязат незабелязано и изведнъж една ръка отмъкна чантата ми от масата. Дръпнах я, но през кадифето усетих нещо твърдо вътре. Плъзнах пръсти и опипом разбрах, че са бижута. Веднага се досетих кой ги е сложил в чантата ми!

— О, така ли?

— Разбира се! Онова чудовище, онзи лицемер и подлец, Пол Вареско!

— Мъжът, който е ваш съдружник в „Ада“?

— Да, да, той е собственикът, той влага парите. Досега не съм го предала, но след като той се опита да ме измами и да ме забърка с полицията, ще кажа името му! Да, ще го издам!

— Успокойте се — рече Поаро — и елате с мен в съседната стая.

Той отвори вратата. Помещението беше малко и изглеждаше изпълнено от едно куче. Цербер изглеждаше огромен дори в просторното преддверие на „Ада“. В малката трапезария на Поаро като че ли нямаше нищо друго, освен кучето. И все пак там бе и един дребничък вонящ човечец.

— Дойдохме тук съгласно плана, шефе — дрезгаво рече дребничкият.

— Додо! — извика графинята. — Моят ангел Додо!

Цербер започна да бие с опашка по пода, но не помръдна.

— Нека ви представя на мистър Уилям Хигс — изкрещя Поаро, за да надвие шума от ударите на опашката на Цербер. — Майстор в своята професия. По време на цялата бъркотия тази вечер, мистър Хигс успя да склони Цербер да го последва и го изведе от „Ада“.

— Склонили сте го? — Графинята недоверчиво се взря в дребничкия мъж. — Но как? Как?

Мистър Хигс стеснително сведе очи.

— Трудно ми е да говоря така пред дама. Но съществуват неща, на които никое куче не може да устои. Всяко куче би ме последвало, стига да поискам. Естествено, разбирате, че няма да се получи с кучките.

Графиня Росакоф се обърна към Поаро.

— Но защо? Защо?

Поаро заговори бавно:

— Куче, специално тренирано за целта, би носило в уста предмет, докато не му бъде наредено да го пусне. Ще го носи, ако е необходимо, с часове. Бихте ли казали сега на кучето си да пусне предмета, който е захапало?

Вера Росакоф изумено се втренчи в него, обърна се и бързо изрече две думи.

Огромните челюсти на Цербер се разтвориха. После езикът му сякаш изпадна от устата…

Поаро пристъпи напред и вдигна малък пакет, обвит в розова гума. Разгъна я и показа пакетче, пълно с бял прах.

— Какво е това? — рязко попита графинята.

— Кокаин — отвърна Поаро. — И това пакетче, колкото и малко да изглежда, струва хиляди лири за тези, които желаят да платят за него… Достатъчно, за да докара до мизерия стотици хора…

Жената затаи дъх.

— И вие мислите, че аз… Не, лъжете се! Кълна се, не е вярно! В миналото се забавлявах с бижута, изящни дреболийки, антики, всичко това помага на човек да живее. И си казвах: „Защо не?“ Защо един трябва да има нещо повече от друг?

— И аз така си мисля за кучетата — обади се мистър Хигс.

— Вие не разбирате кое е правилно и кое погрешно — тъжно се обърна Поаро към графинята.

— Но наркотици — никога! — продължи тя. — Наркотиците означават мизерия, болка, дегенерация! Нямах представа — никаква представа — че моят очарователен, тъй невинен, тъй приятен малък „Ад“ е бил използван за такива цели!

— Съгласен съм с вас за наркотиците — рече мистър Хигс. — Да даваш наркотици на кучета е долно и подло! Никога не бих направил нещо такова и никога не съм го правил!

— Но вие казахте, че ми вярвате, приятелю — изтъкна графинята.

— Разбира се, че ви вярвам! Нима не отделих време и усилия, за да изоблича истинския организатор на търговията с наркотици? Нима не изпълних дванайсетия подвиг на Херкулес и не изведох Цербер от „Ада“, за да докажа тезата си? Защото ще ви кажа едно — не обичам приятелите ми да бъдат обвинявани несправедливо — да, вие щяхте да пострадате в случай на провал! Смарагдите щяха да бъдат намерени във вашата чанта, а ако някой бе достатъчно умен, като мен например, и заподозреше, че скривалището е в устата на свирепо куче — е, кучето също е ваше, нали? Макар да приема малката Алис дотолкова, че да изпълнява и нейните заповеди! Да, хубаво си отворете очите! От самото начало не харесах тази млада дама с нейния научен жаргон и карирания й костюм с огромни джобове. Да, джобове. Неестествено е една жена да се отнася с такова презрение към външността си! И какво ми каза тя? Че важна била същността. Аха! Значи същността бяха джобовете. Джобове, в които можеше да носи наркотици и да отнася бижута — малка размяна, която се извършваше без проблеми, докато Алис танцуваше със своя съучастник, когото претендираше, че изучава като психологичен случай. О, какво находчиво прикритие! Никой не би заподозрял сериозен психолог с очила, защитил докторат. Тя прекарва контрабандно наркотици, снабдява редовно клиентите си и се опитва да ги пристрасти, влага парите в нощния клуб и урежда да се управлява от някой, който, да кажем, има слабост към нея! Но тя презря Еркюл Поаро, реши, че може да го измами с разговорите си за гувернантки и избор на дрехи! Е, аз съм готов! Лампите угасват. Аз бързо ставам от масата и отивам при Цербер. В тъмнината я чувам да приближава. Тя отваря устата му и пъха вътре пакета, а аз — деликатно, без да ме усети — отрязвам парче от ръкава й с малка ножичка. — Той театрално показа парченцето плат. — Нали виждате, същата карирана материя. Ще го предоставя на Джап, за да го наложи на мястото му и да извърши ареста, а после да каже колко съобразителни отново са се оказали служителите от Скотланд Ярд.

Графиня Росакоф се взираше в него с нямо изумление. После изведнъж изпищя:

— Ами моят Ники… Моят Ники! Това ще бъде ужасно преживяване за него… — Тя замълча. — Или не мислите така?

— В Америка има много други момичета — рече Еркюл Поаро.

— И заради вас неговата майка няма да бъде в затвора… Косата й няма да бъде отрязана и тя няма да стои в килия, воняща на дезинфектант! О, вие сте чудесен! Чудесен!

Тя се втурна напред и със славянска сърдечност притисна Поаро в обятията си. Мистър Хигс ги изгледа одобрително. Цербер отново заудря с опашка по пода.

Насред тази трогателна сцена пропя звънецът.

— Джап! — възкликна Поаро и се измъкна от обятията на графинята.

— Може би ще бъде по-добре да отида в съседната стая — предложи тя и се измъкна навън.

Поаро се втренчи във входната врата.

— По-добре се погледнете в огледалото, шефе — подхвърли мистър Хигс тревожно.

Поаро го послуша и подскочи. По цялото му лице бяха размазани червило и грим.

— Ако това е мистър Джап от Скотланд Ярд, веднага ще си помисли най-лошото — рече мистър Хигс и добави, докато Поаро трескаво бършеше яркото червило от мустаците си: — А аз какво да правя? И какво ще стане с прекрасното куче?

— Доколкото си спомням — отвърна Поаро, — Цербер се е върнал в Ада.

— Както кажете — рече мистър Хигс. — Всъщност бях започнал да се привързвам към него… Но все пак не бих искал да остане завинаги при мен — много се набива на очи. Пък и яде като млад лъв!

— От немейския лъв до извеждането на Цезар от Ада — промърмори Еркюл Поаро. — Поредицата е завършена.

Седмица по-късно мис Лемън донесе на своя работодател неплатена сметка.

— Извинете, мосю Поаро. Трябва ли да бъде платено това? „Цветарски магазин «Ленора», червени рози. Единайсет лири и шест пенса. Да се изпратят на графиня Вера Росакоф, «Ада», Енд Стрийт, номер 13.“

При споменаването на червените рози, Поаро се изчерви.

— Да, мис Лемън, трябва да бъде платено. Малък знак на внимание във връзка с празник. Синът на графинята се сгодил в Америка. За дъщерята на своя работодател — собственик на компания за стоманени изделия. Доколкото си спомням, червените рози бяха любимите й цветя.

— Сигурно — рече мис Лемън. — Доста скъпи са по това време на годината.

Еркюл Поаро възмутено изпъна гръб.

— Съществуват моменти, когато човек не трябва да бъде скъперник.

Тананикайки си тихичко, той излезе. Пое по улицата бодро и енергично. Мис Лемън се втренчи след него. Целият й замисъл за усъвършенстване подредбата на архива бе напълно забравен. Събудиха се женствените й инстинкти.

— Господи — промърмори тя. — Чудя се… Наистина… На неговата възраст! Едва ли…